Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (9)

Среща с мъртвец

До: [email protected]/orders/sisters/ind

От: [email protected]

Тема: Отговор за мъртвия ви приятел

 

Ако знаете кой съм и имате връзка с определено лице, за което официално се твърди, че е мъртво, моля предайте му, че направих всичко възможно, за да оправдая очакванията му. Убеден съм, че е възможно да си сътрудничим и в бъдеще, но без посредници. Ако нямате представа за какво говоря, моля уведомете ме, за да проведа нови проучвания.

* * *

Когато Бийн се прибра, сестра Карлота приготвяше багажа.

— Местим ли се?

Бяха се разбрали, че ще се местят, щом единият от тях реши, без да се налага да се аргументира. Само така можеха да се съобразяват с всички предчувствия, че някой е на път да ги открие. Не искаха в последните си мигове да провеждат разговори от рода: „Знаех си, че трябва да се махнем оттук преди три дни!“ „Защо не каза тогава?“ „Защото имах причина.“

— До полета остават два часа — обяви тя.

— Чакай малко. Когато ти решиш, че трябва да се махаме, аз определям къде ще отидем.

Така се бяха споразумели, за да бъдат местенията им случайни.

Тя му подаде разпечатка от електронно писмо. Беше от Лок.

— Грийнсбъро, Северна Каролина, САЩ — обяви Карлота.

— Може би не съм разбрал правилно, но не виждам покана да му гостуваме.

— Не иска посредници. Не сме сигурни, че никой не следи електронната му кореспонденция.

Бийн взе клечка кибрит и изгори листа над умивалника. След това отми пепелта.

— Ами Петра?

— Все още няма вести. Девет от джийша на Ендър са освободени. Руснаците твърдят, че просто още не са открили мястото, където е затворена Петра.

— Глупости.

— Знам, но какво можем да направим, когато крият истината? Боя се, че е мъртва, Бийн. Това е най-логичната причина да ни държат в неведение.

Бийн го знаеше, но не искаше да повярва.

— Не познаваш Петра.

— Ти не познаваш руснаците — контрира веднага Карлота.

— Повечето обикновени жители на една страна са почтени хора.

— Ахил винаги накланя везните на противоположната страна.

Бийн кимна:

— Логично е да си права. Но имам предчувствие, че пак ще я видим.

— Ако не те познавах толкова добре, щях да разтълкувам изказването ти като вяра във възкресението.

Бийн вдигна куфара си.

— Аз ли съм пораснал, или той се е смалил?

— Куфарът си е все същият.

— Мисля, че раста.

— Разбира се, че растеш. Я си виж панталоните.

— Все още са на краката ми.

— По-точно виж си глезените.

— Аха.

Глезените му се показваха повече, отколкото когато за пръв път обу панталоните.

Бийн не беше виждал как някое дете израства, но се безпокоеше, защото в Араракуара бе пораснал с пет сантиметра. Ако навлизаше в пубертета, трябваше ли да очаква и други промени?

— Ще ти купим нови дрехи в Грийнсбъро — обеща сестра Карлота.

Грийнсбъро.

— Родното място на Ендър.

— Бил е там само веднъж. Семейството му се е преместило, след като е отишъл във Военното училище.

— Е, да, израснал е в големия град. Като мен.

Сестра Карлота се изсмя дрезгаво:

— Изобщо не е бил като теб.

— Защото не се е налагало да се бие с други деца, за да не умре от глад, затова ли?

— Бил е достатъчно задоволен. При все това уби човек.

— Май никога няма да го преживееш.

— Когато Ахил беше в ръцете ти, ти не го уби, нали?

На Бийн не му харесваше да ги сравняват така. Не и в ущърб на Ендър.

— Сестро Карлота, сега щяхме да имаме много по-малко ядове, ако го бях убил.

— Проявил си милосърдие. Подал си другата буза. Дал си му възможност да се поправи.

— Дадох възможност да го тикнат в лудница.

— Толкова ли си убеден, че нямаш никакви добродетели?

— Да. Предпочитам истината пред заблудата.

— Ето. Още една добродетел.

Бийн не се сдържа и се засмя:

— Радвам се, че толкова ме харесваш.

— Боиш ли се да се срещнеш с него?

— С кого?

— С брата на Ендър.

— Не се боя.

— Какво чувстваш тогава?

— Съмнение.

— В електронното си писмо показва смирение — отбеляза сестра Карлота. — Не е сигурен, че е разтълкувал правилно нещата.

— Ох, голяма смехория. Смиреният хегемон.

— Още не е станал хегемон.

— Благодарение на него деветима от джийша на Ендър са освободени. Само от една статия. Това се казва влияние. Той е амбициозен. Сега пък ми казваш, че бил смирен. Това ми идва малко множко.

— Подигравай се колкото си искаш. Хайде да потърсим такси.

Нямаха нищо за уреждане в последния момент. Бяха платили в брой за всичко, не дължаха нищо. Можеха да си тръгват.

Теглеха пари от една сметка, която Граф им беше открил. Нищо не подсказваше, че влогът принадлежи на Юлиан Делфики. В него бяха внесени парите от военната му заплата заедно с премиите му за активна служба и пенсия. За всички от Ендъровия джийш Международният флот бе основал тръстови фондове, които те не можеха да използват, докато не навършат пълнолетие. Спестяванията от заплатата и премиите бяха само да се издържат, докато пораснат. Граф го беше уверил, че няма да остане безпаричен, докато се крие.

Парите на сестра Карлота идваха от Ватикана. Само един човек там знаеше какво прави тя. И за нея бяха осигурени достатъчно средства. Никой от двамата нямаше желание да се възползва от положението. Харчеха малко: сестра Карлота — защото по принцип живееше скромно, Бийн — защото знаеше, че ако живее нашироко, хората ще го запомнят по-лесно. Винаги се стремеше да изглежда като дете, което се грижи за баба си, не като малък герой, който харчи заработеното през военната си служба.

Паспортите им също бяха уредени. Граф се бе погрижил и за това. Заради външния им вид — и двамата бяха средиземноморски тип — регистрацията им беше от Каталуня. Карлота добре познаваше Барселона, а каталонският бе родният й език. Беше го позабравила, но нямаше значение, малко хора го говореха. Освен това колко каталунци щяха да срещнат по време на пътуването си? Кой щеше да се занимава да ги проверява? Ако някой започнеше да любопитства твърде много, просто щяха да се преместят в друг град, в друга страна.

Пристигнаха в Маями, после в Атланта, накрая — Грийнсбъро. Бяха изтощени и преспаха в хотела на летището. На другия ден се включиха в мрежата и си отпечатаха карта на градската автобусна мрежа. Системата бе добре уредена, с модерни електрически автобуси, но на Бийн му се стори малко странна.

— Защо оттук не минават автобуси? — попита той.

— Това е кварталът на богатите.

— Всичките на едно място ли ги карат да живеят?

— Така се чувстват по-сигурни, а и като живеят заедно, има по-голям шанс децата им да се оженят за други наследници на богати фамилии.

— Добре, но защо не искат да имат автобуси?

