Робърт Асприн
Митична бъркотия (3)

ГЛАВА ТРЕТА:

Веднъж щом бил си рицар, винаги си рицар, но да си цар веднъж е прекалено често!

Сър БЕЛА от ИЙСТМАРШ

Вижте, не искам да си мислите, че съм кекав противник. Преди да се предам, здравата се пазарих с краля на Посилтум. Успях не само да го накарам да се съгласи за една премия, ами и да изкашля авансово доста голям процент, преди да приема мисията. Не е лошо за някой аджамия магьосник, който неочаквано е загазил, нали?

Разбира се, щом приех, вече бях загазил не неочаквано, а до ушите!

Колкото повече разсъждавах, толкова по-калпава ми се струваше идеята да дублирам краля. Белята беше, че нямах избор… или може би…? Поразмишлявах още малко и се появи проблясък от надежда.

Имаше начин да се измъкна! Едничкият проблем бе, колко далеч мога да избягам за един ден. Макар и да не бях изкушен в светските дела (или в извънсветските, ако е там въпросът), бях доста сигурен, че измяната към суверена не е най-здравословното занимание.

Решението щеше да е много значимо, определено най-значимото, което съм вземал самостоятелно. Кралят (или, за да бъда по-точен, неговият дубльор) нямаше защо да се показва пред хорските очи до утре по пладне, така че разполагах с малко време да забатача нещата. С тая мисъл наум тръгнах да ги обсъдя с последния останал в двореца мой приятел.

— Какво смяташ, Глийп? Да офейкам ли, или да заседна тук и да се опитам да блъфирам един ден като монарх?

Отговорът беше кратък и на място:

— Глийп!

За онези от вас, които отскоро са се включили в тази поредица, Глийп е моят любимец. Той живее в кралската конюшня. Освен това е дълъг двадесет фута дракон… полупораснал. (Разтрепервам се, щом си помисля как ще изглежда, когато порасне напълно! Ауу!) Колкото до неговите хитри лафове, ще трябва да му простите. Речникът му се състои от една дума, обаче той наваксва, като я използва здравата. Приказлив или не, но в тоя кризисен момент се обърнах към него, защото след заминаването на Аахз остана единственият в туй измерение, който (макар и без да разбира съвсем) ми влизаше в положението. Само по себе си това говори много за социалния живот на даден магьосник.

— Хайде, Глийп, стегни се. Попаднал съм в истинска беда. Ако се опитам да дублирам Родрик, мога да направя някоя ужасна грешка… като например да започна война или пък да обеся невинен човек. От друга страна, ако изменя на краля и изчезна, двамата с теб ще прекараме остатъка от дните си като преследвани бегълци.

Еднорогът в съседния яхър изпръхтя и ядно тропна с крак.

— Съжалявам, Батъркъп. Тримата ще бъдем преследвани бегълци.

Бойните еднорози не се срещат чак толкоз често, та дори и в кралската конюшня. Този специално беше мой. Получих го в дар, малко след като се сдобих с Глийп. Както казах, подобен начин на живот е бая животински.

— В една държава с лош крал доста хора ще пострадат — заразмишлявах на глас, — а аз ще бъда ужасен крал. Проклятие, че мен и като магьосник не ме бива кой знае колко.

— Глийп — строго възрази моят любимец.

— Благодаря за вота на доверие, но си е тъй. Никому не ща да навредя, ама пък и не си умирам да бъда преследван дивеч.

Уморен от словесното изразяване на своята привързаност, Глийп реши да покаже чувствата си по-дълбоко, като ми оближе лицето. Пренебрегнем ли слизестия остатък, целувките на моя дракон имат още един страничен ефект. От дъха му те лъхва такава воня, която може да бъде надмината само от миризмата на первската кухня.

— Г… Глийп, старче — успях да издумам най-накрая, — страшно те обичам, но ако правиш това два пъти седмично, възможно е да се разделим… за постоянно!

— Глийп!?

Заканата ми заработи у него обидено изражение, което изтрих, като просто почесах любимеца си по главата. Хрумна ми, че драконите трябва да са оцелели, защото през своя живот всеки от тях се привързва емоционално едва към едно същество. При положение че техният дъх сполиташе не определени индивиди, а цялото население, отдавна щяха да ги изтребят до крак. Не, по-добре да страда само отделният човек, отколкото…

Някаква друга част от ума ми сграбчи тази мисъл и започна да я преобръща.

