Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (9) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

8. О, БОЖЕ, ОХОТСКО МОРЕ!

Часът беше 3,00 и Пентагонът изглеждаше почти тих. Официално Вашингтон щеше да закипи едва след няколко часа, когато слънцето напече асфалта, обикалящ като средновековен ров тринадесетте хектара площ, заемана от постройката.

Джеймс Брадли седеше зад този ров, дълбоко в дългите коридори с кремав цвят на четвъртия етаж на крило Е в Пентагона, съвсем сам зад три заключени врати в приличащия на апартамент кабинет. Наближаваше краят на 1970 г, четвъртата за него като директор по подводните бойни действия във Военноморското разузнаване, и именно в тези ранни часове на утрото можеше да мечтае най-добре, потънал в тишината на офиса и в далечния океан навън.

Занимаваха го идеи, граничещи с фантастиката, планове за нова мисия на „Халибът“, която да разтърси разузнавателната общност по-силно дори и от снимките на съветската подводница „Голф“, която така силно възбуди въображението на президента Никсън и за нещастие на ВМС и ЦРУ.

Брадли искаше да изпрати „Халибът“ в сърцето на морето, което Съветският съюз смяташе за неприкосновено свое, за да търси плячка — жива, още дишаща, каквато американското разузнаване не беше опитвало да хване досега. Затваряйки очи за момент, почти виждаше целта си. Тя представляваше телефонен кабел, сноп жици, не по-дебел от петнадесет сантиметра.

Но пък какъв сноп жици! Брадли си представяше как този кабел тръгва от базата за ракетни подводници на Съветския съюз до Петропавловск, преминава по дъното на Охотско море и след това се свързва с дълги кабели, които водят към щаба на Тихоокеанския флот във Владивосток, а оттам и до Москва. Ако снабдената с камера риба на „Халибът“ откриеше този кабел, ако екипажът й може да се свърже към него, то тогава Съединените щати щяха да проникнат в светая светих на съветските тайни. Тук можеха да подслушват плановете и опасенията на съветските ръководители и да получават данни, каквито не можеше да осигури никой шпионин или дори най-новите разузнавателни спътници, прелитащи високо над Кремъл.

Брадли почти чуваше течащите по линията думи, освободените от пропагандни измишльотини технически анализи за възможностите и слабостите на съветските подводници, тактически планове за патрулирането им край американските брегове, информация, която би улеснила следенето им. Ако се окажеше прав, може би американците дори щяха да се докопат и до оценките на самите руснаци за изпитателните полети на междуконтинентални балистични ракети и морско-базирани ракети на полуостров Камчатка и в Северния Тихи океан. Този кабел би могъл да отвори вратичката към замислите на самите съветски командващи.

Разбира се, руснаците вероятно щяха да гледат на влизането на „Халибът“ в Охотско море като на пиратски акт. Ако я открият, може да опитат да се качат на борда или да я унищожат и да предизвикат международен инцидент, който да прекрати деликатния танц за намаляването на напрежението.

Имаше и друг проблем, и то голям. Брадли нямаше доказателство, че кабелът изобщо съществува. А дори и да съществуваше, нямаше начин да се разбере къде точно лежи под заемащото 1582,5 квадратни километра Охотско море. Самият Брадли виждаше в какво смешно положение се намира. Как да представи тази идея пред Белия дом, военните, разузнаването и Държавния департамент, които би трябвало да дадат одобрение за такава опасна операция? Как да признае, че иска да изпрати „Халибът“ да търси нещо, за чието съществуване има само смътно предчувствие?

И все пак според него това си беше доста добро предчувствие. След всичките години наблюдение над руснаците се знаеше, че служителите от руското разузнаване настояваха за постоянни доклади от хората на терена и кодираха най-грижливо повечето от изпращаните по ефира комуникационни сигнали, за да попречат на прехващането им. Ако интуицията на Брадли не го лъжеше, съветските адмирали и генерали щяха да бъдат прекалено високомерни и нетърпеливи, за да чакат безбройните дешифровчици, и без това претоварени от огромното количество работа. Висшите съветски офицери биха искали, биха настоявали за метод за незабавна и проста комуникация, а единственият прост и надежден начин за разговори беше по свързана с кабели телефонна система.

