Марио Пузо
Кръстникът (2)

Втора глава

Том Хейгън отиде в адвокатската си кантора в града във вторник сутринта. Имаше намерение да навакса изоставането в писмената си работа, така че за срещата с Върджил Солоцо в петък всичко да бъде в ред. Срещата беше от толкова голямо значение, че той бе помолил дон Корлеоне да му отдели цяла вечер за разговор, за да се подготви за предложението, което знаеха, че Солоцо ще направи на семейството. Хейгън искаше да си изясни и най-малките подробности, за да отиде на тази подготвителна среща с необременено съзнание.

Дон Корлеоне не остана учуден, когато Хейгън се върна от Калифорния късно вечерта във вторник и му докладва за резултатите от преговорите си с Уолц. Накара го да му разкаже всичко с най-големи подробности и направи гримаса на отвращение, когато Хейгън спомена за красивото малко момиче и неговата майка. Той измърмори „безсрамник“, което бе израз на най-категоричното му неодобрение. Зададе му и един последен въпрос:

— Мъжко момче ли е този Уолц?

Хейгън премисли какво точно може да има пред вид дон Корлеоне, задавайки този въпрос. През всичките тези години бе разбрал, че критерият му е много по-различен от този на повечето хора, така че думите му също можеха да означават нещо друго. Има ли Уолц силен характер? Има ли силна воля? Определено имаше, но не за това питаше дон Корлеоне. Има ли собственикът на киностудиото смелост да не се поддава на провокации? Готов ли е да понесе тежки финансови загуби — което означаваше щеше ли да понесе скандала неговата голяма кинозвезда да бъде изложен като наркоман? Отговорът беше „да“. И все пак не беше онова, което дон Корлеоне имаше пред вид. Най-после Хейгън си преведе правилно въпроса. В състояние ли е Джак Уолц да рискува всичко, дори да загуби всичко заради принципите си, заради честта си, или за да отмъсти?

Хейгън се усмихна. Рядко правеше това, но сега не можа да устои на изкушението да не се пошегува с дон Корлеоне.

— Питате дали е като сицилианците? — Дон Корлеоне кимна доволно, в знак на признание за ласкаещото го остроумие и потвърждавайки отговора. — Не, не е — отговори Хейгън.

Това бе всичко. Дон Корлеоне бе обмислял тези неща до следващия ден. В сряда следобед бе повикал Хейгън в дома си и го бе инструктирал. Тези инструкции, изпълнили го с безкрайно възхищение, запълниха останалата част от работния ден на Хейгън. Той не се съмняваше, че дон Корлеоне е разрешил проблема и че Уолц ще му се обади на сутринта с новината, че Джони Фонтейн е получил главната роля в новия му филм за войната.

В този момент телефонът наистина иззвъня, но това бе Америго Бонасера. Изпълненият с признателност глас на собственика на погребалното бюро трепереше. Той помоли Хейгън да увери дон Корлеоне, че ще му бъде приятел до гроб. Нека дон Корлеоне само му се обади и той, Америго Бонасера, ще даде живота си за скъпия Кръстник. Хейгън го увери, че всичко ще му бъде предадено.

„Дейли Нюс“ бе поместил снимки, отпечатани на цялата средна страница, на проснатите на улицата Джери Уагнър и Кевин Мунън. Майсторски направените фотоси предизвикваха ужас — това бяха човешки същества, направени на пихтия. По някакво чудо, казваше вестникът, и двамата били още живи, но щели да бъдат месеци наред в болница и трябвало да им се направят пластични операции. Хейгън си записа да напомни на Клеменза, че трябва да направи нещо за Поли Гато. По всичко личеше, че той си разбира от работата.

Хейгън работи бързо и спорно през следващите три часа, обобщавайки доходите на дон Корлеоне от недвижимите имоти, от вноса на зехтин и от строителната му фирма. Нито една от тези компании не вървеше добре, но след като войната вече бе свършила, всички щяха да станат изключително рентабилни. Беше почти забравил за работата на Джони Фонтейн, когато секретарката му съобщи, че го търсят от Калифорния. С трепетно очакване той вдигна слушалката и каза: „Хейгън на телефона.“

Гласът, който чу, бе до неузнаваемост променен от гняв и омраза. „Мръсно копеле — крещеше Уолц, — ще ви тикна всички в затвора за сто години. Ще използувам всичките си пари до стотинка, за да ви пипна. Ще му разгоня фамилията на този Джони Фонтейн, чуваш ли, италиански простако?“

Хейгън любезно отговори: „Аз съм от немско-ирландски произход.“ Последва дълга пауза, после тракването на телефонната слушалка. Хейгън се усмихна. Нито веднъж Уолц не бе изрекъл заплаха лично срещу дон Корлеоне. Геният винаги биваше възнаграден.

 

 

Джак Уолц спеше винаги сам. Имаше голямо легло, което можеше да побере десет души, и огромна спалня, която можеше да се използува при снимането на бал, но откакто преди десет години бе починала първата му жена, той спеше сам. Това не означаваше, че въобще не спи с жени. Той бе физически здрав, въпреки възрастта си, но сега можеше да бъде възбуден само от много малки момиченца; разбрал бе, че само няколко часа на вечер с тях изчерпват силите и търпението му.

В четвъртък сутринта, неизвестно защо, той се събуди рано. Сред дрезгавата светлина на ранната утрин огромната му спалня беше като голяма ливада, обгърната в мъгла. Някъде далеч, на края на леглото, се забелязваха познати очертания и Уолц с мъка се надигна на лакти, за да ги види по-добре. Имаха формата на конска глава. Все още замаян, Уолц се пресегна и запали нощната лампа.

Онова, което видя, го потресе и смаза. Сякаш тежък ковашки чук се стовари върху гърдите му. Пулсът му запрескача и започна да му се повдига. Повърнатото се разплиска върху дебелото килимче.

Отрязаната лъскава глава на големия черен кон Хартум бе здраво залепена в засъхнала гъста кръв. Виждаха се тънки бели сухожилия. Пяна покриваше муцуната, а онези големи като ябълки очи, които преди блестяха като злато, сега бяха потъмнели от съсирената кръв и придобили цвета на гниещ плод.

Уолц бе обхванат от истински животински страх. Воден от този страх, изкрещя на прислужниците си и пак воден от същия този страх, се обади на Хейгън и така невъздържано го заплаши. Безумното му бълнуване разтревожи иконома, който повика домашния му лекар и първия му заместник от студиото. Но Уолц дойде на себе си, преди те да пристигнат.

