Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (8)

Товарният микробус

До: [email protected]

От: [email protected]

Тема: сатинфо

 

Сателитните наблюдения от деня на убийството на Делфики и семейството му: от едно място в Русия на 64 градуса северна ширина в различни посоки едновременно тръгват девет транспортни средства. Приложени са кодирани данни с дестинациите. Наистина ли са превозвали нещо? Или е примамка? Коя е най-добрата стратегия, приятелю? Елиминиране или спасителна акция? Дали са децата, или оръжия за масово унищожение? Трудно е да се каже. Защо този негодник Лок изпрати Ендър Уигин? Сега можехме да използваме това момче. Колкото до броя на колите, защо девет, а не десет — може би едното дете е мъртво или болно. Може би едно се е съгласило да сътрудничи. Може би две са се съгласили и са изпратени заедно. Можем само да гадаем. Това са само сурови сателитни данни, не информация от интелнетком. Ако имате други сведения, изпратете ми ги.

Къстър

* * *

Петра знаеше, че изолацията е средство, за да я прекършат. Не давайте възможност на момичето да говори с никого. След това, когато се появи някой, езикът й ще се развърже, ще е склонна да вярва на всяка лъжа, ще е готова да се сприятели и с най-големия си враг.

Странно как можеш да знаеш какво точно цели врагът и то пак да действа. Като в една пиеса, на която я заведоха родителите й през втората седмица след завръщането й. На сцената четиригодишно момиченце пита майка си защо баща му още не се е прибрал. Майката търси начин да й съобщи, че бащата е бил убит от бомба на азербайджански терористи — бомба със закъснител, предназначена да убие хората, притекли се на помощ на пострадалите от първи, по-малък взрив. Бащата загинал геройски, опитвайки се да спаси дете, затиснато под отломки, въпреки че полицаите му изкрещели да не се приближава, че може би ще има втори взрив. Майката най-накрая съобщава истината на детето.

Момиченцето гневно тропа с крак и казва: „Той е мой татко! Не е татко на онова момченце!“ Майката отговаря: „Таткото и майката на момченцето не са били там, за да му помогнат. Баща ти е направил това, което се е надявал, че друг ще стори за теб, ако него го няма, когато се наложи.“ Момиченцето заплаква: „Сега никога няма да е при мен, когато се наложи. Не искам друг. Искам татко.“

Петра гледаше пиесата с пълното съзнание за цинизма й. Да използваш дете, копнежа за най-близките хора, да го свържеш с благородството и героизма, да представяш противника като кръвен враг, да накараш детето да казва детински невинни неща, докато плаче. Това можеше и компютър да го напише. Но пак имаше ефект. Петра плака искрено, като цялата публика.

Така й действаше изолацията и тя го знаеше. Каквото и да целяха, навярно щяха да го постигнат. Защото човекът е като машина, Петра го знаеше, машина, която прави каквото поискаш от нея, стига да знаеш кои лостове да дръпнеш. Независимо колко сложно устроен изглежда човек, ако го откъснеш от мрежата от други хора, която оформя съзнанието му, обществото, което изгражда самоличността му, той ще се превърне в система от лостове. Няма значение колко упорито се съпротивлява и колко добре съзнава, че го манипулират. Накрая, ако си достатъчно търпелив, ще свириш на него като на пиано и всяка нота ще звучи точно както очакваш.

„Дори с мен е така“ — помисли си Петра.

Съвсем сама, ден подир ден. Седеше пред компютъра, четеше писма от хора, за които не знаеше нищо. Изпращаше до другите членове на Ендъровия джийш, но знаеше, че електронните й писма също се цензурират, че всички лични забележки се изтриват. Превръщаха се в поток от сухи данни. Вече не можеше да търси в мрежата. Трябваше да изпраща заявки и да чака отговор от хората, които я контролираха. Сам-самичка.

Опитваше се да спи, но явно й слагаха някакъв наркотик във водата — организмът й бе толкова превъзбуден, че изобщо не можеше да задреме. Затова престана да се съпротивлява. Примири се, превърна се в машина, каквато искаха да бъде. Опитваше да се убеди, че като се преструва, че се е превърнала в машина, няма да се превърне наистина. В същото време обаче съзнаваше, че в крайна сметка човек става такъв, на какъвто се преструва.

И не щеш ли, идва ден, когато вратата се отваря и влиза някой.

Влад.

Той беше от армия „Дракон“. По-малък от Петра, добро момче, но тя не го познаваше добре. Между тях обаче имаше и друга връзка, доста силна: Влад бе единственото друго дете в Ендъровия джийш освен Петра, което не издържа на напрежението и се наложи да го изтеглят от битката за един ден. Всички се държаха добре към тях, но и двамата знаеха, че са слабаците. Обект за съжаление. Всички получиха еднакви медали и награди, но Петра знаеше, че техните отличия значат по-малко от отличията на другите, препоръките им бяха голи, защото те се бяха огънали, докато другите държаха фронта. При все това не го бяха обсъждали. Петра просто знаеше, че той си мисли същото като нея, защото и той бе в същия дълъг тъмен тунел.

И ето го сега тук.

— Здрасти, Петра.

— Здрасти, Влад.

Харесваше й да чува собствения си глас. Все още не го беше загубила. Харесваше й да чува и неговия.

— Май излиза, че съм новият инструмент за мъчение, който ще използват върху теб — отбеляза той.

