Марио Пузо
Кръстникът (7)

Седма глава

Вечерта преди да стрелят по дон Корлеоне неговият най-силен, най-верен и всяващ най-голям страх подчинен се готвеше да се срещне с врага. Лука Брази бе установил контакт с хората на Солоцо преди няколко месеца. Бе сторил това по личната заповед на дон Корлеоне. Бе го постигнал, като започна често да посещава кабаретата, контролирани от семейство Таталия, а също и сближавайки се с една от техните най-известни проститутки. Когато беше в леглото с нея, той се оплакваше, че в семейство Корлеоне го потискат и че не го дооценяват. Седмица след тази история с проститутката с Лука се свърза Бруно Таталия — управител на кабарето. Бруно беше най-малкият син и доколкото се забелязваше, не бе свързан със семейния бизнес — проституцията. Но известното му кабаре беше най-висшето училище за много от градските проститутки.

Първата среща беше изцяло с открити карти — Таталия му предложи работа в семейния бизнес. Флиртът продължи почти месец. Лука играеше своята роля на мъж, увлечен по младо красиво момиче, а Бруно Таталия — ролята на бизнесмен, опитващ се да завербува способен помощник. На такава една среща Лука се престори, че се колебае, и каза:

— За едно нещо обаче трябва да бъдем наясно. Аз никога няма да тръгна срещу Кръстника. Дон Корлеоне е човек, когото уважавам. Ясно ми е, че той трябва да постави синовете си по-високо от мен в семейния бизнес.

Бруно Таталия беше от новото поколение и едва прикриваше презрението си към хората от „старата гвардия“, като Лука Брази, дон Корлеоне, та дори и баща си. Изразяваше почтителността си към тях с ирония. Сега Бруно каза:

— Баща ми няма да очаква от теб да вършиш каквото и да е срещу семейство Корлеоне. Та защо му е? Сега всички се разбират, не е както в миналото. Искам да кажа само, че ако търсиш работа, мога да поговоря с него. В нашия бизнес винаги има нужда от хора като теб. Работата е сурова и ни трябват сурови мъже, за да върви гладко. Обади ми се пак.

Лука сви рамене:

— Не е чак толкова лошо и там, където съм си.

Главният замисъл беше да се накара семейство Таталия да повярва, че той знае за доходната операция с наркотиците и че иска самостоятелна част от нея. По този начин можеше да чуе нещо за плановете на Солоцо, ако Турчина имаше такива или ако се готвеше да нападне дон Корлеоне. След като бе чакал два месеца без нищо да се случи, Лука докладва на дон Корлеоне, че явно Солоцо достойно понася поражението си. Дон Корлеоне му бе казал да продължава да опитва, но само между другото, без да настоява.

Лука се бе отбил в кабарето вечерта преди да стрелят срещу дон Корлеоне. Почти веднага на неговата маса бе дошъл и седнал Бруно Таталия.

— Един мой приятел иска да говори с теб — му каза той.

— Доведи го — отговори Лука. — Готов съм да говоря с всеки твой приятел.

— Не — каза Бруно. — Той иска да те види насаме.

— Кой е той? — попита Лука.

— Един мой приятел — отговори Бруно Таталия. — Иска да ти направи едно предложение. Можеш ли да се срещнеш с него по-късно тази вечер?

— Разбира се — каза Лука. — В колко часа и къде? Таталия тихо каза:

— Кабарето затваря в четири сутринта. Защо не се срещнете тук, докато сервитьорите почистват?

Знаят навиците ми, мислеше си Лука, сигурно са ме следили. Обикновено той ставаше в три или четири следобед и закусваше, после се забавляваше, като играеше на хазарт със свои приятели от семейството или отиваше в близко кабаре да пийне нещо. Никога не си лягаше преди пукването на зората. Така че предложението за среща в четири сутринта не беше толкова странно, колкото изглеждаше.

— Разбира се — каза той. — Ще дойда пак в четири. — Той излезе от кабарето и взе такси до мебелираната си стая на Десето авеню. Живееше у едно италианско семейство, с което имаше далечни роднински връзки. Неговите две стаи бяха отделени от останалата част на апартамента със специална врата. Това разпределение му харесваше, защото не го откъсваше напълно от семейния живот, а едновременно с това го предпазваше от изненади тук, където беше най-уязвим.

Лукавата турска лисица ще покаже рунтавата си опашка, мислеше си Лука. Ако нещата се развиеха бързо и Солоцо се обвържеше с него тази вечер, възможно бе всичко това да свърши и се поднесе като коледен подарък на дон Корлеоне. В стаята си Лука отключи куфара под леглото и извади оттам една непроницаема за куршуми фланела. Беше тежка. Той се съблече и я сложи върху вълненото си бельо, после облече отгоре ризата и сакото си. За миг си помисли да звънне до къщата на дон Корлеоне в Лонг Бийч, за да му каже за това ново развитие на нещата, но знаеше, че той никога с никого не разговаря по телефона, а освен това му бе поставил задачата тайно, което значеше, че не иска никой да знае за нея, дори Хейгън и най-големият му син.