— Всеки си има кола. Могат да си го позволят. Така имат по-голяма свобода да разполагат с времето си. И имат възможност да показват на всеки колко са богати.

— Пак ми се струва глупаво. Гледай колко далеч минават автобусите.

— Богаташите не искат по улиците им да минават автобуси.

— Какво им пречи?

Сестра Карлота се засмя:

— Бийн, военните не вършат ли също куп глупости?

— Да, но в крайна сметка онзи, който печели битката, решава.

— Е, тези богаташи са спечелили икономическата война. Или дядовците им. Затова сега те налагат волята си.

— Понякога си мисля, че не съм видял нищо от живота.

— Прекарал си половината си живот в тръба в космоса, а преди това скиташе по улиците на Ротердам.

— Живял съм в Гърция с родителите си и в Араракуара. Трябваше да се досетя.

— В Гърция и Бразилия е друго. Тук сме в Щатите.

— Значи в Америка управляват големите пари, а в другите страни — не, така ли?

— Не, Бийн. Парите управляват почти навсякъде. Различните народи обаче имат различни начини да ги показват. В Араракуара например трамвайните линии минават през богатите квартали. Защо ли? За да могат слугите да ходят на работа. В Америка повече се страхуват от престъпници, затова се грижат в богаташките квартали да може да се стигне само с кола или пеша.

— Понякога съжалявам за Военното училище.

— Защото във Военното училище беше богат с единствената валута, която се цени там.

Бийн се замисли над това. Когато другите деца осъзнаха, че той ги превъзхожда във всичко, това му донесе известно влияние. Дори онези, които му се подиграваха, неохотно започнаха да го уважават. Но…

— Не винаги съм постигал своето.

— Граф ми разказа за някои пакости, които си правил — сгълча го Карлота. — Катерил си се по вентилационните тръби, за да подслушваш. Проникнал си в компютърната система.

— Да, но ме хванаха.

— С твърде голямо закъснение. Освен това наказаха ли те? Не. Защо? Защото беше богат.

— Парите и талантът не са едно и също.

— Защото можеш да наследиш парите, спечелени от предците си. Освен това всеки признава стойността на парите, докато талантът се цени само от ограничени групи хора.

— Така, къде живее Питър?

Тя бе взела адресите на всички Уигинови. Не бяха много — пък и в повечето случаи фамилното име имаше едно „с“ накрая.

— Това обаче няма да ни помогне много — предупреди Карлота. — Няма да е хубаво да се изтърсим у дома му.

— Защо?

— Защото не знаем дали на родителите му им е известно какво става. Граф е почти сигурен, че нямат представа. Ако изведнъж се появят двама непознати, веднага ще се почудят какви ги върши синът им в мрежата.

— Къде тогава?

— Може да учи в гимназията, но като се има предвид колко е умен, по-скоро вече да е в колеж. — Докато говореше, Карлота продължаваше да рови в мрежата. — Колежи, колежи, колежи… В тоя град са доста. Най-големият, където най-лесно ще мине незабелязан…

— Защо му е да минава незабелязан? Никой не подозира кой е всъщност.

— Той не иска някой да забележи, че изобщо не учи. Трябва да се държи като обикновено дете на неговата възраст. Би трябвало да прекарва свободното си време с приятели. Да ходи по момичета. Или с приятели по момичета. Или с приятели, търсещи с какво да си запълват времето, когато не могат да си намерят момичета.

— За монахиня си доста запозната.

— Не съм била монахиня цял живот.

— Била си обикновено момиче.

— Никой не познава навиците на подрастващите юноши по-добре от подрастващите девойки.

— Какво те кара да мислиш, че той не прави всичките тези неща?

— Да си Лок и Демостен едновременно изисква постоянна заетост.

— Защо тогава мислиш, че изобщо си прави труда да ходи в колеж?

— Защото родителите му ще се тревожат, ако си седи вкъщи по цял ден и само чете и пише електронни писма.

Бийн нямаше представа какво тревожи родителите. Познаваше своите едва от края на войната и досега не го бяха упреквали за нищо сериозно. А може би още не го чувстваха като свое дете. Николай също не го упрекваха за много неща. Но… все пак за повече от Бийн. Просто не бяха заедно от достатъчно дълго време, за да се чувстват спокойно, като истински родители на новия си син Юлиан.

— Чудя се какво ли правят родителите ми.

— Ако нещо не е наред, щяхме да чуем.

— Знам. Това не означава, че не мога да се притеснявам.

Сестра Карлота не коментира. Продължи да отваря нови и нови страници на компютъра си.

— Ето го. Приходящ студент. Няма адрес. Само електронен адрес и пощенска кутия в колежа.

— Нещо за учебната му програма?

— Тази информация не се огласява официално.

Бийн се засмя:

— Какъв проблем има?

— Не, Бийн, няма да проникнеш в системата им. Няма по-лесен начин да те заподозрат и проследят.

— Никой няма да ме усети.

— Няма да разбереш как е станало.

— Това е обикновен колеж, не разузнавателна служба.

— Понякога хората, които имат най-малко за губене, вземат най-сериозни мерки за запазването му.

— Това от Библията ли е?

— Не, лично наблюдение.

— Добре, какво ще правим?

— Гласът ти е твърде детски — обяви сестра Карлота. — Аз ще говоря по телефона.

Свърза се с канцеларията на колежа:

— Това момче много ми помогна, когато пазарската ми количка се счупи. Пренесе всичките ми покупки до вкъщи. Ако ключовете са негови, бих искала веднага да му ги предам, преди да започне да се тревожи… Не, няма да ги пусна в пощенската кутия, така няма да ги получи веднага. И няма да ги оставя при вас, защото може да не са негови. Какво можем да направим? Ако са негови, ще е най-лесно да ми кажете какво уроци има, за да му ги донеса, а пък ако не са, какво ще навреди?… Добре, чакам.

Сестра Карлота се изтегна на леглото. Бийн се засмя:

— Как може монахиня да лъже толкова добре?

Тя натисна копчето за изключване на микрофона.

— Не е лъжа да измислиш история, която ще накара чиновника да си свърши работата, както трябва.

— Ако си върши добре работата, не би трябвало да ти даде никаква информация за Питър.

— Ако си върши добре работата, трябва да е разбрал целта на правилата и нуждата да се правят изключения.

— Хората, които разбират целта на правилата, не стават чиновници. Това е едно от първите неща, които научаваш във Военното училище.

— Напълно съм съгласна. Затова се налага да измисля правдоподобна история, за да му помогна да преодолее недостатъка си. — Тя бързо пренасочи вниманието си към телефона. — О, много добре. Да, чудесно. Ще го потърся там.

Затвори телефона и се засмя:

— Чиновникът му изпратил електронно писмо. Питър бил в мрежата и потвърдил, че си е загубил ключовете. Приел да се срещне с услужливата бабка в „Ям-ям“.

— Какво пък е това?

— Нямам ни най-малка представа, но както ми го казаха, предполагам, че ако бях бабка, живееща близо до колежа, щях да знам. — Карлота вече бе отворила адресния указател на града. — А, ето, закусвалня близо до колежа. Това е. Хайде да тръгваме за срещата.

