Артър Конан Дойл
Изгубеният свят (16)

XVI. Шествие! Шествие!

Бих искал да изкажа на всички приятели в долината на Амазонка нашата благодарност за голямата им доброта и за гостоприемството, което ни оказаха при завръщането ни. Особено признателен съм на сеньор Пеналоса и другите представители на бразилското правителство за специалните условия, които се погрижиха да ни осигурят по пътя, а също и на сеньор Перейра от Пара, благодарение на чиято предвидливост ние намерихме в града всичко онова, което ни беше нужно, за да се появим в приличен вид в цивилизования свят. Измамата е лоша отплата за вежливостта, с която ни посрещнаха нашите домакини и благодетели, но при стеклите се обстоятелства ние наистина нямахме друг избор и с настоящото аз ги предупреждавам, че ако се опитат да тръгнат по следите ни, само ще пропилеят времето и парите си. Дори имената бяха изменени в нашите описания и аз съм съвсем сигурен, че и при най-внимателно проучване на хиляди мили от нашата неизвестна земя не ще видите нито едно от тях.

Вълнението, с което ни посрещнаха в ония части на Южна Америка, които трябваше да прекосим, ние сметнахме за чисто местно явление и мога да уверя нашите приятели в Англия, че не сме и предполагали за шума, който само слухът за нашите приключения е предизвикал в цяла Европа. Едва когато „Иберия“ се приближи на петстотин мили от Саутхамптън и телеграфическите послания на вестници и агенции започнаха да ни предлагат огромни суми за кратък отговор относно действителните ни постижения, разбрахме с какво напрегнато внимание са ни следили не само в научния свят, но и сред широката публика. Ние обаче решихме на пресата да не се дава никакво определено изявление, докато не се срещнем с членовете на Зоологическия институт, тъй като съзнавахме ясно, че наш дълг като делегати е да се отчетем първо пред организацията, от която сме били командировани. Затова, макар че заварихме Саутхамптън пълен с журналисти, ние категорично отказахме да съобщим каквото и да било, което естествено доведе до съсредоточаване на общественото внимание върху срещата, която бе обявена за вечерта на седми ноември. Зоологическата зала, в която някога се бяхме наели с нашата задача, беше сметната за твърде малка за това събиране. То би могло да се проведе само в Куинз хол на Риджънт стрийт. Добре известно е сега, че ако уредниците бяха се опитали да наемат Албърт хол, мястото пак щеше да се окаже твърде недостатъчно.

Голямата среща бе определена за втората вечер след пристигането ни. За първата ние всички несъмнено имахме свои неотложни лични дела, които ни погълнаха. За моите аз още не мога да говоря. Може би след време ще мога да обмисля всичко и даже да говоря за тези неща с по-малко вълнение. В началото на това повествование показах на читателя причината на моите действия. Може би е справедливо да продължа разказа и да покажа също и резултатите. Но все пак навярно щеше да дойде ден, когато това трябваше да се случи. Поне бях подтикнат да взема участие в едно чудесно приключение и не мога да не бъда благодарен на силата, която ме подтикна.

А сега пристъпвам към последния, върховен и напрегнат момент на нашите приключения. Докато се мъчех да измисля как най-добре да го опиша, погледът ми попадна на сутрешния брой на моя вестник от осми ноември с пълното и отлично изложение на моя приятел и колега-репортер Макдона. Какво по-добро мога да направя, освен да препиша неговия разказ — от заглавието до края? Признавам, че вестникът беше разточителен по този въпрос, за да се похвали със собствената си предприемчивост при изпращането на кореспондент, но и описанията на другите големи ежедневници едва ли бяха по-бегли. Та ето какво писа моят приятел Мак в своя репортаж:

Новият свят

Голяма среща в Куинз хол

Шумни сцени

Необикновено произшествие

Какво беше това? Нощна оргия на Риджънт стрийт

(От нашия специален кореспондент)