Усмихна се. Явно искаше да прозвучи като шега. Петра обаче разбра, че не е.

— Така ли? По традиция би трябвало само да ме целунеш и някой друг да ме измъчва.

— Всъщност не е мъчение. А начин да се измъкнем.

— От какво да се измъкнем?

— От затвора. Не е, както си мислиш, Петра. Хегемонията се разпада, ще има война. Въпросът е дали ще оставим в света да се възцари хаос, или ще помогнем една нация да владее всички останали. И ако да, коя ще е тази нация?

— Нека да отгатна. Парагвай?

— Близко си. — Влад се усмихна. — Знам, за мен е по-лесно. Аз съм от Белорусия. Все искаме да се изкараме отделна нация, но в сърцата си нямаме нищо против върховната власт да е на Русия. Никой извън Белорусия не го е еня дали сме руснаци или нещо малко по-различно. Затова не беше много трудно да ме склонят. Ти си арменка. По времето на комунизма страната ти дълго време е била потисната. Но Петра, каква арменка си ти? Кое е добро за Армения? Това се очаква да ти кажа. Да те накарам да разбереш, че Армения ще спечели, ако Русия застане начело. Престани да саботираш усилията ни. Помогни ни да се подготвим за истинска война. Ако ни сътрудничиш, Армения ще получи специално място в новия ред. Така ще помогнеш на родината си. Не е маловажно, Петра. А пък ако не сътрудничиш, каква полза? Няма да помогнеш на себе си. Няма да помогнеш на Армения. Никой няма да разбере каква героиня си.

— Звучи ми като заплаха със смърт.

— Звучи като заплаха със самота и безличие. Ти не си родена да гниеш в забрава, Петра. Родена си, за да блеснеш. Това е шанс отново да станеш герой. Знам, че си мислиш, че ти е все едно, но хайде, признай го — страхотно беше да си в Ендъровия джийш.

— А сега сме в джийша на онази отрепка. Той ще сподели ли славата си с нас?

— Защо не? Той е шефът и няма нищо против да командва герои.

— Влад, той ще се погрижи никой да не разбере, че някой от нас е съществувал. След като му свършим работа, ще ни избие.

Петра, без да иска, изказа мислите си. Знаеше, че ще стигнат до Ахил. Знаеше, че това е гаранция за сбъдването на предсказанието й. Но ето, методът им работеше. Тя толкова се радваше, че има приятел, с когото да говори, че с готовност се разприказва, макар той очевидно да сътрудничеше на врага.

— Е, Петра, какво да кажа? Обяснявах им, че си вироглава. Предадох ти предложението. Помисли си. Няма бърза работа. Имаш предостатъчно време да решиш.

— Отиваш ли си?

— Такова е правилото. Щом отказваш, оставаш сама. Съжалявам.

Влад се изправи.

Тя го изпрати с поглед, когато излизаше. Искаше й се да каже нещо остроумно и смело. Искаше да му изкрещи някаква обида, за да се засрами, че се е предал на Ахил. Но знаеше, че каквото и да каже, ще се използва по един или друг начин срещу нея. Всяка нейна дума, щеше да подскаже на мъчителите й нов начин да я тормозят. Това, което каза досега, бе достатъчно.

Затова запази мълчание и вратата се затвори. Петра полежа, докато компютърът й изпиука. Получи нова задача, захвана се за работа, реши я и както обикновено вкара няколко малки грешки, като си мислеше: „Всъщност доста добре се справям, щом още не съм се огънала“.

След това си легна и плака, докато заспа. Миг преди да се унесе обаче, си помисли, че Влад е най-добрият и най-верният й приятел и би сторила всичко, за да го накара да се върне.

Сетне това чувство премина и точно преди да заспи, й хрумна: „Ако наистина бяха толкова умни, щяха да се досетят, че точно в този момент се чувствам слаба. Ако Влад влезеше, щях да му се хвърля на врата и да му кажа: Да, ще ви помагам, благодаря ти, че дойде, Влад, благодаря.“

Само че пропуснаха възможността.

Както бе казал веднъж Ендър, повечето победи се дължат на находчиво използване на глупавите грешки на противника, не на особена гениалност на плана ти. Ахил беше много хитър. Но не съвършен. Не всезнаещ.

„Той може би няма да победи — помисли си тя. — Може би дори ще успея да се измъкна жива оттук.“

Най-после спокойна, тя заспа.

* * *

Когато я събудиха, цареше мрак.

— Ставай.

Безцеремонно. Не можеше да види кой е. Отвън се чуваха стъпки. Тежки обувки. Войници.

Петра си спомни, че разговаря с Влад. Как отхвърли предложението му. Беше й казал, че не бързат за никъде. Имала предостатъчно време да вземе решение. Сега обаче я вдигаха посред нощ. Защо ли?

Не я пипнаха дори с пръст. Тя се облече в тъмното. Не я караха да бърза. Ако смятаха да я изтезават или разпитват, нямаше да я чакат да се облече, щяха да се постараят да й е гадно и колкото се може по-неудобно.

Не искаше да задава въпроси, защото щеше да покаже слабост. Това обаче бе твърде пасивно поведение.

— Къде ме водите?