Всяка телефонна линия, която руснаците разполагат между сушата и базата за подводници в Петропавловск, би трябвало да преминава по дъното на Охотско море. В края на краищата Петропавловск представляваше малко безлюдно пристанище от другата страна на това море, изолирано на полуостров Камчатка и почти скрито сред древни вулкани и непроходими брезови гори. Самото Охотско море беше почти празно с изключение на няколкото рибарски траулера и по някоя и друга подводница, заета с изпитания на ракети.

Руснаците със сигурност смятаха морето за безопасно, като се има предвид, че то бе сгушено между извития полуостров Камчатка и източния бряг на Съветския съюз така, както заливът Чесапийк се вписва в източното американско крайбрежие. Входният път за вражеските подводници или кораби водеше през тесни, плитки канали, прорязващи сушата около контролираните от Съветския съюз Курилски острови. Тези канали можеха лесно да бъдат блокирани при опасност.

Но дори и да имаше кабел, къде точно се намираше? Къде сред всичките тези мили вода лежеше нишката, която не можеше да е по-широка от 15 см?

Брадли прочисти мислите си от диаграмите и картите, освободи се от официалните оценки, от срещите, паметните записки и инструктажи, които поглъщаха като в тресавище разузнавателната му работа във Вашингтон. Затвори очи и се пренесе към по-обикновени пътувания в по-обикновени времена, преди Студената война, преди Втората световна война, във водите от детството си.

Там откри отговор, измамно прост и също така достатъчно странен, за да е истина. Криеше се в спомените от Сейнт Луис от 30-те години, когато беше момче и за да избягат от летните жеги, се качи с майка си на корабче по река Мисисипи. В района, където Мисисипи се среща с Мисури, при Алтън, щата Илиноис, корабчетата плаваха с димящи комини през водата, оцветена в кафяво от тинята, и с километрични заливни тераси от двете страни, по които стърчаха некосени треви, сякаш нарисувани с буен замах от четката на художник, докато зеленото рязко отстъпи място на извисени сиви планини. Отгоре се рееха орли, а жеравите крачеха важно по брега. Точно тази сцена пленяваше повечето от пътниците по реката — тя и оркестърът на корабчето, а и обстановката.

Но за едно момче пътуването беше белязано и с други гледки. Малкият Брадли прекарваше времето с капитаните в рулевата рубка и оттам виждаше редица черно-бели знаци, разположени дискретно по брега. Повечето от тях обозначаваха разстояния и местонахождения. Но имаше и други, както си спомни сега, които гласяха: „Внимание, кабел. Не хвърляй котва.“ Тези знаци се слагаха, за да не би някой идиот да закачи и скъса с лодката си телефонен или електропроводен кабел в плитчините.

Брадли рязко отвори очи, осъзнавайки, че което е истина в Мисисипи, може да е истина и в Охотско море. Точно така можем да открием кабела, мислеше си той. Точно така може да започне една от най-смелите акции за телефонно пиратство през Студената война. „Халибът“ щеше да спипа жертвата си по знаците в някой самотен залив някъде из Съветския съюз, с надпис: „Внимание! Кабел.“

Разузнавателните операции във Вашингтон не се планираха така, но Брадли винаги беше имал богато въображение, понякога прекалено развинтено за сковаността на повечето военни. Той си беше мечтал за евентуално подслушване на кабел почти още от мига, в който пое контрола над „Халибът“. Заедно с хората си прекарваше часове в разговори за възможностите пред подводницата и за този митичен комуникационен кабел. Сканираха и разглеждаха карти на съветските морета и бази и скоро установиха, че три места са особено обещаващи, три места на картата, където съветските военноморски бази бяха разделени от Москва с километри вода: Балтийско море, Баренцево море и Охотско море.

