Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (6)

Шифърът

До: [email protected]

От: [email protected]

Тема: Изтичане

 

Ваше превъзходителство, пиша ви лично, защото бях най-ожесточеният противник на плана ви за снемане на охраната на младия Юлиан Делфики. Оказва се, че съм грешал. Току-що научихме, че апартаментът, в който държахме него и семейството му, е бил поразен от ракета. Двама войници са загинали. В съгласие със съвета ви, официално огласихме, че младият Делфики е загинал при атентата. Стаята му е била поразена през нощта и той щеше да бъде убит вместо войниците, които спяха там. Очевидно някой е проникнал много дълбоко в системата ни. Вече не се доверяваме на никого. Вие реагирахте съвсем навреме и съжалявам, че ви забавих. Гордостта ми от военната мощ на Елада ме заслепи. Както виждате, говоря общофлотски, не смятам за нужно да важнича повече пред един истински приятел на Гърция. Благодарение на вас едно голямо богатство на нацията бе спасено.

* * *

Ако Бийн трябваше да се крие, Араракуара бе идеалното място. Градчето, наречено на един вид папагали, беше като музей на открито, с павирани улици и стари къщи. Не бяха особено красиви или живописни — дори катедралата бе доста прихлупена и не особено стара, завършена едва през двайсети век, но все пак тук цареше спокойният дух, характерен за Бразилия навремето. Близкият град Рибейрау Прету се бе превърнал в мегаполис, многократно надхвърлящ размерите на Араракуара. И макар че животът течеше достатъчно в крак с времето — по улиците се чуваше колкото португалски, толкова и общофлотски — тук Бийн се чувстваше като у дома си повече отколкото в Гърция, където желанието да бъдеш пълноценен европеец и в същото време чист грък изкривяваше живота и нравите.

— Недей да свикваш — предупреди го сестра Карлота. — Няма да се задържаме.

— Ахил е дяволът, не Господ. Не може да достигне навсякъде. Не може да ни открие, ако не оставяме следи.

— Не е нужно да търси навсякъде. Достатъчно е да ни намери, където сме.

— Омразата го заслепява.

— Страхът изостря сетивата му.

Бийн се засмя — това беше стара игра между тях.

— Навярно похитителят на другите деца не е Ахил.

— Навярно не гравитацията ни държи на Земята, а някаква друга сила с подобни свойства — отбеляза Карлота.

Тя също се засмя.

Сестра Карлота беше добър спътник. Имаше чувство за хумор. Разбираше шегите му и нейните го забавляваха. Но най-вече обичаше да прекарва дълги часове, без да продума, и да се занимава мълчаливо, докато той си върши работата. Когато разговаряха, използваха особен съкратен начин на изразяване — и двамата знаеха важните неща, достатъчно беше единият да загатне нещо и другият щеше да го разбере. Това не означаваше, че бяха сродни души в хармония помежду си. Просто жизнените им пътища се сближаваха в определени точки — и двамата се криеха, и двамата бяха отделени от близките си, имаха общ враг, който желаеше смъртта им. Нямаха за кого да клюкарят, защото не познаваха никого. Нямаха какво да обсъждат, защото нямаха общи интереси освен настоящия проблем: да установят къде са затворени децата и на коя държава служи Ахил (или тя му служи), да разберат накъде отива светът, за да му повлияят, може би да променят хода на историята.

Такава поне бе целта на сестра Карлота и Бийн беше готов да участва в плана й, доколкото проучванията, необходими за първите две задачи, бяха необходими и за последната. Той не беше сигурен, че много му дреме за историята и бъдещето.

Веднъж го сподели пред сестра Карлота и тя се усмихна:

— За външния свят ли не те е грижа, или за бъдещето като цяло, включително твоето?

— Защо е необходимо да уточнявам за какво не ми дреме?

— Защото ако не ти дреме за собственото ти бъдеще, щеше да ти е все едно дали ще си жив, за да го видиш, и нямаше да си даваш толкова труд да се спасиш.

— Аз съм бозайник. Опитвам се да оцелея независимо дали го искам или не.

— Ти си чедо Божие и не ти е все едно какво ще се случи с другите Му рожби, ако ще да не го признаваш пред себе си.

Готовият й отговор не го притесни, защото го очакваше — всъщност сам го беше провокирал, понеже обичаше да си мисли, че ако съществува, Господ ще се грижи и за Бийн. Не, разтревожи го леката сянка, която за миг мина през лицето й. Едва видима промяна на изражението, израз на скрито чувство, който не би забелязал, ако не познаваше толкова добре лицето й — върху което толкова рядко виждаше отрицателни емоции.