— Ако избягам, в опасност ще бъда именно аз, а ако се опитам да бъда крал, ще пострада целокупното кралство! Точно така! Ще трябва да тръгна. Това е единственото благоприлично нещо, което мога да сторя. Благодаря, Глийп!

— Глийп?

Моят любимец наклони учудено глава.

— После ще ти обясня. Чудесно. Решено. Вие двамата наблегнете на храната, докато надникна в своята стая, за да си взема някои вещи. А след туй: „Сбогом, Посилтум!“

* * *

Чудил съм се какво ли би станало, ако бях последвал първоначалния си план: просто да отида в покоите си, да си събера нещата и да замина. Разписанието за остатъка от вечерта щеше напълно да се промени и продължението на тази история щеше да е съвсем различно. Случи се така обаче, че направих леко отклонение. На половината път към стаята обучението на Аахз си каза думата. Тоест започнах да мисля за пари.

Дори и за един преследван беглец парите щяха да са добре дошли… а авансът от краля нямаше да изтрае дълго. С малко отгоре в брой бих могъл да избягам много по-далеч, да се крия много повече… или поне да живея доста по-свястно…

Обнадежден от тези мисли, тръгнах да диря Джей Ар Гримбъл.

Двамата с канцлера на хазната никога не сме били онуй, на което му викате близки приятели. Кръвни врагове ще е по-точно определение. Аахз винаги е поддържал тезата, че това било заради нарастващото ми влияние в двора. Не е тъй. Истината е, че настървеността на первекта към допълнителните суми отстъпваше само на неохотата на Гримбъл да се раздели със същите. Буквално същите, понеже моята заплата излизаше от сандъците, които канцлерът така грижливо пазеше.

Открих го, както и очаквах, в малката килийка, която използваше за офис. Мълвеше се, че непрекъснато отказвал да мине в по-голямо помещение, опитвайки се безнадеждно да впечатли останалата част от персонала, като даде пример за пестеливост. Това не вършеше работа, но той продължаваше да опитва и да се надява.

Бюрото му бе затрупано с цял лакът хартии, покрити с черни дребни цифрички, които Гримбъл ту поглеждаше, ту поправяше, докато местеше различни листове от една купчина на друга. Такива купчини имаше на пода и на единствения допълнителен стол, което ме накара да мисля, че е зает със сегашната си задача от доста време. Като не видях никакво място, където да мога да седна или да застана, избрах да се подпра на касата на вратата.

— Задължения по късно, а, лорд канцлере?

С въпроса си спечелих кратък мрачен поглед, преди той да се залови отново за своите занимания.

— Ако бях магьосник, тогава щях да работя по късно. Като канцлер на хазната това са нормалните ми служебни часове. За твоя информация нещата вървят твърде гладко. Толкова гладко, че тази вечер може би ще успея да си легна рано — да кажем, след още три-четири часа.

— Над какво се трудиш?

— Над бюджета и оперативния план за следващата година и те са почти готови. Разбира се, ако някой нахал не пожелае да започна да го гледам с лошо око, като се опита да ми смени някое от числата във финалния момент.

Последното изявление бе придружено от реакция, която може да се опише единствено като многозначителен поглед.

Не му обърнах внимание.

Искам да кажа, к’во толкоз, да му се не види! И без това ме гледаше с лошо око, така че заплахите му изобщо не ме стреснаха.

— Значи е добре, дето те намерих, преди да си си свършил работата — заявих безгрижно. — Бих искал да обсъдим с теб нещо, което несъмнено ще повлияе върху твоите сметки. По-точно една промяна в мащаба на възнаграждението ми.

— Изключено! — избухна Гримбъл. — Ти и бездруго вече си най-високоплатеният от персонала, без да пропускаме мен. Възмутително е, че можеш дори да си помислиш да искаш увеличение.

— Не увеличение, лорд канцлере, а намаление.

Това го спря.

— Какво? Намаление на възнаграждението?

— Ами, да речем, до нула.

Той се изтегна назад в стола си и ме загледа с подозрение.

— Трудно ми е да повярвам, че ти и твоят чирак сте склонни да работите за нищо. Прощавай, но от дете съм се съмнявал в благородната саможертва като мотив. Въпреки че не харесвам алчността, тя поне е подтик, който мога да проумея.

— Може би именно затова винаги сме се разбирали толкова добре — измърках. — Във всеки случай ти си съвсем прав. Нямам никакво намерение да се бъхтя без заплащане. Мислех си да напусна двора на Посилтум, за да търся служба някъде другаде.

Веждите на канцлера рипнаха нагоре.

