Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (5)

Амбиция

До: [email protected]

От: Graff%%@colmin.gov

Тема: Поправка

 

Упълномощен съм да ви уведомя, че заплахата за разобличаване е оттеглена, с извинения. Не се тревожете, че самоличността ви може да стане общоизвестна. Разкрил съм ви още преди години и макар че много от подчинените ми знаят истинската ви самоличност, никой от тях няма причина, нито е склонен да разкрие тайната. Единственото изключение бе премахнато от обстоятелствата. В личен план искам да изразя съмнение в способностите ви да постигнете амбицията си. Мога само да се надявам, че ако успеете, ще следвате примера на Вашингтон, Макартър и Август, а не на Наполеон, Александър или Хитлер.

Колмин

* * *

От време на време Питър изпитваше непреодолимо желание да разкаже на някого истината за себе си. Никога не се поддаваше на изкушението, разбира се, защото да разкаже означаваше да се погуби. Но сега, особено след като Валънтайн замина, докато четеше писмото от министъра на колонизацията, той едва се сдържаше да не закрещи на другите студенти да дойдат да видят.

Когато със сестра си започнаха да публикуват есетата си — или в случая с Валънтайн, диатриби — в някои от основните политически мрежи, често скачаха, смееха се и се прегръщаха. Скоро обаче Валънтайн си спомняше колко ненавижда голяма част от мненията, които изказваше от името на Демостен, натъжаваше се и това го отрезвяваше. Тя, разбира се, му липсваше, но не и споровете им, тюхканията, че трябва да се прави на лоша. Сестра му до края не разбра защо гледната точка на Демостен винаги е по-интересна, по-забавна. Е, когато престанеше да се нуждае от Демостен, той щеше да й го върне — много преди с Ендър да достигнат планетата, за където се бяха запътили. Дано тогава да е осъзнала, че дори в най-ужасните си изказвания Демостен е катализатор, онзи, който кара нещата да стават.

Валънтайн. Колко глупаво да избере Ендър и изгнанието пред Питър и живота. Глупаво от нейна страна да се ядосва толкова заради очевидната необходимост Ендър да се махне от планетата. Заради неговата собствена безопасност, както Питър й обясни, а освен това доказа. Ако Ендър се беше прибрал у дома, както искаше отначало, сега да е пленник или мъртъв — в зависимост от това, дали похитителите му ще успеят да го склонят да им сътрудничи.

„Аз бях прав, Валънтайн — размишляваше Питър. — Винаги съм бил прав за всичко. Но ти предпочиташ да правиш мили очи, отколкото да действаш адекватно, предпочиташ да те харесват, отколкото да имаш власт, предпочиташ да заминеш в изгнание с брата, който те боготвори, отколкото да споделиш властта с брата, който те направи влиятелна.

Ендър вече го нямаше, Валънтайн. Когато го взеха във Военното училище, беше ясно, че никога няма да се завърне — не и сладкият малък Ендърчо, когото ти обожаваше и глезеше, бдеше над него и си играеше като с кукла. Те го направиха войник, убиец — видя ли материалите, които показаха на процеса срещу Граф? — и ако някой на име Андрю Уигин се беше върнал вкъщи, това нямаше да е онзи Ендър, по когото се прехласваше, та да ти се додрайфа. Той щеше да е повреден, счупен, безполезен войник, чиято война е свършила. Да използвам властта си, за да го изпратя на друга планета, беше най-доброто, което можех да сторя за бившия си брат. Нищо в биографията му не би било по-тъжно от подобието на живот, което щеше да води тук, на Земята, дори никой да не си дадеше труда да го отвлече. Като Александър, сега той ще изгори с ярка светлина и славата му ще живее вечно, няма да линее и да умре в забрава, да го показват от време на време като чучело на паради. Аз постъпих благородно!

Добре, че се отървах от вас. Щяхте да сте излишен баласт на кораба ми, тръни в задника, таралежи в гащите.“

Все пак щеше да е забавно да покаже на Валънтайн писмото от Граф — от самия Граф! Въпреки че пишеше под псевдоним, въпреки че снизходително призоваваше Питър да подражава на добрите исторически личности — сякаш някога му е минавало през ума да създава мимолетни империйки като Наполеон и Хитлер — и знаеше, че Питър е не изтъкнат държавник, пишещ анонимно, а някакво си колежанче, Граф пак го приемаше като достоен събеседник. Достоен да му дава добри съвети, защото Граф знаеше, че Питър Уигин вече играе важна роля и ще заиграе още по-важна.