„Нещо, което казах, я натъжи. И тя иска да скрие тъгата си от мен. Какво казах? Че съм бозайник? Тя е свикнала на подигравките ми с религията й. Че може да не искам да живея вечно? Може би се тревожи, че съм потиснат. Или че се старая да живея вечно въпреки желанията си? Може би се бои, че ще загина млад.“ Е, нали точно затова бяха в Араракуара — за да избегне преждевременната смърт. И нейната също. Бийн обаче не се съмняваше, че ако насочат оръжие срещу него, тя, без да се замисля, ще скочи да го закрие и да поеме куршума вместо него. Не можеше да разбере защо. Той не би сторил същото за нея, за никого. Би се опитал да я предупреди, да я издърпа или да нападне убиеца, каквото и да е, за да запази и двамата. Но не би жертвал живота си, за да я спаси.

Може би това бе характерно за жените. Или възрастните винаги се жертваха така за децата. Да дадеш живота си, за да спасиш друг. Да прецениш, че твоето оцеляване е по-маловажно от чуждото. Бийн не проумяваше как е възможно човек да мисли по такъв начин. Не би ли трябвало животинското в тях да надделее и всеки да действа за запазване на собствения си живот? Бийн никога не се беше опитвал да потиска инстинкта си за самосъхранение, но се съмняваше, че ще успее, дори да иска. Е, може би по-възрастните бяха по-склонни да се разделят с живота си, след като вече са изхарчили основната част от началния си капитал. Разбира се, имаше логика родителите да се жертват за рожбите си, особено твърде старите, които вече не могат да имат деца. Но сестра Карлота никога не е имала деца. И Бийн не беше единственият, за когото бе склонна да се жертва. Тя бе готова да скочи пред куршума за всеки непознат. Оценяваше живота си по-ниско от всеки друг. А това я отчуждаваше от него.

„Оцеляването не на най-приспособените, а моето — това е основната цел на съществото ми. Това е главната причина да извърша всичко, което съм сторил досега. Понякога чувствах състрадание — когато единствен в Ендъровия джийш съзнателно изпращах хора на сигурна смърт. Бих ли отишъл на тяхно място, бих ли изпълнил заповедта? Да загина в името на непредсказуемото бъдеще на идните поколения, които дори няма да знаят името ми?“

Бийн се съмняваше.

С удоволствие би служил на човечеството, ако така служеше и на себе си. Да воюва срещу формиките редом с Ендър и другите деца — в това имаше логика, защото спасявайки човечеството, спасяваше и Бийн. Ако оставайки жив някъде на планетата, щеше да вгорчи живота на Ахил, да притъпи бдителността му, да го тласне към грешен ход, който да го направи по-уязвим — е, това беше допълнителна екстра, с която в стремежа си да оцелее Бийн щеше да даде на човечеството възможност да се отърве от един изверг. И понеже най-сигурният начин да се спаси бе да открие Ахил и да го убие първи, най-вероятно щеше да стане един от най-великите герои в човешката история. Макар че, като се замислеше, не си спомняше нито един убиец, който да е станал герой. Брут може би. Репутацията му имаше възходи и спадове. Повечето убийци обаче се споменаваха с презрение. Вероятно защото онези, които успяваха, избираха най-безобидните жертви. А когато всички се съгласят, че един изверг заслужава да бъде убит, той вече има твърде много власт и е твърде бдителен, за да допусне такъв ход.

Опита се да го обсъди със сестра Карлота, но така не си изясни нищо.

— Не мога да споря с теб, затова се чудя защо изобщо ми го казваш. Знам само, че в никакъв случай няма да ти стана съучастничка.

— Не мислиш ли, че това е самозащита? — възрази Бийн. — Какво, да не искаш да стане като в глупавите стари филми, когато добрият герой не може да убие злодея, само защото мръсникът е невъоръжен?

— Христос учи да обичаш врага си, да правиш добро на онзи, който те мрази.

— Какъв е изводът? Най-хубавото, което можем да направим за Ахил, е да му изпратим адреса си и да чакаме наемните му убийци.

— Не говори глупости — възрази тя. — Христос казва да правим добро на врага си. За Ахил няма да е добре, ако ни намери, защото тогава ще ни убие и ще отговаря за още едно убийство пред Божия съд. Най-доброто, което можем да направим за Ахил, е да не допускаме да ни убие. И ако наистина го обичаме, ще му попречим да управлява света, защото властта само ще му даде повече възможности да върши грехове.

— Не е ли по-добре да обичаме стотиците или хиляди хора, които ще умрат във войните, планирани от него?

— Тях също ги обичаме. Но ти си заблуден като толкова много хора, които не разбират Божия замисъл. Мислиш си, че смъртта е най-лошото, което може да се случи на човек. За Господ обаче тя означава, че се връщаш у дома малко по-рано от заплануваното. За Господ най-ужасното нещо в живота е, ако човек приеме греха и отхвърли радостта, която Той му предлага. Затова от всички, които ще загинат във войните, смъртта ще бъде трагична само за онези, които се поддадат на греха.

