Артър Конан Дойл
Изгубеният свят (2)

II. Опитайте си късмета при професор Челинджър

Винаги съм обичал стария Макардъл — този прегърбен червенокос мърморко, редактор в отдел „Новини“, и се надявах, че той също ме обича. Вярно е, че истинският шеф беше Бомънт, но той живееше в разредената атмосфера на някаква олимпийска височина, от която не можеше да различи нищо по-дребно от международна криза или разцепление в кабинета. Понякога го виждахме да минава към вътрешната си стая със самотна величавост, с вторачени в пространството очи и с мисли, кръжащи над Балканите или над Персийския залив. Той бе над нас и отвъд нас. Но Макардъл бе първият му заместник и ние познавахме него. Когато влязох в стаята, старецът кимна и вдигна очилата си високо на олисялото си чело.

— Е, господин Малоун, както чувам, вие се проявявате много добре — каза той с приятния си шотландски акцент.

Благодарих му.

— Очеркът ви за експлозията в мината бе отличен. За пожара в Саутуорк — също. Вие имате истински стил на разказвач. Какво ви води при мен?

— Исках да ви помоля за една услуга.

На лицето му се изписа безпокойство и очите му започнаха да отбягват моите.

— Е, и? Каква е работата?

— Смятате ли, сър, че бихте могли да ме командировате с някаква задача за вестника? Ще направя всичко, за да я изпълня и да ви осигуря добър материал.

— Каква задача имате предвид, господин Малоун?

— Всякаква, сър, ако е съпроводена с приключения и опасности. Аз наистина ще направя всичко, което мога. Колкото е по-трудна, толкова по-добре.

— Вие, изглежда, горите от нетърпение да се разделите с живота си.

— Не, да оправдая живота си, сър.

— Боже мой, господин Малоун, това е много… много благородно. Боя се, че времето за тези неща е вече минало. Разходите по „специалните кореспонденции“ вече не се оправдават и, разбира се, във всеки случай такава задача може да се възложи само на опитен човек с име, което може да разчита на общественото доверие. Всички големи бели петна на картата са попълнени и никъде няма място за романтика. Впрочем, чакайте! — добави той с внезапна усмивка. — Като стана дума за белите петна на картата, нещо ми идва наум. Какво ще кажете, ако разобличим един мошеник, един съвременен Мюнхаузен, ако го направим смешен? Вие бихте могли да го изложите като лъжец, какъвто е в действителност. А, драги, би било чудесно. Допада ли ви това?

— Каквото и да е. Където и да е. Няма значение.

Макардъл потъна в мислите си за няколко минути.

— Не зная дали ще можете да се сприятелите или поне да разговаряте с този човек — каза най-после той. — Вие, изглежда, имате някаква дарба да се сближавате с хората — навярно сте симпатичен или притежавате младежка жизненост или нещо подобно. Аз самият го чувствувам.

— Много сте мил, сър.

— Така че защо да не си опитате късмета при професор Челинджър от Енмор парк?

Осмелявам се да си призная, че бях малко изплашен.

— Челинджър! — извиках аз. — Професор Челинджър, знаменитият зоолог! Не е ли същият, който строши черепа на Блъндел от „Телеграф“?

Редакторът се усмихна мрачно.

— Не ви ли харесва това? Не казахте ли, че търсите приключения?

— Всичко това влиза в работата ни, сър — отговорих аз.

— Точно така. Не вярвам той да бъде винаги толкова яростен. Мисля, че Блъндел го е заварил в лош момент или може би се е държал не както трябва. Вие може би ще имате по-добър шанс или ще проявите по-голям такт в общуването си с него. Сигурен съм, че в тази работа има нещо подходящо за вас и „Газет“ трябва да използува това.

— Аз всъщност не зная нищо за него — казах. — Спомням си само името му във връзка със съдебното преследване за нанасяне побой на Блъндел.

— Имам някои бележки, които ще ви послужат, господин Малоун. Известно време съм наблюдавал професора. — Той извади някакъв лист от чекмеджето. — Това е резюме от неговото досие. Предавам ви го накратко: „Челинджър, Джордж Едуард. Роден Ларгс, Н. Б., 1863. Образование: Ларгската академия, Единбъргския университет. Асистент в Британския музей, 1892. Помощник-пазител на сравнително-антропологичния отдел, 1893. Подал оставка след жлъчна кореспонденция — същата година. Кавалер на Крейстъновия медал за изследвания в областта на зоологията. Член-кореспондент на — е, на доста много неща, около два инча дребен шрифт“ — Сосиете Белж, Американската академия на науките, Ла Плата и т.н., и т.н. Бивш председател на Палеонтоложкото дружество, Британското сдружение, секция Н и пр., и пр. Публикации: „Някои наблюдения върху поредица от калмукски черепи“, „Очерци за еволюцията на гръбначните“ и множество статии, в това число и „Прикритата погрешност на вайсманизма“, която доведе до оживена дискусия на конгреса на зоолозите във Виена. Развлечения: разходки, алпинизъм. Адрес: Енмор парк, Кенсингтън, У". Ето, вземете това. Тази вечер нямам нищо повече за вас.

