Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (4)

Под охрана

До: [email protected]

От: [email protected]

Тема: Проблем

 

По-добре от всеки друг знаете колко е важно Флотът да бъде предпазен от машинациите на политиците. По тази причина отхвърлих предложението на Лок. Сега обаче виждам, че съм сгрешил. Нищо не застрашава неутралитета на Флота повече от перспективата една държава да вземе надмощие на Земята, особено, както е в случая, ако тази държава вече е проявила склонност да се меси в работата на МФ и да го използва за тясно националните си интереси.

Боя се, че се държах доста рязко с Лок. Не смея да му пиша направо, защото, макар че на Лок може да се разчита, никога не се знае как ще реагира Демостен на писмо с извинения от полемарха. Затова, моля ви, уведомете го, че оттеглям заплахата си и му желая всичко най-хубаво.

Умея да се уча от грешките си. Тъй като един от другарите на Уигин остава извън властта на агресора, предпазливостта налага да вземем мерки за охрана на младия Делфики. Понеже вие сте на Земята, а аз — не, оставям на ваше разположение един отряд от МФ и всички необходими ресурси; заповедите, разбира се, ще се получават по тайни канали с ниво на секретност 6. Изрично ви нареждам да не уведомявате мен или когото и да било за стъпките, които сте предприели за закрила на Делфики и семейството му. Това не бива да се документира никъде в системата на МФ или което и да било правителство.

Между другото, не се доверявайте на никого в Хегемонията. Винаги съм знаел, че това е свърталище на кариеристи, но напоследък кариеризмът се сменя с нещо по-лошо: агресивна идеология.

Действайте бързо. Както изглежда, или сме в навечерието на нова война, или Войната на Лигата така и не е приключила окончателно.

* * *

Колко дни можеш да живееш затворен, с въоръжена охрана, преди да се почувстваш като затворник? Бийн никога не се беше чувствал потиснат във Военното училище. Нито дори на Ерос, където ниските бъгерски тунели се тресяха като дерайлиращ вагон. Никога не беше попадал в такова положение, затворен със семейството си в четиристаен апартамент, където не ти остава друго, освен да крачиш нервно напред-назад. Все пак не го правеше. Искаше му се да крачи, но седеше привидно спокойно, владееше се, опитваше се да измисли как да вземе нещата в свои ръце.

Не обичаше да разчита на други — никога не го беше харесвал, макар че му се бе случвало, когато Поук го закриляше по улиците на Ротердам и след като сестра Карлота го спаси от сигурна смърт, като го взе и изпрати във Военното училище. И в двата случая обаче имаше някакъв контрол над нещата. Сега беше друго. Знаеше, че ако нещо се прецака, няма как да промени положението.

Войниците, които охраняваха апартамента и цялата сграда, бяха способни, храбри мъже, нямаше причина да се съмнява. Нямаше да го предадат. Вероятно. Бюрократичният апарат пазеше местонахождението му в тайна. Несъмнено, ако врагът го откриеше, причината щеше да е недоглеждане, не измяна.

Не му оставаше друго, освен да чака, като затворник на закрилниците си. Чувстваше се като муха в паяжина, в очакване да дойде паякът. И нищо не можеше да направи, за да промени положението. Ако Гърция започнеше война, властите щяха да извикат Бийн и Николай на работа, да чертаят планове, да изработват стратегии. Що се отнася до сигурността обаче, те бяха деца, неспособни да се защитават и грижат сами за себе си. Нямаше смисъл да се опитва да обяснява, че най-добрата защита е да се махне оттук, да го оставят да се движи самостоятелно, да се скрие в някой голям град, където никой няма да го познава и да му обръща внимание. Защото виждаха в него само едно дете. А кой слуша малките деца?

За малките деца всеки се грижи.

Дори да не е по силите на възрастните да им осигурят тази безопасност.

Идеше му да хвърли нещо през прозореца и да скочи след него.

Вместо това седеше неподвижно. Четеше книги. Включваше се в мрежата с един от многото си псевдоними и сърфираше, търсеше трошици информация, изпаднала от военните системи, с надеждата нещо да му подскаже къде може да са Петра, Флай Моло, Влад, Дъмпър. Някоя страна, която се държи малко по-арогантно от обикновеното, защото управниците си мислят, че вече имат печеливша карта. Или страна, която се държи малко по-предпазливо и последователно, защото най-после някой умен човек е застанала начело.

