Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Cliff Climbers (The Lone Home in the Himalayas), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
nqgolova (юли 2008)
Сканиране, разпознаване и корекция
Сергей Дубина (17 юни 2008)

Източник: http://dubina.dir.bg

 

Издание:

Томас Майн Рид. Пълзачи по скалите

Английска, трето издание

Издателство „Астрала“, София

 

Превод: Невена Розева

Художник: Спаско Ганчев

Коректор: Петранка Карадимова

Формат 84/108/32. Печатни коли 13. Цена 180 лв.

Предпечатна подготовка и компютърно оформление: „Вариант АБВ“ АД

Печат: ИФ „Развитие“, Хасково

ISBN 954-562-068-4

 

Първо издание: Народна младеж, 1961, в библ. Приключения и научна фантастика.

История

  1. — Добавяне

Глава III
ЛОВЕЦЪТ НА РАСТЕНИЯ И НЕГОВИТЕ ДРУГАРИ

Карл Линден, млад германски студент, изгонен като участник в революционните борби през 1848 година, бе намерил убежище в Лондон. И той, като повечето емигранти, беше без средства; но вместо да се отдаде на лоши навици, потърси и получи работа в един от великолепните „разсадници“, които човек среща в предградията на най-големия град в света. Познанията му по ботаника скоро привлякоха вниманието на неговия работодател; собственик на разсадника — един от ония предприемчиви и смели мъже, които, вместо да се задоволяват само с отглеждане на вече известни в нашите градини и парници дървета и цветя, изразходват големи суми, за да изпращат хора по всички краища на света, където тези пратеници ще открият нови редки и прекрасни видове, които ще донесат в родината.

Тези пратеници — колекционери ботаници, или така наречените „ловци на растения“ — са били и продължават да са при изпълнение на пряката си длъжност и изследователи на най-дивите и отдалечени области на земното кълбо — дълбоките тъмни гори покрай Амазонка, Ориноко и Орегон в Америка; горещите екваториални области в Африка; тропическите джунгли в Индия; богатите лесове на Източните острови; накратко казано, навред, където има изгледи да се открият и получат нови красиви видове горска и градинска флора.

Изучаването на Сикимските Хималаи от първокласния ботаник Хукър, разказано в пътепис, неотстъпващ по нищо на тоя на великия Хумболд, привлече вниманието към богатата и разнообразна флора на тия планини; поради това предприемчивият „семкар“, дал временно работа на Карл Линден в градината си, го повиши на по-висока и приятна длъжност, изпращайки го като „ловец на растения“ в Тибетските Хималаи.

Придружен от брат си Гаспар, младият ботаник замина за Калкута, откъдето след кратък престой продължи за Хималаите, като тръгна почти право на север от града, разположен по бреговете на Ганг.

Той бе избрал за водач един прочут индуски ловец, или „шикари“, по име Осару; този човек беше единственият спътник и другар на двамата братя освен доведеното от Европа едро ловджийско куче Фриц, от порода за лов на глигани.

Младият ботаник бе пристигнал в Индия с препоръчително писмо до управителя на световноизвестната ботаническа градина в Калкута. Посрещнат гостоприемно там след пристигането си в източния град, той прекара голяма част от времето си в тази градина. Освен това местните власти, заинтересувани от експедицията, му дадоха всички разполагаеми сведения за пътя, по който смяташе да тръгне, при все че тези сведения не бяха много, защото избраната от него Хималайска област беше по онова време terra incognita за англичаните дори в Калкута!

Не е необходимо да разказваме тук подробно всички приключения на нашия събирач на растения и неговите другари при пътуването им към Хималаите и след навлизането в големите проходи на тези планини. Достатъчно е да кажем, че при преследване на едно прекрасно зверче — мускусен елен — те се бяха покатерили по урва, изцяло покрита от често срещаните из Горните Хималаи големи глетчери; че преследването ги бе отвело далече нагоре, а след това в странна долина, прилична на кратер, която вече описахме; че след като стигнаха до тази долина, не видяха друг изход от нея по урвата, откъдето бяха дошли; а когато тръгнаха обратно, за най-голяма своя покруса видяха, че върху глетчера, по който бяха минали, се бе образувала през време на отсъствието им такава широка пукнатина, че излизането им от долината бе станало невъзможно!

Те решиха да преодолеят това препятствие и загубиха много време да правят мост от борове. Най-после успяха да преминат пропастта, но само за да намерят по-надолу нови, и то такива, при които никаква изобретателност не можеше да им помогне.

Принудени да изоставят мисълта за излизане оттук по тоя път, те се върнаха в долината, която — макар и прекрасна наглед — им бе станала омразна, щом се бе превърнала за тях в затвор.

При престоя си в нея те срещнаха най-разнообразни диви зверове. В долината имаше едно малко стадо „якове“ или грухтящи говеда, които бяха за известно време главната част от храната им. Макар и по-млад от Карл, Гаспар беше изкусен ловец, но все пак едва се спаси от стария мъжки як, опасно животно, което успя да убие. Осару пък щеше да бъде разкъсан от глутница диви кучета, които той изби след това до едно; пак Осару щеше да бъде погълнат от съвсем друг вид неприятел — от плаващите пясъци, в които краката му затънаха, когато се опита да измъкне една риба от мрежата.

И Карл не мина без премеждия — една мечка го подгони по терасата на канарата, откъдето му се наложи извънредно опасно спускане. Самата мечка се прибра в някаква пещера, където по-късно и тримата я намериха и убиха с помощта на Фриц. Те се изложиха на голяма опасност с преследването на тази мечка, защото след като убиха грамадното животно, се загубиха в неизбродимата пещера, откъдето успяха да се измъкнат само след като изгориха прикладите на пушките си, за да направят свещи от мечата мас.

Докато преследваха мечката и се лутаха, за да намерят изход, нашите пътешественици бяха поразени от огромните размери на пещерата, която животното си бе избрало за леговище; и като се надяваха, че някой от големите проходи през нея може би води вън от планината и ще им даде възможност да се измъкнат, те си направиха факли и обходиха от край до край тази пещера — но напразно. И все пак те се отказаха от търсенето едва след като се увериха, че през пещерата няма изход.

Оттук нататък ще продължим много по-подробно описанието на опитите им да се измъкнат от своя планински затвор; а те бяха убедени, че това можеше да стане само ако се изкачат по скалите, които го ограждаха.