Беше дълбоко потресен. Що за човек бе онзи, способен да унищожи животно, струващо шестстотин хиляди долара? Без да го предупреди дори с една дума. Без каквито и да е преговори действието или заповедта да бъдат отменени. Жестокостта, пълното незачитане на каквито и да било ценности говореха за човек, който смяташе, че сам си е закон, дори бог. Човек, който освен тази воля притежаваше толкова власт и умение, че пет пари не даваше за охраната на конезавода му. Защото сега вече Уолц знаеше, че конят очевидно е бил силно упоен, преди огромната глава да бъде спокойно отсечена с брадва. Хората от нощното дежурство твърдяха, че нищо не са чули. На Уолц това му се струваше невъзможно. Те можеха да бъдат заставени да говорят. Бяха подкупени и можеха да бъдат заставени да кажат кой ги е подкупил.

Уолц не беше глупав, а само безкрайно себичен. Погрешно бе сметнал, че властта, която има в своя свят, е по-могъща от властта на дон Корлеоне. Той просто се нуждаеше от някакво доказателство, че това не е така. Бе разбрал посланието, че въпреки богатството си, въпреки всичките си връзки с президента на Съединените щати, въпреки всичките си претенции за приятелство с директора на ФБР, един незначителен вносител на италиански зехтин щеше да го убие. Наистина щеше да го убие! Само защото той не искаше да даде на Джони Фонтейн желаната филмова роля. Това бе невероятно. Хората нямаха право да постъпват така. Нямаше да съществува никакъв свят, ако хората постъпваха така. Това бе лудост. Това означаваше, че човек не може да прави каквото иска със собствените си пари, с компаниите, които притежава, с властта, с която разполага. Това бе десет пъти по-лошо от комунизма. И трябваше да бъде смазано. Не биваше никога да се допуска.

Уолц позволи лекарят да му даде съвсем слабо упойващо лекарство. Това му помогна отново да се успокои и да помисли разумно. Онова, което действително го потресе, бе безцеремонността, с която този дон Корлеоне бе дал заповед за унищожаването на световноизвестен кон, струващ шестстотин хиляди долара. Шестстотин хиляди долара! И това бе само началото. Уолц потрепери. Помисли си за живота, който си бе изградил. Беше богат. Можеше да притежава най-красивите жени в света само като ги повика с пръст и им обещае договор. Крале и кралици го приемаха. Живееше живот толкова съвършен, колкото парите и властта можеха да му осигурят. Лудост бе да рискува всичко това заради една прищявка. Възможно бе да се добере до Корлеоне. Но какво бе официалното наказание за убийство на състезателен кон? Той се изсмя диво, а лекарят и прислужниците му го наблюдаваха с плахо безпокойство. Хрумна му и една друга мисъл. Той щеше да бъде прицел на подигравки в цяла Калифорния само защото някой бе проявил презрително незачитане към неговото могъщество по такъв арогантен начин. Това определи решението му. Това и мисълта, че може би те няма да го убият. Че имат като резерв нещо много по-хитро и мъчително.

Уолц даде необходимите нареждания. Личният му доверен персонал се задействува. Прислужниците и лекарят бяха заставени да се закълнат да пазят тайна, защото в противен случай щяха завинаги да си спечелят за свои врагове Уолц и хората от неговото студио. На пресата бе съобщено, че състезателният кон Хартум е умрял от болест, прихваната по време на транспортирането му от Англия. Беше издадена заповед останките му да бъдат заровени на тайно място в имението. Шест часа по-Късно Джони Фонтейн бе уведомен по телефона от продуцента, че трябва да се яви на работа следващия понеделник.

 

 

Същата вечер Хейгън отиде в дома на дон Корлеоне, който трябваше да го подготви за важната среща с Върджил Солоцо на следващия ден. Дон Корлеоне бе повикал да присъствува и най-големият му син. Сега Сони Корлеоне посръбваше от една чаша вода, а грубото му Купидоново лице бе посърнало от умора. Сигурно още си дава зор с онази кума, помисли си Хейгън. Още едно притеснение.

Дон Корлеоне се настани в креслото, като пушеше своята пура „Ди нобили“. Хейгън винаги държеше по една кутия от тях в стаята си. Беше се опитал да накара дон Корлеоне да мине на хавански, но той бе казал, че му дразнят гърлото.

— Знаем ли всичко, което е необходимо да знаем? — попита дон Корлеоне.

Хейгън отвори папката, в която държеше бележките си. Те в никакъв случай не бяха уличаващи, а само тайнствени подсещащи записки, с които искаше да бъде сигурен, че ще засегне всички важни детайли.

— Солоцо идва при нас за помощ — започна Хейгън. — Той ще моли семейството да му даде най-малко един милион долара и да му обещае известна свобода извън закона. За Солоцо поръчителствува семейство Таталия и е възможно и те да имат участие в сделката. А сделката е свързана с наркотици. Солоцо има връзки в Турция, където се отглежда макът. Оттам товари кораби за Сицилия. Без никакви проблеми. В Сицилия има фабрика, която преработва мака в хероин. Има сигурна система, с която може да превърне опиума в морфин, или хероин, както е необходимо. Изглежда, преработващата фабрика в Сицилия е осигурена по всички възможни начини. Единственото затруднение е внасянето на опиума в тази страна и разпространението му тук. А също и началният капитал. Един милион долара в брой не растат по дърветата. — Хейгън видя, че дон Корлеоне се намръщи. Той мразеше излишните надути фрази, когато ставаше дума за бизнес. Хейгън продължи по-бързо: — Наричат Солоцо „Турчина“. По две причини. Прекарал е много време в Турция и се предполага, че има жена туркиня й деца. Второ: предполага се, че си служи много бързо с нож или си е служил с него, когато е бил млад. Само при сделки обаче, и то с някакво приемливо извинение. Много способен човек и съвсем самостоятелен. Има в досието си две присъди, едната е излежавал в Италия, а другата — в Съединените щати и е известен на властта като човек, свързан с наркотиците, което може да бъде един плюс за нас. Това означава, че той никога няма да получи правото да свидетелствува срещу нас, тъй като за него смятат, че е най-главният, а и, разбира се, заради своето досие. Има също жена — американка, и три деца, и е добър съпруг и баща. Ще издържи всичко, стига да знае, че за тях ще се грижат, като им осигуряват необходимите средства за живот.

Дон Корлеоне дръпна от пурата си и каза:

— Сантино, ти какво мислиш?

Хейгън знаеше какво ще каже той. Сони се дразнеше, че е изцяло във властта на дон Корлеоне. Искаше сам да организира някаква голяма операция. Подобно нещо щеше да е идеално за него.

Сони пое голяма глътка скоч.

— Много пари има в този бял прах — каза той. — Но е опасно. Някои хора може да свършат в затвора с двайсетгодишна присъда. Бих казал, че ако стоим настрана от операциите и се ограничим само с покровителствуване и финансиране, това би било добра идея.

