Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Кръстникът (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Godfather, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 147 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
Boman (2008)
Корекция
MikoBG (2008)
Допълнителна корекция
mitakka (2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Марио Пузо. Кръстникът

Роман

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив, 1981

Американска, I издание

Литературна група IV

 

Превела от английски Елена Юрукова

Рецензент Венко Христов

Редактор Йордан Костурков

Художник Никола Марков

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Ирина Йовчева

Коректори Жанета Желязкова Таня Кръстева Донка Симеонова

 

Дадена за набор на 14. VIII. 1981 г. Излязла от печат на 20. XII. 1981 г. Изд. № 1808 Формат 60×90/16 Издателски коли 26 У. И. К. 28,62 Печатни коли 26 Цена 3,50 лева

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — Пловдив

07 9536652511/5637—31-81

 

A Pan Book, 1970

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на заглавие „Книга пета“
  3. — Корекция

Единадесета глава

Капитан МакКлъски седеше в своята канцелария и въртеше в ръцете си три плика, издути от билети за залагане. Той се мръщеше и много му се искаше да отгатне отбелязаните в тях числа. Беше много важно да успее. В пликовете бяха билетите за залагане, които неговите хайки бяха иззели миналата вечер от един от събирачите на облози от семейство Корлеоне. Сега събирачът трябваше да откупи билетите, за да не могат играчите да претендират, че са спечелили, и да го разорят.

За капитан МакКлъски беше, много важно да отгатне цифрите на билетите, защото не искаше да бъде измамен, когато ги продава обратно на събирача. Ако струваха шестдесет бона, може би щеше да ги продаде обратно за пет бона. Но ако имаше много големи залагания и бяха на стойност сто бона, а може би дори и двеста, тогава цената щеше да бъде значително по-висока. МакКлъски повъртя пликовете, в ръцете си и реши да остави събирача да се поизпоти малко и пръв да предложи цената. Това можеше да му подскаже каква би могла да бъде истинската им стойност.

МакКлъски погледна стенния часовник в канцеларията си в управлението. Време беше да отиде да вземе онзи мазен Турчин, Солоцо, и да го заведе на мястото, където трябваше да се срещне със семейство Корлеоне. МакКлъски отиде до стенното шкафче и започна да се преоблича в цивилните си дрехи. Когато свърши, позвъни на жена си и й каза, че тази вечер няма да се прибере за вечеря, а ще остане навън по работа. Той никога за нищо не й се доверяваше. Тя си мислеше, че живеят охолно благодарение на неговата полицейска заплата. МакКлъски изсумтя развеселено. И майка му си беше мислила така, но той се беше осъзнал рано. Баща му му беше показал как стават тези работи.

Баща му беше сержант от полицията и всяка седмица двамата обикаляха района, а МакКлъски-старши представяше шестгодишния си син на собствениците на магазини, като казваше: „А това е моето малко момче.“

Собствениците на магазини се ръкуваха с него и бяха прекалено любезни, после отваряха със звън своите автоматични каси и даваха на малкото момче подарък от пет или десет долара. В края на деня джобовете на костюма на Марк МакКлъски бяха натъпкани с банкноти, а той беше горд, че приятелите на баща му го харесваха толкова много, та всеки месец, когато го виждаха, му даваха подаръци. Разбира се, баща му внасяше парите в банката — за да учи в колеж. Малкият Марк получаваше за себе си най-много по една петдесетцентова монета.

После, когато Марк се прибираше в къщи и неговите чичовци-полицаи го питаха какъв иска да стане, когато порасне, той изфъфляше по детски „полицай“, а те се смееха гръмогласно. И, разбира се, по-късно, въпреки че баща му искаше да учи в колеж, отиде да учи за полицай направо от гимназията.

Беше добър полицай, смел полицай. Упоритите хлапаци, които тероризираха хората из тъмните ъгли на улиците, изчезваха, когато той се приближаваше, и в крайна сметка изчезнаха изобщо от неговия район. Той беше много строг полицай и много честен. Никога не водеше сина си при собствениците на магазини, за да събира пари като изкупление за нарушенията на разпоредбите за отпадъци и паркирането. Той вземаше парите направо, със своята ръка, направо, защото чувствуваше, че ги заслужава. Никога не се свиваше в някое кино, нито се мушваше в някой ресторант, когато беше на обход, както правеха някои от другите полицаи, особено в зимните вечери. Той винаги правеше своите обиколки. Пазеше и добре обслужваше магазините в своя район. Когато алкохолици и пияници проникваха от Боуъри, за да просят по улиците в неговия район, той така грубо се отърваваше от тях, че те никога вече не се връщаха там. Търговците в неговия район ценяха високо усилията му. И показваха своята признателност.

Той също се подчиняваше на системата. Събирачите на облози в неговия район знаеха, че никога няма да им създаде неприятности, за да получи допълнително възнаграждение и че е доволен от своя дял. Името му беше в списъка наред с другите и никога не се опитваше да си изкарва нещо допълнително. Беше честен полицай, който взимаше само чисти подкупи. Издигането му в полицейския отдел беше ако не забележително, то поне сигурно.

През това време той поддържаше голямо семейство с четирима сина, никой от които не стана полицай. Те всички отидоха да учат в университета „Фордъм“ и тъй като по това време МакКлъски се издигаше от сержант до лейтенант и накрая до капитан, на тях не им липсваше нищо. По същото това време МакКлъски си създаде репутация на човек, с когото трудно се правят пазарлъци и събирачите на облози от неговия район плащаха повече пари за покровителство, отколкото събирачите от който и да е друг район в града, но може би това беше така заради големите разходи по издръжката на четиримата му сина в университета.