— Чакай. Не можем да отидем така.

— Защо?

— Трябва да вземем някакви ключове.

Сестра Карлота го изгледа озадачено:

— Това за ключовете беше само за оправдание, Бийн.

— Чиновникът в канцеларията знае, че ще се срещнеш с Питър Уигин, за да му върнеш ключовете. Какво ще стане, ако случайно мине през „Ям-ям“, за да обядва? И види, че се срещаме с Питър Уигин и не му даваме никакви ключове?

— Нямаме време

— Добре, имам по-добра идея. Направи се на притеснена и му кажи, че в бързината си забравила ключовете. Затова трябва да те изпрати до дома ти, за да си ги вземе.

— Имаш талант за тия работи, Бийн.

— Лъжата ми е втора природа.

Движението беше спокойно, автобусът дойде навреме и пътуваше бързо. Скоро стигнаха до колежа. Бийн по-лесно се ориентираше по карта, затова той водеше.

Закусвалнята приличаше на западнало ресторантче от миналото. Всъщност беше западнало и зле поддържано; собствениците се опитваха да го представят за хубаво заведение, но отвсякъде си личеше, че е долнопробно. Каква ирония, замисли се Бийн. Спомни си какво бе казал баща му за едно ресторантче близо до дома им в Крит: „О, вий прекрачили тоз праг, желание за хапване всяко тука оставете.“

Храната не се различаваше от менюто във всяко заведение за обществено хранене на света — повече се наблягаше на мазнините и захарта, отколкото на аромата и хранителната стойност. Бийн не беше придирчив. Обичаше някои неща повече от други и знаеше каква е разликата между добрата и масовата кухня, но след улиците на Ротердам и космическите буламачи, всичко, което му даваше някаква енергия, го устройваше. Сега обаче допусна грешката да си вземе сладолед. Просто идваше от Араракуара, където плодовите сладоледи бяха превъзходни, но тези тук бяха твърде мазни и с твърде изкуствен аромат.

— Mmm, deliciosa^[1] — измърмори.

— Fecha a boquinha, menino — отвърна Карлота. — Е nao fala portugues aqui^[2].

— Не исках да критикувам сладоледа на разбираем за тях език.

— Споменът за мизерията не те ли прави по-малко придирчив?

— Трябва ли за всичко да философстваме?

— Дисертацията ми беше за Тома Аквински и Тилих. Всеки въпрос е философски.

— В такъв случай отговорите са неразбираеми.

— А още не си завършил училище.

До тях седна висок младеж.

— Извинете ме за закъснението. Носите ли ми ключовете?

— Толкова е глупаво — измърмори сестра Карлота. — Когато стигнахме, установих, че съм ги забравила вкъщи. Хайде да те почерпя сладолед. След това можеш да дойдеш до нас да ти ги дам.

Бийн внимателно разгледа Питър в профил. Приликата с Ендър бе голяма, но не толкова, че да ги сбъркаш.

Значи това бе хлапето, което сложи край на Войната на Лигата. Хлапето, което искаше да стане хегемон. Хубав, но не красив като актьор — хората щяха да го харесват, но и да му се доверяват. Бийн бе гледал филми за Хитлер и Сталин. Разликата беше осезаема: на Сталин никога не му се е налагало да печели избори; на Хитлер — напротив. Въпреки смешните мустачки той създаваше впечатление, че може да надникне в мислите ти, че каквото и да говори, накъдето и да гледа, говори на теб, гледа теб и е загрижен за проблемите ти. На Сталин обаче му личеше, че е лъжец. Питър определено беше от по-изтънчената категория. Като Хитлер.

Сравнението може би не беше справедливо, но всеки, който се стремеше към власт му навяваше такива мисли. Най-много го тревожеше това, че сестра Карлота се хвана на въдицата. Наистина, отначало се държеше резервирано, но когато той я погледна, тя малко поомекна, стана по-благосклонна. Не чак толкова, че да започне да се държи глупаво, но го зяпаше по-съсредоточено, което не се хареса на Бийн. Питър имаше дарба да съблазнява. Беше опасен.

— Ще дойда с вас — отвърна. — Не ми се яде. Платихте ли сметката?

— Разбира се. Между другото, това е внук ми. Делфино.

Питър се обърна, сякаш за първи път забелязваше Бийн — макар че със сигурност го бе преценил от самото начало.

— Симпатяга. На колко си години? Май още не ходиш на училище.

— Малък съм — весело отвърна Бийн. — Но поне не съм йелда.

— Ех, тези филми за Военното училище — измърмори Питър. — Всички хлапета плямпат на онзи глупав измислен жаргон.

— Добре, деца, хайде да ставаме. — Сестра Карлота стана и тръгна към вратата. — Внук ми е за пръв път в тази страна, затова не разбира много добре американския жаргон.

— Всичко разбирам! — нацупи се Бийн.

Стараеше се да звучи като капризно дете. Не му беше много трудно, защото наистина се дразнеше.

— Доста добре говори английски, но по-добре го дръжте за ръка, докато пресичате, че тукашните трамваи хвърчат като комети.

Бийн завъртя очите си и послушно остави Карлота да го хване за ръката, докато пресичаха. Питър очевидно го предизвикваше, но защо? Със сигурност не беше толкова наивен да си помисли, че като унижи Бийн, ще получи някакво преимущество пред него. Може би просто му доставяше удоволствие да се надсмива над хората.

Когато се отдалечиха достатъчно от колежа и се увериха, че никой не ги следи, Питър престана да играе:

— Значи ти си великият Юлиан Делфики.

— А ти си Лок, когото гласят за хегемон след изтичането на мандата на Саката. Жалко, че се подвизаваш само във виртуалното пространство.

— Смятам скоро да се представя официално.

— Аха, затова значи си си направил пластична операция, за да изглеждаш толкова добре.

— Това старо лице ли? Нося го само когато не ме е грижа как изглеждам.

— Момчета — сгълча ги сестра Карлота, — престанете да се дърлите.

Питър се засмя:

— Стига, мамче, само се майтапим. Ще ни пуснеш ли на кино?

— Тази вечер си лягате без десерт — престори се на строга тя.

На Бийн му писна.

— Къде е Петра? — попита направо.

Питър го погледна озадачено:

— Не е при мен.

— Имаш източници. Сигурно знаеш повече, отколкото казваш.

— Ти също знаеш повече, отколкото казваш — контрира Питър. — Предлагам първо да се уверим, че можем да се доверим един на друг, и чак след това да отприщим пороя от информация.

— Мъртва ли е? — не се отказваше Бийн.

Питър погледна часовника си:

— Точно в този момент? Не знам.

Бийн спря и се обърна към сестра Карлота:

— Разкарвахме се напразно. И напразно рискувахме.

— Сигурен ли си? — попита тя.

Бийн погледна Питър, който изглеждаше искрено озадачен, и заяви:

— Иска да става хегемон, но не представлява нищо.