Хейгън погледна Сони с одобрение. Беше изиграл картите си успешно. Придържал се бе към очевидното, което бе и най-добрият ход за него.

Дон Корлеоне дръпна от пурата си.

— А ти, Том, какво мислиш?

Хейгън се овладя, за да бъде абсолютно искрен. Вече бе стигнал до заключението, че дон Корлеоне ще отхвърли предложението на Солоцо. Но, което беше по-лошо, Хейгън бе убеден, че това е един от малкото случаи в практиката на дон Корлеоне, когато той не бе обмислил нещата докрай. Не гледаше достатъчно прозорливо.

— Започвай, Том — подкани го дон Корлеоне окуражаващо. — Дори и сицилианският consigliori невинаги е съгласен с шефа си. — Всички се засмяха.

— Мисля, че трябва да отговорите с „да“ — каза Хейгън. — Знаете всички очевидни доводи „за“. Но най-важният е този. В наркотиците има толкова потенциална печалба, колкото в никой друг бизнес. Ако сега не влезем в него, ще го стори някой друг, може би семейство Таталия. Със спечелените доходи те ще могат да увеличават все повече и повече влиянието си в полицията и политиката. Тяхното семейство ще стане по-могъщо от нашето. Накрая ще ни ликвидират, за да вземат и онова, което ние притежаваме. Това е точно както при държавите. Ако те се въоръжават, и ние трябва да се въоръжаваме. Ако станат икономически по-силни, те стават заплаха за нас. Сега хазартът и профсъюзите са наши и в момента те са най-доходните. Но мисля, че наркотиците са бъдещето. Смятам, че трябва да имаме дял в тази сделка, ако ли не — рискуваме всичко, което имаме. Не веднага, но може би след десет години.

Това очевидно направи огромно впечатление на дон Корлеоне, който подръпна от пурата си и измърмори:

— Разбира се, че това е най-важното. — Той въздъхна и стана. — В колко часа трябва да се срещна с този неверник утре?

Хейгън отговори с надежда:

— Ще бъде тук в десет сутринта. — Може би дон Корлеоне все пак щеше да се съгласи.

— Искам ви и двамата тук с мене — нареди дон Корлеоне. Той стана, протегна се и хвана сина си за ръката. — Сантино, гледай да поспиш тази вечер, приличаш на самия дявол. Пази се, защото няма да си вечно млад.

Сони, окуражен от този жест на бащинска загриженост, зададе въпроса, който Хейгън не бе посмял да му зададе:

— Татко, какъв ще бъде отговорът ти? Дон Корлеоне се засмя:

— Как бих могъл да зная, преди да съм чул процентите и другите подробности? Освен това ми е необходимо време да размисля върху съветите, дадени тук тази вечер. Все пак не съм човек, който върши прибързани неща. — Излизайки през вратата, между другото той каза на Хейгън: — Записал ли си си в бележника, че Турчина е изкарвал прехраната си преди войната от проституцията? Както прави това сега семейство Таталия. Запиши си го, преди да си го забравил. — В гласа на дон Корлеоне се долавяше следа от присмех и Хейгън се изчерви. Той съзнателно не го бе споменал, при това основателно, тъй като нямаше никакво отношение към въпроса и се бе страхувал, че може да повлияе на решението на дон Корлеоне. Донът бе известен с пуританските си разбирания за секса.

 

 

Върджил Солоцо — Турчина бе силен, среден на ръст мургав мъж, който можеше да се вземе за истински турчин. Имаше нос като ятаган и жестоки черни очи. Притежаваше също забележително достойнство.

Сони Корлеоне го посрещна на вратата и го отведе в кабинета, където чакаха Хейгън и дон Корлеоне. Хейгън си помисли, че не е виждал друг път по-страшен мъж от него, освен Лука Брази.

Последваха учтиви ръкостискания. Ако някога дон Корлеоне ме попита дали този човек е мъжко момче, ще трябва да отговоря „да“, помисли си Хейгън. Никога не бе виждал толкова сила в един човек, дори у дон Корлеоне. В същност дон Корлеоне се представяше в най-лошата си светлина. Държеше се малко прекалено простовато и бе прекалено селски в поздравленията си.

Солоцо веднага премина към същността на въпроса. Сделката беше свързана с наркотици. Всичко бе уредено. Определени макови полета в Турция му бяха обещали определено количество продукция всяка година. Той имаше надеждна фабрика във Франция, която преработваше мака в морфин. Имаше абсолютно сигурна фабрика в Сицилия, която го преработваше в хероин. Незаконното му внасяне и в двете страни бе толкова обезпечено, колкото може да бъде в подобен случай. Внасянето в Съединените щати щеше да доведе до пет процента загуби, тъй като самото ФБР е неподкупно, както и двамата знаеха. Но печалбите щяха да са огромни, а рискът — незначителен.

— Тогава защо идвате при мен? — попита дон Корлеоне учтиво. — С какво заслужих щедростта ви?

Тъмното лице на Солоцо остана безизразно.

— Имам нужда от два милиона долара в брой — каза той. — Точно толкова ми е необходим и човек, който да има влиятелни приятели на важните места. С течение на годините някои от моите куриери ще бъдат заловени. Това е неизбежно. Всичките те ще имат чисти досиета, това гарантирам. Така че логично ще бъде съдиите да им дават леки присъди. Необходим ми е приятел, който да гарантира, че когато моите хора имат неприятности, няма да прекарат повече от година-две в затвора. Тогава те няма да говорят. Но ако получат десет или двайсет години, кой знае? Има много слаби хора на този свят. Възможно е да проговорят и да изложат на опасност други, по-важни хора. Юридическото покровителство е задължително условие. Чувам, че вие, дон Корлеоне, имате толкова съдии в джоба си, колкото риби има в морето.

Дон Корлеоне не си направи труда да благодари за комплимента.

— Какъв е процентът за моето семейство? — попита той. Очите на Солоцо пробляснаха.

— Петдесет процента. — Той млъкна, после каза с глас, който беше почти като милувка: — През първата година вашият дял ще бъде три-четири милиона долара. След това непрекъснато ще нараства.

Дон Корлеоне попита:

— А какъв е процентът на семейство Таталия? За пръв път Солоцо изглеждаше неспокоен.

— Те ще получат нещо от моя дял. Имам нужда от известна помощ в сделките.

— Следователно — каза дон Корлеоне — получавам петдесет процента само за финансиране и юридическо покровителствуване. И няма да имам никакви грижи със сделките, така ли?

Солоцо кимна:

— Ако наричате два милиона долара в брой „само финансиране“, то аз ви поздравявам, дон Корлеоне.