От тях единствено Охотско море беше истински пусто. Покрито с лед девет месеца в годината, морето беше също толкова безрадостно и студено, колкото и Петропавловск, където ядрените подводници и ракетни арсенали стояха засекретени сред сгради, гниещи там повече от век. Съветските военноморски офицери живееха в мрачни жилища сред евтините панели, изградени между отбранителни укрития и радарни инсталации.

Колкото повече се замисляше Брадли за Охотско море и за подводната база в Камчатка, толкова повече разбираше, че „Халибът“ трябва да иде там. Но през първите три, дори и четири години на управление на мисиите й нямаше безопасна възможност хора да излязат от подводницата, да слязат до пясъчното дъно на деветдесет до сто и двадесет метра под повърхността и да свържат подслушвателно устройство към кабела. Брадли трябваше да изчака технологичният напредък да настигне идеите му. И накрая това стана.

Паниката след загубата на „Трешър“, която бе накарала ВМС да вложат пари за подводни проучвания, същият тласък, родил променената „Халибът“, беше задействал и програма за нови методи за оцеляване на дълбочинните водолази. Старият приятел на Брадли, Джон Крейвън, беше контролирал голяма част от тази работа, докато се пенсионира от ВМС. Под негово ръководство възможността водолазите да работят надълбоко напредна с невероятни темпове.

Проблемът беше плашещ. Поддържащият живота въздух на повърхността можеше да убие водолазите в дълбокото. От около 90 метра надолу въздухът се сгъстява дотолкова, че само едно поемане в дробовете съдържа около десет пъти повече от повърхностното количество кислород и азот. При тези концентрации кислородът става отровен, а азотът действа като наркотик — азотна наркоза, — от която водолазите треперят.

Специално обучени водолази от ВМС и учени експериментираха нови рецепти за подводна атмосфера, в която голяма част от кислорода и целият азот се заменяха с хелий, който не е токсичен. При спускането надолу тези газове трябваше да се смесват постепенно съобразно нарастващата потребност на водолазите от кислород. След опитите с животни започнаха експерименти в подводните човешки обиталища, наречени морски лаборатории. Животът в тях, на 600 метра под водата до Ла Хола, Калифорния, беше опасен и лишен от удобства. В един момент тръбите отказаха и една от лабораториите се наклони, но четиримата водолази в нея оцеляха с новата газова смес.

Всичко вървеше добре, докато през 1969 г. една от лабораториите протече. Един водолаз загина, докато се опитвал да я поправи — точно от такава реклама ВМС нямаха нужда само година след загубата на „Скорпион“. Програмата за морските лаборатории бе изоставена безцеремонно и на страничния човек би се сторило, че ВМС напълно са я спрели. Но разработките продължаваха тихо и Брадли и Крейвън се готвеха да използват новата газова смес и новите методи за „наситено гмуркане“ в „Халибът“.

Подводницата се намираше в корабостроителницата в Меър Айлънд до Сан Франциско, където я оборудваха с преносима морска лаборатория — една камера под налягане за водолазите, където да се адаптират към водното налягане на дъното в Охотско море, по което щяха да ходят, за да се закачат към съветския кабел. Но преди „Халибът“ да се промъкне на дъното на Охотско море, Брадли трябваше да спечели нужните на мисията финансови средства и политическа подкрепа.

Службата на Брадли продължаваше да действа като клирингова къща за всички шпионски операции с подводници. Той и хората му събираха списъци с желанията на висшите служители от Агенцията за национална сигурност, Пентагона и Белия дом. От Брадли се изискваше да измисли операцията, която да отговори на тези желания — следене на подводници, наблюдение на изпитания на ракети, събиране на електронни сигнали.^[1] След това трябваше да лансира мисиите пред флотските командири, които си запазваха правото на последна дума дали и закъде ще тръгнат подводниците им. Брадли вече беше пътувал дузина пъти до Пърл Харбър и Йокосука в Япония за разговори с командири на подводници и си беше спечелил тяхното уважение и доверие. Освен това те харесваха смелата идея за подслушването на кабела.

