Орсън Скот Кард
Сянката на хегемона (20)

Хегемон

До: [email protected]

От: [email protected]

Тема: Потвърждение

 

Уважаеми полемарх Чамраджнагар,

Благодаря, че ми позволихте да потвърдя назначението ви за полемарх с първия си официален указ. И двамата знаем, че само ви дадох онова, което вече имахте, а вие, приемайки преназначаването си, сякаш имаше някакво значение, върнахте на хегемонската институция част от авторитета, който бе загубила през последните месеци. Много смятат, че е безпредметно да се назначава хегемон, който ръководи само една трета от човечеството и на практика няма влияние над онази третина, която го поддържа. Мнозина държави бързат да постигнат някакво споразумение с китайците и техните съюзници и аз живея в постоянна опасност от анулиране на поста ми като първи жест за спечелване благоволението на новата суперсила.

Още по-забележително е, че направихте този щедър жест към човека, когото навремето смятахте за най-лошия избор за хегемон. Слабостите на характера ми, които видяхте тогава, не са изчезнали като с магия. Кандидатурата ми започва да изглежда като привлекателна алтернатива или източник на надежда вместо на отчаяние само при сравнение с Ахил и когато светът стене под китайския камшик. Въпреки недостатъците си обаче аз имам и достойнства и мога да ви обещая следното:

Макар че сте дали клетва никога да не използвате Международния флот, за да влияете на събитията на Земята, освен за унищожаване на ядрени оръжия и да наказвате онзи, който ги използва, знам, че вие си оставате земен човек, индиец, дълбоко загрижен за съдбата на всички народи и особено на собствения си. Затова ви давам дума, че ще посветя живота си на превръщането на този свят в по-добро място за вашия и всички народи, свят, от който ще се гордеете. Надявам се да успея, преди някой от двама ни да умре, тъй че да се гордеете с решението си да ме подкрепите днес.

С уважение,

Питър Уигин, хегемон

* * *

Над един милион индийци напуснаха страната, преди китайците да затворят границите. Това бе твърде малък процент от един и половина милиардното население. През следващата година поне десет пъти по толкова бяха преселени от родните си земи в студена Манджурия и високите пустинни плата на Синдзян. Сред изселените беше и Тикал Чапекар. Китайците не издаваха пред външния свят каква е съдбата на бившия министър-председател или друг от „потисниците на индийския народ“. Същото в по-малък мащаб се случи с управляващия елит на Бирма, Тайланд, Виетнам, Камбоджа и Лаос.

Сякаш това мащабно преначертаване на световната карта не беше достатъчно, Русия обяви, че се съюзява с Китай, и че гледа на източноевропейските държави, които не служат вярно на Варшавския договор, като на размирни провинции. Без да изстрелят нито един куршум, само като обещаха, че няма да действат с методите на Китай, руснаците пренаписаха Варшавското споразумение така, че то се превърна малко или повече в конституция на новата империя, включваща страните на изток от Германия, Австрия и Италия на юг и Швеция и Норвегия на север.

Западноевропейските държави бързо „приветстваха“ установяването на „дисциплина“ в Европа и Русия веднага бе приета като пълноправен член на Европейския съюз. Понеже сега руснаците контролираха повече от половината гласове, налагаше се другите членки постоянно да водят военни кампании, за да запазят, някакво подобие на независимост. Великобритания, Ирландия, Исландия и Португалия предпочетоха да не участват в тази игра и напуснаха Съюза. Дори и те обаче се постараха да уверят Русия, че причините са чисто икономически и че всъщност приветстват възобновения интерес на руснаците към Запада.

Америка, която отдавна бе попаднала под китайското търговско влияние, пошумя за потъпкването на човешките права, но скоро млъкна и се зае да чертае нови карти на света, използвайки сателитната си система. За африканските страни на юг от Сахара, чийто единствен икономически и културен партньор бе Индия, катастрофата беше голяма. Те останаха верни на доскорошния си партньор и отказваха да приемат новото положение на нещата, макар че активно търсеха нови пазари за стоките си. Латинска Америка осъди още по-остро всички агресори, но тъй като не разполагаше със сериозни въоръжени сили, не можеше да направи нищо. В Тихия океан Япония, разполагаща с най-силната флота в региона, запази твърдата си позиция; другите островни държави, разделени от Китай от не толкова обширни водни простори, не можеха да си позволят такъв лукс.

