Майн Рид
Пълзачи по скали (35)

Глава XXXV
БЕРКУТИЗ

Нашите пътешественици си честитиха тази неочаквана плячка, паднала им от небето като манна.

— Ето го обяда! — извика радостно Гаспар, щом чуха тупването на дивата коза. — И вечерята! — добави той. — И много повече дори! Такова голямо тяло ще ни даде месо за цяла седмица.

Те станаха и когато тръгваха да приберат падналия дар, откъм скалите или по-точно от планината, която се извисяваше над тях, долетя и се повтори остър писък.

Дали беше тържествуващият вик на победителя? Не, не беше неговият глас. Не беше изобщо глас на четириного. И зрителите не помислиха нито за миг, че е той. Те погледнаха нагоре и видяха животно или по-точно животните — бяха две, надали двукратния писък.

Победителят беше още на скалата. Докато вниманието на зрителите бе отвлечено на другаде, той съзерцаваше жестокото си разрушително дело и се радваше може би на победата над своя нещастен съперник. Във всеки случай той бе отишъл до най-издадения край на скалата — тъкмо там, където бе стоял доскоро противникът му.

Но писъкът, отекнал в долината, бе достигнал едновременно, а може би и по-рано и до неговия слух; когато погледнаха нагоре, тримата другари забелязаха, че той се бе стреснал от него и се оглеждаше, явно уплашен. Само на няколко ярда над него се виждаха два черни предмета; лесно можеше да се познае, че са птици. Бяха много големи, почти черни, размахали остро очертаните си крила, отлика на грабливите птици Несъмнено беше, че са орли, известни в Хималаите и тибетските степи с името беркути.

Те се виеха в къси остри спирали, като повтаряха от време на време острите си едновременни писъци, а възбудените им движения доказваха ясно целта на тези шумни прояви. Готвеха се да нападнат неприятел и този неприятел беше дивият козел.

Личеше, че животното разбира напълно намерението им, но не можеше да реши изведнъж как да постъпи. Вместо да заеме смело нападателно положение, каквото бе заело преди малко към противник от своята порода, то стоеше разтреперано, явно сковано от страх. Хищниците целяха именно това с писъците си и постигнаха напълно целта си.

Зрителите не отделиха поглед от действащите лица в новата драма, като наблюдаваха с дълбок интерес всяко действие на птиците и на животното. Всички желаеха да го видят наказано за току-що извършеното жестоко дело, което според тях миришеше твърде много на братоубийство.

Съдбата бе отредила желанието им да се изпълни и сам убиецът да бъде убит. Те очакваха да наблюдават продължителна борба, но бяха разочаровани. Битката беше толкова кратка, колкото и подготовката й. Преди да минат и десет секунди от първия писък, беркутите се спуснаха на скалата и нападнаха едновременно дивия козел, удряйки го последователно с клюнове и нокти.

Известно време животното бе почти изцяло закрито от огромните тъмни крила на птиците, но и когато можаха да го съзрат, зрителите виждаха, че то не прави особено енергични усилия да се защити. Внезапното нападение на тия врагове като че обърка напълно дивия козел, които изглеждаше все още скован от уплаха.

След няколко мига той се посъвзе, изправи се и започна да удря с рогата си. Но беркутите бяха нащрек; при всеки опит на животното да пристъпи напред те отбягваха лесно удара, като отлитаха ту на една, ту на друга страна. После се обръщаха бързо и го нападаха изотзад. Борбата продължаваше по същия начин: дивият козел се стараеше да се задържи на мястото, където бе нападнат, като се въртеше непрестанно със събрани един до друг предни крака или се изправяше на задните, използвайки ги за опорна точка при въртенето си.

За дивия козел би било по-добре да стои и на предните си крака, защото в това положение би могъл да се задържи дълго на мястото си — било докато успее да прогони крилатите нападатели, било като ги измори с продължителната си отбрана.