Дон Корлеоне каза спокойно:

— Съгласих се да се срещна с вас от уважение към семейство Таталия и защото чух, че сте сериозен човек, към когото също е необходимо да се отнасят с уважение. Трябва да ви откажа, но трябва и да ви обясня защо. Печалбите във вашия бизнес са големи, но и рискът също е голям. Вашите сделки, ако се присъединя към вас, могат да навредят на собствените ми интереси. Вярно е, че имам много, много приятели в политическата сфера, но те няма да са така приятелски настроени, ако, се занимавам с наркотици, вместо с хазарт. Те мислят, че хазартът е нещо като алкохола — безобиден порок, а наркотиците смятат за мръсна работа. Не, не протестирайте. Казвам ви какво мислят те, а не аз. Как човек изкарва прехраната си не е моя работа. Онова, което ви казвам, е, че този ваш бизнес е прекалено рискован. Всички членове на моето семейство живяха добре през последните десет години, без опасности и без загуби. Не мога да изложа на опасност тях или техните средства за преживяване заради своята алчност.

Единствен израз на разочарованието на Солоцо бе бързият проблясващ поглед, хвърлен из стаята, сякаш се надяваше Хейгън или Сони да го подкрепят. После той каза:

— За сигурността на двата милиона ли се тревожите?

Дон Корлеоне се усмихна студено.

— Не — отговори той.

Солоцо опита още веднъж:

— Семейство Таталия също ще гарантира капиталовложенията ви.

Точно тогава Сони Корлеоне направи една непростима грешка в своята преценка и в установената процедура. Той припряно попита:

— Ще гарантира ли семейство Таталия връщането на нашите капиталовложения, без да ни вземат никакъв процент?

Хейгън остана ужасен от тази погрешна стъпка. Той видя как дон Корлеоне погледна със студени и злобни очи най-големия си син, който замръзна в недоумение и ужас. Очите на Солоцо отново пробляснаха, но този път със задоволство. Открил бе пукнатина в крепостта на дон Корлеоне. Когато дон Корлеоне заговори, в думите му имаше опит за оправдание.

— Младите хора са алчни — каза той. — А освен това не знаят и как да се държат. Прекъсват по-възрастните. Бъркат се, където не им е работа. Но аз имам сантиментална слабост към децата си и съм ги разглезил. Както сам виждате. Сеньор Солоцо, моят отказ е окончателен. Позволете ми да кажа, че аз лично ви пожелавам успех във вашия бизнес. Той не влиза в конфликт с моя. Съжалявам, че трябваше да ви разочаровам.

Солоцо се поклони, ръкува се с дон Корлеоне и остави Хейгън да го изпрати до колата. Лицето му бе безизразно, когато се сбогува с него.

Щом Хейгън се върна в стаята, дон Корлеоне го попита:

— Какво мислиш за този човек?

— Сицилианец е — отвърна Хейгън сухо.

Дон Корлеоне кимна замислено. После се обърна към сина си и кротко каза:

— Сантино, никога не допускай някой извън семейството да разбере какво мислиш. Никога не им позволявай да узнаят какво ти е на душата. Мисля, че започваш да оглупяваш от цялата тази комедия, която разиграваш с онова младо момиче. Престани и се заеми с работа. А сега се махай от очите ми.

Хейгън видя изненадата, изписана върху лицето на. Сони, после гнева, породен от упрека на баща му. Наистина ли си мислеше, че дон Корлеоне не знае за завоеванията му, чудеше се Хейгън. И действително ли не знаеше каква опасна грешка бе допуснал тази сутрин? Ако това беше вярно, Хейгън никога не би желал да бъде consigrliori на дон Сантино Корлеоне.

Дон Корлеоне изчака Сони да напусне стаята. После потъна в коженото си кресло и рязко посочи бутилката. Хейгън му наля чаша мастика. Дон Корлеоне повдигна очи към него:

— Изпрати ми Лука Брази — каза той.

 

 

Три месеца по-късно Хейгън бързаше да свърши писмената си работа в своята кантора в града, надявайки се да излезе достатъчно рано, за да купи някои коледни подаръци за жена си и децата. Бе прекъснат от едно обаждане по телефона — отсреща бръщолевеше Джони Фонтейн в приповдигнато настроение. Филмът бил заснет, а първото копие, каквото, по дяволите, и да означаваше това, помисли си Хейгън, било фантастично. Изпращал на дон Корлеоне коледен подарък, който щял да го шашне. Искал лично да го донесе, но имало да се довършат още няколко незначителни неща във филма. Трябвало да остане на Западното крайбрежие. Хейгън се опита да скрие нетърпението си. Чарът на Джони Фонтейн никога не му бе въздействувал. Но интересът му се възбуди.

— Какъв е подаръкът? — попита той. Джони Фонтейн се изкиска и отговори:

— Не мога да ти кажа, защото това е най-хубавата страна на коледния подарък. — На Хейгън веднага му стана безинтересно и накрая успя учтиво да затвори телефона.

Десет минути по-късно секретарката му каза, че на телефона е Кони Корлеоне и иска да говори с него. Хейгън въздъхна. Като младо момиче Кони беше приятна, но като женена жена бе досадна. Оплакваше се от мъжа си. Продължаваше да посещава майка си по за два-три дни. А Карло Рици се оказваше истински некадърник. Бяха му осигурили приличен малък бизнес, но той го проваляше. Освен това пиеше, развратничеше наляво и надясно, играеше на комар и биеше жена си от време на време. Кони не бе казала на родителите си за това, но го бе споделила с Хейгън. Той се чудеше каква злощастна история му е приготвила сега.

Но коледното настроение, изглежда, бе заразило и нея. Тя само искаше да попита Хейгън какъв подарък би зарадвал баща й за Коледа, а също и за Сони, за Фред и Майк. Вече знаела какво да купи за майка си. Хейгън й предложи няколко неща, които тя отхвърли като глупави. Най-после го остави, на мира.

Когато телефонът отново иззвъня, Хейгън грабна книжата си и ги хвърли обратно в чекмеджето. По дяволите. Ще си тръгна. Но дори през ум не му мина да не се обади по телефона. Когато секретарката му каза, че е Майкъл Корлеоне, той с удоволствие вдигна телефонната слушалка. Винаги бе харесвал Майкъл.

— Том — каза Майкъл Корлеоне, — утре идвам с Кей в града. Има нещо важно, което искам да кажа на Стария преди Коледа. Ще си бъде ли утре вечер в къщи?

— Разбира се — отговори Хейгън. — Няма да напуска града преди Коледа. Мога ли да направя нещо за теб?

Майкъл бе скъп на думи като баща си.

— Не — каза той. — Надяваме се, че ще се видим за Коледа. Всички ще бъдат в къщата в Лонг Бийч, нали?

