Робърт М. Пърсиг
Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет (19) (Изследване на стойностите)

18

Има един цял раздел на философията, който се занимава с дефиниране на качеството, известен като естетика. Нейният проблем: „Какво значи прекрасно?“ съществува от древността. Но докато беше студент по философия, Федър силно се отвращаваше от целия тоя раздел на знанието. Почти нарочно пропадна в единствения курс с лекции в тази област, който посещаваше, и написа цял куп съчинения, подлагащи преподавателя и материята на нечувани нападки. Ненавиждаше и хулеше всичко.

Нямаше някой определен естет, който да предизвиква у него такава реакция. Предизвикваха я всичките. Нямаше някоя гледна точка, която да го вбесява така, както идеята, че качеството трябва да бъде подчинено на каквато и да било гледна точка. Мисловният процес поробваше качеството, тласкаше го към проституиране. Смятам, че това е било източникът на гнева му.

В едно свое съчинение написа: „Тия естети си мислят, че предметът им е нещо като ментолово бонбонче, което имат право да мляскат с тлъстите си устни; нещо, което трябва да се излапа; нещо, което да бъде духовно накълцано, набучкано с вилица и изсърбано с лъжица парче по парче, с подходящи деликатни бележки, а на мене ми се повръща. Онова, което мляскат, е лешът на нещо, което те отдавна са убили.“

Сега, при първата стъпка на кристализационния процес, той разбра, че когато качеството си остава недефинирано, целият раздел, наречен естетика, изчезва… напълно обезправен… свършен. Но като отказва да дефинира качеството, той го поставя напълно извън аналитичния процес. Ако не може да се дефинира качеството, няма начин да се подчини то на някакво мисловно правило. Естетите нямат повече думата. Цялото им поле за работа, дефинирането на качеството, е изчезнало.

Тази мисъл го наелектризира съвсем. Все едно, че бе намерил лекарство против рака. Никакви обяснения повече какво е изкуството. Никакви забележителни критични школи от специалисти няма да решават дали всеки един композитор е успял, или не. Всички те, тия всезнайковци, ще трябва най-подир да замлъкнат до един. Това вече не бе просто една интересна идея. Това бе съновидение.

Не мисля, че отначало някой е разбрал какво се готви да направи той. Всички виждаха един интелектуалец, който предлага идея, притежаваща всички достойнства на рационален анализ. Не разбираха, че преследва цел, напълно противоположна на която и да било от ония, с които бяха свикнали. Той не развиваше рационалния анализ. Той му слагаше спирачки. Обръщаше метода на рационалността срещу самия него, срещу собствената му природа, в защита на една ирационална концепция, на една недефинирана същност, наречена качество.

Той писа: „1. Всеки преподавател по английска композиция знае какво е качество. Всеки преподавател, който не знае, трябва внимателно да прикрива това, защото то несъмнено представлява доказателство за неговата некомпетентност. 2. Всеки преподавател, който смята, че качеството на писане може и трябва да се дефинира, преди да се преподава, може и трябва да следва избрания път и да го дефинира. 3. Всички ония, които разбират, че качеството при писане съществува, но не може да се дефинира и че качеството все пак трябва да се преподава, могат да се възползуват от следния метод за преподаване на истинско качество на писането, без да бъде то дефинирано.“

По-нататък той описваше някои от методите на сравнение, които си бяха изработили в клас.

Мисля, че наистина се е надявал някой да приеме предизвикателството му и да му даде дефиниция на качеството. Но никой никога не стори това.

Все пак онази малка вмъкната забележка за неспособността да се разпознава качеството като доказателство за некомпетентност предизвика удивление в катедрата. В края на краищата той бе младши сътрудник и от него всъщност не се очакваше да изработва критерии, още по-малко пък за проявите на висшестоящите му.

