Робърт Асприн
Митична бъркотия (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА:

Дълг: такса, платима за сделки с доброта (благинка).

МИНИСТЕРСТВО НА ТЪРГОВИЯТА НА САЩ

— Ваше величество, но той ми обеща да изплати другата половина преди пролетта, а…

— Не съм.

— Си и още как.

— Лъжец!

— Крадец!

— Граждани — намръщих се, — не мога да слушам двете страни едновременно. Ей, ти! Разправи ми какво помниш, че сте говорили.

Съвсем вярно. Аз го казах. Ето ме седнал на същия този трон, който бях решил да избягна на всяка цена.

Всъщност кралският труд не беше чак толкова тежък. Родрик Пети ме бе инструктирал по основната процедура и ми беше осигурил гардероб, а оттам нататък бе доста лесно. Проблемите, които се излагаха на показ пред мен, далеч не бяха тъй сложни за разрешаване, но пък бяха много.

Отначало стоях уплашен, сетне за някое време беше забавно. Сега просто ме отегчаваше. Бях изгубил бройката на изслушаните казуси, ала бях развил нова симпатия към желанието на Родрик да се измъкне замалко. Оказах се готов за отпуска, още преди обядът да дойде. Направо не проумявах как е издържал цели години на тая безсмислица.

Може би се чудите по какъв начин преминах от разговора с Маша към седенето на трона. Е, и аз от време на време се чудя, но ето ви описание на случилото се, доколкото съм в състояние да го възпроизведа.

Няма смисъл да ви казвам, че молбата й да се труди като мой чирак ме свари неподготвен.

— М… мили… ама, Маша! Ти вече имаш работа като дворцов магьосник. Защо ще искаш да ми станеш чирак?

Вместо отговор тя пусна една голяма въздишка. Да наблюдаваш такъв феномен бе стряскащо. Не само защото толкова много от нея се движеше в толкова много посоки, но и защото когато въздишката свърши, Маша изглеждаше сплескана наполовината от първоначалния си размер. Вече не представляваше впечатляваща фигура, а по-скоро уморена наглед дебела жена.

— Виж какво, Скийв — рече тя с нисък глас, нямащ нищо общо с нормалния й прелъстителски тон. — Ако ще бачкаме заедно, трябва да бъдем честни един с друг. Дворцов магьосник или не, и двамата сме наясно, че аз не зная никаква магия. Аз съм оператор… маниак по джаджите. Насъбрала съм сума ти джунджурии, за да си запазя работата, обаче всяко дебеловрато с достатъчно солидна банкова сметка може да купи същата стока от Пазара на Дева. Имай предвид, че не ти се оплаквам. Старата Маша са я млатили някои от най-добрите, но никой никога не я е чул да се оплаква. Досега бях доволна от това, дето съм постигнала. Само че когато видях как с твойта банда изработи и двата града-държави на Голямата игра с малко истинска магия, разбрах, че освен да знам как действат джаджите, трябва да науча още нещичко. Е, квошкайш? Ще ми помогнеш ли да усвоя туй-онуй от онова, заради което всъщност влязох в магическия бизнес?

Нейната честност ме накара да се почувствам доста неуютно. Искаше ми се да й помогна, ала определено не желаех чирак точно сега. Реших да го увъртам.

— Между другото защо си избрала магията за професия?

Това ми донесе една тъжна усмивка.

— Страхотен сладур си, Скийв, но не помниш ли, че щяхме да бъдем честни помежду си? Я ме погледни. Какво да правя, за да си изкарвам хляба? Да се омъжа и да стана домакиня? Кой ще ме вземе? Дори и слепец би разбрал за нула време, че надминавам очакванията му… ама здравата ги надминавам. Много отдавна съм се примирила с външния си вид. Приех го и прикрих своите разочарования с големи приказки и крещяща надменност. Напълно естествено беше да ме привлече една професия като магията, която процъфтява върху големите приказки и крещящата надменност.

— Не всички ръсим големи приказки — произнесох внимателно.

— Знам — ухили се тя. — Ти няма защо да се правиш на велик, понеже имаш силата да даваш онова, което обещаваш. Това ме впечатли на Тупания, а и всички, с които разговарях на Пазара на Дева, рекоха същото. „Скийв не дрънка много, но не се захващай с него.“ Ето защо искам теб за учител. Инак вече зная как да говоря големи приказки.

Честността и ласкателството са разгромяваща поредица крошета. Каквото и да си бях мислил по-рано за нея, сега Маша си правеше каквото ще с мен. Преди да се обвържа с нещо, за което по-късно можеше да съжалявам, реших да се опитам да я отблъсна със собствените й оръжия.

— Маша… нали щяхме да бъдем честни един спрямо друг? Е, в момента не мога да те взема за чирак по две причини. Първата е проста. Аз самият не знам толкова много магия. Независимо какви номера въртим на клиентите, дето ни плащат, включително и на онези от Дева, истината е, че аз също съм само един ученик. Все още сам се уча на занаят.