Лавирането из Вашингтон изискваше повече финес. Все пак Брадли знаеше как да ухажва чиновниците в този град, където информацията беше валута и се разпространяваше много ревниво според неясното определение за „ниво на достъп“. Тук силата се измерваше с успеха, а Брадли разменяше успех срещу одобрения, като опаковаше фактите в романтично замъглени дълбоководни чудеса. Разкрасяваше своите предложения с наследеното сладкодумие, с което неговият баща редеше чудни истории за вино, жени и морета.

Всъщност идеята на Брадли да търси съветски кабел беше вдъхновена не само от драматичното й въздействие, но и от потенциалната й стойност за разузнаването. Ако кабелът наистина съществуваше, откриването и подслушването му щяха да направят далеч повече за престижа на кабинета и финансирането му, отколкото всяка друга мисия. Обикновено парите идваха от плътно засекретени бюджетни пера за други отдели на ВМС. След като почти сравни със земята друг проект на един летец от ВМС, онзи бе готов да разбие носа на Брадли направо там, в Пентагона.

— Копеле мръсно — изруга го пилотът, без да се церемони с него в коридора. Брадли не го винеше, никак не го винеше. Но и не съжаляваше. Най-искрено вярваше, че неговата група върши по-добра работа от всеки друг.

Докато програмата му имаше пари, Брадли имаше власт, и то много повече, отколкото един капитан първи ранг от ВМС с четири ленти има правото да очаква. Все още беше подчинен на контраадмирал Фриц Харлфингър, директор на Военноморското разузнаване, а чрез него и на адмирал Елмо Р. Цумвалд младши, който в момента беше командващ военноморските операции. Но с власт или не, Брадли беше все още капитан сред адмирали, един обикновен старши офицер от разузнаването в град, където най-големите шпиони докладваха направо на президента. Не бяха малко и адмиралите, които не можеха да преглътнат отказа му да им се довери. Един човек с особено големи пълномощия в Пентагона настоял, че трябва да одобрява всяка операция, преди Брадли да изпрати в морето някоя шпионска подводница. Брадли не се съгласил.

— Заповедта ви е неправомерна — отговорил на запитването на разярения адмирал. — Освен това аз не работя за вас.

Адмиралът изгледал продължително Брадли. Накрая казал напевно:

— Добре. Това ще ти се размине. Но ще ти кажа нещо, Брадли. Ти никога няма да станеш адмирал.

— Така да бъде — не отстъпил Брадли. — Така да бъде.

След това по войнишки се завъртял кръгом и излязъл, изпълнен със задоволство от драматичния финал. По-късно щеше да има доста време, за да осъзнае, че адмиралът може би ще удържи на думата си.

За момента Брадли мислеше повече за борбата си с ЦРУ за контрола над „Халибът“. Те вече бяха обсебили командването над всички спасителни операции около потопената подводница и все още чакаха Хауърд Хюс да довърши огромния плавателен съд, който да опита да отскубне руската подводница от подводния й гроб. Повечето от тази работа се изпълняваше чрез Националната служба за подводно разузнаване, свръхсекретното съвместно предприятие на ЦРУ и ВМС, която все още се ръководеше предимно от Ленгли. Неприятното бе, че ЦРУ изглеждаше адски заинтересовано да съобщава на медиите новините за най-добрите подводни операции на ВМС и да си приписва заслугата за тях.