Правото му да каже каквото мисли бе уважавано и на старшите сътрудници всъщност като че им хареса независимостта на мисленето му и го подкрепиха като свещенослужители в храма на разума. Но обратно на убежденията на редица противници на академичната свобода, свещенослужителският подход никога не е предполагал преподавателят да дрънка каквото му хрумне, без да му се търси отговорност. Той предполага само, че отговорността трябва да е пред Бога на Разума, а не пред идолите на политическата власт. Обстоятелството, че обижда хора, нямаше никакво отношение към истинността или лъжовността на казаното и от етични съображения той не можеше да бъде разгромен заради това. Но онова, за което бяха готови да го разгромят, от етични позиции и с огромно удоволствие, бе всеки най-малък признак, че говори безсмислици. Можеше да прави каквото си поиска, стига да го обосновеше от позиции на разума.

Но как, по дяволите, изобщо може да се обоснове от позиции на разума отказът да се дефинира нещо? Дефинициите са основа на разума. Без тях не може да се разсъждава. Той би могъл да отложи нападението за известно време чрез елегантни финтове за компетентност и некомпетентност, но рано или късно трябваше да се защити с нещо по-сериозно от тях. Опитът му да излезе с нещо по-сериозно го отведе до по-нататъшна кристализация, отвъд традиционните граници на реториката, във владенията на философията.

 

 

Крис се обръща и ми хвърля изтормозен поглед. Няма да чакам много. Още преди да тръгнем, имаше белези, че това предстои. Когато Диуиз съобщи на един съсед, че имам планинарски опит, Крис разцъфна възхитен. В неговите очите това бе голямо нещо. Скоро ще е свършен и тогава можем да спрем за днес.

Опа! Готов е. Падна. Не се вдига. Беше изключително чисто падане, нямаше вид на много случайно. Сега ме гледа с болка и яд, очаква да чуе укори от моя страна. Никакви. Сядам до него и разбирам, че е почти победен.

— Е — казвам, — можем да спрем тук, можем да продължим, а можем и да се върнем. Кое избираш?

— Все ми е едно — отвръща. — Не искам да…

— Не искаш да какво?

— Все ми е едно! — казва троснато.

— Тогава, щом ти е все едно, ще продължим — отвръщам аз, като го пипвам в капана.

— Не ми харесва това пътешествие — казва той. — Изобщо не е забавно. Мислех, че ще е забавно.

Не съм подготвен за такива думи и се поддавам на раздразнението си.

— Може и да е така — отвръщам, — но е страшно невъзпитано да се каже.

Забелязвам внезапна искрица страх в очите му, докато се изправя.

Продължаваме.

Небето над отсрещната стена на каньона се е заоблачило, а станалият студен вятър свири заплашително в боровете наоколо.

На хлад поне по-лесно се ходи.

 

 

Говорех за първата вълна на кристализиране извън реториката, получена в резултат от отказа на Федър да дефинира качеството. Трябваше да отговори на въпроса: „Щом не може да се дефинира, какво ни кара да мислим, че съществува?“

Отговорът му бе стар и принадлежеше на философска школа, наречена „реализъм“. „Едно нещо съществува — каза той, — ако един свят без него не може да функционира нормално. Ако можем да докажем, че един свят без качество функционира ненормално, то тогава сме доказали, че качество съществува, независимо дали е дефинирано или не.“ След това опитва да отстрани качеството от изображението на света, какъвто го познаваме.

Първата жертва на това отстраняване, казва той, ще бъдат изящните изкуства. Ако в изкуството не може да се различи хубавото от лошото, то изчезва. Няма никакъв смисъл да се окачва картина на стената, след като голата стена изглежда не по-зле. Няма никакъв смисъл да се създават симфонии, щом скърцането на грамофонните плочи и бръмченето на магнетофона звучат също така добре.

Поезията ще изчезне, понеже рядко звучи смислено и няма практическа стойност. И интересно — комедията също ще изчезне. Никой няма да разбира шегите, тъй като разликата между хумора и неговата липса е чисто качество.

По-нататък кара да изчезнат спортовете. Футболът, бейзболът, игрите от всякакъв вид ще изчезнат. Спортните резултати ще престанат да бъдат мяра за нещо смислено, ще станат празни статистики, също като броя на камъните в купчина чакъл. Кой ще ходи да ги гледа? Кой ще играе?