— Защо тогава си даваш толкова труд да ме запазиш жив? — попита Бийн, макар че вече се досещаше за отговора.

— Искаш да кажа нещо, което ще отслаби позицията ми. Например, че и аз изпитвам човешки чувства и искам да те спася от смъртта, защото те обичам. Това е вярно. Нямам деца, но ти си ми като син и ще съм дълбоко покрусена, ако загинеш от ръката на това побъркано момче. Истината обаче, Юлиан Делфики, причината толкова ревностно да работя за оцеляването ти е, че ако умреш сега, най-вероятно ще отидеш в ада.

За негова изненада, Бийн се засегна. Достатъчно познаваше мисленето на Карлота, за да предвиди това изказване, но при все това от думите й го заболя.

— Не смятам да се покайвам и да се кръстя, затова вероятно така или иначе ще съм за ада. Когато и да умра, аз съм обречен.

— Глупости. Разбирането ни за християнската доктрина не е съвършено. Каквото и да приказват папите, аз нито за секунда не мога да допусна, че Господ ще осъди на вечни мъки милиардите си чеда, които се раждат и умират, без да приемат светото причастие. Не, мисля, че ще отидеш в ада, защото въпреки гениалността си ти нямаш морал. Моля се преди смъртта си да осъзнаеш, че има висши закони, по-важни от обикновеното оцеляване, по-висши каузи, на които да служиш. Когато се посветиш на такава велика кауза, моето момче, тогава няма да се боя, че ще умреш, защото знам, че справедливият Бог ще ти прости за късогледството, което ти пречи да приемеш християнската истина.

— Ти наистина си еретичка. Тези измислици не биха минали пред никой свещеник.

— Дори аз не ги приемам — призна Карлота. — Но не познавам човек, който да няма двойна доктрина — една, в която вярва, че вярва; и друга, според която се мъчи да живее. Аз просто съм от малкото, които знаят разликата. Ти, моето момче, не си от тях.

— Защото не вярвам в никоя доктрина.

— Това — натърти Карлота — доказва тезата ми. Убеден си, че вярваш само в онова, в което вярваш, че вярваш; че си напълно сляп за онова, в което всъщност вярваш, без да вярваш, че вярваш в него.

— Трябвало е да се родиш в друга епоха. Ако можеше да те чуе, Тома Аквински щеше да си оскубе косите. Ницше и Дерида щяха да те обвинят, че им мътиш мозъците. Само инквизицията щеше да знае какво да прави с теб — да те опече на бавен огън.

— Не ми казвай, че си чел Ницше и Дерида. Или Тома Аквински.

— Не е нужно да изядеш цяла фъшкия, за да разбереш, че не е торта.

— Ти си нагло, невъзможно хлапе.

— Но, Джепета, аз не съм истинско хлапе.

— Със сигурност не си кукла, поне не моя кукла. Отивай сега навън да си играеш. Имам работа.

Да го изпрати навън не беше наказание. Сестра Карлота го знаеше. Откакто свързаха компютрите си с мрежата, прекарваха по-голямата част от деня на закрито, събираха информация. Карлота, чиято самоличност бе защитена от компютърната система на Ватикана, поддържаше контакти с всичките си стари приятели, използваше старите си източници и само внимаваше да не издаде къде се намира, дори в кой часови пояс. Бийн обаче трябваше всеки път да си създава нови профили, да се крие зад двойни сървъри за анонимни пощенски адреси и дори в този случай не използваше един псевдоним за повече от седмица. Не поддържаше контакти с други хора и затова нямаше източници.

Когато се нуждаеше от определена информация, търсеше помощ от Карлота; след това тя преценяваше дали може да поиска сведенията направо, или има опасност да издаде местоположението им. В повечето случаи не смееше. Затова Бийн бе ограничен в търсенията си, но въпреки недостатъците имаше едно предимство: обработваше всички данни лично — а той бе хлапето, което получи най-висока оценки от тестовете във Военното училище.

За жалост истината не признава много такива заслуги. Тя не ти се показва сама само защото е осъзнала, че рано или късно ще я разкриеш.

Бийн издържаше само по няколко часа, преди да се ядоса и да излезе. И не го правеше единствено за да си почине от работата.

— Климатът ми харесва — заяви веднъж, преди, плувнал в пот, да отиде да се изкъпе за трети път този ден. — Роден съм да живея на горещина и влага.

Отначало тя настояваше да го придружава навсякъде, но скоро Бийн успя да я убеди за няколко неща. Първо, изглеждаше достатъчно голям, за да не се влачи навсякъде с баба си — „аво Карлота“, както я наричаше тук. Второ, тя така или иначе не можеше да го защити, понеже нито беше въоръжена, нито имаше някакви бойни умения. Трето, той познаваше добре живота на улицата и макар че Араракуара далеч не беше толкова опасна като Ротердам в ранните му години, Бийн вече бе направил мислена карта на града със стотици скривалища и пътища за бягство, просто по навик. Когато осъзна, че тя ще се нуждае много повече от закрилата му, отколкото той от нейната, Карлота най-после му разреши да излиза сам, стига да се старае да не се набива на очи.

