Артър Конан Дойл
Изгубеният свят (4)

IV. Това е най-великото откритие на света

Вратата още не беше се затръшнала, когато госпожа Челинджър изскочи от трапезарията. Дребната женица беше извън себе си от гняв. Тя прегради пътя на съпруга си и застана пред него като разярена ярка пред булдог. Очевидно бе видяла излизането ми, но не бе забелязала, че се върнах.

— Ти си звяр, Джордж! — изпищя тя. — Осакати този симпатичен младеж.

Той посочи с палец зад гърба си.

— Ето го зад мен, жив и здрав.

Тя се смути, но бързо се овладя.

— Простете, че не ви видях.

— Моля, госпожо, няма защо.

— Бедният! Той ви е посинил лицето. О, Джордж, какъв звяр си ти! Само скандали от началото до края на седмицата. Всички те мразят и ти се надсмиват. Търпението ми се изчерпа. Това препълни чашата!

— Не вади кирливите ни ризи пред хората — изръмжа той.

— Това не е тайна! — извика тя. — Мислиш ли, че цялата улица, Цял Лондон, ако щеш … Излез, Остин. Не си ни нужен тук. Мислиш ли, че те всички не говорят за теб? Къде е достойнството ти? Ти, който би трябвало да бъдеш уважаван професор в голям университет с хиляди студенти, които да благоговеят пред теб! Къде е достойнството ти, Джордж?

— А твоето, мила моя?

— Ти ме измъчи докрай. Хулиган! Обикновен свадлив хулиган — ето на какво си се превърнал.

— Мирувай, Джеси!

— Див, бесен побойник!

— Това е вече много. На позорния стълб! — каза професорът.

И за мое учудване той се наведе, вдигна я и я постави върху висок постамент от черен мрамор в ъгъла на хола. Постаментът беше висок най-малко седем фута и беше толкова тесен, че тя с мъка се държеше върху него. Не бих могъл да си представя по-нелепа картина от тази, която представляваше тя, покачена там, с лице, изкривено от гняв, с люлеещи се крака, вцепенена от страх да не падне.

— Снеми ме! — проплака госпожа Челинджър.

— Кажи „моля ти се“.

— Ти си звяр, Джордж. Снеми ме веднага!

— Елате в кабинета, господин Малоун.

— Но, сър!… — казах аз, гледайки към дамата.

— Ето, господин Малоун се застъпи за теб, Джеси. Кажи „моля ти се“ и ще те смъкна.

— О, звяр такъв! Моля ти се! Моля ти се!

Той я свали долу, сякаш беше канарче.

— Дръж се прилично, мила. Господин Малоун е журналист. Утре той ще изнесе всичко това в своя парцал и ще продаде десет броя повече на съседите ни. „Чудновата история във висшето общество“. Пиедесталът ти се видя доста висок, нали? След това ще сложи подзаглавие: „Из живота на едно странно семейство“. Той се храни с мърша. Господин Малоун е лешояд, като всички други от неговия бранш — porcus ex grege diaboli — свиня от стадото на дявола. Така ли е, Малоун?

— Вие сте наистина непоносим — казах аз разгорещено. Професорът се разсмя гръмко.

— Скоро ще имаме коалиция — избумтя той, като поглеждаше ту жена си, ту мен и пъчеше грамадната си гръд. После изведнъж измени тона си: — Извинявайте за тази невинна семейна шега, господин Малоун. Аз ви повиках да се върнете не за да ви замесвам в нашите дребни домашни развлечения. Бягай оттук, женичке, и не се ядосвай — Той сложи огромните си ръце върху рамената й. — Всичко, което казваш, е съвършено вярно. Аз бих бил по-добър, ако правех това, което ти ме съветваш, но нямаше да бъда докрай Джордж Едуард Челинджър. Добри хора, колкото щеш, мила моя, но Джордж Едуард Челинджър е един. Така че постарай се да свикнеш с мен такъв, какъвто съм. — Внезапно той я целуна звънко и това ме смути повече дори от буйствуването му. — И тъй, господин Малоун — продължи той с голямо достойнство, — насам, ако обичате.

