Майн Рид
Пълзачи по скали (10)

Глава X
ОСАРУ НА ОБЕЛИСКА

В следния миг Осару беше вече на върха на обелиска.

Но и там дори никак не се чувстваше в безопасност: защото противникът му не бе изгубил надежда, че ще успее да го достигне. Напротив, разочаровано от това, че платът на дрехата се бе оказал толкова слаб, разяреното животно захвърли с презрение откъснатото парче, после се изправи на задните си нозе, опряло предните високо о скалата.

Човек би могъл да допусне, че животното се готви да се покатери на обелиска; и то би го сторило наистина, ако имаше възможност. Но и така дори Осару не беше вън от опасност; защото, застанал на задните си крака, слонът бе протегнал докрай хобота си, върха на който беше само на шест инча от ходилата на Осару.

Индусът стоеше неподвижен като статуя върху пиедестала си, при все че лицето му не беше безстрастно като на статуя. Напротив, то изразяваше най-голям ужас. И това не беше никак чудно; защото той можеше ясно да разбере, че ако слонът успее да протегне туловището си само с дванадесет инча, ще го помете като муха от върха.

Затова той стоеше ужасен, в очакване и наблюдаване усилията на чудовището да го достигне.

То извършваше тези усилия и разумно, и неуморно. Животното не само се изправи на задните си нозе и се протегна почти на пръсти, но като видя, че и така не може да достигне целта си, се отпусна на четири крака, за да направи опит да се протегне повече.

То повтори този опит няколко пъти — все от различни страни на скалата, сякаш се надяваше, че земята от някоя страна може да е малко по-висока и по този начин то ще спечели дванадесетте инча, които му бяха необходими, за да улови жертвата си.

За щастие на Осару, слонът бе достигнал най-голямата височина при първото си изправяне; и при все че продължи да обикаля скалата, отникъде не можа да достигне с върха на хобота си ръба на малката площадка, върху която бе стъпил индусът.

Осару бе започнал да се успокоява от този факт и би сметнал навярно, че се намира в безопасност, ако не го тревожеше едно обстоятелство. А именно, че застанал на такова малко пространство — диаметърът на неговия пиедестал почти не надхвърляше дължината на ходилото му, — той успяваше с голяма мъка да запази равновесие. Ако беше на земята, това нямаше да е мъчно; но както бе кацнал на двадесет фута височина, работата беше съвсем друга; и тъй като нервите му бяха изпънати до крайност от ужасната опасност, той едва смогваше да запази равновесие.

При все че беше само един „мекушав индус“, Осару прояви голяма смелост; а тъй като е бил почти през целия си живот шикари, отдавна бе свикнал с мисълта, че може да го изгуби. Ако беше страхливец или несвикнал с опасности като сегашната, вероятно би загинал, би се строполил от уплаха върху раменете на безмилостното чудовище, което очакваше да го погуби. Но въпреки смелостта си все пак едва успяваше да запази равновесие. За нещастие, той бе принуден при покатерването си на скалата да захвърли ловното си копие; иначе би могъл да се подпира с него. Но дългият нож беше още на пояса му и той го извади — не с намерение да го използва срещу противника си, а само за да се закрепи по-здраво. С удоволствие би резнал, разбира се, веднъж-дваж хищния хобот на слона; но не смееше да се наведе от страх да не загуби равновесие и да не се случи това, от което най-много се страхуваше — да политне от мястото си.

Не му оставаше никаква друга възможност, освен да се мъчи да стои прав; съзнавайки ясно това, той опъна здраво нервите си и застана прав и вкаменен като бронзова статуя.