Никакъв отговор. Това беше лош знак. А може би не? Единственият й опит от такива случаи бе от няколко учебни филмчета във Военното училище и няколко шпионски филма в Армения. Тогава всичко й се стори твърде измислено, но сега се намираше в истинска ситуация като от шпионски филм и единственият й източник на информация бе онова, което беше гледала. Какво бе станало със способността й да взема решения? С уменията, заради които я бяха приели във Военното училище? Явно вършеха работа само когато си мислиш, че всичко е игра. В реалния свят страхът те сковава и единственото, за което се сещаш, са глупавите истории, измислени от хора без грам представа как стават нещата в действителност.

Хората, които я тормозеха обаче, явно също бяха гледали онези глупави филми, тъй че навярно и те нагаждаха действията, поведението и дори думите си по видяното. Но пък явно не бяха карали курс „как да изглеждаш груб и жесток, когато будиш подрастващо момиче посред нощ“. Тя се опита да си представи какво би могло да пише в такъв учебник: „Ако трябва да се премести другаде, накарайте я да бърза, кажете й, че всички само нея чакат. Ако ще я изтезавате, пускайте подигравателни забележки от рода, че се надявате да е отпочинала добре. Ако ще я упоявате, кажете й, че няма да боли, но се кискайте цинично, за да си помисли, че лъжете. Ако ще я екзекутирате, не говорете нищо.“

— Пишка ми се.

Никакъв отговор.

— Мога да го направя тук. Мога да се напикая в дрехите. Мога и гола. Мога да се изпишкам в дрехите или гола, не ми пука. Ще пускам по малко, докато вървим. Мога да напиша името си в снега. За момиче е по-трудно, изисква повече физическо натоварване, но ще го направя.

Пак никакъв отговор.

— Другият вариант е да ми разрешите да използвам тоалетната.

— Добре.

— Какво?

— Тоалетната.

Мъжът излезе. Петра го последва. Навън наистина имаше войници. Десет. Тя спря пред един мъжага и го погледна в очите:

— Добре, че са те взели. Ако бяха само тия слабаци, щях да се съпротивлявам. С теб обаче виждам, че не мога да се справя, затова се предавам. Браво, войниче.

Обърна се и отиде в тоалетната. Дали видя зачатък на усмивка върху лицето на войника? Това вече го нямаше в сценария, нали? О, не, чакай. От главния герой се очаква да остроумничи. Тя добре си играеше ролята. Сега обаче осъзна, че всички духовити забележки са само за да прикриеш страха. Безгрижното поведение не е признак за смелост, а просто опит да овладееш ужаса си в последните мигове преди да умреш.

В тоалетната, разбира се, той влезе с нея. Петра обаче идваше от Военното училище, а там, ако се притесняваше, сигурно отдавна щеше да умре от отравяне с пикочна киселина. Затова сега спокойно свали гащите си, седна на чинията и се облекчи. Придружителят й излезе много преди да стане готова и да пусне водата.

Имаше прозорец. По тавана преминаваха вентилационни тръби. Тя обаче нямаше представа къде се намира и къде може да избяга. Как ставаше във филмите? А, да. Някой приятел вече е оставил оръжие на някое скришно място и нашият герой само трябва да го намери, да го сглоби и да започне да стреля. Точно това й куцаше. Нямаше приятели.

Петра пусна водата, вдигна панталоните си, изми се и се върна при учтивите си придружители.

Изведоха я, навън чакаше нещо като конвой. Две черни лимузини и четири придружаващи коли. Две момичета с нейния ръст и коси като нейната се качиха в лимузините. Войниците държаха Петра близо до стената, под стряхата. Накрая я качиха в микробус за разнасяне на хляб. Никой от придружителите й не се качи с нея. В задницата на микробуса имаше двама души, цивилни.

— Сега какво, за хляб ли трябва да мина?

— Знаем, че духовитите забележки ти създават илюзията, че владееш положението.

— Охо, психиатър? Това е по-зле от изтезания. Тук не спазвате ли Женевската конвенция?

Психиатърът се усмихна:

— Връщаш се у дома, Петра.

— При Създателя? Или в Армения?

— За момента, не. Положението все още е… неясно.

— Доста неясно, след като ме връщате у дома на място, където никога не съм била.

— Още не се знае кой на кого служи. Групировката, която отвлече теб и другите деца, е действала без знанието на армията и официалната власт…

— Или поне така твърдят.

— Много добре ме разбра.

— Вие на кого служите?

— На Русия.

— Всички казват така.

— Не и онези, които предадоха външната политика и военната стратегия на един вманиачен малолетен убиец.

— Това три равносилни обвиненията ли са? Защото и аз съм малолетна. А според някои и убиец.

— Избиването на бъгери не е убийство.

— Едва ли може да мине за пръскане против вредители.

Психиатърът я погледна неразбиращо. Явно не знаеше достатъчно общофлотски, за да разбере шегата, която децата във Военното училище смятаха за толкова смешна.

Микробусът тръгна.

— Къде отиваме, след като няма да е у дома?

— Ще те скрием, докато изясним мащаба на заговора и хванем конспираторите.

— Или те вас.

Психиатърът пак я погледна недоумяващо. Сетне разбра:

— Възможно е. Но аз не съм важна клечка. Никой няма да се занимава с мен.

— Достатъчно важна клечка, за да командвате войници.

— Аз не ги командвам. Друг дава заповедите.

— Кой?

— Това не мога да ти кажа. Възможно е по стечение на обстоятелствата пак да попаднеш в ръцете на Ахил и съучастниците му.

— Освен това, ако се докопа до мен, всички ще сте мъртви, затова имената ви няма да са от значение, нали?

