Бинка Пеева
На копието ти, любими! (38) (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Към текста

Метаданни

Данни

Година
(Пълни авторски права)
Форма
Поезия
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Източник
Авторът

Издание:

Бинка Пеева

На копието ти, любими!

Стихове и истории за мъртви мъже и любови

Фондация КОМ, София, 2007

 

Редактори: Алек Попов, Румен Леонидов

Коректор: Филипинка Бондокова

Дизайн: Асен Баръмов, www.glyph-media.com

Снимка на корицата: Пейо Колев, www.peyo.info

ISBN 978-954-8745-01-7

История

  1. — Добавяне

Нещо встрани

ОЩЕ МАЛКО ЗА СТРАДАНИЕТО

В двора на съседите, закътан и топъл, рано-рано е цъфнала голяма череша. Вали, вали, от снощи не е спряло, равномерно и пълноводно.

Деветгодишният ми син наблюдава с възторжени очи дървото, но

изведнъж помръква:

А няма ли да се развали от дъжда?

О, не! — отговарям авторитетно. — Но сигурно няма да върже

плод, защото дъждът ще измие прашеца от тичинките и плодниците на цветчетата няма да се опрашат. Няма да има череши.

И на дървото няма да му е добре… — натъжава се пак той.

Ами, нищо му няма! — успокоявам го аз.

Но като се замисля, не съм сигурна.

* * *

И Чавдар.

Евгения не е сигурна трябва ли да мисли за него като за един от умрелите си мъже, защото не бяха имали сексуална връзка.

Но от друга страна, Чавдар беше всъщност последният мъж, смутил душата й. Той стана много голям шеф и тя отиде да го интервюира. Привлякоха се веднага. Започнаха да се виждат от време на време за по едно питие. Тогава обаче Евгения бе обзета (акутна фаза) от своя бъдещ Втори мъж, и се чувстваше моногамна. Не можеше да се раздвоява. А пък двамата мъже, на всичкото отгоре, се сприятелиха. После се прибра от чужбина жената на Чавдар, с нея се сближиха. После Евгения забременя, а Чавдар се разболя от тежък рак. После тя роди, а той умря.

Преди всичко това обаче имаха Изпитание. Тя се пита сега дали като са устояли на изпитанието, не са направили много глупава грешка. За себе си не знае. За него хич.

Четвърти юли, бяха на градинския купон в резиденцията на американския посланик, жената на Чавдар още не се бе появила, любимият мъж на Евгения от доста време беше в Щатите, така че се оказаха сами. На приема се търсеха с очи, както автоматично става при смесване на флуиди, намериха се и повече не се отделиха. И двамата усещаха, че са в обща, минорна гама. Сигурно и от самота. Чавдар не проявяваше никаква сваляческа активност, само я гледаше топло с дълбоките си очи.

Нейната редакция тогава се намираше в един стар апартамент съвсем наблизо и като им омръзна блъсканицата на приема, тя го покани на едно питие. Не беше невинна покана, и двамата го знаеха. Наля от скоча, който той й бе подарил предния ден, и спонтанно се целунаха. После още, дълго и сгорещяващо.

Беше жега и без това, тя бе с копринена блузка само с тънка презрамка на врата и усети нежните му ръце по голия си гръб.

Прониза я Токът. Толкова просто и естествено изглеждаше да преметне крака през скута му, както е седнал на стария диван, но тя се бавеше, бавеше…

Евгения чувстваше, че стои на граница, която може да не премине.

Не се отпускаше, а се питаше трябва ли сега да се поддаде на тоя порив, може би мимолетен (или по-лошо — начало на нещо сериозно), и да преобърне поне две съдби — своята и на човека, с когото истински се обичат, мислеше си колко глупаво ще е да се разделят заради тази изневяра, която ще го нарани жестоко, и колко гаднярско е всъщност да му изневерява, след като е наясно, че той е Мъжът на живота й, а тя е неговата Жена, след като е абсолютно сигурна, че двамата са двете половини на разделената от злите сили душа и са получили уникалния дар да ги съберат… Как сега да предаде всичко това.

И Евгения каза на Чавдар, че не може. Той не се обиди, сякаш беше в очакване да чуе точно това. Благородно остави на нея да решава — няма значение какво ще реши, важното е да се чувства добре. Обаче тя не се чувстваше добре. Желаеше го точно в този момент като мъж, но той я вълнуваше цялостно, изпитваше остър интерес към нестандартната му, загадъчна личност, към необикновения му житейски и професионален опит, имаше силен вътрешен стремеж към близост с него, в която да го опознае. И всичко това остана несбъднато, а тя самата взе решението.

 

Така е. Слагаш на везните неща, които усещаш важни, но кое от тях да натежи, решаваш само ти. Няма и кой да те предупреди дали после няма да съжаляваш. Като в оня разказ, сеща се Евгения, в който на смъртното си легло една старица се обърна към внучката си с прощални думи: когато бях млада, един човек ме обичаше толкова много, че всеки ден ми пращаше писмо, но аз бях влюбена в друг и хвърлях писмата в огъня, без да ги отварям. Какво ли пишеше в тия писма? — прошепна жената и издъхна.

Какво ли пишеше в неотвореното от мен, чуди се Евгения.