Отново влязохме в стаята, която преди десет минути бяхме напуснали толкова шумно. Професорът внимателно затвори вратата, предложи ми кресло и бутна под носа ми кутия с пури.

— Истински „Сан Хуан Колорадо“ — заяви той. — Наркотиците са най-подходящи за избухливи хора като вас. Господи! Не я прехапвайте! Срежете, срежете я с уважение! Сега се облегнете и слушайте внимателно всичко, което ще благоволя да ви кажа. Ако ви хрумне някаква забележка, можете да я запазите за по-подходящо време.

Първо, за вашето завръщане в дома ми след съвсем справедливото ви изхвърляне — той издаде брадата си напред и ме загледа предизвикателно, сякаш ме подканяше да споря с него, — след, както казах, заслуженото ви изхвърляне. Причината се крие в отговора, който дадохте на този нахален полицай и в който ми се стори, че открих у вас проблясък на благородство — нещо, което не е присъщо на професията ви. Като признахте, че вината за произшествието е ваша, вие проявихте известна безпристрастност на мисълта и широта на погледа, които привлякоха благосклонното ми внимание. Подвигът на човешкия род, към който за съжаление принадлежите и вие, винаги е бил под умствения ми хоризонт. Вашите думи неочаквано ви издигнаха над него. Вие се издигнахте до сериозното ми внимание. Поканих ви да се върнете с мен, тъй като си наумих да се запозная по-отблизо с вас. Бъдете така добър да изтърсвате пепелта си в малкия японски пепелник на бамбуковата маса, която се намира вляво от вас.

Всичко това професорът изстреля така, сякаш четеше лекция пред класа си. Той беше обърнал въртящия се стол по такъв начин, че да бъде с лице към мен, и седеше надут като огромен жабок с отпусната назад глава и очи, полупритворени от високомерни клепачи. После изведнъж се обърна встрани и всичко, което виждах от него, беше сплъстена коса и едно червено щръкнало ухо. Той се порови в купищата хартия върху бюрото си и след малко измъкна оттам нещо, което наподобяваше доста одрипавял скицник.

— Смятам да ви разправя за Южна Америка — започна той. — Само без забележки, моля. Преди всичко искам да разберете, че нищо от това, което ще ви кажа сега, не бива да разгласявате по какъвто и да е начин, докато не получите специалното ми разрешение. Това разрешение по всяка вероятност няма да бъде дадено никога. Ясно ли е?

— Но това е много тежко — казах аз. — Според мен едно благоразумно изложение…

Той остави бележника върху масата.

— Това приключва въпроса — каза той. — Желая ви всичко най-добро.

— Не, не! — извиках аз. — Съгласен съм с всички условия. Доколкото разбирам, нямам избор.

— Никакъв — потвърди той.

— Добре тогава, обещавам.

— Честна дума?

— Честна дума.

Той ме изгледа със съмнение в наглите си очи.

— В края на краищата какво зная аз за вашата чест?

— Бога ми, сър! — извиках аз гневно. — Позволявате си твърде много! Никога през живота си не съм бил обиждан така.

Той беше по-скоро заинтересуван, отколкото засегнат от избухването ми.

— Кръглоглав — промърмори той. — Брахицефал, сивоок, чернокос, с някои черти на негроид. Келт, предполагам?

— Аз съм ирландец, сър.

— Чистокръвен?

— Да, сър.