Той я погледна изпитателно:

— Много си цинична. Ние рискуваме живота си, за да те спасим.

— Рискувате и моя живот.

Той кимна бавно:

— Искаш ли да се върнеш в килията?

— Искам само да разберете, че повторното отвличане не е равносилно на пускане на свобода. Толкова сте уверен в способностите си и верността на хората си, че не допускате никаква възможност за провал. Ако грешите обаче, могат да ме убият. Затова аз също рискувам, а никой не ме е питал дали съм съгласна.

— Сега те питам.

— Пуснете ме да сляза. Ще се оправям сама.

— Не.

— Ето. Значи още съм затворничка.

— Ние те охраняваме.

— Аз съм признат военен талант, а вие не сте. От къде на къде ще ме охранявате?

Психиатърът не отговори.

— Ще ви кажа защо. Защото това не е спасяване на невинни деца от лапите на вманиачен малолетен убиец. Това е отчаян опит да избавите Майка Русия от ужасно неудобство. Затова не е достатъчно да ме спасите. Трябва да ме върнете в Армения по подходящ начин, та господарите ви в руското правителство да излязат чисти.

— Ние сме чисти.

— Не ви обвинявам, просто казвам, че за вас това има по-голям приоритет от спасяването ми. Защото, реално погледнато, докато пътуваме в този микробус, във всеки момент очаквам отново да бъда заловена от Ахил и… как ги нарекохте? Съучастниците му.

— Защо мислиш така?

— Какво значение има?

— Ти си вундеркинд. Явно вече си видяла някаква слабост в плана ни.

— Слабостта е очевидна. Твърде много хора знаят за него. Двойничките в лимузините, войниците, шофьорите. Сигурни ли сте, че няма подставено лице? Защото ако някой от тях служи на съучастниците на Ахил, те вече знаят в коя кола съм и къде ме карате.

— Никой не знае къде те караме.

— Знаят, ако шофьорът е техен човек.

— Шофьорът не знае къде отиваме.

— Просто така си кара, а?

— Знае само мястото на срещата.

Петра поклати глава:

— От самото начало се досетих, че сте глупак, защото сте психиатър. Все едно да си свещеник на религия, в която ставаш Бог.

Психиатърът се изчерви. Това достави удоволствие на Петра. Той наистина беше глупак и не му харесваше да му го казват. Трябваше обаче да го чуе от някого, защото явно живееше с мисълта, че е голям умник, а сега си играеше с огъня и самонадеяността му можеше да им струва живота.

— Може би си права — неохотно призна той. — Шофьорът знае къде отиваме сега, макар че няма представа коя е следващата ни цел. — Сви рамене. — Но няма друг начин. Все пак трябва да се доверим на някого.

— И защо решихте да се доверите точно на шофьора…?

Психиатърът не отговори.

Петра се обърна към другия пътник в микробуса:

— Искаш ли да си побъбрим?

— Мисля — отвърна той на развален общофлотски, — че си подлудила учителите във Военното училище с бърборенето си.

— Аха, явно ти си мозъкът на операцията.

Човекът я изгледа озадачено, но и обидено — не можеше да определи с какво точно го е оскърбила, но бе доловил иронията.

— Петра Арканян — заговори психиатърът, — понеже си права, че не познавам добре шофьора, кажи ми как трябваше да постъпя. Имаш ли по-добър план от това, да му се доверя?

— Разбира се. Казваш му къде е мястото на срещата и много внимателно обсъждате пътя, по който ще стигнете дотам.

— Така направих.

— Знам. После, в последния момент, точно когато ме качихте на микробуса, казвате, че вие ще карате, и го изпращате с някоя от лимузините. И отивате на съвсем друго място. Или още по-добре, закарвате ме в най-близкия град и ме пускате да се грижа сама за себе си.

Психиатърът пак отмести поглед. Толкова беше прозрачен. Един психиатър би трябвало по-добре да прикрива емоциите си.

— Онези, които ви отвлякоха, са съвсем малка група в разузнавателната агенция, за която работят — измърмори той. — Не могат да са навсякъде.

Петра поклати глава:

— Вие сте руснак, би трябвало да знаете руската история. Наистина ли вярвате, че една разузнавателна организация не може да бъде навсякъде и да следи всичко? Да не би цял живот да сте гледали само американски екшъни?

На психиатъра явно му писна. Погледна я надменно и заяви:

— Ти си пикла, която не се е научила на уважение към възрастните. Може да имаш военен талант, но нищо не разбираш от политика.

— Аха, редовния аргумент — „ти си дете и нищо не разбираш“.

— Това, че го казваш, не означава, че не е вярно.

— Сигурна съм, че разбирате от политически речи и маневри, но това е военна операция.

— Това е политическа операция — възрази психиатърът. — Няма стрелба.

Петра отново се удиви от наивността на този човек:

— До стрелба се стига, когато военната операция не постигне целите си чрез маневри. Всяка операция, чиято цел е да лиши врага от нещо ценно, е военна.

— Целта на тази операция е освобождаването на едно неблагодарно дете и връщането му у дома при мама и татко.

— Ако искате да съм ви благодарна, спрете и ме пуснете да сляза.

— Край на разговорите — заяви психиатърът. — Млъквай вече.

— Така ли прекратявате сеансите с пациентите си?

— Никога не съм твърдял, че съм психиатър.