— Не мога да попреча на хората да обръщат внимание на едно туристче.

— Не приличаш на чужденец — възрази тя. — Средиземноморският тип е обичаен тук. Просто се старай да не говориш много. Придавай си такъв вид, сякаш имаш неотложна работа, но не бързаш прекалено много. Ама всъщност нали ти си ме учил, че това е най-добрият начин да не се набиваш на очи.

И така, днес, няколко седмици след пристигането им в Бразилия, той се разхождаше по улиците на Араракуара и се чудеше коя велика кауза би го направила достоен в очите на сестра Карлота. Защото въпреки религиозните й глупости си струваше да се стреми към нейното одобрение, не към Божието, стига това да не пречеше на плановете му да остане жив. Достатъчно ли беше да бърка в здравето на Ахил? Да му се противопоставя? Или трябваше да стори още нещо?

На върха на един от многото хълмове в Араракуара имаше сладоледаджийница, собственост на потомци на японски емигранти. Продаваха сладолед от векове, както гордо гласеше рекламата им, и това развесели и същевременно трогна Бийн в светлината на казаното от Карлота. За това семейство правенето на замразен и подсладен плодов сок във фунийки или купички бе достатъчно велика кауза за векове напред. Какво по-банално от това? При все това Бийн стана постоянен клиент, защото сладоледите им бяха вкусни, а и като се замислеше колко хора са спирали тук и са се наслаждавали на аромата и сладостта на десертите през изминалите две или три столетия, каузата им вече не му изглеждаше толкова маловажна. Предлагаха нещо наистина хубаво, което правеше живота на хората по-добър. Това не беше благородна кауза, за която ще пише в историческите книги. Но не беше и безсмислено. Човек може да прекара живота си по много по-лош начин от това, да продава сладолед.

Бийн не знаеше какво означава да се посветиш на някаква кауза. Дали трябваше да оставиш някой друг да решава вместо теб? Абсурд. По всяка вероятност на Земята нямаше по-умен човек от него и макар това да не го правеше безгрешен, със сигурност би било глупаво да отстъпи правото за вземане на решения на друг, който по-вероятно можеше да сбърка.

Защо си губеше времето с пропитата с прочувственост философия на Карлота, сам не знаеше. Несъмнено бе една от грешките му — човешките емоции надделяваха над неестествения му интелект, който за негово съжаление само понякога контролираше мислите му.

Сладоледът му свърши. Беше го изял, без да усети. Надяваше се поне устата му да се насладила на вкуса, защото го беше изял машинално, потънал в мислите си.

Бийн хвърли чашката и продължи по пътя си. Един велосипедист го задмина. Цялото му тяло се тресеше, вибрираше, подскачаше, докато караше по паважа. „Това е човешкият живот — помисли си Бийн. — Толкова много подскачаме, че нищо не виждаме ясно.“

Вечеряха боб, ориз и разварено телешко в стола на пансиончето. С Карлота се хранеха мълчаливо, слушаха хората, тракането на чинии, звъна на прибори. Ако разговаряха, винаги имаше опасност да изпуснат някаква информация, която би могла да привлече вниманието. Например защо жена, която говори като монахиня, има внук. Защо това момче с вид на шестгодишно говореше като професор по философия? Затова се хранеха мълчаливо и разговаряха само с келнера.

След вечеря, както обикновено, влязоха в мрежата, за да проверят електронните си писма. Писмата на Карлота бяха интересни и истински. Тази седмица Бийн се представяше за жена на име Лети, която пишеше дисертация и се нуждаеше от сведения, но нямаше време за личен живот и затова енергично отклоняваше всеки опит за приятелски разговор или свалка. Засега обаче не намираха следи за присъствието на Ахил в поведението на никоя държава. Повечето страни просто нямаха възможност да отвлекат Ендъровия джийш за толкова кратко време, а от онези, които имаха, Бийн не можеше да изключи никоя, защото не проявяваха нито надменност, нито агресивност и незачитане на закона. Самата Бразилия можеше да го е направила — бившите му другари от Войната с формиките можеха да са затворени дори тук, в Араракуара. Може би рано сутрин чуваха тракането на боклукчийската кола, която щеше да откара изхвърлената от него сладоледена кофичка.

— Не знам защо хората изпращат тези глупости — измърмори Карлота.

— Кое? — попита Бийн, доволен от този повод да отмести очи от компютъра си.

— Ами, тези глупави, суеверни, носещи късмет дракони. Навъдили са се вече десетина различни рисунки.

