Робърт Асприн
Митична бъркотия (11)

ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА:

Виж какво, я дай да ти подсладя малко сделката…

ВЕЛЗЕВУЛ

— Ох! Това място направо се е утрепало! Кой изобщо би си помислил… та казваш, друго измерение?

— Точно така — отвърнах хладно. — Нарича се Дева.

Разбира се, бях напълно съгласен с Дон Брус. Пазарът на Дева действително си го биваше и всеки път, щом го посетях, отново се впечатлявах. Беше невероятна плетеница от дюкянчета и витрини, които във всички посоки се простираха докъдето ти видеше окото, претъпкани с достатъчно магически устройства и същества, за да направят на нищо всяко въображение и здрав разум. Това бе главното търговско средище на измеренията. Всичко, което си заслужаваше да се купи с пари или кредити, беше тук.

Този път обаче аз бях най-важният член на експедицията. Колкото и да ми се искаше да любопитствам и да изследвам, по-съществено беше да се преструвам на отегчен светски лъв… или в случая другосветски. Дон Брус водеше парада, ококорил се като малко фермерче в първия си голям град, докато Ад-вокат, аз самият и двамата телохранители се мъкнехме подире му. Дебеловратите изглеждаха по-заинтересовани да вървят плътно до моя милост, отколкото да защитават своите началници, но в края на краищата те току-що бяха имали някои неприятни изживявания с магията.

— Тука всички хора ми се струват странни — промърмори единият от тях към мен. — Нали загряваш, като чужденци са.

— Че те са си чужденци… или по-скоро вие сте чужденци. Тук сте на тяхна почва, доста далеч от къщи. Наричат се деволи.

— Дяволи? — запита мъжът, леко шашардисан. — Да не ми казваш, че сме заобиколени от дяволи?

Макар и да ми действаше успокояващо да отбележа, че биячите от Сгандия бяха ужасени от нещо, на което бях вече свикнал, все пак ми хрумна, че ако се уплашат прекалено много, това може да провали сделката, дето се опитвах да направя.

— Виж какво… между другото как ти е името?

— Гуидо — отвърна мъжът, — а пък този е моят братовчед Нунцио.

— Добре, Гуидо, виж какво. Не се шашвай от тия типове. Просто ги погледни. Те са също такива собственици на магазинчета, каквито има навсякъде. Само затуй, че навяват странно впечатление, не означава, че не се плашат като всеки друг.

— Предполагам, че си прав. Слушай, исках да ти благодаря за онуй питие там в двореца.

— Не си струва — махнах с ръка аз. — Това беше най-малкото, което можех да сторя, след като те пуснах от тавана. Впрочем тогава нямаше нищо лично. Не се опитвах да направя така, че вие да изглеждате зле, а се опитвах да направя аз да изглеждам добре… ако схващаш разликата.

Веждите на Гуидо леко настръхнаха.

— Ами… май че да. Аха! Загрях. Е, получило се е. Изглеждаше наистина добър. Не бих желал да ти се изпреча насреща, нито пък Нунцио. Всъщност ако някога можем да ти предложим услуга… нали разбираш, малко да посмачкаме нечий фасон заради теб… ами просто ни кажи.

— Хей, какво е това?

Погледнах натам, накъдето сочеше Дон Брус, и видях будка, пълна с къси боядисани пръчици, всичките плаващи във въздуха.

— Мисля, че продава магически жезли.

— Ох! Бих искал да си купя един. Никъде не отивайте без мен.

Телохранителите се поколебаха за момент, а сетне последваха Дон Брус, защото той се впусна в преговори със собственика на будката, който леко зяпна при вида на новия си купувач.

— Винаги ли се облича така? — попитах Ад-вокат. — Искам да кажа, целия в светлопурпурно?

Говорителят на Сгандия ме изгледа учуден.

— А ти винаги ли се обличаш в зелено, когато пътуваш в други измерения?

За да се презастраховам, преди да придружа тази групичка до Дева, си бях измислил по-различна маскировка. Сетих се, че ако преговорите ми излязат успешни, няма да бъде умно на Пазара да ме разпознаят като онзи, който е вкарал организираната престъпност в тяхното измерение.

За нещастие това ми хрумна точно когато се приготвяхме да отпътуваме, така че не разполагах с много време да си избера някой, та да се маскирам както него. Никой от моите приятели не беше наблизо, а също и Маша, Куигли, Гаркин… и в отчаянието си се спрях на Рупърт… Спомних си, че му бях длъжник с една-две лоши случки. В резултат в момента се движех гордо из Пазара като люспест зелен перверт… извинете, первект.^[1]

— Аз си имам основания — изклинчих високомерно.

— Ами и Дон Брус си има — начумери се Ад-вокат. — Ако нямаш нищо против, сега искам да ти задам няколко въпроса за туй местенце. Щом се опитаме да дойдем тук, езикът няма ли да се превърне в проблем? Не мога да разбера и бъкел от онова, което говорят тия чешити.

— Просто погледни — отвърнах, като посочих с ръка.

Дон Брус и собственикът девол се пазаряха усилено, очевидно без да срещат каквито и да било трудности да се разбират взаимно, независимо от това колко несъгласни бяха един с друг.

— Никой истински девол няма да остави такова дребно нещо като езика да му попречи в продажбите.

— Хей, всички вие! Вижте какво имам!

Обърнахме се и открихме, че кръстникът се носи към нас, размахвайки гордо къса пръчка в същия цвят както дрехите му.

— Това е магически жезъл — възкликна той. — Купих го бам бадева.

