Майн Рид
Пълзачи по скали (55)

Глава LVI
ИНДИЙСКИТЕ ЩЪРКЕЛИ АДЮТАНТИ

Двете огромни птици, кацнали на брега на езерцето, бяха наистина необикновени; човек може да претърси цялото птиче царство, без да намери нещо по-чудновато от индийския щъркел.

Преди всичко дългите му прави кракът са четири фута високи; а общата му височина, от върха на главата до върха на ноктите, е цели седем и половина фута. Самият клюн е повече от два фута дълъг, няколко инча дебел, малко изгърбен по средата и леко извит надолу.

Когато е с разперени крила, един възрастен щъркел има дванадесет фута или цели четири ярда ширина — точно колкото чилийския кондор или „скитащия“ албатрос.

По цвят индийският щъркел може да мине за черен по гърба и бял отдолу, но и двата цвята не са съвсем чисти. Перушината по гърба е тъмнокафява; а коремът и гърдите са мътно бели — отчасти поради това, че има и малко сива перушина, а отчасти и защото птицата е обикновено замърсена с кал от блатата, където си търси храна, и с други нечистотии, които изглежда, че обича. Ако са чисти, краката са тъмни; но краката на жив щъркел нямат никога своя естествен цвят, защото или са побелели от изпадал пух, или са замърсени от други залепени по тях отпадъци.

Опашката е черна отгоре и бяла отдолу, особено най-отзад, където перушината е съвсем бяла. Това е ценният и скъп пух марабу, наименован погрешно от естественика Теминк, който уеднаквил индийския щъркел със съвършено друг вид птица от същия род — именно с африканския щъркел марабу.

Една от най-характерните — и най-грозни — отлики на индийския щъркел, наричан от индусите „аргала“, е голата му червена шия с набръчкана суха кожа, обрасла с кафяви косми. Тази четина е гъста у младите птици и все по-рядка у старите, докато най-после главата и шията им се оголят съвсем.

Тази особеност създава известна прилика между индийския щъркел и ястребите, но между тях има и още много други прилики, така че щъркелът може да се сметне за ястреб — от рода на Grallatores или рибарите.

Освен голата шия индийският щъркел има и огромен подгушник, който виси до гърдите, често пъти дълъг повече от фут, с бледорозов или червен цвят като кожата на шията. В долния край на шията има и друга особеност, чието предназначение още не е определено от естествениците. Това е нещо като балон, който може да се пълни с въздух; предполага се, че служи за въздушен мехур, подпомагащ птицата при летенето й. Наблюдавано е, че този мехур се надува, когато птицата стои на слънце; естествено е да заключим следователно, че разреждането на въздуха оказва известно влияние в случая.

Тъй като индийският щъркел лети често на голяма височина, възможно е този балонообразен израстък да е необходим, за да може птицата да се задържа в разредения въздух. Ежегодното прелитане на тази птица над високите Хималайски планини не би било възможно или най-малко би било много по-трудно, ако тя нямаше възможност да намали по този начин специфичното си тегло.

Едва ли е необходимо да кажем, че индийският щъркел — като всички птици от рода, към който принадлежи — е хищен лешояд; до висша степен месояден, предпочитащ лешове и мърша пред всяка друга храна. Той убива или гълта направо живи жаби, змии, дребни четириноги и птици — последните може и да не са много дребни; знае се например, че той може да глътне наведнъж цяла кокошка. Широкото му гърло се справя дори с котка или заек; но той не се опитва да ги убие, защото въпреки огромните си размери тази птица е едно от най-страхливите създания по света. Всяко дете може да прогони само с пръчица индийския щъркел; а някоя разярена квачка може да го прогони още щом се опита да наближи пилетата й. Той не се оттегля, без да прояви известно перчене, като застане най-напред заплашително със зачервена шия разтворен клюн, издаващ крясък, силен като рева на мечка или тигър. Но всичко това е само за показ; ако противникът му продължи нападението си, той веднага се сгушва и избягва.

Това са някои от особеностите на огромния щъркел, известен под името адютант или аргала. Трябва да добавим само, че има още два или три вида такива щъркели — макар и не толкова едри, — които са били доста време смесвани с него. Един от тях марабуто от тропическите области на Африка, от което също се получава модният пух марабу. Но пухът на африканските видове не е така красив и ценен като тоя на индийския щъркел; неговият пух именно е прочутото марабу, получило това име поради грешката на Теминк, разпространена от анатома Кювие.

Друг вид едър щъркел, който се различава и от азиатския аргала, и от африканския марабу, се намира на остров Суматра. Туземците го наричат „буронг камбей“, а в съседния остров Ява се среща четвърт вид от тези огромни птици заедно с този, който се среща и в Суматра.

Може да се стори странно, че такива птици са останали толкова време неизвестни за учените. Едва преди половин век пътешествениците започнаха да ги описват с по-голяма точност, а историята и нравът им са и досега съвсем малко известни. Това е още по-чудно, като си припомним, че индийският щъркел се среща много често по бреговете на Ганг и дори в самата Калкута, където стърчи по покривите и влиза из дворовете така свободно като че е от постоянните домашни животни в сградата.

— Услугите му на „чистач и гробар“ го предпазват от преследване и хората не само го търпят, но го и насърчават да се приближава към тях; въпреки това обаче, той им досажда понякога с вниманието си към патетата, пилетата и другите малки обитатели на птичия двор.

Понякога тези птици не се задоволяват с това, което могат да намерят отвън, а влизат в бънгалото, грабват от трапезата някой пушен бут и го лапват, преди господарят или слугата да успеят да изтръгнат вкусното парче от якия дълъг клюн.

Когато газят на цели ята из водата с разперени криле — според обичая си, — те приличат на флотилия от малки лодки. А когато пристъпват по пясъчния бряг и се ровят из отпадъците, пръснати по брега на свещената река, приличат на туземките, които често вършат същото нещо.

Понякога човек може да ги види как се хранят лакомо с най-противна мърша, нерядко с разлагащия се труп на някоя подмамена жертва на суеверните обреди в чест на Кали, хвърлена в тъй наречената свещена река и изхвърлена отново на брега, където ще си я оспорват бездомни псета, лешояди и огромните жерави на Ганг.