— Със сигурност сте учили психиатрия и си личи, че сте практикували, защото нормалните хора не говорят така, когато се опитват да успокоят някое уплашено дете. Това, че сте се намесили в политиката и сте започнали нова кариера, не означава, че сте по-умен от останалите шарлатани, които мътят мозъците на хората и се мислят за учени.

Психиатърът едва сдържаше гнева си. За момент Петра изпита страх, но това й достави известно удоволствие. Щеше ли да я удари? Едва ли. Типично за психиатър той навярно отново щеше да прибегне до единствения си неизчерпаем източник на аргументи — професионалната надменност:

— Лаиците често се подиграват на учените, когато не ги разбират.

— Точно това исках да кажа и аз. По отношение на военните операции вие сте пълен аматьор. Лаик. Нищо не разбирате. Аз съм специалист. А сте толкова глупав, че изобщо не искате да ме чуете.

— Всичко върви по мед и масло — държеше на своето психиатърът. — Когато се качиш на самолета за Армения, ще съжалиш за думите си, ще ми благодариш и ще ми се извиниш.

Петра се усмихна напрегнато:

— Дори не си дадохте труда да погледнете в шофьорската кабина, за да проверите дали е същият човек.

— Някой щеше да забележи, ако шофьорите се бяха сменили — заяви психиатърът, но си личеше, че последната забележка на Петра най-после го обезпокои.

— О, да, забравих, че имаме пълно доверие на вашите хора. Те сигурно следят за всичко и не пропускат нищо, защото, все пак, не са психиатри.

— Аз съм психолог.

— Охо, сигурно е трудно да признаеш, че си само полуобразован.

Психологът се извърна. Какъв беше терминът за такава реакция — избягване? Дистанциране? Тя се изкуши да го попита, но реши да не го тормози повече.

Кой твърдеше, че не можела да си държи езика зад зъбите?

За известно време пътуваха мълчаливо.

Думите й обаче явно му направиха впечатление, нещо го глождеше. След известно време той стана и отвори вратата между задницата и шофьорската кабина.

Отекна оглушителен гърмеж и психологът падна назад. Парченца мозък и костици поръсиха лицето и ръцете на Петра. Другият човек бръкна под якето си, но го простреляха два пъти, преди да успее да извади оръжието си.

Вратата към шофьорската кабина се отвори широко. Ахил се показа с пистолет в ръка. Каза нещо.

— Не чувам — отвърна Петра. — Не чувам дори собствения си глас.

Той сви рамене. Повтори по-високо, като внимателно изговаряше думите. Петра отмести очи.

— Не искам да слушам, докато не се избърша от тази кръв.

Ахил остави оръжието — далеч от нея — и съблече фланелката си. Когато Петра не я взе, той започна да бърше лицето й. Накрая тя дръпна дрехата от ръцете му и сама довърши работата.

Ушите й постепенно престанаха да пищят.

— Изненадвам се, че ги уби, преди да им се похвалиш колко си умен — отбеляза тя.

— Нямаше нужда. Ти вече им обясни колко са глупави.

— О, подслушвал си.

— Разбира се, че в задницата има микрофон. И видеокамера.

— Не беше нужно да ги убиваш.

— Тоя щеше да извади пистолет.

— Защото ти застреля другаря му.

— Хайде, хайде, превантивното използване на унищожителна сила е специалитет на Ендър. Правя само онова, на което са ме учили.

— Изненадвам се, че си тук лично.

— Къде „тук“?

— Предполагам, че си осуетил спасяването и на другите деца.

— Забравяш, че вече от месеци те наблюдавам. Защо да се занимавам с другите, когато най-добрата е в ръцете ми.

— Това комплимент ли беше?

Петра се постара да изрази цялото си презрение. Тонът й обикновено затваряше устата и на най-нахалните свалячи. Ахил обаче се засмя:

— Не е комплимент.

— А, забравих. Ти първо стреляш, не си по комплиментите.

Това малко го стъписа, дишането му леко се учести. Петра се замисли, че наистина може да си изпроси белята. За първи път застрелваха някого пред очите й. Беше го виждала само на филм. Това, че се смяташе за главен герой на биографичния сценарий, в който участваше, не означаваше, че е в безопасност. Ахил можеше да реши да убие и нея.

Дали наистина? Наистина ли смяташе да задържи само нея. Влад сигурно много щеше да се разочарова.

— Защо избра мен? — поинтересува се тя.

— Както казах, ти си най-добрата.

— Глупости. Резултатите ми от военните задачи не бяха по-добри отколкото на останалите.

— О, задачите. Те бяха само за да не бездействате, докато ви изучаваме. Или по-скоро, за да си мислите, че ни заблуждавате.

— Какво беше истинското изпитание, след като съм го издържала по-добре от всички останали?

— Рисунката с дракона — отвърна Ахил.

Петра почувства, че пребледнява. Това не му убягна и той се засмя:

— Не се бой. Няма да те накажа. Това беше изпитанието. Да видим кой от всички ще успее да изпрати послание до външния свят.

— И наградата е, че оставам при теб, така ли? — презрително измърмори тя.

— Наградата е, че оставаш жива.

Сърцето й се сви.

— Дори ти не би убил всички други без причина.

— Ако бъдат убити, значи има причина. Ако има причина, ще бъдат убити. Не, заподозряхме, че дракончето ти има някакво значение за някого. Но не можахме да открием шифъра.

— Няма никакъв шифър.

