Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръстникът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Godfather, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 147 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
MikoBG (2008)
Допълнителна корекция
mitakka (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Марио Пузо. Кръстникът

Роман

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1981

Американска, I издание

Литературна група IV

 

Превела от английски Елена Юрукова

Рецензент Венко Христов

Редактор Йордан Костурков

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова Таня Кръстева Донка Симеонова

 

Дадена за набор на 14. VIII. 1981 г. Излязла от печат на 20. XII. 1981 г. Изд. № 1808 Формат 60×90/16 Издателски коли 26 У. И. К. 28,62 Печатни коли 26 Цена 3,50 лева

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

07 9536652511/5637—31-81

 

A Pan Book, 1970

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на заглавие „Книга пета“
  3. — Корекция

Девета глава

Когато същата вечер Майкъл Корлеоне отиде в града, той беше потиснат. Чувствуваше, че се замесва в семейния бизнес против собствената си воля и негодуваше срещу Сони, че го е използувал дори за телефона. Чувствуваше се неудобно, че участвува в семейните съвети, че такива тайни като убийството можеха да му бъдат абсолютно доверявани. Сега, когато отиваше да се срещне с Кей, той се чувствуваше виновен и пред нея. Никога досега не й беше казвал истината за своето семейство. Беше й разказвал за тези неща, но винаги под формата на леки шеги или колоритни анекдоти, което ги правеше да изглеждат повече като приключения от цветен филм на „Техниколор“, отколкото такива, каквито в действителност бяха. А сега бяха стреляли на улицата срещу баща му и неговият най-голям брат кроеше планове за убийства. Така изглеждаха нещата, казани просто и ясно, но той никога не можеше да ги каже така на Кей. Вече беше я уверил, че покушението срещу баща му е „случайност“ и че неприятностите са отминали. По дяволите, изглеждаше като че ли всичко едва сега започва. Сони и Том все още не бяха се заели сериозно със Солоцо, продължаваха да го подценяват, въпреки че Сони беше достатъчно умен, за да предвиди опасността. Майкъл се опита да отгатне какъв скрит коз може да има Турчина. Очевидно, той беше смел, умен, човек с изключителна енергия. От него трябваше да се очаква истинска изненада. Но и Сони, и Том, и Клеменза, и Тесио бяха единодушни, че всичко е в техни ръце, а всички те имаха повече опит от него. В тази война съм „цивилният“, мислеше си Майкъл с горчивина. И ако искаха да се включи във войната, трябваше да му дадат далеч по-добри медали, отколкото беше получил през Втората световна война.

Като си мислеше това, той се почувствува виновен, че не изпитва повече съчувствие към баща си. Неговият собствен баща беше надупчен от куршумите и, въпреки това, по някакъв странен начин, Майкъл разбра по-добре от всички останали, когато Том каза, че това е само бизнес, че няма нищо лично. Разбра, че баща му беше заплатил за властта, която бе имал през целия си живот, за уважението, което беше изтръгнал насила от всички, които го заобикаляха.

Единственото, което Майкъл искаше, беше да бъде изключен, изключен от всичко това и да води свой собствен живот. Но той не можеше да се откъсне от семейството, докато не преминеше тази криза. Трябваше да помогне колкото може като цивилен. Изведнъж му стана ясно, че бе раздразнен от отредената му роля на привилегирован цивилен, на човек, когото оправдават, когато отказва да служи във войската по някакви съображения. Ето защо думата „цивилен“ непрекъснато му се мотаеше из главата и го дразнеше.

Когато пристигна в хотела, Кей го чакаше във фоайето. Двама души от хората на Клеменза го бяха докарали в града и го бяха оставили наблизо, след като се бяха уверили, че не ги следят.

Двамата с Кей вечеряха и пийнаха.

— В колко часа ще отидеш при баща си? — попита тя. Майкъл погледна часовника си:

— Пускат за свиждане до осем и половина. Смятам да отида, след като всички си излязат. Мен ще ме пуснат горе. Той има отделна стая и сестра, която го обслужва, така че ще мога да поседя малко при него. Мисля, че още не може да говори и не зная дали дори ще разбере, че съм там. Но трябва да изразя уважението си.

Кей тихо каза:

— Така ми е мъчно за баща ти, изглеждаше толкова добър човек на сватбата. Не мога да повярвам онова, което пишат за него във вестниците. Сигурна съм, че много малко от него е истина.

Майкъл учтиво каза:

— И аз мисля така. — Учуди се на себе си, че е потаен с Кей. Той я обичаше, доверяваше й се, но никога нямаше да й каже нищо за баща си или за семейството си. Тя беше външен човек.