После отстрани качеството от пазара и предсказа промените, които ще настъпят. След като качеството на вкуса е лишено от смисъл, супермаркетите ще продават само основни храни, като например: ориз, овесени ядки, соя и брашно; може би също някакво некачествено месо, мляко за отбиване на кърмачетата, витамини и минерални соли за компенсиране на недостатъчностите. Алкохолните напитки, чаят, кафето и тютюнът ще изчезнат. Също и кината, танците, пиесите и забавите. Всички ще ползуваме обществения транспорт. Всички ще носим войнишки обуща.

Огромна част от нас ще останат без работа, но това вероятно ще бъде временно, докато се пренасочим към несвързани с оценъчни стойности дейности от първа необходимост. Приложната наука и техниката ще бъдат коренно променени, а чистата наука, математиката, философията и особено логиката ще си останат непроменени.

Това последното, се видя изключително интересно на Федър. Чисто интелектуалните занимания щяха да бъдат най-слабо повлияни от отстраняването на качеството. Ако се откажем от качеството, само рационалното ще остане непроменено. Това бе странно. Защо трябва да бъде така?

Не знаеше, обаче знаеше, че като отстранява качеството от картината на познатия ни свят, разкрива една огромна значимост на този термин, чието съществуване не бе подозирал. Светът може да функционира без него, но животът би бил така скучен, че едва ли ще си струва да се живее. Всъщност не би си струвало. Изразът „струва си“ е от областта на качеството. Животът ще представлява едно просто живеене без каквито и да било ценности или цели.

Обърна поглед назад към пътя, изминат по тази линия на разсъждения, и реши, че несъмнено е доказал тезата си. След като светът очевидно не може да функционира нормално, ако качеството бъде отстранено, то съществува независимо от това, дали е дефинирано, или не.

След като изгради във въображението си този лишен от ценностна система свят, вниманието му бързо бе привлечено от цял ред социални ситуации, за които вече бе чел. Спомни си също хора от собствения си житейски опит, които биха подхождали за този лишен от ценности свят. Същите, дето се опитваха да го убедят да остави пушенето. Те искаха разумни основания за пушенето му и като не можеше да им ги посочи, се държаха високомерно, сякаш е загубил достойнството си или нещо такова. Искаха да имат причини, планове и решения за всичко. Бяха като самия него. От вида, който сега нападаше. И той дълго време търси подходящо наименование, за да обедини онова, което ги характеризира, и така да може да се оправя с този безценностен свят.

То бе преди всичко в начина на мислене, но не само разумът стоеше в основата. Ставаше дума за едно цялостно отношение към света, една презумптивна представа, че той се развива по силата на закони — разум — и че усъвършенствуването на човека протича главно чрез откриването на тия закони на разума и използуването им за задоволяване на собствените желания. Именно тази тяхна вяра крепи всичко. Той се почуди известно време на тоя образ на лишен от ценности свят — света, в който качеството липсва, извика в съзнанието си още подробности, помисли, после се почуди още малко и помисли още малко и накрая се върна към това, от което бе започнал.

Ръбатост, по-скоро квадратност.

Това е то. Това обобщава всичко. Квадратност. Махнеш ли качеството, получаваш квадратност. Отсъствието на качество е същината на квадратността.

Спомни си за едни приятели художници, с които на времето бе пътувал из Съединените щати. Бяха негри и постоянно негодуваха срещу тази липса на съставката качество, която той описваше. Квадратност. Това бе тяхната дума. Много отдавна, преди средствата за масова информация да я подемат и популяризират сред бялото население на страната, те бяха нарекли цялата тази мисловна нагласа квадратна и не искаха да имат нищо общо с нея. И бе имало фантастична бърканица от размяна на реплики и възгледи помежду им, защото той бе такъв типичен пример за квадратността, за която приказваха. Колкото повече рационални доводи им изтъкваше той, толкова по-мъгляво му звучаха техните отговори. Сега с понятието качество той като че казваше същото, което бяха казвали те, и говореше неясно като тях, макар онова, което казваше, да бе така солидно, ясно и непоклатимо като всяка рационално дефинирана мисловна единица, с която си бе имал работа.