— О, напротив, има. По някакъв начин си закодирала послание, което някой е забелязал и разшифровал. Знам, защото скандалът изведнъж гръмна и причини тази криза. По новините изнесоха информация, повече или по-малко отговаряща на истината. Някой от вас е успял да изпрати послание навън. Затова прегледахме всичките ви електронни писма и единственото, за което не намерихме обяснение, беше дракончето ти.

— Ако виждаш послание в тази рисунка, значи си по-умен от мен.

— Напротив. Ти си по-умна, поне в областта на стратегията и тактиката — например при близките контакти със съюзниците под носа на врага. Е, не чак толкова близки, защото доста време им беше нужно, докато изнесат информацията, която си им изпратила.

— Нещо си в грешка — настоя Петра. — Няма никакво послание. Някой от другите трябва да е изпратил информацията.

Ахил само се засмя:

— Много упорито лъжеш.

— За едно няма да те излъжа. Ако не махнеш тия трупове, ще се издрайфам.

Той се усмихна:

— Повръщай спокойно.

— Значи си толкова извратен, че изпитваш желание да стоиш в компанията на трупове. Внимавай, знаеш до какво може да доведе. Ще започнеш да се привързваш към тях и накрая може да си харесаш някоя мъртва за гадже.

— Не, избрах теб.

— Защо чака толкова дълго, преди да ги застреляш?

— Чаках най-подходящия момент. Да застрелям единия, когато се покаже на вратата, за да ми послужи като щит, ако другият започне да стреля. Освен това се забавлявах, докато им обясняваше какви са малоумници. Май мразиш психиатрите почти колкото мен. А никога не са те затваряли в лудница. Идеше ми да изръкопляскам на няколко от репликите ти, но се сдържах, че щяха да ме чуят.

— Кой кара микробуса? — попита Петра, без да обръща внимание на комплимента му.

— Определено не аз.

— Колко време смяташ да ме държиш?

— Колкото е необходимо.

— Колкото е необходимо за какво?

— Да завземем заедно света, аз и ти. Не е ли романтично? О, наистина ще е романтично, когато стане.

— Няма да е романтично. Не смятам да ти помагам дори да си лекуваш пърхота, камо ли да завладяваш света.

— О, ще ми помогнеш, и още как. Ще убивам другите членове на Ендъровия джийш един по един, докато се съгласиш.

— Те не са при теб. И не знаеш къде са. Не знаеш как да се добереш до тях.

Ахил се усмихна с престорена наивност:

— О, гениалната ни приятелка не се лъжела толкова лесно. Е, все някога ще се покажат и тогава ще умрат. Аз не забравям.

— И това е начин да завладееш света? Да убиеш всички един по един, докато останеш сам.

— Първата ти задача е да разкодираш посланието, което си изпратила — заяви Ахил.

— Какво послание?

Ахил взе пистолета и го насочи към нея.

— Ако ме убиеш, никога няма да разбереш дали изобщо съм изпращала послание.

— Поне няма да слушам безсрамните ти лъжи. Това е достатъчна утеха.

— Май забравяш, че не съм тук по своя воля. Ако не ти харесва да ме слушаш, пусни ме.

— Толкова си самоуверена. Аз обаче те познавам по-добре, отколкото ти самата.

— И какво си мислиш, че знаеш за мен?

— Знам, че накрая ще се откажеш да се съпротивляваш и ще започнеш да ми помагаш.

— Е, аз също те познавам по-добре, отколкото ти самия.

— Нима?

— Знам, че накрая ще ме убиеш. Защото винаги правиш така. Затова нека да пропуснем досадните подробности преди това. Убий ме още сега. Да сложим край на този театър.

— Не. По-интересно ще е, ако бъде изненада, не мислиш ли? Поне Господ така е устроил света.

— Защо изобщо си губя времето да говоря с теб?

— Защото се чувстваш самотна, след като прекара толкова месеци в изолация, и си зажадняла за човешка компания. Готова си дори да говориш с мен.

Не й се искаше да го признава, но той вероятно имаше право.

— Човешка компания. Твърде високо се оценяваш.

— О, гадна забележка — засмя се Ахил. — Направо ми пусна кръв.

— Да, ръцете ти са оцапани с кръв.

— Твоето лице също. Значи имаме нещо общо.

— А пък аз си мислех, че нищо не може да ми бъде по-скучно от изолатора.

— Ти си най-добрата, Петра — заяви Ахил. — Само един те превъзхожда.

— Бийн.

— Ендър. Бийн не представлява нищо. Мъртъв е.

Петра замълча.

Ахил я погледна изпитателно:

— Няма ли да пуснеш някоя остроумна забележка?

— Бийн е мъртъв, а ти си жив. Няма справедливост на този свят — измърмори тя.

Микробусът намали и спря.

— Стигнахме — обяви Ахил. — Гледай колко бързо лети времето, когато си в добра компания.

„Лети“. Петра чу бръмчене на самолет. Излиташе или се приземяваше.

— Накъде ще летим? — попита тя.

— Кой е казал, че ще летим?

— Според мен ще се изнесем със самолет. Сигурно си си дал сметка, че вече нямаш шансове в този страна, и бързаш да се махнеш.

— Наистина си добра. Поставяш нови стандарти за остър ум.

— А ти поставяш нови стандарти за неудачник.

Той замълча за момент, сетне продължи, сякаш не я е чул:

— Противниците ми ще изправят другите деца срещу мен. Ти ги познаваш. Знаеш слабостите им. Ще ме съветваш как да се справям с тях.