Всъщност единствената сила, която не отстъпваше пред Китай и Русия и им противостоеше с добре защитени граници, бе мюсюлманският свят. Иран великодушно забрави пакистанската заплаха през месеца преди падането на Индия, а арабите подкрепиха Турция в усилията срещу руското нахлуване отвъд Кавказ и в обширните степи на Средна Азия. Никой не вярваше, че войските на мюсюлманските държави ще издържат на сериозна китайска атака, а Русия беше не по-малко опасна, но мюсюлманите изоставиха враждите помежду си и уповавайки се на Аллах, струпаха сериозни сили по границите си, като дадоха на всички да разберат, че всеки опит да се изскубе този стрък коприва, ще е много болезнен.

В такава обстановка Питър Уигин „Лок“ бе избран за хегемон. Китай даде да се разбере, че приема назначаването на какъвто и да е хегемон за обида, но руснаците реагираха доста по-толерантно, главно защото много от страните, дали гласа си за Уигин, обявиха публично, че за тях това е длъжност главно с представителни функции, символ на единството и спокойствието, не опит за оспорване на завоеванията, донесли „мир“ в този нестабилен свят.

На четири очи обаче много от водачите на същите тези страни увериха Питър, че очакват от него да направи всичко, което е по силите му, за приемане на „дипломатични“ промени в окупираните страни. Питър ги изслушваше учтиво и ги уверяваше, че ще се постарае, но изпитваше само презрение към тях — защото без войска не би могъл да преговаря с никого за нищо.

Първият му официален акт бе да потвърди преназначаването на полемарха Чамраджнагар — действие, което китайците официално обявиха за незаконно, защото хегемонската институция вече не съществувала. Заявиха, че макар да не могат да попречат на назначаването на Чамраджнагар, вече не смятат да поддържат финансово нито флота, нито хегемонията. Питър потвърди преназначаването на Граф за министър на колонизацията — и отново, тъй като дейността му излизаше от границите на Земята, не можеха да направят друго, освен да прекратят финансирането й.

Липсата на средства обаче принуди Питър да предприеме друга стъпка. Премести столицата на хегемонията от бивша Нидерландия и й върна самоуправлението, което веднага сложи край на стихийната емиграция в страната. Закри повечето служби на хегемонията по света освен програмите за медицински и агрономически изследвания и подпомагане. Премести главната си квартира в Бразилия, което имаше няколко основни предимства:

Първо, страната бе достатъчно голяма и силна, та главните врагове на хегемонията да се въздържат от опити за покушение над хегемона в границите й.

Второ, намираше се в южното полукълбо и имаше здрави икономически връзки с Африка, Америка и тихоокеанските страни. Така Питър нямаше бъде изолиран от световната търговия и политика.

И трето, Бразилия официално покани Питър Уигин. Никоя друга страна не го направи.

* * *

Питър не хранеше илюзии за правомощията си като хегемон. Не очакваше някой да му дойде на крака, а сам търсеше съюзници.

Затова прекоси Тихия океан и отиде в Манила, където Бийн с тайландския си отряд и индийците, които бе спасил, бяха намерили временно убежище. Питър знаеше, че Бийн му е сърдит, затова изпита облекчение, когато другото момче не само се съгласи с него, а и открито му засвидетелства уважението си, когато го посрещна. Двестате му войници бяха строени като за тържествен парад, а когато го запозна с Петра, Суриявонг, Вирломи и другите от Военното училище, Бийн се държа, сякаш представя приятелите си на по-висшестоящ. Дори произнесе кратка реч:

— Готов съм да служа на Негово превъзходителство хегемона със скромната си войска — ветерани от войната, бивши противници, а сега, заради подло предателство, изгнаници от родината си и мои братя и сестри по оръжие. Това не е мое решение или решение на мнозинството. Всеки един от тях можеше да избира и сам пожела да ти служи. Малко сме, но предишните ни работодатели се увериха в способностите ни. Надяваме се, че ще имаме шанса да служим на кауза, която стои над тесни национални интереси и ще доведе до установяване на нов, изгоден за всички ред на Земята.