„Адски си прав, Граф! Това е светата истина, хора! Ендър Уигин ви спаси от бъгерите, но аз съм този, който ще избави ануса на човечеството от собствения му запек. Защото хората винаги са били най-голямата опасност за самите себе си от каквото и да било друго освен унищожаването на Земята, а сега се опитваме да избягаме, като разпръскваме семето си — включително Ендъровото — из цялата вселена. Граф изобщо има ли представа с какви усилия постигнах създаването на удобното му министерство на колонизацията? Някой дал ли си е труда да проследи назад в историята всички хубави идеи, които сега са закони, и да установи, че в повечето случаи следите водят към Лок?

Посъветваха се с мен дори когато ти присъдиха титлата «колмин», с която толкова гордо подписваш електронните си писма. Обзалагам се, че не знаехте, господин министър. Без мен щеше да подписваш писмата си с глупавия дракон на късмета като половината малоумници в мрежата напоследък.“

За няколко минути просто не можеше да понесе, че никой освен него и Граф не знае за писмото.

После…

Мина му за няколко секунди. Дишането му се нормализира. Разумът надделя. По-добре да не позволява на жаждата за слава да го разсейва. Скоро името му щеше да стане известно, той щеше да влезе официално във властта, вместо само да влияе на събитията. Но засега анонимността го устройваше.

Записа писмото на Граф на хард диска си и остана седнал, загледан в монитора.

Ръката му трепереше.

Погледна я, сякаш беше на друг. „Какво, по дяволите ми става? — запита се. — Толкова съм известен, че получавам писмо от един от най-висшите чиновници на Хегемонията, а треперя като хлапе на рок концерт.“

Не. Хладнокръвието взе връх. Той не трепереше от възбуда. Тя, както винаги, беше нещо преходно, вече премина.

Трепереше от страх.

Защото някой събираше отряд стратези. Най-способните ученици от Военното училище. Участниците в решителната битка за спасяване на човечеството. Някой ги беше отвлякъл и смяташе да ги използва. И рано или късно този някой щеше да бъде съперник на Питър, щяха да се сблъскат очи в очи, на Питър щеше да му се наложи да надхитри не само този противник, а и децата, които е успял да подчини на волята си.

Питър не беше успял да влезе във Военното училище. Нямаше нужните качества. По някаква причина го отрязаха, без дори да го погледнат. Затова всяко дете от Военното училище би могло да стане по-добър стратег и тактик от Питър Уигин, а неговият съперник за хегемонията бе събрал най-добрите при себе си.

„Без Ендър, разбира се. Ендър, когото бих могъл да привлека тук, ако бях използвал други връзки, ако бях обработил общественото мнение по подходящ начин. Ендър, който е най-добрият и можеше да бъде до мен. Но не, аз го отпратих. За негово добро, по дяволите. За личната му безопасност. И ето ме сега, изправен пред битката, на която съм посветил целия си живот, и срещу мен стои цветът на Военното училище.“

Ръката му трепереше. И какво от това? Трябваше да е луд, за да не се страхува поне малко.

Но след като онзи нещастник Чамраджнагар заплаши да го разобличи и да съсипе всичко, което беше изградил (само защото бе толкова глупав, че не виждаше колко необходим е Демостен за постигането на неща, които Лок не би могъл дори да сънува), Питър прекара няколко адски седмици. Пред очите му отвличаха децата от Военното училище, а той не можеше да направи нищо, да каже нищо, за да ги спре. О, отговаряше на някои писма и направи разследване, с което установи, че само Русия има ресурси да извърши такова нещо. Но не смееше да пише от името на Демостен и да поиска разследване на МФ заради нежеланието й да защити децата. Демостен направи едва няколко предположения за връзката на Варшавския договор с похищенията — което, разбира се, се очакваше от Демостен, той бе известен русофоб. И всичко това, защото някакъв късоглед, глупав, самолюбие адмирал е решил да се прави на интересен на единствения човек на Земята, който искаше и можеше да спаси света от второ посещение на Атила, вожда на хуните. Искаше му се да закрещи на Чамраджнагар: „Аз съм този, който пише есета, докато друг отвлича деца, но тъй като знаеш кой съм, а нямаш никаква представа кой е той, решаваш да прецакаш мен! Пълна малоумщина — като предаването на властта в Германия на Хитлер от хора, които си мислели, че ще имат «полза» от него.“