— За нищо на света.

— Ще работим като екип. Аз съм симпатяга. Накрая ще започнеш да ме харесваш.

— О, сигурно. Как бих могла да не те харесам.

— Сега за посланието. Написала си го за Бийн, нали?

— Какво послание?

— Затова не вярваш, че е мъртъв.

— Вярвам, че е мъртъв — настоя тя, но си даде сметка, че колебанието й по-рано я е издало.

— А може би се чудиш — ако е получил посланието, преди да го убият, защо беше нужно толкова време след смъртта му, за да излезе в новините? Отговорът се налага от само себе си. Някой друг го е получил. Някой друг го е разгадал. Това вече сериозно ме дразни. Добре, не ми казвай какво гласеше посланието. Ще го разкодирам сам. Сигурно не е толкова трудно.

— Фасулска работа е. Все пак бях достатъчно глупава, за да попадна в ръцете ти. Всъщност толкова глупава, че на никого не съм изпращала послание.

— Надявам се обаче, че когато го разкодирам, ще спреш да се държиш с такова пренебрежение към мен. Защото тогава ще се наложи да те спукам от бой.

— Прав беше. Голям си чаровник.

След петнайсет минути вече летяха на югоизток с малък самолет. За размера си летателният апарат беше доста луксозен и Петра се дочуди дали не е на някого от разузнавателните служби, на висш военен или някой престъпен бос. А може би на трите едновременно.

Искаше да наблюдава Ахил, лицето му, жестовете му. Но не желаеше той да забележи, че проявява интерес към него. Затова се загледа през прозореца и се замисли дали не постъпва точно както бе направил мъртвият психолог — да гледа встрани, за да избегне да види истината в очите.

Чу се сигнал; че могат да разкопчаят коланите. Петра стана и отиде в тоалетната. Помещението беше малко, но удобно в сравнение с тоалетните на транспортните самолети. Имаше кърпи и истински сапун.

Петра старателно избърса кръвта и частиците плът от дрехите си, доколкото можеше. Нямаше с какво да се преоблече, но поне премахна видимите парченца. Когато свърши, кърпата беше толкова мръсна, че тя я хвърли и взе друга, за да почисти лицето и ръцете си. Търка ги, докато кожата й се зачерви и започна да я щипе, но трябваше да премахне и най-малките следи. Дори насапуниса косата си и я изми, доколкото можеше, над малката мивка. С мъка я изплакна, като си поливаше с чаша.

Замисли се, че последното, което психологът чу, преди да умре, бяха натякванията й колко е глупав и неспособен да свърши работата, за която са го изпратили. Наистина, имаше право и смъртта му го доказа, но това не променяше факта, че колкото и порочни да са били мотивите му, той щеше да я спаси от Ахил. Бе жертвал живота си за това, колкото и зле планирано да беше всичко. Спасяването на другите бе минало успешно, макар че и тези операции вероятно бяха организирани толкова калпаво. Въпрос на късмет. Всеки бе допуснал някаква глупава грешка. Петра постъпваше глупаво, като дразнеше хората, имащи власт над нея. Нервираше ги. Предизвикваше ги да я накажат. Правеше го, макар да знаеше, че е глупаво. А не е ли още по-голяма глупост да правиш нещо, за което знаеш, че е глупаво?

Как я беше нарекъл? Неблагодарно дете.

Да, така си беше.

Колкото и гузна да се чувстваше за смъртта му, колкото и голям да беше ужасът й от станалото, колкото и да се боеше от Ахил, колкото и самотна да се беше чувствала през последните няколко седмици, тя не заплака. Защото имаше по-силно чувство от тези. Петра не спираше да си блъска ума как би могла да изпрати послание на някого, за да съобщи къде се намира. Веднъж бе успяла, можеше да го стори пак, нали? Можеше да се чувства кофти, можеше да се чувства жалка, можеше да преживява силен шок, но за нищо на света нямаше да се огъне пред Ахил.

Самолетът внезапно се разтресе и тя се блъсна в тоалетната чиния. За малко да падне (не че в помещението имаше място да паднеш), но не можеше да се изправи, защото самолетът се спусна рязко. Задъха се, защото обогатеният на кислород въздух се смени с по-рядък и студен от горните слоеве на атмосферата.

Имаше пробойна. Бяха ги улучили.

И въпреки силната си воля за живот Петра си помисли: „Хубаво. Нека да убият Ахил независимо кой е на самолета. Това ще е голям подарък за човечеството.“

Самолетът обаче се стабилизира и въздухът отново стана годен за дишане, преди Петра да изгуби съзнание. Навярно не летяха твърде високо.

Тя излезе от тоалетната.

Страничната врата бе отворена. Ахил стоеше на два метра от нея и вятърът развяваше дрехите и косата му. Той позираше, сякаш знаеше колко ефектно изглежда силуетът му на крачка от смъртта.

Петра се приближи, като внимаваше да стои далеч от вратата. Надникна навън, за да провери колко високо летят. Не много в сравнение с обичайната височина за летене, но достатъчно. Падането би било смъртоносно.

Можеше ли да се промъкне зад него и да го блъсне?

Когато тя се приближи, Ахил се усмихна широко.

— Какво стана? — изкрещя тя, за да надвика вятъра.

— Хрумна ми, че съм сгрешил, като те взех — извика той.

Беше отворил вратата нарочно. За нея.

Петра понечи да се отдръпне, но той я хвана здраво за китката.