Питър се изненада само от официалността на предложението и от това, че бе направено без предварителни условия. Забеляза също така, че Бийн се е погрижил да има и камери. Новината щеше да обиколи света. Затова новият хегемон също отговори официално, поздрави войниците за постигнатото и изказа съжаление за страданията на народа им. Добре щеше да излезе — двайсет секунди по телевизията и пълен запис по мрежата.

Когато свършиха с речите, Питър направи преглед на въоръжението — всичко, което бяха успели да вземат от Тайланд. Бяха успели да прехвърлят във Филипините дори бойните самолети и катери, така хегемонът разполагаше с военновъздушни сили и малка флота. Питър кимаше и коментираше авторитетно — камерите още снимаха.

По-късно, когато останаха сами, той най-после си позволи да се засмее мрачно:

— Без теб нямаше да имам нищо. Но в сравнение с флота и авиацията, които някога са били подчинени на хегемона…

Бийн го изгледа хладно:

— Ако правомощията на институцията не бяха силно намалени, нямаше да ти я дадат.

Явно приятната част бе приключила.

— Да, прав си, разбира се — призна Питър.

— И светът трябваше да изпадне в безнадеждно положение, при което самото съществуване на институцията хегемон да е под въпрос.

— Това също е вярно и по някаква причина май те дразни.

— Защото, ако не смятаме склонността на Ахил да убива хора, не виждам голяма разлика между него и теб. И двамата сте склонни да причинявате ненужно страдание на хората в името на личните си амбиции.

Питър въздъхна:

— Ако разликата е само тази, защо предлагаш да ми служиш?

— Има и други разлики, разбира се, но те са количествени, не качествени. Ахил сключва договори, които не смята да спазва. Ти пишеш статии, които биха могли да спасят цели народи, но отлагаш публикуването им, докато страните им попаднат под чужда власт и световното положение стане толкова безнадеждно, че да осигуриш избирането си за Хегемон.

— Наистина ли мислиш, че ако бях публикувал по-рано статията, щях да спася Индия и Тайланд?

— В началото на войната Индия все още имаше достатъчно провизии и оборудване, за да спре китайците. Тайланд щеше да разпръсне войската си и врагът нямаше да може да я разгроми.

— Да, но ако бях публикувал по-рано, Индия и Тайланд нямаше да осъзнаят опасността и да ми повярват. Все пак тайландците не повярваха дори на теб, а ти ги предупреди за всичко.

— Ти си Лок.

— А, да. Авторитетът ми щеше да накара цели държави да треперят. Не забравяш ли нещо? По твое настояване аз разкрих, че съм още тийнейджър, колежанче. Все още не се бях окопитил от удара и се опитвах да докажа в Хаити, че мога да управлявам. Възможно бе да ми е останал някакъв престиж, та управниците на Индия и Тайланд да ми повярват — но можеше и да нямам. Пък и ако бях публикувал по-рано, преди китайците да са готови за действие, те просто щяха да отрекат всичко, войната да продължи и статията ми нямаше да свърши работа. Нямаше да подтикна Китай да започне нашествието в момента, който бе най-подходящ за теб.

— Не ме убеждавай, че всичко е било предвидено.

— Планът ми бе да задържа статията, докато се появи смисъл от нея. Да, мислех за престижа си, защото сега единствената ми власт са той и влиянието, което ми осигурява сред правителствата по света. Това е валута, която се кове бавно, и ако се харчи разточително, губи стойността си. Затова, да, наистина внимателно защитавам властта си и я използвам пестеливо, за да я имам и в бъдеще, когато повече ще ми трябва.

Бийн замълча.