Бийн се отдалечи. Беше запомнил пътя, разбира се, и можеше да се върне на автобусната спирка без помощта на сестра Карлота. Като се ориентираше по линията на автобуса, поне нямаше да мисли за жестокото си разочарование от Питър, който се оказа обикновен смешник.

Никой не го повика и той не се обърна назад.

* * *

Бийн не взе автобуса за хотела, а онзи, който минаваше покрай кварталното училище, където вероятно бяха учили Питър и Валънтайн. Как щяха да се развият нещата, ако Ендър беше израснал и учил тук, а не в големия град? Целият му живот можеше да премине по съвсем различен начин. Може би нямаше да се наложи да убие — може би нямаше да се сблъска с хулиган като Стилсън, който го бе нападнал с бандата си и беше платил за това с живота си. А ако Ендър не беше показал жестокост и решителност в боя, стремеж да победи без скрупули и колебание, щяха ли да го вземат във Военното училище?

Бийн бе присъствал на второто убийство, извършено от Ендър — ситуацията беше подобна. Ендър — сам, заобиколен от превъзхождащ го противник — успя да убеди врага да излезе на равностоен двубой и след това го унищожи, убивайки всяко желание за съпротива. Военните стратези преподаваха този принцип на военното дело, но Ендър го знаеше инстинктивно, още на петгодишна възраст.

„На тази възраст аз също знаех важни неща — помисли си Бийн. — Не как да убивам, това не ми беше присъщо, бях твърде малък. Но как да оцелявам. А това беше трудно. За мен беше трудно, но не и за Ендър.“

Бийн вървеше през квартали със скромни стари къщи и по-нови, но също толкова скромни — ала за него те бяха истинско чудо. Не, че след войната при семейството си в Гърция не беше имал достатъчно възможност да наблюдава как живеят обикновените деца. Каква част от характера на детето се формира от мястото, където живее, от съседите, роднините, приятелите? Каква част му е вродена? Възможно ли бе жесток град като Ротердам да направи от едно дете военен гений? Възможно ли бе по-спокойно място като Грийнсбъро да попречи на тези наклонности да се проявят?

„Аз имах повече вроден талант да воювам, но при все това Ендър беше по-добър командир. Дали защото той е израснал там, където не се е тревожил как да си осигури прехраната, където хората са го ценили и закриляли? Там, където съм израснал аз, ако намериш някой захвърлен къшей хляб, започваш да се опасяваш, че другите деца ще те убият, за да ти го вземат. Дали затова аз се сражавах толкова отчаяно, а Ендър умееше да се въздържа?

Не, не беше заради мястото. Двама души, попаднали в еднаква ситуация, не избират една и съща линия на поведение. Ендър си е Ендър, аз съм си аз. На него му беше писано да унищожи формиките. А аз съумях да оцелея.

И какво сега? Останах пълководец без армия. Имам мисия, но нямам представа как да я изпълня. Петра, ако е жива, е в смъртна опасност и разчита на мен да я спася. Всички други са свободни. Само за нея не знаем къде е. Какво е направил с нея Ахил? Няма да позволя Петра да свърши като Поук.“

Ето това беше. Разликата между Ендър и Бийн. Ендър бе излязъл от най-жестоката битка в детството си като абсолютен победител. Беше сторил онова, което трябваше. Бийн обаче бе осъзнал опасността за приятелката си Поук твърде късно. Ако се беше усетил навреме, можеше да я предупреди, да й помогне. Да я спаси. Вместо това намери тялото й в Рейн, полюшващо се сред боклуците покрай доковете.

Сега историята се повтаряше.

Бийн спря пред къщата на Уигинови. Ендър никога не я беше виждал, а на съдебния процес не показаха снимки от нея, но Бийн си я представяше точно такава. Дърво в двора, с дървени стъпала, заковани върху дебелия ствол, водещи към платформа сред мощната корона. Спретната, добре поддържана градина. Спокойно пристанище. Място, което Ендър никога не е имал. Питър и Валънтайн обаче бяха израснали тук.

„Къде е градината на Петра? Къде е моята?“

Бийн знаеше, че не е прав да мисли така. Ако се върнеше на Земята, Ендър несъмнено също щеше да се крие — ако Ахил или някой друг не го убиеше веднага. При все това обаче той се питаше дали Ендър не би предпочел да живее като него, на Земята, дори да се налага да се крие, а не където беше сега, в космоса, на път към неизвестни светове и живот в постоянно изгнание.

От къщата излезе някаква жена. Госпожа Уигин?

— Да не си се загубил? — попита.

С разочарование — не, по-скоро отчаяние — Бийн осъзна, че е свалил гарда. Тази къща можеше да е под наблюдение. Дори да не беше, госпожа Уигин можеше да го запомни, това малко дете, което се скиташе около дома й по време, когато би трябвало да е на училище.

— Тук ли живее семейството на Ендър Уигин?

Лицето й за миг помръкна, тя се усмихна, но в изражението й личеше тъга:

— Да, но той не е израснал тук и не приемаме посетители.

По неизвестна за самия него причина Бийн каза:

— Аз бях с него. В последната битка. Той ми беше командир.

Усмивката й отново се промени, от обикновена любезност към повече топлота и болка.

— Аха, ветеран. — По лицето й се изписа тревога. — Познавам лицата на всички другари на Ендър от последната битка. Ти си този, който загина. Юлиан Делфики.

Ето че го разкриха — и само по негова вина, защото издаде, че е от джийша на Ендър. Какво си въобразяваше? Те бяха само единайсет.

— Очевидно някой иска да ме убие. Ако кажете на някого, че съм идвал, това несъмнено ще му помогне.

— Няма да казвам на никого. Но е доста непредпазливо да идваш тук.

— Трябваше да видя — отвърна Бийн, като се почуди дали звучи правдоподобно.

Тя веднага отгатна:

— Това е абсурдно. Нямаше да рискуваш живота си без причина. Питър го няма.

— Знам. Преди малко се срещнахме в университета.

Сетне му хрумна, че тя не би си помислила, че е дошъл при сина й, ако не знаеше с какво се занимава Питър.

— Значи знаете — отбеляза Бийн.

Тя затвори очи, сега си даде сметка, че се е издала.

— Или сме големи глупаци, или веднага решихме, че можем да си имаме доверие — отбеляза. — Толкова бързо си признахме всичко.

— Глупаци сме, ако се окаже, че не можем да си имаме доверие.

— Ще поживеем и ще видим. — Тя се усмихна. — Хайде, да не висиш на улицата, защото хората ще се почудят защо дете на твоите години не е на училище.

Пусна го да влезе. Ето, сега Бийн прекрачваше прага, който Ендър сигурно е копнял да види. Но така и не получи възможност. Като Бонсо и другите жертви на войната. Бонсо — убит; Ендър — изчезнал; а сега Бийн влизаше в дома на Ендър. Само че това не беше сантиментално посещение при скърбящите родители. Започваше нова война и тази жена имаше друг син, когото можеше да загуби.

Тя не би трябвало да знае какво прави той. Не беше ли това основната причина Питър да си даде толкова труд да прикрие дейността си, като се представя за студент?