Прибрах листчето в джоба си.

— Един момент, сър — казах аз, когато видях, че срещу мен вече не е червеното му лице, а розовият плешив тил. — Още не ми е много ясно защо трябва да интервюирам този джентълмен. Какво е направил той?

Лицето отново блесна.

— Преди две години той отиде в Южна Америка на самостоятелна експедиция. Върна се миналата година. Несъмнено е бил в Южна Америка, но отказа да съобщи къде точно. Започна да разказва приключенията си мъгляво, но някой взе да го иронизира и той просто се затвори като мида. Или се е случило чудо, или този човек е първокласен лъжец, което е по-вероятно. Имал някакви повредени фотографии, за които се говори, че са фалшиви. Станал е толкова чувствителен, че се нахвърля върху всекиго, който задава въпроси, и изхвърля репортерите от дома си. Според мен той е просто един опасен мегаломаниак със склонност към науката. Такъв е вашият човек, господин Малоун. А сега бягайте и вижте какво можете да изстискате от него. Достатъчно възрастен сте, за да се браните. Във всеки случай рискът не е много голям за вас: нали има закон за отговорността на работодателите!

Засмяното червено лице отново се смени с розов овал, обграден от червеникав пух — разговорът беше приключен.

Аз тръгнах направо към Клуба на диваците, но вместо да хлътна в него, се облегнах на перилата на Аделфийската тераса и дълго време се взирах замислено в кафявата мазна река. На открито винаги мисля по-трезво и по-ясно. Извадих списъка с подвизите на професор Челинджър и ги препрочетох под електрическата лампа. След това ме осени нещо, което мога да нарека само вдъхновение. Съдейки по това, което ми бяха казали, бях сигурен, че в качеството си на журналист нямам надежда да се свържа с този свадлив професор. Но скандалите, споменати на два пъти в кратката му биография, можеха да означават само едно — че той е фанатик в науката. Дали тъкмо тук не се криеше слабото му място? Щях да опитам.

Влязох в клуба. Беше малко след единадесет и голямата зала бе доста пълна, макар че още нямаше наплив. Забелязах един висок, слаб, ъгловат мъж, който седеше в креслото до огнището. Когато примъкнах стола си към него, той се обърна. Това бе човекът, който ми беше нужен — Тарп Хенри, от редакцията на „Нейчър“ — слабо, сухо същество, пълно с добродушна човечност към онези, които го познаваха. Аз незабавно подхванах моята тема:

— Какво знаеш за професор Челинджър?

— За Челинджър ли? — Той събра веждите си в знак на неодобрение. — Челинджър беше човекът, който пристигна от Южна Америка с някаква скроена история.

— Каква история?

— А, това бяха врели-некипели за странни животни, които той бил открил. Мисля, че после си взел думите назад. Всеки случай замълча. Даде едно интервю на Ройтер и се вдигна такъв вой, че той разбра, че няма да я бъде. Това беше позорно. Намериха се един-двама, които бяха склонни да му повярват, но той скоро ги отблъсна.

— Как?

— С непоносимото си грубиянство и с невъзможното си поведение. Между тях беше бедният Уодли от Института по зоология. Уодли му изпратил послание: „Председателят на Института по зоология предава своите поздравления на професор Челинджър и би бил лично поласкан, ако той окаже чест на института да дойде на следващото му заседание.“ Отговорът беше нецензурен.

— Не може да бъде.

— В смекчен вид би звучал така: „Професор Челинджър предава своите поздравления на председателя на Института по зоология и би бил лично поласкан, ако той отиде по дяволите.“

— Боже мой!

— Да, навярно същото е казал и старият Уодли. Аз си спомням неговия вопъл пред събранието, който започваше така: „В петдесетгодишната ми практика на научно общуване…“ Това съвсем съсипа стареца.

— Нещо друго за Челинджър?

— Виж какво, аз съм бактериолог. Живея в един свят, който се вижда с микроскоп, увеличаващ деветстотин пъти. Не смея да твърдя, че мога да видя добре каквото и да било, което се забелязва с просто око. Стоя на стража на самата граница на познаваемото и се чувствувам не на мястото Си, когато напусна кабинета си и вляза в допир с такива големи, груби, непохватни същества като вас. Твърде съм безпристрастен, за да клюкарствувам, а все пак на някои научни вечери съм дочувал това-онова за Челинджър, защото той е един от онези, които никой не може да пренебрегне. Той е толкова умен, колкото те се стараят да изглеждат. Батерия, заредена със сила и жизненост, и в същото време — свадлив, зъл чудак, при това — безскрупулен. Стигнал дотам, че фалшифицирал някакви фотографии по южноамериканската афера.

