Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cliff Climbers (The Lone Home in the Himalayas), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
nqgolova (юли 2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (17 юни 2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Томас Майн Рид. Пълзачи по скалите

Английска, трето издание

Издателство „Астрала“, София

 

Превод: Невена Розева

Художник: Спаско Ганчев

Коректор: Петранка Карадимова

Формат 84/108/32. Печатни коли 13. Цена 180 лв.

Предпечатна подготовка и компютърно оформление: „Вариант АБВ“ АД

Печат: ИФ „Развитие“, Хасково

ISBN 954-562-068-4

 

Първо издание: Народна младеж, 1961, в библ. Приключения и научна фантастика.

История

  1. — Добавяне

Глава XLV
ВЪЖЕНАТА СТЪЛБА

Потребен им бе цял ден, като работеха с ножовете си от сутрин до вечер, за да приготвят дъсчиците, които щяха да сложат за стъпала по въжената стълба. Необходими бяха повече от сто, защото канарата, до която минаваше въжето имаше повече от сто ярда височина, а стъпалата щяха да бъдат поставени на еднакво разстояние — около два фута едно от друго.

Отначало те възнамеряваха да вмъкнат стъпалата във въжето, между вървите от които бе усукано; но като поразмислиха, се сетиха за нещо по-добро. Разделяйки вървите една от друга, за да вмъкнат стъпалата, биха могли да отслабят въжето дотолкова, че да се скъса; а тъкмо това трябваше да се избегне на всяка цена. Затова сметнаха за по-благоразумно да не разделят въжето, а да поставят дъсчиците, кръстосани отвън. Можеха да ги закрепят здраво на местата им, като ги завържат с друго въже, особено като се имаше предвид, че пълзачът ще се държи с две ръце за въжето, така че дъсчиците няма да поддържат цялата му тежест; а дори ако някоя се поразмести, нямаше опасност да предизвика злополука.

Потребен им бе още един ден, за да усучат въженцата, с които щяха да завържат дъсчиците; на третото утро те отидоха отново под канарата с намерение да превърнат изкаченото с хвърчилото въже във въжена стълба.

След всичко казано дотук, лесно може да се разбере как възнамеряваха да достигнат тази цел. Малките дъски щяха да бъдат поставени напречно на въжето и завързани така здраво, че да не могат да се смъкват. Първата щеше да бъде поставена на половин, втората на цял човешки ръст на земята. Като стъпи на първото стъпало и се залови с лявата си ръка за въжето по-нагоре, пълзачът щеше да закрепи второто на еднаква височина с брадичката си. Стъпвайки на второто, ще постави четвъртото малко по-нагоре; и така нататък, докато стигне до върха на канарата.

Те не смятаха, че поставянето на всички стъпала ще може да се извърши само от един човек, нито предполагаха, че тази работа може да стане в кратко време. Напротив, очакваха, че тя ще продължи няколко дни с продължителни почивки за този, който се заема с изпълнението на задачата. Да се стои по-продължително на такава несигурна позиция, щеше да бъде досадно и уморително и те започваха работата си, разбирайки много добре всичките й трудности.

Щом стигнаха до спуснатото въже, започнаха веднага работа. Или по-точно, започна я един от тях: защото тази задача, която смятаха за свое последно занимание в самотната долина, можеше да се върши само от един човек.

На Осару се падна на бъде единственото действащо лице при поставяне стъпалата на въжето, защото никой друг не умееше да връзва като него. Двамата братя можеха да бъдат само зрители; единствената полза от присъствието им беше, че ще веселят индуса с другарските си разговори.

За щастие Осару не беше принуден да завързва стъпала по първите тридесет фута от въжето. Една от вече приготвените дървени стълби му позволяваше да се изкачи на такава височина, без да се нуждае от стъпала; биха могли да използват всъщност всички приготвени стълби, ако хвърчилото бе отнесло въжето над канарата, до която ги бяха изправили. За жалост, не стана така, затова можеха да използват само първата стълба.

