Бинка Пеева
На копието ти, любими! (39) (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

ДЕКЕМВРИ, ПОСЛЕ

Жената се събужда мъчително. В стаята е сумрак. Леглото до нея е празно. Ако утринта е слънчева, това няма особено значение.

Преди, когато притежаваше убежището на любовта, не беше от значение дали е слънчево.

Днес няма слънце, няма и убежище, където да се мушне, да се закъта цялата, да се изпълни с радостното чувство, че си струва да се събудиш тоя ден — нали докато спиш, не усещаш колко много обичаш и колко много си обичана.

С тежка глава пресича хола, мъжът спи на неудобното диванче, телевизорът излъчва тъпи звуци и дразнещо сияние. Жената мълчаливо подминава, отива да си сложи кафе. Какво да му каже, освен някоя лоша дума.

Но зад тях и бездруго лежи вече цяла година на лошите думи. Всичко са изпитали един върху друг. Страст, ненавист, нежност, насилие, безразличие, презрение, топлота, гняв, интелект и простащина. И двамата са загубили състезанието. Само че тя го е разбрала, а той си мисли, че е още на пистата. Дребен, неверен, претенциозен мизерник, който се мъчи да избие смотаните си комплекси за нейна сметка, мисли горчиво жената.

Отстрани изглежда спокойна. Откакто е проумяла, че вече не са близки хора, не се разстройва от признаците на неблизост. Понякога правят заедно неща, които правеха преди. Но няма радост. И мъка няма, когато не ги правят. Единствено дето само някой спомен изплува, за радост и за мъка, едно и също.

Слага чай за мъжа.

Завеса.