— А, да, навсякъде са. Вече не им обръщам внимание. Всъщност защо дракони?

— Мисля, че тази е най-старата. Поне нея видях най-напред. Със стихчето. Ако Данте беше жив, сигурна съм, че щеше да отреди специално място в ада за хората, които разпространяват такива неща.

— Какво стихче?

— „На всеки свой приятел дракона прати. За щастието ключа той в този ден държи.“

— Аха, драконите носят щастие. Всъщност какво искат да кажат с това стихче? Че в картинката има някакъв ключ? Че само днес можеш да намериш щастието?

Карлота се изкиска.

Отегчен от четене на писма, Бийн продължи да бърбори:

— Драконите не винаги носят късмет. Наложи се да разпуснат армия „Дракон“ във Военното училище, толкова лош късмет имаше. Докато не я възстановиха за Ендър. Дадоха му я, защото си мислеха, че носи лош късмет, и по всякакъв начин се опитваха да му пречат.

Изведнъж му хрумна нещо, съвсем бегло, но го накара да се сепне.

— Я ми препрати рисунката.

— Сигурно вече я имаш в десетки писма.

— Не искам да я търся. Изпрати ми я.

— Още ли се подвизаваш като Лети? Не си ли с този профил от две седмици?

— От пет дни.

След няколко минути рисунката се появи на екрана му и той се вгледа внимателно в нея.

— Какво, за бога, толкова те заинтересува тази рисунка? — попита Карлота.

Той я погледна и установи, че го наблюдаваше внимателно:

— Не знам. Защо толкова се интересуваш какво ме е заинтересувало?

Усмихна се.

— Защото явно мислиш, че е нещо важно. Може да не съм гений като теб, но доста добре те познавам. Усещам, когато нещо ти направи впечатление.

— Просто съвпадението на дракона с комбинацията „ден държи“. Защо точно „в този ден“? И какъв ключ държи?

— Какво толкова?

— „Д-ендър-жи“. Ендър. Ендъровата армия се казваше „Дракон“.

— Твърде произволно предположение.

— Вгледай се в рисунката. В средата, където чертите са най-сложни. Една линия е прекъсната. Точките не съвпадат. Разположени са хаотично.

— Прилича ми на грешка в програмата.

— Ако си в плен и имаш достъп до компютър, но всяко съобщение се проверява, как ще изпратиш послание за помощ?

— Нали не мислиш, че това е послание от…?

— Нямам представа. Но след като допуснахме, че е възможно, не пречи да проверим.

Бийн отвори рисунката в графична програма и се вгледа в линията с хаотично разположени точки.

— Да, разположени са случайно, по цялата линия. Мястото й не е тук. И не е грешка на програмата, защото иначе рисунката е чиста, освен съседната линия, която също е частично прекъсната. Ако беше грешка, несъвършенствата щяха да са разпределени случайно.

— Провери тогава какво е! Не съм компютърен гений, монахиня съм.

Бийн изолира двете линии в отделен файл и извади кодирането им на компютърен език. В еднобитов и двубитов формат не приличаше на смислен текст, но това беше нормално. Ако приличаше, никога нямаше да го допуснат да излезе. Значи, ако беше съобщение, би трябвало да е допълнително кодирано.

През следващите няколко часа Бийн написа програми, с които да обработи данните, съдържащи се в линиите. Опита с математически схеми и графични интерпретации, но през цялото време знаеше, че не би трябвало да е чак толкова сложно. Защото онзи, който го беше създал, би трябвало да е работил без помощта на компютър. Трябваше да е нещо сравнително просто, с цел да издържи само повърхностно преглеждане.

Пак опираше до начините за трансформиране на двоичния код в текст.

Скоро измисли схема, която изглеждаше обещаваща. Двубитов текстов код, но изместен надясно с по една позиция за всеки символ, освен когато изместването би довело до двусмислица, в такъв случай — изместване с две позиции. Така истинските букви никога нямаше да се появят, ако някой анализира файла с обикновена декодираща програма.

Когато пробва метода с едната линия, получи само букви, което не би могло да се получи случайно. Другата линия обаче даваше безсмислица.

Затова той промени кода с една позиция вляво и пак получи последователност от букви.

— Готово. Наистина е послание.

— Какво гласи?

— Нямам ни най-малка представа.

Карлота стана, приближи се и погледна над рамото му.

— Дори не прилича на човешки език. Няма обособени думи.

— Нарочно е така — обясни Бийн. — Ако беше разделено на думи, щеше да личи, че е съобщение. Най-лесният начин за дешифриране на тайни послания е, като следиш дължината на думите и честотата на срещане на определени комбинации от символи. В общофлотския трябва да търсиш къси думички като „и“, „или“ и „не“.

— Дори не знаем на какъв език е.