Самият МакКлъски смяташе, че в чистия подкуп няма нищо лошо. Защо, по дяволите, трябваше неговите деца да ходят в градския колеж на Ню Йорк или в някой евтин колеж в южните щати? Само защото полицията не плащаше достатъчно на своите служители да живеят и да се грижат за семействата си както трябва ли? Той защитаваше всички тези хора с живота си и в неговото досие бяха отбелязани почетните грамоти, дадени му за престрелки с изнудвачи, побойници и сводници по време на обиколките. Той им беше дал да разберат. Беше направил своя малък кът от града сигурен за обикновените хора и затова нямаше съмнение, че е заслужил повече, отколкото своята въшлива стотачка на седмица. Но той не се възмущаваше от ниската си заплата, защото разбираше, че всеки трябва сам да се грижи за себе си.

Бруно Таталия му беше стар приятел. Той беше учил с един от синовете му във „Фордъм“, а после беше отворил своето кабаре и когато семейство МакКлъски прекарваше някоя вечер в града, макар че това се случваше рядко, те можеха да прекарат приятно в кабарето на пиене и хапване — всичко за сметка на заведението. За новогодишните вечери получаваха официални покани да бъдат гости на управата на кабарето и винаги им даваха от най-хубавите маси. Бруно никога не пропускаше да ги представи на знаменитостите, които вземаха участие в програмата — някои от тях бяха известни певци и звезди от Холивуд. Разбира се, понякога той искаше дребни услуги, като тази да оправят досието на някой кандидат за работа в кабарето, обикновено хубавичко момиче, регистрирано в полицията за проституция или джебчийство. МакКлъски с удоволствие вършеше услугата.

МакКлъски си имаше принцип никога да не показва, че разбира какво вършат, другите. Когато Солоцо се бе обърнал към него с предложение да остави стария Корлеоне незащитен в болницата, МакКлъски не попита защо. Той попита за цената. Когато Солоцо каза, че ще му даде десет бона, МакКлъски знаеше защо. Не се поколеба. Корлеоне беше един от най-големите хора на мафията в страната, с повече политически връзки, отколкото самият Ал Капоне някога бе имал. Който и да го пречукаше, щеше да направи голяма услуга на страната. МакКлъски взе парите предварително и си свърши работата. Когато Солоцо му се обади, за да му каже, че пред болницата има двама от хората на Корлеоне, той се разяри. Беше арестувал всички хора на Тесио и беше изтеглил охраната от детективи пред болничната стая на Корлеоне. И сега, като принципен човек, трябваше да върне десетте бона — пари, които беше вече определил за обезпечаване на образованието на внуците си. В това състояние на ярост той беше отишъл в болницата и беше ударил Майкъл Корлеоне. Но всичко бе приключило по възможно най-добрия начин. Беше се срещнал със Солоцо в кабарето на Таталия и бяха сключили друга, още по-добра сделка. МакКлъски пак не задаваше въпроси, тъй като знаеше отговорите на всичко. Той само искаше да се увери, че неговото не се губи. Дори през ум не му минаваше, че самият той може да бъде в опасност. Това, че някой може, дори за миг, да си помисли да убие капитан от нюйоркската градска полиция, беше направо фантастично. И най-закоравелият разбойник от мафията трябваше да стои мирно, ако някой патрулиращ полицай, дори с най-нисък чин, решеше да му удари няколко плесника. Онзи, който е убил полицай, нямаше никакъв шанс да се измъкне. Защото тогава много негодници биваха застрелвани при опит за съпротива да бъдат арестувани или при опит за бягство от местопрестъплението. И кой, по дяволите, можеше да има нещо против такива действия?

МакКлъски въздъхна и се приготви да напусне управлението. Проблеми, винаги имаше проблеми. Сестрата на жена му в Ирландия съвсем наскоро беше починала след дългогодишна борба с рака и това заболяване му беше коствало доста. Погребението сега щеше да му коства още повече. Неговите собствени чичовци и лели в старата родина имаха от време на време нужда от малко помощ, за да могат да поддържат картофените си ферми, и той им изпращаше парите, за да оправи нещата. Не му се свидеше. А когато двамата с жена си отиваха в старата родина, посрещаха ги като крал и кралица. Може би щяха да отидат и това лято, сега, когато войната беше свършила, а и с тези пари, които идваха в добавка. МакКлъски каза на диспечера на патрулите къде може да го намерят, ако им трябва. Не сметна за необходимо да взема каквито и да е предохранителни мерки. Винаги можеше да каже, че Солоцо му е информатор, с когото се е срещнал. Като излезе от управлението, повървя малко и после взе такси до къщата, където трябваше да се срещне със Солоцо.

 

 

Том Хейгън беше този, който трябваше да извърши цялата подготовка по заминаването на Майкъл от страната — да уреди фалшивия паспорт, моряшката му книжка, каюта на италиански товарен кораб, който щеше да остане на док в едно сицилианско пристанище. Същия този ден със самолет за Сицилия заминаха пратеници, за да подготвят скривалище при шефа на мафията в хълмистата страна.

Сони уреди кола с абсолютно сигурен шофьор да чака Майкъл, когато той излезе от ресторанта, където щеше да се състои срещата със Солоцо. Шофьор щеше да бъде Тесио, който сам беше пожелал да свърши тази работа. Колата щеше да изглежда разнебитена, но с добър двигател. Регистрационните номера щяха да са фалшиви, а самата кола нямаше да може да бъде открита. Бяха я пазили за специални случаи, изискващи възможно най-доброто.

