Майн Рид
Пълзачи по скали (59)

Глава LX
КРАК С ПРЪСТЕН

— Това е! Това е! — извика Карл, като клекна и улови крака на едната птица.

— Какво? — запита Гаспар.

— Погледни, братко! Виж какво има на крака на щъркела! Не си ли спомняш да си виждал и по-рано тоя накит?

— Да, бронзов пръстен! — отвърна Гаспар. — Спомням си сега. В ботаническата градина имаше един индийски щъркел с пръстен на глезена; бронзов пръстен — също като този. Чудно нещо!

— Също като този! — повтори Карл. — Не само също като този, а просто същият! Клекни да го видиш по-внимателно. Виждаш ли буквите?

— „К.Б.Г. Калкута“ — каза бавно Гаспар, като прочете надписа на пръстена. — „К.Б.Г.“. Какво ли означават тия знаци?

— Не е мъчно да се отгатне — отговори уверено Карл. — „Кралска ботаническа градина“. Какво друго могат да значат?

— Нищо друго. Тези птици са положително същите, с които толкова често се забавлявахме там.

— Същите са — потвърди Карл. — Несъмнено.

— Изглежда, че и Фриц ги позна, затова ги нападна така непредизвикано. Спомняш ли си как враждуваше с тях?

— Спомням си. Но трябва да следим да не ги нападне пак. Защото ще ми трябват.

— Ще ти трябват ли?

— Да, за нещо много важно; толкова важно, че ще трябва да се отнасяме с тия грозни и неприятни птици като с най-хубави и ценни животинчета. Да им носим храна и вода; да ги наглеждаме през деня и да ги пазим през нощта — като свещен огън, който се поддържа непрестанно.

— Така ли?

— Точно така, братко! Тези щъркели са не само много важни — от тях зависи спасяването ни. Ако дори един от тях умре или ни се изплъзне, ние сме загубени. Те са последната ни надежда. Уверен съм, че е така.

— Но каква надежда виждаш в тях? — запита Гаспар, който не можеше да разбере думите на брата си и дори се чудеше на привидната им несвързаност.

— Каква ли? Действителна надежда. Нещо повече от надежда — защото тази необикновена случка може наистина да ни спаси.

Гаспар мълчеше и гледаше втренчено брата си в очите, които блестяха от радост. Но макар и да виждаше израза им, Гаспар не можеше никак да си го обясни.

Осару беше еднакво смаян от странното изражение и приказки на сахиба Карл; но индусът им обръщаше по-малко внимание, защото беше изцяло погълнат от индийските щъркели, които милваше последователно, говореше им и ги прегръщаше като родни братя!

Щом стегна въжето около краката им и се успокои, че няма опасност да избягат, Осару наряза рибата на подходящи за гърлата им късчета и започна да ги храни с любов, каквато би проявил към човешки същества, дошли изгладнели след дълго пътуване.

Щъркелите не проявяваха стеснителност. Не беше в нрава им да се държат стеснително. Те гълтаха поднасяните парчета така лакомо и спокойно, като че се хранеха край голямата щерна на градината в Калкута.

Само присъствието на Фриц ги смущаваше малко; но по заповед на Карл кучето бе отведено настрана, за да не го виждат, докато изядат поднесения от Осару обяд.

Гаспар все още не разбираше нищо и запита ловеца на растения каква цел преследва.

— О, братко — отговори Карл, — обикновено ти не си толкова несъобразителен. Нима не можеш да отгатнеш защо се радвам толкова много на тия птици?

— Наистина не мога… освен ако…

— Ако какво?

— Очакваш да изнесат въжето на скалата.

— Да изнесат въжето на скалата ли? Нищо подобно. Или може би нещо подобно. Но щом не можеш да отгатнеш, ще те поизмъча още малко.

Гаспар все още не разбираше нищо и запита ловеца на растения, каква цел преследва.

— О, братко…

— Не, няма да ти кажа. Тази вест заслужава да се отгатне и вие с Осару трябва да се постараете да го сторите сами.

Двамата така предизвикани ловци се готвеха да изкажат редица предположения, но Карл ги изпревари.

— Хайде — каза той, — нямаме време сега. Може да проявите изобретателността си, след като се приберем в колибата. Но най-напред да запазим щъркелите. Въжето е много тънко. Те могат да го скъсат с клюновете си и да се освободят. Трябва да ги вържем с по-здраво въже. Хайде, Осару, вземи единия. Аз ще нося другия, а ти, Гаспар, се погрижи за Фриц. Води го вързан. Отсега нататък ще го държим все вързан, за да не провали най-добрата възможност за освобождаването ни.

С тези думи Карл прегърна единия щъркел, а Осару другия и въпреки крясъка и тракащите клюнове огромните птици бяха прибрани в колибата.

Внесоха ги и ги вързаха със здрави въжета, стегнати около глезените им и вързани за тежките греди, които поддържаха покрива. Вратата щеше да стои затворена, когато хората не са вътре; защото, знаейки цената на гостите, Карл беше решен да не ги изпуска.