— Не си доволен от развоя на събитията — продължи Питър. — Аз също. Възможно е — не много вероятно, но възможно — ако бях публикувал статията си по-рано, Индия да успее да окаже истинска съпротива. Можеше още да се сражават. Милиони войници щяха да загиват и сега, докато си говорим. Вместо това Китай удържа чиста, почти безкръвна победа. Сега китайците трябва да управляват население, почти два пъти по-многобройно от тяхното, с култура, със също толкова стари традиции и асимилираща сила като тяхната. Змията е нагълтала крокодил и отново възниква старият въпрос — кой кого ще смели? Тайланд и Виетнам също са труден залък и дори бирманците никога не са управлявали собствената си страна. Благодарение на мен бяха спасени човешки животи. Сега светът е наясно с моралната страна на проблема, кой е агресорът и кой — жертвата. Китай и Русия победиха — но народите, които попаднаха във властта им, са недоволни и няма да ги подкрепят в решителната битка. Защо мислиш, че Китай толкова бързаше да сключи мир с Пакистан? Защото знаеха, че не могат да воюват срещу ислямския свят при постоянна заплаха от бунт и саботажи в Индия. Ами договорът между Китай и Русия — каква смешка! Те с години спорят и скоро по дългата сибирска граница ще започнат проблеми. Китай и Русия са победители само за онзи, който мисли повърхностно. Теб обаче никога не съм те мислил за повърхностен.

— Всичко това ми е ясно — увери го Бийн.

— Да, но пак си знаеш своето. Още ми се цупиш.

Бийн не отговори.

— Не е лесно да виждаш голямата картина и да не ме обвиниш, че се възползвам от чуждото страдание. Но важното в случая е какво ще постигна след като вече съм формално водач на света, а на практика имам контрол над скромна икономическа база, няколко международни служби и този отряд, който получих днес от теб. Направих няколко неща, които бяха по силите ми, за да възстановя авторитета на поста си.

— Но преди всичко да си осигуриш избирането за него.

— Да, Бийн. Аз съм арогантен негодник. Мисля, че съм единственият, който разбира какво трябва да се направи и има възможност да го направи. Мисля, че светът се нуждае от мен. Всъщност аз съм по-самонадеян дори от теб. Какво значи това? Нима трябва да съм по-скромен? Само ти ли имаш право да прецениш трезво способностите си и да решиш, че си подходящ за определен пост?

— Аз не искам този пост.

— Аз също не искам този пост. Искам такъв пост, когато думата на хегемона ще тежи на мястото си, когато няма да има войни, когато хегемонът ще има власт да прекроява граници, да отменя лоши закони, да разбива международни престъпни организации и да осигури на всички хора достоен живот, спокойствие и свободата, която позволяват културните им традиции. Решен съм да го постигна стъпка по стъпка. И не само това, ще го постигна с твоя помощ, защото ти искаш някой да свърши тази работа и не по-зле от мен знаеш, че съм най-подходящият за нея.

Бийн кимна мълчаливо.

— Знаеш всичко това и още ми се сърдиш.

— Ядосан съм на Ахил. Ядосвам се на глупостта на онези, които отказаха да ме послушат. Ти обаче си тук, а те не са.

— Има още нещо. Ако само това беше причината, щеше да преодолееш гнева си много преди да водим този разговор.

— Знам. Но няма да ти е приятно да го чуеш.

— Защото ще нараниш чувствата ми? Нека тогава аз да нанеса първия удар. Ядосан си ми, защото всяка дума от устата ми, всеки жест, всяка гримаса на лицето ми ти напомнят за Ендър Уигин. Само че аз не съм Ендър, никога няма да бъда. Смяташ, че Ендър би трябвало да е на моето място и ме мразиш, защото направих така, че да напусне завинаги Земята.

— Глупаво е — призна Бийн. — Знам го. Знам, че като го отпрати, ти спаси живота му. Хората, които помогнаха на Ахил и се опитаха да ме убият, нямаше да мирясат, докато не унищожат Ендър, и без Ахил да ги кара. Щяха да се боят от него много повече, отколкото от нас с теб. Ти обаче толкова приличаш на него, звучиш като него. И все си мисля, че ако беше тук, Ендър нямаше да прецака нещата, както направих аз.