Сега Чамраджнагар съжаляваше. Като страхливец бе изпратил извиненията си по друг, защото не можеше да допусне Питър да има писмо с неговия подпис. И без това беше твърде късно. Лошото бе станало. Чамраджнагар не само че не предприе мерки, ами попречи на Питър. Сега Питър играеше шах само с пешки, а противникът му имаше двоен комплект царици, топове и офицери.

Ръката му трепереше. Понякога му се искаше да не е толкова сам. Дали Наполеон, сам в командната палатка, се е питал какво прави, защо залага всичко на способността на войската си да направи невъзможното? Дали на Александър не му се искало понякога да има друг край него, който да му помага при вземането на поне някои решения?

Питър направи презрителна гримаса. „Наполеон? Александър? Друг път. Аз официално съм нарочен от Военното училище, че имам военен талант колкото, да речем, Джон Ф. Кенеди, онзи американски президент, който загубил взводната си лодка по невнимание и получил медал за това само защото баща му имал пари и политическо влияние, след това станал президент и допускал грешка след грешка, но това никога не му се отразявало политически, защото журналистите го обожавали.

Това съм аз. Мога да манипулирам медиите. Мога да моделирам общественото мнение, да вкарвам, наливам, инжектирам идеи, но когато се стигне до война — а ще се стигне — мога само да гледам умно като французите по време на блицкрига.“

Питър огледа читалнята. Библиотеката не беше нищо особено. Училището също. Но понеже като изключително надарено дете го приеха предсрочно в колежа и не се интересуваше много от официалното си образование, той се беше прехвърлил в местния филиал на щатския университет. За пръв път завидя на другите студенти. Единственото, за което се тревожеха, беше следващият изпит, загубата на стипендията си и любовния си живот.

„И аз можех да имам такъв живот“ — помисли си.

Да, бе. По-добре да се гръмне, ако започне да се корка какво мислят учителите за есето му, какво мисли някоя мацка за дрехите му или кой футболен отбор ще победи.

Затвори очи и се облегна назад. Цялото това кахърене беше безсмислено. Знаеше, че никога няма да се откаже, докато не го принудят. От малък беше убеден, че някой ден ще промени света, ако намери правилните лостове. Другите деца вярваха на глупавата лъжа, че трябва да чакаш да пораснеш, преди да направиш нещо сериозно. Питър от самото начало знаеше, че не е вярно. Него никога нямаше да го заблудят като Ендър, че играе игра. За Питър единствената игра, която си струваше да играеш, беше истинският свят. Единствената причина Ендър да се подведе бе, че позволяваше други хора да моделират действителността вместо него. Питър никога не се беше сблъсквал с този проблем.

Само дето влиянието на Питър в реалния свят бе възможно единствено благодарение на анонимността на мрежата. Беше си създал образ — всъщност два образа, способни да променят света, защото никой не знаеше, че зад тях стои дете и следователно не заслужават внимание. Когато обаче се стигнеше до истински сражения на войски и флотилии, влиянието на политиците и мислителите губеше силата си. Освен ако, както с Уинстън Чърчил, нямат такъв авторитет, че във време на криза юздите на истинската власт да бъдат поверени в техни ръце. Браво на Уинстън — дъртак, дебелак и пияница, но при все това хората го приемали сериозно. За всеки, който го видеше обаче, Питър Уигин си оставаше просто дете.

Уинстън Чърчил обаче го вдъхновяваше. Нека Лок изглежда толкова далновиден, толкова прав за всичко — когато войната избухне, страхът и общественото доверие в Лок щяха да надделеят над пренебрежението към младостта, да позволят на Питър да покаже лицето си зад маската и също като Уинстън да застане начело на добрите.