Погледът му бе удивително ясен. Не изглеждаше луд. Изглеждаше… възхитен. Сякаш изведнъж му се е сторила удивително красива. Но разбира се, не беше заради нея. Онова, което го опияняваше, беше властта. Единствената му любов беше той самият.

Тя не се опита да се отдръпне. Вместо това извъртя ръката си и стисна неговата.

— Хайде да скочим заедно — изкрещя. — Това ще е най-романтичното, което можем да направим.

Той се наведе към нея.

— И да пропуснем толкова много исторически мигове, които можем да преживеем заедно? — Изсмя се. — О, разбирам, помисли си, че ще те хвърля от самолета. Не, Пет, хванах те, за да те задържа, докато затвориш вратата. Иначе течението ще те засмуче навън.

— Имам по-добра идея. Аз ще те държа, а ти затвори вратата.

— Онзи, който държи другия, трябва да е по-силният, по-тежкият от двамата. Това съм аз.

— Нека да я оставим отворена.

— Не можем да летим до Кабул с отворена врата.

Какво означаваше това, да й издаде крайната им цел? Нима й имаше доверие? Или нямаше значение какво ще каже, защото бе решил да я убие?

Сетне й хрумна, че ако той искаше да я убие, вече да е мъртва. Много просто. Затова защо да се кахъри напразно? Какво значение имаше дали ще я хвърли от самолета, или ще й пръсне черепа? Пак щеше да е мъртва. А ако не смяташе да я убие, вратата трябваше да се затвори и най-удачно беше той да я държи.

— Не може ли някой от екипажа да го направи? — попита Петра.

— Само ние с пилота сме. Можеш ли да управляваш самолет?

Тя поклати глава.

— В такъв случай той остава в пилотската кабина, а ние ще затворим вратата.

— Не искам да те поучавам, но не беше много разумно изобщо да я отваряш.

Той се ухили.

Петра стисна силно ръката му и се запромъква покрай стената към вратата. Беше само открехната и с плъзгащ механизъм, затова не се наложи да се протегне много навън, за да я хване. При все това студеният вятър оказваше силен натиск върху ръката й и й пречеше да хване здраво дръжката. А и дори когато я хвана, Петра нямаше сили да я дръпне.

Ахил видя това и след като вратата вече не бе достатъчно широко отворена, за да изпадне през нея и течението да го засмуче, се приближи и задърпа ръчката заедно с Петра.

„Ако бутам, вместо да дърпам — помисли си тя, — с помощта на вятъра може би и двамата ще бъдем засмукани навън.

Действай — рече си. — Хайде. Убий го. Дори да загинеш с него, струва си. Това е Хитлер, Сталин, Чингис и Атила, събрани в едно.“

Но можеше и да не стане. Течението можеше да не го засмуче. Можеше само тя да загине, за нищо. Не, трябваше да намери сигурен начин да го унищожи, по-късно.

От друга страна, си даде сметка, че не е готова да умре. Колкото и голяма добрина да стори на човечеството, колкото и Ахил да заслужаваше да умре, тя не искаше да стане неговия палач, поне не сега, не и на цената на живота си. Да я нарекат страхлива егоистка, ако щат, това беше.

Задърпаха силно и накрая с изсъскване вратата преодоля съпротивлението, затвори се и изщрака. Ахил дръпна лоста и я заключи.

— Пътуването с теб е истинско приключение — измърмори Петра.

— Няма нужда да крещиш. Чувам те отлично.

— Защо не отидеш да гониш бикове в Памплона като всеки нормален маниакален самоубиец?

Той се направи, че не е чул шегата.

— Сигурно те ценя повече, отколкото си мислех — измърмори, сякаш се изненадваше.

— Да не искаш да кажеш, че в теб все още има искрица човечност? Че може би имаш нужда от друг човек?

Той пак не обърна внимание на думите й:

— Изглеждаш по-добре без кръв по лицето.

— Но никога няма да съм красива като теб.

— Ето какво е правилото ми за оръжията — заяви Ахил. — При престрелка винаги стой зад този, който стреля. Така е най-безопасно.

— Освен ако някой не отговори на огъня.

Той се изсмя:

— Пет, аз никога не стрелям, ако противникът може да отговори на огъня.

— И си толкова възпитан, винаги отваряш вратата за дамата.

Усмивката му помръкна:

— Понякога ме прихващат такива желания. Но не са неустоими.

— Жалко. Много добре се справяш с лудостта си.

Очите му проблеснаха. Той се върна на мястото си и седна.

Петра се наруга на ум. Да го дразни така, беше все едно да скочи от самолета.

А може би точно дръзкото й поведение го караше да я цени?

„Глупачка — каза си. — Никога няма да можеш да разбереш това момче. Не си достатъчно луда. Не се опитвай да гадаеш защо прави каквото и да било или какви са чувствата му към нещо или някого. Наблюдавай го, за да вникнеш в мисленето му, как най-често реагира, за да можеш един ден да го победиш. Но изобщо не се опитвай да го разбереш. Дори себе си не можеш да разбереш, как би могла да проумееш поведението на човек с толкова изкривено мислене?“

Не кацнаха в Кабул, а в Ташкент, презаредиха, прелетяха над Хималаите и се приземиха в Делхи.

Значи я беше излъгал за целта на пътуването им. Не й вярваше, но докато се сдържаше да я убие, тя можеше да преживее това малко недоверие.