— Разбира се, това обяснява всичко. И така, вие ми дадохте обещание, че няма да злоупотребите с доверието ми — нали? Това доверие, трябва да ви кажа, ще бъде далеч непълно. Но аз съм готов да ви дам някои сведения, които представляват интерес. На първо място, навярно ви е известно, че преди две години извърших пътешествие до Южна Америка, пътешествие, което ще влезе в съкровищницата на световната история на науката. Целта ми беше да проверя някои заключения на Уолес и Бейтс, което можеше да стане само чрез наблюдение на изложените факти при същите условия, при които са ги срещнали самите те. Дори ако моята експедиция не бе постигнала други резултати, тя все пак щеше да бъде достойна за внимание, но там ми се случи нещо любопитно, което даде съвършено нова насока на изследването.

Вие знаете — или може би не знаете: в този век на половинчато образование е възможно и това, че земите край някои части на Амазонка все още не са изучени добре и че в нея се вливат множество притоци, някои от които изобщо не са отбелязани на картата. Моята задача беше да посетя тази почти непозната покрайнина и да изследвам нейната фауна. Това ми осигури материал за няколко глави от големия и монументален труд по зоология, който ще бъде оправданието на живота ми. Завърших работата си и бях на път за в къщи, когато се случи да пренощувам в малко индианско село, близо до мястото, където един приток — името и местонахождението премълчавам — се влива в Амазонка. Туземците бяха индианци кюкама — симпатична, но изродена раса с умствени възможности, не по-високи от тези на средния лондончанин. Още на отиване бях излекувал няколко от тях и личността ми бе направила силно впечатление, затова не се изненадах, че те очакваха завръщането ми с нетърпение. Обясниха ми със знаци, че някой се нуждае от спешната ми медицинска помощ и аз тръгнах след вожда към една от колибите му. Когато влязох, открих, че страдащият, на когото трябваше да помогна, бе току-що издъхнал. За моя изненада той не беше индианец, а бял, дори може да се каже, много бял, защото имаше сламеноруса коса и черти на албинос. Той беше облечен в дрипи, изглеждаше много изтощен и целият му вид свидетелствуваше, че е прекарал продължителни лишения. Доколкото можах да схвана обяснението на туземците, те никога не го бяха виждали преди. Попаднал в селото им, когато минавал сам през гората и едва се държал на краката си от слабост.

Раницата му беше до одъра и аз разучих съдържанието й. Отвътре бе пришита ивица с името му — Мейпъл Хуайт, Лейк авеню, Детройт, Мичиган, име, пред което винаги съм готов да сваля шапка. Няма да бъде пресилено, ако се каже, че то ще се нареди до моето, когато дойде време да се поделя славата за това дело.

От съдържанието на раницата се виждаше, че този човек е бил художник и поет, тръгнал да търси нови впечатления. Имаше отделни стихчета. Не твърдя, че разбирам от тези неща, но по отношение на тях мисля, че имаше да се желае още много. Намерих също няколко най-обикновени речни пейзажа, кутия с бои, кутия с пастели, няколко четки, тази извита кост, която е върху мастилницата ми, томче от Бакстеровите „Нощни и дневни пеперуди“, един евтин револвер и няколко патрона. Личен багаж той или нямаше, или го бе изгубил при пътуването си. Това бе цялото имущество на този американски бохем. Вече се канех да го оставя, когато забелязах, че нещо се подава от джоба на съдраната му жилетка. Това беше ей този скицник, толкова окъсан, колкото е и сега. Можете да не се съмнявате, че откакто притежавам тази реликва, тя е на такава почит, на каквато би могло да се радва първото фолио на Шекспир! Сега ви я давам с молба да я разгледате страница по страница и да вникнете в съдържанието.

Той запали пура и се облегна назад, като следеше с остри, изпитателни очи въздействието, което трябваше да произведе върху мене този документ.