Нямаше смисъл — знаеше, че няма да ги открие така. Важната информация попада в мрежата едва когато вече е твърде късно да реагираш. Някой трябваше да знае. Фактите, които му бяха нужни, за да намери приятелите си, можеха да се намерят в десетина страници — знаеше го, защото винаги ставаше така, историците щяха да го забележат и да изпишат стотици страници, като се питат: „Защо никой не е забелязал? Защо никой не е направил връзката?“ Защото хората, които разполагаха с информацията, бяха твърде глупави, за да съзнават какво имат, а хората, които биха могли да я разтълкуват, бяха заключени в този апартамент в един изоставен курорт, където дори туристите вече не искаха да идват.

Най-лошото бе, че дори родителите му лазеха по нервите. След самотното детство най-прекрасното събитие в живота му беше, когато сестра Карлота откри биологичните му родители. Войната свърши и другите деца се завърнаха при семействата си, но Бийн не остана сам. Той също се върна у дома при родителите си. Разбира се, не пазеше детски спомени за тях. Но Николай имаше и с готовност му разказваше всичко, сякаш бяха негови.

Добри хора бяха родителите му. Никога не го караха да се чувства като натрапник, чужденец или гост. Сякаш цял живот са били заедно. Харесваха го. Обичаха го. Много странно и въодушевяващо бе това чувство да си сред хора, които не искат от теб нищо друго, освен да бъдеш щастлив, които се радват просто защото си до тях.

Когато се побъркаш от бездействие обаче, вече няма никакво значение колко харесваш някого, колко го обичаш, колко си благодарен за милото му отношение към теб. Тези хора просто започват да те влудяват. Всичко, което правят, ти лази по нервите като фалшиво пеене и просто не ти дава мира. Иска ти се да им закрещиш да млъкват! Но не го правиш, защото ги обичаш и знаеш, че вероятно и ти ги влудяваш и докато няма изгледи да ви освободят, не бива да нажежаваш обстановката…

Неочаквано някой почуква на вратата, отваряш и осъзнаваш, че най-после нещо ще се случи.

На прага се появиха полковник Граф и сестра Карлота. Полковникът беше с костюм, а Карлота носеше екстравагантна руса перука, с която изглеждаше доста глупаво, но беше красива в известен смисъл. Цялото семейство веднага ги позна освен Николай, който не се беше срещал със сестра Карлота. Когато обаче станаха, за да ги посрещнат, Граф вдигна ръка да ги спре, а Карлота сложи пръст на устните си. Влязоха, затвориха вратата и кимнаха на семейството да се съберат в банята.

Едва се побраха в тясното помещение. Майка му и баща му се завряха в кабинката на душа. Граф закачи някакъв апарат на лампата. Включи го и той замига с червена светлина. Граф заговори тихо:

— Здравейте. Дойдохме да ви измъкнем.

— Защо са тези предпазни мерки? — попита бащата на Бийн.

— Защото една от задачите на системата за сигурност е да записва всичко, което се казва в този апартамент.

— За да ни защитават, не да ни шпионират — изтъкна майка му.

— Да, разбира се — потвърди бащата.

— Тъй като всичко, което кажем, може да изтече в системата и със сигурност ще изтече — обясни Граф, — донесох това апаратче, което приема всеки звук, който издадем, и излъчва контразвуци, които ги неутрализират, тъй че почти не могат да ни чуят.

— Почти? — хвана се за думата Бийн.

— Затова няма да се впускаме в подробности. Ще ви кажа само най-основното. Аз съм министър на колонизацията и след няколко месеца ще изпратим кораб в космоса. Идеална възможност да ви махнем от Земята и да ви изпратим в орбита, а после на Ерос.

Докато говореше обаче, Граф клатеше глава, сестра Карлота също, значи беше лъжа. Прах в очите.

— С Бийн сме пътували в космоса, мамо — каза Николай. — Не е чак толкова лошо.

— Затова беше и тая война — добави Бийн. — Формиките искаха да се заселят на Земята, защото много прилича на световете, в които са живели. Сега, когато ги унищожихме, ще завземем техните светове, което е добре дошло. Съвсем справедливо, не мислите ли?

Родителите им, естествено, разбираха какво става, но Бийн вече достатъчно познаваше майка си и не се изненада, когато тя зададе един съвсем безсмислен опасен въпрос, просто за да е сигурна.

— Да, но нали няма наистина… — започна, преди баща им нежно да запуши устата й с ръка.

