Марио Пузо
Кръстникът (14)

Четиринадесета глава

На дванайсетгодишна възраст дон Корлеоне беше истински мъж. Нисък, мургав и слаб, той живееше в неизвестното, приличащо на мавританска колония село Корлеоне в Сицилия. Истинското му име беше Вито Андолини, но когато непознати мъже дойдоха да убият сина на човека, когото бяха застреляли, майката изпрати младежа у техни приятели в Америка. И в новата страна той промени името си на Корлеоне, за да запази известна връзка със своето родно село. Това беше един от малкото сантиментални жестове, които той щеше да направи.

В Сицилия, в навечерието на новото столетие, мафията беше второто правителство, далеч по-могъщо от това в Рим. Бащата на Вито Корлеоне се беше замесил в една семейна вражда с друг селянин, който беше повдигнал въпроса пред мафията. Бащата беше отказал да се подчини и при едно публично скарване уби местния шеф на мафията. След седмица самият той бе намерен мъртъв, а тялото му беше разкъсано от куршуми на лупара^[1]. Месец след погребението убийци от мафията бяха дошли да търсят младия Вито. Те бяха решили, че вече е възмъжал и в близките години може да се опита да отмъсти за смъртта на баща си. Дванайсетгодишният Вито беше скрит от роднини и после изпратен с кораб за Америка. Там беше настанен у семейство Абандандо, чийто син Генко щеше по-късно да стане consigliori на своя дон.

Младият Вито започна работа в бакалницата на семейство Абандандо на Девето авеню в нюйоркския квартал Хелс Кичън. На осемнайсет години Вито се ожени за италианско момиче, пристигнало съвсем наскоро от Сицилия, едва шестнайсетгодишно, но добра готвачка и домакиня. Те се настаниха в един апартамент на Десето авеню, близо до Тридесет и пета улица, само на няколко преки от бакалницата, където работеше Вито. Две години по-късно господ ги благослови с първото им дете Сантино, наричан от всичките му приятели Сони, който беше силно привързан към баща си.

В съседство живееше един човек на име Фанучи. Той беше едър италианец със свирепо лице, който носеше скъпи светли костюми и бежови меки шапки. За него се говореше, че е от „Черната ръка“ — клон на мафията, който изнудваше семействата и собствениците на магазини, като ги заплашваше с физическо насилие. Но тъй като повечето от жителите на квартала сами бяха готови да упражнят насилие, заплахите на Фанучи за разправа имаха ефект само върху възрастните хора, които нямаха синове да ги защитят. Някои от собствениците на магазини му плащаха съвсем малки суми, просто за удобство. Освен това Фанучи прочистваше квартала от други престъпници, хора, които нелегално продаваха италиански лотарийни билети или уреждаха хазартни игри в домовете си. Бакалницата на Абандандови му плащаше малка сума, въпреки протестите на младия Генко, който заявяваше на баща си, че ще уреди сметките си с Фанучи. Баща му му забраняваше. Вито Корлеоне наблюдаваше всичко това, без да се чувствува ангажиран по някакъв начин.

Един ден Фанучи беше нападнат от трима младежи, които разрязаха гърлото му от ухо до ухо, недостатъчно дълбоко, за да го убият, но достатъчно, за да го уплашат и да изгуби много кръв. Вито видя как Фанучи побягна от своите нападатели, а от кръглия разрез течеше кръв. Онова, което Вито никога не забрави, беше как Фанучи държеше бежовата си мека шапка под брадата, докато тичаше, за да събира капещата кръв. Сякаш не искаше костюмът му да се изцапа или да остави позорна карминова диря.

Но за Фанучи това нападение се оказа в същност добре дошло. Тримата не бяха убийци, а само буйни млади мъже, решени да му дадат урок и да го накарат да спре да мародерствува. Фанучи обаче се оказа, че е убиец. Няколко седмици по-късно притежателят на ножа беше застрелян, а семействата на другите двама младежи платиха на Фанучи обезщетение, за да се откаже от отмъщението. След случая сумите, които му плащаха, нараснаха и Фанучи стана съдружник в хазартните игри в квартала. Колкото до Вито Корлеоне, това не го засягаше и той веднага забрави за всичко.

По време на Първата световна война, когато вносът на зехтин намаля, Фанучи получи дял от бакалницата на Абандандови, като ги снабдяваше не само със зехтин, но и с вносни италиански салами, шунки и сирена. После уреди на работа в бакалницата свой племенник и Вито Корлеоне остана без работа.

По това време на бял свят беше дошло второто му дете Фредерико и Вито Корлеоне трябваше да храни четири гърла. До този момент той се беше държал като тих и въздържан млад човек, който не обичаше да споделя мислите си. Синът на собственика на бакалския магазин, младия Генко Абандандо, беше най-близкият му приятел и неочаквано и за двамата Вито упрекна приятеля си за постъпката на баща му. Генко, целият почервенял от срам, заяви на Вито, че повече няма да се тревожи за прехрана. Че той, Генко, ще краде храна от бакалницата, за да задоволява нуждите на приятеля си. Но това предложение беше решително отхвърлено от Вито като безкрайно непристойно — син да краде от баща си.

Младият Вито обаче изпитваше силна ненавист към омразния Фанучи. Той никога по никакъв начин не прояви ненавистта си, а изчакваше благоприятния случай. Работи в железниците няколко месеца, но след края на войната работата намаля и той успяваше да спечели за цял месец само толкова, колкото печелеше преди за два-три дни. Освен това повечето от надзирателите бяха ирландци и американци. Те обиждаха работниците с най-мръсни думи, които Вито винаги изслушваше с каменно лице, сякаш не ги разбираше, макар да говореше английски много добре, въпреки акцента си.

Една вечер, когато Вито вечеряше със семейството си, на прозореца, който гледаше към откритата вентилационна шахта, отделяща ги от съседното здание, се почука. Когато Вито дръпна пердето, той с удивление видя един от младежите в квартала, Питър Клеменза, който се беше навел през един от прозорците от другата страна на вентилационната шахта. Той държеше бял вързоп.

— Хей, селски — викна Клеменза. — Прибери тези неща и ги дръж, докато си ги поискам. По-бързо. — Без да мисли, Вито се присегна през празното пространство на вентилационната шахта и пое вързопа. Лицето на Клеменза изразяваше напрежение и настойчивост. Той беше изпаднал в беда и жестът на Вито да му помогне беше инстинктивен. Но когато развърза вързопа в кухнята, бялата кърпа беше цялата в петна от смазките на пет мазни револвера в нея. Той ги прибра в шкафа в спалнята си и зачака. Научи, че Клеменза е бил отведен в полицията. Сигурно бяха чукали на вратата му, когато му е подавал револверите през вентилационната шахта.

Вито не каза нито дума на никого и, разбира се, неговата ужасена жена не посмя дори да си отвори устата, страхувайки се, че мъжът й може да бъде изпратен в затвора. Два дни по-късно Клеменза отново се появи в квартала и между другото попита Вито:

— Пазиш ли още стоката ми?

Вито кимна. Той имаше навика да говори малко. Клеменза дойде в апартамента му, предложиха му вино, а Вито отиде да извади вързопа от шкафа в спалнята си.

Клеменза пиеше виното си, но добродушното му грубо лице беше напрегнато. Той наблюдаваше Вито.

— Погледна ли какво има вътре?

Съвсем спокоен, Вито поклати отрицателно глава.

— Това, което не ме засяга, не ме интересува — каза той. През останалата част от вечерта двамата пиеха заедно вино. Откриха, че си допадат. Клеменза обичаше да говори, а Вито да слуша. Станаха приятели, но не много близки.

Няколко дни по-късно Клеменза попита жената на Вито Корлеоне дали не иска един хубав килим за хола си. Той взе със себе си Вито, за да му помогне да пренесат килима.

Клеменза заведе Вито в една жилищна кооперация с две мраморни колони и бяла мраморна площадка пред къщата. Отвори вратата с ключ и те влязоха в богато обзаведен апартамент. Клеменза измърмори:

— Иди от другата страна и ми помогни да го навием.

Килимът беше вълнен, с наситен червен цвят. Вито Корлеоне беше изненадан от щедростта на Клеменза. Те навиха килима на руло, Клеменза го хвана за единия край, а Вито — за другия. Вдигнаха го и го понесоха към вратата.

В този миг звънецът иззвъня. Клеменза моментално пусна килима и отиде към прозореца. Дръпна леко драпираната завеса и онова, което видя, го накара да извади от сакото си револвер. Едва тогава изненаданият Вито Корлеоне разбра, че крадат килима от чужд апартамент.

Звънецът отново иззвъня. Вито отиде до Клеменза, така че и той да може да вижда какво става. Пред вратата стоеше униформен полицай. Докато го наблюдаваха, полицаят натиска за последен път звънеца, после сви рамене и слезе по мраморните стълби, а след това тръгна надолу по улицата.

Клеменза изсумтя доволно и каза:

— Хайде да вървим. — Той вдигна своя край на килима, а Вито вдигна другия. Полицаят едва беше завил зад ъгъла, когато те се измъкнаха от тежката дъбова врата и излязоха на улицата с килима. Трийсет минути по-късно го разрязаха, за да го пригодят за хола в апартамента на Вито Корлеоне. Беше останало достатъчно и за спалнята. Клеменза беше изкусен майстор и в джобовете на широкото му сако (още тогава той обичаше да носи свободни дрехи, въпреки че не беше толкова дебел) имаше необходимите за разрязването на килима инструменти.

Времето минаваше, а нещата не се оправяха. Семейство Корлеоне не можеше да яде от красивия килим. Е, значи щом нямаше работа, жена му и децата му трябваше да гладуват. Вито прие няколко пакета храна от приятеля си Генко, докато премисляше какво да прави. Накрая с него се свързаха Клеменза и Тесио, друг един млад гангстер от квартала. Те бяха хора, които го харесваха, харесваха начина, по който се държеше и знаеха, че е в безизходица. Предложиха му да стане член на тяхната банда, специализирала се в обири на камиони, превозващи копринени рокли, които товареха във фабриката на Тридесет и първа улица. Нямаше никакъв риск. Шофьорите на камионите бяха разумни работници, които при вида на револвер се хвърляха, на тротоара като ангели, докато крадците откарваха камиона в складовете на приятели, за да бъде разтоварен. Част от стоката се продаваше на някой италиански търговец на едро, а другата част от плячката те продаваха от врата на врата в италианските квартали — Артър Авеню в Бронкс, Малбъри Стрийт и района Челси в Манхатън — все на бедни италиански семейства, които търсеха изгодна сделка и чиито дъщери никога не биха могли да си позволят да си купят такава хубава дреха. Клеменза и Тесио имаха нужда от Вито, за да шофира, тъй като знаеха, че той караше колата за снабдяване на бакалския магазин на Абандандови. През 1919 година добрите шофьори се ценяха много.

