Робърт Асприн
Митична бъркотия (12)

ГЛАВА ДВАНАДЕСЕТА:

Ще го измисля в процеса на работата!

И. ДЖОУНС

Обаче аз не се паникьосах. Защо трябва да се паникьосвам?

Разбира се, бях попаднал в малка каша, но ако сред измеренията съществуваше и едно-единствено място, където да съм сигурен, че ще намеря помощ, това беше тук, на Пазара. Срещу известна сума тук можеше да се открие всичко, а благодарение на Аахзовото обучение, преди да отпътуваме от Буна, не бях пропуснал да напълня кесията си с пари.

Аахз!

Изведнъж ми хрумна, че от няколко дни не се бях сещал за стария си ментор. Кризите, които се бяха разразили скоро след неговото заминаване, дотолкова бяха заели ума ми, че не ми бе останало нито време, нито енергия да се отдавам на размишления. Като се изключат налагащите се понякога обяснения за отсъствието на този демон, в момента Аахз не играеше никаква роля в моя живот. Успешно се справях с всичко и без него.

Така-а…

Добре, де. Успешно се бях справил без первекта с туй-онуй… например със Сгандия. Освен това обучението, на което ме бе подлагал в по-ранния етап на нашите отношения, ми бе дало увереност, когато съм под обстрел… още една твърде необходима през последните дни черта.

— Погледни фактите в лицето, момче — си казах, подражавайки, доколкото мога, на Аахз. — Ти дължиш много на своя стар ментор.

Правилно. Много. Като например да не го карам да се срамува от отличния си ученик… да речем, загдето е оставил работата свършена наполовина.

С нова решимост се вгледах в моето положение. Първо, трябваше да се върна на Буна… или може би следваше да потърся развръзка именно тук?

Вместо да губя време в колебания, направих компромис. С няколко конкретни въпроса към най-близкия продавач поех курс към евентуалната си цел. Докато вървях, се оглеждах за нещо, което да ми помогне да реша проблема с кралица Бучиниша.

Това пътуване през Пазара на Дева се различаваше от предишните ми посещения. Спомените ми от по-рано се свеждаха до туй, че както бързах да не изоставам от Аахз, ми се щеше да имам повече време да разглеждам на спокойствие витрините. Сега обаче аз бях този, дето ускоряваше ход, отхвърляйки витрина след витрина с безразличното „Интересно, но днес не ми върши работа“. Изглежда, когато отговорността за кризата падна върху моите рамене, важността на нещата се промени.

Разбира се, аз нямах представа какво търся. Знаех само, че не бяха фокуснически жезли и моментални бури. От немай-къде прибягнах към логиката.

За да разпозная решението, беше необходимо да съм наясно какъв е проблемът. Той бе там, че кралица Бучиниша се канеше да се омъжи за мен вместо за Родрик. Това го задраскай. Маша щеше да доведе Родрик, а аз не можех да й помогна. Просто трябваше да се надявам, че тя ще успее да се справи. Проблемът всъщност беше Бучиниша.

Независимо дали ще се омъжи за мене, или за Родрик Пети, кралицата си бе наумила да използва военната мощ на Посилтум, за да поведе завоевателна война. Ако нейният съпруг (който и да бе той) се опиташе да се противопостави, щеше много удобно да се окаже мъртъв.

Премахването й би било решение, но някак си се свивах при мисълта за хладнокръвно убийство… или, ако е там въпросът, за убийство от гореща кръв. Не. Имах нужда от нещо, което да й докара шубето. Голямото шубе.

Отговорът отмина покрай мен, преди да го разпозная. За щастие се движеше бавно, така че свърнах и само с няколко стъпки го догоних.

Отговорите се явяват в най-различни форми и размери. Тъкмо този бе във формата на девол с малък поднос със стока, увесен с връвчица на шията.

— Онова, дето го каза току-що, вярно ли е?

Деволът ме огледа от глава до пети.

— Аз казах: „Пръстени. Един размер пасва на всички. Сложиш ли го, никога не пада.“

— Точно така. Вярно ли е?

— Разбира се. Всеки от моите образци е омагьосан предварително. Щом веднъж го сложиш, той се самонагажда тъй, че не може да падне, дори и да желаеш.

— Великолепно. Ще взема два.

— … Защото да загубиш пръстен с такава стойност наистина би било трагедия. Всеки от тях струва колкото кралски откуп.

Обърнах очи нагоре.

— Слушай — прекъснах го. — Знам, че на Пазара е традиция да се пазариш, но сега бързам. Колко искаш за два? Най-ниската цена.

Той пресметна за миг и назова своето число. Обучението ми си каза думата и аз му направих контрапредложение — една десета от неговото.

— Хей! Нали рече без никакъв пазарлък? — запротестира деволът. — Ти за кой се мислиш?

Е, струваше си да опитам. Ако се вярваше на Маша, бях си изградил известна репутация на Пазара.

— След като питаш, си мисля, че съм Великия Скийв…

— … барабар с камилата, на която си пристигнал — подигра ми се продавачът. — Всеки знае, че Великия Скийв не е перверт.

Маскировката! Съвсем я бях забравил. С едно умствено махване върнах обичайния си външен вид.

— Само че аз съм бунак — усмихнах се. — И за твоя информация правилното произношение е первект.

— Искаш да кажеш, че наистина си… не, вярно е. Никой друг не би се направил да изглежда по собствена воля като бунак… и не би защитавал первертите… извинявай, первектите.