— Това е единственият начин да бъдем в безопасност — обясни той. — Със скоростта на светлината пътуването ще ни се стори само една-две години, докато на Земята ще изминат десетилетия. Докато достигнем другата планета, всички, които искат смъртта ни, отдавна ще са мъртви.

— Като Йосиф и Мария, когато искали да заведат Исус в Египет.

— Точно така.

— Само че се принудили да се върнат в Назарет.

— Ако Земята се самоунищожи в някоя глупава война, за нас няма да има никакво значение, защото ще сме част от новия свят. Не се тревожи, Елена. Така няма да се разделяме.

Той се наведе и я целуна.

— Да тръгваме вече, господин и госпожо Делфики — подкани ги Граф и смъкна заглушителя от лампата.

Войниците, които ги чакаха в коридора, носеха униформи на МФ, наоколо не се виждаше нито един гръцки боец. А и тези младежи бяха въоръжени до зъби. Използваха стълбите — не асансьора, не можеха да рискуват да останат в затворено помещение, където врагът неочаквано можеше да хвърли граната или няколко хиляди бомбардиращи частици. Войникът, който вървеше най-отпред, оглеждаше всичко, проверяваше всеки ъгъл, светлината под всяка врата, не допускаше нищо да ги изненада. Бийн забелязваше и движенията на тялото му под дрехите, всяко мускулче бе напрегнато, сякаш се държаха заедно единствено благодарение на самообладанието му. Този човек едва ли не излъчваше тестостерон с потта си. Такъв трябваше да е един истински мъж. Един войник.

„Аз никога не съм бил войник“ — помисли си Бийн. Опита се да си се представи във Военното училище, навлякъл части от различни флаш-костюми, които никога не му бяха по мярка. Винаги приличаше на маймунка, облечена с човешки дрехи, за да разсмива гостите на господаря си. Като малко хлапе, облякло дрехите на батко си. Когато порасне, Бийн искаше да стане като младежа пред себе си. Но колкото и да се опитваше, все не можеше да си се представи едър. Дори среден на ръст. Можеше да е мъж, можеше да е човек, или поне човекоподобен, но никога нямаше да бъде мъжествен. Никога нямаше да се случи някой да го погледне и да каже: „Ето, това се казва мъж“.

И все пак този войник никога не беше давал заповеди, които да променят хода на историята. Да изглеждаш добре с униформа не беше единственият начин да заслужиш мястото си в света.

Слязоха на първия етаж и изчакаха. Двама войници се показаха и погледнаха хората от хеликоптера на МФ, които им дадоха знак. Граф и сестра Карлота излязоха първи, движеха се стегнато. Не поглеждаха настрани, гледаха само хеликоптера. Групичката се качи, всички седнаха, закопчаха коланите си; машината се наклони на една страна, издигна се и се понесе ниско над водата.

Майката на Бийн постоянно любопитстваше да научи истинския план, но Граф всеки път отклоняваше темата, като извикваше весело:

— Да изчакаме, докато пристигнем някъде, където няма да се наложи да крещим!

Това не се хареса на майка му. На никого не се харесваше. Сестра Карлота обаче ги успокояваше с благата си усмивка на монахиня, сякаш беше учила за това. Нямаше как да не й се доверят.

След пет минути кацнаха на борда на подводница. Беше голяма, със знамето на Съединените щати и на Бийн му хрумна, че след като не знаеха коя страна е отвлякла другите деца, сега може би сами се набутваха в ръцете на врага.

Щом влязоха вътре обаче, забеляза, че макар екипажът да носеше американски униформи, въоръжени бяха само войниците на МФ — онези, които ги доведоха, и още петима-шестима вътре. Понеже винаги онзи с оръжието командва, а тук единствените оръжия бяха под командването на Граф, Бийн се поуспокои.

— Ако ми кажете, че и тук не можем да говорим… — започна майка му, но Граф пак вдигна ръка, а сестра Карлота й даде знак да мълчи.

Полковникът им кимна да последват войника, който ги беше довел, в тясното коридорче на подводницата.

Накрая шестима пак се набутаха на тясно — в капитанската каюта — отново изчакаха полковникът да закачи заглушителя.

Когато лампата замига, майката на Бийн заговори първа:

— Как можем да сме сигурни, че не ни отвличате като всички останали?

— Колко сте права. Всичките са били похитени от банда монахини-терористки със съучастието на дебели стари чиновници.

— Шегува се — опита се да я успокои бащата.

— Знам, че се шегува. Просто не ми е смешно. След всичко, което преживяхме, очакват да тръгнем ей така, без никакво обяснение, без думичка… на голо доверие.