— А ти? — попита Кей. — Ти ще се намесиш ли в тази гангстерска война, за която вестниците пишат с такава радост?

Майкъл се ухили, разкопча сакото си и широко го разтвори.

— Виж, нямам оръжие — каза той. Кей се засмя.

Времето напредваше и те се качиха в стаята. Тя приготви по една чаша и за двамата и седна в скута му, докато пиеха. Под роклята беше цялата в коприна; накрая ръката му намери горещата кожа на бедрото й. И двамата паднаха назад на леглото и се любиха облечени, със залепнали устни. Когато свършиха, останаха да лежат кротко, усещайки огъня на телата им да минава през дрехите. Кей промърмори:

— На това ли вие, войниците, му казвате работа на бегом?

— Да — каза Майкъл.

— Не е лошо — отсъди Кей.

Те дремнаха малко. Изведнъж Майкъл скочи и погледна часовника си.

— По дяволите! — викна той. — Вече е почти десет. Трябва да отивам в болницата. — Влезе в банята да се измие и среше. Кей влезе след него и го прегърна отзад през кръста.

— Кога ще се оженим? — попита го тя.

— Когато кажеш — отговори Майкъл. — Веднага щом тази семейна история затихне и Стария се оправи. Все пак мисля, че ще е добре да обясниш нещата на родителите си.

— Какво да им обясня? — попита тихо Кей.

Майкъл прекара гребена по косата си.

— Кажи им само, че си срещнала смело и красиво момче от италиански произход. Има отлични оценки в Дартмут. Отличен е по време на войната с ордените „Сървис Крос“ и „Пърпъл Харт“. Честен. Работлив. Но баща му е шеф от мафията, който убива лоши хора, понякога подкупва високопоставени държавни служители и понякога и него самия го правят на решето. Но това няма нищо общо с честния му и работлив син. Мислиш ли, че можеш да запомниш всичко?

Кей го пусна и се облегна на вратата на банята.

— Наистина ли? — попита тя. — Истина ли е? — Тя се поспря. — Убивал ли е хора?

Майкъл привърши с ресането на косата си.

— В същност не зная — каза той. — Никой в действителност не знае. Но не бих се изненадал.

Преди да излезе, тя го попита:

— Кога пак ще те видя? Майкъл я целуна.

— Искам да си отидеш в къщи и да обмислиш нещата отново в твоето затънтено градче — каза той. — Не искам по никакъв начин да се забъркваш в тази работа. След коледните празници ще се върна в колежа и ще се видим в Хановър. Съгласна ли си?

— Съгласна съм — каза Кей. Тя го гледа, докато той излезе от стаята, после го видя, като й махна, преди да влезе в асансьора. Никога не се бе чувствувала толкова близо до него и толкова влюбена в него, и ако някой й беше казал, че ще види Майкъл чак след две години, не би могла да понесе болката.

Когато Майкъл слезе от таксито пред „Френч Хоспитъл“, той остана много учуден, че улицата беше съвсем пуста. Когато влезе в болницата, остана още по-учуден, че фоайето беше празно. Какво, по дяволите, правеха Клеменза и Тесио? Разбира се, те никога не бяха посещавали военната академия „Уест Пойнт“, но бяха запознати с тактиката поне дотолкова, че да знаят, че се поставят предни постове. Най-малко двама техни хора трябваше да бъдат във фоайето.

И най-късните посетители си бяха отишли — беше почти десет и половина вечерта. Майкъл стана напрегнат и бдителен. Не намери за необходимо да спре пред информационното гише — вече знаеше в коя стая на четвъртия етаж е баща му. Качи се с асансьора. Интересно беше, че никой не го спря, докато не стигна стаята на сестрите на четвъртия етаж. Продължи към стаята на баща си, пренебрегвайки въпроса на сестрата. Пред вратата нямаше никой. Къде, по дяволите, бяха двамата детективи, които трябваше да се навъртат наоколо, за да пазят и разпитват Стария? Къде, по дяволите, бяха хората на Клеменза и Тесио? Възможно ли бе да има някой в стаята? Но вратата беше отворена. Майкъл влезе вътре. В леглото имаше някой и на декемврийската лунна светлина, прецеждаща се през прозореца, успя да види лицето на баща си. Дори сега то беше безразлично, а гърдите му бавно се повдигаха в такт с неравномерното дишане. До леглото имаше метална стойка, от която висяха тръбички и влизаха в носа му. На пода имаше стъклено бурканче, в което по други тръбички се изпразваха отровите, отделяни от стомаха му. Майкъл постоя вътре няколко секунди, за да се убеди, че баща му е добре и излезе от стаята.