Лука винаги носеше револвер. Имаше разрешително да носи оръжие — може би това беше най-скъпото разрешително за оръжие, издавано някога въобще. Струваше му десет хиляди долара, но щеше да го спаси от затвор, ако полицаите го претърсеха. Като високопоставен оперативен служител на семейството той заслужаваше това разрешително. Но тази вечер, в случай че му се удадеше да свърши работата, той искаше да има „сигурно“ оръжие. Такова, което да не може да бъде намерено. После обаче премисли и реши, че тази вечер ще изслуша само предложението и след това ще докладва на Кръстника, на дон Корлеоне.

Той се упъти обратно към кабарето, но повече не пи. Вместо това поскита по Четиридесет и осма улица, където си направи една спокойна късна вечеря в „Патеи“ — любимия му италиански ресторант. Когато стана време за срещата, той се отправи към кабарето. Портиера вече го нямаше. Момичето на гардероба си беше отишло. Чакаше го само Бруно Таталия, за да го посрещне и отведе към опустелия бар в единия край на салона. Пред себе си виждаше многобройните малки масички и излъскания жълт дървен дансинг, който блестеше сред тях като малък диамант. В сянката беше естрадата, от която се издигаше нагоре тънкото метално стъбло на един микрофон.

Лука седна на бара, а Бруно Таталия отиде от другата страна. Лука отказа предложеното му питие и запали цигара. Възможно бе тази работа да се окаже нещо друго, да не е свързана с Турчина. В този миг обаче той видя, че Солоцо се появява от мрака на най-отдалечения край на салона.

Солоцо се ръкува и седна на бара до него. Таталия сложи чаша пред Турчина, който кимна с благодарност.

— Знаеш ли кой съм? — попита Солоцо.

Лука кимна. Той се усмихна мрачно. Подплашените плъхове напускаха дупките си. С удоволствие щеше да се погрижи за този дезертирал сицилианец.

— Знаеш ли какво ще искам от теб? — попита Солоцо. Лука поклати отрицателно глава.

— Ще започна голям бизнес — каза Солоцо. — Искам да кажа, че ще има милиони за всички от върхушката. Още с първата пратка мога да ти гарантирам петдесет хиляди долара. Става дума за наркотици. В тях е бъдещето.

Лука попита:

— Защо се обръщаш към мен? Искаш да говоря с шефа си ли?

Солоцо се намръщи.

— Вече говорих с него. Той не желае да участвува. Но аз мога да мина и без него. Имам обаче нужда от човек, който със силата си да закриля операцията. Разбрах, че си недоволен и ако искаш, можеш да се прехвърлиш при нас.

Лука сви рамене:

— Зависи дали предложението ще е достатъчно добро. Солоцо го беше наблюдавал напрегнато и, изглежда, беше стигнал до някакво решение.

— Обмисли предложението ми няколко дни и после пак ще поговорим — каза той. Подаде ръката си, но Лука се престори, че не я вижда и се зае да слага цигара в устата си. Зад бара, Бруно Таталия като изневиделица извади запалка и я поднесе към цигарата на Лука. Но след това направи нещо странно. Пусна запалката на бара и сграбчи дясната ръка на Лука, като я държеше здраво.

Лука моментално реагира, като плъзна тялото си надолу от стола, опитвайки се да се изскубне. Но Солоцо бе сграбчил за китката и другата му ръка. Въпреки това Лука пак беше по-силен от двамата и щеше да се освободи, но от мрака зад него се появи друг човек, който метна около врата му тънка копринена връв. Връвта се затегна и задуши Лука. Лицето му почервеня, а силата от ръцете му полека изчезна. Сега Таталия и Солоцо лесно държаха ръцете му и стояха там неестествено смалени, докато мъжът зад Лука затягаше връвта около врата му все по-здраво и по-здраво. Изведнъж подът стана мокър и хлъзгав. Сфинктерът на Лука, вече неконтролиран, се отвори и изпражненията му се разплискаха на пода. У Лука не остана никаква сила и краката му се подгънаха, а тялото му се отпусна. Солоцо и Таталия пуснаха ръцете му и само удушвачът остана с жертвата, като постепенно коленичеше, следвайки падащото тяло на Лука и стягайки толкова здраво връвта, че тя се вряза в плътта на врата и изчезна. Очите на Лука постепенно изскочиха навън, сякаш в безкрайно учудване, и това учудване беше единственото човешко нещо, останало в него. Той беше мъртъв.

— Не искам да бъде намерен — каза Солоцо. — Много е важно да не бъде намерен точно сега. — Той се завъртя на петата си и си тръгна, изчезвайки обратно в мрака.