— Съжалявам, но вече се бяхте доверили сляпо на гръцкото правителство — изтъкна Граф. — Все на някого трябва да се доверите. Защо не на нас?

— Гръцките военни поне ни обясниха как стоят нещата и се престориха, че имаме някакво право на избор.

„На нас с Николай никой нищо не е обяснявал“ — помисли си Бийн, но замълча.

— Хайде, ще говорим направо — поде сестра Карлота. — Планът е прост. Гръцката армия продължава да охранява апартамента, носят храна и прането. Това вероятно не може да заблуди никого, но гръцкото правителство поне си мисли, че участва в плана. Междувременно четирима пасажери, които приличат на вас и пътуват под фалшиви имена, ще бъдат закарани на Ерос, откъдето ще се качат на първия колонизационен кораб. Едва след излитането ще бъде съобщено официално, че от съображения са безопасност семейство Делфики е емигрирало в новия свят.

— А ние къде ще бъдем всъщност? — поинтересува се бащата.

— Не знам — кратко отговори Граф.

— Нито пък аз — призна сестра Карлота.

Родителите на Бийн ги изгледаха втрещено.

— Значи няма да останем на подводницата — отбеляза Николай, — защото в такъв случай щяхте да знаете къде ще бъдем.

— Това е двойна заблуда — досети се Бийн. — Ще ни разделят. Аз ще замина за някъде, вие — за друго място.

— В никакъв случай — възкликна баща му.

— Достатъчно дълго живяхме разделени — намеси се майка му.

— Няма друг начин. Знаех, че така ще стане. Аз… искам да направим така.

— Искаш да ни изоставиш? — не повярва майка му.

— Аз съм този, когото искат да убият.

— Не можеш да си сигурен! — възрази тя.

— Напротив. Ако не съм с вас, дори да ви открият, вероятно няма да ви сторят нищо.

— Освен това — намеси се Николай, — ако се разделим, ще променим профила си. Те търсят майка, баща и две момчета. Така ще станем родители и едно момче. И баба с внучето си. — Погледна сестра Карлота и се усмихна.

— Надявах се да мина за леля — измърмори тя.

— Говорите, сякаш вече знаете плана! — възмути се майката.

— Толкова е близко до ума — отбеляза Николай. — Още от момента в банята, когато ни разказаха версията за отвличане на вниманието. Защо иначе полковник Граф доведе сестра Карлота?

— За мен изобщо не е толкова близко до ума — възрази майката.

— Нито за мен — намеси се бащата. — Но така е, когато имаш синове вундеркинди.

— Колко дълго ще продължи? — попита майката. — Кога ще свърши? Кога Бийн отново ще е сред нас?

— Не знам — отвърна Граф.

— Няма откъде да знаем, мамо — каза Бийн. — Най-напред трябва да разберем кой е отвлякъл другите и защо. Едва когато научим откъде идва заплахата, ще преценим дали сме взели достатъчно мерки и да се покажем.

Майка му изведнъж заплака:

— И ти го искаш, така ли, Юлиане?

Бийн я прегърна. Не защото изпитваше нужда, а защото знаеше, че тя се нуждае от този жест. След една година със семейството си все още не беше съвсем усвоил нормалните емоционални реакции, но поне знаеше приблизително какви трябва да бъдат. Е, изпита поне една нормална емоция — почувства се малко гузен, че само симулира чувствата, които майка му очакваше от него, вместо да дойдат от сърцето му. При Бийн обаче тези жестове никога не идваха от сърцето. Твърде късно бе научил този език, за да му идва естествено. Винаги щеше да говори езика на сърцето със смешен чужд акцент.

Истината беше, че макар да обичаше родителите си, нямаше търпение да се усамоти някъде и да се свърже с хората, които биха могли да му дадат информация как да намери приятелите си. Освен Ендър той единствен от Ендъровия джийш беше на свобода. Имаха нужда от него, а вече бе пропилял твърде много време.

Затова прегърна майка си; тя се притисна до него и продължи да плаче. Прегърна и баща си, но за кратко; с Николай допряха юмруците си. Все чужди жестове за Бийн, но родителите му знаеха, че искрено му се иска да им покаже обичта си и ги приемаха като израз на истински чувства.