Но си беше направил сметката без кръчмаря. Не беше предвидил, че Чамраджнагар се е досетил кой е всъщност. Питър му писа като първа стъпка от обществена кампания за поставяне на децата от Военното училище под закрилата на флота. Не да бъдат отделени от домовете и родните си страни — не очакваше никое правителство да допусне това — но ако някой предприеме нещо срещу тях, да знае, че Лок е предупредил всички. Чамраджнагар обаче го принуди да мълчи. Сега излизаше, че не Лок е предвидил отвличанията, а Чамраджнагар и Граф. Една пропусната възможност.

Питър не се отказваше. Имаше начин да навакса. И сега, седнал в библиотеката на Грийнсбъро, Северна Каролина, облегнат назад със затворени очи като всеки друг недоспал студент, той се замисли.

* * *

В четири часа изритаха джийша на Ендър от леглата и ги събраха в столовата. Никой нищо не им обясни и им забраниха да разговарят. Останаха така пет, десет, двайсет минути. Петра знаеше, че и другите си мислят като нея — руснаците бяха усетили, че саботират бойните планове. А може би някой бе забелязал кодираното съобщение в рисунката на дракона. Каквато и да беше причината, не се очертаваше нищо приятно.

След трийсет минути вратата се отвори. Влязоха двама войници и застанаха мирно. Сетне, за изненада на Петра, влезе… едно дете. На тяхната възраст. Дванайсет? Тринайсетгодишно? Войниците му отдадоха чест. Момчето се държеше уверено, важно. То командваше. И му доставяше удоволствие.

Беше ли го виждала преди? По-скоро не. При все това той ги гледаше, сякаш ги познава. Е, разбира се, ако той беше командирът тук, със сигурност ги е наблюдавал по време на плена им.

Момче командир. Би трябвало да е бил във Военното училище, иначе правителството не би му дало власт на тази крехка възраст. По годините му личеше, че трябва да е бил по същото време като тях. Но тя не си го спомняше. А имаше много, ама много добра памет.

— Не си пънете мозъците — заговори хлапакът. — Не ме познавате, защото влязох във Военното училище по-късно, а след няколко месеца вие отпрашихте за Тактическото. Аз обаче ви познавам. — Ухили се. — А може би има някой, който ме познава? Ще видим, ще прегледам видеозаписа по-късно. Ще потърся блясъка на изненадата в очите ви. Защото ако някой от вас ме познава… би трябвало и аз да знам нещичко за него. Ще си го спомня, дори да съм видял само силуета му, докато се е отдалечавал в мрака, убеден, че съм мъртъв.

Петра веднага се досети кой е. Том Лудата глава им беше разказал — как Бийн е заложил капан на това момче, което познавал от Ротердам, как с други четирима го провесили надолу с главата над една шахта и го накарали да признае за десетина убийства. Оставили го там, дали записа на учителите и им казали къде е. Ахил.

Единственият член на Ендъровия джийш, който е бил с Бийн тогава, бе Том Лудата глава. Бийн никога не говореше за това и никой не любопитстваше. Така в очите им той се бе превърнал в тайнствен образ, идващ от свят, пълен с чудовища като Ахил. Никой не очакваше да срещнат Ахил не в лудница или затвор, а тук, в Русия, заобиколен от войници под негово командване, които да ги държат като затворници.

Когато Ахил прегледа видеозаписите, вероятно щеше да забележи гузния поглед на Том Лудата глава, а след като разказа за себе си, навярно и изражението на останалите издаваше, че го познават. Тя нямаше представа какво означава това, но знаеше, че не е за хубаво. Все пак реши твърдо — нямаше да позволи само Том Лудата глава да си изпати.

— Всички знаем кой си — обади се тя. — Ти си Ахил. И никой не е искал да те убива, както ни разказа Бийн. Изпратили са учителите да те приберат. Да те арестуват и да те върнат на Земята. Да те пратят в лудница, където ти е мястото. Бийн дори ни показа твоя снимка. Ако някой те е познал, сигурно е оттам.

Ахил се обърна към нея и се усмихна:

— Бийн никога не би разказал за това. Никога не би показал снимката ми.

— Значи не познаваш Бийн.