Качество. За това бяха говорили през цялото време. „Човече, номерът е просто да се настроиш на вълната — спомни си да казва един от тях — и да престанеш с всичките твои тъй изпипани седемдоларови въпроси. Ако непрекъснато се питаш какво е, никога няма да ти остане време да разбереш.“ Соул. Душа. Качество. Не е ли едно и също?

Кристализационната вълна се носеше напред. Той виждаше едновременно два свята. Откъм разумната, квадратната страна сега разбираше, че качеството е понятие разграничително. Нещо, търсено от всеки, който се занимава с умствен анализ. Вземаме аналитичния скалпел, поставяме острието точно върху понятието качество, рязваме лекичко и целият свят се разцепва, разграничава се точно на две — квадратен и груви, класически и романтичен, технически и хуманитарен — и делението е чисто. Няма смесване. Няма размиване. Няма разни дреболии, които да са и едното, и другото. Един мисловен пробив, който е не само майсторски, но и плодоносен. Понякога и най-добрите анализатори, като работят с най-очевидни разграничителни понятия, могат да направят разрез и да получат смет вместо резултати. А ето го ценностното понятие качество — тъничка, едва забележима разседна линия. Алогична линия в представата ни за света. Чукнахме по нея и тя се оказа дамар — светът стана на две, раздели се невероятно чисто. Искаше му се да е жив Кант. Той, който майсторски е рязал диаманти. Той би разбрал. Не се опитвай да дефинираш качеството. Това е разковничето.

С предусещането, че е въвлечен в странен вид интелектуално самоубийство, Федър записа: „Квадратността може сбито и все пак пълно да се дефинира като неспособност да се забележи качеството, преди то да е било рационално дефинирано, ще рече, преди да е било накълцано на отделни думи… Доказахме, че качеството, макар и недефинирано, съществува. Неговото съществуване може да бъде разбрано по емпиричен път в класната стая и може да се демонстрира логически чрез доказване, че светът, такъв, какъвто го познаваме, не може да съществува без тях. Онова, което остава да бъде разбрано, да бъде анализирано, не е то, а този интересен навик на мисълта, наречен «квадратност», който понякога ни пречи да го забележим.“

Така той искаше да пренасочи атаката. Обектът на анализа, пациентът върху операционната маса, вече не бях качествените стойности, а самият анализ. Качествени стойности си бяха в добро здраве и отлична форма. А анализът изглежда бе в нещо сбъркан и това му пречеше да види очевидното.

 

 

Поглеждам назад и виждам, че Крис доста е изостанал.

— Давай! — извиквам.

Не отговаря.

— Давай! — викам пак.

Тогава той се срутва настрани и сяда на тревистия склон. Свалям раницата и слизам при него. Склонът е така стръмен, че се налага да стъпвам странично, за да намирам опора. Когато стигам до него, той плаче.

— Глезенът ми — казва той, без да ме погледне.

Когато един егоцентричен катерач си е съградил някакъв образ, той, разбира се, лъже, за да защити тоя образ. Но това е противно да се гледа и аз се засрамвам от себе си, задето съм го допуснал. Сега собственото ми желание да продължим отстъпва пред сълзите му и усещането му за поражение се предава и на мен. Сядам, обмислям положението известно време и после, без да показвам неодобрение, вдигам раницата му и викам:

— Ще нося раниците една по една. Ще отнеса тази горе при моята, тогава ти спираш и чакаш при нея, за да не я загубим. После занасям моята по-нагоре и се връщам за твоята. Така ще можеш предостатъчно да си почиваш. Ще става по-бавно, но ще стигнем.

Все пък съм избързал — в тона ми има възмущение и яд. Той видимо се дразни, но не казва нищо от страх, че ще трябва пак да носи раницата, само се намръщва и се прави, че не ме забелязва, докато правя щафета с раниците нагоре. Пропъждам яда си, като си налагам да проумея, че всъщност работата ми става повече, отколкото преди. Тя е повече от гледна точка на достигането на върха, но това е само номиналната ни цел. От гледна точка на истинската цел — да прекараме много, много хубави мигове — излиза пак същото, всъщност дори по-добре. Изкачваме се бавно и раздразнението си отива.