— Да — отговори Хейгън. Той се развесели, когато Майкъл затвори без каквито и да е любезности.

Помоли секретарката си да се обади на жена му и да й каже, че ще закъснее малко, но да му приготви някаква вечеря. Излезе от зданието и забърза надолу към „Мейсис“ в центъра на града. Някой му препречи пътя. За свое учудване той видя, че това бе Солоцо.

Солоцо го хвана за ръката и бързо каза:

— Не се страхувай, искам само да поговоря с теб. — Вратата на една кола, спряна до бордюра, изведнъж се отвори. — Солоцо настойчиво подкани: — Влез вътре, искам да поговоря с теб.

Хейгън издърпа ръката си. Все още не беше обезпокоен, а само раздразнен.

— Нямам време — каза той. В този момент двама души застанаха зад него. Изведнъж краката му отмаляха. Солоцо тихо каза:

— Влез в колата. Ако исках да те убия, щеше, да си вече мъртъв. Имай ми доверие.

Без да му има дори капка доверие, Хейгън влезе в колата.

 

 

Майкъл Корлеоне беше излъгал Хейгън. Той бе вече в Ню Йорк и се беше обадил от една стая в хотел „Пенсилвания“, който беше през десетина улици. Когато затвори телефона, Кей Адамс загаси цигарата си и каза:

— Колко изкусен лъжльо си, Майк. Майкъл седна на леглото до нея.

— Само заради теб, сладка моя. Ако кажех в къщи, че сме в града, трябваше да отидем там веднага. Тогава нямаше да можем да излезем да вечеряме някъде, да отидем на театър и да спим заедно тази вечер. Това не може да се случи в къщата на баща ми, щом не сме женени.

Той я прегърна и нежно я целуна по устните. Устата й бе сладка и той нежно я придърпа на леглото. Тя затвори очи, очаквайки го да я люби, а Майкъл изпита огромно щастие. Бе изкарал военните години в Тихия океан и на онези проклети острови бе мечтал за момиче като Кей Адамс. За красота като нейната. Красиво и крехко тяло с млечнобяла кожа, наелектризирано от страст. Тя отвори очи и дръпна главата му надолу, за да го целуне. Любиха се, докато стана време за вечеря и за театъра.

След вечеря минаха покрай ярко осветените големи магазини, пълни е купувачи, правещи покупки за празниците, и Майкъл я попита:

— Какво искаш за Коледа? Кей се притисна до него.

— Само теб — каза тя. — Мислиш ли, че баща ти ще ме одобри?

Майкъл нежно каза:

— Въпросът в същност е дали твоите родители ще ме одобрят.

Кей сви рамене.

— Не ме интересува — каза тя. Майкъл продължи:

— Мислех дори да си сменя името, официално, но ако нещо се случи, това няма с нищо да помогне. Сигурна ли си, че искаш да си госпожа Корлеоне? — Това не беше казано на шега.

— Да — отвърна тя, без да се усмихне. Притиснаха се един към друг. Бяха решили да се оженят по време на коледните празници — съвсем скромен граждански брак в градския съвет с двама приятели за свидетели. Но Майкъл настояваше да каже на баща си. Беше й обяснил, че баща му няма да се противопостави по никакъв начин, при условие че не го направят тайно. Кей се съмняваше. Каза, че не би могла да съобщи на родителите си, докато не се оженят. — Сигурна съм, че ще си помислят, че съм бременна — рече тя. Майкъл се ухили.

— И моите родители също — каза той.

Онова, което и двамата не споменаха, бе фактът, че Майкъл трябваше да скъса тесните връзки със своето семейство. И двамата разбираха, че той вече го е сторил до известна степен, но въпреки това и двамата се чувствуваха виновни. Имаха намерение да завършат колежа, като щяха да се виждат в събота и неделя и да живеят заедно през летните ваканции. Струваше им се, че така ще са щастливи.

Пиесата беше мюзикъл, наречен „Въртележка“, и сантименталната му история за един крадец-самохвалко ги караше да се усмихват един на друг, развеселено. Когато излязоха от театъра, се беше застудило. Кей се сгуши до него и каза:

— След като се оженим, ти ще ме биеш, а после ще ми свалящ звезди, така ли?

Майкъл се засмя.

— Аз ще съм професор по математика — каза той. После попита: — Искаш ли да хапнем нещо, преди да отидем в хотела?

Кей поклати отрицателно глава. Тя погледна нагоре към него многозначително. Както винаги, той бе развълнуван от жаждата й да се любят. Погледна надолу към нея и й се усмихна, после се целунаха на студената улица.

Майкъл чувствуваше глад, но реши да поръча да му донесат сандвичи в стаята на хотела.

Във фоайето на хотела Майкъл побутна Кей към щанда с вестници и каза:

— Купи вестници, докато аз взема ключа. — Трябваше да изчака една малка опашка, в хотела все още не достигаше персонал, въпреки края на войната. Майкъл взе ключа от стаята и се огледа нетърпеливо за Кей. Тя стоеше до щанда за вестници, втренчила поглед във вестника, който държеше. Той отиде, при нея. Кей повдигна очи към него. Те бяха пълни със сълзи.

— О, Майк — каза тя. — О, Майк. — Той взе вестника от ръцете й. Първото нещо, което видя, бе снимка на баща му проснат на улицата, а главата му в локва кръв. Един мъж седеше на бордюра и плачеше като дете. Това бе брат му Фреди. Майкъл Корлеоне усети как тялото му се вледенява. Не чувствуваше никаква мъка, никакъв страх — само дива ярост. Той се обърна към Кей:

— Качи се в стаята. — Но трябваше да я хване за ръката и да я отведе до асансьора. Изкачиха се заедно в мълчание. Вече в стаята, Майкъл седна на леглото и отвори вестника. Заглавията бяха:

ВИТО КОРЛЕОНЕ ЗАСТРЕЛЯН.

СМЪРТНО РАНЕН ГАНГСТЕРСКИ ШЕФ.

ОПЕРИРАН ПОД УСИЛЕН ПОЛИЦЕЙСКИ НАДЗОР.

ОПАСНОСТ ОТ КЪРВАВА АПАШКА ВОЙНА.

Майкъл усети как краката му отмаляха. Той се обърна към Кей:

— Не е мъртъв, не са успели да го убият копелетата. — Прочете отново статията. Бяха стреляли по баща му в пет следобед. Това означаваше, че докато той се е любил с Кей, докато са вечеряли и са били на театър, баща му е бил близо до смъртта. Повдигна му се от срам. Кей попита:

— Ще отидем ли в болницата? Майкъл поклати отрицателно глава.

