Робърт Асприн
Митична бъркотия (19)

ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА:

Тези дръвници трябва да се научат да уважават хората, които стоят над тях.

Ген. КОРНУОЛИС

Едва не ги изтървах. Имайте предвид, че не се движех бавно. Просто наистина бяха под пара.

— Здрасти, момчета! — обадих се точно в мига, когато Ад-вокат вдигаше юмрук, за да потропа на вратата на съблекалнята. — И вие ли се каните да поздравите победителите?

Три чифта очи се втренчиха насреща ми, след като моите „приятели“ се извърнаха към мен.

— Ще ги поздравим! — сопна се Гуидо. — Ще им дам аз едни поздравления…

— Чакай малко — прекъсна го Ад-вокат. — Какво искаш да кажеш с това „И вие ли“?

— Аз поне затуй съм тук. Току-що спечелих доста от последната среща.

— Колко доста?

— Ами доста за мен — уточних. — Имам да взимам петдесет жълтици.

— Петдесет — изсумтя Гуидо. — А да си наясно ние колко загубихме от това фиаско?

— Как загубихте? — намръщих се. — Не знаехте ли, че фаворити са червените?

— Разбира се, че знаехме — озъби ми се Ад-вокат. — Ето защо си правехме сметка да извъртим удар-трепач, щом клекнат.

— Но какво ви накара да си мислите, че те ще… Ох! Същото ли имахте предвид, когато казахте, че ще се заемете с хазарта?

— Точно така. Очакваше се червеният отбор да легне грациозно в третия рунд. Платихме им достатъчно… всъщност повече от достатъчно.

Дотолкова ми звучеше като Гримбъл, че не се удържах и пуснах плоска шегичка:

— Като съдя по резултата, ми се струва, че сте им платили малко по-малко от достатъчно.

— Изобщо не е смешно. Сега вместо да си погасим загубите, се натресохме с още едно солидно число, което ще трябва да обясняваме на Големите момчета.

— О, хайде, Ад-вокат — усмихнах се. — Колко може да струва купуването на някой мач?

— Не е много — призна той. — Само че ако пресметнеш и инвестиционната сума, която току-що изгубихме, става вече…

— Инвестиционната сума?

— Има предвид залога — подсказа ми Гуидо.

— Ох. Добре, де, предполагам, че това си е рискът, когато се опитваш да направиш удар-трепач.

По лицето на Ад-вокат пробягна зла усмивка.

— О, трепача ей сега ще го организираме — рече той. — Време е аборигените от тоя Пазар да научат какво означава да попречиш на плановете на Сгандия.

И с тези думи кимна към Гуидо, който отвори вратата на съблекалнята.

Четиримата борци ползваха обща съблекалня и когато ние се намъкнахме вътре един след друг, ни погледнаха очаквателно.

Няма грешка, казах „ние“. Аз се повлякох в края на процесията и комай никой не се възпротиви.

— Нещо да забравихте там отвън, клоуни такива? — подхвърли им Ад-вокат наместо „Добър ден“. — Като например кой трябваше да спечели?

Членовете на двата тима се спогледаха. Сетне по-малкият от червените сви рамене:

— Голяма работа. Променихме решението си.

— Да — подпя му неговият съотборник. — Решихме, че ще бъде зле за имиджа ни да загубим… особено пък от тези застреляни тутманици.

Това накара белия отбор да скочи като ужилен.

— Застреляни тутманици?! — ревна единият от тях. — Просто ни изненадахте. На нас ни казаха до третия рунд да не се напъваме.

— Ако имаше как да се напъвате по-малко, щяхте да заспите. От вас се очаква да се борите, не да танцувате.

Ад-вокат пристъпи помежду им.

— Значи всички признавате, че сте разбрали първоначалните си инструкции?

— Хей, я ни остави на мира, а? Ще си получиш вонящите мангизи обратно, така че к’во те засяга?

— Даже и да ни ги изплатите изцяло — подхвана кротко Ад-вокат, — все още остават парите, които загубихме, като заложихме на вашия екип. Предполагам, че никой от вас не е финансово независим?

— О, естествено — разсмя се единият от червените. — Това го вършим само за кеф.

— Едва ли е точно тъй. Гуидо, Нунцио, вижте какво ще предприемете, за да си разчистим сметките с тези джентълмени. И не бързайте. Искам да го почувстват, разбирате ли?

— Не знам, шефе — намръщи се Гуидо. — Те са ужасно малки. Не вярвам, че ще успеем да продължим дълго време.

— Добре, де, направете каквото можете. Скийв? Би ли дошъл с мен отвън? Не смятам, че ще пожелаеш да гледаш туй.

Беше по-прав, отколкото си мислеше. Макар последните години да бях минал през някои доста напечени и груби моменти, това не означава, че съм им се наслаждавал — та дори и като зрител.

Вратата зад гърба ни още не се беше затворила, а оттам се ливна поредица от глухи удари и трясъци.

— Казах им да не бързат — натърти Ад-вокат, като се начумери при настъпилата тишина. — Хм, както и да е, предполагам…

Изведнъж съблекалнята се отвори и на прага й се показа един от белия отбор.

