Майн Рид
Пълзачи по скали (43)

Глава XLIV
ПУСКАНЕ НА ХВЪРЧИЛОТО

След като приготвиха хвърчилото, те изчакаха само удобен случай да го пуснат — ден, когато ще духа силен вятър към онзи край на скалите, където би било най-добре да насочат хартиената птица — именно където бяха закрепили подвижните стълби и се бяха опитали безуспешно да изпратят беркута.

Изкачили се бяха вече на една усамотена канара, която се издигаше в долината точно срещу този участък от скалите; оттам можеха да видят — макар и не много добре — част от по-горните планински склонове. Те изглеждаха покрити със сняг, под който се подаваха тук-там огромни маси грамадни каменни блокове или потъмнели късове лед. Очите на нашите пътешественици се спряха върху тях с особено любопитство, както и по-рано, когато смятаха да изпратят там беркута. Тези маси им вдъхваха големи надежди. Ако успеят да изпратят хвърчилото дотам, беше не само възможно, но и твърде вероятно въжето да се закачи за някоя от тях или така да се вклещи между две, че здраво да се закрепи. За да се улесни това, те бяха оставили по хвърчилото шипове, с други думи, бяха оставили краищата на бамбуковия скелет да стърчат по един фут извън хартията; а към края на всеки от тях бяха вързали здраво напречни дъски, които щяха да служат като куките на котва.

Не бяха пестили нито труд, нито изобретателност, за да си осигурят успех. Направили бяха всичко възможно, за да го заслужат.

Съдбата ги облагоприятства, като не ги накара да чакат дълго. Само след два-три дни вятърът задуха точно откъдето трябваше. Беше остър и достатъчно силен, за да отнесе и най-голямото хвърчило.

Те тръгнаха към мястото, където бяха закрепени стълбите и се приготвиха да пуснат хвърчилото, носено от Осару. Карл щеше да го пусне и да насочва от земята полета му, а Гаспар и индусът щяха да тичат с въжето, защото задържането на такава едра птица срещу вятъра щеше да изисква непременно усилията на двама души. Изсекли бяха предварително храстите на доста голямо разстояние, за да си разчистят пътека, та нищо нямаше да им пречи да пускат постепенно въжето.

Уговориха се, че Карл ще насочва движението и ще даде знак за започване.

Дълбоко развълнувани, и тримата заеха месата си: Карл до хвърчилото, уловил с една ръка гръбнака, с другата опашката му, Осару стиснал въжето, а Гаспар взел в ръка навитото кълбо.

Карл изправи хвърчилото, закрепи го за опашката, тласна го с все сила няколко фута над земята и даде сигнала за започване, като извика колкото му глас държи.

В същия миг Гаспар и индусът изтичаха назад, въжето се опъна и птицата полетя безшумно във въздуха като огромен ястреб с разперени крила.

Тя се издигаше величествено и плавно, отмина скоро върховете на близките дървета и продължи да се извисява към върха на канарата.

Карл поздрави полета й с „ура“, другите двама бяха така погълнати от изпълнението на задачата си, че не намериха време за подобно радостно възклицание. Едва когато хвърчилото се понесе високо в небето, няколко ярда над ръба на канарите, Гаспар и Осару отговориха на честитките на Карл. И двамата изразиха възторга си с продължително „ура“!

— Пускай вече, Осару! — извика Карл с все сили, за да го чуят въпреки вятъра. — А ти, Гаспар, дръж края!

Изпълнявайки нареждането, Осару отпусна въжето и в същото време изтича към Гаспар, за да улови заедно с него края на въжето.

Като огромна, смъртно ранена птица освободеното хвърчило наклони глава към земята, направи няколко кръга във въздуха, завъртвайки опашката ту на една, ту на друга страна, и се спусна към планинските склонове. Най-после мина зад върха на канарата и се изгуби от погледа на тези, които му помогнаха да излети, а след това го оставиха безпомощно да падне.

Очакванията им се осъществиха напълно. Хвърчилото се издигна тъкмо там, където желаеха.

Но сега изникваше въпросът ще остане ли там? С други думи, ще се вклещи ли здраво между скалите?

Ако не се задържи устойчиво, ще трябва да повторят многократно пускането му, докато най-после се закрепи здраво или докато се уверят, че това е невъзможно.

Карл пристъпи напред, за да провери какво е положението, а другите останаха да гледат с любопитство, което издаваше колко много се вълнуват от изхода.

Ръката на Карл трепереше, когато улови въжето. Той го подръпна отначало леко с двете си ръце само за да провери колко е хлабаво.

Постепенно въжето започна да се обтяга и все по-мъчно да се дърпа, като че хвърчилото се влачеше по снега.

Това предизвика едно не много приятно предчувствие и тъй като въжето продължаваше да се изплъзва фут след фут и ярд след ярд, лицата и на тримата все повече се помрачаваха.

Но съвсем за кратко. Безпокойството им изчезна по-неочаквано, отколкото се бе появило, когато видяха, че отвитото въже внезапно се запъна и колкото повече Карл го дърпаше, толкова повече то се опъваше. Отначало той го дърпаше не много силно, сякаш се страхуваше да него разхлаби. Но след малко, придобил повече увереност, дръпна с все сила. Въжето се държеше здраво!

Осару и Гаспар присъединиха усилията си и тримата задърпаха едновременно.

Ура! Хвърчилото не се върна! Въжето стоеше на мястото си, спуснато до основата на канарата и опънато като корабно въже! И тримата нададоха едновременно радостни възгласи; те постояха няколко мига така, опънали и стиснали здраво въжето, сякаш се страхуваха да не им го измъкне някоя невидима вражеска ръка.

Най-после Карл предложи да закрепят въжето, като го вържат за някой здрав предмет. Най-подходящ им се стори едни голям изправен камък близо до основата на канарата, о който решиха да го завържат.

Продължавайки да го опъват — от страх да не се размести котвата горе, ако го разхлабят, — те почнаха да местят последователно ръце по въжето, докато стигнаха до подножието на скалите. Там Карл и Гаспар продължиха да го дърпат, а Осару го нави няколко пъти около камъка и го завърза здраво.

Сега оставаше само да поставят стъпалата, които бяха вече приготвени, да ги закрепят по местата им, да се покатерят до върха на канарата и да станат пак волни като планинския ветрец, който ще духа там край тях!

Мисълта за щастливото освобождение ги изпълни отново с радостни мисли и застанали край камъка, о който бяха завързали въжето, те се поздравяваха, сякаш бяха успели вече да се измъкнат.

Те знаеха, че ще е потребно още време, докато довършат работата си; но тъй като не се съмняваха вече във възможността да се изкачат, времето, което им оставаше да прекарат тук, можеше да мине доста весело; с това приятно предчувствие те се върнаха с най-добро настроение в работилницата си и си приготвиха най-вкусната вечеря, която щяха да изядат, откакто бяха намерили дафиновото дърво.