Робърт Асприн
Митична бъркотия (9)

ГЛАВА ДЕВЕТА:

Не разбирам защо трябва да се страхуваш, загдето отиваш на среща с кралска особа.

К. с ЧИЗМИ

— Но аз защо да идвам с теб? — заопъва се Злабрадва, крачейки до мен, докато марширувахме към покоите на кралицата.

— Кажи го за морална подкрепа — изръмжах. — Освен това искам да имам свидетел, че съм влязъл в стаята на Бучиниша и отново съм излязъл, ако разбираш намека ми.

— Ама ако така ще се реши само един от нашите проблеми…

— … Тогава ще трябва да се разправяме с един по-малко. Шшт! Пристигнахме.

Пак се бях преобразил в Родрик. Съчетано с присъствието на генерала, това беше достатъчно да накара почетните стражи пред покоите на кралицата рязко да се изпънат мирно при нашето приближаване. Пренебрегнах ги и затропах по вратата, при все че ми остана някакъв миг да си припомня как не толкова отдавна си мислех, че най-големият проблем за монарсите е скуката.

— Да му се не види! — чу се отвътре нечий остър глас. — Туй стражите нищо ли не можете да схванете като хората? Казах ви, че не желая да ме безпокоят!

Един от пазачите демонстративно завъртя очи. Погледнах го благосклонно със съчувствена усмивка, сетне повдигнах вежда към Злабрадва.

— Крал Родрик Пети от Посилтум иска аудиенция с кралица Бучиниша! — ревна той.

— Мисля, че може да се уреди — долетя отговорът. — Какво ще кажеш да е рано утре сутрин?

— Веднага — натъртих аз.

Не говорех много високо, но трябва да се е чуло. След няколко сърцетупа вратата рязко се отвори, разголвайки самата Бучиниша… в буквалния смисъл на думата. Не мога да опиша дрехите й, защото изобщо нямаше дрехи. Дори и конец!

— Роди! — изчурулика тя, без да забелязва стражите и Злабрадва, които вкупом зинаха от голотата й. — Влизай. К’во правиш тук?

— Изчакай ме — наредих на генерала с най-заповедния си тон.

— Е-естествено, Ваше величество! — отвърна той, като откъсна очи от кралицата, колкото да застане мирно.

И аз влязох в леговището на тази жена.

— Е, какво ми носиш? — тя затвори вратата и се облегна на нея. Усещането ми беше, че някак си ме е посочила, макар ръцете й да бяха зад гърба.

— Моля?

— Аудиенцията — поясни Бучиниша. — Искаше я, получи я. Какво ти става?

При съществуващите обстоятелства това ми се видя като още един объркващ въпрос.

— Аз… ъ-ъ-ъ… тоест… би ли си сложила нещо? Твоето одеяние или по-скоро липсата му много ме разсейват.

— Ох, добре. Само че тук е наистина зверски горещо.

Тя затършува из стаята и откри тъпичка дрешка, в която се напъха, но без да я закопчае напълно.

— Ще искам — заяви ми — веднага след сватбата този прозорец да се разшири или, още по-разумно, да се махне цялата стена. Каквото ще да е, стига да има малко вентилация.

Тръсна се в близкото кресло и присви крака под себе си. Жестът й донякъде намали неудобството ми, ала не съвсем.

— А-а-а… всъщност точно заради туй дойдох да си поговорим.

— Заради прозореца? — намръщи се тя.

— Не. Заради сватбата.

Отговорът я накара да се намръщи по-силно.

— Мисля, че се уговорихме аз да се занимавам с всички приготовления по събитието. Е, добре, де, ако си направил някакви конкретни промени, все още не е късно да…

— Не става въпрос за това — прекъснах я бързо. — Става въпрос… както и да е, обърнаха ми внимание, че високите цени, които Посилтум иска от вашето кралство за храната, те принуждават на тази сватба. Тъй като не желая да влизаш в подобна връзка под натиск, реших да смъкна цените ни наполовина, като по такъв начин премахна нуждата от нашия брак.

— Ох, Роди, не ставай глупав. Аз не се женя за теб заради това!

Вместо да се разстрои, кралицата сякаш доста се поразвесели от моето предположение.

— Не е ли?

— Разбира се, че не. Затънтия е толкова богата, че ако си наумим, бихме могли да изкупим цялата ви реколта на двойно по-висока цена и туй изобщо да не се отрази на хазната ни.

Стомахът ми започна да се свива.

— Значи действително желаеш тази сватба? Не си принудена по политически причини?

Бучиниша се усмихна за миг и ми показа всичките си зъби.

— То се знае, че съществуват политически причини. Искам да кажа, че ние сме кралски особи, нали така? Убедена съм, че ти си достатъчно приятен образ, но аз мога да имам всички приятни образи, които избера, без да се омъжвам за тях. Кралските особи се женят за властови блокове, а не за обикновени хора.

В думите й проблесна лъч надежда и аз се втурнах презглава натам.

— … Което ни води до другата причина, поради която следва да отменим сватбата — рекох важно.

Усмивката на Бучиниша изчезна.

— Какво искаш да кажеш? — запита остро тя.

Вместо отговор развалих магията за преобразяване.

— Защото аз не съм кралска особа. Аз съм от обикновените хора.

— О, това ли било? — вдигна рамене гостенката от Затънтия. — Няма проблем. Отдавна го знам.

— Знаеш? — преглътнах аз.