— Не, но би трябвало да е общофлотски, защото знаят, че го изпращат на някого, който няма ключ към шифъра. Трябва да е дешифрируемо, значи — на общофлотски.

— Тоест едновременно го правят трудно и лесно.

— Именно. Лесно за мен, трудно за всеки друг.

— Стига, бе. Не ми казвай, че е написано за теб.

— Ендър. Дракон. Аз бях в армия „Дракон“, за разлика от повечето от тях. Пък и към кого друг могат да се обърнат? Аз съм навън, те са вътре. Знаят, че всички освен мен са заловени. Аз съм единственият, към когото могат да се обърнат.

— Да нямате някакъв таен код?

— Не, но имаме еднакви познания по жаргона на Военното училище. Ще видиш. Ще го дешифрирам благодарение на думи, които само аз знам.

— Ако е от тях.

— Със сигурност е от тях. И аз бих постъпил така. Бих изпратил послание навън. Тази картинка е като вирус. Разпространява се навсякъде, носи посланието на милион места, но никой не се досеща, че е шифър, защото вече си мислят, че разбират какво е. За всеки освен мен това е просто закачка.

— Почти ме убеди.

— Ще го дешифрирам, преди да си легна.

— Още си малък да пиеш толкова много кафе. Ще получиш тремор.

Сестра Карлота се върна на компютъра си.

Тъй като думите не бяха разделени, Бийн потърси други закономерности, които биха могли да му помогнат. Нямаше повтарящи се дву– и трибуквени комбинации. Нищо чудно. Ако той трябваше да съчини такова писмо, също щеше да пропусне предлозите, съюзите, частиците и местоименията.

Не само това, ами и повечето думи вероятно нарочно бяха написани грешно, за да се избегнат зависимостите. Някои думи обаче трябваше да са написани правилно, но да говорят нещо само на запознатите с живота във Военното училище.

Само на две места имаше по-особени комбинации, по една на всеки ред. Едната беше удвояване. Можеше една дума да завършва на буква, с която започва следващата, но Бийн се съмняваше. В съобщението нищо не беше случайно. Другата комбинация бе буква, оградена от две еднакви, от рода на IOI. Затова Бийн написа програмка, която да анализира всички възможни случаи, започвайки от „аба“.

С някои безсмислени комбинации, като „хдх“ и „пфп“, изобщо не се занимава, но трябваше да прегледа всички, които можеха да значат нещо — като „ала“, „ада“, „дед“ или „ефе“. Някои изглеждаха обещаващо и той ги записа във файл, за да ги анализира по-късно.

— Сега пък защо е на гръцки? — попита Карлота.

Пак надничаше над рамото му. Не беше чул кога се е приближила.

— Трансформирах оригиналното съобщение на гръцката азбука, за да не се разсейвам, като се опитвам да търся смисъл в буквите, които още не съм дешифрирал. Онези, с които работя в момента, са на латиница.

В този момент програмата му показа комбинацията „иги“.

— Лиги — предложи Карлота.

— Може би, но не ми се връзва.

Той започна да проверява в речника думи с „иги“, но резултатът не беше по-добър от „лиги“.

— Трябва ли да е дума? — попита Карлота.

— Е, може да е и число, но тогава си губим времето.

— Не, имах предвид не може ли да е име?

Бийн веднага се досети.

— Леле, колко съм сляп!

Замени буквата преди „иги“ с „у“, а следващата с „н“ и накара програмата да ги сложи в цялото съобщение на мястото на символите със съответния код. Сега двата реда изглеждаха така:

………н…………ии………н……у……………ин…………………………………………………

…ин…………уигин…………………………………………………………………………………

— Не ми прилича на английски — измърмори Карлота. — Би трябвало да има доста повече „и“-та.

— Предполагам, че нарочно са изпуснали повечето букви, особено гласните, тъй че да не прилича на общофлотски.

— Как тогава ще разбереш, че си го дешифрирал?

— Когато видя някакъв смисъл.

— Аз си лягам. Знам, че няма да заспиш, докато не го дешифрираш.

Той дори не забеляза кога се е отдалечила. Беше се заел с двойните букви. Излизаше, че са „ии“, но това не го улесняваше много.

Програмата отново изплю безброй комбинации със съседните букви, но нищо не му се струваше познато, докато не попадна на „жииш“. Обръщението, което другарите на Ендър в последната битка използваха помежду си. „Джийш“.

Възможно ли беше? Определено тази трябваше да е думата.

………нд…джииш…дн……у……………ин………………………………………………ж

…ин…………уигин…………………………………………………………………………………

Ако беше улучил правилно тези 20 букви, оставаха още 36. Бийн разтърка очите си, въздъхна и се залови за работа.

* * *

Събуди се по пладне от миризма на портокал. Сестра Карлота белеше един мексикански.