— Нека първо се обадя в къщи. Хората, които са направили това, са луди и сега, когато Стария е още жив, ще са като побеснели. Кой, по дяволите, може да каже какво ще направят по-нататък. — И двата телефона в къщата в Лонг Бийч даваха заето и изминаха почти двайсет минути, преди Майкъл да успее да се свърже. Той чу гласа на Сони да казва: „Да.“

— Сони, аз съм — каза Майкъл. И усети облекчението в гласа му.

— Господи, момче, ти ни разтревожи. Къде, по дяволите, си? Изпратих хора в онзи твой затънтен град да разберат какво се е случило.

— Как е Стария? — попита Майкъл. — Зле ли е ранен?

— Доста зле — отвърна Сони. — Стреляли са пет пъти в него. Но той е корав. — В гласа на Сони имаше гордост. — Лекарите казват, че ще се оправи. Слушай, момчето ми, зает съм, не мога повече да разговарям. Кажи къде си?

— В Ню Йорк — каза Майкъл. — Том не ти ли каза, че ще дойда?

Гласът на Сони леко се сниши:

— Хванали са Том. Затова се тревожех за теб. Жена му е тук. Тя нищо не знае, нито пък полицията. Не искам и да узнаят. Копелетата, които направиха това, трябва да са луди. Искам веднага да дойдеш тук и да си затваряш устата. Ясно ли е?

— Ясно — отговори Майк. — Знаеш ли кой го е направил?

— Разбира се — каза Сони. — Но в момента, в който се включи Лука Брази, те ще са мъртви. Все още всичко е в наши ръце.

— Ще бъда там след час — каза Майк. — С такси. — Той затвори. Вестниците бяха излезли преди три часа. Сигурно са го съобщили по радиото. Беше почти невъзможно Лука да не е чул новината. Майкъл разсъждаваше загрижено по въпроса. Къде беше Лука Брази? В този миг и Хейгън си задаваше същия въпрос. Същият въпрос тревожеше и Сони Корлеоне в къщата в Лонг Бийч.

 

 

В пет без двайсет същия този следобед дон Корлеоне бе привършил с преглеждането на документите, които финансовият директор на неговата компания за зехтин му бе приготвил. Той облече сакото си и почука с пръст по главата на сина си Фреди, който бе забил нос в следобедния вестник.

— Кажи на Гато да докара колата от паркинга — каза той. — След няколко минути ще съм готов за в къщи.

Фреди изсумтя:

— Ще трябва аз да я докарам. Поли се обади сутринта да каже, че бил болен. Пак е настинал.

За миг дон Корлеоне остана замислен:

— Това е третият път за този месец. Мисля, че ще е по-добре, ако намериш по-здрав човек за тази работа. Предай на Том.

Фред запротестира:

— Но Поли е добро момче. Когато казва, че е болен, значи наистина е болен. Нямам нищо против да докарам колата.

От прозореца дон Корлеоне наблюдаваше сина си, докато той пресичаше Девето авеню по посока към паркинга. После се позабави да позвъни в кантората на Хейгън, но никой не отговори. Обади се в къщата в Лонг Бийч, но пак никой не отговори. Ядосан, той погледна през прозореца. Колата му бе паркирана до бордюра пред кантората. Фреди се бе облегнал на калника и скръстил ръце, наблюдаваше навалицата от купувачи. Дон Корлеоне облече сакото си. Финансовият директор му помогна да облече палтото си. Той му благодари под носа си, излезе от стаята и тръгна надолу по стълбите.

Светлината от ранната зимна вечер гаснеше. Фреди се бе облегнал нехайно на калника на огромния буик. Когато видя баща си да излиза от зданието, той заобиколи колата и седна на волана. Дон Корлеоне се канеше да се качи от другата страна, но се поколеба и се върна към дългия щанд за плодове близо до ъгъла. Напоследък това му бе станало навик. Той много обичаше големите, редки за сезона плодове — жълти праскови и портокали, които грееха в зелените си щайги. Собственикът скочи да го обслужи. Дон Корлеоне не пипаше плодовете. Само посочваше. Продавачът оспори избора му само веднъж, за да му покаже, че един от избраните от него плодове е развален отдолу. Дон Корлеоне взе кесията в лявата си ръка и подаде на човека петдоларова банкнота. Взе рестото и когато се обърна да отиде към чакащата го кола, иззад ъгъла се показаха двама мъже. Дон Корлеоне мигновено разбра какво ще се случи.

Двамата мъже бяха с черни палта и черни шапки, нахлупени над очите, за да не могат да бъдат разпознати от свидетели. Те не очакваха бързата реакция на дон Корлеоне, който хвърли кесията с плодове на земята и хукна към паркираната кола с изумителна за човек с неговите размери бързина. Едновременно с това изкрещя: „Фредо, Фредо.“ Едва тогава двамата мъже измъкнаха пистолетите си и стреляха.

Първият куршум улучи дон Корлеоне в гърба. Той почувствува зашеметяващото въздействие на неговия удар, но застави тялото си да се придвижи към колата. Следващите два куршума го улучиха в задника и го проснаха на средата на улицата. Междувременно двамата мъже, внимавайки да не се подхлъзнат по търкалящите се плодове, тръгнаха след него, за да го довършат. В този миг, може би не повече от пет секунди след като дон Корлеоне бе извикал на сина си, Фредерико Корлеоне се показа от колата, измъквайки се тромаво от нея. Двамата въоръжени мъже стреляха набързо още два пъти в лежащия на улицата дон Корлеоне. Единият куршум го улучи в месестата част на ръката, а вторият го удари в прасеца на десния крак. Въпреки че тези две рани бяха най-безопасните, те кървяха най-обилно, образувайки малки локви кръв около тялото му. Но дон Корлеоне, беше вече изгубил съзнание.

Фреди чу баща си да вика, назовавайки го с името от детските му години, а после и първите два оглушителни изстрела. Още преди да излезе от колата, той беше вече изпаднал в шок — дори не бе извадил пистолета си. Двамата убийци лесно можеха да го застрелят. Но те също изпаднаха в паника. Сигурно са знаели, че синът е въоръжен, а освен това бе минало и прекалено много време. Те изчезнаха зад ъгъла, оставяйки Фреди сам на улицата с кървящото тяло на баща му. Много от хората, изпълнили авенюто, се бяха хвърлили към входовете или на земята, други се бяха сгушили на малки групички.

