Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (2)

Бийн

До: [email protected]

От: Chamrajnagar%%@ifcom.gov

Тема: Не ме безпокойте повече

 

Господин Питър Уигин,

Наистина ли си мислехте, че няма начин да разбера истинската ви самоличност? Може да сте авторът на плана „Лок“, който ви създава репутация на миротворец, но в същото време сте частично отговорен за сегашната нестабилност в света, след като безотговорно използвахте псевдонима на сестра си, Демостен. Мотивите ви са ми ясни.

Вашето предложение да наруша неутралитета на Международния флот, за да контролирам децата, изпълнили военния си дълг към нас, е възмутително. Ако смятате да манипулирате общественото мнение, за да ме принудите да го сторя, няма да се поколебая да разкрия, че вие стоите зад псевдонимите Лок и Демостен.

Смених електронния си адрес и предупредих общия ни приятел да не се опитва отново да ви свърже с мен. Единственият отговор, който мога да ви дам, е този: МФ няма да пречи на онези, които се стремят да установят хегемония над други страни и народи — дори на вас.

Чамраджнагар

* * *

Изчезването на Петра Арканян от дома й в Армения се превърна в световна новина. Медиите тиражираха обвиненията на арменските власти срещу Турция, Азербайджан и всички други тюркоговорящи страни, които отговаряха с енергични опровержения и контраобвинения. Имаше прочувствени интервюта с майката, единствения свидетел, която беше убедена, че похитителите са били азери.

— Познавам езика, познавам звученето, те отвлякоха момичето ми!

От два дни Бийн беше със семейството си на почивка в Итака, но тук ставаше дума за Петра и той загрижено гледаше емисиите с брат си Николай. Единодушно стигнаха до извода:

— Очевидно е, че похитителите не са от никоя тюркоговоряща страна — обяви Николай пред родителите им.

Бащата, който от дълги години работеше за правителството, се съгласи:

— Да, турците щяха да се постараят да говорят на руски.

— Или на арменски — добави Николай.

— Никой турчин няма да ти говори на арменски — възрази майка му.

Беше права, разбира се, защото никой тюрк не би седнал да учи арменски, а ако някой в тюркоезичните страни говореше този език, никой не би му поверил такава важна задача като отвличането на военен гений.

— Кой е бил тогава? — заразмишлява на глас бащата. — Агенти провокатори, опитващи се да предизвикат война?

— Залагам на арменското правителство — заяви Николай. — За да я сложат начело на войската им.

— Защото да я отвличат, когато могат да я вземат официално? — попита баща им.

— Ако официално й поверят командването, това би означавало открито обявяване на арменските милитаристични планове. Подобно действие би могло да предизвика превантивни действия от страна на съседните Турция и Азербайджан.

В предположението на Николай имаше известна логика, но Бийн бе на друго мнение. Предвиждаше тази опасност още когато надарените с военен талант деца бяха в космоса. Тогава основната заплаха идваше от полемарха и Бийн писа анонимно до двама изтъкнати общественици, Лок и Демостен, с молба да върнат всички деца от Военното училище на Земята, за да не бъдат заловени или убити от войските на полемарха във Войната на Лигата. Предупреждението намери отзвук, но сега, след края на войната, твърде много правителства мислеха и действаха безотговорно, сякаш на света бе постигнат траен мир, а не временно прекратяване на огъня. Бийн още държеше на мнението си. Зад опита за преврат на полемарха във Войната на Лигата стоеше Русия, затова най-вероятно точно тази страна бе поръчала отвличането на Петра Арканян.

Бийн обаче не разполагаше с доказателства за това и нямаше откъде да намери — вече нямаше достъп до компютърната мрежа на флота. Затова запази скептицизма за себе си и се пошегува:

— Не знам, Николай. Това отвличане още повече дестабилизира обстановката, логично е. Ако е била отвлечена от собственото си правителство, би трябвало то наистина, ама наистина да има нужда от нея, за да постъпи толкова глупаво.

— Ако не е някой пълен тъпак, кой го е направил? — вметна баща им.

— Някой достатъчно амбициозен, за да започне война, и достатъчно умен, за да си даде сметка, че се нуждае от гениален командир — отвърна Бийн. — И достатъчно голям, достатъчно невзрачен или достатъчно отдалечен от Армения, за да не се интересува от последствията от отвличането. Всъщност съм готов да се обзаложа, че който и да го е направил, сигурно идеално му изнася в Кавказ да избухне война.