Против убеждението си, Вито Корлеоне прие предложението им. Решаващият аргумент беше, че ще печели най-малко хиляда долара за своето участие в тази работа. Но неговите млади партньори му правеха впечатление на хора невнимателни, планирането на работата беше съвсем случайно и намирането на пазар за плячката — безразсъдно смело. Не му допадаше немарливостта им. Ала смяташе, че приятелите му са добри по душа, сериозни. Питър Клеменза, вече доста едър, определено вдъхваше доверие, докато слабият и мрачен Тесио излъчваше сигурност.

Самата работа потръгна без затруднения. За свое голямо учудване, Вито Корлеоне не изпита никакъв страх, когато двамата му другари измъкнаха револверите и накараха шофьора, който караше копринени рокли, да слезе от камиона. Голямо впечатление му направи също хладнокръвието на Клеменза и Тесио. Те никак не се вълнуваха, шегуваха се с шофьора и му обещаха, че ако се държи като добро момче, ще изпратят на жена му няколко рокли. Понеже Вито смяташе за глупаво сам да продава роклите, той остави целия си дял от стоката в скривалището и затова спечели само седемстотин долара. Но през 1919 година това беше значителна сума.

На следващия ден. Вито Корлеоне беше спрян на улицата от винаги облечения в бежов костюм и с бяла мека шапка Фанучи. Фанучи имаше грубо лице и не се бе постарал да прикрие дъговидния белег, който опасваше в бял полукръг от ухо до ухо като примка брадата му. Той имаше гъсти черни вежди и груби черти, които, когато се засмееше, по някакъв странен начин ставаха дружелюбни.

Заговори на силно подчертан сицилиански диалект.

— Е, млади човече — каза той на Вито. — Казаха ми, че си забогатял. Ти и твоите двама приятели. Но не мислиш ли, че се отнесохте с мен малко подло? В края на краищата това е моят квартал и трябва да ме оставите да си натопя човката. — Той използува сицилианската фраза на мафията: Fari vagnari a pizzu. Pizzu означаваше човка на малка птичка, например на канарче. Самата фраза се използуваше за предявяване на претенции към част от плячката.

По навик, Вито не отговори. Той веднага разбра смисъла и очакваше да чуе конкретното предложение.

Фанучи се засмя, като показа златните си зъби и разтегна своя подобен на примка белег. Той избърса лицето си с носна кърпа и откопча сакото си за миг, сякаш за да се разхлади, но в действителност за да покаже револвера, който носеше пъхнат в колана на удобните си широки панталони. После въздъхна и каза:

— Дай ми петстотин долара и аз ще забравя обидата. В края на краищата младите хора не знаят, че дължат уважение на човек като мен.

Вито Корлеоне му се усмихна, но дори когато беше още млад и не беше натопил ръцете си в кръв, в усмивката му имаше нещо толкова смразяващо, че Фанучи се поколеба за миг, преди да продължи:

— В противен случай полицията ще дойде да те посети и жена ти и децата ти ще бъдат опозорени и ще останат без средства. Разбира се, ако информацията ми относно печалбата ти е погрешна, ще натопя човката си съвсем малко. Но не по-малко от триста долара. И не се опитвай да ме мамиш.

Вито заговори за първи път. Гласът му изразяваше благоразумие и не издаваше никакъв гняв. Беше учтив, както подобава на младеж, разговарящ с по-възрастен човек с високо положение като това на Фанучи. Той меко каза:

— Моят дял от печалбата е у двамата ми приятели, ще трябва да поговоря с тях.

Фанучи се успокои:

— Можеш да кажеш на двамата си приятели, че очаквам от тях да ме оставят да си натопя човката по същия начин. Не се страхувай да им го кажеш — добави той успокояващо. — Клеменза и аз се познаваме добре, той разбира тези неща. Остави го да те ръководи. Той има повече опит в тези неща.

Вито Корлеоне сви рамене. Опита се да си придаде малко смутен вид.

— Естествено — каза той. — Вие разбирате, че всичко това е нещо съвсем ново за мен. Благодаря ви, че поговорихте с мен като кръстник.

Това направи голямо впечатление на Фанучи.

— Ти си добро момче — каза той и взе ръката на Вито, като я стисна в своите две космати ръце. — Уважаваш по-възрастните — продължи той. — Това е хубаво нещо у един млад човек. Следващият път се обърни първо към мен. Може би ще мога да помогна.

След години Вито Корлеоне разбра, че онова, което го беше накарало да действува по такъв идеален тактически начин с Фанучи, беше смъртта на неговия сприхав баща, убит от мафията в Сицилия. Но тогава единственото нещо, което изпитваше, беше дива ярост, че този човек се канеше да му открадне парите, а беше рискувал живота и свободата си за да ги спечели. Вито не се страхуваше. В същност в този момент той си мислеше, че Фанучи е смахнат глупак. Доколкото познаваше Клеменза, якият сицилианец щеше по-скоро да се откаже от живота си, отколкото да даде дори цент от своята плячка. Та нали Клеменза беше готов да убие полицая само за да открадне онзи килим. А слабичкият Тесио имаше смъртоносния вид на усойница.

Но по-късно същата вечер, в апартамента на Клеменза на отсрещната страна на вентилационната шахта, Вито Корлеоне получи още един урок по дисциплината, която току-що беше започнал да изучава. Клеменза псуваше, Тесио се мръщеше, но след това и двамата започнаха да обсъждат дали Фанучи ще се задоволи с двеста долара. Тесио смяташе, че е възможно.

Клеменза беше категоричен:

— Не, това копеле с белязано лице сигурно е открило какво сме спечелили от търговеца на едро, който купи роклите.

Фанучи няма да вземе и цент по-малко от триста долара. Ще трябва да платим.

Вито беше изненадан, но внимаваше да не издаде изненадата си:

— Защо трябва да му платим? Какво може да ни направи той на тримата? Ние сме по-силни от него. Имаме револвери. Защо трябва да му даваме парите, които сме спечелили?

Клеменза търпеливо му обясни:

— Фанучи има приятели, истински зверове. Има връзки с полицията. Той иска да му споделим плановете си, за да може да ни предаде на ченгетата и да спечели благодарността им. После те ще са му задължени за услугата. Така действува той. Освен това има разрешително от самия Маранзала да действува в този квартал. — Маранзала беше гангстер, за когото често пишеха във вестниците и за когото се говореше, че оглавява банда престъпници, специализирали се в изнудване, хазарт и въоръжени обири.

Клеменза ги почерпи с вино, което беше правил сам. Жена му, след като сложи на масата чиния със салам, маслини и италиански хляб, слезе долу със стола си да поседи пред къщата с жените от махалата. Тя беше младо италианско момиче, дошла в страната само от няколко години и още не разбираше английски.

Вито Корлеоне седеше с двамата си приятели и пиеше вино. Никога преди не беше използувал ума си така, както сега. Беше учуден от това колко ясни бяха мислите му. Той си припомни всичко, което знаеше за Фанучи. Спомни си деня, когато му бяха прерязали гърлото и как Фанучи беше тичал надолу по улицата, държейки меката си шапка под брадата, за да събира капещата кръв. Спомни си убийството на човека, който беше действувал с ножа, и другите двама, които му бяха платили обезщетение, за да отмени присъдите им. И изведнъж със сигурност му стана ясно, че Фанучи няма големи връзки, просто не би могъл да има. Това не можеше да бъде вярно за човек, който даваше информация на полицията. Нито за човек, който позволяваше да откупват отмъщението му. Истинският шеф на мафията щеше да нареди да убият и другите двама. Не, Фанучи беше имал късмет да убие единия, но е знаел, че не може да убие другите, след като те са вече нащрек. Затова беше позволил да му бъде платено. Неговата животинска сила само му позволяваше да налага данък на собствениците на магазини и на хазарта, който се разиграваше по квартирите. Но Вито Корлеоне знаеше поне едно място, където се играеше хазарт и където никога не бяха плащали данък на Фанучи, а на съдържателя му никога нищо не се беше случвало.

Следователно Фанучи беше сам. Или работеше с няколко гангстери, наети за специалната работа, защото им плащаше в брой. И тези мисли накараха Вито Корлеоне да вземе друго решение. Пътят, по който трябваше да тръгне животът му.

След тази случка у него се зароди мисълта, която често повтаряше, че всеки човек си има само една съдба. През онази вечер той можеше да плати данъка на Фанучи и отново да стане бакалски служител, а може би в бъдеще да има и свой собствен бакалски магазин. Но съдбата беше решила, че той ще стане дон и му беше довела Фанучи, за да го накара да тръгне по предопределения път.

Когато изпиха бутилката вино, Вито се обърна предпазливо към Клеменза и Тесио:

— Ако искате, можете да ми дадете по двеста долара да ги дам на Фанучи. Гарантирам, че той ще приеме тази сума от мен. И ме оставете да се оправям с всичко. Ще уредя въпроса така, че да ви задоволи.

Очите на Клеменза веднага блеснаха подозрително. Вито се обърна студено към него:

— Аз никога не лъжа хората, които съм приел за свои приятели. Говори утре с Фанучи. Нека той те попита за парите. Но не му плащай. И по никакъв начин не се карай с него. Кажи му, че трябва да вземеш парите и че ще ги дадеш на мен да му ги дам. Остави го да повярва, че имаш желание да платиш онова, което иска. Не се пазари. Аз ще се разбера с него за цената. Няма никакъв смисъл да го настройваш против нас, ако е толкова опасен, колкото казвате.

Повече не обсъждаха въпроса. На следващия ден Клеменза говори с Фанучи, за да се увери, че Вито не е измислил тази история. После дойде в апартамента на Вито и му даде своите двеста долара. Той се вгледа във Вито Корлеоне и каза:

— Фанучи ми каза, че няма да приеме по-малко от триста долара. Как ще го накараш да вземе по-малко?

Вито Корлеоне благоразумно отвърна:

— Това не е твоя работа. Помни само, че съм ти направил услуга.

Тесио дойде по-късно. Той беше по-въздържан от Клеменза, по-проницателен и по-умен, но нямаше такова влияние. Предчувствуваше, че нещо не е в ред, че нещо не е точно както трябва. Беше малко разтревожен. Той предупреди Вито Корлеоне:

— Внимавай с това копеле от „Черната ръка“, хитър е като лисица. Искаш ли да съм тук, когато му даваш парите, като свидетел?