„Нашумялата среща на Зоологическия институт, свикана, за да изслуша отчета на Комитета за проучване, изпратен миналата година в Южна Америка, за да провери изявленията, направени от професор Челинджър, относно съществуването до днес на праисторически живот в този континент, се състоя снощи в голямата Куинз хол и спокойно може да се каже, че тази дата вероятно ще стане празник в историята на науката, защото работата на срещата беше толкова забележителна и сензационна, че нито един от присъствуващите не ще я забрави.“ (О, братко списвателю Макдона, какво чудовищно встъпително изречение!) „Теоретично поканите трябваше да бъдат раздадени на ограничен кръг членове и техни приятели, но последното понятие е разтегливо и доста преди осем часа — часа, определен за откриване на срещата — голямата зала беше натъпкана до краен предел. Но в осем без четвърт широката публика, която без никакво основание се чувствуваше обидена, че не е била включена в сметката, щурмува вратите. В продължителното меле бяха контузени няколко души, между които инспекторът Скобъл от поделение Н., чийто крак за нещастие беше счупен. След това неоправдано нахлуване, при което бяха запълнени не само всички пътеки, но дори и мястото, отделено за пресата, бе пресметнато, че пристигането на пътешествениците се очаква от близо пет хиляди души. Когато най-сетне се появиха, те заеха местата си в предния ред на президиума, в който вече седяха всички най-изтъкнати хора на науката не само от страната, но и от Франция и Германия. Швеция бе също представена в лицето на професор Сергиус, знаменития зоолог от университета в Упсала. Влизането на четиримата герои на деня стана сигнал за забележителна демонстрация. Цялата публика се изправи на крака и няколко минути шумно ги приветствува. Зоркият наблюдател обаче би могъл да открие сред аплодисментите някои признаци на разногласие и да разбере, че работата на срещата ще бъде по-скоро оживена, отколкото хармонична. Спокойно може да се пророкува обаче, че никой не можеше да предвиди необикновения обрат, който тя щеше да вземе в действителност.

За външния вид на четиримата пътешественици не е нужно да се приказва много, тъй като техните снимки от известно време се появяват във всички вестници. Изпитанията, които те, както се говори, са прекарали, не са оставили много следи по тях. Може би брадата на професор Челинджър е по-рунтава, чертите на професор Съмърли — по-аскетични, а фигурата на лорд Джон Рокстън — по-суха. След като напуснаха нашите брегове, и тримата като че ли са помургавели от слънцето, но всички, изглежда, се радват На най-добро здраве. Колкото до нашия собствен представител, добре известния атлет и международен състезател по ръгби Е. Д. Малоун, той, струва ми се, е в отлична форма и когато огледа множеството, по честното му, но невзрачно лице (добре, Мак, почакай, докато ми паднеш насаме!) се разля усмивка на добродушно задоволство.

Когато тишината бе възстановена и публиката зае отново местата си след овациите, които устрои на пътешествениците, към събранието се обърна херцог Дърамски. Той каза, че няма да стои повече от един миг между многолюдното събрание и удоволствието, което ги очаква. Ненужно било той да предугажда какво ще каже професор Съмърли, докладчикът на комитета, но общо достояние било, че тяхната експедиция се е увенчала с небивал успех. (Аплодисменти.) Очевидно епохата на романтиката не била отминала и съществувала обща основа, върху която най-необузданите фантазии на романиста биха могли да съжителствуват с действителните научни изследвания на поборника за истината. Преди да седне, искал само да добави, че се радвал — и всички се радвали, — че тези господа са се върнали здрави и читави от своята трудна и опасна мисия, защото не можело да се отрече, че каквато и да е беда, сполетяла такава експедиция, би причинила почти непоправима загуба за делото на зоологическата наука. (Бурни аплодисменти, към които се присъедини и професор Челинджър.)

Ставането на професор Съмърли беше знак за нов, небивал изблик на възторг, който се повтори няколко пъти по време на словото му. Тук не даваме пълния текст на словото му, понеже публикуваме подробно описание на цялостните приключения на експедицията като приложение, написано от перото на нашия специален кореспондент. Тъй че някои общи указания ще бъдат достатъчни. След като описа зараждането на идеята за тяхното пътешествие и отдаде дължимото на своя приятел професор Челинджър, извинявайки му се за недоверието, с което са били посрещнати неговите твърдения, сега напълно доказани, той очерта маршрута на експедицията, като премълчаваше внимателно всичко, което би помогнало на публиката да установи мястото на това забележително плато. Спирайки се с общи думи на пътя, който са изминали от главната река до подножието на скалите, той завладя слушателите с описанието на трудностите, които срещнала експедицията при многократните си опити да се изкачи на върха, и накрая разказа как отчаяните им усилия са се увенчали с успех, заплатен с живота на двамата им верни слуги-метиси. (Това изненадващо тълкуване на случая бе предизвикано от старанието на Съмърли по възможност да не засяга никакви спорни въпроси на тази среща.)