— Според мен е точно обратното. Ако ти не беше до Ендър в решителния момент, той щеше да прецака работата. Недей да спориш, няма смисъл. Важното е, че светът е такъв, какъвто е, и ние сме в положение, при което, ако внимаваме, ако обмислим добре плановете си, можем да оправим нещата. Можем да направим света по-добър. Няма за какво да съжаляваме. Няма смисъл да се тюхкаме за миналото. Трябва да гледаме в бъдещето и да си напънем задниците.

— Ще гледам в бъдещето и ще ти помагам, но не мога да съжалявам за онова, което съм пропуснал.

— Добре. Сега, ако си съгласен, смятам да възстановя длъжността стратегос.

Бийн се изсмя подигравателно:

— Назначаваш на този пост военачалник с двеста войници, два самолета, две катерчета и шепа малолетни стратези?

— Е, ако аз мога да се нарека хегемон, няма причина ти да не приемеш тази длъжност.

— Виждам, че не искаш назначаването ми да стане пред медиите.

— Така е. Не искам, когато хората научат новината, да видят едно хлапе. Искам да научат, че си назначен за стратегос, докато гледат кадри от победата над формиките и слушат как си спасил индийците, завършили Военното училище.

— Добре тогава. Приемам. Ще получа ли парадна униформа?

— Не. Като те гледам как растеш напоследък, ще вляза в прекалено големи разходи, ако трябва да ти осигурявам нови.

По лицето на Бийн се изписа угрижено изражение.

— Какво, пак ли те обидих? — попита Питър.

— Не. Просто се чудя какво казаха родителите ти, когато научиха, че си Лок.

Питър се засмя:

— О, престориха се, че са знаели през цялото време. Какво да ги правиш? Родители.

* * *

По предложение на Бийн Питър премести главното седалище на хегемонията в Рибейрау Прету в щата Сау Паулу. Там щяха да имат отлични въздушни връзки с всички части на света и в същото време да са заобиколени от малки градчета и земеделски стопанства. Щяха да са далеч от държавни институции. Мястото беше приятно за живеене. Тук на спокойствие щяха да се упражняват и да планират скромната си цел да освободят заробените народи, докато държат фронта срещу нови завоевания.

Семейство Делфики престана да се крие и дойде да живее при Бийн. Сега Гърция участваше във Варшавския договор и нямаше как да се върнат у дома. Родителите на Питър също дойдоха, защото си даваха сметка, че сега и те са мишена за нападения от всеки, който има зъб на Питър. И двамата получиха работа в хегемонията и ако съжаляваха за предишния си живот, не го показваха.

Семейство Арканян напусна родината, за да се засели на място, където вече никой нямаше да отвлича децата им. Родителите на Суриявонг се бяха измъкнали от Тайланд и прехвърлиха семейния си бизнес в Рибейрау Прету. Близките на другите тайландски и индийски сподвижници на Бийн също дойдоха и скоро се появиха цели кварталчета, където рядко звучеше португалска реч.

Колкото до Ахил, с месеци не се чуваше нищо за него. Навярно беше в Пекин. Навярно по един или друг начин си подготвяше пътя към властта. Все пак се надяваха, че китайците, след като го бяха използвали, са проявили достатъчно разум, за да го държат далеч от юздите на управлението.

* * *

През един облачен зимен следобед през юни Петра се разхождаше в гробището на Араракуара, само на двайсет минути от Рибейрау Прету. Приближи се към Бийн така, че да я види отдалеч. Спря до него и погледна надписа на близката надгробна плоча.

— Кой е погребан тук?

— Никой — отвърна Бийн, който не се изненада, че я вижда. — Това е кенотаф.

Петра прочете имената, изписани на камъка.

Поук

Карлота

Само тези две думи.

— Сестра Карлота има надгробна плоча и някъде във Ватикана — обясни Бийн. — След катастрофата обаче не намериха тяло, което да бъде погребано където и да било. А пък Поук бе кремирана от непознати хора. Вирломи ми даде идеята.

Вирломи бе поставила паметна плоча за Саяги в малкото индийско гробище на Рибейрау Прету. Тя беше малко по-многословна — споменаваха се датите на раждането и смъртта му и той бе наречен „Момчето, което постигна сатяграха“.

— Бийн, не е разумно да идваш сам — отбеляза Петра. — Без телохранител. Това място е толкова открито, че си идеална мишена.