Петра се надяваше всички да си дават сметка, че ако признаят, че знаят от Том Лудата глава, го излагат на опасност. Вероятно смъртна, ако този откачен имаше власт да раздава правосъдие. Бийн не беше тук, затова най-безопасно бе да се позоват на него.

— О, да, голяма дружинка сте. Предавате си тайни сигнали, саботирате плановете, които подготвяте, мислите си, че сме прекалено глупави и няма да забележим. Нима си въобразявахте, че ще ви поверим истински бойни планове, без да ви проверим?

Както обикновено, Петра не можеше да мълчи. Но и не искаше.

— Искаше да видиш кои от нас се чувстват като аутсайдери, за да ги привлечеш на своя страна, така ли? Колко наивно. В Ендъровия джийш няма аутсайдери. Единственият аутсайдер тук си ти.

Всъщност много добре знаеше, че Карн Карби, Шен, Влад и Флай Моло се чувстват като аутсайдери, по различни причини. Тя също. Говореше така само за да ги подтикне да останат солидарни с останалите.

— Сега сигурно ще ни разделиш и ще започнеш да ни обработваш — добави тя. — Прозрачен си, Ахиле, и ти, и плановете ти.

— Не можеш да нараниш гордостта ми, защото нямам. Единствената ми цел е да обединя човечеството под една власт. Русия е единствената държава, единственият народ с достатъчно воля за величие и могъщество, за да го постигне. Тук сте, защото може да се окажете полезни. Ако мислите, че сте достойни, ще ви поканим да участвате. Другите ще останат затворени до края на войната. Най-големите некадърници ще върнем вкъщи, надявам се страните ви да ви използват срещу нас. — Ухили се. — Хайде, не провесвайте така носове. Много добре знаете, че вкъщи щяхте да се побъркате. Дори не познавахте хората, при които са ви пратили. Отделили са ви от тях още когато не сте можели да си избършете задниците, без да си нацапате пръстите. Какво са знаели за вас? Какво знаехте за тях? Че са позволили да тръгнете. Аз нямах семейство, Военното училище означаваше по три редовни хранения на ден. При вас обаче е друго, отнели са ви всичко. Не им дължите нищо. Единственото, лично ваше, е умът ви. Талантът ви. Вие сте призвани да бъдете велики. Спечелихте войната срещу бъгерите вместо тях. А те ви пратиха вкъщи, за да могат родителите ви да продължат да ви отглеждат.

Всички мълчаха. Петра беше сигурна, че и другите изпитват към тези брътвежи същото презрение като нея. Той изобщо не ги познаваше. Никога нямаше да ги раздели. Никога нямаше да ги спечели на своя страна. Те знаеха твърде много за него. И не харесваха да ги държат против волята им.

Той също го знаеше. Очите му го издаваха, заблестяха от гняв, когато си даде сметка, че изпитват към него само омраза.

Поне виждаше нейната омраза, защото се втренчи в нея, приближи се и се усмихна още по-мазно:

— Петра, радвам се да се запознаем. Момичето, което се оказа толкова агресивно, че се наложи да проверят ДНК-то му, за да се уверят, че не е момче.

Петра почувства, че пребледнява. Никой не би трябвало да знае за това. Изследването бе направено по искане на училищните психолози, които решиха, че омразата й към тях е симптом на заболяване, не нормална реакция на глупавите им въпроси. Това изобщо не би трябвало да фигурира в досието й. Но явно някъде имаше документ. С това, разбира се, Ахил им даваше да разберат едно — той знаеше всичко. А като страничен дивидент с репликата си караше другите да се замислят дали Петра също не е чалната.

— Тук сте десет. Само двама от славния отряд ги няма. Ендър Велики — геният, пазителят на светия граал — отпраши нанякъде да създава колония. Когато стигне, ще сме минали петдесетте, а той ще е още дете. Ние ще ковем историята. А той е история.

Ахил се засмя на собствената си шега.

Петра знаеше, че подигравките по адрес на Ендър няма да проработят. Ахил си мислеше, че десетимата също страдат от болни амбиции, също са се стремили да заемат мястото на Ендър и трудно са понесли, че той ги командва. Мислеше си, че всичките изгарят от завист — защото той на тяхно място би се изял отвътре. Но грешеше. Нищо не разбираше. Ендър им липсваше. Те бяха Ендъровият джийш. А този нещастник си въобразяваше, че може да ги сплоти като екип, както бе сторил Ендър.

