Робърт Асприн
Митична бъркотия (2)

ГЛАВА ВТОРА:

Когато нещата изглеждат най-безнадеждни, аз просто си казвам: „Я вдигни глава, положението би могло да бъде и по-лошо!“ И то наистина става по-лошо!

СКИЙВ

Реших, че тъй като съм дворцов магьосник на Посилтум, отговорът ми трябва да е благосклонен:

— Махай се!

Действително беше благосклонен. Ако знаехте какво всъщност си мислех, щяхте да го разберете. Тези, които ме посещаваха в моите покои, бяха твърде малко, а точно в тоя момент не желаех да виждам когото и да било от тях.

— Имаш ли представа с кого говориш? — долетя един приглушен глас иззад вратата.

— Не! И не ми пука! Махай се!

— Аз съм Родрик Пети. Твоят крал!

Това ме възпря. Независимо дали бях разстроен, или не, но титлата принадлежеше на мъжа, който определяше и ми изплащаше заплатата. Както казах по-рано, понаучил съм туй-онуй от Аахз.

— А ти имаш ли представа с кого говориш? — викнах в ответ и се занадявах.

Последва кратка пауза.

— Предполагам, че със Скийв Великолепни, дворцов магьосник на Посилтум. В най-лошия случай той ще бъде човекът, дето ще понесе удара на моя гняв, ако продължаваш да ме караш да чакам пред стаята му още малко.

Свършихме с надеждите. В действителния живот тия номера изобщо не стават така, както във вицовете.

Движейки се с недостолепна бързина, скочих към бравата на вратата и я отворих.

— Добър ден, лорд магьоснико. Мога ли да вляза?

— Естествено, Ваше величество — рекох аз и отстъпих встрани. — Никога не отказвам на пети.

Кралят се начумери.

— Това шега ли е? Ако е шега, не я разбирам.

— Нито пък аз — признах спокойно. — Моят чирак Аахз понякога се изразява така.

— А, да. Твоят чирак. Той тук ли е?

Родрик величествено се понесе из стаята, надничайки любопитно по ъглите, сякаш очакваше люспестият да изскочи от стената.

— Не. Той е… навън.

— Хубаво. Надявах се да поговоря с теб насаме. Мммм… това са наистина съвсем просторни покои. Не си спомням да съм идвал по-рано тука.

Последното си беше направо подценяване на ситуацията. Не само че кралят никога не бе посещавал покоите ми, но и не можех да се сетя някога да съм го виждал ако не на трона, то поне нейде близо до него.

— Откакто приех назначение във височайшия ви двор, Ваше величество въобще не ме е удостоявал с присъствието си — казах.

— О! Значи вероятно затуй не помня да съм бил насам — нескопосно отвърна Родрик.

Само по себе си това вече беше странно. Обикновено монархът бе доста речовит и никога не търсеше думи назаем. Всъщност колкото повече размишлявах, толкова по-чудновата ми се струваше тази кралска визита в моите лични покои. Въпреки потреса ми от непланираното и очевидно окончателно заминаване на Аахз усетих, че любопитството ми започва да расте.

— Мога ли да попитам относно причината за тая приятна, макар и неочаквана аудиенция?

— Ами… — начена кралят, па сетне хвърли още един поглед из стаята. — Сигурен ли си, че твоят чирак не е наблизо?

— Определено. Той е… аз го пратих в отпуска.

— Отпуска?

— Да. Напоследък се учеше ужасно усилно.

Родрик леко се навъси.

— Не си спомням да съм одобрявал някаква отпуска.

За миг помислих, че ще се хвана в собствената си измама. Сетне се сетих, че в добавка към различните междудименционни езици Аахз ме беше обучавал да говоря и „бюрократически“.

— В действителност аз не смятах, че вашето оторизиране е необходимо — казах високопарно. — Технически погледнато, моят чирак не е зачислен в щата на Ваше величество. Аз му плащам от своята заплата, което го прави мой собствен наемен работник, подлежащ на моите правила включително относно отпуските… или освобождаването му от работа. При все че като всеки друг поданик на Посилтум той се явява субект на вашите закони, аз не мисля, че той на практика попада под въздействието на подпараграф Г, визиращ личния състав на двора!

Кратката ми реч оказа желания ефект — хем да обърка, хем да досади на високата публика. Аахз би се гордял с мен. Особено доволен бях, загдето се изхитрих да вмъкна онази част за уволняването. Това означаваше, че ако первектът не се върне, ще мога да претендирам, че съм го освободил от служба, без да променя заплатата, давана ми от короната.

Разбира се, мисълта, че Аахз може и да не се върне, ме накара отново да изпадна в мрачно настроение.

— Добре, както и да е. Радвам се да чуя, че твоята философия относно отпуските отразява моята собствена, лорд магьоснико. Всеки би следвало да има отпуска. Фактически точно затова дойдох да те видя този следобед.

Туй ме шашна.

— Но, Ваше величество, аз не се нуждая от отпуска!

Отказът ми пък шашна краля.

— Ти? Естествено, че не се нуждаеш. И бездруго двамата с тоя твой чирак си прекарвате повечето време в скитосване по чуждите светове. Трябва да си доста нагъл да молиш за отпуска.

Това вече отприщи бента. Всичкият гняв, който трупах от пристигането на Рупърт насам, избухна:

— Не съм молил за никакви отпуски!

— О, да! Разбира се.

— И нещо повече, туй „скитосване по чуждите светове“, което упоменахте, е основният капитал на магьосниците, били те дворцови или не. То ни дава възможност да правим чудесата си… като например спасяването на вашето кралство от армията на Големия Юлий. Сещате ли се?