— Значи мислиш, че е някоя голяма и могъща страна наблизо, така ли? — уточни баща му.

Близо до Армения имаше само една голяма и могъща страна.

— Възможно е, но няма как да се докаже. Ако някой иска Петра за главнокомандващ, вероятно се стреми да всее хаос в света. В хаоса всеки може да изплува на върха. Могат да се замесят достатъчно страни, които ще воюват всяка срещу всяка.

След като го изрече, Бийн започна да си вярва. Това, че Русия бе най-агресивната страна преди войната, не означаваше, че и други държави няма да се включат в играта.

— В света на хаоса войската с най-добрия главнокомандващ ще победи — отбеляза Николай.

— Ако търсим виновниците, да погледнем страната, която говори най-много за мир и разбирателство — размишляваше на глас Бийн.

— Това е твърде цинично — отбеляза Николай. — Понякога хората, които говорят за мир и разбирателство, искрено се стремят към това.

— Отвори си очите. Държавите, които предлагат да играят ролята на посредници, се стремят да управляват света. Това просто е поредният ход в играта.

Баща им се засмя:

— Не бъди много сигурен в това. Повечето държави, които предлагат да посредничат, се стремят да възвърнат предишни позиции и да получат ново влияние. Франция. Америка. Япония. Винаги се месят, защото са имали това влияние, но не осъзнават, че вече са го загубили.

Бийн се усмихна:

— Нищо не е сигурно, нали, татко? Самият факт, че отхвърляш възможността някоя от тези страни да стои зад отвличането, ме кара да ги подозирам.

Николай се засмя и се съгласи.

— Това е проблемът да имаш двама завършили Военното училище вкъщи — отбеляза баща им. — Мислят си, че като могат да командват армии, разбират и от политика.

— Всичко се свежда до маневриране и избягване на битки, докато не си осигуриш надмощие — каза Бийн.

— Трябва да има и желание за власт — напомни баща им. — А дори някой в Америка, Франция и Япония да има такова желание, народите им не се стремят към власт. Водачите им никога няма да ги подтикнат да воюват. Трябва да търсим виновника в развиващите се нации. Агресивни народи, които се смятат за онеправдани, подценени. Войнствени, раздразнителни.

— Цяла нация от войнствени, раздразнителни хора? — попита Николай.

— Звучи като Атина — отбеляза Бийн.

— Нация, която има такова поведение към други народи — уточни баща им. — Няколко самонадеяни ислямски държави отговарят на това описание, но те никога не биха отвлекли християнско момиче да командва войските им.

— Може да са я отвлекли, за да попречат на собствената й страна да я използва — отбеляза Николай. — Което пак ни връща към съседите на Армения.

— Интересна гатанка — измърмори Бийн. — Може би по-късно ще открием отговора, когато стигнем там, където отиваме.

Баща му и Николай го погледнаха, сякаш беше луд.

— Къде отиваме?

Майка им първа се досети:

— Отвлекли са дете от Военното училище. Не само това, ами и член на Ендъровия отряд, участвал във военните действия.

— Една от най-добрите — съгласи се Бийн.

Баща им беше скептичен:

— Един случай не означава правило.

— Да не чакаме да видим кой ще е следващият — предложи майката. — Предпочитам да изглеждам като глупачка, задето съм действала прибързано, отколкото да съжалявам, че не сме взели мерки.

— Да изчакаме няколко дни — настоя бащата. — Все ще изникне нещо.

— Вече сме закъснели с шест часа — възрази Бийн. — Ако похитителите са търпеливи, могат да чакат месеци наред, преди да нанесат следващия си удар. Но ако нямат търпение, може би вече подготвят други отвличания. Единствената причина с Николай да не сме в торбата е, че смутихме плановете им, като дойдохме на почивка.

— А може би пристигането ни на острова им дава идеална възможност — вметна Николай.

— Защо не поискаш охрана? — обърна се майка им към мъжа си.

Баща им се замисли.

Бийн го разбираше. Политиката бе деликатна игра и всичко, което баща им стореше сега, можеше сериозно да навреди на кариерата му.