През следващия един час се движим бавно нагоре, аз нося раниците една по една, докато откривам началото на едно поточе. Изпращам Крис надолу да ми донесе канче вода. Когато се връща, казва:

— Защо спираме тук? Хайде да продължим.

— Може би след това поточе дълго време няма да видим друго, Крис, пък съм и уморен.

— От какво си толкова уморен?

Да ме ядоса ли се опитва? Успява.

— Уморен съм, Крис, защото нося раниците. Ако бързаш, вземи своята раница и давай напред. Ще те настигна.

Поглежда ме с нова искрица страх, после сяда.

— Не ми харесва — казва почти с плач. — До гуша ми дойде. Съжалявам, че тръгнах. Защо дойдохме тук? — пак плаче здравата.

Отговарям:

— Караш ме и мен да съжалявам. По-добре хапни нещо, че стана обяд.

— Нищо не искам. Боли ме стомахът.

— Както искаш.

Отива настрани, откъсва стрък трева и го слага в устата си. После захлупва лице в дланите си. Приготвям си обяд и отдъхвам малко.

Когато се събуждам, той все още плаче. Никой от двама ни няма къде да отиде. Нищо не ни остава освен да приемем съществуващото положение. Само че аз всъщност не знам какво е съществуващото положение.

— Крис — обаждам се най-накрая.

Не отговаря.

— Крис — повтарям аз.

Отново няма отговор. Най-после казва войнствено:

— Какво?

— Исках да кажа, Крис, че не е необходимо да ми доказваш каквото и да било. Разбираш ли това?

Истинска вълна страх залива лицето му. Яростно завърта глава. Казвам му:

— Не разбираш какво искам да кажа, нали?

Продължава да гледа встрани и не отговаря. Вятърът стене между боровете.

Просто не знам. Просто не знам какво е това. Нещо дребно му се отразява така зле, че се мисли изправен пред свършека на света. Когато се опита да реагира и това не се получи, избухва или се разплаква.

Полягам пак на тревата и отново почивам. Може би това, че не получаваме отговори, ни разстройва и двамата. Не искам да вървя напред, защото не изглежда напред да има някакъв отговор. Нито пък отзад. Просто страничен дрейф. Това стои между него и мен. Дрейф, странично на борд в очакване на нещо.

След малко го чувам да се прокрадва към раницата. Обръщам се към него и го виждам вторачен в мен.

— Къде е сиренето? — пита. Тонът все още е враждебен. Но аз нямам намерение да отстъпя пред него.

— Вземи си сам — казвам, — няма да ти прислужвам.

Рови насам-натам и намира малко сирене и бисквити. Подавам му ловджийския нож да си намаже сиренето.

— Знаеш ли какво ще направя, Крис — ще сложа всичките тежки неща в моята раница, а леките — в твоята. Така няма да има нужда да ходя напред-назад за двете раници.

Приема предложението и настроението му се подобрява. Изглежда, то е разрешило нещо за него.

Раницата ми сега трябва да е към четиридесет — четиридесет и пет фунта и след като сме се поизкачвали известно време, установява се един ритъм по една крачка на всяко вдишване и издишване.

Стигаме до стръмно място и той се променя — вдишване и издишване на всяка крачка. При един рид стига до две. Гигантски крачки, почти отвесни, като се хващаме за корени и клони. Чувствувам се глупаво, защото трябваше да набележа маршрут, който да заобикаля този склон. Трепетликовите тояги сега идват точно на място и Крис проявява известен интерес към начина на действие с тях. Раниците преместват центъра на тежестта и тоягите ни помагат да не залитаме. Забиваш единия крак в земята, забиваш тоягата, после се изтегляш по нея нагоре, правиш три вдишвания, после забиваш другия крак, забиваш тоягата и се изтегляш по нея…

 

 

Не знам дали за днес ми е останала още шъто̀куа. Главата ми се размътва около това време следобед… може би ще мога да кажа само още няколко думи и да се задоволя с това за днес…