Майкъл прекара деня с Клеменза, като се упражняваше с малкия револвер, който щеше да му бъде оставен. Револверът беше с малък калибър, зареден с куршуми с мека глава, които при вливане в тялото правеха дупчица като от убождане с игла, а при излизане оставяха ужасни зеещи дупки. Той откри, че револверът беше точен най-много до пет негови стъпки от целта. При по-голямо разстояние куршумите можеха да отидат навсякъде. Спусъкът беше твърд, но Клеменза поработи върху него с някакви инструменти и той се теглеше вече по-леко. Решиха да не обезшумяват оръжието. Искаха да избегнат неприятността някой невинен свидетел, схванал погрешно положението, да се намеси от глупава смелост. Трясъкът от изстрела щеше да ги държи настрана от Майкъл.

Клеменза продължи да го инструктира през цялото време, докато Майкъл тренираше:

— Хвърли револвера веднага щом свършиш с него. Просто остави ръката ти да се отпусне и револверът да се изплъзне от нея. Никой няма да забележи. Всички ще мислят, че още си въоръжен. Те ще са втренчили поглед в лицето ти. Излез от помещението много бързо, но не тичай. Не гледай никого право в очите, но не гледай и встрани. Запомни, че те се страхуват от теб, повярвай ми, ще са се паникьосали. Никой няма да се намеси. Когато излезеш, Тесио ще те чака в колата. Качи се и остави другото на него. Не се страхувай от непредвидени неща. Ще останеш учуден колко гладко минават тези работи. Сега си сложи шапка да видим как изглеждаш. — Той нахлупи сива мека шапка на главата на Майкъл. Майкъл, който никога не носеше шапка, се намръщи. Клеменза го успокои: — Ще ти помогне да не бъдеш разпознат, ако се стигне дотам. В повечето случаи тя служи на свидетелите като извинение за промени в техните показания, когато им дадем да разберат откъде духа вятърът. Майк, запомни, че не бива да се тревожиш за отпечатъците. Дръжката и спусъкът са увити със специална хартия. Не докосвай никакви други части на револвера, запомни това.

Майкъл попита:

— Сони разбра ли къде ще ме заведе Солоцо? Клеменза сви рамене:

— Още не. Солоцо е много предпазлив. Но не се страхувай, че може да ти направи нещо. Посредникът ще остане в наши ръце, докато ти не се върнеш жив и здрав. Ако нещо се случи с теб, посредникът ще плаща.

— Защо, по дяволите, рискува този човек? — полита Майкъл.

— Ще получи голямо възнаграждение — отговори Клеменза. — Едно цяло малко състояние. Освен това той е нужен човек за фамилиите. Знае, че Солоцо не може да допусне да му се случи нещо. За Солоцо животът ти не струва толкова, колкото този на посредника. Много е просто. За тебе няма никаква опасност. А ние после ще му мислим.

— Много лошо ли ще стане? — попита Майкъл.

— Много — отвърна Клеменза. — Това ще означава тотална война между семейство Таталия и семейство Корлеоне. Повечето от останалите ще се присъединят към семейство Таталия. Служба „Чистота“ ще има да събира много трупове тази зима. — Той сви рамене. — Такива работи трябва да се случат веднъж на десет или повече години. По този начин се пречиства лошата кръв. Ако им позволим да ни изместят от някои дребни неща, ще искат да завземат всичко. Трябва да се спрат още в началото. Както трябваше да спрат Хитлер в Мюнхен, не биваше да му позволяват да се измъкне безнаказано, просто си търсеха белята, когато му позволиха да се измъкне безнаказано.

Майкъл беше чувал от баща си да казва същото, само че през 1939 година, преди в същност да беше избухнала войната. Ако фамилиите управляваха Министерството на външните работи, нямаше никога да има Втора световна война, мислеше си той с усмивка.

Върнаха се с колата обратно на уличката в къщата на дон Корлеоне, която Сони все още използуваше за свой щаб. Майкъл се чудеше, колко ли щеше да издържи Сони затворен на сигурно място в уличката. Все някога трябваше да рискува да излезе. Завариха го задрямал на дивана. На масичката за кафе бяха останките от късния му обяд — късчета пържола и трохи, а също и наполовина изпразнена бутилка уиски.

Обикновено подреденият кабинет на баща му беше започнал да прилича на лошо поддържана мебелирана стая. Майкъл разтърси брат си да го събуди и го смъмри:

— Защо не престанеш да живееш като безделник и не наредиш да почистят тук?

Сони се прозя:

— Ти какво, по дяволите, правиш — да не инспектираш казармата? Майк, още не сме разбрали къде смятат да те отведат тези копелета Солоцо и МакКлъски. Ако не успеем да открием, не знам как по дяволите, ще можем да ти оставим револвера.

— Дали да не го взема със себе си? — попита Майкъл. — Може пък да не ме претърсят, а дори и да го направят, възможно е да не го открият, ако сме достатъчно хитри. Ако го намерят — какво пък. Просто ще ми го вземат и толкова. Сони поклати отрицателно глава.

— Не — каза той. — Трябва да играем на сигурно с това копеле Солоцо. Запомни, ако ти се удаде, стреляй първо по него. МакКлъски е по-бавен и по-глупав. Ще имаш достатъчно време да стреляш по него. Клеменза каза ли ти, че на всяка цена трябва да хвърлиш револвера?

— Милион пъти — отвърна Майкъл. Сони стана от дивана и се протегна:

— Как е челюстта ти, момчето, ми?