Направи му сандвич, без да го попита дали иска, сякаш знаеше, че щом е дете, трябва да е гладен. Американска класика — фъстъчено масло и бял хляб. Дали е правила такива сандвичи и на Ендър?

— Липсва ми — каза той, защото знаеше, че така ще й стане приятно.

— Ако не беше заминал, вероятно щяха да го убият. Когато прочетох какво е написал… Лок… за онова момче от Ротердам, веднага осъзнах, че той не би оставил Ендър жив. Ти го познаваше, нали? Как му беше името?

— Ахил.

— Сега се криеш. Но изглеждаш толкова малък.

— Пътувам с една монахиня, сестра Карлота. Представяме се за баба и внук.

— Радвам се, че не си сам.

— Ендър също не е.

Очите й се насълзиха:

— Предполагам, че той има нужда от Валънтайн повече от нас.

Отново импулсивно, без да се замисля, Бийн постави ръка върху нейната. Тя се усмихна.

Умълчаха се. Бийн отново се замисли колко е опасно да е тук. Ами ако къщата беше под наблюдение? В МФ знаеха за Питър — дали следяха дома му?

— Трябва да тръгвам — заяви той.

— Радвам се, че се отби. Сигурно съм изпитвала голяма нужда да поговоря с някого, който познава Ендър, без да му завижда.

— Всички му завиждахме. Но знаехме, че е най-добрият.

— Защо иначе ще му завиждате, ако не знаете, че е най-добрият?

Бийн се засмя:

— Е, когато завиждаш на някого, все си казваш, че всъщност той не е чак толкова способен.

— Така… за какво му завиждаха другите деца? За способностите или само за признанието, което получаваше?

Въпросът не се хареса на Бийн, но той си спомни кой го задава.

— Ще контрирам с друг въпрос. Питър завиждаше ли за способностите му? Или само за признанието?

Тя се поколеба дали да отговори. Бийн знаеше, че майчиният инстинкт я кара да замълчи.

— Не питам току-така — уточни той. — Не знам каква част от онова, което прави Питър, ви е известна…

— С мъжа ми четем всичко, което публикува — отвърна госпожа Уигин. — И се стараем да се държим, сякаш не подозираме какво става.

— Трябва да реша дали да се съюзя с Питър. А не знам какво да мисля за него и доколко мога да му се доверя.

— За съжаление не мога много да ти помогна. Питър мисли по съвсем друг начин. Не мога да го проумея.

— Не го ли харесвате?

Бийн осъзна, че звучи твърде грубо, но също така знаеше, че трудно ще му се отдаде друг път да разговаря с майката на потенциален съюзник — или съперник.

— Обичам го — отговори госпожа Уигин. — Той не ни показва много от себе си. Но така е справедливо — ние също не се разкриваме много пред децата си.

— Защо?

Бийн се замисли за откритото държане на майка си и баща си, колко добре познаваха Николай и той тях. Откровеността, с която разговаряха, още го удивляваше. Явно в семейство Уигин нямаха такъв обичай.

— Много е сложно — рече тя.

— Тоест смятате, че не ми влиза в работата.

— Напротив, знам, че много те засяга. — Тя въздъхна и отново седна. — Хайде, да не се преструваме, че само си се отбил да ни видиш. Дошъл си да разучиш за Питър. Най-лесно е да ти кажа, че не знаем нищо. Той никога не казва на хората каквото искат да знаят за него, освен ако не сметне, че ще има полза да знаят.

— А кое е по-трудно?

— От самото начало криехме много неща от децата си, затова не е чудно, че от малки се научиха да премълчават.

— Какво криехте?

— Не сме казали на децата си, а искаш да кажа на теб — измърмори тя, но отговори на въпроса му: — Ако Валънтайн и Ендър бяха тук, предполагам, че на тях щяхме да кажем. Дори се опитах да обясня някои неща на Валънтайн, преди да замине с Ендър. Получи се глупаво, защото дотогава не го бях изразявала с думи. Нека само да кажа… че щяхме да имаме и трето дете, дори от МФ да не ни бяха помолили.

Там, където бе израснал Бийн, законът за контрол над раждаемостта не означаваше нищо — бездомните деца в Ротердам бяха излишни хора и добре знаеха, че никое от тях не би трябвало изобщо да се ражда, но когато умираш от глад, едва ли ти дреме дали ще учиш в елитно училище. Все пак, когато законите бяха отменени, той прочете за това и разбра какво означава възможността да имаш и трето дете.

— Защо да рискувате така? — попита той. — Това щеше да навреди на другите ви деца. И да съсипе кариерата ви.

— Винаги сме се стремили да нямаме кариера — отвърна госпожа Уигин. — Поне не кариера, от която да не можем да се лишим. Имаме просто работа. Трябва да разбереш, че ние сме религиозни хора.

— По света има много религиозни хора.

— Да, но не и в Америка. Не и такива фанатици, които да постъпят толкова егоистично и антисоциално, като родят повече от две деца, само заради обърканите си религиозни разбирания. А когато Питър показа такива високи резултати и започнаха да го изследват… това бе истинско бедствие за нас. Бяхме се надявали да минем незабелязано. Да се скрием. Ние по принцип сме доста интелигентни хора.

— Чудно ми беше защо родителите на такива вундеркинди не са изградили блестящи кариери. Или поне да заемат по-видно място сред интелигенцията.

— Интелигенция — презрително изсумтя госпожа Уигин. — Американската интелигенция никога не е била особено будна. Нито принципна. Те са като овце, които следват вкупом модните тенденции на времето. Искат всеки да приема догмите им. Всеки трябва да е непредубеден и толерантен към разбиранията им, но Боже опази някой, който не е на тяхното мнение, да се докосне поне малко до истината.

В гласа й прозвуча обида.

— Май много се отплеснах — призна тя.

— Преживели сте много. Значи мислите, че сте по-умни от повечето интелектуалци?

Тя малко се стъписа:

— Ето заради такива коментари избягваме да обсъждаме вярата си.

— Не го казах като критика. Аз също мисля, че съм по-умен от повечето хора, които познавам, защото е истина. Ако не го осъзнавах, щях да съм по-глупав. Вие искрено вярвате в своята религия и не ви харесва, че трябва да го криете. Това исках да кажа.

— Не религия, религии. Със съпруга ми дори не споделяме едни и същи виждания. Постигнали сме съгласие само, че ще имаме голямо семейство, което ще живее по Божиите закони. Дори до това решение сме стигнали след сложни умозаключения. И в никакъв случай не смятахме, че това може да навреди на децата ни. Възнамерявахме да ги възпитаваме в духа на вярата, с любов към Господ.

— Защо не го направихте?