Отворих книжката, подготвен за някакво откровение, макар да не можех да си представя какво точно. Първата страница обаче ме разочарова, защото на нея нямаше нищо друго освен един много дебел мъж с кител и обяснението „Джими Колвър в пощенския параход“, написано под него. Следваха няколко страници, запълнени с малки скици на индианци и техните обичаи. След това имаше картина, която изобразяваше весел, едър духовник с широкопола шапка, седнал срещу един много слаб европеец, и текст: „Обед у фра Кристоферо в Росарио“. Още няколко страници бяха заети от етюди на жени и деца, а след това имаше една непрекъсната поредица от рисунки на животни с обяснения като тия: „Ламантин на пясъчна плитчина“, „Костенурки и яйцата им“, „Черни ахути под палма“. Последната показваше някакво животно, наподобяващо прасе. И накрая следваше една двойна страница с етюди на много неприятни гущери с дълги муцуни. Не можах да разбера нищо и казах на професора:

— Но това са навярно крокодили?

— Алигатори! Алигатори! В Южна Америка няма истински крокодили. Разликата между едните и другите…

— Искам да кажа, че не виждам нещо особено, нещо, което да потвърди думите ви.

Той се усмихна спокойно и рече:

— Вижте следващата страница.

Но и тя не ме заинтересува. Това беше грубо оцветен пейзаж от онзи тип картини, които впоследствие художникът използува като ръководство при по-внимателна разработка на темата. Предният план бе зает от бледозелена переста растителност. Тя се изкачваше нагоре и преминаваше във верига от тъмночервени ребрести скали, които ми напомняха някои базалтови формации. Те се простираха като стена по целия заден план. До нея се виждаше уединена пирамидална канара, увенчана с голямо дърво. Между канарата и голямата скала, изглежда, зееше пукнатина. Зад всичко това — синьо, тропическо небе. Тънка, зелена линия от растителност минаваше по върховете на червените скали. На следващата страница имаше друг лек акварел на същия пейзаж, но доста по-отблизо, така че подробностите се виждаха ясно.

— Е? — попита професорът.

— Безспорно формацията е интересна — отвърнах аз, — но не разбирам чак дотолкова от геология, за да кажа, че е чудесна.

— Чудесна? — повтори той. — Тя е уникална. Изглежда невероятно. Никой не е мечтал за такова нещо. А сега следващата.

Обърнах листа и възкликнах от изненада. На цяла страница беше нарисувано най-странното същество, което съм виждал. Това беше безумното видение на пушач на опиум, видение, което се е явило някому в състояние на делириум. Главата беше птича, тялото приличаше на надут гущер, влачещата се опашка беше покрита с щръкнали шипове, а заобленият гръб завършваше с висок назъбен ръб, който сякаш бе съставен от гребените на десетина петли, наредени един след друг. Пред това същество имаше едно нелепо джудже или гном с вид на човек, което стоеше и го гледаше.

— Е, какво ще кажете за това? — възкликна професорът, търкайки победоносно ръце.

— Чудовищно, гротескно.

— Но какво го е накарало да рисува такъв звяр?

— Сигурно прекалената употреба на джин.

— Това ли е най-приемливото обяснение, което можете да измислите?

— Добре, сър, а какво е вашето обяснение?

— Много просто. Животното съществува. То е действително скицирано от натура.

Бих се изсмял, но си представих как ще направим ново циганско колело по коридора.

— Несъмнено, несъмнено — съгласих Се аз, както правят, за да угодят на луд. — Признавам обаче, че тази миниатюрна човешка фигура ме смущава. Ако беше индианец, бихме могли да я вземем като доказателство за съществуването на някакво племе пигмеи, в Америка. Но това, изглежда, е европеец с корков шлем.

Професорът изсумтя като разярен бизон.

— Вие наистина минавате границата — каза той. — Разширявате представата ми за възможното. Церебрална пареза. Умствена инертност. Удивително!

Той беше толкова смешен, че дори не ме разгневи. А и струваше ли си да се хабят нерви? Ако вземеш да се ядосваш с този човек, трябва да си винаги сърдит. Задоволих се да се усмихна отегчено.

— Порази ме малкият ръст на човека — обясних аз.