След като мислено изведе своята аудитория на скалната верига и поради падането на моста я заточи там, професорът пристъпи към описание на ужасите и прелестите на тази забележителна земя. За личните им приключения той говори малко, но обърна внимание на богатата жътва за науката, която са донесли наблюденията над чудния свят на зверовете, птиците, насекомите и растенията, обитаващи платото.

Там имало изобилие от бръмбари и пеперуди. За няколко седмици били открити четиридесет и шест нови вида от едните и деветдесет и четири от другите. Но, естествено, интересът на публиката бе насочен към по-едрите животни и особено към ония от тях, за които се мислеше, че отдавна са изчезнали. За тях професорът можел да даде дълъг списък, но не се съмнявал, че той ще бъде чувствително попълнен, когато местността бъде проучена по-внимателно. Той и неговите спътници видели поне десетина същества, повечето отдалече, които не съответствували на нито едно от познатите на днешната наука животни. След време те щели да бъдат класифицирани и изучени както трябва. Той даде за пример змия, чиято хвърлена кожа, тъмнопурпурна на цвят, била дълга петдесет и един фута, спомена за някакво бяло същество, навярно бозайник, което ярко фосфоресцирало в тъмнината, и за голяма черна нощна пеперуда, чието ухапване индианците смятали за силно отровно. Освен тези съвършено нови форми на живот платото било много богато на познати праисторически форми, някои от които се отнасят към ранните юрски времена. Между тях професорът отбеляза гигантския гротесков стегозавър, видян веднъж от господин Малоун на водопой край езерото и нарисуван в скицника на авантюриста-американец, който пръв е проникнал в този непознат свят. Той описа също игуанодонта и птеродактила — две от първите чудеса, които са срещнали. После докладчикът развълнува аудиторията с описание на страхотните хищни динозаври, които неведнъж преследвали членове на групата и които били най-ужасните от всички срещнати от тях същества. Оттук мина към огромната свирепа птица фороракос и гигантския лос, който още бродел по платото. Но интересът и възторгът на публиката достигнаха своя връх, когато той обрисува накратко тайнственото централно езеро. Нужно беше да се ощипеш, за да се увериш, че си буден, когато пред тебе този разумен и опитен професор хладнокръвно и спокойно описваше чудовищните триоки рибо-гущери и огромните водни змии, които обитават омагьосаната водна площ. След това той спомена за индианците и за необикновената колония на човекоподобните маймуни, които можели да се считат за по-висша степен на развитие на питекантропа от Ява, а следователно и за по-близки от всички познати форми до онова предполагаемо създание — липсващото звено. Накрая сред весело оживление той разказа за остроумното, но твърде опасно въздухоплавателно съоръжение на професор Челинджър и завърши паметното си слово с описание на начина, по който комитетът най-сетне успял да се върне към цивилизацията.

Всички вярваха, че с това заседанието ще свърши и че благодарствено-поздравителната резолюция, предложена от професор Сергиус от университета в Упсала, ще бъде, както се полага, подкрепена и приета, но скоро стана ясно, че не е било съдено събитията да протекат така гладко. През цялата вечер от време на време се забелязваха признаци на опозиция, а сега в средата на залата се изправи доктор Джеймз Илингуърт от Единбург, който попита дали не би трябвало, преди да се приеме резолюцията, да се направи една поправка.

Председателят. Да, сър, ако поправката е необходима.

Доктор Илингуърт. Ваша светлост, поправката е наистина необходима.

Председателят. Тогава да я изслушаме веднага.

Професор Съмърли (скачайки на крака). Мога ли да поясня, ваша светлост, че след нашия спор в «Тримесечен научен журнал» относно действителното естество на Bathybius този човек е мой личен враг?

Председателят. Боя се, че не мога да се впущам в лични въпроси. Продължавайте, доктор Илингуърт.

Част от бележките на доктор Илингуърт не се чуваха достатъчно добре поради усърдната опозиция на приятелите на изследователите. Няколко пъти дори се опитаха да го смъкнат долу, но тъй като бе огромен мъж и притежаваше много мощен глас, той заглуши врявата и успя да завърши речта си. Още когато се изправи, стана ясно, че в залата има голям брой негови приятели и симпатизанти, въпреки че те бяха малцинство в аудиторията. Позицията на по-голямата част от публиката би могла да се нарече внимателен неутралитет.