— Отвратително — каза Майкъл. Цялата лява част на лицето го болеше с изключение на тези места, които бяха безчувствени поради това, че оттам минаваше телта, която свързваше челюстта. Той взе бутилка уиски от масата и пи направо от нея. Болката понамаля.

Сони каза:

— По-полека, Майк, сега не е време да си забавяш рефлексите с пиене.

Майкъл реагира:

— За бога, Сони, престани да играеш ролята на по-голям брат. Бил съм се срещу по-твърди хора от Солоцо и при по-лоши условия. Къде, по дяволите, са неговите минохвъргачки? Ще го прикриват ли от въздуха? Има ли тежка артилерия? А сухопътни мини? Той е просто един хитър кучи син с едно важно ченге за съюзник. Когато човек реши веднъж да ги убие, други проблеми няма. Трудното е само да вземеш решението. Въобще няма да разберат какво ги е сполетяло.

В стаята влезе Том Хейгън. Поздрави с кимване и отиде направо към телефона с фалшивата регистрация. Позвъни няколко пъти, после се обърна към Сони и поклати отрицателно лава.

— Нито звук — каза той. — Солоцо го държи в тайна до последния момент.

Телефонът иззвъня. Сони се обади и вдигна ръка, сякаш да предупреди останалите да мълчат, въпреки че никой не беше казал нито дума. Той записа нещо в един бележник и после каза:

— Добре, ще бъде там — след което затвори телефона. Сони се смееше:

— Кучият му син Солоцо, наистина си го бива. Виж как се споразумяхме. Довечера в осем той и капитан МакКлъски ще вземат Майк, който ще чака пред бара на Джак Дъмпси на Бродуей. Ще отидат някъде да поговорят и да решат въпроса. Майк и Солоцо ще говорят на италиански, така че полицаят-ирландец да не може да разбере за какво, по дяволите, става дума. Той дори ми каза да не се тревожа, защото знаел, че МакКлъски не разбира и една дума италиански освен soldi[1], а за теб е проверил, Майк, и знае, че разбираш сицилиански диалект.

Майкъл сухо каза:

— Доста съм го позабравил, но няма да разговаряме дълго.

Том Хейгън се обади:

— Няма да пуснем Майк да тръгне, докато при нас не дойде посредникът. Това уредено ли е?

Клеменза кимна:

— Посредникът е в дома ми, играе на карти с трима от моите хора. Ще чакат аз да им се обадя, за да го освободят.

Сони отново потъна в кожения фотьойл:

— Сега как, по дяволите, да открием къде е мястото на срещата? Том, ние имаме информатори в семейство Таталия, как стана така, че още не са ни съобщили нищо?

Хейгън сви рамене:

— Проклетият Солоцо е наистина много хитър. Играе тази игра в съвсем тесен кръг, толкова тесен, че не използува дори хора за охрана. Смята, че капитанът му е достатъчен и че безопасността е по-важна, отколкото да го охраняват с оръжие. И е прав. Ще трябва да сложим на Майк опашка и да се надяваме, че всичко ще мине добре.

Сони поклати отрицателно глава:

— Не, всеки може да се отърве от опашка, стига наистина да иска да го стори. Това е първото нещо, което ще проверят.

По това време беше вече пет следобед. С тревога, изписана на лицето му, Сони каза:

— Може би ще трябва да оставим Майк да стреля по тези, които са в колата, когато се опитат да го вземат за срещата.

Хейгън поклати отрицателно глава:

— Ами ако Солоцо не е в колата. Напразно ще си разкрием картите. По дяволите, трябва да разберем къде ще го заведат.

Клеменза добави:

— Може би трябва да се опитаме да разберем защо Солоцо държи мястото на срещата в такава голяма тайна.

Майкъл нетърпеливо каза:

— За да е абсолютно сигурен. Защо да позволи да узнаем нещо, ако може да го скрие? Освен това той надушва, че е в опасност. Трябва да е дяволски подозрителен, макар и под крилото на оня полицейски капитан.

Хейгън щракна с пръсти:

— Детективът, онзи приятел, Филипс. Защо не му позвъниш, Сони? Може пък той да разбере къде, по дяволите, може да бъде намерен капитанът? Струва си да се опита. На МакКлъски няма да му пука кой ще знае къде отива.

Сони вдигна телефона и набра един номер. Говори тихо после затвори.

— Ще ни се обади — рече той.

Чакаха почти трийсет минути и тогава телефонът иззвъня. Сони записа нещо в бележника си и затвори телефона. Лицето му беше напрегнато.

— Мисля, че стана ясно — каза той. — Капитан МакКлъски винаги трябва да съобщава къде може да бъде намерен. От осем до десет тази вечер щял да бъде в „Луна Ейжа“, в Бронкс. Знае ли някой мястото?

Тесио уверено отговори:

— Аз го знам. Идеално е за нас. Малко уютно заведение с големи сепарета, където хората могат да си поговорят насаме. Хубава храна. Всеки си гледа работата. Идеално. — Той се надвеси над бюрото на Сони и нареди фасовете от цигари, за да обясни разположението. — Това е входът. Майк, когато свършиш, просто излез и завий наляво, а после зад ъгъла. Ще те видя, ще включа фаровете и ще те взема в движение. Ако изпаднеш в опасност, извикай и аз ще се опитам да вляза вътре и да те измъкна. Клеменза, ти трябва да работиш бързо. Изпрати там някой, за да постави револвера. Тоалетната е стара и има място между казанчето за вода и стената. Кажи на твоя човек да го закрепи там отзад с тиксо. Майк, след като те обискират в колата и разберат, че си чист, вече няма да се тревожат много за теб. В ресторанта почакай малко, преди да се извиниш. Не, още по-добре, искай разрешение да отидеш. Първо се престори, че нещо те притеснява, съвсем естествено. Те нищо няма да се досетят. Но когато излезеш от тоалетната, не губи време. Не сядай отново на масата, а стреляй веднага. И не поемай никакви рискове. Стреляй в главата, по два изстрела и на двамата, и се измъквай бързо навън, колкото ти държат краката.