— Остава Бийн — продължи Ахил. — Най-малкият от вас, пред чиито резултати всички изглеждате като бавноразвиващи се. Той може да ви преподава уроци как да командвате войски — само дето може би няма да разберете нищо, толкова е гениален. Къде може да е? Да липсва на някого?

Никой не проговори. Този път обаче Петра знаеше, че зад мълчанието се крие друго чувство. Някои не обичаха Бийн. Не заради гениалността му, или поне никой не признаваше, че го мрази за това. Дразнеха се, защото винаги смяташе, че знае всичко. Също деликатните моменти на Ерос преди идването на Ендър, когато Бийн на практика беше командир на отряда — някои от тях трудно приемаха заповеди от по-малко момче. Може би тук Ахил налучка правилно.

Само дето никой не се гордееше с тези чувства и излагането им на показ нямаше да ги накара да заобичат Ахил. Разбира се, той може би точно това целеше, да ги накара да се засрамят. Ахил може би бе по-голям хитрец, отколкото предполагаха.

А може би не. Опитите му да манипулира тази група от военни гении бяха толкова жалки, че би имал същия ефект, ако носеше клоунски костюм и пукаше балони, пълни с вода, върху главата си.

— А, да, Бийн. С прискърбие трябва да ви уведомя, че вече не е сред живите.

Том Лудата глава не издържа и заяви:

— Лъжеш.

Ахил се развесели:

— Май си мислиш, че знаеш повече от мен.

— Имаме достъп до мрежата — намеси се Шен. — Щяхме да разберем.

— Не сте работили на компютрите от десет часа снощи. Как можете да знаете какво се е случило, докато сте спали? — Ахил погледна часовника си. — Оп, пардон, прави сте. В момента Бийн е още жив. Остават му още петнайсетина минути. После… бум! Една хубава малка ракетка ще го прасне в креватчето му. Не се наложи да подкупваме гръцките военни, за да ни дадат местонахождението му. Те ни го поднесоха на тепсия.

Сърцето на Петра се сви. Ако Ахил можеше да организира отвличането им, сигурно можеше да уреди и убийството на Бийн. Да убиеш някого винаги бе по-лесно, отколкото да го заловиш жив.

Дали Бийн е забелязал посланието с дракона и е предал информацията? Защото ако загинеше, нямаше кой друг да свърши тази работа.

Тя веднага се засрами, че при новината за смъртта на Бийн първата й мисъл бе за себе си. Това обаче не означаваше, че не я е грижа за другаря им. Просто му имаше толкова голямо доверие, че залагаше всичките си надежди на него. Ако загинеше, надеждите й умираха с него. Не беше непочтено да си го помисли.

Непочтено бе да го каже на глас. Но човек не може да управлява мислите си. Може би Ахил лъжеше. А може би Бийн щеше да оцелее или да се измъкне. Пък дори да загине, навярно вече бе разшифровал посланието. Или пък не? Петра нямаше как да промени нещата.

— Какво, никой ли няма да заплаче? — изненада се Ахил. — А пък аз си мислех, че сте приятели. Май само сте се престрували. — Изкиска се. — Е, няма какво повече да ви кажа. — Обърна се към един от войниците при вратата. — Действайте.

Войникът излезе. Чуха няколко реплики на руски. В стаята нахълтаха шестнайсет войници, разделиха се, по двама за всяко дете.

— Сега ще ви разделим — обясни Ахил. — Никой да не си мисли, че може да се измъкне. Ще имате възможност да си пишете електронни писма. Искаме да продължите да си сътрудничите. Все пак вие сте най-острите военни умове, които човечеството може да изстиска в момент на нужда. Всички много се гордеем с вас и с нетърпение очакваме да видим плодовете на труда ви в най-близко бъдеще.

Едно от децата се изпърдя шумно.

Ахил се усмихна снизходително, намигна на Петра и излезе.

След десет минути ги качиха на различни коли, закараха ги в различни посоки, на незнайни места някъде из просторите на най-голямата страна в света.