Вито Корлеоне поклати отрицателно глава. Дори не си направи труда да отговори. Просто каза на Тесио:

— Кажи на Фанучи, че ще му платя тук, в моята къща, в девет часа тази вечер: ще трябва да го почерпя с чаша вино и да поговоря, за да го убедя да вземе по-малката сума.

Тесио поклати глава:

— Няма да имаш успех. Фанучи никога не отстъпва.

— Ще го убедя — каза Вито Корлеоне. В бъдеще това щеше да стане прочута фраза. Щеше да стане предупредителният грохот преди смъртоносния удар. Когато беше вече дон и помолеше своите противници да седнат и да поговорят с него, те разбираха, че това е последният шанс да решат даден случай без кръвопролитие и убийство.

Вито Корлеоне каза на жена си да заведе двете деца, Сони и Фредо, долу на улицата след вечеря и в никакъв случай да не им позволява да се качват горе, докато не й разреши. Тя трябваше да седи долу пред вратата на къщата. Каза й, че има лична работа с Фанучи, която не може да бъде прекъсвана. Видя страха, изписан по лицето й, и се ядоса. После тихо я попита:

— Мислиш ли, че си се оженила за глупак? — Тя не отговори. Не отговори, защото беше изплашена, но вече не от Фанучи, а от своя мъж. С всеки изминат час той видимо се променяше пред очите й в човек, който излъчваше някаква застрашителна сила. Вито винаги беше тих, мълчалив, но винаги беше и внимателен и разумен, нещо необикновено за млад сицилианец. Онова, което тя виждаше, беше как той се изхлузва от предпазната си маска на безобидно нищожество сега, когато беше вече готов да тръгне по предопределения си път. Беше започнал късно — на двайсет и пет години, но щеше да започне със замах.

Вито Корлеоне беше решил да убие Фанучи. Извършвайки убийството, щеше да внесе още седемстотин долара в банковата си сметка — тристате долара, които самият той трябваше да плати на терориста от „Черната ръка“, двестате долара от Тесио и двестате долара от Клеменза. Ако не убиеше Фанучи, трябваше да му плати седемстотин долара в брой. За него живият Фанучи не струваше седемстотин долара. Нямаше да плати седемстотин долара, за да остане Фанучи жив. Ако Фанучи имаше нужда от седемстотин долара за операция, с която да спаси живота си, той нямаше да му ги даде, за да плати на хирурга. Той не беше лично задължен на Фанучи, не бяха кръвни роднини и той не обичаше Фанучи. Защо тогава да му дава седемстотин долара?

А от това неизбежно следваше, че щом Фанучи иска да вземе от него седемстотин долара със сила, той може да убие Фанучи. Сигурно светът можеше да мине и без такъв човек.

Имаше, разбира се, леки технически проблеми. Фанучи наистина можеше да има влиятелни приятели, които да искат да отмъстят. Самият Фанучи беше опасен човек, който, не можеше да бъде лесно убит. Имаше също полиция и електрически стол. Но Вито Корлеоне беше живял под смъртна заплаха още след убийството на баща си. Като дванайсетгодишно момче, той се беше изплъзнал от своите палачи и беше прекосил океана и дошъл в чужда страна, вземайки чуждо име. Годините, в които само кротко беше наблюдавал всичко, го бяха убедили, че е по-умен и по-смел от другите хора, въпреки че никога не беше имал възможност да използува своя ум и смелост.

Но все пак се колебаеше, преди да направи тази първа крачка към своята съдба. Той дори събра седемстотинте долара на едно и ги мушна в един удобен страничен джоб на панталоните си. Но ги мушна в левия джоб. В десния сложи револвера, който Клеменза му беше дал, за да го използува при обира на камиона.

Фанучи дойде точно в девет вечерта. Вито Корлеоне извади кана с домашно вино, което му беше дал Клеменза.

Фанучи сложи бялата си мека шапка на масата до каната с вино. Разхлаби своята широка многоцветна вратовръзка, чиито лекета от домати се прикриваха от ярките шарки. Лятната вечер беше гореща, а газеното осветление — слабо. В апартамента беше много тихо. Но Вито Корлеоне се беше вледенил. За да покаже своята добросъвестност, той подаде пачката банкноти и внимателно гледаше как Фанучи, след като ги взе, извади голям кожен портфейл и натъпка парите вътре. Фанучи сръбна от чашата вино и каза:

— Дължиш ми още двеста долара. — Лицето му с надвиснали гъсти вежди беше безизразно.

Вито Корлеоне отговори със своя хладен и благоразумен глас:

— Малко съм притеснен с парите, дълго време бях без работа. Нека ви остана длъжник няколко седмици.

Това беше допустима маневра. Фанучи беше получил по-голямата част от парите и щеше да чака. Можеше дори да бъде убеден да се откаже от останалото или да почака още малко. Той се подсмихна над чашата с вино и каза:

— Да, ти си хитър млад човек. Как така не съм те забелязал по-рано? Прекалено тих човек си, за да се занимаваш с дреболии. Мога да ти намеря някаква работа, която ще е много доходна.

Вито Корлеоне показа заинтересоваността си с учтиво кимване и напълни чашата му от червената кана. Но Фанучи се отказа от онова, което искаше да каже, стана от стола си и се ръкува с Вито:

— Лека нощ, млади човече — каза той. — Между нас всичко е наред, нали? Ако някога мога с нещо да ти услужа, обади ми се. — Вито остави Фанучи да слезе по стълбите и да излезе от сградата. Улицата беше пълна със свидетели, които щяха да потвърдят, че е напуснал дома на Корлеоне жив и здрав. Вито наблюдаваше от прозореца. Видя как Фанучи зави зад ъгъла към Единадесето авеню и разбра, че се е упътил към апартамента си, вероятно за да остави плячката, преди отново да излезе. А може би за да остави револвера си. Вито Корлеоне излезе от апартамента и изтича нагоре по стълбите към покрива. Той премина по квадратните покриви на блоковете и се спусна по аварийната стълба на един празен склад, която го отведе в задния двор. Отвори задната врата с ритник и излезе през предната врата на склада. На отсрещната страна на улицата беше къщата, в която се намираше апартаментът на Фанучи.

Кварталът се простираше на запад до Десето авеню. На Единадесето авеню имаше други складове и тавани, наети от фирми, които товареха от Централната нюйоркска гара и искаха да имат достъп до товарните гари, които обхващаха пространството от Единадесето авеню до река Хъдзън. Блокът на Фанучи беше един от малкото останали в тази пустош и се обитаваше най-вече от ергени, които работеха по влаковете, работници от депата и най-евтините проститутки. Тези хора не седяха на улицата да клюкарствуват, както честните италианци; те седяха в бирариите и си изпиваха заплатите. Така че за Вито Корлеоне беше лесно да се промъкне през пустото Единадесето авеню и да се вмъкне в преддверието на блока на Фанучи. Извади револвера, с който никога не беше стрелял, и зачака Фанучи.

Той гледаше през стъклената врата на преддверието, като знаеше, че Фанучи ще дойде от Десето авеню. Клеменза му беше показал предпазителя на револвера, опитал бе спусъка, без да зарежда. Като малко момче в Сицилия, едва на девет години, често беше ходил е баща си на лов и често беше стрелял с тежката ловджийска пушка, наречена лупара. Тъкмо умението му да стреля с лупара още от малък беше причина за смъртната присъда на убийците на неговия баща над него.

Сега, когато чакаше в тъмния коридор, видя бялото петно, което представляваше Фанучи, да пресича улицата към входа на блока. Вито отстъпи назад с притиснати рамене към вътрешната врата, която водеше към стълбите. Държеше револвера си напред, готов да стреля. Протегнатата му ръка беше само на две крачки от външната врата. Вратата се отвори навътре. Фанучи — бял, широкоплещест и миризлив — изпълни светлия квадрат. Вито Корлеоне стреля.

Отворената врата позволи на част от шума да излезе навън на улицата, а останалата експлозия от револвера разтърси сградата. Фанучи се държеше за вратата, опитвайки се да остане прав и да извади револвера си. Това усилие беше толкова енергично, че копчетата на сакото му се откъснаха и то увисна. Показа се револверът му, но така също и тънка като паяжина червена браздичка по корема. Много внимателно, сякаш пъхаше игла във вена, Вито Корлеоне изстреля втория си куршум в тази червена паяжина.

Фанучи падна на колене, като подпря вратата и тя остана отворена. От него се изтръгна ужасно стенание на човек, изпитващ голямо физическо страдание, което беше почти комично. Той продължи да пъшка. Вито си спомняше, че бе чул най-малко три такива пъшкания, преди да доближи револвера до потната и бледа буза на Фанучи и да стреля в главата му. Не бяха изминали повече от пет секунди, когато Фанучи се отпусна тежко и свърши, задръствайки отвора на вратата с тялото си.

Много внимателно Вито извади големия портфейл от сакото на умрелия и го пусна в ризата си. После прекоси улицата и влезе в склада, мушна се в двора и се изкачи по аварийната стълба на покрива. Оттам огледа улицата. Тялото на Фанучи лежеше на входа, но други хора не се виждаха. Два прозореца светеха в блока и той забеляза, че от тях се подават черни глави, но след като той не можеше да различи чертите им, очевидно и те не бяха различили неговите. А и такива хора никога нямаше да кажат на полицията. Фанучи можеше да остане да лежи там до сутринта или докато някой патрул, правейки обиколката си, не се спънеше в тялото му. Никой в тази къща нямаше съзнателно да се изложи на подозренията на полицията или на разпит. Всички щяха да заключат вратите си и да се преструват, че нищо не са чули.

Вито имаше достатъчно време. Той премина по покривите до своята къща и слезе долу в апартамента си. Отключи вратата, влезе вътре и след това заключи след себе си. Претършува портфейла на умрелия. Освен седемстотинте долара, които той беше дал на Фанучи, в него имаше още само няколко банкноти по един долар и една от пет.

Старата петдоларова златна монета, вероятно талисман, беше пъхната вътре в преградката. Ако Фанучи беше богат гангстер, то беше очевидно, че не носи богатството си със себе си. Това потвърди някои от подозренията на Вито. Знаеше, че трябва да се отърве от портфейла и револвера (беше му ясно и че трябва да остави златната монета в портфейла). Качи се отново горе и премина няколко покрива по-нататък. Хвърли портфейла в една вентилационна шахта, после изпразни пистолета и удари цевта в ръба на покрива. Тя не се счупи. Той обърна револвера и удари дръжката в един комин. Дръжката се разцепи на две половини. Той удари още веднъж и пистолетът се разпадна на цев и дръжка, на две отделни парчета. Използува различни вентилационни шахти за всяко парче. Те не издадоха никакъв звук, когато се удариха в земята пет етажа по-долу, а потънаха в мекия куп отпадъци, който се беше образувал там. На сутринта от прозорците щяха да изхвърлят още отпадъци и ако имаше късмет, всичко щеше да бъде затрупано. Вито се върна в апартамента си.