— Разбира се. Ти се смути… на два пъти. Първия път — когато пристигнах в двореца, и току-що — когато отворих гола вратата. Кралете не се смущават. То си им е в кръвта. През цялото време знаех, че не си Родрик. Предполагам, че ти си Великия Скийв, дворцовият магьосник. Така ли е? Онзи, дето може да си променя формата?

— Ами то си е маскировъчна магия, а не промяна на формата, но като се изключи това, си права.

След Злабрадва и кралица Бучиниша взех да се чудя дали изобщо има някой, който наистина да се излъже от моите маскировъчни заклинания.

Тя се измъкна от креслото и започна да говори, крачейки напред-назад, напълно забравила за голотата си, която при всяко извъртане надникваше от дрешката й:

— Фактът, че ти не си монархът, не променя собственото ми положение и дори може би го подобрява. Докато можеш да поддържаш маскировката си дотолкова, че да заблуждаваш паплачта, аз ще съм омъжена за два властови блока вместо за един.

— Два властови блока — повторих глухо.

— Да. Като „крал“ на Посилтум ти контролираш първия блок, който ме интересуваше — земята и хората. Сама по себе си Затънтия не е достатъчно голяма да води агресивна война, но обединим ли силите на двете кралства, никой не може да ни спре. С твоите армии, поддържани от моя капитал, аз мога да стигна, докъдето поискам, което, нека да ти кажа, е твърде далеч. Нищо не е в състояние да ти изостри апетита за нови и необичайни места повече от това да израснеш в една долина, където единствената гледка е другият край на долината.

— Повечето хора се задоволяват с пътешествия — подметнах й. — За да видиш дадена страна, не е необходимо да я завоюваш.

— Много мило — присмя се Бучиниша. — Наивно, но мило. Хайде да речем, че аз не съм повечето хора, и да го оставим така, става ли? Та значи, колкото до втория властови блок, имаме теб и твоята магия. Това е допълнителна премия, която не бях очаквала, ала съм сигурна, че ако разполагам с ден-два, мога да разширя плановете си тъй, че да се възползвам от нея.

Някога си мислех, че се страхувам от Маша. Като се озърна назад, виждам, че Маша ми е докарвала леко неудобство. Едва от разговора с кралица Бучиниша научих какво означава страх! Тя не беше просто убийца, както подозираше Хю Злабрадва. Тя бе въплъщение на насилието, което само чакаше да връхлети света. Единственото препятствие между нея и средствата, които й бяха необходими, за да осъществи мечтите си, бях аз. Аз и може би…

— Ами крал Родрик? — избълвах. — Покаже ли се той, първоначалните сватбени планове влизат в сила.

— Искаш да кажеш, че е още жив? — възкликна гостенката, повдигайки тънката си вежда. — Надценила съм те, Скийв. Докато е жив, той би могъл да създава проблеми. Няма значение. Ще предупредя свитата ми: ако се появи преди сватбата, да го убият, щом го видят. След като се оженим, ще бъде проста работа да го обявим за самозванец и да го екзекутираме официално.

Страхотно. Благодарение на голямата ми уста, ако Маша се опиташе да върне Негово величество в двореца, той щеше да попадне в капан. Зърнеха ли го хората на кралица Бучиниша, тогава…

— Чакай малко! — възроптах. — След като аз се разхождам наоколо маскиран като краля, какво ще попречи на твоите слуги да ме очукат по погрешка?

— Хм. Добре, че се сети. Чудесно! Ето как ще постъпим.

Тя се гмурна в гардеробната си и изскочи с една дълга пурпурна лента.

— Когато си извън моите покои, носи това така, че да се вижда — инструктира ме Бучиниша, пъхайки парчето плат в дланта ми. — Ще съобщя на своите хора, че ти си човекът, за когото желая да се омъжа, а не тяхната мишена.

Изправих се с лентата в ръце.

— Не си ли позволяваш прекалено произволно допускане, Ваше величество?

— Как да го разбирам? — начумери се тя.

— Че аз може да не искам да се оженя за теб.

— Естествено, че искаш — усмихна се кралицата. — Ти вече имаш трона на Посилтум. Ако се ожениш за мен, не само ще получиш достъп до моята хазна, но и ще се избавиш от другия си проблем.

— Другият ми проблем?

— Сгандия, глупчо. Не помниш ли? Аз пътувах заедно с техния представител. С парите ми ще можеш да ги купиш. Ако цената е достатъчно висока, ще забравят всичко. Е, не е ли по-добре да бъдеш съпруг на Бучиниша, отколкото през целия си останал живот да бягаш от тяхното и моето отмъщение?

Аз разполагах със свой собствен отговор на въпроса, но в проблясък на мъдрост го запазих за себе си. Вместо това се сбогувах и излязох.

— Съдейки по физиономията ти, смятам, че интервюто ти с кралицата не е било крещящ успех — сухо отбеляза Злабрадва.

— Генерале, спести ми твоите „Нали ти казах“ — озъбих му се. — Имаме работа да вършим.

Като хвърлих бърз поглед нагоре и надолу по коридора, срязах на две моята пурпурна лента върху острието на брадвата му.

— Постави наблюдателни постове за Маша и краля — наредих. — Ако ги срещнеш, накарай Родрик да носи тази лента. Това много ще облекчи неговото пътуване през двореца.

— А ти къде отиваш?

Пуснах му една скъперническа усмивка.

— Да видя представителите на Сгандия. Кралица Бучиниша любезно ми обясни как да се разправям с тях!