Осару я постави почти успоредно с въжето и се изкачи по нея; като наближи горния й край, започна да закрепя дъсчиците. Взел бе дванадесетина от тях със съответния брой въженца и ги бе поставил в нещо като торба, направена от събрания край на памучната му риза.

Карл и Гаспар, седнали на камъни, и клекналият на земята Фриц наблюдаваха мълчаливо и внимателно движенията на индуса.

Той закрепи много бързо първите две дъсчици на съответните места; след това се прехвърли от стълбата върху първата дъсчица, като стъпи с двата крака, за да я задържи в уравновесено хоризонтално положение, и продължи да завързва третата на височината на брадичката си.

Тази работа изискваше голяма сръчност, каквато Осару наистина притежаваше, а колкото се отнася до стоенето на дъсчиците, индусът се чувстваше на въжето така удобно, както би се чувствала някоя от свещените брамински маймуни.

Всеки друг би се уморил много скоро, ако стои върху такава слаба подпора; но Осару бе свикнал да се катери по високите палми и пръстите му бяха придобили навика да се вкопчват, така че най-малкото клонче и израстък по стъблото на дърветата или дори само възел по въже му стигаше, за да се задържи няколко минути. Затова за него не беше мъчно да се люлее по вече поставените, нито да се катери по новонагласените дъсчици. Той продължи да работи, докато изпразни торбата. После слезе от стъпало на стъпало, прехвърли се внимателно на дървената стълба и стигна до подножието на канарата.

Карл и Гаспар можеха да му спестят слизането, защото всеки от тях би могъл да му занесе по стълбата един толкова лек товар; но Осару имаше важни основания да слезе — трябваше да си почине и се подкрепи.

Той не стоя дълго време долу — само докато кръвта се поразмърда по ходилата на босите му нозе, след това напълни отново торбата с дъсчици, покатери се по дървената стълба, прехвърли се на въжето и се изкачи по вече поставените на него стъпала.

Като свърши и втория запас от дъсчици, той се върна пак на земята, почина си и се покатери по същия начин.

Това занимание на Осару отне целия ден, с едно продължително прекъсване за обеда, който Карл и Гаспар сготвиха особено старателно, защото нямаха никаква друга работа. Те не отидоха за тази цел в хижата. Нямаше защо да ходят там, тъй като в хижата нямаха по-големи удобства от тия, които имаха на мястото, където работеха; а пък и в килера нямаха нещо повече от това, което бяха донесли със себе си — сушено месо от дивите козли. Но Карл не бе стоял в бездействие през цялото време, а бе успял да събере разни корени и плодове, които бе опекъл. По този начин яденето беше не само по-обилно, но и твърде разкошно за стомаси като техните, отдавна престанали да са придирчиви.

След обяда Осару си позволи да изпуши малко повечко от любимия си „банг“ и ободрен от него, заработи с подновени сили.

Усилията му вървяха толкова успешно, че още преди залез бе наредил петдесет стъпала; заедно с дървената стълба те му даваха възможност да стигне почти на една трета от цялата височина на канарата.

Мръкването тури край, разбира се, на работата му през този ден; възнамерявайки да я продължат на другата сутрин, и работникът, и зрителите тръгнаха сега към хижата, при което Карл и Гаспар, се държаха с такова уважение към Осару като че той беше главният строител, а те само негови помощници или работници. И Фриц дори изглеждаше изпълнен със съзнанието, че индусът е най-важната личност в дружинката им, защото при всяко негово слизане от канарата кучето му изказваше „вниманието“ си, като се въртеше около него, подскачаше и го гледаше настойчиво, сякаш искаше да му благодари, че ще ги спаси!

Докато отиваха към хижата, Фриц продължи тези прояви, като подскачаше из краката на индуса така, че му пречеше да върви, очевидно убеден — било от лично наблюдение, било от уважение, което забелязваше към него у другите, че индусът е герой на деня!