Той трепереше леко, но напълно се владееше. Смени дрехите си и страхувайки се, че по тях може да е пръснало кръв, ги хвърли в металния леген, който жена му използуваше за пране. Взе луга и тежък кафяв сапун, за пране, натопи дрехите и ги начука с металната дъска за пране, която стоеше под мивката. След това изжули легена и мивката с луга и сапун. В ъгъла на спалнята намери куп току-що изпрани дрехи и размеси своите с тях. После си сложи чиста риза и панталон и слезе долу пред къщата при жена си, децата си и съседите.

Всички тези мерки се оказаха излишни. Полицията, която откри трупа на сутринта, въобще не разпита Вито Корлеоне. В действителност той беше много учуден, че те въобще не узнаха за посещението на Фанучи в неговия дом същата вечер, когато беше убит. Той разчиташе, че обстоятелството, че Фанучи е напуснал сградата жив, ще му послужи като алиби. По-късно научи, че в полицията останали доволни от смъртта на Фанучи и че не са имали особено желание да преследват убийците му. Бяха предположили, че е поредната екзекуция на бандата и бяха разпитвали хулигани, които имаха досиета на гангстери и прегрешения като побойници. Тъй като Вито никога не беше имал неприятности с полицията, той въобще не се появи на сцената.

Вито беше надхитрил полицията, но приятелите си не можа. Питър Клеменза и Тесио го избягваха през следващата седмица, през следващите две седмици, а след това дойдоха една вечер да му се обадят. Дойдоха, очевидно изпитвайки уважение към Вито Корлеоне. Той ги поздрави с хладна вежливост и им предложи вино.

Клеменза заговори пръв. Той меко каза:

— Никой не събира данъци от собствениците на магазините на Девето авеню. Никой не събира данъци от картоиграчите и хазарта в квартала.

Вито Корлеоне гледаше втренчено и двамата, но не отговори. Обади се и Тесио:

— Можем да поемем клиентите на Фанучи. Те ще ни плащат.

Вито Корлеоне сви рамене:

— Защо се обръщате към мен? Такива неща въобще не ме интересуват.

Клеменза се засмя. Дори като млад, преди още да пусне своя огромен корем, той се смееше като дебел човек. Сега той каза на Вито Корлеоне:

— Ами онзи револвер, който ти го дадох за работата с камиона? След като вече няма да ти трябва, можеш да ми го върнеш.

Много бавно и хладнокръвно Вито Корлеоне извади пачка пари от задния си джоб и отброи пет банкноти по десет долара.

— Ето, ще ти го платя. Хвърлих револвера след работата с камиона. — Той се усмихна и на двамата.

По това време Вито Корлеоне не знаеше ефекта на своята усмивка. Тя беше смразяваща, защото не изразяваше никаква заплаха. Той се усмихваше, сякаш това беше някаква загадъчна шега, която само той можеше да оцени. Но тъй като се усмихваше така само когато ставаше дума за фатални неща и тъй като шегата не беше съвсем загадъчна, и тъй като очите му не се усмихваха, и тъй като външно беше толкова благоразумен и тих, неочакваното разкриване на истинската му същност беше страшно.

Клеменза поклати глава.

— Не искам парите — каза той. Вито прибра банкнотите в джоба си. Той чакаше. Тримата добре се разбраха. Знаеха, че той е убил Фанучи, но въпреки че не споменаха пред никого за това, след няколко седмици го знаеше целият квартал. Всички се отнасяха с Вито Корлеоне като с уважаван човек. Но той не направи опит да поеме изнудвачеството и данъците на Фанучи.

Онова, което последва, беше неизбежно. Една вечер жената на Вито доведе в къщи тяхна съседка, вдовица. Жената беше италианка и с безукорно поведение. Работеше много, за да отгледа своите сирачета. Шестнайсетгодишният й син носеше в къщи плика със заплатата си запечатан, за да й го даде, както беше по стар селски обичай. Нейната седемнайсетгодишна дъщеря, шивачка, правеше същото. Цялото семейство пришиваше вечер копчета на картончета срещу нищожно заплащане. Името на жената беше синьора Коломбо.

Жената на Вито Корлеоне каза:

— Госпожата иска да те помоли за нещо. Има някакви неприятности.

Вито Корлеоне очакваше да го помолят за пари и беше готов да ги даде. Но излезе, че госпожа Коломбо имала куче, което най-малкият й син обожавал. На хазаина се оплакали, че кучето лае през нощта и той наредил на госпожа Коломбо да го махнат. Тя се престорила, че е изпълнила нарежданията. Хазаинът разбрал, че го е измамила и й наредил да освободи апартамента. Тя обещала, че този път наистина ще махнат кучето и го махнали. Но хазаинът бил толкова ядосан, че не искал да отмени нареждането си. Тя трябвало да напусне или полицията щяла да бъде повикана, за да я изхвърли. А нейното бедно малко момче така плакало, когато дали кучето на роднини, които живеели в Лонг Айлънд. Заради едно нищо сега щели да загубят дома си.

Вито Корлеоне я попита внимателно:

— Защо ме молите мен да ви помогна? Госпожа Коломбо кимна към жена му:

— Тя ми каза да ви помоля.

Той беше изненадан. Жена му никога не го беше питала за дрехите, които беше изпрал вечерта, когато уби Фанучи. Никога не го беше питала откъде идват всички тези пари, след като той не работеше. Дори сега лицето й беше безизразно. Вито се обърна към госпожа Коломбо:

— Мога да ви услужа с малко пари, за да ви помогна да се преместите, това ли е, което искате?

Жената поклати отрицателно глава, тя плачеше:

— Всичките ми приятели са тук, всички момичета, с които съм израснала в Италия. Как да се преместя в друг квартал, където живеят само непознати? Искам да поговорите с хазаина и да го помолите да ми разреши да остана.

Вито кимна:

— Тогава считайте, че въпросът е уреден. Няма да се местите. Ще говоря с него утре сутринта.

Жена му му се усмихна, той не й отвърна със същото, но остана доволен. Госпожа Коломбо изглеждаше малко несигурна. — Вярвате ли, че хазаинът ще каже „да“? — попита тя.

— Синьор Роберто ли? — изненада се Вито. — Разбира се, че ще каже „да“. Той е човек с добро сърце. След като му обясня как стоят нещата, той ще се съжали над злочестината ви. А сега не се тревожете повече. Не се разстройвайте така. Пазете здравето си заради вашите деца.

 

 

Хазаинът, господин Роберто, идваше в квартала всеки ден, за да наглежда петте блока, които притежаваше. Той беше собственик, човек, който продаваше току-що пристигнали италиански работници на големите корпорации. С печалбата си беше закупил блоковете един по един. Образован човек от Северна Италия, той изпитваше само презрение към тези неграмотни южняци от Сицилия и Неапол, които гъмжаха из неговите сгради като паразити, хвърляха отпадъци във вентилационните шахти, оставяха хлебарките и плъховете да съсипват неговите стени, без дори да вдигнат ръка, за да запазят собствеността му. Не беше лош човек, беше добър съпруг и баща, но непрекъснатите тревоги за капиталовложенията му, за парите, които печелеше, за неизбежните разходи, които идваха с това, че е собственик, бяха съсипали нервите му и той беше в постоянно раздразнено състояние. Когато Вито Корлеоне го спря на улицата, за да му каже няколко думи, господин Роберто се държа безцеремонно. Но не грубо, тъй като всеки от тези южняци можеше да ти забие нож, ако се отнасяш с него така, както не трябва, въпреки че този млад мъж изглеждаше тих човек.

— Синьор Роберто — започна Вито Корлеоне, — приятелката на моята жена, бедна вдовица без мъж, който да я защищава, ми каза, че поради някакви причини й било наредено да напусне апартамента си във вашия блок. Тя е в отчаяно състояние. Няма никакви пари, няма никакви приятели, освен тези, които живеят тук. Казах й, че ще поговоря с вас, че вие сте разумен човек и че сте действували така, защото сте били заблуден. Тя е прогонила животното, което е било причина за неприятностите, а защо тогава да не остане? И двамата сме италианци и аз ви моля да ми услужите.

Синьор Роберто изучаваше младия мъж пред себе си. Беше среден на ръст, но як; селянин, но не бандит, въпреки че така смешно се осмеляваше да се нарече италианец. Роберто сви рамене.

— Вече дадох апартамента на друго семейство на по-висок наем — каза той. Не мога да ги разочаровам заради вашата приятелка.

Вито Корлеоне кимна с любезно разбиране.

— Колко повече на месец? — попита той.

— Пет долара — отговори господин Роберто. Това беше лъжа. Железничарският апартамент с четири тъмни стаи беше нает от вдовицата за дванайсет долара месечно и той не би могъл да вземе от новите квартиранти повече.

Вито Корлеоне извади пачка банкноти и отброи три десет-доларови банкноти:

— Ето увеличението за шест месеца в предплата. Не е необходимо да говорите за това с нея, тя е горда жена. Обадете ми се след шест месеца. Но разбира се, ще й позволите да задържи кучето си.

— Как не! — възкликна господин Роберто. — И кой, по дяволите, сте вие, та да ми заповядвате! Дръжте се както трябва или ще получите един ритник по сицилианския си задник.

Вито Корлеоне вдигна учудено ръце:

— Аз ви моля само за услуга и това е всичко. Човек никога не знае кога ще има нужда от приятели, нали така? Ето, вземете тези пари като израз на добрата ми воля и сам решете. Не бих посмял да ви се меся. — Той мушна парите в ръката на господин Роберто. — Направете ми тази малка услуга, вземете парите и обмислете нещата отново. Ако утре сутринта искате да ми върнете парите, не се стеснявайте. Ако искате да изгоните жената от вашата къща, то как бих могъл аз да ви попреча? Това е ваша собственост в края на краищата. Не искате кучето да остане там, напълно ви разбирам. Аз също не обичам животните. — Той потупа господин Роберто по рамото. — Направете ми тази услуга, а? Аз няма да забравя. Попитайте приятелите си във вашия квартал за мен и те ще ви кажат, че съм човек, който знае да показва благодарността си.