— Защото сме страхливци. Бяхме под постоянно наблюдение от МФ, постоянно ни се месеха. Щяха да се погрижат да не научим децата си на нищо, пречещо на мисията, която в крайна сметка изпълнихте с Ендър. Тогава започнахме да крием вярата си. Не от децата, а от хората от Военното училище. Толкова се зарадвахме, когато престанаха да наблюдават Питър. След това Валънтайн. Помислихме си, че е свършило. Решихме да се преместим някъде, където няма да ни тормозят толкова, да си родим трето дете, четвърто и още, докато ни арестуват. Тогава обаче дойдоха и ни накараха да родим трето дете. Затова не се наложи да се местим. Разбираш ли? Бяхме мързеливи и уплашени. Щом Военното училище ни осигуряваше официално оправдание да имаме трето дете, защо да не се възползваме?

— Те обаче взеха Ендър.

— И вече бе твърде късно да възпитаваме Питър и Валънтайн в духа на вярата. Ако не възпитаваш децата, докато са малки, те никога няма да приемат религията с цялата си душа. Можеш само да се надяваш, че ще се отворят за нея по-късно, сами. Родителите не могат да направят нищо, ако не започнат от най-ранните им години.

— Промиване на мозъците.

— Такава е ролята на родителите. Да втълпиш на децата си социалните норми, според които искаш по-късно да живеят. Интелектуалците не изпитват скрупули, когато използват училищата да наливат в мозъците на децата ни техните глупости.

— Не исках да ви провокирам.

— Все пак прозвуча критично.

— Извинявам се.

— Ти си все още дете. Колкото и да си умен, пак усвояваш голяма част от поведението на управляващата класа. Това не ми харесва, но няма какво да се направи. Когато взеха Ендър и най-после можехме да живеем, без да следят постоянно какво говорим на децата си, осъзнахме, че мозъкът на Питър вече е напълно задръстен от глупостите на учените. Първоначалният ни план пропадаше. Той щеше да ни отхвърли. Щяхме да го загубим. Можеш ли да се откажеш от първородното си дете, за да имаш четвърто, пето и така нататък? Понякога ни се струваше, че Питър няма никаква съвест. Ако някой имаше нужда да вярва в Господ, това беше Питър, а той не вярваше.

— Може би и при други обстоятелства нямаше да повярва.

— Ти не го познаваш. Основната му движеща сила е гордостта. Ако бяхме направили така, че да се почувства горд, че тайно вярва в Бог, той щеше да стане ревностен вярващ. А сега се получи… точно обратното.

— Не се ли опитахте да го привлечете към някоя от религиите си?

— Към коя? Винаги сме мислили, че големият спор в семейството ще е в духа на коя религия да възпитаваме децата си, на съпруга ми или моята. Вместо това трябваше да помогнем на Питър да запази поне някакво… приличие. Не, нещо по-важно. Почтеност. Достойнство. Наблюдавахме го, както го наблюдаваха чиновниците от Военното училище. Трябваше да мобилизираме цялото си търпение, за да не се намесим, когато принуди Валънтайн да стане Демостен. Това толкова противоречеше на духа й. Скоро обаче видяхме, че то няма да я промени — че вроденото й благородство някак си укрепва благодарение на съпротивата й срещу влиянието на Питър.

— Не се ли опитахте просто да го спрете?

Тя се засмя пресипнало:

— О, не говори глупости. Как ще го спреш? Питър пропусна Военното училище, защото беше твърде амбициозен, твърде непокорен, неспособен да се подчинява. А ти искаш да му влияем, като му забраняваме и го спираме.

— Не, разбирам, че не е било възможно. Но все пак нима стояхте със скръстени ръце?

— Възпитавахме го, доколкото можехме, без да се натрапваме. Със забележки по време на хранене. Виждахме, че не ни слуша, че не зачита мнението ни. Криехме, че знаем за писанията му от името на Лок, но това не помагаше; разговорите ни бяха… отвлечени. Досадни може би. А и нямахме авторитет на интелектуалци. Защо ще ни уважава? Но внимателно изучавахме неговите разбирания. За благородството. За достойнство и чест. Дали несъзнателно възприемаше нещо от нас, или тези идеи му идваха отвътре, не знам, но той постепенно израсна пред очите ни. И така… питаш ме дали можеш да му се довериш. Не мога да ти отговоря, защото… за какво да му се довериш? Да прави това, което искаш от него? Никога. Да действа според някаква предсказуема зависимост? Не ме карай да се смея. Той обаче има някакво достойнство. Дава си много труд да прави неща, с които не само да се покаже, а защото вярва, че трябва да ги направи. Разбира се, може би ги прави само защото така Лок изглежда достоен и благороден в очите на хората. Откъде да знаем, когато не можем да го попитаме.

— Значи, вие не можете да обсъждате с него онова, което ви вълнува, защото се боите, че ще ви намрази, а той не може да сподели онова, което го интересува, защото не сте му показали, че сте способни да го разберете.

В очите й заблестяха сълзи.

— Понякога Валънтайн толкова ми липсва — сподели. — Толкова е честна и добра.

— Тя ли ви каза за Демостен?

— Не. Валънтайн си даваше сметка, че ако издаде Питър, това ще разбие семейството ни. Затова пазеше тайната му от нас. Постара се обаче да разберем какъв човек е той. Споделяше всичко друго за себе си, всичко, в което не зависеше от Питър, изслушваше ни, интересуваше се от мнението ни.

— Казахте ли й, че вярвате в Господ?

— Не сме й разказвали за вярата си, но сме й обяснили до какво води тя. Направихме всичко, което можахме.

— Не се съмнявам.

— Не съм глупачка — заяви госпожа Уигин. — Знам, че ни презираш също както Питър.

— Не е вярно.

— Достатъчно лъжи съм чувала, за да усетя кога ме лъжат.

— Не ви презирам заради… изобщо не ви презирам. Но трябва да разберете, че тази потайност, това, че Питър е израснал в семейство, където никой не споделя с никого нищо важно — не ми вдъхва особено доверие в него. Канех се да поверя живота си в ръцете му, а сега научавам, че през целия си живот не е имал искрени взаимоотношения с никого.

Тя го изгледа хладно:

— Вече получи достатъчно полезна информация. Може би е време да си тръгваш.

— Не ви упреквам — увери я Бийн.

— Стига глупости, разбира се, че ни упрекваш.

— Тогава не се опитвам да ви съдя.

— Не ме карай да се смея. Съдиш ни и знаеш ли какво? Съгласна съм с теб. Аз също осъждам постъпката ни. Започваме с доброто желание да живеем според Божията воля, а в крайна сметка проваляме единственото дете, което ни остана. Той е решен да остави своя отпечатък в историята. Но какъв ще е този отпечатък?

— Незаличим. Ако Ахил не го унищожи преди това.

— Все пак не сме се провалили във всичко — отбеляза госпожа Уигин. — Дадохме му възможност да прояви способностите си. Можехме да му попречим да публикува статиите си. Мисли си, че ни е надхитрил, защото се преструвахме на пълни глупаци. Колко родители биха позволили на детето си да се меси в световните проблеми? Когато писа против… против връщането на Ендър — не можеш да си представиш как ми се искаше да издера малките му, нагли очички…

За първи път Бийн видя израз на гнева и тревогите, които бе преживяла. Помисли си: „Ако майката на Питър има такова мнение за него, може би все пак не е чак толкова лошо да си сирак.“

— Но не го направих — продължи тя.