Но той не бе свикнал да се бори „на четири крака“. Това беше противно на неговите семейни и родови традиции, защото всички представители на рода му бяха свикнали от незапомнени времена да се борят изправени на задните си крака.

Следвайки този навик, той се бе изправил почти отвесно й се готвеше да удари с глава гърдите на беркута, който го нападаше фронтално, но в това време вторият, отстъпил малко назад, за да се засили, връхлетя, със скоростта на стрела, сграбчи бързо и здраво с ноктите си козела под брадичката й така силно отметна главата му назад, че животното загуби равновесие и се преметна през скалата. В следния миг козелът беше във въздуха и започна да пада… да пада от същата страхотна височина, от която току-що бе паднала собствената му жертва.

Зрителите гледаха как ще падне на земята, необезпокояван вече от крилатите нападатели. Но не стана така. Тъкмо когато той бе стигнал на половината път до земята, вторият орел се спусна като светкавица след него и още във въздуха го удари отново, отклонявайки го по този начин от отвесно падане. Най-после козелът падна — доста по-далеко от мястото, където бе паднал първият, а заедно с него падна и орелът, закривайки го с крилата си, сякаш все още го стискаше с нокти!

Не можеше да се разбере защо беркутът продължава да държи козела в ноктите си; животното беше очевидно умряло още преди да падне на земята. В това държане на птицата, както и в начина, по който се спусна през последните четиридесет-петдесет ярда, имаше нещо странно. От начина, по който бе разперила крила, след като бе ударила жертвата си, и от това, че още продължаваше да ги размахва, зрителите започнаха да смятат, че това странно спускане и закачване за трупа не е доброволно.

Истината скоро се изясни и доказа това предположение; докато продължаваше да пляска или по-скоро да размахва с буйни и неравномерни движения крилата си, стана ясно, че той иска не да остане при трупа на жертвата си, а се мъчи с все сила да се махне оттук! Това се потвърди и от многократните му диви крясъци, които изразяваха не ярост или заплаха като по-раншните, а само ужас!

Наскачали вече от местата си, зрителите изтичаха към него, предполагайки, че го е сполетяла беда.

Когато наближиха птицата, която продължаваше да крещи и да размахва крила, разбраха това, което изглеждаше отначало неразбираемо.

Те видяха, че беркутът е в безизходица; ноктите му бяха така здраво забити в тялото на козела, щото въпреки силата на мускулестите си крака, подпомогнати от жилавите крила, той не можеше да се освободи!

Нападайки дивия козел при падането му, птицата бе забила извитите си нокти дълбоко в мекия корем на животното, но когато се бе опитала да ги извади, бе открила — за най-голямо свое огорчение, разбира се, че гъстата козина на козела се е омотала около краката й; и колкото повече пляскаше с крила и се въртеше в усилието си да се освободи, толкова по-яко я стягаше въжето, омотано от прочутата вълна за кашмирски шалове.

Несъмнено беше, че положението на беркута е отчайващо; при все че бе освободен твърде скоро от козинявото въже, той бе свързан още по-здраво с друго, извадено от джоба на Осару.

Вторият беркут се бе спуснал след първия, решен да го освободи от ръцете на похитителите му, срещу които налиташе с диви крясъци и ги заплашваше с дългите си остри нокти.

Тъй като бяха с оръжие в ръка, те успяха да задържат на разстояние разгневената птица; поизпати си само Фриц, който стана също жертва на яростните и нападения, а нямаше друго оръжие освен зъбите си.

Но те едва ли можеха да бъдат достатъчна защита срещу ноктите на орел и Фриц щеше да изгуби едното, а може би и двете си очи, ако Осару не бе забил една стрела в нея. Като я гледаше как се търкаля в праха, кучето сигурно изпитваше голямо желание да я сграбчи. Но виждайки яката извита човка и прострените към него остри нокти, Фриц разбра лесно, че трябва да стои благоразумно на по-голямо разстояние, като остави на индуса да довърши беркута с дългото си ловно копие.