Но господин Роберто беше започнал вече да разбира. Същата вечер той разпита за Вито Корлеоне. И не дочака следващата сутрин. Почука на вратата на Корлеонови още същата вечер, извинявайки се за късния час, и прие чаша вино от синьора Корлеоне. Той увери Вито Корлеоне, че всичко това е било едно ужасно недоразумение, че синьора Коломбо може да остане в апартамента и да задържи кучето си. Кои са тези жалки квартиранти, че да се оплакват от лаенето на това бедно животно, когато плащаха такъв нисък наем? Накрая той хвърли на масата трийсетте долара, които Вито Корлеоне му беше дал, и с искрен глас каза:

— Доброто ти сърце, желанието ти да помогнеш на тази бедна вдовица, ме накараха да се засрамя и искам да покажа, че и аз съм християнин. Наемът й ще остане същият, какъвто беше.

Всички участници в комедията изиграха ролите си добре. Вито наливаше вино, поръчваше сладкиши, стискаше ръката на господин Роберто и хвалеше доброто му сърце. Господин Роберто въздъхна и каза, че запознаването му с човек като Вито Корлеоне е върнало вярата му в човека. Едва се разделиха накрая. Господин Роберто, примрял от страх, че се е отървал, взе градския автобус до дома си в Бронкс и си легна. Той не се появи в квартала цели три дни.

 

 

Сега Вито Корлеоне беше „уважаван човек“ в квартала. За него се говореше, че бил член на мафията в Сицилия. Един ден един човек, който имаше мебелирана стая, в която се играеха карти, дойде при него и доброволно започна да му плаща по двайсет долара седмично за неговото „приятелство“. Вито трябваше само да посещава това място един-два пъти седмично, за да разберат играчите, че са под неговото покровителство.

Собственици на магазини, които имаха неприятности с младежи-хулигани, го молеха да се застъпи за тях. Той се застъпваше и те му се отблагодаряваха както трябва. Много скоро той получаваше огромния доход — за това време и този квартал — от сто долара седмично. Тъй като Клеменза и Тесио му бяха приятели и негови помощници, на всекиго от тях той трябваше да дава част от парите, но правеше това, без да го бяха молили. Най-после Вито реши да се включи в бизнеса, свързан с вноса на зехтин, с неговия приятел от детинските години Генко Абандандо. Генко щеше да се оправя с всичко — вноса на зехтин от Италия, закупуването му на необходимата цена и съхраняването му в склада на баща му. Генко имаше опит в тези неща. Клеменза и Тесио щяха да бъдат търговските посредници. Те щяха да ходят из всички бакалски магазини в Манхатън, в Бруклин, после в Бронкс, за да убеждават собствениците на магазини да продават зехтина на „Генко Пура“. (С типичната си скромност Вито Корлеоне отказа да нарече тяхната марка зехтин на своето име.) Вито, разбира се, щеше да бъде шеф на фирмата, тъй като по-голямата част от капитала даваше той. Също така щяха да го викат при специални случаи, когато собствениците на магазините не приемаха уговорките на Клеменза и Тесио. Тогава Вито Корлеоне щеше да използува своите страхотни способности да убеждава.

През следващите няколко години Вито Корлеоне живееше напълно задоволителния живот на дребен бизнесмен, изцяло отдаден на изграждането на своето търговско предприятие в една динамична и разширяваща се икономическа система. Той беше всеотдаен баща и съпруг, но толкова зает, че можеше да отделя съвсем малка част от времето си на своето семейство. И когато зехтинът на „Генко Пура“ се прочу така, че стана най-търсеното дървено масло в Америка, неговата организация се размножи. Като всеки добър бизнесмен, той скоро разбра ползата от подбиването на цените на своите съперници, лишавайки ги от възможности за пласмент, като убеждаваше собствениците на магазини да продават по-малко от техните марки зехтин. Като всеки добър бизнесмен, той се стремеше към спечелването на монопол, като принуждаваше своите съперници да напускат тази сфера или да се сливат с него. И тъй като беше започнал сравнително слабо икономически, и тъй като не вярваше в рекламата, разчитайки само на устното убеждение, и тъй като, ако трябва да се каже истината, неговият зехтин не беше по-добър от този на неговите съперници, той не можеше да използува обикновените средства за потискане на законните бизнесмени. Трябваше да разчита на силата на своята личност и репутацията си на „уважаван човек.“

Още като млад Вито Корлеоне стана известен като „човек на разума“. Той никога не заплашваше. Винаги използуваше логика, която се оказваше неопровержима. Винаги се грижеше за това другият да си получи своя дял от печалбата. Никой не губеше. Това, разбира се, той вършеше по съвсем определен начин. Като много гениален бизнесмен, той разбра, че свободната конкуренция води до разоряване, а монополът е ефикасен. И просто се зае да си спечели този ефикасен монопол. Имаше някои търговци на едро на зехтин в Бруклин, хора с буен темперамент, които не се поддаваха на неговите убеждения, които отказваха да разберат и да признаят възгледите на Вито Корлеоне, дори след като той им беше обяснил всичко с най-голямо търпение и подробности. Накрая Вито Корлеоне вдигна отчаяно ръце и изпрати Тесио в Бруклин да организира щаб и да разреши проблема. Бяха изгорени складове, камиони, натоварени с маслиненозелен зехтин, се обръщаха и на калдъръмени крайморски улици и се образуваха езера. Един невнимателен високомерен човек от Милано, с по-голяма вяра в полицията от тази на някой светец в Христос, отиде направо при властите и се оплака от своите сънародници, нарушавайки десетвековния закон на омерта. Но преди нещата да получат някакво развитие, търговецът на едро изчезна завинаги, оставяйки след себе си, съвсем сами, своята предана съпруга и трите си деца, които, слава богу, бяха вече пораснали и можеха да поемат бизнеса на баща си и да се споразумеят с компанията „Генко Пура“.

Но великите хора не се раждат велики, те стават велики и така беше и с Вито Корлеоне. Когато настъпи сухият режим и забраниха продажбата на алкохол. Вито Корлеоне направи последната крачка от един съвсем обикновен, малко безмилостен бизнесмен към великия дон в света на незаконния бизнес. Това не стана за един ден, не стана за една година, но към края на сухия режим и началото на Голямата депресия Вито Корлеоне беше станал Кръстника, великият дон, дон Корлеоне.

Всичко започна доста непредвидено. По това време зехтиновата компания „Генко Пура“ имаше транспорт от шест камиона. Чрез Клеменза, към Вито Корлеоне се обърна една група италиански контрабандисти на алкохол, които тайно изнасяха алкохол и уиски от Канада и го внасяха в Щатите. Те имаха нужда от камиони и доставчици, който да разпространяват тяхната стока в Ню Йорк. Нуждаеха се от сигурни и дискретни доставчици, които да притежават известна решителност и сила. Бяха готови да плащат на Вито Корлеоне за камионите и хората му. Възнаграждението беше толкова голямо, че Вито Корлеоне решително изостави своя бизнес със зехтина, за да използува камионите, почти изключително за услугите на контрабандистите на алкохол. И го направи, независимо от факта, че тези джентълмени бяха придружили предложението с мека заплаха. Но още тогава Вито Корлеоне беше достатъчно зрял, за да не се обижда от заплахи или да се ядосва и откаже по такава причина едно изгодно предложение. Той прецени заплахата, откри, че й липсва убедителност и развали мнението си за своите партньори, че са били толкова глупави и са използували заплаха там, където не е било необходимо. Това беше полезна информация, над която трябваше да се помисли, когато му дойдеше времето.

И отново той преуспяваше. Но което беше по-важно, придобиваше знания, връзки и опит. Трупаше направени добрини така, както банкерът трупа ценни книжа. Защото през следващите години стана ясно, че Вито Корлеоне е не само талантлив човек, но по свой начин и гений.

Той стана закрилник на италианските семейства, които отваряха малки кръчмички в своите домове и продаваха уиски на работници ергени за петнайсет цента чашата. Стана кръстник на най-малкия син на госпожа Коломбо, когато момчето взе първото си причастие, и му даде хубав подарък — двайсетдоларова златна монета. Междувременно, тъй като беше неизбежно някои от неговите камиони да не бъдат спрени от полицията, Генко Абандандо нае добър адвокат с много връзки в полицията и органите на правосъдието. Беше създадена система за плащане на парични суми и скоро организацията Корлеоне имаше порядъчно голяма „ведомост“ — списък на служителите, които получаваха месечно определена сума. Когато адвокатът се опита да ограничи този списък, оправдавайки се с разноските, Вито Корлеоне го успокои: „Не, не, не се ограничавайте — каза той. — Включвайте всички, дори и ако те не могат да ни помогнат точно сега. Аз ценя приятелството и съм готов да покажа своето приятелство пръв.“

С времето империята на Корлеоне ставаше все по-голяма, нови камиони бяха закупени, „ведомостта“ ставаше все по-дълга. Освен това хората, които работеха под непосредственото ръководство на Тесио и Клеменза, се увеличаваха на брой. Цялата тази система започваше да става много тромава. Накрая Вито Корлеоне разработи свой модел на организация. На Клеменза и Тесио даде титлата „довереници“ или „капитани“, а на хората, които работеха под тяхно ръководство — ранга на войници. Назначи Генко Абандандо за свой съветник или consigliori. Постави изолиращи пластове между себе си и всяка оперативна акция. Когато издаваше заповед, той я даваше насаме на Генко или на един от неговите „довереници“. Много рядко имаше свидетел за някоя заповед, дадена на всеки един от тях. После отдели групата на Тесио и я остави да работи в Бруклин. Освен това отдели Тесио от Клеменза и с годините им даде да разберат, че не иска двамата да общуват дори като приятели, освен когато е абсолютно наложително. Той обясни това на по-умния Тесио, който веднага разбра накъде духа вятърът, въпреки че Вито го обясни като предпазна мярка срещу закона. Тесио разбра, че Вито не иска да даде възможност на своите двама „довереници“ да заговорничат против него, но разбра също, че в това няма зъл умисъл, а е само тактическа предпазливост. В замяна Вито даде на Тесио пълна свобода на действие в Бруклин, докато района на Клеменза в Бронкс държеше изключително под свой контрол. Клеменза беше по-смелият, по-безразсъдният, по-жестокият от двамата, независимо от своята привидна веселост, и имаше нужда от по-здрави юзди.