— Казваш, че е чудак. В какво се изразява собствено неговото чудачество?

— В хиляди неща, но последното се отнася за Вайсман и „Еволюцията“. По този повод е изкарал ужасна кавга във Виена, ако не се лъжа.

— Не можеш ли да ми кажеш за какво точно?

— В момента не, но ние в службата имаме превода на протоколите. Искаш ли да дойдеш, за да ти ги покажа?

— Тъкмо това ми е нужно. Трябва да интервюирам този човек и ми е необходимо да го предразположа по някакъв начин. Наистина страшно мило е от твоя страна, че искаш да ми помогнеш. Ако не е много късно, да вървим още сега.

След половин час аз седях в редакцията на вестника зад един грамаден том, отворен на статията „Вайсман срещу Дарвин“ с подзаглавие „Бурни протести във Виена. Оживени прения.“ Тъй като научната ми подготовка не е твърде сериозна, нямах възможност да вникна в същината на спора, но беше очевидно, че английският професор се е държал много войнствено и е обидил дълбоко европейските си колеги. „Протести“, „Шум в залата“ и „Общо възмущение“ бяха първите три бележки в скоби, които привлякоха погледа ми. По-голямата част от материала щеше да бъде не по-малко разбираема за мен, ако беше написана на китайски.

— Не би ли могъл да ми го преведеш на английски? — примолих се жално на моя приятел.

— Та това е превод.

— Тогава по-добре да се опитам с оригинала.

— Безспорно, това е твърде сложно за непосветения.

— Да можех да намеря поне едно хубаво, съдържателно изречение, в което да личи някаква определена човешка мисъл. То би ми послужило. А, ето това ще влезе в работа. Струва ми се, че макар да не ми е съвсем ясно, почти го разбирам. Ще го препиша. Това ще бъде връзката ми със стария професор.

— Не бих ли могъл да ти помогна с нещо друго?

— О, да. Възнамерявам да му пиша. Ако ми разрешиш да съставя писмото тук и да използувам твоя адрес, това ще му придаде по-голяма тежест.

— Но този човек ще пристигне, ще вдигне скандал и ще изпотроши мебелите ни.

— Няма, няма. Ще видиш писмото. Уверявам те, че не ще има нищо предизвикателно.

— Е, добре. Сядай на бюрото ми. Там ще намериш хартия. Искам да цензурирам писмото, преди да го изпратиш.

Писмото ми костваше известен труд, но мисля, че излезе не много лошо. Прочетох го пред критичния бактериолог не без гордост от произведението си.

„Уважаеми професор Челинджър — се казваше в него, — като скромен естественик, аз винаги съм хранил най-дълбок интерес към размишленията Ви за различията между Дарвин и Вайсман. Неотдавна имах случай да освежа паметта си, препрочитайки Вашето…“

— Безсрамен лъжец! — измърмори Тарп Хенри.

„… Вашето майсторско изказване във Виена. Това ярко и възхитително изложение е, струва ми се, последната дума в тази област. В него обаче има едно изречение, а именно: „Аз протестирам остро срещу нетърпимото и догматично твърдение, че всеки отделен ген^[1] е микрокосмос с исторически оформена структура, изградена в течение на много поколения“. Не смятате ли във връзка с по-новите изследвания да измените това свое твърдение? Не мислите ли, че то е прекалено силно? Моля ви, бъдете така любезен да ме приемете на разговор, защото този въпрос силно ме вълнува и имам някои мисли, които мога да изложа само в лична беседа. С Ваше съгласие вярвам, че ще имам честта да Ви посетя в други ден (сряда) в 11 часа сутринта.

Оставам, сър, с уверения за дълбокото си към Вас уважение. Искрено ваш Едуард Д. Малоун“

— Е, как е? — попитах аз тържествуващо.

— Ако съвестта ти позволява…

— Досега тя никога не ме е подвеждала.

— Но какво смяташ да правиш?

— Да се добера до него. Веднъж да вляза в стаята му, сигурно ще измисля как трябва да действувам по-нататък. Може дори да се осмеля да си призная всичко. Ако той е спортсмен, с това само ще го погъделичкам.

— Да-да, ще го погъделичкаш! Много по-вероятно е той да те погъделичка с нещо тежичко. Ще ти потрябва ризница или екип за ръгби. Но довиждане. Отговорът ще бъде тук при мен в сряда сутринта — ако изобщо благоволи да ти отговори. Той е буден, опасен, сприхав тип, ненавиждан от всички, с които е имал работа, и посмешище на студентите, доколкото те си позволяват волности спрямо него. Може би за теб ще бъде най-добре, ако изобщо не получиш отговор от този човек.