Той се обърна към сестрата:

— Казвам се Майкъл Корлеоне и искам да поседя малко при баща си. Какво стана с детективите, които трябваше да го пазят?

Сестрата беше хубаво младо момиче, доста самоуверена, с високо самочувствие.

— О, баща ви имаше твърде много посетители, които пречеха при изпълнението на служебните ни задължения — каза тя. — Преди десет минути дойде полиция и накара всички да напуснат. А после, само преди пет минути, трябваше да извикам на телефона детективите, защото в тяхното управление ги търсеха по спешност. Наложи им се и те да си тръгнат. Но вие не се тревожете, аз често наглеждам баща ви и чувам всеки звук от стаята му. Затова оставяме вратите отворени.

— Благодаря — каза Майкъл. — Ще поседя малко при него. Може ли?

Тя му се усмихна:

— Само за малко. След това, боя се, ще трябва да си отидете. Няма как, правилник.

Майкъл се върна в стаята на баща си. Той взе телефона от поставката и се обади на дежурния в болницата да го свърже с телефона в ъгловия кабинет в къщата на Лонг Бийч. Обади се Сони. Майкъл заговори тихо:

— Сони, аз съм в болницата, дойдох късно. Сони, тук няма никой. Нито един от хората на Тесио. И никакъв детектив пред вратата. Стария беше напълно беззащитен. — Гласът му трепереше. Последва дълга пауза, а след това се чу гласът на Сони — тих и развълнуван:

— Това е скритият коз на Солоцо, за който говореше ти. Майкъл отговори:

— И аз така си помислих. Но как е накарал полицаите да очистят всички и къде са отишли? Какво се е случило с хората на Тесио? За бога, да не би това копеле Солоцо да държи в ръцете си цялото нюйоркско полицейско управление?

— Не се тревожи, момчето ми. — Гласът на Сони звучеше успокояващо. — Пак имахме късмет, че отиде на посещение в болницата толкова късно. Стой в стаята на Стария. Заключи вратата отвътре. Ще изпратя там няколко души след не повече от петнайсет минути, веднага щом се обадя на няколко места. Само стой мирен и не се паникьосвай. Разбра ли, момчето ми?

— Няма да се паникьосвам — каза Майкъл. За първи път, откакто всичко това беше започнало, той почувствува, че в него се надига страхотен гняв и студена омраза към враговете на баща му.

Той затвори телефона и натисна бутончето за сестрата. Реши да действува по собствено усмотрение и да пренебрегне нарежданията на Сони. Когато сестрата влезе, той й каза:

— Не искам да се плашите, но трябва веднага да преместим баща ми. В друга стая или на друг етаж. Можете ли да махнете всички тези тръбички, за да преместим леглото?

Сестрата се възпротиви:

— Но това е абсурдно. Трябва да поискаме разрешение от лекаря.

Майкъл заговори много бързо:

— Чели сте за баща ми във вестниците, нали? Видяхте, че тази вечер тук няма никой, който да го пази. Току-що ми съобщиха, че в болницата ще дойдат няколко души, за да го убият. Моля ви да ми повярвате и помогнете. — Когато искаше, той можеше да бъде изключително убедителен.

Сестрата отговори:

— Няма нужда да махаме тръбичките. Можем да преместим стойката заедно с леглото.

— Имате ли празна стая? — прошепна Майкъл.

— В края на коридора — отговори сестрата.

Всичко беше свършено за секунди — много бързо и много експедитивно. Тогава Майкъл се обърна към сестрата и я помоли:

— Останете с него тук, докато дойде помощ. Ако сте навън, в стаята си, може да ви наранят.

В този миг чу от леглото гласа на баща си — предразнял, но изпълнен със сила:

— Майкъл, ти ли си? Какво се е случило, какво има? Майкъл се надвеси над леглото. Той взе ръката на баща си в своята.

— Аз съм Майк — каза той. — Не се страхувай. А сега слушай, не издавай никакъв звук, особено ако някой те вика по име. Едни хора искат да те убият, разбираш ли? Но аз съм тук, затова не се страхувай.

Дон Корлеоне, все още не осъзнал случилото се през миналия ден, въпреки ужасните болки, се усмихна благосклонно на най-малкия си син, но не можа да събере сили да му каже: „Защо да се страхувам сега? Непознати хора се опитваха да ме убият още когато бях на дванайсет години.“