Фреди все още не бе извадил оръжието си. Изглеждаше зашеметен. Той се бе втренчил в похлупеното тяло на баща си, което лежеше върху асфалтираната улица и, както на него му се струваше, сред езеро от възчерна кръв. На Фреди започна да му прилошава. Хората отново се втурнаха навън и един човек, който го бе видял, че полита, го поведе към бордюра и го накара да седне. Около тялото на дон Корлеоне се събра тълпа — кръг, който се разпръсна, когато първата полицейска кола наду сирената си, за да си проправи път. Непосредствено зад полицейската кола бе радиоколата на „Дейли Нюс“ и преди още да е спряла, от нея изскочи фотограф, за да направи снимки на кървящия дон Корлеоне. След няколко минути пристигна и линейка. Фотографът се зае с Фреди Корлеоне, който сега не криеше сълзите си, а това бе необикновено смешна гледка заради упоритото му лице с черти на Купидон, масивен нос и дебели устни, изцапани със сополи. Сред тълпата се пръснаха детективи, а полицейските коли продължаваха да пристигат. Един детектив клекна до Фреди, за да го разпита, но Фреди бе прекалено разстроен, за да отговаря. Детективът бръкна във вътрешния джоб на сакото му и извади портфейла. Погледна личната му карта и подсвирна на колегата си. Само за няколко секунди Фреди бе отделен от тълпата от група цивилни полицаи. Първият детектив намери пистолета на Фреди в презрамекния му кобур и го взе. После вдигнаха Фреди от земята и го мушнаха в една кола без отличителни знаци. Когато колата тръгна, тя бе последвана от радиоколата на „Дейли Нюс“. Фотографът още правеше снимки на всички и на всичко.

 

 

Само половин час след като бяха стреляли по баща му, на Сони Корлеоне се обадиха непосредствено един след друг петима души. Първият бе детективът Джон Филипс, на когото семейството плащаше и който бе в първата кола с цивилни полицаи на мястото на покушението. Първото нещо, което той попита Сони по телефона, бе: „Познаваш ли гласа ми?“

— Да — каза Сони. Той току-що бе станал от следобеден сън, извикан на телефона от жена си.

Филипс докладва бързо, без предисловия:

— Някой стреля срещу баща ти пред кантората му. Преди петнайсет минути. Жив е, но е тежко ранен. Закараха го във „Френч Хоспитъл“. Отведоха брат ти Фреди в полицейския район Челси. Добре е да повикате лекар веднага щом го освободят оттам. Сега отивам в болницата да помогна при разпита на баща ти, ако е в състояние да говори. Ще те държа в течение.

Жената на Сони, Сандра, която стоеше от другата страна на масата, забеляза, че лицето на мъжа й почервеня от нахлулата в него кръв. Очите му се изцъклиха.

— Какво има? — прошепна тя. Той й махна нетърпеливо да мълчи и се извърна така, че застана с гръб към нея и продължи:

— Сигурен ли си, че е жив?

— Да, сигурен съм — каза детективът. — Имаше много кръв, но мисля и се надявам, че не е толкова зле, колкото изглеждаше.

— Благодаря — каза Сони. — Ела в къщи утре сутринта точно в осем. Очаква те един бон.

Сони внимателно остави телефонната слушалка. Наложи си да седне неподвижно. Знаеше, че най-големият му недостатък е гневът, а това бе един от случаите, в които той можеше да се окаже фатален. Първо трябваше да се свърже с Том Хейгън. Но преди да бе успял да посегне към телефона, той иззвъня. Обаждаше се събирачът на облози от конните състезания, който имаше разрешително от семейството да действува в района на кантората на дон Корлеоне. Събирачът на облози звънеше, за да му каже, че са стреляли и убили дон Корлеоне на улицата. След няколко въпроса, с които се увери, че информаторът на събирача на облози не е бил близо до тялото, Сони отхвърли информацията като невярна. Сведенията на Филипс сигурно бяха по-точни. Телефонът почти веднага иззвъня трети път. Беше репортер от „Дейли Нюс“. Веднага щом той се представи, Сони Корлеоне затвори телефона.

Сони се обади в дома на Хейгън и попита жена му:

— Прибра ли се Том? Тя каза:

— Не, не е — и че нямало да се прибере до двайсет минути, но го очаква да се върне за вечеря.

— Кажи му да ми се обади — нареди Сони.

Опита се да премисли нещата. Опита се да си представи как би постъпил баща му в подобна ситуация. Веднага бе разбрал, че това е удар на Солоцо, но той никога не би посмял да елиминира толкова високопоставен водач като дон Корлеоне, ако не е подкрепян от други могъщи хора. Телефонът, който звънеше за четвърти път, прекъсна мислите му. Гласът от другата страна беше много мек, много нежен. „Сантино Корлеоне?“ — попита той.

— Да — каза Сони.

— Том Хейгън е при нас — каза гласът. — След около три часа ще бъде освободен заедно с нашето предложение. Не прави нищо прибързано, докато не чуеш онова, което той има да ти каже. Ще причиниш само много неприятности. Стореното — сторено. Сега всички трябва да са разумни. Не давай воля на този прочут твой гняв. — В гласа имаше подигравателни нотки. Сони не беше сигурен, но му приличаше на гласа на Солоцо. Отговори с преднамерено приглушен и потиснат глас:

— Ще чакам. — Чу как слушалката на другия край тракна. Погледна тежкия си златен часовник, отчете точното време на обаждането и го надраска на покривката.

Намръщен, седна до кухненската маса. Жена му го попита:

— Сони, какво има?

Сони спокойно й отговори:

— Стреляли са по Стария. — Като видя уплахата, изписана на лицето й, той грубо каза: — Не се тревожи, не е убит. И нищо повече няма да се случи. — Не й каза за Хейгън. После телефонът иззвъня за пети път.

Беше Клеменза. Хрипливият глас на дебелия мъж се чуваше като задъхано сумтене.

— Чу ли за баща ти? — попита той.

— Да — отвърна Сони. — Но не е мъртъв. — Последва дълга пауза, след това се чу развълнуваният глас на Клеменза:

— Слава богу, слава богу. — Но после той разтревожено попита: — Сигурен ли си? На мен ми казаха, че е умрял на улицата.

— Жив е — каза Сони. Той напрегнато се вслушваше във всяка нотка в гласа на Клеменза. Вълнението изглеждаше искрено, но това бе част от професията на дебелия мъж — да бъде добър актьор.

— Сони, сега всичко ще легне на твоя гръб — каза Клеменза. — Какво искаш да направя аз?

— Ела в дома на баща ми — отговори Сони. — Доведи и Поли Гато.

— Това ли е всичко? — попита Клеменза. — Не искаш ли да изпратя няколко души в болницата и у вас.

— Не, искам само теб и Поли Гато — каза Сони. Последва дълга пауза. Клеменза схващаше значението на казаното. За да прозвучи по-естествено, Сони го попита: — Къде, по дяволите, е бил Поли Гато? Какво е правил, дявол да го вземе?

От другата страна не се чу вече хриптене. Гласът на Клеменза беше предпазлив:

— Поли бил болен, изстинал и си останал в къщи. Боледува вече цяла зима.