— Никой няма да сметне, че търсиш специални привилегии — увери го Бийн. — С Николай сме ценни кадри на тази страна. Доколкото си спомням, самият министър-председател го каза на няколко пъти. Да съобщим в Атина къде сме, да ги накараме да ни осигурят закрила и да се махаме оттук.

Баща им извади мобилния си телефон.

Получи съобщение, че мрежата е прекалено натоварена.

— Ето — заяви Бийн. — Няма начин тук, на Итака, телефонната мрежа да е пренатоварена. Спешно трябва да намерим лодка.

— Самолет — вметна майка им.

— Не, лодка — настоя Николай. — И да не е под наем. Похитителите навярно само чакат да им паднем в ръцете. Да им се дадем без бой.

— Няколко от съседните къщи имат лодки — отбеляза баща им. — Но не познаваме тези хора.

— Те ни познават — изтъкна Николай. — Особено Бийн. Ние сме герои от войната.

— Да, но от всяка къща могат да ни наблюдават — напомни баща им. — Ако ни наблюдават. Не можем да се доверим на никого.

— Да си сложим банските костюми и да отидем на плажа — предложи Бийн. — Ще се отдалечим в другия край на острова, ще го прекосим и ще потърсим някого с лодка.

Тъй като никой не предложи по-добър план, веднага пристъпиха към изпълнение на този. След две минути бяха навън, не носеха портфейли или чанти, но майка им и баща им бяха скрили в банските си костюми документите за самоличност и кредитните карти. Бийн и Николай се занасяха както винаги, а родителите им се държаха за ръце, разговаряха тихо и се усмихваха на синовете си — както обикновено. Никаква следа от безпокойство. Нищо, което би могло да се стори подозрително на наблюдателите им.

Бяха извървели едва около триста метра по плажа, когато чуха взрив — силен, идваше отблизо, земята под краката им потрепери. Майка им падна. Баща им й помогна да се изправи, а двете момчета се огледаха назад.

— Може би не е нашата къща — измърмори Николай.

— По-добре да не проверяваме — отбеляза Бийн.

Затичаха се, но изчакваха майка си, която си беше одрала едното коляно и навехнала другото при падането и накуцваше.

— Не ме чакайте — извика.

— Майко, ако отвлекат теб, все едно отвличат нас — каза Николай, — защото ще направим всичко, за да те освободим.

— Нас няма да искат да отвлекат — отбеляза Бийн. — Петра са я взели, за да я използват. Нас искат да ни убият.

— Не — ахна майка им.

— Прав е — намеси се бащата. — Никой не взривява къща, ако иска да отвлече обитателите й.

— Не сме сигурни, че беше нашата!

— Майко — търпеливо обясни Бийн, — това е основен стратегически похват. Ако не можеш да контролираш вражеските ресурси, трябва да ги унищожиш.

— Какъв враг? Гърция няма врагове!

— Когато някой иска да завладее света, всички му стават врагове — отбеляза Николай.

— Трябва да тичаме по-бързо — заяви майка им.

Така и направиха.

Докато тичаха, Бийн си спомни думите на майка си. Николай, разбира се, беше прав, но Бийн не можеше да не се замисли: „Гърция може да няма врагове, но аз имам. Някъде на тази планета Ахил е жив. Би трябвало да е затворен, под стража, защото е побъркан, защото е убил толкова много хора. Граф обеща, че никога няма да излезе на свобода. Но Граф бе изправен пред военен съд — оправдаха го, наистина, но напусна армията. Сега е министър на колонизацията и няма власт да спази обещанието си. А Ахил има едно заветно желание — да ме убие.“

Отвличането на Петра бе съвсем в стила на Ахил. Ако имаше власт да го постигне — ако някое правителство или групировка му помагаше — тогава много лесно можеше да изпрати същите хора да убият Бийн.

Дали не би пожелал да присъства лично?

Вероятно не. Ахил не беше садист. Убиваше, когато се наложеше, но никога не би се изложил на опасност. Предпочиташе да убива от разстояние. Да използва чужди ръце за мръсната работа.

Кой друг би могъл да желае смъртта на Бийн? Всеки друг враг би се стремил да го залови. След процеса срещу Граф успехът му във Военното училище стана публично достояние. Военните по целия свят знаеха, че това е детето, което превъзхожда Ендър в много отношения. Много биха пожелали да им служи. И много биха се страхували от него, ако се изправи срещу тях. Всеки можеше да реши да го убие, ако осъзнае, че не може да го притежава. Преди това обаче щяха да се опитат да го привлекат на своя страна. Само Ахил искаше да го убие на всяка цена.