— Това не е проблем, голям бвана^[1] — разсмя се Маша, като възвърна част от обичайното си хладнокръвие. — С магията е така: колкото повече я усвояваш, толкова повече откриваш, че има за усвояване. Нали затуй наистина старите пушки в нашия занаят прекарват цялото си време затворени нейде, за да учат и практикуват? Ти знаеш някаква магия, а това надхвърля нещата, които знам пък аз. Ще бъда благодарна за всичко, на което склониш да ме научиш.

— Ох — изпъшках, леко изненадан, че откровеността ми изобщо не я е отказала. — Добре, де, все пак има и втора причина.

— И тя е?

— Че аз самият съм в малко затруднение. Всъщност тъкмо се канех да се измъкна от кралството и ти пристигна.

Челото на Маша слабо се набръчка.

— Хмм… — замислено изсумтя тя. — Я ми дай някои подробности за туй затруднение, в което си попаднал. Понякога, като разкажеш, помага, а нали чираците са за това?

— За това ли били? — контрирах скептично. — Аз съм чиракувал на два пъти и не си спомням който и да е от магьосниците, при които съм учил, да ми е доверявал проблемите си.

— Хубаво, де, Маша е за това. Изслушването е едно от малкото неща, за които действително ме бива. Хайде, давай. Какво толкова е станало, че човек, дето хвърчи така нависоко като теб, да побегне?

Понеже не виждах лесна алтернатива, й разказах за поръчението на краля и за последвалата сделка с Гримбъл. Оказа се, че не ме е излъгала. Беше отличен слушател и издаваше точно колкото трябва звуци на симпатия, за да ме накара да говоря, без да прекъсва нишката на мисълта ми.

Когато най-сетне приключих, тя въздъхна и поклати глава.

— Прав си, Скийв. Наистина ти се е отворил голям проблем. Обаче ми се струва, че като си вземал окончателното решение, си пропуснал няколко подробности.

— Например?

— Ами, първо, имаш право, че един лош крал е нещо по-лошо от добър крал. Роди Пети разчита ти да заемеш утре креслото му и ако не се появиш, цял Посилтум ще изпадне в паника, защото Негово величество е изчезнал.

— Не бях мислил в тази насока — признах.

— Освен това остава оная работа с канцлера. Когато можем, всички вземаме по нещичко допълнително в брой, обаче ако в този случай се разкрие, че Джей Ар Гримбъл ти е платил, за да офейкаш, при положение че кралят е разчитал на теб, неговата глава ще иде на ешафода за измяна.

Затворих очи.

Това ми помогна. Достатъчно зле беше да навредиш на безликите маси, ала когато масата си има лице, та дори и Гримбъловото, не можех да го оставя заради моята страхливост да се изправи пред обвинение в предателство.

— Май си права — въздъхнах. — Ще се наложи утре да седя вместо краля.

— С мен като твой чирак?

— Попитай ме вдругиден… ако все още съм жив. Междувременно изприпкай и кажи „Здрасти“ на Злабрадва. Зная, че ще се радва да те види.

* * *

— Ваше величество?

Рязко се върнах към настоящето и осъзнах, че двойката спорещи ме гледат — вероятно за да оповестя решението.

— Ако съм разбрал добре случая — заувъртах аз, — и двамата претендирате, че сте собственици на една и съща котка. Така ли е?

Двете глави се поклониха в бързо съгласие.

— Е, щом вие двамката не сте в състояние да решите проблема помежду си, на мен ми се струва, че има само един изход. Разрежете я на две и всеки от вас може да задържи половината.

Предполагаше се, че това ще ги вдъхнови да уредят различията си със скоростен компромис. Вместо туй ми благодариха за мъдростта, ръкуваха се и си тръгнаха ухилени — навярно за да надялкат котката си.

Не за пръв път през този ден ми хрумна, че комай на доста от гражданите на Посилтум не всички дъски са си на мястото. Умът ми не побираше какво можеш да направиш с половин мъртва котка или — ако е там въпросът — и с цяла мъртва котка.

Внезапно се почувствах много уморен. С високомерно махване на ръката привиках вестителя към мен.

— Колко още чакат отвън? — полюбопитствах.

— Тези бяха последните. Днес нарочно намалихме съдебното натоварване, така че Ваше величество да успее да се приготви за утре.

— За утре?

Думите ми се изплъзнаха рефлекторно. Всъщност не се интересувах особено какво ще става утре. Моята задача беше изпълнена. Бях преживял деня, а за следващия да се грижи Родрик.

— Да, утре, когато вашата невяста пристигне.

Изведнъж вече не бях уморен. Ни най-малко. Бях съвсем буден и слушах с всяка своя пора.

— Моята невяста? — осведомих се предпазливо.

— Ваше величество положително не е забравил. Тя нарочно насрочи пристигането си така, че да има една седмица, за да се подготви за сватбата ви.

Съдебно натоварване — дрън-дрън. Сега знаех защо скъпият ми крал искаше отпуска. Освен това с хладна увереност знаех, че довечера той няма да се върне и да ме освободи от задълженията ми. Не само довечера, а може би и никога.