Доктор Илингуърт започна изказването си с висока оценка на научната работа на професор Челинджър и професор Съмърли. Той съжалявал много, че в неговите бележки, които били изцяло продиктувани от стремежа му към научната истина, се търси някакво лично предубеждение. Всъщност в основата си неговата позиция била същата като тази, която заел професор Съмърли на предишната среща. На тази предишна среща професор Челинджър изказал някои твърдения, които били подложени на съмнение от неговия колега. Сега този колега сам излизал със същите твърдения и очаквал, че те няма да бъдат оспорени. Основателно ли било това? (Викове: «Да!», «Не!» и продължителна врява, през която в журналистическата ложа се чуваше как професор Челинджър иска позволение от председателя да изхвърли доктор Илингуърт на улицата.) Преди година един човек казал някой неща. Сега четирима казвали други, по-поразителни. Трябвало ли това да реши един въпрос от такова революционно и невероятно естество? Имало пресни примери за пътешественици, които след завръщането си от неизвестни страни разказвали небивалици, приемани с прекалено голяма готовност. Трябвало ли Лондонският зоологически институт да се постави в подобно положение? Той бил съгласен, че членовете на комитета са хора с характер. Но човешката природа била много сложна. Дори професорите можели да бъдат подведени от жаждата за слава. Ние всички приличаме на нощните пеперуди — най-много ни се иска да летим в светлината. Ловците на едър дивеч обичали да бъдат в такова положение, че с приказките си да могат да сложат своите съперници в джоба си, а журналистите не се отвръщали от сензациите дори когато се налагало въображението да прибави някой и друг факт. Всеки член на комитета имал собствена подбуда да раздуе резултатите колкото може. («Позор! Засрамете се!») Той нямал желание да обижда никого («Но обиждате!», шум в залата). Начинът, по който се потвърждават тези чудновати приказки, наистина не търпял критика. Какво представлявало това потвърждение? Няколко фотографии. Било ли възможно в този век на техниката фотографии да бъдат приемани като доказателства? Освен това разказват ни истории за бягство и спускане с въжета, при което се пренасяли големи образци. Остроумно наистина, но не и убедително. Според някои слухове лорд Джон Рокстън заявявал, че притежава череп на фороракос. Той би желал да види този череп.

Лорд Джон Рокстън. Лъжец ли ме нарича този човек? (Шум.)

Председателят. Тихо! Тихо! Доктор Илингуърт, трябва да ви помоля да привършите своите бележки и да предложите поправката си.

Доктор Илингуърт. Ваша светлост, имах да добавя още нещо, но се подчинявам на вашето ръководство. Предлагам да се благодари на професор Съмърли за неговото интересно слово, но въпросът да се счита за «недоказан» и да се отнесе до по-широк и по възможност по-компетентен комитет за проучване.

Трудно е да се опише объркването, което предизвика тази поправка. Голяма част от аудиторията се обяви възмутено срещу хвърлянето на такова петно върху пътешествениците. Чуха се гръмки викове на несъгласие и възгласи; «Не я приемайте!», «Оттеглете я!», «Изхвърлете го вън!» От друга страна, недоволните — не може да се отрече, че те бяха многобройни — приветствуваха поправката с викове: «Тишина!», «Председателю, това не е честно!». На последните скамейки се завърза бой и студентите по медицина, които се бяха струпали в тази част на залата, щедро си разменяха удари. Пълният хаос бе предотвратен само от присъствието на голям брой дами. Но внезапно настъпи пауза, затишие, а след това — пълна тишина. Професор Челинджър беше на крака. Видът и държането му са особено внушителни и когато той вдигна ръка, цялата аудитория притихна в очакване.

— Много от присъствуващите ще бъдат в състояние да си спомнят — започна професор Челинджър, — че такива глупави и непристойни сцени се случиха и на миналата среща, на която имах възможността да се изкажа. Тогава най-тежките обиди бяха отправени от професор Съмърли и въпреки че сега той е наказан и се разкайва, това не може да се забрави напълно. Тази вечер чух подобни, дори още по-обидни мисли, от човека, който току-що седна, и макар слизането до умственото ниво на този човек да е равносилно на съзнателно самоунижение, ще се опитам да го направя, за да предотвратя онези основателни съмнения, които някои може би крият в душата си. (Смях и шум в залата.) Не е нужно да напомням на тази аудитория, че независимо от това, че тази вечер бе излъчен да говори професор Съмърли като глава на комитета за проучване, все пак истинският начинател на това дело съм аз и неговият успех трябва да се припише главно на мен. Аз заведох тези трима господа до въпросното място и както вече знаете, ги убедих в точността на предишния ми отчет. Ние се надявахме, че след завръщането ни няма да се намери никой, който да е толкова тъп, че да оспорва единодушните ни изводи. Обаче, поучен от досегашния си опит, аз не дойдох без доказателства, достатъчно убедителни за един разумен човек. Както обясни професор Съмърли, нашите фотоапарати бяха повредени от маймуночовеците, когато те ограбиха лагера ни, и повечето от негативите бяха унищожени. (Подигравки, смях! Глас от дъното. «Разправяй ги на шапката ми».) Споменах за маймуночовеците и не мога да не кажа, Че някои звуци, които достигат до ушите ми сега, съвсем живо ми напомнят за срещите ни с тези интересни същества. (Смях.) Въпреки унищожаването на толкова много безценни негативи все пак в нашата сбирка останаха известен брой фотографии, които могат да потвърдят думите ни и които показват условията за живот на платото. Обвинявате ли ни в подправяне на тези фотографии? (Вик — «Да», и продължителен шум, който завърши с изхвърлянето на няколко души от залата.)