Голямата депресия увеличи властта на Вито Корлеоне. И наистина, тъкмо по това време започнаха да го наричат дон Корлеоне. Навсякъде в града честните хора напразно молеха за честна работа. Горди мъже унижаваха себе си и своите семейства, като приемаха помощи от надменната бюрократична машина. А хората на дон Корлеоне вървяха по улиците с високо вдигнати глави и с джобове, натъпкани със сребърни монети и книжни пари, без страх, че могат да загубят работата си. И дори дон Корлеоне, най-скромният от тях, не можеше да не се почувствува горд. Той се грижеше за своя свят, за своите хора. Той не разочарова онези, които зависеха от него, и те му даваха всичко, на което бяха способни, рискуваха свободата и живота си, служейки му. И когато, по някаква нещастна случайност, негов служител биваше арестуван и изпратен в затвора, семейството на този нещастен човек получаваше определена сума, за да може да живее, но не мизерно, просяшко и скъперническо подаяние, а същата сума, която човекът бе печелил на свобода.

Това, разбира се, не беше чисто християнско милосърдие. Дори и най-добрите приятели на дон Корлеоне не биха го нарекли светец небесен. В тази щедрост имаше известен личен интерес. Служител, изпратен в затвора, знаеше, че трябва само да си затваря устата и за жена му и децата му ще се погрижат. Знаеше, че ако не даде информация на полицията, когато излезе от затвора ще бъде радушно посрещнат. В дома му щеше да го очаква веселие, най-хубавите ястия, домашно приготвени равиоли, вино, пасти и всичките му приятели и близки щяха да са събрани, за да отпразнуват освобождаването му. А по някое време през нощта техният consigliori, Генко Абандандо, или може би дори самият дон, щеше да се отбие, за да изрази уважението си към такъв верен човек, да вдигне чаша вино в негова чест и да остави чудесен подарък — пари, така че този човек да може да се наслади на една-две седмици почивка със семейството си, преди да се върне към своя ежедневен труд. Такива бяха безкрайната отзивчивост и разбиране на дон Корлеоне.

Именно тогава дон Корлеоне реши, че ръководи своя свят далеч по-добре, отколкото неговите врагове ръководеха по-големия свят, който постоянно се изпречваше на пътя му. И това чувство беше подхранвано от бедните хора от квартала, които непрекъснато идваха при него за помощ. Да подпомогне някое семейство, да намери работа на някое младо момче или да го измъкне от затвора, да даде назаем малка, но отчайващо необходима сума пари, да попречи на хазаите, които, противно на всякакъв разсъдък, искаха наем от безработни наематели.

Дон Корлеоне помагаше на всички. Но не само това, той им помагаше с готовност и с окуражаващи думи, за да изтръгне горчивото жило от милостинята, която им даваше. А след това беше съвсем естествено, когато тези италианци бяха объркани и смутени на кого да гласуват доверието си да ги представлява в щатската законодателна власт, в градското управление или в Конгреса, да отиват за съвет при техния дон Корлеоне, техния Кръстник. И така той стана политическа сила, с която практичните партийни лидери трябваше да се съобразяват. Той заздрави тази сила с далновидна държавническа съобразителност, като помагаше на много способни момчета от бедни италиански семейства да учат в университета; по-късно те щяха да станат адвокати, помощник-адвокати в някой район, дори съдии. Планираше бъдещето на своята империя с цялата предвидливост на велик национален вожд.

Отменянето на сухия режим нанесе на тази империя сериозен удар, но дон Корлеоне пак беше взел своите предпазни мерки. През 1933 година той изпрати пратеници при човека, който контролираше целия хазарт в Манхатън — игрите на „вързано“ по доковете и жестокото лихварство, което вървеше ръка за ръка с тях така, както сандвичите с кренвирши се продават на бейзболните мачове, залагането на различни видове спортни игри и конните надбягвания, незаконните заведения, в които се играеше покер, свърталищата, в които играеха на „числа“ в Харлем, името на този човек беше Салваторе Маранзано и той беше един от всепризнатите мъжки момчета или „важни клечки“ на нюйоркския престъпен свят. Пратениците на Корлеоне предложиха на Маранзано равноправно партньорство, полезно и за двете страни. Вито Корлеоне със своята организация, със своите ударни сили и политически връзки можеше да прикрива надеждно операциите на Маранзано и да им даде нова сила, така че те да се разширят в Бруклин и Бронкс. Но Маранзано беше недалновиден човек и отхвърли с презрение предложението на Корлеоне. Великият Ал Капоне беше приятел на Маранзано и той също си имаше своя организация, свои хора плюс огромен боен потенциал. Той не искаше да търпи Корлеоне, това парвеню, което имаше репутация повече на парламентарен оратор, отколкото на истински мафиот. Отказът на Маранзано стана причина за войната от 1933 година, която щеше да промени цялата структура на престъпния свят в Ню Йорк.

На пръв поглед двубоят изглеждаше неравен. Салваторе Маранзано имаше мощна организация със силни изпълнители. Беше в приятелски връзки с Капоне в Чикаго и можеше да се обърне за помощ към него. Имаше също добри връзки със семейство Таталия, което контролираше проституцията в града и съвсем слабия по онова време транспорт на опиати. Той имаше също политически връзки с влиятелни шефове в бизнеса, които използуваха неговите изпълнители, за да тероризират евреите от профсъюзите в предприятията за облекло и италианските анархистични синдикати в строителството.

Срещу това дон Корлеоне можеше да хвърли две малки, но превъзходно организирани бойни части, водени от Клеменза и Тесио. Връзките му в политиката и полицията бяха подценени от шефовете в бизнеса, които предпочетоха да подкрепят Маранзано. Но липсата на информираност на неговите врагове относно организацията му беше в негова полза. В престъпния свят не знаеха истинската сила на неговите войници и дори бяха заблудени, че Тесио в Бруклин има отделна и независима организация.

Въпреки всичко обаче борбата беше неравна, докато Вито Корлеоне не заличи неравенството с един решаващ удар.

Маранзано се обади на Капоне да му изпрати двамата си най-добри убийци в Ню Йорк, за да ликвидират това парвеню. Семейство Корлеоне имаше приятели и разузнаване в Чикаго, които предадоха съобщението, че двамата убийци пристигат с влак. Вито Корлеоне изпрати Лука Брази да се погрижи за тях с такива инструкции, които дадоха воля на най-дивашките инстинкти у този странен човек.

Брази и неговите четирима помощници посрещнаха убийците от Чикаго на гарата. Един от хората на Брази осигури и докара за случая такси, а носачът на гарата взе багажа им и заведе хората на Капоне до това такси. Когато те се качиха вътре, Брази и единият му помощник се натикаха след тях с насочени пистолети и накараха двамата от Чикаго да легнат на пода. Таксито ги откара до един склад близо до доковете, който Брази беше приготвил за тях.

Завързаха ръцете и краката на двамата пратеника на Капоне, а в устата им натъпкаха малки хавлиени кърпи, за да не могат да викат.

После Брази взе брадва от стената и започна да сече единия от хората на Капоне. Той отсече стъпалата му, после краката до колената, после бедрата, там, където се свързваха с тялото. Брази беше изключително силен човек, но и той трябваше да замахва много пъти, за да свърши тази работа. Разбира се, до това време жертвата вече беше предала богу дух, а подът на склада беше станал хлъзгав от отсечените части на тялото и бликащата кръв. Когато Брази се обърна към втората си жертва, той установи, че по-нататъшните усилия са излишни. Просто изглеждаше невероятно, но вторият от убийците на Капоне беше погълнал хавлиената кърпа от ужас и се беше задушил. Хавлиената кърпа беше намерена в стомаха му, когато в полицията му направиха аутопсия, за да открият причината за смъртта. След няколко дни хората на Капоне в Чикаго получиха съобщение от Вито Корлеоне. То имаше приблизително следното съдържание: „Сега знаете как се справям с враговете си. Защо трябва един неаполитанец да се меси в разправията на двама сицилианци? Ако искаш да те смятам за приятел, ще съм ти задължен и ще ти се отплатя при нужда. Човек като теб трябва да знае колко много по-изгодно е да има приятел, който вместо да моли за помощ, се грижи за собствените си работи и е винаги готов да ти помогне, ако някога ти се случат неприятности. Ако не желаеш моето приятелство, така да бъде. Но тогава трябва да ти кажа, че климатът в този град е влажен и нездравословен за неаполитанци и ти препоръчвам никога да не го посещаваш.“

Високомерието на това писмо беше пресметнато. Дон Корлеоне нямаше високо мнение за хората на Капоне, смяташе ги за глупави и за истински главорези. Неговото разузнаване му съобщи, че Капоне е загубил цялото си политическо влияние заради откритото си високомерие и парадирането с престъпното си богатство. Дон Корлеоне знаеше, в същност беше сигурен, че без политическо влияние, без маскировката на обществото светът на Капоне и другите подобни може лесно да бъде разрушен. Той знаеше, че Капоне върви по пътя на разрухата. Знаеше също, че влиянието на Капоне не се простира извън границите на Чикаго, независимо от това, че беше ужасно и всеобхватно.

Тактиката се оказа успешна. Не толкова заради нейната жестокост, колкото заради нейната смразяваща бързина, бързината, с която дон Корлеоне реагираше. След като разузнаването му беше толкова добро, всякакви по-нататъшни действия криеха неподозирани опасности. По-добре, а и далеч по-разумно беше да приемат предложението за приятелство с намека за отплата. Капоне изпрати съобщение, че няма да се меси.

Шансовете сега бяха изравнени. Освен това Вито Корлеоне си беше спечелил огромно „уважение“ из целия престъпен свят в Съединените щати заради унижението, на което беше подложил Капоне. За шест месеца той се справи с Маранзано благодарение на своята изкусна тактика. Плячкоса местата, където играеха на „вързано“ под протекцията на Маранзано, спипа най-важния събирач на пари в Харлем, където играеха на „числа“, и му прибра, освен плячката за деня, и архива му. Въвлече в борбата срещу Маранзано враговете му на всички фронтове. Дори в предприятията за облекло той изпрати Клеменза и хората му да се бият на страната на профсъюзните членове срещу платените от него изпълнители и притежателите на фирмите за облекло. И на всички фронтове неговото превъзходно разузнаване и организация го правеха победител. Веселата свирепост на Клеменза, която Корлеоне използуваше разумно, също помогна да се промени изходът на борбата. И тогава дон Корлеоне изпрати държаната в резерв част на Тесио след самия Маранзано.

По това време вече Маранзано беше изпратил емисари да молят за мир. Вито Корлеоне отказваше да ги приеме и ги отпращаше под един или друг предлог. Войниците на Маранзано започнаха да изоставят своя водач, не желаейки да умрат за губеща кауза. Събирачите на облози и лихварите започнаха да плащат своите данъци, за да получат закрила от организацията на Корлеоне. Войната беше почти приключила.