— Какво не направихте?

— Не го спрях. И се оказа, че е бил прав. Защото ако Ендър се беше върнал на Земята, щеше да е мъртъв, отвлечен с другите деца или да се крие като теб. Но все пак… Ендър му е брат, а той го обрече на вечно изгнание. Никога няма да забравя ужасните заплахи, които отправяше, когато Ендър беше малък и още живееше с нас. Казал на Ендър и Валънтайн, че някой ден ще убие Ендър и ще го изкара като нещастен случай.

— Ендър е жив.

— Когато се опитваме да осъзнаем случилото се със семейството ни, с всичките ни мечти, със съпруга ми се чудим дали Питър принуди Ендър да се махне от Земята, защото го обича и съзнава опасностите, които го заплашват. Или защото се опасяваше, че ако Ендър се върне, той ще го убие — тъй че прокуждането на Ендър, де да знам, може да се смята за някаква форма на самоконтрол от страна на Питър. Постъпката му е много егоистична, но все пак в нея прозира някаква почтеност. Може да се сметне за напредък.

— А може би нищо от това, което казахте, не е вярно.

— Може би всички събития се управляват от Господ и ти си тук по Неговата воля.

— Така казва сестра Карлота.

— Може би е права.

— Не ми дреме. Ако има Господ, мисля, че изобщо не си върши работата.

— Или просто не разбираш каква му е работата.

— Повярвайте ми, сестра Карлота е истинска йезуитка. Да не се впускаме във философски спорове. Аз имам доста добър тренинг, а на вас, както се казва, ви липсва практика.

— Юлиан Делфики, още щом те видях на улицата, си казах, че не само мога, а и трябва да споделя с теб неща, които съм обсъждала само със съпруга си, дори неща, които не съм му казвала. Разказах ти неща, които Питър дори не подозира, че знам, че съм си помислила, видяла или почувствала. Ако имаш лошо мнение за мен като майка, моля те, имай предвид, че всичко, което знаеш, си го научил благодарение на мен, защото вярвам, че един ден бъдещето на Питър ще зависи от способността ти да предвиждаш ходовете му и да избереш най-добрия начин да му помогнеш. А може би бъдещето на Питър като почтен човек зависи от неговата помощ за теб. Затова разкрих душата си пред теб. Заради Питър. И пак заради Питър съм готова да понеса презрението ти, Юлиан Делфики. Затова не ме кори за любовта към сина ми. Независимо дали го интересува или не, той израсна с грижите на родители, които го обичат и направиха всичко, което бе по силите им, за него. Затова крием от него вярата си и онова, което знаем — за да може да премине през този свят като Александър, да прекоси земята надлъж и нашир благодарение на това, че родителите му са твърде глупави, за да го спират. Докато не отгледаш свои деца, докато не се жертваш за тях и не обърнеш живота си надолу с главата, не смей да съдиш мен и онова, което съм направила.

— Не ви съдя. Наистина. Както казахте, опитвам се да разбера Питър.

— Е, знаеш ли какво си мисля? Мисля, че не задаваш подходящите въпроси. „Мога ли да му имам доверие?“ — презрително го имитира тя. — Това, дали ще се довериш на някого или не, зависи повече от твоя характер, отколкото от неговия. Въпросът, който трябва да си зададеш, е дали наистина искаш Питър Уигин да управлява света. Защото, ако му помогнеш и той съумее да оцелее, рано или късно ще се стигне до това. Той няма да се откаже, докато не го постигне. И е готов да жертва теб и всеки друг, ако това ще му помогне. Затова трябва да се запиташ дали светът ще стане по-добър, ако Питър Уигин стане хегемон. Той няма да е безличен фигурант като некадърното безгръбначно, което ни управлява сега. Като хегемон Питър Уигин ще промени света, както намери за добре.

— Допускате, че ме интересува дали светът ще бъде по-добър. Ами ако се ръководя само от личен интерес и стремеж да оцелея? В такъв случай въпросът, който трябва да си задам, е: „Мога ли да използвам Питър за своите цели?“

Тя се засмя и поклати глава:

— Вярваш ли си наистина? Е, все пак си още дете.

— Извинете, но не съм твърдял друго.

— Държиш се като велик владетел. Говориш за „съюз“ с Питър Уигин, сякаш водиш цяла войска.

— Не водя войска, но мога да гарантирам победата на всяка армия, която ми повери.

— И Ендър ли щеше да е като теб, ако се беше завърнал? Арогантен? Надменен?

— В никакъв случай. Но все пак аз не съм убивал никого.

— Освен бъгери — уточни госпожа Уигин.

— Защо усещам напрежение между нас?

— Разказах ти всичко за сина си, за семейството си, а ти не ми даваш нищо в замяна. Само… насмешка.

— Не ви се надсмивам. Харесвам ви.

— О, много благодаря.

— Вие сте достойна майка на Ендър Уигин. Разбирате Питър, както Ендър разбираше войниците си. Както разбираше враговете си. И сте достатъчно решителна, за да действате, когато ви се отдаде възможност. Появявам се на прага ви и вие веднага ми разказвате всичко. Не, госпожо, не ви презирам. И знаете ли какво си мисля? Мисля, че дори може би, без да го осъзнавате, вие имате пълна вяра в Питър. Искате той да успее. Мислите, че трябва той да управлява света. И ми разказахте всичко това не защото съм симпатично малко момченце, а защото смятате, че така ще помогнете на Питър по пътя към победата.

Тя поклати глава:

— Не всички мислят като войници.

— Всъщност доста малко хора мислят така. Дори твърде малко от истинските военни.

— Нека да ти кажа нещо, Юлиан Делфики. Ти нямаш родители, затова трябва да го чуеш от мен. Знаеш ли от какво се боя най-много? Че Питър толкова настървено ще преследва амбициите си, че ще забрави да живее.

— Завладяването на света не е ли живот?

— Александър Велики, това е най-големият ми кошмар, когато се замисля за Питър. Всичките му завоевания, победите му, великите му постижения — те са дело на един юноша. Когато достигнал възраст да се ожени, да има деца, вече било късно. Умрял, преди да го направи. И вероятно нямаше да се справи много добре. Преди да намери любовта, вече е имал твърде много власт. От това се опасявам за Питър.

— Любов ли? До това ли се свежда всичко?

— Не, не само до любовта. Говоря за цикъла на живота. Можеш да срещнеш някое извънземно същество, да решиш да се ожениш за него и да прекарате заедно остатъка от живота си, независимо дали се харесвате и се разбирате. И защо? За да имате деца, за да се грижите за тях, да ги научите, че някой ден те трябва да имат деца и така до безкрай. И няма да намериш спокойствие, докато не се сдобиеш с внуци, поне с десетина, защото тогава ще си сигурен, че родът ти няма да се загуби, че нещичко от теб ще остане. Егоистично ли звучи? Не, не е егоизъм. Това е животът. Това е единственото, което носи щастие, винаги, на когото и да било. Всичко друго — победи, постижения, почести, каузи — те носят само моментни искри на радост. Да се свържеш с друг човек и с децата, които ще създадете заедно, това е истинският живот. А то не може да се постигне, ако се ръководиш само от амбициите си. Така никога няма да си щастлив. Никога няма да имаш достатъчно, дори да управляваш света.