Негативите били предоставени за проверка от експерти. Но какви били другите им доказателства? Естествено, в условията на тяхното бягство било невъзможно да се носи голямо количество багаж; но те пренесли колекцията от пеперуди и бръмбари на професор Съмърли, съдържаща много нови видове. Не било ли достатъчно това доказателство? (Няколко гласа: «Не!») Кой каза «не»?

Доктор Илингуърт (ставайки). На нас ни се струва, че такава колекция би могла да се направи не само на праисторическо плато. (Аплодисменти.)

Професор Челинджър. Безспорно ние ще трябва да се преклоним пред научния ви авторитет, сър, макар че, да си призная, името ви не ми е известно. И така, като оставим настрана както фотографиите, така и ентомологичната колекция, аз стигам до донесената от нас разнообразна точна информация по въпроси, които никога досега не са били осветявани. Например върху семействеността у птеродактилите. (Вик: «Глупости»! Силен шум.) Казвам, върху семействеността у птеродактилите ние можем да хвърлим обилна светлина. За да се убедите, мога да ви извадя от портфейла си снимка на това същество от натура.

Доктор Илингуърт. С никакви снимки няма да ни убедите в нищо.

Професор Челинджър. Може би искате да видите самия оригинал?

Доктор Илингуърт. Разбира се.

Професор Челинджър. И ще го приемете ли като доказателство?

Доктор Илингуърт (смеейки се). Без ни най-малко съмнение.

Точно в този момент настъпи сензацията на вечерта — сензация, толкова драматична, че не би могла да се сравни с никоя друга в историята на научните събрания. Професор Челинджър даде знак с ръка веднага след което нашият колега господин Е. Д. Малоун стана и се отправи към дъното на подиума. Миг по-късно той се появи отново заедно с един огромен негър, с когото носеха голям квадратен сандък. Той беше явно много тежък. Двамата го изнесоха бавно отпред и го поставиха пред катедрата на професора. Аудиторията бе замряла и всички бяха погълнати от зрелището, което се разигра пред очите им. Професор Челинджър изтегли капака на сандъка, надникна вътре, щракна няколко пъти с пръсти и бе чут от пресата да увещава някого: «Хайде, пили, пили!» След миг някакво ужасно, отвратително същество се появи оттам с драскане и тропот и кацна върху страничната стена на сандъка. Дори неочакваното пропадане на дърамския херцог в оркестъра в този момент не можа да отвлече вкамененото внимание на огромната аудитория. Муцуната на чудовището приличаше на най-странна водосточна тръба, създадена от болното въображение на някой средновековен строител. То изглеждаше зло и страшно, с две малки червени очи, ярки като горящ въглен. В дългата му свирепа уста, която беше полуотворена, имаше два реда зъби като на акула. Рамената му бяха сгърбени и заметнати с нещо, което приличаше на овехтял сив шал: Това бе самият дявол от нашето детство. В аудиторията настъпи хаос — някой пищеше, две дами от първия ред паднаха от столовете си в безсъзнание, а мнозина От президиума последваха председателя в оркестъра. По едно време имаше опасност от обща паника. Професор Челинджър вдигна ръце, за да успокои развълнуваното множество, но движението му подплаши чудовището. Внезапно неговият чудноват шал се разгъна, разпростря се и запърха, превърнат в две твърди крила. Професорът сграбчи краката му, но твърде късно, защото не можа да го удържи. То подскочи от мястото си и закръжи бавно из Куинз хол със сухо пляскане на коравите си десетфутови крила. Помещението се изпълни с гнило зловоние. Виковете на хората в галериите, уплашени от приближаването на пламтящите очи и смъртоносния клюн, съвсем подлудиха съществото. То летеше все по-бързо и в бясното заслепение на уплахата се блъскаше в стените и полилеите. «Прозорецът! За бога, затворете този прозорец!» — изрева професорът от подиума, като танцуваше и гърчеше ръцете си, обзет от опасение. Уви, неговото предупреждение дойде твърде късно! Както се блъскаше и се удряше в стената, като голяма пеперуда в абажур, чудовището попадна в отвора, промъкна отвратителното си туловище през него и изчезна. Професор Челинджър се отпусна върху стола си и покри лицето си с ръце, а аудиторията, след като проумя, че инцидентът е свършил, изпусна дълга и дълбока въздишка на облекчение.