— Няма да оспорвам твоя план, ала трябва да призная, че той ме удивлява. Имах впечатление, че сте напълно очаровани от положението да заемате тази „блага работа“ тук. Какво би успяло да ви съблазни да смените комфорта на живота в двора с несигурното бъдеще на открития път?

— Че как, подкуп, разбира се — усмихнах се. — На обща сума хиляда жълтици.

— Схващам — меко промълви Джей Ар Гримбъл. — И кой, ако мога да попитам, предлага тоя подкуп?

Зяпнах тавана.

— Всъщност донякъде се надявах, че ще го предложиш ти.

* * *

След това имаше малък пазарлък, но най-вече по условията на нашето споразумение. Гримбъл наистина искаше да изхвърли мен и Аахз от своите сметки, макар да подозирах, че ако бе разбрал, че преговаря само със Скийв, щеше да е по-слабо отстъпчив. Прехвърчаха няколко епитета, тупахме се в гърдите, обаче важното е крайният резултат, а този резултат беше, че се отправих към моето жилище с хиляда жълтици по-богат — в замяна на обещанието, че те ще бъдат последните пари, които някога ще получа от канцлера. Още една причина да потегля колкото може по-скоро.

С леко сърце и тежка кесия прекрачих прага на покоите си.

Помните ли миналия път, когато си влязох в стаята? Как там ме чакаше странен демон? Е, пак стана същото.

Не ме разбирайте погрешно. Това не е постоянна практика в моето всекидневно съществуване. Рядко се случва някой гост да се появи, без да извести предварително. Двама демони… ех, както и да го схващате, тоя ден щеше да бъде отбелязан с червени букви в дневника ми.

Не ви ли се струва, че шикалкавя? Да, така е. Вижте, всъщност този демон го познавах и той се наричаше Маша!

— Здрав-вей, баровецо! Бях наблизо и си рекох да намина и да кажа „Мараба!“.

Тя се втурна напред да ме прегърне, а аз бързешком се преместих, та между нас да остане нещо неподвижно. Може би едно „Мараба!“ и една прегръдка не ви изглеждат като заплаха. Ако е тъй, не познавате Маша!

Нямам нищо против приветствените обятия. Имам друга приятелка демоница на име Тананда (да, напоследък завъдих много демонични приятели), чиито приветствени прегръдки са връхни точки в моето съществуване. Тананда е мила, закръглена и гушлата. Вярно, че е и убийца, но нейните докосвания могат и статуя да накарат да подскочи.

Маша пък не е мила и гушлата. Тя е огромна… че и отгоре. Не се съмнявах в искрените добри намерения зад нейния поздрав. Просто се боях, че ако ме обгърне, ще ми трябват бая дни, докато се измъкна… а смятах да планирам бягство.

— Ъ-ъ-ъ… Здрасти, Маша. Радвам се да те видя… цялата.

Последния път, когато я зърнах, магьосницата беше дегизирана като безвкусно цирково шапито, само дето не бе дегизировка. Всъщност така си се обличаше. Днес обаче бе зарязала импровизациите… заедно с пищния си гардероб и всякакъв добър вкус. Хубаво де, не беше съвсем гола. Носеше бикини от леопардова кожа, но показваше плът, достатъчна за четирима нормални голи хора. Бикини, обичайната бижутерия в количества, колкото да напълни ръчна количка, светлозелено червило, което се биеше с оранжевата й коса, и татуировка на бицепса. Такава си е Маша. От горе до долу — класа.

— Какво те води на Буна? Не работиш ли още за Тупания? — запитах, споменавайки измерението, където се бяхме запознали.

— Момчетата ще трябва за известно време да се справят и без мен. Аз съм малко нещо в… отпуска.

Леле, колко отпускари се навъдиха наоколо!

— Но какво правиш тук?

— Не си падаш много по празните приказки, нали? У един мъж това ми харесва.

От туй изявление мравки ме полазиха по кожата, обаче тя продължи:

— Ами… мислех си, докато съм насам, да мярна замалко твоя генерал Злабрадва, ала истинската причина за моята визита не е това. Надявах се да можем да си поговорим мъничко с теб… по бизнес.

Целият ми живот премина пред очите ми. За един миг нито заминаването на Аахз, нито задачата на краля бяха най-големият проблем пред майстор Скийв… и каламбурът не е случаен.

— С мен? — успях да издумам най-подир.

— Точно така, печен. Доста си мислех за това, откакто ти и твоят люспест зелен авер се търкулихте на моя територия, и вчера окончателно се навих. Реших да се цаня за твой чирак.