— Ако са ти останали още няколко урока, ти предлагам да ни ги пратиш вътре. Тия двамата не ни научиха кой знае на какво.

И пак хлопна вратата, но не преди да зърнем двойката телохранители, проснати в безсъзнание на пода. Е, на пода всъщност бе Гуидо. Нунцио по-скоро стоеше като побит на глава в ъгъла.

— Корави дребосъци — забелязах нехайно. — Сигурно е заради четирите ръце. Мислиш ли, че ще съумееш да им намериш работа на Сгандия?

Ад-вокат бе видимо потресен, ала бързо се възстанови.

— Значи искат груба игра. К’во пък, мен това чудесно ме устройва.

— Нали не се каниш да влезеш вътре сам? — запитах го, искрено загрижен.

Той ми се отплати с изпепеляващ поглед.

— Няма начин.

После пъхна пръсти в устата си и силно свирна. Най-малкото така изглеждаше. Аз лично не чух нищо.

Преди да успея да се осведомя какво прави, гръмотевичен тропот оповести пристигането на две дузини сгандийски подкрепления.

Хитър номер. Предполагам, че свиркането е било прекалено високо, за да го възприема… или прекалено ниско.

— Пребиха Гуидо и Нунцио — викна Ад-вокат още преди неговите буци да спрат на място. — Хайде да им покажем кой управлява тук. След мен!

И като отвори рязко вратата, той се хвърли в съблекалнята, следван по петите от глутницата.

Не съм сигурен дали Ад-вокат някога по-рано наистина е участвал в сбиване, да не говорим пък да е водил група в боя. Сигурен съм обаче, че никога повече не е опитвал.

Писъците на болка и страдание, които се понесоха оттам, ме принудиха да предприема някои действия. Отдалечих се малко по̀ към залата и зачаках. Оказа се, че предпазливостта ми е била ненужна. Не рухнаха нито стените, нито таванът, нито пък самата сграда. Е, паднаха няколко къса гипсова мазилка и по едно време някой проби дупка в стената… с глава.

Помислих си, че ако любителите на тупаниците от арената действително са искали да видят спектакъл, който си струва парите, е трябвало да дойдат долу. Допълнителният размисъл обаче ме накара да реша, че е по-добре, дето не са дошли. И бездруго в съблекалнята се бяха натъпкали предостатъчно същества… а туй си беше основание, не по-лошо от което и да било, да си стоя в коридора.

Накрая звуците от битката замряха, оставяйки единствено зловеща тишина. Напомних си, че бях имал пълна увереност в това какъв ще е изходът. Понеже тишината продължаваше, намерих за необходимо да си го напомня още няколко пъти.

Най-после вратата се отвори и четиримата двуанци излязоха навън, като се смееха и приказваха помежду си.

— Браво, бе — обадих се. — Няма защо да бързате. Аз мога да се тревожа тук и цял ден.

Единият от белия отбор се затича към мен, прегърна ме и ме целуна.

— Съжалявам, хубавецо. Толкова се забавлявахме, че те забравихме.

— Ммм… преди да ме целунеш пак, не можеш ли да сториш нещо с маскировката?

— Оп-па-а, извинявай.

По-високият от червените затвори очи и двуанците изчезнаха. На тяхно място се появиха Аахз, Гюс, Тананда и Дружан. Ето защо не се безпокоях… чак в такава степен.

— Добра работа, Гюс — кимнах насърчително. — Но все още си мисля, че бих съумял и сам да се справя с вашата маскировка.

— А да ти се е случвало да видиш някой от Дву? — хвърли в лицето ми Аахз.

— Ами-и… не.

— Господин Гюс пък е виждал. Ето защо той се зае с тази операция. Край на дискусията.

— Имах една секретарка на име Етийл — обясни гаргойлът, пренебрегвайки нареждането на Аахз. — Беше голяма любителка на борцовия свят.

— Секретарка? — примигнах.

— Ами да, нима не си чувал за Двупръстата машинописка?

— Стига! — настойчиво каза первектът, като вдигна ръка. — Аз гласувам да се върнем в „Златният полумесец“ за малко празненство. Мисля, че за една вечер достатъчно попречихме на сганта.

— Аха — захили се Тананда. — Това ще ги научи да си подбират противници по ръста.

— Но вие сте на техния ръст — начумерих се.

— Знам — намигна ми тя. — Точно там е номерът.

— Слушай, Аахз, наистина ли си сигурен? — намеси се Дружан. — Разбирам, че ги сдрусахме яко, ама дали ще им държи влага до сутринта?

— Ако са късметлии — усмихна се широко моят ментор. — Не забравяй, че щом се свестят, ще трябва да докладват на своите началници.

— Смяташ ли, че ще се опитат да си наваксат загубите с още някой удар в хазарта? — запитах.

— Надявам се — отвърна Аахз и усмивката му стана доста по-широка. — Следващото голямо хазартно събитие, което се задава в дневния ред, са надбягванията с еднорози, а с тях лесно ще се справим.

— Батъркъп ли имаш предвид? Не можеш да го вкараш в състезанията. Той е боен еднорог.

— Знам. Помисли си за това.