Бинка Пеева
На копието ти, любими! (26) (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

ЯНУАРИ, ПОСЛЕ

Жената и мъжът опознават душите си. Тя му разказва за баща си. Опитва се да предаде с думи какъв човек е бил, как го е обичала и колко й липсва. Той тихо и проникновено изрича: „Аз ще ти бъда баща!“ Това я обърква.

Не като. А баща. Зашеметена е и вярва.

Когато всичко немислимо вече й се е случило, тя ще си спомни тази клетва и ще се чуди колко ли неосъзната самота е имало у него напластена, колко ли вече му е тегнело да бъде сам, за да поиска да бъде баща не само на децата й (на родените и на бъдещите), но и на нея самата.

Чуди се също как е могла да повярва, че той ще издържи, че той е в състояние да издържи такъв товар. И няма да побегне?

Сама си е виновна. Зряла жена не би трябвало да се връзва. Длъжна е била да прецени — един позастаряващ ерген, самотник, ексцентрик, жаден за овации от цялата публика, човек на жестовете, разглезен, арогантен…

Най-вероятно не я е лъгал. Искал е да бъде така, но се е надценил. Тогава е било вярно, а после е престанало да бъде. А тя именно е трябвало да предвиди.

Жената си налива вино, отпива голяма глътка. Децата спят, мъжа го няма и не се очаква, тя тихо си тананика.

Завеса.