Сони слушаше много внимателно през цялото време.

— Искам някой много добър, много сигурен човек да постави револвера там — обърна се той към Клеменза. — Не искам брат ми да излезе от тая тоалетна и да си държи в ръцете само оная работа:

Клеменза натъртено каза:

— Револверът ще бъде там.

— Добре — каза Сони. — А сега всички на работа. Тесио и Клеменза излязоха. Том Хейгън попита:

— Сони, да закарам ли Майк до Ню Йорк?

— Не — каза Сони. — Остани тук. Когато Майк свърши, започва нашата работа и ще ми трябваш. На линия ли са онези хора от вестниците?

Хейгън кимна:

— Ще им дам информация веднага щом нещата се изяснят.

Сони стана, приближи се до Майкъл и застана пред него. Той стисна ръката му.

— Е, момчето ми — каза той, — време е. Ще уредя нещата с мама, задето не си отишъл да я видиш, преди да заминеш. И ще изпратя съобщение на твоето момиче, когато сметна, че му е дошло времето. Така добре ли е?

— Добре е — каза Майкъл. — Колко време мислиш, че ще трябва да мине, преди да мога да се върна?

— Най-малко година — каза Сони. Том Хейгън добави:

— Възможно е дон Корлеоне да уреди нещата по-бързо, Майк, но не разчитай на това. От елемента време зависят много неща: какъв успех ще имаме с историите във вестниците; доколко полицията ще иска да потули нещата; колко остро ще реагират фамилиите. Ще предизвикаме дяволски много обществен гняв и неприятности. Това е единственото нещо, за което можем да бъдем сигурни.

Майкъл стисна ръката на Хейгън:

— Направи всичко възможно, Том — рече той. — Не искам да се отделям от къщи за още три години.

Хейгън внимателно каза:

— Все още не е късно да се откажеш, Майк, може да намерим някой друг, бихме могли да преразгледаме възможностите си. Може пък да не е нужно да очистим Солоцо.

Майкъл се засмя.

— Сега можем да решим всичко — каза той. — Но правилното решение взехме в началото. Досега винаги съм стоял на топло, време е да си платя дълговете.

— Не бива да допускаш разбитата ти челюст да ти влияе — каза Хейгън. — МакКлъски е глупак и това беше бизнес, а не лично.

За втори път той видя как лицето на Майкъл Корлеоне замръзна в израз, който тайнствено напомняше този на дон Корлеоне.

— Том, не се оставяй да те заблуждават. Всичко е лично, и най-малкото нещо. Всички лайна, които сервират на човек всеки ден, през целия живот, са личен въпрос. Наричат го бизнес. Добре. Но то е дяволски лично. И знаеш ли от кого научих това? От дон Корлеоне. От Стария. От Кръстника. Ако гръм удари негов приятел, Стария ще го приеме като лично. Той прие отиването ми във флота като лично. И това го прави велик. Великият дон. Той взима всичко като лично. Като господ. Той знае за всяко перо, паднало от опашката на врабеца или както там, по дяволите, е казано. Нали? И знаеш ли още нещо? На хора, които вземат неприятностите като лична обида, не им се случват неприятности. Ето аз дойдох късно, добре, но аз ще измина пътя докрай. Дяволски вярно е, че взимам счупената челюст като лична обида; дяволски вярно е, че взимам опита на Солоцо да убие баща ми като лична обида. — Той се засмя. — Кажи на Стария, че съм научил това от него и че съм щастлив, че ми се удава случай да му се отблагодаря за всичко, което е направил за мен. Той беше добър баща. — Майкъл замълча, после замислено каза на Хейгън: — Знаеш ли, не си спомням да ме е ударил някога. Нито Сони. Нито Фреди. И, разбира се, Кони, той дори не й повишаваше глас. Кажи ми истината, Том, колко души смяташ, че е убил дон Корлеоне?

Том Хейгън се извърна:

— Ще ти кажа нещо, което не си научил от него: не се говори така, както говориш ти сега. Има неща, които трябва да се направят и човек ги прави, но никога не говори за тях. Не се опитва да ги оправдава. Те не могат да бъдат оправдани. Човек просто ги прави. И после забравя за тях.

Майкъл Корлеоне се намръщи, и тихо каза:

— Като consigliori съгласен ли си, че е опасно за дон Корлеоне и нашето семейство Солоцо да живее?

— Да — отговори Хейгън.

— Добре — каза Майкъл. — Тогава трябва да го убия.

 

 

Майкъл Корлеоне стоеше пред ресторанта на Джак Дъмпси на Бродуей и чакаше да го вземат. Погледна часовника си. Показваше осем без пет. Солоцо щеше да бъде точен. Майкъл си беше направил сметката да бъде там доста по-рано. Чакаше вече петнайсет минути.