И тогава, най-накрая, през новогодишната вечер на 1933 година, Тесио се вмъкна в укрепленията на самия Маранзано. Помощниците на Маранзано имаха голямо желание да сключат сделка и се бяха съгласили да отведат своя шеф на заколение. Бяха му казали, че в един бруклински ресторант е уредена среща с Корлеоне и го бяха придружили дотам като негови телохранители. Бяха го оставили на една маса с карирана покривка сърдито да дъвче парче хляб, а те самите бяха избягали от ресторанта, когато Тесио и четирима от неговите хора бяха влезли. Екзекуцията беше бърза и сигурна. Маранзано, с уста пълна с полусдъвкан хляб, беше направен на решето от куршумите. Така войната свърши.

Империята на Маранзано беше включена в организацията на Корлеоне. Дон Корлеоне установи данъчна система, разрешавайки на всички предишни събирачи на облози и на хората, които контролираха „числата“, да запазят постовете си. Като възнаграждение той получи ключови позиции в профсъюзите на предприятията за облекло, което по-късно се оказа изключително важно. И сега, когато беше уредил своите делови въпроси, дон Корлеоне откри, че има неприятности в къщи.

Сантино Корлеоне, Сони, беше на шестнайсет години и беше достигнал изненадващата височина от 183 сантиметра, с широки рамене и грубо лице, което беше чувствено, но в никакъв случай не и женствено. Но докато Фредо беше тихо момче, а Майкъл, разбира се, съвсем малък, то Сантино непрестанно имаше неприятности. Той се биеше, учеше се лошо в училище и накрая Клеменза, който беше кръстник на момчето и беше задължен да уведомява родителите, дойде една вечер при дон Корлеоне и му съобщи, че синът му е взел участие във въоръжен грабеж — глупава постъпка, която можеше да завърши много зле. Очевидно Сони беше главатарят, а другите две момчета, участвували в грабежа, бяха негови последователи.

Това беше един от малкото случаи, когато Вито Корлеоне се ядоса. Том Хейгън живееше в неговия дом вече три години и той попита Клеменза дали осиротялото момче не е замесено. Клеменза поклати глава. Дон Корлеоне нареди да изпратят кола и да доведат Сантино в неговия кабинет в компанията „Генко Пура“.

За първи път дон Корлеоне се срещна с поражението. Когато остана сам със сина си, той даде пълна воля на гнева си, ругаейки Сони на сицилиански език, който по-добре от всеки друг даваше възможност за изливане на гнева. Той завърши с въпроса:

— Кое ти даде право да извършиш такова нещо? Кое те накара да желаеш да извършиш такова нещо?

Сони стоеше ядосан и отказваше да отговори. Дон Корлеоне каза с презрение:

— И при това нещо толкова глупаво. Какво спечелихте за работата, извършена през тази нощ? По петдесет долара? По двайсет долара? Да рискувате живота си за двайсет долара?

Сякаш не чул тези последни думи, Сони каза предизвикателно:

— Видях те, когато уби Фанучи. — Дон Корлеоне пророни само: „А-а-а“ и потъна във фотьойла си. Той чакаше. Сони продължи: — Когато Фанучи напусна сградата, мама ми каза, че мога да се кача горе. Видях те, че се катериш към покрива и те последвах. Видях всичко, което направи. Останах горе и те видях как хвърли портфейла и револвера.

Дон Корлеоне въздъхна:

— Е, добре, тогава не мога да те уча как трябва да се държиш. Но не искаш ли да свършиш училище, не искаш ли да станеш адвокат? Адвокатите могат да откраднат повече пари със своята чанта, отколкото хиляда души с револвери и маски.

Сони му се ухили и закачливо каза:

— Искам да вляза в семейния бизнес. — Когато видя, че лицето на дон Корлеоне остана безизразно и че той не се засмя на шегата, бързо добави: — Мога да се науча да продавам зехтин.

Дон Корлеоне все още не отговаряше. Накрая той сви рамене.

— Всеки човек си има съдба — каза той. Но не добави, че присъствието на Сони като очевидец на убийството на Фанучи е определило съдбата на неговия син. Той просто се извърна и тихо добави: — Ела утре сутринта в девет часа. Генко ще ти покаже какво да правиш.

Но Генко Абандандо, със своята тънка проницателност, която трябваше да притежава всеки consigliori, разбра истинското желание на своя дон и използуваше Сони предимно като телохранител на баща му, положение, от което той можеше да учи тънкостите да бъде дон. А това изкара на бял свят професионалния инстинкт на самия дон, който заради своя най-голям син често изнасяше лекции как да се постигне целта.

Освен че често повтаряше теорията си, за това, че човек си има съдба, дон Корлеоне непрестанно укоряваше Сони за неговата младежка избухливост. Той считаше използуването на заплахи за най-глупаво излагане, а даването на воля на гнева без предвидливост — за най-опасна слабост. Никой никога не беше чул дон Корлеоне да произнася явна заплаха, никой никога не го беше виждал в състояние на неудържим гняв. Това беше немислимо. И така той се опитваше да научи Сони на тази своя дисциплина. Той твърдеше, че няма по-голямо и естествено предимство в живота от това врагът да надценява недостатъците ти, като се изключи случаят, когато приятелят ти подценява твоите достойнства.

Клеменза, неговият довереник, се зае със Сони и го научи да стреля и добре да си служи с гарота^[2]. На Сони не му харесваше италианското въженце, той беше прекалено американизиран. Предпочиташе простия, действуващ направо, безличен англосаксонски револвер, което натъжи Клеменза. Но Сони стана постоянен и желан другар на своя баща, като караше колата му и му помагаше в някои незначителни подробности. През следващите две години всички смятаха, че той е синът, който навлиза в бизнеса на баща си — не много умен, не много ентусиазиран, доволен да остане на някаква лека работа.

Междувременно неговият другар от детинство и полуосиновен брат Том Хейгън учеше в колеж. Фредо беше още в гимназията, Майкъл, най-малкият брат, беше в средно училище, а съвсем малката им сестра Кони бе момиченце на четири години. Много отдавна семейството се беше преместило в един жилищен блок в Бронкс. Дон Корлеоне имаше намерение да купи къща в Лонг Айлънд, но искаше да съчетае това с други планове, които кроеше.

Вито Корлеоне беше човек с поглед. Всички големи градове в Америка бяха разкъсвани от борбите в престъпния свят. Избухваха десетки гангстерски войни, амбициозни разбойници се опитваха да си създадат малки империи, хора като самия Корлеоне се опитваха да запазят своите граници и подчинени. Дон Корлеоне виждаше, че вестниците и правителствените учреждения използуваха тези убийства, за да издават все по-строги и по-строги закони и да използуват все по-сурови методи и полицията. Той предугаждаше, че възмутеното обществено мнение може да доведе до прекратяване на демократичния ред, което можеше да бъде фатално за него и за хората му. Неговата собствена империя, вътрешно, беше в безопасност. Той реши да омиротвори всички враждуващи фракции в Ню Йорк, а после в цялата страна.

Не хранеше никакви илюзии относно рисковете на своята мисия. Първата година се отдаде на срещи с различни главатари на банди в Ню Йорк като им излагаше основните принципи, проверяваше ги, предлагаше им сфери на влияние, които щяха да бъдат признати от временно съставен федеративен съвет. Но фракциите бяха прекалено много, имаше прекалено много определени интереси, които влизаха в конфликт. Беше невъзможно да се постигне споразумение. Както други велики държавници и законодатели в историята, и дон Корлеоне реши, че редът и спокойствието са немислими, докато броят на господствуващите групировки не бъде намален дотолкова, че да може лесно да се управлява.

Имаше и пет-шест „фамилии“, които бяха прекалено могъщи, за да бъдат елиминирани. Но останалите — кварталните терористи от „Черната ръка“, независимите лихвари, насилниците и събирачите на облози, които действуваха без необходимата, с други думи, платена закрила на официалните власти, трябваше да си отидат. И така той започна нещо, което имаше ефекта на колониална война срещу тези хора и хвърли всичките сили на организацията си срещу тях.

Омиротворяването на нюйоркския район трая три години и имаше някои неочаквано добри последици. Първоначално всичко тръгна зле. Група свирепи ирландски майстори на грабежа, които дон Корлеоне беше набелязал за изтребление, за малко щяха да победят със своя изключителен ирландски жар. По някаква случайност и със самоубийствена смелост един от ирландските главорези проби защитния кордон на дон Корлеоне и стреля в гърдите му. Убиецът веднага беше надупчен с куршуми, но вредата бе сторена.

Все пак това даде възможност на Сантино Корлеоне да се прояви. След като баща му беше извън строя, Сони пое командуването на една бойна част с чин на довереник и като млад, непосрещнат с фанфари Наполеон, показа, че има изключителни способности за водене на война в града. Показа също, че притежава безмилостна жестокост, липсата на която беше единственият недостатък на дон Корлеоне като завоевател.

От 1935 до 1937 година Сони Корлеоне си създаде славата на най-изкусния и безмилостен изпълнител на смъртни присъди, който престъпният свят бе познавал. Но дори Сони беше засенчен от страховития човек на име Лука Брази, що се отнася до истинския ужас.

Именно Брази беше този, който се зае с останалите ирландски главорези и сам-самичък ги унищожи напълно. Брази беше този, който, действувайки съвсем сам при опита на една от шестте могъщи фамилии да се намеси и да стане закрилник на независимите, уби главата на семейството като предупреждение към останалите. Скоро след това дон Корлеоне се възстанови от раната си и сключи мир с това семейство.

През 1937 година в Ню Йорк вече царуваше спокойствие и хармония, с изключение на дребни инциденти, дребни недоразумения, които, разбира се, понякога бяха фатални.

Така както древните управители на градовете са следели със загриженост варварските племена, скитащи край техните стени, така и дон Корлеоне следеше развитието на нещата в света, заобикалящ неговия собствен свят. Той обърна внимание на идването на Хитлер, падането на Испания, натиска, който Германия оказа на Англия в Мюнхен. Понеже не беше скрит с наочници от външния свят, той ясно виждаше наближаващата световна война и си правеше изводи. Неговият собствен свят щеше да бъде по-неуязвим отпреди. Но не само това, по време на войната един бдителен и предвидлив човек можеше да направи състояние. А за да го стори, трябваше в собствения му дом да има мир, докато във външния свят бушуваше война.