Тогава — о! Как да опиша онова, което се случи тогава, когато въодушевлението на мнозинството и реакцията на малцинството се сляха в една голяма възторжена вълна, която се надигна от дъното на залата и като растеше по пътя си, заля оркестъра, потопи подиума и отнесе върху гребена си четиримата герои? (Браво, Мак!) Ако преди аудиторията не беше докрай справедлива, тя наистина щедро се отплати за това. Всички бяха на крака. Движеха се, викаха, жестикулираха. Многочислена възторжена тълпа окръжи четиримата пътешественици. «Да ги вдигнем! Да ги вдигнем!» — викаха стотици гласове. След миг над множеството изскочиха четири фигури. Те напразно се мъчеха да се освободят. Държаха ги на високите им почетни места. Дори да искаха, трудно биха ги пуснали долу — толкова гъста беше тълпата около тях. «На Риджънт стрийт! На Риджънт стрийт!» — гърмяха гласовете. Множеството се завъртя и бавно потече към вратата, понесло четиримата на плещите си. Вън, на улицата, ставаха необикновени неща. Едно сборище от поне сто хиляди души стоеше в очакване. Плътната тълпа се бе проточила от гърба на хотел «Лангам» до Оксфордския площад. Приветствен рев посрещна четиримата приключенци, когато те се появиха над главите на хората под ярките електрически лампи пред залата. «Шествие! Шествие!» — викаха всички. В сбити редици, преграждащи улицата от стена до стена, тълпата премина по Риджънт стрийт, Пел Мел, Сейнт Джеймз стрийт и Пикадили. Целият централен трафик беше спрян. Докладвано бе за много сблъсквания между демонстрантите, от една страна, и полицията и шофьорите на таксита — от друга. Най-сетне едва след полунощ четиримата пътешественици бяха пуснати пред входа на квартирата на лорд Джон Рокстън в Олбъни, а множеството изпя в хор: «Те са весели, добри момчета», и приключи програмата си с: «Боже, пази краля!» Така завърши една от най-забележителните вечери, които помни Лондон през последните десетилетия.“

Така писа моят приятел Макдона и макар и пищно, неговото описание на станалото може да се смята за доста точно. Колкото до главния инцидент, той изненада и обърка аудиторията, но не и нас, както сами се досещате. Читателят ще си спомни срещата ни с лорд Джон Рокстън, когато той бе тръгнал в своя защитен „кринолин“ да донесе на професор Челинджър „дяволското пиле“, както го нарече. Споменах също за трудностите, които ни създаде багажът на професора, когато напускахме платото, и ако бях описал нашето пътуване, навярно щях да кажа доста неща за неприятностите, които срещнахме при задоволяването на апетита на нашия гаден спътник с гнила риба. Ако досега не съм говорил много за това, правих го поради настойчивото искане на професора да не допуснем някой да узнае за неоспоримия аргумент, който носехме, преди да настъпи моментът, когато неговите врагове трябваше да бъдат опровергани.

А сега няколко думи за съдбата на лондонския птеродактил. По този въпрос не може да се каже нищо сигурно. Две изплашени жени са дали показания, че той кацнал на покрива на Куинз хол и останал там няколко часа като демонична статуя. На следния ден вечерните вестници съобщиха, че редникът Майлс от Голдстриймската гвардия, който е караулил пред Малбърийския замък, напуснал поста си без позволение и поради това бил съден от военен съд. Обяснението на редника Майлс, че хвърлил карабината си и побягнал надолу по Мел, защото, като погледнал нагоре, изведнъж между себе си и луната видял дявола, не било прието от съда и все пак е може би в пряка връзка с въпроса. Мога да добавя само още едно показание — в дневника на холандско-американския океански кораб „Фризланд“ се твърди, че в девет часа на следващото утро, когато Старт Пойнт бил на десет мили зад десния борд, край тях преминало нещо средно между летящ козел и гигантски прилеп, което се движело на югозапад с изумителна скорост. Ако инстинктът му за родния край го е водел по верния път, не може да има съмнение, че последният европейски птеродактил е намерил смъртта си някъде в пустите простори на Атлантика.