— Гледайте тук! — извика той, като се наведе и постави върху картината косматия си, тлъст като кренвирш пръст. — Виждате ли това растение зад животното? Сигурно сте го взели за глухарче или карфиол? Това е южноамериканска палма, наричана „слонова кост“, а тези дървета достигат 50–60 фута височина. Не виждате ли, че човекът е поставен с цел? Художникът не би могъл в действителност да стои пред този звяр и да го рисува. Изобразил е себе си, за да покаже разликата във височините. Той е бил, да речем, над пет фута висок. Дървото, както би трябвало да се очаква, е десет пъти по-високо.

— Господи! — извиках аз. — Значи вие мислите, че зверът е бил … Та и гарата Черинг Крос едва ли би била достатъчно голяма за колиба на такъв звяр!

— Без преувеличение, това е наистина доста едър екземпляр — заяви професорът със задоволство.

— Но — възкликнах аз — не можем да пренебрегнем целия опит на човечеството заради една-единствена скица. — Бях прелистил скицника, за да се уверя, че няма нищо друго. — Една-единствена скица на някакъв скитащ американски художник, който може би я е направил под влиянието на хашиша или в делириума на треската, или просто за да угоди на болното си въображение. Вие като човек на науката не можете да защищавате такава позиция.

В отговор професорът свали една книга от полицата.

— Това е една отлична монография на талантливия ми приятел Рей Ланкастър^[1] — каза той. — Тук има една илюстрация, която ще ви заинтересува. А, ето я! Текстът под нея е следният: „Предполаган външен вид на юрски динозавър — стегозавър. Само задният му крак е два пъти по-висок от добре развит мъж.“ Е, какво ви говори това?

Той ми подаде разтворената книга. Втренчих се в картината. Между това животно, възстановено от един мъртъв свят, и скицата на непознатия художник безспорно имаше много голямо сходство.

— Забележително наистина! — казах аз.

— Но въпреки това продължавате да упорствувате?

— Твърде вероятно е това да е съвпадение или може би вашият американец е видял подобна картина и я е запаметил. Възможно е тя да му се яви отново в състояние на делириум.

— Много добре — каза професорът снизходително, — така да бъде. Сега ще ви помоля да видите това. — Той ми подаде костта, която бе споменал като част от имуществото на мъртвия. Костта беше около шест инча дълга и по-дебела от палец, а в единия й край имаше остатъци от изсъхнал хрущял.

— На кое от познатите ни същества принадлежи тази кост? — попита той.

Огледах я внимателно и се помъчих да си спомня някои полузабравени знания.

— Може би е много голяма човешка ключица — предположих аз.

В знак на неодобрение моят събеседник махна презрително с ръка.

— Човешката ключица е извита, а тази е права и на повърхността й има вдлъбнатина, която показва, че върху нея е минавало голямо сухожилие. При ключицата няма нищо подобно.

— Тогава трябва да призная, че не мога да ви отговоря.

— Не се страхувайте, че показвате невежеството си. Струва ми се, че целият колектив на Южен Кесингтън^[2] не би могъл да определи името й. — Той извади от една кутийка костичка, колкото бобено зърно. — Доколкото мога да съдя, тази кост у човека е аналогична на костта, която държите в ръката си. Сега имате известна представа за размера на животното. По хрущяла ще разберете, че не се касае за изкопаем, а за съвременен екземпляр. Какво ще кажете на това?

— Може би у слона…

Той трепна като опарен.

— Недейте! Не говорете за слонове в Южна Америка. Даже в нашата епоха на интернати…

— Е — прекъснах го аз, — тогава на някакво друго голямо южноамериканско животно — например тапир.

— Можете да ми повярвате, млади човече, че съм вещ в своята област. Тази кост не е нито на тапир, нито на кое да е друго животно, познато на зоологията. Тя принадлежи на много голямо, много силно и по аналогия много свирепо животно, което съществува на земята, но още не е познато на науката. Още ли се съмнявате?

— Всеки случай това ме заинтригува дълбоко.