Преди доста време, когато тръгвахме на това странно пътуване, разправих как Джон и Силвия сякаш бягат от някаква тайнствена смъртоносна сила, която им се струва въплътена в техниката, и че има много други като тях. Казах още, че някои хора, които се занимават с техника, като че също я избягват. Скритата причина за тая неприятност е, че те разглеждат нещата в „грувиизмерение“, което се интересува единствено от повърхностния слой на нещата, докато аз се интересувам от скрития смисъл. Нарекох стила на Джон романтичен, а моя — класически. Неговият бе според жаргона на шестдесетте години „груви“ или „хип“, моят — „квадратен“. После започнахме да навлизаме в този квадратен свят, за да разберем каква пружина го кара да се движи. Данни, класификации, йерархии, причини и следствия, анализи бяха обсъждани и някъде пътем поговорихме за една шепа пясък, чийто свят усещаме отделен от безкрайното число светове наоколо, които усещаме също. Казах, че един процес на разграничаване започва да действува и разделя шепата на части. Класическото, квадратното мислене се интересува от купчинките пясък, естеството на песъчинките и от основата, на която да ги разграничи и взаимно да ги свърже.

Отказът на Федър да дефинира качеството от гледна точка на тая аналогия бе опит да разчупи оковите на класическия „отсей пясъка“ модел на мислене и да намери общ подход към класическия и романтичния свят. Качеството, разделителното понятие между „квадратното“, от една страна, и „груви“ или „хип“ от друга, като че бе именно това. И двата свята използуват това понятие. И двата знаят какво значи то. Само че романтичният го оставяше на мира и го ценеше за това, което е, а класическият се опитваше да се превърне в комплект градивни елементи на мисълта за други цели. Сега, след като дефиниция не може да се даде, класическият разум бе принуден да разглежда качеството като романтичния — неизвратено от мисловни построения.

Аз придавам много голямо значение на всичко това, на тези класико-романтически различия, но Федър не. Той изобщо не се интересуваше от каквото и да било претопяване на различията между тия два свята. Преследваше нещо друго — своя призрак. В преследването на този призрак продължи към по-обширни значения на качеството, които го теглеха все по-нататък и по-нататък, към неговата цел. Различавам се от него по това, че нямам намерение да продължавам до тази цел. Той прокара път през тая територия. Аз смятам да остана на нея, да я обработя и да видя дали нещо ще поникне.

Мисля, че зад понятието, което може да раздели света на интуитивен „груви“ и квадратен, класически и романтичен, технически и хуманитарен, се крие същност, която може да обедини един свят, вече разграничен по тия линии, в едно цяло. Не може да се твърди, че истинското разбиране на качеството просто обслужва Системата, то не я надвива и даже не бяга от нея. Истинското разбиране на качеството хваща Системата, обуздава я и я поставя в служба на потребностите на личността, оставяйки я напълно свободна да изпълни вътрешното си предопределение.

Сега, след като сме високо на едната стена на каньона, открива се поглед назад, надолу и към отвъдната страна. И там е така стръмно, както и тук — тъмен килим от черно-зелени борове се простира нагоре към висок хребет. Можем да преценяваме напредването си, като наблюдаваме отсрещната стена на хоризонта.

Това май са всичките приказки за качеството днес, слава Богу. Нямам нищо против качеството, само че всички тия класически приказки за качеството не са качество. Качеството е самият фокус, около който се преустройва значително количество умствен багаж.

 

 

Спираме за почивка и гледаме надолу. Настроените на Крис сега е по-добро, но ме е страх, че пак се проявява самолюбието.

— Виж чак докъде стигнахме — казва.

— Имаме да изминем още много повече.

По-късно Крис вика, за да чуе ехото, и хвърля надолу камъни, да види къде ще паднат. Започва да става почти дързък, затова ускорявам съчетания ритъм на хода и дишането на около един и половина пъти. Това донякъде го отрезвява и продължаваме да се изкачваме.

Към три следобед краката ми почват да се подгъват, значи е време да спрем. Не съм в много добра форма. Ако човек продължи след това гумено усещане в краката, започва да преуморява мускулите и следващият ден е агония.

Стигаме до равно място — голяма издатина, поникнала на склона на планината. Казвам на Крис, че за днес е това. Изглежда доволен и в добро настроение — може би някакво развитие е протекло у него все пак.