Докато тези мисии все още се намираха под пълния контрол на Брадли, не повече от дузина висши офицери знаеха за загубената съветска подводница и за находката на „Халибът“. Сега Брадли виждаше как служители на ЦРУ, назначени към Националната служба за подводно разузнаване, раздаваха наляво и надясно разрешения за достъп до информация. Снимките от операцията „Кадифен юмрук“, а дори и от други подводни шпионски мисии бързо се превръщаха в главната атракция на един цирк, в който билетът е по-важен, отколкото самото представление и етикетите „свръх-секретно“ и „за определено ниво“ правеха спектакъла безкрайно изкусителен.

Брадли гледаше на всеки инструктаж като на потенциално изтичане на информация. Искаше той да е човекът, който ходи при Кисинджър или при главния му заместник генерал Александър Хейг (основния човек за връзка на Кисинджър с военните), и то само когато назрее моментът. Брадли беше работил здравата, за да си извоюва достъп до двамата силни мъже. Капитанът разбираше, че Кисинджър е на най-високото ниво на бюрократичните борби и иска да контролира всичко във връзка с външната политика, както и тайните акции, свързани с нея. Брадли знаеше, че Кисинджър иска сам да избира какво да се представя на Никсън, и то лично от него. Докато мисиите на Брадли носеха разузнавателна информация, той знаеше, че вратата към Кисинджър и Хейг ще бъде отворена. Това беше станало ясно на последното му посещение при Кисинджър във връзка с подвизите на „Халибът“.

Кисинджър закъсня половин час. Влезе, облегна се в един фотьойл, вдигна крак на масата пред себе си, а другия протегна към Брадли.

— Е — поде той с типичния си немски акцент. — Имаш десет минути. Започвай.

Брадли не се стряскаше лесно.

— Доктор Кисинджър, няма да успея за десет минути. Ако разполагате само с десет минути, то по-добре да приключим срещата и да се видим друг път. Защото с десет минути само ще загубя вашето време, а и моето.

— Добре, добре. Ти започни, аз ще ти кажа къде да спреш.

Над четиридесет и пет минути по-късно двамата все още разговаряха. За Брадли това изглеждаше като съкрушителна победа.

Впрочем капитанът знаеше, че новината за търсенето на подводен съветски комуникационен кабел е точно онзи тип изключителна информация, която Хейг би желал да предаде на Кисинджър, и че съветникът по националната сигурност с радост би я представил на Никсън. Брадли нямаше намерение да позволи да му задигнат идеята, преди да е готов с плана си, и затова разказваше за него само на хората, които непременно трябваше да знаят: командващия Тихоокеанския флот и Харлфингър.

В нормалния случай Брадли би представил плана си и пред националната контролна група, позната като „Комитет на четиридесетте“. Под председателството на Кисинджър в него влизаха най-висшите служители по националната сигурност, включително председателят на Съвместното командване на армията и директорът на ЦРУ Задачата на комитета беше да оценява всички международни тайни операции — от намесата на ЦРУ в страни от Третия свят до операциите за подслушване в Кремъл. Другите президенти също бяха имали подобни надзорни комитети, а след инцидента с „Пуебло“ дори рутинни мисии като обичайните набези на подводниците в съветски води или прелитанията на шпионски самолети се включваха в ежемесечен списък за преглед. Обикновено членовете на комитета хвърляха по един поглед, преди да сложат кръстче в квадратчето с текст „одобрено“.

Но по-опасните операции или всеки опит, който носеше толкова голям риск, колкото плановете за подслушване на секретна комуникационна линия на Съветския съюз, се разискваха много по-подробно и преминаваха старателна проверка. Обсъждаше се най-прецизно дали потенциалната полза си струва риска. След това най-рискованите операции трябваше да се представят на президента за одобрение. Това беше основната задача на Комитета на четиридесетте: да направи проверка за смиеленост, безпристрастен анализ на онова, което надхвърляше обичайните правила за търсене на разузнавателна информация. Накратко, комитетът беше едно надзорно ниво, предвидено да се извиси над междуведомствените съперничества, биенето в гърдите и вечното изкушение да се премине от дръзкото към глупавото.

