Майн Рид
Пълзачи по скали (2)

Глава II
ГЛЕДКА ОТ ЧОМО-ЛАРИ

Мястото, където се развива нашата история, се намира в самото сърце на Хималаите, в областта, която е най-малко изследвана от английските пътешественици, при все че не е най-отдалечена от англо-индийската столица Калкута. Почти право на север от този град, в участъка на Хималаите, който се намира в големия завой на Брамапутра, можем да открием точката, където ще се прикове вниманието ни. Тя може наистина да се нарече точка в буквалния смисъл на думата, ако я сравним по повърхност с необятната околна пустош от оловносиви голи хребети, блестящи глетчери и снежни върхове, които се извисяват едни над други или се притискат безредно едни до други като кълбести облаци в небето.

Сред тоя лабиринт от скали, ледове и снегове Чомо-лари издига своя величествен връх, увенчан и облечен в бяло, както подобава на свещената му личност. Наоколо се издигат неговите поклонници и прислужници, не така внушителни, но се пак грамадни планини, наметнати като него с одеждата на вечната невинност.

Ако бихте могли да застанете на Чомо-лари, бихте видели на хиляди стъпки под нозете си мястото, където ще се развият събитията от нашия разказ. Тази сцена не се различава много от амфитеатър — само героите са твърде малобройни, а зрителите напълно липсват.

Когато погледнете от върха на Чомо-лари към подножието на величествената планина, ще видите една съвсем необикновена долина — толкова необикновена, че ще прикове веднага вниманието ви. Ще забележите, че тя е c правилно очертание, оградена с дървета от край до край. Погледът ви ще прецени, че тези тъмни гранитни скали се издигат на неколкостотин фута от дъното на долината. Ако сте се случили на върха лете, ще можете да забележите, че от брега на долината се отделя едно тъмно възвишение, което се издига още по-високо и завършва в най-разнообразни върхове и хребети, извисени над линията на вечните снегове и затова покрити постоянно с неопетнената бяла мантия, с която небето ги е обвило.

Тези подробности ще се доловят още от пръв поглед, след това очите ви ще поблуждаят из долината и ще се задържат там, приковани от необичайната гледка и очаровани от меката и красота — пълно противоречие на суровата околност, която току-що сте съзерцавали.

Формата на долината напомня голям елипсовиден кратер на угаснал вулкан. Но вместо черната сярна сгурия, която бихте очаквали да видите пръсната по дъното й, вие съзирате прекрасен, приветливо раззеленен пейзаж, поляни, напомнящи цветни градини, разделени с горички и храсталаци, а тук-там някоя скалиста могилка, поставена като че нарочно — за украса. Покрай скалите има пояс от тъмнозелена гора; средата на долината се заема от бистро езеро, чиято сребриста повърхност отразява в известни часове на деня част от снежния връх, на който сте застанали — конуса на самия Чомо-лари. С добър далекоглед бихте могли да различите разни видове четириноги, пръснати из зелените пасбища; и най-разнообразни птици, от които едни летят, а други плуват по повърхността на езерото.

Ще ви мине през ум да потърсите някой величествен замък, ще насочите погледа сй във всички посоки с надежда да видите комини и кулички, които се подават над дърветата, но да не останете разочаровани. В единия край на долината, близо до подножието на обкръжаващите я скали, може би ще видите, че от земната повърхност се издига бяла пара. Но ще сгрешите, ако я помислите за дим. Тя не е дим, а само изпарение от горещия извор, който извира от скалите. Оттам се образува поточе, което свързва извора като сребърна нишка с езерото.

Очаровани от гледката на тази прекрасна долина, вие ще поискате да я посетите. Ще се спуснете по дългия склон на Чомо-лари и след уморително бродене из лабиринта на каменливите предпланински хълмове, които го заобикалят, ще стигнете до ръба на ограждащите я скали; но тук ще трябва да спрете. Никаква пътека не води надолу и ако все още желаете да стъпите на брега на това усмихнато езеро, ще трябва да се спуснете по скалите с въже или въжена стълба, дълга неколкостотин фута.

