Бинка Пеева
На копието ти, любими! (32) (Стихове и истории за мъртви мъже и любови)

Ники

Животът ме иска! Take it easy! Don’t worry! Жените голи до кръста!

Така казваше Ники.

Какво си овесила нос, муцо? Аре, тръгвай с мене, че в Самоков вече повръщат, ще ти мине. И отиваха да цапнат по „едно“, и й минаваше.

Ники Приятелят.

Ники купонджията, Ники пиячът, Ники свалячът, Ники колегата, Ники телецът, Ники баровецът, Ники боецът, Ники джентълменът, Ники скандалджията, Ники наивният, Ники чаровният, Ники честният, Ники верният.

Момченцето Ники.

Ники Приятелят.

Господи, и Ники го няма!

Преди години бяха любовници няколко месеца. Тя на 24, той на 28, ето ги на снимка, черно-бяла, седнали на миндерлък в тревненска музейна къща. Жоро ги е хванал така, че уж се държат за ръце, но не се държат, тука изобщо не са гаджета и не възнамеряват (поне тя). Дясното й око е черно и почти затворено. Тази е първата от много последващи комсомолски екскурзии в „Земеделско дело“, с които „колективът се сплотяваше“. Големи веселби ставаха, и всевъзможни сплотявания…

Окото й на снимката е черно (в действителност синьо), тъй като на снощния купон в ловния дом над градчето Ники се е развихрил и както всички танцуват, изведнъж я вдига нависоко, не се удържа и пада по гръб, а тя по очи чак зад него — и там веждата й среща някакъв циментов праг, и веднага се подува, подува. И боли, и е грозна и нещастна, и много я е яд на Ники!

Мястото над дясната й вежда е твърдо и по-изпъкнало и досега, всъщност много хубаво, че е такова. Един съвсем истински спомен от Ники.

В една късно-есенна вечер бяха заседнали в техния отдел на третия етаж на сладки приказки. Но Вили реши, че си тръгва, и останаха сами. Тя може би си тръгна, за да останат сами — не е изключено да е уловила тия вълни, които неочаквано (чакано?) засветиха между Ники и Евгения. Седяха и мълчаха и се гледаха в очите през едно боядисано с блажна боя зелено бюро. Неизвестно колко време. После Ники с тихи, тихи движения стана, надникна в коридора, загаси лампата и заключи.

После… тя вече не помни. И бюрата след това ги сменяха, и вестника най-накрая го утепаха… И Ники го няма. Така че никой не помни.

С готината му жена се запозна много по-късно, много след като бяха приключили връзката си. Това е важно, защото Евгения я хареса. Не искаше да е гузна пред нея, както и тогава не беше. Не я познаваше преди и не можеше да се чувства виновна после.

Всъщност, те не приключиха връзката си, само прекратиха секса и останаха най-близки приятели до края на живота му. В последните му години — а той умря така млад, току-що навършил 46 — пак работиха заедно, и това бе немалко изпитание за приятелството им, защото тя се явяваше собственик-работодател и началник на Ники. Но колкото и да се бяха ядосвали един на друг по работа, това не накърни тяхната близост. Тя знаеше, че през две врати от нея седи верен човек, и това бе силна подкрепа в трудните времена за техния независим (безпаричен)

вестник. Неговата компания често й действаше ободряващо, антидепресивно.

Той имаше дарбата да я кара да се чувства едновременно като мъж приятел и харесвана жена…

Който е бил приятел на Ники, знае какво е загубил.

Евгения загуби уникалната сигурност, която й вдъхваше той, че каквото и да й се случи, може да разчита на него. Че духовната им интимност вече не може да бъде разрушена. Че доверието между тях е докрай.

Както и стана — докрай беше. Само че краят бил толкова близо.

Ники истински се наслаждаваше на луксозния живот, осигурен от задгранични роднини на жена му. Караше си „Ланча тема“, пиеше си бърбън, пушеше боро или ротмънс, обичаше скъпи вещи, хубава музика, готини мацки, купони. Плюс остроумни, хапливи шеги. Вървя си, муцо, оплакваше й се Ники един летен ден, и срещу мене две луксозни гаджета, полуголички, и аз надувам мускули и ги фиксирам. Обаче гаджетата гледат през мен, сякаш съм прозрачен. Само дето „чичко“ не ми казаха!…

В известен смисъл Ники се самоуби. Като у мнозина бивши активни спортисти, сърцето му не беше в ред. По-рано, още съвсем млад, получи микроинфаркти. Пушеше и пиеше здраво, с годините качи килограми. Но… животът го искаше, и той искаше живота! Така е.