— Е, щом вече изяснихме това — прозинах се, — колко желаеш за два от твоите пръстени?

— Ето — рече той, подавайки подноса напред. — Избери си — заедно с моите почитания. Спечелих цяла бала пари, като заложих на твоя отбор в Голямата игра. Всичко, за което те моля, е разрешение да казвам, че ти използваш моята стока.

С огромно задоволство направих избора си и продължих нататък. Приятно е да имаш репутация, но още по-приятно е да си я заслужил. Тия две малки джунджурийки, които сега се търкаляха в кесията ми, щяха да ме измъкнат от посилтумската дилема… ако се върнех навреме… и ако Маша бе намерила краля.

Тези отрезвяващи мисли на бърза ръка смалиха обратно размера на шапката ми. Времето за тържествуване беше след битката, а не преди нея. Плановете не са победи и аз би трябвало да го знам най-добре.

И понеже паниката отново ме заръфа по петите, така заускорявах ход, че стигнах почти тичешком до окончателната си цел. Гостилница „Златният полумесец“.

Като се втурнах през вратата на водещото на Пазара заведение за бързо хранене, видях, че то е празно откъм клиенти, ако се изключи един трол, който дъвчеше на маса в ъгъла.

Страхотно.

Бях очаквал да си имам работа с Гюс, гаргойла собственик, но щях да се съглася и на трол.

— Скийв! — възкликна той. — Ей това се казва изненада. Какво те води на Пазара?

— После, после. Точно в момента ми трябва някой да ме откара обратно на Буна. Ти зает ли си с нещо?

Тролът бутна полуизядената порция настрани и вдигна вежда над луноподобното си и несъответстващо на другото око.

— Не че съм много придирчив към формалностите — измърмори, — ама какво стана със „Здравей, Дружане. Как си?“.

— Съжалявам. Малко съм под па̀ра. Не можем ли просто…

— Скийв! Как вървят работите, хубавецо?

Едно особено закръглено късче зеленокосо очарование току-що бе излязло от женската тоалетна.

— Ох. Здрасти, Танда. Е, Дружане?

Любезната усмивка на девойката изчезна, за да бъде заменена с озадачено смръщване.

— „Ох. Здрасти, Танда“ — повтори тя, като хвърли поглед към трола. — Бате, не ти ли се струва, че в това доста нецивилизовано приветствие има нещо много странно?

— Не по-странно от приветствието, което току-що получих — сподели Дружан. — Без да се замислям, бих рекъл, че или тоя наш млад приятел напълно е забравил маниерите си, или здравата е закъсал.

Очите им се срещнаха и двамата кимнаха.

— Закъсал е — казаха едновременно.

— Много хитро — изкривих лице аз. — Добре, де, наистина съм загазил. Не ви каня и вие да се забърквате. Всъщност ми се струва, че съм я свършил сам. Всичко, което искам от вас, е да ме хвърлите на Буна.

Братът и сестрата застанаха до мен.

— Естествено — усмихна се Дружан. — Нали няма да имаш нищо против, ако и ние се помъкнем с теб?

— Но аз не съм ви молил да…

— Че кога по-рано ти се е случвало да молиш да ти помогнем, хубавецо? — сгълча ме Тананда^[1] и плъзна ръка около кръста ми. — Ние сме ти приятели. Забрави ли?

— Обаче аз мисля, че съм се справил…

— … В който случай няма да ти навреди и ние да сме покрай твоя милост.

— Освен, разбира се, ако нещо тръгне на зле — добави зеленокосата. — При което може би ще сме в състояние да ти подложим едно рамо.

— … А ако и тримата не успеем да се справим, ние ще сме на място, така че отново да те измъкнем — завърши Дружан.

Трябваше да си знам, че няма смисъл да се опитвам да споря с двамата, когато са на еднакъв акъл.

— Но… щом… ами благодаря — съумях да кажа най-подир. — Наистина не го очаквах. Имам предвид, че вие дори не подозирате какъв е проблемът.

— Можеш да ни осветлиш по-късно — твърдо заяви Тананда, като започна своето фокусничество, за да ни преведе през измеренията. — Между другото къде е Аахз?

— Е, това е част от проблема.

И ние се озовахме обратно!

Не просто на Буна, а сред моите собствени покои в двореца. За късмет не бяхме сами. Някой ден ще намеря време да преценя дали късметът е бил добър, или пък лош.

Кралят лежеше със завързани крака и ръце в леглото ми, докато Маша и Джей Ар Гримбъл се наслаждаваха на по чаша вино и очевидно на взаимната си компания. Поне такава беше сцената, когато пристигнахме. Щом Маша и Тананда се видяха, настроението се промени драматично.

— Мръсница — изсъска моят нов чирак.

— Бездарен оператор — изстреля в отговор Тананда.

— Този изрод в нашата ведомост ли е? — прекъсна ги Гримбъл, като се втренчи в Дружан.

— Въпрос на истински вариклечко — подигра се тролът.

Аз опитах да се намеся:

— Ако можем чисто и просто…

Това привлече вниманието на пазителя на хазната към мен.

— Ти! — ахна той. — Ама ако ти си Скийв, тогава кой е…

— Крал Родрик от Посилтум — обясних, кимвайки към овързаната фигура в леглото. — А сега, щом като всички се познавате един друг, бихте ли млъкнали, докато ви кажа какъв ще е следващият ни ход?