— Значи не сте безнадежден. Чувствувам, че някъде във вас се таи разум, затова ние ще ровим търпеливо, докато го намерим. Сега да оставим покойния американец и да се върнем към моя разказ. Досещате се, че трудно бих напуснал Амазонка, преди да проуча тази работа по-внимателно. Разполагах с някои сведения за посоката, от която беше дошъл американският пътешественик. Впрочем, знаейки индианските легенди, можех да намеря пътя и без това, понеже открих, че в преданията на крайречните племена често се говори за някаква чудна страна. Вие, разбира се, сте чували за Курупури?

— Никога.

— Курупури е горският дух, нещо ужасно, нещо злобно, нещо, от което трябва да се пазим. Никой не може да го опише, но тази дума внушава ужас по бреговете на Амазонка. Всички племена са единодушни за посоката, в която се намира Курупури. Това е същата посока, от която беше дошъл американецът. Там се крие нещо ужасно. Моята задача беше да открия какво е то.

— И какво направихте? — Цялото ми лекомислие се беше изпарило. Този набит човек те заставяше да го слушаш с внимание и уважение.

— Преодолях силната съпротива на туземците — съпротива, която стигаше дотам, че те дори избягваха да говорят на тази тема — и като използувах увещания и подаръци, трябва да призная, придружени със заплаха, получих двама от тях като водачи. След много приключения, които няма защо да описвам, и след дълго пътуване, чиято дължина не ще спомена, в направление, което премълчавам, ние стигнахме накрая до една обширна земя, която до днес не е била нито описвана, нито дори посещавана от някого освен от злополучния ми предшественик. Бихте ли погледнали това?

Той ми подаде малка фотография.

— Незадоволителният й вид се дължи на това, че при спускането ми по реката лодката се обърна и кутията с непроявените филми се счупи. Последствията се оказаха бедствени. Почти всички негативи бяха напълно унищожени — непоправима загуба. Тази снимка е една от малкото, които бяха частично спасени. Бъдете любезен да приемете това обяснение за нейните недостатъци и аномалии. Говореше се за някаква фалшификация, но сега не съм в настроение да споря на тази тема.

Фотографията беше наистина много избледняла. Един недоброжелателен критик лесно би могъл да изтълкува превратно тази неяснота. Снимката представляваше скучен, сив пейзаж. Когато постепенно разгадах подробностите му, видях в далечината дълга и страшна висока скална верига, подобна на огромен водопад, а на преден план — полегата гориста равнина.

— Мисля, че това е същото място, което е на картината — казах аз.

— Същото е — отговори професорът. — Там открих следи от неговия бивак. Сега погледнете тук.

Беше същият ландшафт, само че в по-едър план, но снимката бе съвсем повредена. Успях да отлича самотната, увенчана с дърво, островърха канара, встрани от скалната верига.

— Вече не се съмнявам ни най-малко — признах аз.

— Е, значи постигнахме нещо — каза професорът. — Напредваме, а? Сега бихте ли погледнали към върха на тази канара? Забелязвате ли там нещо?

— Огромно дърво.

— А на дървото?

— Голяма птица.

Той ми подаде лупа.

— Да — казах аз, като погледнах през нея. — На дървото е кацнала голяма птица. Струва ми се, че клюнът й е доста здрав. Бих казал, че е пеликан.

— Не сте за завиждане с това зрение — забеляза професорът. — Нито е пеликан, нито е каквато и да било птица. Може би ще ви бъде интересно да научите, че аз успях да застрелям точно този екземпляр. Това беше единственото неоспоримо доказателство, което можах да взема със себе си.

— Значи то е при вас? — Най-сетне щях да видя реално потвърждение на неговия разказ.

— Беше при мен. За нещастие изгубих го заедно с всичко останало при същата катастрофа в реката, която съсипа снимките ми. Вкопчах се в него, преди да изчезне във водовъртежа, и в ръката ми остана част от крилото му. Когато водата ме изхвърлила на брега, аз съм бил в безсъзнание, но този жалък остатък от превъзходния ми образец беше цял и невредим. Ето го пред вас.