— Хората ядат тези неща по улиците и плюят люспите по тротоара. Не можеш да го сдъвчеш достатъчно, за да го глътнеш. От него обаче става най-хубавият портокалов сок на света.

Бийн взе резенчето, което тя му предложи. Права беше. Карлота му подаде купичка да изплюе люспата.

— Хубава закуска — отбеляза той.

— Обяд. — Тя вдигна едно листче. — Да разбирам ли, че си го дешифрирал?

Беше отпечатал посланието, преди да си легне.

пмщндрджиишзднврусвзвбин6армрзм40соптсбтж

биноткруигинптр

— Ох, не съм го отпечатал с интервалите между думите.

Бийн лапна още едно парче портокал, отиде бос при компютъра, отвори съответния файл и го отпечата. Върна се, подаде листчето на Карлота, изплю люспата, взе си цял портокал от торбата й и започна да го бели.

— Бийн, аз съм обикновена жена. Мога да се досетя за „помощ“ и „Ендър“, но другото…

Бийн взе листчето.

пмщ ндр джииш здн в рус взв бин 6 арм рзм 40 с опт сбтж

бин откр уигин птр

— Гласните са изпуснати, където може, има и неправилно написани думи. Първият ред гласи: „Помощ. Ендъровият джийш са заедно в Русия…“

— Здн е „заедно“, ясно.

— Да. По-нататък доста се затрудних, докато се досетя, че 6 и 40 са числа. Дешифрирах почти всички останали символи, преди да ми хрумне. Числата са важни, но няма начин да се досетиш за тях от контекста. Предишните няколко думи са сложени за пояснение. Означава „взводът на Бийн беше 6“ — защото Ендър раздели армия „Дракон“ на пет взвода вместо на обичайните четири, но след това ми даде един допълнителен и стана взвод номер шест. Кой друг ще го знае освен някой, който е бил във Военното училище? Затова само някой като мен би се досетил за числото. Същото е и със следващото. „Армия размер 40“. Всички от Военното училище знаят, че във всяка армия има по четирийсет войници. Ако не броиш командира — тогава стават четирийсет и един, но в случая това не е важно, защото втората цифра има символично значение.

— Откъде си сигурен?

— Защото следващата буква е „с“. „Север“. Посочили са местоположението си. Знаят, че са в Русия. И понеже очевидно могат да видят слънцето или поне сенки по стените, като се има предвид датата, могат приблизително да изчислят на каква географска ширина се намират. Шест четири нула северна. Шейсет и четири градуса северна ширина.

— Освен ако не означава нещо друго.

— Не, написано е така, че да няма двусмислици.

— За теб.

— Да, за мен. Останалото на този ред означава, че „опитват саботаж“. Мисля, че искат да прецакат онова, което руснаците ги карат да правят. Преструват се, че сътрудничат, но им пъхат прът в колелата. Много умно, че го документират по този начин. След военния съд срещу Граф, въпреки че спечели Мравешката война, нашите хора са се постарали изрично да запишат, че не сътрудничат на врага — в случай че противникът победи.

— Добре, но Русия не воюва с никого.

— Полемархът беше руснак и войските на Варшавския договор бяха водещи във Войната на Лигата на Земята. Спомни си. Преди нашествието на формиките Русия най-активно преследваше целите си, хвърли огромни средства, за да принуди човечеството да създаде Международния флот. Винаги са се мислили за онеправдани и сега, след победата над бъгерите, съвсем логично е да се стараят да наваксат. Те не се смятат за злодеи, мислят се за единствените, които имат достатъчно воля и средства да обединят света веднъж завинаги. Мислят си, че правят нещо добро.

— Пътят към ада е постлан с добри намерения.

— Общо взето. Наистина, когато готвиш война, трябва да убедиш народа си, че се защитаваш, че воюваш, защото заслужаваш да победиш, или го правиш за доброто на други народи. Руският народ приема алтруистичните заблуди не по-трудно от всеки друг.

— Какво гласи вторият ред?

— „Бийн, открий Уигин Питър.“ Искат да намеря големия брат на Ендър. Той не е заминал за колониите с Ендър и Валънтайн. Има голямо влияние в мрежата под псевдонима Лок. Предполагам, че след като Валънтайн замина, вече пише и от името на Демостен.

— И това ли знаеш?

— Знам много неща. Най-важното обаче е, че са добре. Ахил преследва мен и теб, заловил е Ендъровия джийш, но дори не подозира за съществуването на брата на Ендър, а дори да знаеше за него, няма да му обърна внимание. И двамата обаче много добре знаем, че Питър Уигин щеше да влезе във Военното училище, ако нямаше един дребен недостатък. И точно този недостатък може би ще ни помогне срещу Ахил.

— А може би заради този недостатък на света ще му е все едно дали победата ще е на Питър, или на Ахил.

— Няма как да знаем, докато не го открием, нали?