Изведнъж Сони изостри вниманието си.

— Колко пъти е бил болен през последните два месеца?

— Може би три-четири пъти — отговори Клеменза. — Аз все питах Фреди дали не иска друг човек, но той отказваше. Нямаше никаква причина. Знаеш, че през последните десет години всичко вървеше гладко.

— Да — каза Сони. — Ще се видим в къщата на баща ми. На всяка цена доведи Поли. Мини да го вземеш, когато идваш насам. Не ме интересува колко е болен. Разбра ли?

Жена му тихо плачеше. Сони се втренчи за миг в нея, после каза с дрезгав глас:

— Ако се обади някой от нашите хора, обясни им да ме търсят в къщата на баща ми на специалния телефон. Ако се обади някой друг — не знаеш нищо. Ако се обади жената на Том, кажи й, че Том няма да се върне за известно време, защото е служебно зает. — Сони се замисли малко. — Двама от нашите хора ще дойдат тук. — Видя изплашения й поглед и нетърпеливо добави: — Не бива да се плашиш, искам само да стоят тук. Прави каквото ти кажат. Ако искаш да говориш с мен, обади ми се на специалния телефон на татко, но само ако е наистина важно. И не се притеснявай. — Той излезе от къщата.

Беше паднал мрак и декемврийският вятър фучеше из малката улица. Сони не се страхуваше да излезе навън в нощта. И осемте къщи бяха собственост на дон Корлеоне. Първите две от двете страни в началото на уличката бяха наети от Домашните им прислужници с техните, семейства и от самотници — неженени мъже, които живееха в приземните апартаменти. От другите шест, които образуваха останалата част на полукръга, една се заемаше от Том Хейгън и семейството му, друга — от Сони, а най-малката и най-незабележителната — от самия дон Корлеоне. Останалите три бяха дадени безплатно на самотни приятели на дон Корлеоне с уговорката, че ще ги освободят веднага щом той ги помоли. Безобидната на вид уличка бе непревземаема крепост.

И осемте къщи бяха снабдени с прожектори, които къпеха в светлина пространството около тях и правеха невъзможно незабелязаното проникване вътре. Сони пресече улицата и влезе в къщата на баща си, като използува собствения си ключ. Той извика:

— Мамо, къде си? — и майка му излезе от кухнята. След нея дойде миризмата на пържени чушки. Преди да бе успяла да каже нещо, Сони я хвана за ръката и я накара да седне. — Току-що ми се обадиха — каза той. — Само не се тревожи. Татко е в болница, ранен е. Облечи се и се приготви да отидеш при него. След малко ще повикам кола и шофьор да те закара. Така добре ли е?

Майка му го гледа известно време втренчено, после го попита на италиански:

— Стреляли ли са по него?

Сони кимна. Майка му наведе глава за миг. После се върна в кухнята. Сони я последва. Наблюдаваше я, докато спря газта на котлона, върху който се пържеха чушките, и след това излезе и отиде в спалнята.

Той взе чушки от тигана и хляб от панерчето, на масата и си направи сандвич, от който по пръстите му закапа горещ зехтин. Отиде в огромната ъглова стая, която бе кабинет на баща му, и извади специалния телефон от един заключен шкаф. Телефонът бе нарочно поставен и записан на фалшиво име и адрес.

Първия човек, на когото Сони се обади, бе Лука Брази. Никой не отговори. Тогава се обади на техния доверен човек в Бруклин, чиято преданост към дон Корлеоне не подлежеше на съмнение. Този човек се казваше Тесио и го използуваха само при извънредни случаи. Сони му каза какво се е случило и какво иска. Тесио трябваше да събере петдесет абсолютно сигурни хора. Трябваше да изпрати охрана в болницата и хора в къщата в Лонг Бийч, които да работят там. Тесио попита:

— И Клеменза ли са хванали? Сони отвърна:

— Не, не са, но не искам да използувам хората му точно сега.

Тесио веднага разбра, последва пауза, после каза:

— Извини ме, Сони, казвам ти това, което би ти казал и баща ти. Не прибързвай. Не вярвам, че Клеменза може да ни е предал.

— Благодаря — отговори Сони. — И аз не мисля, че е така, но трябва да съм предпазлив, нали?

— Да — отвърна Тесио.

— Още нещо — каза Сони. — Малкият ми брат учи в колежа в Хановър, щата Ню Хампшър. Намери верни хора в Бостън, които да отидат да го вземат и да го доведат тук, в къщата, докато това се размине. Ще му се обадя, така че той ще те очаква. С това пак само се застраховам, за всеки случай.

— Добре — каза Тесио, — ще дойда в къщата на баща ти веднага щом задвижа нещата. Съгласен ли си? Познаваш момчетата ми, нали?

— Да — отвърна Сони. Той затвори телефона. Отиде до един малък сейф в стената и го отключи. Оттам извади азбучник, подвързан със синя кожа. Отвори го на буквата „Т“ и запрелиства, докато намери записката, която търсеше. В нея се казваше: „Рей Фаръл 5000 долара, Бъдни вечер.“ После следваше телефонен номер. Сони набра номера и попита:

— Фаръл? — Човекът от другата страна отговори: „Да“. Сони каза: — Обажда се Сантино Корлеоне. Искам да ми направите услуга, и то веднага. Искам да проверите два телефонни номера и да ми дадете имената на тези, които са ги търсили през последните, три месеца, и тези, които те са търсили. — Той даде домашните телефони на Поли Гато и Клеменза. После добави: — Много е важно. Изпратете ми ги преди полунощ и ще прекарате една още по-весела Коледа.

Преди да се отпусне на стола да премисли нещата, той още веднъж звънна на Лука Брази. Отново никой не отговори. Това го разтревожи, но той изхвърли тревогата от ума си. Лука щеше да дойде в къщата веднага щом чуеше новината. Сони се облегна на въртящия се стол. След един час къщата щеше да гъмжи от хора на семейството и на всички трябваше да каже какво да правят. Сега, когато най-после имаше време да помисли, разбра колко сериозно е положението. Това бе първото предизвикателство към семейство Корлеоне и неговата мощ от десет години насам. Нямаше съмнение, че зад това стои Солоцо, но той никога не би посмял да предприеме такъв удар, ако нямаше подкрепата на поне една от петте големи нюйоркски фамилии. И тази подкрепа сигурно идваше от семейство Таталия. Което означаваше или тотална война, или незабавно приемане на условията на Солоцо. Сони мрачно се усмихна. Хитрият Турчин го бе замислил добре, но нямаше късмет. Стария беше жив и тогава това означаваше война. С Лука Брази и възможностите на семейство Корлеоне можеше да има само един-единствен изход. Но пак тази натрапчива тревога. Къде беше Лука Брази?