Той извади от едно чекмедже нещо, което ми напомняше горна част от крилото на голям прилеп. Тази извита кост с ципа под нея беше дълга най-малко два фута.

— Чудовищен прилеп — предположих аз.

— Нищо подобно! — сурово ме прекъсна професорът. — Живеейки в образованата среда на учени, не съм подозирал, че е възможно да не се познават елементарните принципи на зоологията. Нима наистина не знаете простото положение от сравнителната анатомия, че птичето крило е всъщност долната част на ръка, докато крилото на прилепа се състои от три издължени пръста с ципи между тях? В случая е съвсем ясно че костта не е ръка и както сам виждате, има само една ципа, закрепена за една кост, така че тя не може да принадлежи на прилеп. Но щом не е нито птица, нито прилеп, тогава какво е?

Скромният ми запас от знания бе изчерпан до дъно.

— Наистина не зная — признах аз.

Професорът отвори авторитетната книга, на която вече се беше позовавал.

— Ето — продължи той, като посочи изображението на едно необикновено летящо чудовище. — Отлична репродукция на диморфодон или птеродактил — летящо влечуго от Юрския период. На другата страница е показана скица на механизма на крилото му. Сравнете го, ако обичате, с образеца, който държите.

Когато погледнах, изтръпнах от изумление. Не оставаше място за съмнение. Съвкупността от доказателства беше категорична. Скицата, снимките, разказът, а сега и действителният образец — какво повече? Казах му това — казах го с искрено чувство, защото почувствувах, че с този човек се отнасят несправедливо. Той се облегна на стола си със снизходителна усмивка под спуснатите клепачи, като се грееше на тази внезапна слънчева топлинка на признанието.

— Това е най-великото откритие, за което съм чувал! — възкликнах аз, макар че възторгът ми беше по-скоро журналистически, отколкото научен. — Това е колосално! Вие сте Колумб в науката! Вие сте открили един изгубен свят! Искрено съжалявам, че в началото проявих съмнение. Всичко беше така невероятно. Но не мога да не се съобразявам с очевидните факти, а те би трябвало да са убедителни за всекиго.

Професорът измърка от задоволство.

— И после, сър? Какво направихте по-нататък?

— Беше през влажния сезон, господин Малоун, и запасите ми бяха изчерпани. Аз изследвах част от огромната скална верига, но не намерих място, удобно за изкачване. Пирамидалната канара, върху която видях и застрелях птеродактила, бе по-достъпна. Бидейки малко нещо катерач, успях да се добера до средата й. От тази височина получих по-добра представа за платото върху скалите. То се оказа много голямо. Нито на изток, нито на запад се виждаше краят на тези увенчани със зеленина скали. Под тях се намира мочурлива местност, обрасла с непроходими гъсталаци, пълна със змии и насекоми. Същински разсадник на треска, тя е естествената броня на тази чудновата страна.

— Не видяхте ли други признаци на живот?

— Не, сър, не видях. Но през седмицата, която прекарахме в лагера си в подножието на скалите, ние чувахме отгоре странни шумове.

— А съществото, което е нарисувал американецът? Какво мислите за него?

— Може само да се предположи, че той е стигнал до върха и го е видял там. Следователно съществува път, който води нагоре. Той обаче трябва да е много труден, иначе тези същества биха се спуснали долу и биха плъзнали по околните земи. Ясно, нали?

— Но как са се озовали те там?