— Как бих могъл да го забравя? Аз…

— Ако обаче Ваше величество има усещането, че съм бил немарлив в изпълнението на своите задължения като негов дворцов магьосник, трябва само да поиска моята оставка и ще я получи. Стига да си спомня, той потърси мен за този пост. Аз и за това не съм го молил!

— Извинявай, лорд магьоснико — отчаян ме прекъсна Родрик, — не съм възнамерявал да те засегна. Услугите ти са повече от задоволителни. Фактически цялата неохота, която изразих спрямо отпуската ти, се дължеше на опасението, че известно време ще се наложи да управлявам кралството, без да имам подръка твоите способности. Ако наистина чувстваш, че се нуждаеш от отдих, сигурен съм, че ще можем да направим нещо, за да…

— Не желая отпуска. Ясно? Хайде да оставим тази тема.

— Хм, естествено. Просто си помислих… много добре.

Поклати леко глава и тръгна към вратата.

Спечелването на спора ме докара в доста по-светло настроение. След пердаха, който моето его изяде от Рупърт, беше приятно да чуя някой да каже, че мисли, дето способностите на Скийв струват нещичко.

Хрумна ми обаче, че да спечеля спор с човека, който ми плаща парите, може и да не е най-разумният начин да си върна.

— Ваше величество?

Кралят спря.

— Не забравихте ли една подробност?

Той се намръщи.

— … Като например първоначалната причина за своето посещение? Щом нито аз искам отпуска, нито вие ми предлагате, предполагам, че сте имали друго наум.

— Ох, да. Напълно вярно. Но като се вземе всичко предвид, може би сега не му е времето да го обсъждаме.

— Какво? Заради нашето неразбирателство? Изобщо не мислете за него, Ваше величество. Тия работи се случват. Бъдете сигурен, че аз все още съм ваш лоялен васал, готов да стори всичко, което е по силите му, за да ви помогне при управлението на кралство Посилтум.

Както казах по-рано, станал съм твърде добър в замазването, когато положението го изисква. Родрик Пети просия.

— Щастлив съм да го чуя, майстор Скийв. Именно заради това дойдох днес при теб.

— И с какво мога да услужа?

— Става дума за отпуската.

Затворих очи.

За един кратък миг знаех… представяте ли си, знаех… как се чувства Аахз. Знаех какво е да усещаш, че от все сърце се опитваш да помогнеш някому само за да откриеш, че този някой изглежда готов и твърдо решен да те побърка.

Кралят забеляза изражението ми и бързо продължи:

— Не отпуска за теб. Отпуска за мен!

Това ми отвори очите. Фигуративно и буквално.

— Вие ли, Ваше величество? Но монарсите не вземат отпуски.

— Там е работата.

Родрик започна нервно да крачи напред-назад, докато говореше:

— Напрежението да си крал се натрупва, както при всяка друга служба. Разликата е, че като върховен владетел никога нямаш почивка. Нямаш време да отдъхнеш и да си събереш мислите, нито дори да поспиш до късно. От коронацията, когато короната ти идва до главата, докато не бъде махната за доброволно или принудително оттегляне, ти си кралят.

— Леле, тежка работа, Ваше величество. Ще ми се да можех да помогна с нещо.

Той спря да крачи и отново ме дари с ослепителна усмивка.

— Но ти можеш! Нали затуй съм тук!

— Аз? Аз не съм в състояние да одобря вашата отпуска! Даже да беше в моята власт, а това не е, кралството има нужда от крал на трона през цялото време. То не би могло да се лиши от вас дори и за ден!

— Точно така! Ето защо не бива да оставя своя трон без внимание. Ако искам отпуска, ще ми трябва дубльор.

В ума ми заби алармена камбана.

Вижте, колкото и да ме дъвчеше Аахз, че съм се бил учел бавно, аз не съм глупав. Още преди да го срещна… пфу, преди да науча буквите… пак знаех как да събера две и две, тъй че да получа четири. В този случай едната двойка беше нуждата на монарха от дубльор; втората двойка бе неговото присъствие в моето жилище, а пък четворката беше…

— Ваше величество навярно няма мен предвид!

— Разбира се, че теб имам предвид — потвърди Родрик. — Истината, лорд магьоснико, е, че точно това си мислех, когато те назначих на сегашния ти пост.

— Така ли?

Почувствах как челюстите на капана се затварят. Ако кралят действително ме бе назначил заради това, щеше да е неразумно да откажа възложената ми задача. Родрик Пети можеше да реши, че вече не се нуждае от моите услуги, а последното, което ми трябваше, както го няма Аахз, бе да ме отрежат от източника ми на доходи. Не бях много сигурен какъв е пазарът на труда за бивши дворцови магове, ала бях сигурен, че не ми се ще да го узнавам от първа ръка.

— Ти сам каза преди малко, че способностите на дворцовия магьосник са на мое разположение. Е, една от тези способности, която ти ми демонстрира още при запознанството ни, бе да променяш по желание своите форми и формите на другите.

Заклинанието за преобразяване! То беше сред първите магии, на които ме научи Аахз, и една от най-често използваните при последните ни приключения. Подир всички тия случаи, когато ме измъкваше от затруднени положения, кой би допуснал, че ще се окаже онова заклинание, дето ще ме вкара в беда? Ех, вярно, че веднъж ме бе докарало дотам да ме обесят…

— Ама, Ваше величество, аз едва ли ще мога да ви заместя. Не зная как да бъда крал!

— Няма нищо особено — усмихна се Родрик. — Хубавото на това да си крал е, че дори когато не си прав, никой не се осмелява да ти го изтъкне.

— Но…

— И освен туй ще бъде само за един ден. Какво толкова може да тръгне на зле за един ден?