Подводницата беше бърза. Скоро достигнаха оживено пристанище — Солун, предположи Бийн, макар че можеха да са във всеки друг търговски порт в Егейско море. Подводницата не навлезе в самото пристанище. Изплува между два кораба, движещи се успоредно на брега. Родителите на Бийн, Николай и Граф се прехвърлиха на един търговски съд заедно с двама цивилни войници, твърде сковани, за да минат за нормални граждани. Бийн и Карлота останаха. Никой от двете групи нямаше да знае къде са другите. Нямаше да правят опити да се свържат. Това също тежеше на майка му:

— Защо не можем да си пишем?

— Нищо не е по-лесно за проследяване от електронното писмо — обясни бащата. — Дори да се представяме с фалшиви имена, ако проследят редовния поток на писма за Юлиан, пак ще го открият.

Майка му разбра. Поне с ума, ако не със сърцето си.

* * *

Бийн и Карлота седнаха на една масичка в бордовата кухня на подводницата.

— Е?

— Е.

— Къде отиваме? — попита Бийн.

— Нямам представа. Ще ни прехвърлят на друг кораб на друго пристанище, ще ни извадят фалшиви документи, но нямам представа къде ще отидем след това.

— Налага се постоянно да сме в движение. Да не се застояваме повече от няколко седмици на едно място. Всеки път трябва да влизам в мрежата с нов псевдоним, за да не могат да ни проследят.

— Сериозно ли смяташ, че някой следи всички електронни писма по целия свят и проверява онези, които се използват винаги от различно място?

— Да. Вероятно вече го правят, въпросът опира до просто търсене.

— Ама това са милиарди електронни писма дневно.

— Затова просто ще вземат много чиновници.

Бийн се усмихна. Сестра Карлота също:

— Ти си сополанко, който няма никакво уважение към старите хора.

— Наистина ли оставяш на мен да решавам къде ще отидем?

— В никакъв случай. Просто чакам предложение, което и двамата да приемем.

— Твърде жалко извинение да киснем в тази подводница с толкова много мъжаги.

— Станал си още по-циничен от времето, когато скиташе по улиците на Ротердам — хладно установи тя.

— Заради войната е. Човек се променя.

Тя не издържа да се прави на сериозна. Макар че смехът й бе като излайване, а усмивката й трая не повече от секунди, това бе достатъчно. Тя още го харесваше. И за негова изненада той също я харесваше, макар че от времето, когато живееха заедно и тя го обучаваше за Военното училище, бяха изминали доста години. Изненадваше се, защото, докато живееше при нея, никога не си беше давал сметка, че я харесва. След смъртта на Поук не желаеше да признае пред себе си, че харесва когото и да било. Сега обаче знаеше истината. Сестра Карлота бе сред любимите му хора.

Разбира се, след известно време вероятно щеше да започне да му лази по нервите, също като родителите му. В този случай поне можеха да се преместят на ново място. Нямаше да има войници на пост пред вратата и прозорците.

А пък ако станеше непоносимо досадна, Бийн можеше да я изостави и да действа на своя глава. Не можеше да й го каже, защото щеше да я разтревожи. Пък и тя вече би трябвало да се досеща. Имаше всички данни от тестовете. А тези тестове бяха създадени да показват всичко за един човек. Ами да, тя навярно знаеше за него повече, отколкото самият той.

Разбира се, още тогава Бийн си даваше сметка за това и не беше дал искрен отговор на никой от психологическите въпроси. Имаше вече достатъчно познания по психология, за да знае кои са най-подходящите отговори, за да изпълни изискванията за приемане във Военното училище. Тъй че всъщност тя не знаеше нищо за него от тези тестове.

Той самият обаче нямаше представа какви биха били истинските му отговори, нито тогава, нито сега. Затова едва ли знаеше повече от нея за себе си.

Но тъй като тя го наблюдаваше и беше мъдра по свой начин, вероятно все пак го познаваше по-добре.

Каква глупост. Да си помислиш, че един човек може да познава друг. Можеш да свикнеш с някого, да говориш със собствените му думи, но никога не можеш да знаеш защо хората казват или правят нещо, защото самите те нямат представа. Никой не разбира никого.

И все пак ние живеем заедно, погаждаме се през повечето време и с достатъчен успех правим съвместно различни неща, за да не се отчаем съвсем. Хората се женят и много бракове се оказват успешни, раждат деца и от повечето стават свестни хора, правят училища, фирми, фабрики и ферми, които горе-долу вършат работа — и всичко това, без да имаш ни най-малко представа какво става в главата на човека до теб.

През повечето време човек живурка ден за ден.

Това бе една от чертите на собствения му вид, която Бийн не харесваше.