— Не смятам, че въпросът е толкова труден — каза професорът. — Обяснението може да бъде само едно. Южна Америка е, както може би сте чували, гранитен континент. В древни времена на това място внезапно станало разместване на пластовете. Не забравяйте, че тези скали са базалтови и следователно — вулканични. Една площ, може би равна по големина на Съсекс, е била издигната en bloc^[3] с цялото й жизнено съдържание и отделена от останалата част на континента с отвесни скали, срещу чиято твърдост ерозията е безсилна. Какво се е получило? Спряно е действието на обикновените природни закони. Различните препятствия, които определят борбата за съществуване в целия свят, са ликвидирани или изменени. Същества, които иначе биха изчезнали, продължават да живеят. Забележете, че и птеродактилът, и стегозавърът спадат към Юрския период и следователно са доста-възрастни в мащабите на историята. Те са били изкуствено запазени в тези необикновени, случайно възникнали условия.

— Но вашите сведения са наистина категорични. Необходимо е само да ги изложите пред съответните власти.

— Така мислех и аз в душевната си простота — с горчивина отвърна професорът. — Трябва обаче да ви кажа, че не стана така. На всяка стъпка ме посрещаха с недоверие, къде породено от тъпота, къде от завист. Не е в характера ми, сър, да превивам врат пред всекиго или да се мъча да доказвам нещо, когато се съмняват в думите ми. След първото съмнение аз не благоволих да показвам потвърждаващите доказателства, които притежавам. Самата тема ми стана неприятна. Изгубих желание да говоря за нея. Когато нарушаваха покоя ми хора като вас, които представляват празното любопитство на публиката, не бях в състояние да ги посрещам сдържано. Признавам, че съм малко избухлив и ако ме предизвикат, съм склонен към буйствуване. Страхувам се, че сам сте го забелязал.

Аз докоснах окото си, но не казах нищо.

— Жена ми често ме упреква за това и все пак мисля, че всеки порядъчен човек би постъпил по същия начин. Тази вечер обаче възнамерявам да дам пример за контрол на волята над чувствата. Каня ви да присъствувате на представлението. — Той взе една картичка от бюрото си и ми я подаде. — Както виждате, тук е обявено, че в 8,30 часа в залата на Зоологическия институт твърде популярният естественик господин Пърсивал Уолдрън ще изнесе лекция на тема: „Скрижали на вековете“. Поканен съм специално да участвувам в президиума и да благодаря на лектора от името на присъствуващите. Ще направя това, като си поставя за задача най-тактично и деликатно да подхвърля някои забележки, които биха заинтересували аудиторията и биха събудили у някои от присъствуващите желание да вникнат по-дълбоко в този въпрос. Нали разбирате, няма да има нищо предизвикателно, а само намек, че зад всичко това се крие нещо по-дълбоко. Ще държа здраво юздите си и ще видя дали сдържаността ми ще ме доведе до по-добри резултати.

— Мога ли да дойда и аз? — попитах с нетърпение.

— Та разбира се — отговори сърдечно професорът. Дружелюбността му беше така завладяваща, както и буйствуването му. Доброжелателната му усмивка беше чудесна. Бузите му изведнъж се издуха като две червени ябълки между притворените му очи и голямата му черна брада. — Елате на всяка цена. Ще ми бъде приятно да зная, че имам един съюзник в залата, макар и толкова безпомощен и непосветен в тази област. Сигурно ще се събере доста народ, защото Уолдрън, въпреки че е чист шарлатанин, се ползува с популярност. Е, господин Малоун, вече ви отделих от времето си доста повече, отколкото възнамерявах. Индивидът не бива да монополизира онова, което принадлежи на човечеството. Ще се радвам да ви видя на лекцията тази вечер. Междувременно трябва да помните, че нищо от материала, с който ви запознах, не бива да се разгласява.

— Но господин Макардъл, нашият редактор, знаете ли … ще иска да му обясня какво съм направил.

— Кажете му каквото ви хрумне. Между другото може да му съобщите, че ако изпрати още някого да ми досажда, аз ще го навестя с бича си. Но оставям на вас: в печата да не излезе нито дума. Прекрасно. Значи в 8,30 тази вечер — в залата на Зоологическия институт.

Докато той ми махаше на прощаване, аз видях за последен път синкавата вълниста брада и дръзките му очи.