Аз съм готов да подремна, но в каньона са се образували облаци, които могат всеки момент да се излеят в дъжд. Изпълнили са каньона така, че не можем да видим дъното и едва забелязваме билото на другата страна.

Отварям раниците и изваждам половинките на палатката — армейски платнища, които закопчавам едно за друго. Вземам едно въже и го връзвам между две дървета, после прехвърлям платнището връз него. Насичам няколко колчета от храсталака с мачетето и приковавам платнището към земята, после с тъпата страна на мачетето изкопавам около палатката плитка канавка, за да се оттича дъждовната вода. Тъкмо сме прибрали всичко вътре, когато падат първите капки.

Крис е въодушевен от дъжда. Лежим по гръб върху спалните чували, гледаме как вали и слушаме как капките барабанят по платнището. Гората изглежда размазана, ние и двамата се отдаваме на съзерцание и наблюдаваме как листата на шубраците потреперват под дъжда и самите леко трепваме, когато се разнася грохотът на гръмотевиците, но се радваме, че сме сухи, когато всичко наоколо е мокро.

След известно време се пресягам към моята раница за томчето на Торо с меки корици, намирам го и трябва малко да се напрегна, за да чета на Крис в синята дъждовна светлина. Струва ми се обясних, че сме правили това с други книги в миналото, трудни книги, които той иначе не би разбрал. Правим така — прочитам едно изречение, той поставя дълга поредица въпроси по него и когато е задоволен, прочитам следващото изречение.

Правим това с Торо известно време, но след половин час разбирам за моя изненада и разочарование, че Торо не върви. Крис е неспокоен, също и аз. Строежът на езика му не приляга на планинската гора, където сме. Поне такова е моето усещане. От книгата лъха на застояло, на стайно — нещо, което никога не бих допуснал за Торо, но така е. Той се обръща към друга обстановка, друго време, като само разкрива злото, породено от техниката, вместо да открие разрешение. Той не говори на нас. Неохотно оставям книгата и отново се умълчаваме и замисляме. Съществуваме само Крис и аз, гората и дъждът. Никакви книги не могат да ни напътствуват вече.

Канчетата, които сме заложили отвън, започват да се пълнят с дъждовна вода и по-късно, когато имаме достатъчно, изсипваме няколко кубчета дехидриран пилешки бульон и го сгряваме на малко газово котлонче. Той е вкусен както всяка храна или питие след тежко изкачване в планините.

Крис казва:

— Да лагерувам с теб ми харесва повече, отколкото със Съдърлендови.

— Обстоятелствата са други — отвръщам.

Когато бульонът свършва, изваждам консерва свинско с боб и я изпразвам в тенджерката. Минава много време, докато се стопли, но ние не бързаме.

— Мирише хубаво — казва Крис.

Дъждът е спрял и само случайни капки потрепват по палатката.

— Мисля, че утре ще бъде слънчево — казвам аз.

Подаваме си тенджерката със свинското и фасула един на друг, като ядем от противоположни страни.

— Тате, за какво мислиш през цялото време? Ти винаги мислиш през цялото време.

— Ами-и-и… най-различни работи.

— Например?

— Ами например за дъжда, за неприятностите, които могат да се случат, и изобщо за разни работи.

— Какви работи?

— Ами например какво ще бъде, като пораснеш.

Интересно му е.

— Какво ще бъде?

Но в погледа му има лек самолюбив блясък и отговорът в резултат на това пристига маскиран.

— Не знам — казвам, — просто за това си мисля.

— Мислиш ли, че ще стигнем утре върха на тоя каньон?

— О, да, не сме далеч от върха.

— Сутринта?

— Така смятам.

По-късно той заспива, а от хребета се спуска влажен нощен вятър и кара боровете да стенат. Силуетите на върхарите се поклащат от вятъра. Накланят се и после се връщат, накланят се и пак се връщат, обезпокоени от сили, които не са част от природата им. От вятъра палатката плющи от едната страна. Ставам и приковавам платнището с колче към земята, после се разхождам известно време по наквасената пружинираща трева на издатината, след това пропълзявам обратно в палатката и чакам да заспя.