А Глейдис — о, моята Глейдис! — Глейдис от тайнственото езеро, което сега ще бъде преименувано на Централно, защото тя никога не ще получи безсмъртие чрез мене. Не съм ли виждал винаги в нейната природа коравосърдечие? Нима дори по времето, когато бях горд, че се подчинявам на нейната повеля, не чувствувах, че не може да бъде истинска онази любов, която е готова да доведе любимия до смъртта или до опасността от нея? Нима в най-съкровените си мисли, които непрекъснато отпъждах, за да се завърнат отново, аз не прониквах зад красотата на лицето й и не откривах ли мержелеещите се на дъното на душата й неразделни сенки на себичността и непостоянството? Дали тя обичаше героичното и величественото само за тяхната благородна същност или за отражението на славата; което можеше да озари и нея, без тя да премине през мъката на пожертвователността? Или тези мисли са безполезната мъдрост, която идва винаги със закъснение? Това бе най-големият удар в живота ми. За момент той ме превърна в циник. Но сега, когато пиша тези редове, вече е минала цяла седмица, през която имахме сериозен разговор с лорд Джон и — е, нещата биха могли да бъдат по-лоши.

Нека да ви разкажа с няколко думи за това. В Саутхемптън не получих нито писмо, нито телеграма и около десет часа същата вечер пристигнах в малката честнътска вила. Бях трескав от тревога. Мъртва ли е тя, или не? Какво стана със сънищата, които ме спохождаха всяка нощ — сънища, в които имаше разтворени обятия, усмихнато лице, похвални думи за човека, който бе рискувал живота си, за да удовлетвори каприза й? Вече бях слязъл от високите върхове и стъпил здраво на земята. И все пак, ако ми бяха дадени задоволителни обяснения, все още можех да се издигна отново в облаците. Втурнах се по градинската пътека, заудрях по вратата, отвътре чух гласа на Глейдис, изблъсках зяпналата прислужничка и с широка крачка влязох в гостната. Тя седеше на ниско канапе под засенената настолна лампа до пианото. С три скока прекосих стаята и сграбчих ръцете й.

— Глейдис! — извиках аз. — Глейдис!

Тя вдигна учудено глава. В нея имаше някаква неуловима промяна. Изразът на очите й, острият поглед, очертанията на устните й бяха нови за мен. Тя издърпа ръцете си.

— Какво значи това? — попита тя.

— Глейдис! — извиках аз. — Какво се е случило? Не си ли ти моята Глейдис — малката Глейдис Хънгъртън?

— Не — каза тя, — аз съм Глейдис Потс. Да ви представя на моя съпруг.

Колко абсурден е животът! Усетих, че машинално се кланям и стискам ръката на някакъв дребен червенокос човек, свит в дълбокото кресло, което някога бе определено за мен. Ние се покланяхме и глупаво се усмихвахме един на друг.

— Татко ни остави да живеем тук. Строим си самостоятелна къща — забеляза Глейдис.

— Аха! — казах аз.

— Значи в Пара не сте получили писмото ми?

— Не, не съм получавал никакво писмо.

— О, колко жалко! То щеше да изясни всичко.

— И така всичко е ясно.

— Аз разказах на Уилям всичко за вас — продължи тя. — Ние нямаме тайни. Съжалявам много. Но сигурно чувството ви не е било толкова дълбоко, щом можахте да заминете на другия край на света и да ме оставите тук сама. Не се сърдите, нали?

— Не, не, никак. Смятам да си вървя.

— Пийнете нещо разхладително — предложи малкият човек и добави с поверителен тон: — Винаги става така, а? И така трябва да бъде, освен ако имаше многоженство, само че наопаки, нали разбирате?

Той се разсмя като идиот, а аз тръгнах към вратата.

Вече бях почти излязъл, когато, обзет от внезапен див порив, се върнах при щастливия си съперник, който погледна неспокойно към електрическия бутон.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос? — попитах аз.

— Хм, ако е разумен — каза той.