През цялото пътуване от Лонг Бийч до града се беше опитвал да забрави онова, което беше казал на Хейгън. Защото ако повярваше в това, което беше казал, тогава животът му щеше да се промени безвъзвратно. Но можеше ли да бъде иначе след тази вечер? Тази вечер мога да бъда мъртъв, ако не престана с тези глупости, помисли си мрачно Майкъл. Трябваше да се съсредоточи върху предстоящата работа. Солоцо не беше глупак, а и МакКлъски беше костелив орех. Той почувствува болка в челюстта и я посрещна с радост, защото тя щеше да го държи нащрек.

Бродуей не беше толкова оживен в тази студена зимна вечер, въпреки че наближаваше време за театрите. Майкъл трепна, когато една дълга черна кола спря до бордюра и шофьорът, като се присегна, отвори предната врата и каза: „Качвай се, Майк.“ Той не познаваше шофьора — младок с олизана черна коса и отворена яка, но се качи. На задната седалка бяха капитан МакКлъски и Солоцо.

Солоцо протегна ръка над облегалката и Майкъл се ръкува. Ръката беше здрава, топла и суха. Солоцо каза:

— Радвам се, че дойде, Майк. Надявам се, че ще можем да се споразумеем. Всичко това е ужасно й въобще не исках нещата да се стекат така. Това не биваше никога да се случва.

Майкъл Корлеоне тихо каза:

— Надявам се, че ще можем да уредим всичко тази вечер, защото не искам баща ми повече да бъде безпокоен.

— Той няма да бъде безпокоен — каза Солоцо искрено. — Кълна се в децата си, че няма да бъде безпокоен. Само се освободи от предубежденията си, когато разговаряме. Надявам се, че не си луда глава като брат си Сони. Невъзможно е да се говори с него делово.

Капитан МакКлъски изсумтя:

— Майк е добро момче, не е като брат си. — Той се наведе напред, за да го потупа нежно по рамото. — Съжалявам за онази вечер, Майк. Вече не съм за мойта работа, остарявам, станал съм много сприхав. Предполагам, че много скоро ще трябва да се оттегля. Не мога да понасям обидите, а по цял ден ме обиждат. Нали знаеш как е. — После с тъжна въздишка претърси Майкъл основно за оръжие.

Майкъл забеляза слаба усмивка по устните на шофьора. Колата отиваше на запад, без да направи какъвто и да е опит да се изплъзне от опашки. Качиха се на Уест Сайд Хайуей, като влизаха и излизаха от автомобилния поток. Който и да ги следеше, трябваше да прави същото. После, за голямо учудване на Майкъл, се насочиха към изхода на моста „Джордж Вашингтон“ — отиваха към Ню Джърси. Този, който беше дал на Сони информацията за това къде ще се състои срещата, го беше осведомил погрешно.

Колата се провираше към моста и после се качи на него, оставяйки пламтящия град зад себе си. Майкъл си придаваше безразличен вид. Дали щяха да го хвърлят в блатата или пък в последния момент хитрият Солоцо беше променил мястото на срещата? Но когато бяха вече почти преминали моста, шофьорът рязко завъртя кормилото. Тежкият автомобил подскочи във въздуха, когато се блъсна в разделителната ивица на пътя и прескочи от другата страна в лентите, които водеха обратно към Ню Йорк. И МакКлъски и Солоцо гледаха назад, за да видят дали и някой друг не се опитва да направи същото. Шофьорът беше насочил колата обратно към Ню Йорк и те слизаха от моста и се отправяха към Ист Бронкс. Минаха по странични улици, а зад тях нямаше никакви коли. Вече беше станало почти девет часът. Бяха се уверили, че никой не ги следи. Солоцо запали цигара, след като беше предложил пакета си на МакКлъски и Майкъл, които бяха отказали. Той похвали шофьора:

— Хубава работа свърши. Няма да го забравя.

Десет минути по-късно колата спря пред един ресторант в малък италиански квартал. По улиците нямаше никой и поради късния час само още съвсем малко хора вечеряха в ресторанта. Майкъл се беше тревожил, че шофьорът също ще влезе с тях, но той остана навън с колата си. Посредникът не беше споменал за шофьора, никой не беше споменал за шофьор. Технически Солоцо беше нарушил споразумението, като беше довел и него. Но Майкъл реши да не повдига въпроса, защото разбираше, че те ще си помислят, че той се страхува да го спомене, за да не проиграе шансовете на преговорите за успех.

Тримата седнаха на единствената кръгла маса, след като Солоцо отказа сепаре. Имаше само още двама души в ресторанта. Майкъл се чудеше дали бяха хора на Солоцо. Но това нямаше значение. Преди да успееха да се намесят, всичко щеше да бъде свършено.

МакКлъски попита с неподправен интерес:

— Хубава ли е италианската кухня тук? Солоцо го увери:

— Опитай телешкото, то е най-хубавото в целия Ню Йорк. — Единственият сервитьор беше донесъл на масата бутилка вино и я отвори. Той напълни три чаши. Доста изненадващо МакКлъски отказа да пие.

— Аз съм сигурно единственият ирландец, който не пие — каза той. — Виждал съм много свестни хора, които са си навличали неприятности заради пиенето.

Солоцо се обърна към капитана с любезен глас:

— Ще говоря с Майк на италиански не защото не ти се доверявам, но защото не мога да се изразявам правилно на английски, а искам да го убедя, че имам добри намерения и че е за доброто на всички тази вечер да се споразумеем. Не се обиждай, не го правя за това, че не ти вярвам.

Капитан МакКлъски се ухили иронично и на двамата.

— Разбира се, вие си говорете — каза той. — А аз ще се концентрирам върху моето телешко и спагетите.