— На мен ли го казвате, или искате да го кажете на Питър?

— Казвам ти какво истински желая за Питър. Ако обаче имаш поне малко ум, ще извлечеш поука и за себе си. Или никога няма да бъдеш истински щастлив.

— Извинете, но май нещо не разбирам. Досега останах с впечатление, че бракът и децата носят само мъка. Изгубили сте Ендър, изгубили сте Валънтайн, а Питър постоянно ви създава ядове.

— Да, правилно си разбрал.

— Къде е радостта? Ето това не мога да разбера.

— Радостта е в мъката. Аз имам за кого да се тревожа. А ти кого имаш?

Толкова се бяха вглъбили в разговора, че Бийн бе свалил гарда. Думите й докоснаха някаква скрита струна в душата му. Събудиха спомени за всички хора, които обичаше — колкото и да не искаше да си го признае. Поук. Николай. Сестра Карлота. Ендър. Родителите му, когато най-накрая ги срещна.

— Имам за кого да се тревожа — заяви той.

— Така си мислиш. Всеки си мисли така, докато се появи дете, което да обича. Едва тогава разбираш какво е да си пленник на любовта. Да имаш някого, чийто живот ти е по-скъп от собствения ти.

— Може би знам повече, отколкото предполагате.

— Може би нищо не знаеш.

Втренчиха се мълчаливо един в друг. Бийн не знаеше дали да смята тази размяна на реплики за скарване. Въпреки разпалената дискусия имаше чувството, че госпожа Уигин му предава голяма порция от вярата, която споделяше със съпруга си.

А може би това бе обективната истина, но той просто не можеше да я разбере, защото не беше женен.

И никога нямаше да бъде. Ако имаше човек, от когото със сигурност нямаше да излезе свестен баща, това беше Бийн. Макар че никога не го изказваше на глас, той бе убеден, че никога няма да се ожени и да има деца.

Думите й обаче го накараха да се замисли. За първи път почти му се прииска онова, което е решил, да не се сбъдне.

Външната врата се отвори и Бийн чу гласовете на Питър и сестра Карлота. Двамата с госпожа Уигин скочиха на крака, по лицата им се изписа гузно изражение, сякаш ги хващаха на някаква тайна среща. Което в известен смисъл си беше чистата истина.

— Мамо, запознах се с една пътешественичка — обяви Питър, когато влезе.

Бийн настръхна при тази лъжа — защото човекът, когото Питър се опитваше да излъже, знаеше, че обясненията му са измислени, но въпреки това също щеше да излъже, като се престори, че му вярва.

Този път обаче лъжата бе потушена в зародиш.

— Сестра Карлота — възкликна госпожа Уигин, — младият Юлиан толкова много ми разказа за вас. Твърди, че сте единствената монахиня йезуитка.

Питър и сестра Карлота сащисано се втренчиха в Бийн. Какво правеше тук? Той едва се сдържа да не се изсмее на объркването им, отчасти и защото сам не можеше да си отговори на този въпрос.

— Той дойде тук като поклонник — продължи госпожа Уигин. — И много смело ми се представи. Питър, внимавай да не издадеш пред някого, че е от другарите на Ендър. Юлиан Делфики. Оказва се, че не е загинал от експлозията. Не е ли прекрасно? Ще го приемем като скъп гост, но той все още е в опасност, затова трябва да държим самоличността му в тайна.

— Разбира се, мамо — съгласи се Питър.

Погледна Бийн, но очите му бяха безизразни. Студени като на носорог, непроницаеми и при все това криещи заплаха.

Сестра Карлота се възмути:

— След всички мерки за сигурност издаваш всичко! Освен това тази къща сигурно е под наблюдение.

— Хубаво си поговорихме — изтъкна Бийн. — Не би било възможно, ако я бях излъгал.

— Аз също рискувам живота си — изтъкна Карлота.

Госпожа Уигин докосна ръката й:

— Нали ще останете у нас? Имаме стая за гости.

— Не можем — намеси се Бийн. — Тя е права. С идването си тук застраших и двама ни. Още утре трябва да се махнем от Грийнсбъро.

Погледна сестра Карлота, убеден, че го е разбрала. Щяха да заминат още с нощния влак. Или пък с автобус вдругиден. Или да наемат апартамент под фалшиви имена и да останат една седмица. Лъжите отново започваха, в името на сигурността.

— Няма ли да останете поне за вечеря? — настоя госпожа Уигин. — Да се запознаете със съпруга ми. Сигурно ще му е много интересно да се срещне с момчето, за което толкова се тръби, че е загинало.

Лицето на Питър помръкна. Бийн добре го разбра. За него вечерята с родителите щеше да е отегчително събиране, по време на което нямаше да се каже нищо съществено. Нямаше ли животът да е много по-лесен, ако хората просто си казваха истината? Госпожа Уигин обаче бе казала, че Питър има нужда да се чувства самостоятелен. Ако знаеше, че родителите му са разкрили тайната му дейност, това би го унижило. Макар че ако наистина бе способен да управлява света, със сигурност щеше да го преодолее.

„Няма да съм аз този, който ще му каже. Дадох дума“ — помисли си Бийн.

— В такъв случай да отидем на ресторант — предложи госпожа Уигин. — Така ще е по-лесно. Ако ще взривяват нещо, нека да е някое заведение. Те са застраховани.

Бийн се засмя. Питър остана сериозен. „Защото — помисли си Бийн — той не подозира каква част от истината й е известна. Затова приема думите й като глупава забележка, а не като шега.“

— Само да не е на италиански — настоя сестра Карлота.

— Разбира се, че не. Не знам в Грийнсбъро да има свестен италиански ресторант.

Така продължиха да разговарят на безопасни и маловажни теми. Бийн с удоволствие наблюдаваше как Питър се терзае заради тази абсолютно безполезна загуба на време.

„Аз познавам майка ти много по-добре от теб — помисли си Бийн. — И много я уважавам. Но тя обича теб.“

Даде си сметка, че изпитва завист и това го подразни. Никой не е застрахован срещу тези жалки човешки емоции, той го знаеше, но някак си трябваше да се научи да прави разлика между обективните наблюдения и мислите, породени от завистта. Питър също. Доверието, което Бийн веднага бе постигнал с госпожа Уигин, трябваше да се печели стъпка по стъпка между него и Питър. Защо?

Защото двамата толкова си приличаха. Защото бяха естествени съперници. Защото много лесно можеха да станат смъртни врагове.

„Както аз съм втори Ендър в неговите очи, дали той е втори Ахил в моите? Ако не съществуваше друг Ахил, щях ли да гледам на Питър като на зло, което трябва да се премахне?

И ако заедно победим Ахил, ще се обърнем ли един срещу друг, ще потъпчем ли победата си, ще унищожим ли всичко, което сме постигнали?“