— Какво направихте вие? Заровено съкровище ли намерихте, или открихте полюс, или бяхте корсар, или прелетяхте през Ламанш, или какво? Къде е вашият романтичен чар?

Как го постигнахте?

Той ме гледаше с безпомощен израз на глупавото си, добродушно, изпосталяло личице.

— Не смятате ли, че всичко това е твърде интимно? — продума той.

— Добре, само един въпрос! — извиках аз. — Какъв сте вие? Каква е професията ви?

— Аз съм книговодител в нотариалната кантора на Джонсън и Меривейл на Чансъри лейн 41.

— Лека нощ! — извиках аз и изчезнах в мрака като всички нещастни герои с разбити сърца, а вътре в мен като във врящо гърне бушуваха и мъка, и гняв, и смях.

Още една малка сцена — и свършвам. Снощи всички ние вечеряхме в квартирата на лорд Джон Рокстън, а след това, седнали заедно в приятелско разположение, пушехме и си припомняхме приключенията. Странно беше да видиш в тази променена обстановка старите, добре познати лица и фигури. Тук беше Челинджър с неговата снизходителна усмивка, отпуснати клепачи, дързък поглед, войнствена брада и огромна гръд, която надуваше и пъчеше, когато искаше да наложи мнението си на Съмърли. А самият Съмърли, и той беше тук. Между редките мустаци и сивата козя брадичка стърчеше късата му лула, а измореното му лице, напрегнато от спора, се издаваше напред, за да подложи на съмнение всяко твърдение на Челинджър. Най-сетне тук беше и нашият домакин, с набръчканото си орлово лице и с вечното пламъче на дяволитост и шеговитост дълбоко на дъното на студените му сини, ледникови очи. Такъв е последният спомен за тях, който отнесох със себе си. След вечерята лорд Джон Рокстън имаше да ни каже нещо в своя кабинет — стаята с розовото сияние и безбройните трофеи. От един шкаф той извади стара кутия за пури и я постави на масата пред себе си.

— Може би трябваше да ви кажа за това преди — започна той, — но първо исках да си изясня работата. Безполезно е да се дават надежди, за да се отнемат отново. Но сега ние разполагаме не с надежди, а с факти. Може би си спомняте деня, в който намерихме гъмжилото на птеродактилите в блатото? В релефа на това място имаше нещо, което привлече вниманието ми. Може би е избягнало от вашето, затова ще ви разкажа. Това беше вулканично гърло, пълно със синя глина.

Професорите кимнаха.

— Досега в целия свят познавах само едно вулканично гърло със синя глина. Това беше голямата Кимбърлийска диамантена мина „Де Беерс“. И така, видите ли, диамантите влязоха в главата ми. Скалъпих съоръжение, което да ме предпазва от онези вонещи гадове, и прекарах там един щастлив ден с лопатка в ръка. Ето какво намерих.

Той отвори кутията за пури и като я обърна, изсипа върху масата около двадесет-тридесет необработени камъка с различна големина — от бобено зърно до орех.

— Може би смятате, че е трябвало да ви кажа още тогава. Така щях и да направя, но зная, че за невнимателния има много капани и че камъните независимо от размера си могат да имат ниска цена, ако не притежават нужния цвят и плътност. Затова ги донесох тук и още първия ден след пристигането си отидох с един от тях в магазина на Спинк и го помолих да го обработи грубо и да го оцени.

Лорд Джон извади от джоба си кутийка за лекарства и изтърси от нея красив, блестящ диамант, един от най-прекрасните камъни, които съм виждал.

— Ето резултата — каза той. — Спинк оценява всичко на минимум двеста хиляди фунта. Разбира се, ще ги делим по равно. Не се опитвайте да ме разубеждавате. Е, Челинджър, какво ще правите с вашите петдесет хиляди?

— Ако наистина поддържате великодушното си намерение — каза професорът, — аз бих създал частен музей. Отдавна мечтая за това.

— А вие, Съмърли?

— Аз бих напуснал преподавателската работа. Така ще имам достатъчно време за окончателното класифициране на кредните вкаменелости.

— А пък аз ще използувам частта си — каза лорд Джон Рокстън — за екипирането на добре подготвена експедиция, за да видя още веднъж милото старо плато. Колкото до теб, млади приятелю, ти, разбира се, ще изхарчиш своите за сватбата си…

— Още не — отвърнах аз с тъжна усмивка. — Мисля, че ако ме вземете, по-скоро бих дошъл с вас.

Лорд Рокстън не каза нищо, но през масата ми бе протегната една мургава ръка.