Дон Корлеоне разпрати посланието си из целите Съединени щати. Съвещаваше се със свои сънародници от Лос Анжелис, Сан Франциско, Кливланд, Чикаго, Филаделфия, Маями и Бостън. Стана апостол на мира в престъпния свят и през 1939 година беше постигнал споразумение между най-могъщите престъпни организации в страната, което даваше резултати. Както конституцията на Съединените щати, така и това споразумение зачиташе напълно вътрешната власт на всеки член в неговия щат или град. Споразумението се отнасяше само до сферите на влияние и съгласието да се налага спазването на мира в престъпния свят.

И така, когато през 1939 година избухна Втората световна война и Съединените щати се включиха в конфликта през 1941 година, в света на дон Корлеоне цареше мир и ред и той беше напълно подготвен да пожъне златна реколта на равни начала с всички останали индустрии на процъфтяваща Америка. Семейство Корлеоне имаше дял в снабдяването с черноборсаджийски купони за храна, с купони за газ, дори с предимства за пътувания. То можеше да помогне при сключването на военновременни договори, помагаше в снабдяването с материали от черната борса на онези фирми за готови дрехи, на които не даваха достатъчно суровина, защото нямаха сключени договори с държавата. Дон Корлеоне дори успя да освободи от задължението да се бият в чуждата война всички млади мъже от неговата организация, подлежащи на мобилизация. Направи това с помощта на лекари, които даваха съвети какви лекарства да се пият преди преглед, или като изпращаше хората си на длъжности в онези клонове на военната индустрия, работниците на които не подлежаха на мобилизация.

И така дон Корлеоне можеше да се гордее с управлението си. Неговият свят беше сигурен за онези, които се бяха заклели да му бъдат верни, другите хора, които вярваха в законността и реда, умираха с милиони. Единственият черен облак в това ясно небе беше фактът, че синът му, Майкъл Корлеоне, отказа да му бъде оказана помощ и настоя да се запише доброволец и да служи на страната си. За най-голямо удивление на дон Корлеоне по същия начин постъпиха още няколко младежи в неговата организация. Един от тях, опитвайки се да обясни това на своя довереник, беше заявил: „Тази страна се отнасяше добре с мен.“ По повод тази история, която беше предадена на дон Корлеоне, той беше казал ядосано на своя довереник: „Аз съм се отнасял добре с него, а не тази страна.“ Тези младежи можеха зле да си изпатят, но след като беше простил на своя син, трябваше да прости и на другите младежи, които така зле бяха разбрали своите задължения към своя дон и към самите себе си.

В края на Втората световна война дон Корлеоне разбра, че неговият свят трябва отново да промени своя начин на живот, че той трябва да се приспособи още повече към начина на живот на другия, по-големия свят. Той вярваше, че може да направи това без никакви загуби.

Основание за тази негова вяра му даваше личният му опит. Онова, което го беше насочило по вярната следа, бяха два случая в неговия личен живот. В началото на кариерата му младият тогава Назорине, все още само чирак при един пекар и с намерения за женитба, беше дошъл при него за помощ. Той и неговата бъдеща съпруга — добро италианско момиче — бяха спестили пари и бяха платили огромната сума от триста долара на един търговец на мебели на едро, когото им препоръчали. Този търговец ги бе оставил да си изберат всичко, което искали за обзавеждането на техния апартамент. Една хубава и солидна гарнитура за спалня с два скрина и лампи. А също и гарнитура за хола с тежък тапициран диван и тапицирани фотьойли, целите облечени в златиста дамаска. Назорине и неговата годеница бяха прекарали цял щастлив ден, избирайки онова, което искаха, от огромния склад, претъпкан с мебели. Търговецът бе взел парите им, техните триста долара, спечелени с кървава пот, бе ги сложил в джоба си и бе обещал, че мебелите ще бъдат доставени във вече наетия апартамент до една седмица.

Но още на следващата седмица фирмата банкрутирала. Големият склад, натъпкан с мебели, бил запечатан и предоставен за изплащане на дълговете на кредиторите. Търговецът бе изчезнал, за да даде възможност на другите кредитори да излеят гнева си на тоя, дето духа. Назорине, като един от тях, бе отишъл при адвоката си, който му казал, че нищо не може да се направи, докато случаят не се уреди в съда и всички кредитори не бъдат задоволени. Това можело да продължи три години и Назорине щял да има късмет, ако вземел по десет цента за всеки платен долар.

Вито Корлеоне изслуша тази история с комично недоумение. Не беше възможно законът да допуска такава кражба. Търговецът имаше своя собствена разкошна къща, имение в Лонг Айлънд и луксозен автомобил, а децата му учеха в колеж. Как беше възможно да вземе тристате долара на бедния пекар Назорине и да не му даде мебелите, за които си е платил? Но за да се увери, Вито Корлеоне накара Генко Абандандо да провери нещата заедно с адвокатите, които представляваха компанията „Генко Пура“.

Те потвърдиха историята на Назорине. Търговецът бил приписал цялата си лична собственост на името на жена си. Бизнесът му с мебели бил в съдружничество с други и той не бил лично отговорен. Вярно било, че се е показал нелоялен, вземайки парите на Назорине, след като знаел, че ще банкрутира, но това била честа практика. Законно нищо не можело да се направи.

Разбира се, нещата лесно бяха оправени. Дон Корлеоне изпрати своя consigliori Генко Абандандо да поговори с търговеца на едро и както трябваше и да се очаква, хитрият бизнесмен веднага усети накъде духа вятърът и уреди Назорине да получи мебелите си. Но това беше интересен урок за младия Вито Корлеоне.

Вторият случай имаше далеч по-важни последици. През 1939 година дон Корлеоне реши да премести семейството си извън града. Като всеки друг родител, и той искаше децата му да се учат в по-добри училища и да се движат в по-добра среда. Поради свои лични съображения той предпочиташе анонимността на извънградския живот, където не знаеха за репутацията му. Той купи имота на уличката в Лонг Бийч, който по това време се състоеше само от четири новопостроени къщи, но с много свободно място, на което можеше да се построят още. Сони беше официално сгоден за Сандра, скоро щеше да се ожени и една от къщите щеше да бъде за него. Една от останалите три къщи щеше да бъде за дон Корлеоне, а третата — за Генко Абандандо и семейството му. Последната остана свободна по това време.

Седмица след като се нанесоха, група от трима работници, всичките света вода ненапита, дойдоха с камиона си. Представиха се за контрольори на пещите за отопление в Лонг Бийч и един от младите телохранители на дон Корлеоне пусна хората вътре и ги заведе при пещта в мазето. Дон Корлеоне, жена му и Сони бяха в градината, почиваха и се наслаждаваха на соления морски въздух.

За голямо неудоволствие на дон Корлеоне той беше повикан от своя телохранител вътре. Тримата работници — все едри и широкоплещести мъже — се бяха струпали около пещта. Те я бяха разглобили и пръснали частите по циментовия под на мазето. Водачът им — властен човек, заяви на дон Корлеоне с дрезгав глас:

— Пещта ви е в окаяно състояние. Ако искате да я оправим и да я сглобим отново, ще ви струва сто и петдесет долара за труда и частите, а след това ще ви предадем на окръжната инспекция. — Той извади червен книжен етикет. — Ще сложим този печат върху пещта, ето така, и тогава никой от окръга няма да ви безпокои отново.

Дон Корлеоне се развесели. Седмицата беше отегчителна и спокойна и трябваше да изостави работата си и да се погрижи за онези семейни подробности, които идваха в резултат от преместването му в нов дом. На поразвален английски от слабия акцент, с който обикновено говореше, той попита:

— А ако не ви платя, какво ще стане с пещта ми? Водачът на тримата мъже сви рамене:

— Просто ще оставим пещта в състоянието, в което е сега. — Той посочи към металните части, разхвърляни по пода.

Дон Корлеоне кротко каза:

— Почакайте, ще ви донеса парите. — После отиде в градината и каза на Сони: — Слушай, има няколко души, които работят по пещта, не разбирам какво искат. Влез вътре и се погрижи за тях. — Това не беше просто шега, той имаше намерение да направи сина си свой пръв помощник. Това беше едно от изпитанията, които един ръководител на бизнеса трябваше да премине.

Решението на Сони не задоволи баща му. То беше прекалено прямо и му липсваше много от сицилианската деликатност. Сони беше човек на сопата, не на рапирата. Защото веднага щом чу искането на шефа им, Сони заплаши тримата мъже с оръжието си и накара телохранителите да ги бият с пръчки по петите. После им нареди да сглобят отново пещта и да почистят мазето. Претърси ги и откри, че в същност са наети от ремонтна фирма със седалище в окръга Съфолк. Научи името на човека, който притежаваше фирмата. После ги изпрати и тримата до камиона им. „Да не сте посмели да се мернете пак в Лонг Бийч — заплаши ги той, — защото ще ви навра главите в задниците.“ Беше типично за младия Сантино, преди да стане по-възрастен и по-жесток, че разпростираше покровителството си само върху малкото общество, в което живееше. Сони лично се обади по телефона на собственика на ремонтната фирма и му каза да не изпраща никога вече своите хора на територията на Лонг Бийч. Веднага щом семейство Корлеоне установи своите традиционни делови връзки с местната полиция, семейството беше информирано за всички подобни оплаквания и за всички престъпления, извършени от професионални престъпници. За по-малко от година Лонг Бийч стана градът с най-малък брой престъпления в сравнение с останалите подобни на него градове в Съединените щати. Професионалните майстори на обира и изнудвачите получиха предупреждение да не практикуват своята професия в града. Позволяваше им се да извършват само едно нарушение. Когато извършеха второ, те просто изчезваха. Мнимите майстори по ремонта на домовете и мошениците, които ходеха от врата на врата и злоупотребяваха с доверието на хората, бяха вежливо предупредени, че не са желани в Лонг Бийч. Онези самонадеяни мошеници, които пренебрегваха предупреждението, бяха пребивани. Така че едва оставаха живи. Местните млади хулигани, които не уважаваха законността и властта, бяха съвсем по бащински посъветвани да напуснат домовете си. Лонг Бийч стана образцов град.

Онова, което направи силно впечатление на дон Корлеоне, беше официалната законност на тези нечестни сделки. Съвсем ясно беше, че в този друг свят, който беше затворен за него, когато беше честен младеж, сега имаше място за човек с неговия талант. И той взе необходимите мерки, за да влезе в него.

И така той заживя щастливо на уличката в Лонг Бийч, заздравявайки и разширявайки своята империя, докато войната не свърши и Турчина Солоцо не наруши мира и не хвърли света на дон Корлеоне в своята война, а самия него вкара в болница.