— За да го откриеш, Бийн, трябва да се покажеш.

— Да, не е ли вълнуващо?

Бийн заподскача като дете, на което са обещали, че ще го заведа в зоопарка.

— Играеш си с огъня.

— Ти сама искаше да си намеря благородна кауза.

— Питър Уигин не е кауза. Той е опасен. Не си чул какво говори за него Граф.

— Напротив. Откъде мислиш, че знам за него?

— Може да се окаже, че не е по-добър от Ахил.

— Вече знам със сигурност, че в някои отношения е по-добър от Ахил. Първо, не се опитва да ни убие. Второ, вече има огромна мрежа от връзки с хора из целия свят, някои от които знаят, че е още дете, но повечето нямат представа. Трето, амбициозен е като Ахил, но Ахил вече е събрал почти всички деца, определени за най-способните военачалници на света, докато Питър ще има само един. Мен. Едва ли е толкова глупав, че да не ме използва.

— Да те използва. Обърни внимание на думата, Бийн.

— Е, ти не си ли използвана в твоята кауза?

— От Господ, не от Питър Уигин.

— Обзалагам се, че заповедите на Питър Уигин ще са доста по-ясни от Божиите. Пък и ако не ми хареса за какво ме използва, винаги мога да го зарежа.

— С човек като Питър Уигин не винаги можеш да се откажеш.

— Няма да ме накара да мисля по начин, по който не искам да мисля. Ако не е адски глупав гений, би трябвало да го съзнава.

— Чудя се дали Ахил си дава сметка за това, като иска да използва другите деца.

— Именно. Сравни Питър и Ахил. Какви са шансовете Уигин да е по-лошият?

— Малки.

— Тогава да се залавяме за работа и да измислим начин да се свържем с Лок, без да издаваме самоличността и местонахождението си.

— Преди да напуснем Бразилия, трябва да се запася с още дебелолюспести портокали.

Едва тогава забелязаха, че са изяли цяла торба плодове.

— Аз също — отбеляза той.

Когато излизаше с празна торба в ръка, Карлота спря на вратата.

— Добре се справи с дешифрирането, Юлиан Делфики.

— Благодаря, бабо.

Тя се усмихна и излезе.

Бийн взе писмото и отново го прегледа. Единствената дума, която не беше разтълкувал напълно пред сестра Карлота, бе „птр“. Не мислеше, че означава „Питър“. Би било излишно повторение. „Уигин“ бе достатъчно, за да се досети за кого става дума. Не, „птр“ накрая беше подпис. Посланието бе от Петра. Можеше да се опита да пише направо на Питър Уигин, но беше предпочела да пише на Бийн, закодирано по начин, който Питър никога нямаше да разбере.

„Тя разчита на мен.“

Бийн знаеше, че другите в джийша на Ендър го мразеха. Не много, съвсем мъничко. Преди пристигането на Ендър в Командната школа на Ерос военните бяха назначили Бийн за командир в тренировъчните битки, макар че беше най-малкият, дори по-малък от Ендър. Той знаеше, че се е справил добре и е спечелил уважението им. Но никак не им харесваше да получават заповеди от него и много се зарадваха, когато Ендър дойде и Бийн стана обикновен войник като тях. Никой не му каза: „Отлично, Бийн“ или поне „Хей, добре стана“. Освен Петра.

На Ерос тя стори за него същото, което Николай направи във Военното училище — от време на време му казваше по някоя мила дума. Сигурен беше, че нито Николай, нито Петра съзнаваха колко важна е била за него тази непринудена доброта. Винаги щеше да си спомня, че когато е имал нужда от приятел, те двамата са били до него. По не съвсем случайно стечение на обстоятелствата Николай се оказа негов брат. Означаваше ли това, че Петра му е сестра?

Сега Петра търсеше помощта му. Разчиташе, че той ще забележи посланието, ще го дешифрира и ще действа.

В архивите на Военното училище имаше документи, според които Бийн не беше човек, а от изпуснати думи знаеше, че дори Граф понякога мисли така. Знаеше, че Карлота го обича, но обичаше повече Исус, пък и беше монахиня и се отнасяше към него като с дете. Можеше да разчита на нея, но тя не разчиташе на него.

На Земята, преди да замине за Военното училище, единствената приятелка на Бийн се казваше Поук, но Ахил я уби. Уби я броени минути, след като Бийн я остави сама. Той веднага осъзна грешката си, върна се тичешком, за да я предупреди, но намери още топлото й тяло, плаващо в Рейн. Бе загубила живота си, опитвайки се да го спаси, а той не успя да я предпази.

Посланието на Петра означаваше, че може би сега има друга приятелка, която се нуждае от него. И този път нямаше да й обърне гръб. Сега беше негов ред да спаси приятел или поне да се опита с цената на живота си.

„Какво ще кажеш за тази кауза, сестро Карлота?“