Ще можете да го сторите, ако имате другари да ви помагат; но когато слезете в долината, ще можете да излезете оттам само по същата въжена стълба: друг изход няма да намерите.

Възможно е да съзрете в единия и край някаква пукнатина в скалите и да си въобразите, че оттам ще можете да пресечете планината. До тази пукнатина може да се стигне лесно по леко нанагорнище; но когато минете през нея, ще откриете, че тя води само в проход, ограден като самата долина и от двете страни с отвесни скали. Този проход е наполовина зает от глетчер, по който можете да се спуснете до една пресичаща го пукнатина, стотина фута дълбока и толкова широка. Ако не прехвърлите мост върху нея, не можете да продължите по-нататък; а ако успеете да направите мост; по-надолу ще се озовете пред нови, по-дълбоки и по-широки пукнатини, през които е невъзможно да минете.

Затова ще трябва да се върнете и да разгледате необикновената долина, до която сте стигнали. В нея ще намерите най-различни дървета, най-различни четириноги, най-различни птици, най-различни насекоми; ще намерите всякакъв вид животни, с изключение на човека. Но ако не намерите човека, може да откриете следи от него. Близо до горещия извор ще забележите до скалата първобитна колиба, напомняща заслон, построена от каменни блокове и измазана с тиня от дъното на поточето. Влезте в нея. Ще я намерите празна, студена, необитавана от живи същества. Никакви мебели. Каменни одри, покрити с ракитак и трева, върху които някога може би са лежали или спали хора, и два-три гранитни блока, на които са седели. И нищо друго. Няколко окачени по стените кожи и разхвърляни отвън кокали на животни дават представа за храната на обитателите. Те трябва да са били ловци. Такова заключение е напълно естествено.

Но как са стигнали до тази долина и как са излезли от нея? Като вас, разбира се: слезли са и са се изкачили отново с помощта на въжена стълба.

До това обяснение ще стигнете; и то би било задоволително, ако нямаше ново, току-що забелязано обстоятелство.

Докато оглежда фасадата на скалите, погледът ви е прикован от странна гледка. Вие съзирате една, или поточно няколко редици гъсти линии, които започват от подножието на скалите. Когато наближавате до тези странни предмети, откривате, че това са стълби, от които най-долната опира в земята и стига до една издадена тераса, върху която е закрепена втора стълба; тя стига до втора тераса, о която е закрепена третата стълба; и така нататък до шестата.

На пръв поглед ще ви се стори, че „довчерашните“ обитатели на колибата трябва да са напуснали долината по тия стълби; това убеждение щеше да е напълно естествено, ако не съществуваше едно обстоятелство, което не допуска мисълта за подобно изкачване: стълбите не стигат до върха на канарата! От най-горната стълба до горния ръб на канарата остава голямо пространство, за което биха били потребни още две-три такива стълби, иначе то не може да се мине. Къде са тези стълби?

Невероятно е да са били прибрани след изкачването; а ако са паднали в долината, щяха да са там и досега. Но никаква стълба не се вижда долу.

Излишно е да продължаваме тези предположения. Едно кратко оглеждане на канарата е достатъчно да ви убеди, че е невъзможно да се изкачите по нея със стълби. Терасата, о която опира върхът на най-горната стълба, е навярно много тясна и не може да задържи друга; или по-точно издадените над нея скали не биха позволили да се закрепи стълба върху тази тераса. Очевидно е, че хората са се опитали и отказали от това намерение.

Самото естество на опита показва, че тези, които са го направили, трябва да са били в безизходно положение — затворени в тази оградена от скали долина, откъдето няма друг изход освен този, който сами биха могли да измислят.

Освен това след цялостно-разглеждане на местността вие не ще откриете никакво доказателство, че те са успели изобщо да излязат от странния си затвор. И можете само да се питате кои ли са били тия скиталци в непознатия, далечен край; как са влезли и излезли оттам и дали изобщо са могли да излязат. Тези въпроси ще се изяснят, когато прочетете историята на пълзачите по скали.