Бинка Пеева
На копието ти, любими! (25) (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Мартиролог

Евгения изслуша мрачната новина от Професора, двамата си подрънкаха, пожалиха готиния човек, после той си отиде и тя остана на бюрото си като изцедена, а в подсъзнанието й се утаи някаква мисъл. По-скоро тревога. Даде си сметка, че през последните седмици често се е сещала за Сашо, без причина. Но не идеше оттам тази тревожност. Друга беше… успя все пак да я улови. И я надраска върху работна бланка с надпис „Земеделско дело“. „Започват да умират любовниците ми. Сашо“.

Беше загубила дотогава неколцина много близки мъже.

Татко, чичо Стоян, чичо Васко, чичо Сашо, вуйчо Гошо, вуйчо Боро… Но никога не бе умирал неин любовник. Точно това я разлюля. Стори й се многозначително и плашещо.

Постепенно престана да мисли за това, но на следващата година се наложи да си го спомни. Ето го същото листче, на обратната му страна е написала „Пламен“.

Така започна този мартиролог. И сега е нелепо голям.

Когато се укрива в успоредното пространство, Евгения прозира, че времето променя ракурсите — каква разлика има дали умрелият близък мъж ти е бил любовник или вуйчо, ако и двамата ти липсват и няма начин да си ги върнеш?

Татко, чичо Стоян, чичо Васко, чичо Сашо също я напуснаха непоправимо, а част от жената в нея, от нейната личност се дължи на това, че е обичала именно тях, именно такива, каквито бяха.

Всички те умряха в рамките на 3–4 години, всичките бяха малко над шестдесетте, възраст, на която други са готови да правят нови семейства, да гледат свои (свои?) бебета, да наваксват загубено време и прочее.

Те просто умряха. Те не бяха светци и аскети, тези мъже.

Евгения си мислеше, че на младини са били идеалисти. Бяха доста разочаровани в зрелостта си. И бяха отчаяни, че идва старост, която ще ги изхвърли от бурния, лицемерния, грешния, прекрасния истински живот. Но не я дочакаха. По времето на тяхната черна серия, най-вече след смъртта на Татко, тя започна да подозира, че светът никога вече няма да е същият.

И тя самата няма.