Затова си беше Момченцето Ники до смъртта. Почнаха да го наричат тъй още в ранните им години в „Земеделско дело“ и той си остана Момченцето — въпреки внушителната си фигура и оределите коси. Хлапето си беше в него — едно палаво, разглезено, симпатично беляджийче с извънредно развито чувство за справедливост, дълг и чест.

В още по-трудните времена, когато властта изгони турците от България, а вестниците всеки ден получаваха партийна директива как да ги ругаят, Ники идваше в нейния кабинет във вестника, седяха с часове и си казваха неща, които никой друг не трябваше да чуе. Тя бе заместник-завеждащ отдел и се налагаше всеки ден да се рови в тази гадост, а Ники всеки ден й вдъхваше омраза към властта и тази омраза я крепеше. От първия миг й забрани да пише за кампанията по изгонването.

Муцо, за едното име живеем, каза, как ще си гледаме утре децата, ако слугуваме на тия мръсници? Пази си името! И тя го опази. Но защото Ники й помогна. Някои дни нямаха време (и желание) за много приказки, Ники влизаше при нея, поседяваше с поглед, втренчен в голямата карта на България, и казваше със зли, свити устни: „Майката й ебаха на хубавата държавичка! Да знаеш, че един ден със зъби ще ги късат хората.“ Е, не стана точно така. Но тогава го вярваха.

В онези гадни времена темата за разхвърлянето на камъните и за тяхното събиране владееше съзнанието, и сърцето й също. Камък върху камък не остана от пясъчните кули. Камък зе, фърли и рече: „Проклет да е Цеко!“, а когато купчината станала грамада, Цеко почнал да си строи вила, но неговото проклятие се оказал дефицитът на керемиди. С моите камъни по чуждите глави. Като помислиш колко години — хиляди! Как сме ги обирали, събирали, прибирали, натрупвали, затрупвали, одялвали, оглаждали, подреждали, напасвали, и с тях сме се сраснали, кой да е знаел, че идва ден за разграждане: да разхвърляме камъните, да почистим пътека назад към човека…

Освен съветската преса, която поглъщаха като малоумни заради самоубийството на социализма, тогава четяха Еклисиаста сякаш е дисидентска проза. Изглеждаше толкова утешаващо, че идва време за събиране на камъните.

Друга тема, която я мъчеше тогава, бяха думите. Какво правим с тях. Страшното подозрение на човек, който си изкарва хляба с думи, че един ден ще трябва да подменяме речника, защото изхабяваме безвъзвратно думите с лъжите, на които се правим, че вярваме. Тогава — абсолютно съвпадение сигурно — петгодишната й дъщеря се прибра от градината и разказа следната съкрушаваща приказка: „Целият народ умря, и нямаше никой жив. И после умря едно детенце, то беше на три години. И после умря друго детенце, то беше на една година. И после умря още едно, то нямаше годинка. Но тука има и радостни неща…“ Обаче радостните Евгения не ги е записала и не помни да ги е имало. Какви ли биха били…

Щъкаха тогава едни икономически гении във висшите държавни редици, които бяха от комсомолското поколение изпечени лъжци и носеха бели костюми, а щом отвореха уста, започваха да бълват големи розови балони. С Ники дори нямаше нужда да обменят мисли по техен адрес. Какви ли дълбоки мисли пък и биха могли да предизвикат. Само се споглеждаха, той правеше физиономия „обратна захапка“ и мяташе поглед косо като биче, а тя пукваше от смях. Разбираха се съвършено.

Беше толкова успокояващо, толкова съществено, че го има и е наблизо.

Някак не са я занимавали спомени как, къде, колко са правили секс. Имаше през това време среднощни, обвити с пара влакове, сигурно пътнически, които сменяха на възлова малка гаричка от сорта на Тулово, имаше стари земеделци, при които я водеше и които го обожаваха заради именития му земеделски дядо, имаше чужди апартаменти, където тя не се усещаше в главната роля… Имаше едно остро чувство на недостатъчност, което я измъчваше.

Може би затова пиеха много, прекалено. Първо из кръчмите. Като затворят кръчмите, отиваха у някого. В една такава пиянска нощ се озоваха у Тони, донапиха се, с Ники се скараха и той си тръгна, тя му се вбеси и се изчука тъпо и мъчително с Тони, прибра се вкъщи и загледа от петия етаж как мартенският сняг пада на едри, бавни и чисти парцали и си мислеше колко красиво и чисто би падала с тях, ако можеше да събере кураж. Разбира се, че не можеше. Но в крайна сметка резултатът бе странно добър. Като мина време, като позабравиха случката, като улегна обидата — оказа се, че се чувстват по-близки отпреди, но по различен начин. Обичаха се, търсеха се, но без идея за секс. Всъщност оттогава станаха приятели.

Всичко това е само нейният възглед за събитията. А Ники го няма.

Ники го няма.

Ники го няма.