Солоцо заговори на Майкъл на бърз сицилиански. Той започна така:

— Трябва да разбереш, че всичко, което се случи между мен и баща ти, беше изцяло бизнес. Аз много уважавам дон Корлеоне и ще се моля да ми се удаде възможност да се поставя на услугите му. Но ти трябва да разбереш, че баща ти е старомоден. Той стои на пътя на прогреса. Бизнесът, в който съм аз, е във възход, той е вълната на бъдещето, в него има неизказано много долари за всички. А баща ти се противопоставя заради някакви нереалистични скрупули. Като върши това, той налага волята си на хората като мен. Да, да, зная, че той ми казва: „Карай, това си е твоя работа“, но и двамата разбираме, че това е нереалистично. Ще се настъпваме по мазолите. Онова, което в действителност ми каза баща ти, е, че аз не мога да си гледам бизнеса. А аз съм човек, който се уважава, и не мога да допусна друг човек да ми налага волята си, и онова, което трябваше да се случи, се случи. Искам да кажа, че имах подкрепата, мълчаливата подкрепа на всички нюйоркски фамилии. А семейство Таталия стана мой партньор. Ако кавгата продължи, тогава семейство Корлеоне ще се изправи само срещу всички. Ако баща ти беше добре, той можеше и да оправи нещата. Но най-големият син не е човек като Кръстника, без да искам с това да обидя Сони. А ирландският consigliori Хейгън не е Абандандо, лека му пръст. Затова предлагам мир, край на огъня. Нека преустановим всякакви враждебни действия, докато баща ти се оправи и може да вземе участие в тези пазарлъци. Семейство Таталия са съгласни, след като аз ги убедих и обезщетих, да се откажат от правото си да искат справедливост за техния син Бруно. Ще се съгласим на мир. А междувременно аз трябва да преживявам, затова ще направя малко пари в моя бизнес. Не моля за вашето съдействие, но те моля, моля семейство Корлеоне да не се намесва. Това са моите предложения. Предполагам, че имаш пълномощия да ги приемаш и да сключиш сделка. Майкъл каза на сицилиански:

— Разкажи ми повече за това как възнамеряваш да започнеш бизнеса си, каква точно роля трябва да играе моето семейство в него и каква печалба можем да извлечем от този бизнес.

— Значи искаш цялото предложение в подробности, така ли? — попита Солоцо.

Майкъл сериозно каза: — Най-важно от всичко е да имаме сигурни гаранции, че няма да бъдат правени повече опити за отнемане живота на баща ми.

Солоцо изразително вдигна ръката си:

— Какви гаранции мога да дам? Та преследваният съм аз. Аз изпуснах своя шанс. Надценяваш ме, приятелю мой. Не съм чак толкова умен.

Сега Майкъл беше сигурен, че със срещата искаха само да спечелят няколко дни. Солоцо щеше да се опита отново да убие дон Корлеоне. Чудесно беше само, че Турчина го подценяваше и го смяташе за хлапак. Майкъл почувствува как онази странна приятна хладина изпълва тялото му. Той направи измъчена физиономия. Солоцо нервно попита:

— Какво има?

Майкъл сконфузено каза:

— Виното отиде направо в мехура ми. От одеве се стискам. Може ли да отида до тоалетната?

Солоцо напрегнато изучаваше лицето му с черните си очи. Той се присегна и грубо пъхна ръката си между краката на Майкъл, бръкна под него, около него, търсейки оръжие. Майкъл се направи на засегнат. МакКлъски рязко каза:

— Нали го претърсих. Претърсвал съм хиляди хлапаци като него. Чист е.

Но на Солоцо това не му харесваше. Без каквото и да било основание, но не му харесваше. Той погледна мъжа, който седеше на една маса срещу тях, повдигна вежди и кимна към вратата на тоалетната. Мъжът леко кимна, че я е проверил и че вътре няма никой. Солоцо неохотно каза:

— Не се бави много. — Сетивата му бяха страшно изострени — беше неспокоен.

Майкъл стана и отиде в тоалетната. В писоара имаше розов сапун, закрепен в телена мрежа. Той влезе в кабината.

Наистина трябваше да отиде — стомахът му се беше разстроил. Свърши много бързо, после се присегна зад емайлираното казанче за вода и ръката му докосна малкия, с тъпа муцуна револвер, прикрепен там с тиксо. Той го освободи от тиксото, спомняйки си, че Клеменза му беше казал да не се притеснява за отпечатъците, оставени върху него. Мушна револвера в колана и закопча сакото отгоре. Изми си ръцете и намокри косата си. Избърса отпечатъците от чешмата с носната си кърпа. После излезе от тоалетната.

Солоцо седеше с лице към вратата на тоалетната, черните му очи пламтяха от напрежение. Майкъл се усмихна.

— Сега вече мога да разговарям — каза той с въздишка на облекчение.

Капитан МакКлъски ядеше от телешкото и спагетите, които му бяха донесли. Мъжът в най-далечния край до стената, който се беше вцепенил от напрежение, сега също видимо се успокои.

Майкъл отново седна. Спомни си, че Клеменза му беше казал да не прави това, а да излезе от тоалетната и веднага да стреля. Дали защото интуицията го предупреди, или просто от страх, но той не постъпи така. Почувствувал беше, че ако направи само едно бързо движение, ще бъде веднага покосен. Сега се чувствуваше сигурен и вероятно се беше уплашил, защото беше доволен, че не стои вече прав. Краката му бяха отмалели и трепереха.