— Бам бадева плюс малко злато, предполагам — сухо отбеляза Ад-вокат. — Какво може да прави?

— Какво може да прави ли? — захили се Дон Брус. — Само гледай.

С величествен жест раздруса жезъла и към земята проблесна облаче святкащ прах.

— Хм, това ли било? — изгримасничи Ад-вокат.

Другият се намръщи към покупката си.

— Странно. Когато оня тип там го показваше, се получаваше дъга.

Той насочи жезъла надолу, разтърси го… и от въздуха се материализираха три острия, които се забиха в прахоляка край нозете ни.

— Внимателно! — предупреди Ад-вокат, отскачайки назад извън обсега му. — По-добре прочети указанията за туй чудо.

— Не ми трябват указания — държеше на своето Дон Брус. — Аз съм вълшебен кръстник. Зная какво върша.

И както приказваше, размаха драматично малката пръчка. Струя огън мина на косъм от единия телохранител.

— … Но това може да почака — завърши Дон Брус, като най-после затъкна жезъла в колана си. — Имаме да обсъждаме делови работи.

— Да. Ние току-що… — започна началникът на бодигардовете.

— Млък! Аз говоря на Скийв.

Силата, която се чувстваше във внезапната забележка на Дон Брус, в съчетание с незабавното подчинение на Ад-вокат, ме накара бързо да преразгледам мнението си за водача от Сгандия. Странен или не, той беше фактор, с който трябваше да се съобразявам.

— Е, господин Скийв, какво е положението с полицията тук?

— Изобщо няма полиция.

Веждите на говорителя се стрелнаха нагоре.

— Тогава как въдворяват законите? — забрави се той за миг.

— Доколкото ми е известно, на Дева няма и закони.

— К’во ще речеш за това, Ад-вокат? — изсмя се Дон Брус. — Няма полиция, няма закони, няма юриспруденция. Ако се беше родил тука, щеше да се видиш в чудо.

Понечих да запитам какво значи юриспруденция, но кръстникът ме спаси от собственото ми невежество, като мина към следващия въпрос:

— Ами политиците?

— Няма.

— Профсъюзи?

— Няма.

— Букмейкъри?

— С лопата да ги ринеш — признах. — Дева е столицата на хазарта на всички измерения. Но доколкото съм запознат, букмейкърите действат независимо един от друг, без централна организация.

Дон Брус алчно потри ръце.

— Ад-вокат, чуваш ли? Виж какъв свят ни дава тоз господин Скийв.

— Той не ни го дава — поправи го оня. — Той ни предлага достъп до него.

— Точно така — казах бързо. — Разработването му си е проблем на вашата организация. Е, ако не мислиш, че твоите момчета не могат да се справят…

— Можем да се справим. При такива условия? Фасулска работа.

Гуидо и Нунцио си размениха тревожни погледи, обаче не обелиха и дума, тъй като Дон Брус продължи:

— Значи, ако съм разбрал правилно, това, което искаш в замяна, задето ще ни пуснеш на тази територия, е да оставим на мира Големия Юлий и Посилтум. Така ли?

Аз броя наистина добре до три.

— И мен — добавих. — Никакво „Я да си върнем на онзи образ, който разби плановете на нашата армия“, никакъв натиск „Присъедини се към Сгандия или умри“. Аз действам независимо и ще се радвам положението да се запази.

— Естествено, естествено — махна с ръка кръстникът. — След като вече видяхме как действаш, няма причина да не можем да ядем от една и съща купа. Дори ти дължим услуга, защото отвори нова зона за работа на нашата организация.

Последното някак си ме разтревожи.

— Ммм… Виж какво. Не желая никаква отплата за това… във или извън границите на Сгандия. В настоящия момент никой освен нас не знае, че аз имам пръст в тази история. Нека да се запази тъй, става ли?

— Щом го искаш — Дон Брус сви рамене. — Просто ще кажа на Големите момчета, че си прекалено брутален, за да се забъркваме с теб и ето защо ще те оставим на мира. Случи ли се пътищата ни да се пресекат, ние продължаваме с твое одобрение или се връщаме обратно. Така харесва ли ти?

— Точно туй искам.

— Уговорихме ли се?

— Уговорихме се.

Стиснахме си церемониално ръцете.

— Много добре — рекох. — Ето ви нужното, та да пътувате между това място и дома.

Измъкнах от ръкава си И-скачача.

— Тая отметка е за Сгандия. Тази пък е за тук. За да тръгнеш, натисни бутона.

— Ами другите отметки? — запита Ад-вокат.

— Забрави ли за магическия жезъл? — контрирах го. — Без инструкции с такова нещо можете да се загубите. Искам да кажа, наистина да се загубите.

— Хайде, момчета — извика Дон Брус, нагласяйки И-скачача. — Трябва да побързаме за вкъщи. Тук има цял свят за завоюване, така че е добре да започнем, преди някой да ни е изпреварил. Господин Скийв, беше удоволствие да правя бизнес с теб.

Секунда по-късно те бяха изчезнали.

Би следвало да се чувствам щастлив, защото най-накрая отстраних една група проблеми от хоризонта. Само че не се чувствах.

Последната забележка на Дон Брус за завоюването на света ми напомни за плановете на кралица Бучиниша. Сега, след като Сгандия беше неутрализирана, имах да решавам други въпроси. Веднага щом се върнех в двореца, трябваше да…

И тогава ме озари.

Когато си тръгнаха, сгандийците взеха със себе си И-скачача. А той беше единственият ми начин да се прибера на Буна! Бях заседнал на Пазара и нямаше как да се завърна в собственото си измерение.