Бийн не сподели тези мисли с близките си. Страхът му от Ахил изглеждаше чиста параноя. Сам не знаеше дали да си вярва. При все това, докато бягаше със семейството си, той все повече се убеждаваше, че зад похитителите на Петра стои Ахил.

Чуха бръмченето на хеликоптерите, преди да ги видят, и Николай реагира мигновено.

— Към сушата! — изкрещя.

Затичаха се към най-близкото дървено стълбище, водещо нагоре през скалите.

Не бяха изминали и половината път, когато хеликоптерите се появиха. Нямаше смисъл да се опитват да се крият. Едната машина се приземи на плажа, другата — горе.

— Надолу е по-лесно, отколкото нагоре — извика баща им. — Пък и хеликоптерите са с гръцки военни гербове.

На Бийн му хрумна, че понеже Гърция бе в новия Варшавски договор, гръцките военни можеха да действат по нареждане на руснаците. Но го спести.

Мълчаливо слязоха на плажа. Изпитваха смесени чувства на надежда, отчаяние и страх.

От хеликоптера изскочиха войници с гръцки униформи.

— Поне не се представят за турци — отбеляза Николай.

— Откъде може гръцката армия да е разбрала, за да дойде да ни спаси? — недоумяваше майка им. — Взривът стана само преди няколко минути.

Скоро научиха отговора. Един полковник, когото баща им бегло познаваше, се приближи и им отдаде чест. Не, отдаде част на Бийн, като на ветеран от Войната с формиките.

— Нося ви поздрави от генерал Тракос. Щеше да дойде лично, но когато получихме предупреждението, трябваше да действаме светкавично.

— Полковник Деканос, смятаме, че синовете ни са в опасност — рече баща им.

— Осъзнахме го в момента, когато получихме вестта за отвличането на Петра Арканян. Но ви нямаше у дома и ни трябваха няколко часа, докато ви локализираме.

— Чухме взрив — отбеляза майка им.

— Ако бяхте в къщата, щяхте да сте мъртви като хората от съседните постройки — обясни Деканос. — Армията отцепи района. Петнайсет хеликоптера бяха изпратени да ви търсят. Надявахме се, че сте живи… или ако не, поне да заловим престъпниците. Вече докладвахме в Атина, че сте живи и здрави.

— Заглушаваха сигнала на мобилния телефон — обяви бащата.

— Който и да стои зад това, организацията му е желязна. Броени часове след похищението над Петра Арканян са били отвлечени още девет деца.

— Кои? — попита Бийн.

— Още не знаем имена. Само броя им.

— Има ли убити?

— Не. Поне нямаме такива данни.

— Защо тогава са взривили къщата? — поинтересува се майка им.

— Ако знаехме защо, щяхме да знаем кой — отвърна Деканос. — Или обратното.

Седнаха и закопчаха коланите си. Хеликоптерът се издигна — но не твърде високо. Другите машини се подредиха около и над тях. Летящ ескорт.

— На сушата войниците ни продължават да издирват нападателите — обясни Деканос. — Но сигурността ви е главният ни приоритет.

— Благодарни сме ви — измърмори майка им.

Бийн обаче не беше толкова поласкан. Разбира се, че гръцките военни щяха да ги защитават. Каквото и да правеха обаче, нямаше как да ги скрият от гръцкото правителство. А то участваше в управлявания от руснаците Варшавски договор вече от няколко поколения, още преди войните с формиките. Така Ахил — ако виновникът беше той, ако работеше за руснаците, ако, ако… можеше да ги открие. Бийн знаеше, че не е достатъчно да му осигурят охрана. Трябваше да се скрие толкова добре, че никое правителство да не може да го открие, само той да знае къде е.

За съжаление той не само бе още дете, ами и знаменито дете. Толкова млад и известен хлапак бе почти невъзможно да остане незабелязан където и да е по света. Имаше нужда от помощ. Ето защо засега не му оставаше друго, освен да приеме закрилата на военните и да се надява, че ще успее да се измъкне, преди Ахил да го открие.

Ако врагът беше Ахил.