Солоцо се беше навел към него. Майкъл, чийто корем беше прикрит от масата, разкопча сакото си и се вслуша напрегнато. Не разбираше нито дума от онова, което Солоцо му разказваше. За него това бяха буквално безсмислици. Кръвта в главата му бучеше така, че не можеше да схване нито дума. Той придвижи дясната си ръка под масата към втъкнатия в колана му револвер и го извади оттам. В този миг дойде келнерът, за да вземе поръчката им, и Солоцо обърна главата си към него. С лявата си ръка Майкъл отблъсна масата от себе си, а с дясната тикна револвера почти до главата на Солоцо. Реакциите на Солоцо бяха толкова бързи, че при това движение на Майкъл той беше вече понечил да се хвърли настрани. Но Майкъл, който беше по-млад и с по-бързи рефлекси, дръпна спусъка. Куршумът удари Солоцо точно между едното око и ухото и когато излезе от другата страна, плесна върху сакото на вкаменилия се келнер огромно петно кръв и парченца от черепа. Майкъл инстинктивно разбра, че един куршум е достатъчен. В този миг Солоцо си беше обърнал главата и той ясно беше видял как пламъчето живот изгасна в очите му така, както гаснеше свещ.

Беше изминала само една секунда когато Майкъл се извърна и насочи пистолета към МакКлъски. Полицейският капитан се беше втренчил флегматично в Солоцо с такава изненада, сякаш това нямаше нищо общо с него. Изглежда, не подозираше, че самият той е в опасност. Все още държеше вилицата с парче телешко набодено на нея, и точно в този миг поглеждаше към Майкъл. А в израза на лицето и в очите му имаше толкова самоуверено възмущение — сякаш очакваше Майкъл да се предаде или да избяга, че дърпайки спусъка, Майкъл се усмихна. Този изстрел беше лош, не беше смъртоносен. Попадна в дебелия като на бик врат на МакКлъски и той започна високо да се дави, сякаш беше погълнал прекалено голямо парче от телешкото. После въздухът се изпълни с фина мъгла от кръв на много ситни капчици, която той изкашля от разкъсаните си дробове. Съвсем хладнокръвно и съвсем съзнателно Майкъл изстреля следващия куршум в горната част на побелялата му глава.

Въздухът изглеждаше изпълнен с розова мъгла. Майкъл се хвърли към човека, седящ до стената. Този човек не беше помръднал. Изглеждаше като парализиран. Сега той внимателно сложи ръцете си отгоре на масата и обърна погледа си встрани. Келнерът се олюляваше обратно към кухнята с изписан на лицето ужас, втренчил невярващ поглед в Майкъл. Солоцо беше още на стола си, облегнат с едната си страна на масата. МакКлъски, чието тежко тяло тегнеше надолу, беше паднал от стола на пода. Майкъл така умело остави револвера да се изплъзне от ръката му, че той отскочи от тялото му и безшумно падна. Той видя, че нито човекът до стената, нито келнерът са го забелязали, че хвърля револвера. Измина няколкото крачки до вратата и я отвори. Колата на Солоцо беше още паркирана до бордюра, но от шофьора нямаше и следа. Майкъл зави наляво, а после зад ъгъла. Блеснаха фарове и една очукана лимузина, чиято врата веднага се отвори, спря до него. Той скочи вътре и колата с рев потегли. Видя, че зад волана беше Тесио, а красивите черти на лицето му се бяха изопнали до крайност.

— Оправи ли Солоцо? — попита Тесио.

В онзи миг Майкъл остана учуден от израза, който Тесио беше употребил. Той винаги се употребяваше в сексуален смисъл и означаваше да прелъстиш жена. Странно беше, че Тесио го употреби сега.

— И двамата — каза Майкъл.

— Сигурен ли си? — попита Тесио.

— Видях мозъците им — отговори Майкъл.

В колата имаше един кат дрехи за преобличане за Майкъл. Двайсет минути по-късно той беше на италианския товарен кораб, определен да замине за Сицилия. Два часа по-късно корабът отплува в открито море и от своята каюта Майкъл виждаше светлините на Ню Йорк, които горяха като огньовете на ада. Почувствува огромно облекчение. Сега той беше извън този град. Чувството му беше познато, и той си спомни как го бяха взели от брега на един остров, където неговата дивизия беше направила десант. Боят още продължаваше, но той бе получил леко раняване и беше откаран на санитарния кораб. Тогава беше почувствувал същото всеобхващащо облекчение, каквото чувствуваше сега. Всичките сили на ада щяха да се развилнеят, но той нямаше да бъде там.

 

 

На следващия ден след убийството на Солоцо и капитан МакКлъски полицейските капитани и лейтенанти от всички полицейски управления на Ню Йорк съобщиха, че вече няма да има никакви хазартни игри, никаква проституция и никакви сделки от какъвто и да е характер, докато не бъде заловен убиецът на капитан МакКлъски. Из целия град започнаха масирани нападения. И целият незаконен бизнес замря.

Късно този ден при семейство Корлеоне дойде пратеник на фамилиите, за да ги попита дали са готови да предадат убиеца. На пратеника беше заявено, че това не засяга фамилиите. Същата нощ на уличката на семейство Корлеоне в Лонг Бийч избухна бомба, хвърлена от кола, която беше спряла до кордона, а после с рев беше отминала. Също през тази нощ двама наемници от семейство Корлеоне бяха убити, докато кротко вечеряли в един малък италиански ресторант в Гринидж Вилидж. Беше започнала войната на Петте фамилии от 1946 година.

Бележки

[1] Пари (ит.). — Б. пр.