— Знам.

— Можеше да вземеш поне мен.

Той се обърна към нея. В очите му имаше сълзи.

— Това е паметникът на срама ми. Положих огромни усилия името ти да не е тук.

— Така ли мислиш наистина? Не виждам никакъв срам, Бийн. Виждам само любов. Точно затова мястото ми е тук — с другите самотни жени, които са ти посветили сърцето си.

Бийн я прегърна и заплака на рамото й. Беше пораснал достатъчно, за да го направи.

— Те спасиха живота ми. Те ми дадоха живот.

— Така правят добрите хора — отбеляза Петра. — И след това умират. Толкова е жалко, по дяволите.

Той се засмя — дали на малката й шега или на себе си, защото плачеше, тя не можеше да определи.

— Нищо не е вечно, нали? — отбеляза.

— Те все още са живи в сърцето ти.

— Ами аз в чие сърце живея? Само не казвай, че в твоето.

— Защо да не го кажа? Ти спаси живота ми.

— Те никога не са имали деца, нито една от двете — рече Бийн. — Никога не са изпитали близостта на мъж, никога не са се грижили за собствено бебе. Не можаха да видят как децата им порастват и отглеждат свои.

— Сестра Карлота сама си беше избрала тази съдба.

— Поук не.

— И двете имаха теб.

— Точно това е жалкото. Че единственото им дете бях аз.

— Значи… заради тях си длъжен да продължаваш напред, да се ожениш, да отгледаш деца, които ще си спомнят за тях.

Бийн се загледа в далечината.

— Имам по-добра идея — заяви. — Нека да разкажа на теб. И ти да разкажеш на твоите деца. Ще го направиш ли? Ако ми обещаеш, когато си мисля за тях, ще съм спокоен, защото споменът няма да умре с мен.

— Разбира се, че ще го направя, Бийн, но ти говориш, сякаш животът ти вече е свършил, а той едва започва. Погледни се, толкова добре се справяш с всичко, скоро ще достигнеш ръста на зрял мъж…

Той нежно докосна устните й.

— Аз никога няма да се оженя, Петра. Никога няма да имам деца.

— Защо? Ако ми кажеш, че ще ставаш свещеник, лично ще те отвлека и ще се махнем от тази католическа страна.

— Аз не съм човек, Петра. И моят вид ще изчезне с мен.

Тя се засмя.

Но после го погледна в очите и видя, че не е шега. Каквото и да означаваше това, той си вярваше. Не бил човек. Откъде му хрумна? От всички познати на Петра кой беше по-човечен от Бийн?

— Да се прибираме у дома, преди някой да дойде да ни застреля — предложи той.

— У дома.

Бийн не я разбра добре:

— Съжалявам, че не сме в Армения.

— Не, не мисля, че Армения е истинският ми дом. Военното училище също не беше, нито Ерос. Тук е домът ми. В Рибейрау Прету. Защото семейството ми е тук, разбира се… но…

Бийн изведнъж се досети какво иска да каже.

— Защото ти си тук. Защото направи толкова много заради мен. Ти ме разбираш. Споделяш спомените ми. За Ендър. Онзи ужасен ден с Бонсо. И когато заспах в разгара на битката на Ерос. Мислиш, че ти трябва да се срамуваш. — Петра се изсмя. — Но за мен е приятно да си спомням дори тези неща с теб. Защото знаеше всичко и пак дойде да ме спасиш.

— Не бях много бърз.

Излязоха от гробището и тръгнаха към гарата, държаха се за ръце, защото никой от двамата не искаше да се разделят точно сега.

— Хрумна ми нещо — каза Петра.

— Какво?

— Ако някога промениш решението си — сещаш се, за женитбата и децата… ела при мен.

Бийн се замисли за малко.

— Аха, разбирам. Спасих принцесата и сега мога да се оженя за нея когато си поискам.

— Такава е сделката.

— Забелязвам, че го спомена чак след като научи за обета ми за безбрачие.

— Много хитро, нали?

— Освен това сделката не е честна. Не трябва ли да получа и половин кралство?

— Нещо по-добро. Можеш да го вземеш цялото.