Но това беше само на теория. На практика комитетът почти никога не отхвърляше дадена операция и хората от разузнавателните служби и въоръжените сили знаеха, че могат да го заобиколят, стига да не прескачат Кисинджър, който използваше или игнорираше тази група според настроението си. Понякога, след като одобреше някоя мисия на своя глава, осведомяваше комитета по телефона. Понякога не си правеше и този труд.

Посланието на Кисинджър беше ясно: единственият контрол от значение бе неговият. Това устройваше Брадли и Харлфингър, които през пролетта на 1971 г. се радваха, че могат да заобиколят официалното обсъждане пред комитета. Нямаше да им е трудно да си представят как щеше да изглежда то:

„Къде са били тези знаци? По Мисисипи, казвате?“

„Значи казвате, капитан Брадли, че тази идея ви е хрумнала, когато сте седели сам в кабинета си в три сутринта?“

Не, не и не. Според Брадли щеше да е далеч по-смислено да опитат да си издействат одобрение от върха и да почакат с доклада пред комисията, докато не са сигурни, че кабелът е там, а после да влязат с думите: „Вижте какво намерихме.“

Всяко навлизане в Охотско море според руснаците беше крещящо нарушение, независимо че САЩ смятаха по-голямата част от това море за международни води. А търсенето за знаци по брега щеше поне отчасти да се извършва в съветската крайбрежна акватория от три мили, признавана за суверенна по целия свят. Никой не би погледнал на влизането на „Халибът“ там като на нещо по-различно от нарушение.

Брадли се надяваше Кисинджър да не обърне внимание на това, както да пренебрегне и факта, че моментът за поемането на такъв риск е ужасно неподходящ. „Халибът“ щеше да наруши правилата, когато Никсън се представяше пред света като миротворец. Президентът току-що се беше показал по националната телевизия, за да обяви, че лично той е спасил провалящите се преговори за контрол над въоръженията при тайни разговори със съветския генерален секретар Леонид Брежнев.

Всичко това изпълваше капитана с лоши предчувствия, когато отиваше за срещата с Хейг. С възможно най-малко подробности Брадли описа плана си за търсене на кабела.

— Ако го намерим, смятам, че сме измислили как да се включим към него — каза той на Хейг. Обясни, че тази мисия има и второстепенен елемент — подводно издирване на части от нов вид ракета тип „Круз“, инсталирана на съветските подводници, които следят американските самолетоносачи.

Хейг не зададе никакви въпроси и не отправи предупреждения.

Дори не си направи труда да заведе Брадли при Кисинджър. Вместо това каза само:

— Дръж ме в течение.

Брадли разбра, че току-що е получил необходимото му официално разрешение. Хейг със сигурност щеше да осведоми Кисинджър, но най-рискованият план на ВМС беше одобрен по възможно най-простия начин. „Халибът“ заминаваше за Охотско море.

Към края на лятото на 1971 преоборудването на „Халибът“ беше почти към края си. Освен огромната гърбица — Пещерата на прилепите, — която беше вдъхновила превръщането й в съд за специални проекти, тя имаше и друга гърбица, тайно и много важно оборудване, така изобретателно скрито на палубата, че ВМС с гордост го обяви, без да се бои от изтичане на тайната.

Заглавията в местните вестници предизвестяваха появата на тази нова добавка и намекваха, че ВМС са повдигнали малко булото на секретност около „Халибът“. Според вестниците „Халибът“ трябваше да е основният плавателен съд, от който да се проведат първите дълбоководни спасителни опити след катастрофата с „Трешър“. Всъщност гърбицата съвсем не беше съд за дълбоководно спасяване, а камера за декомпресиране и излизане на водолази. В заварената към корпуса гърбица водолазите щяха да се адаптират към газовата смес, разработена в морската лаборатория, и да се приготвят за работа под водата.

През тези последни седмици преди „Халибът“ да отплава, екипът на Брадли предприе редица необявени посещения до Меър Айлънд. Повечето от офицерите и екипажът на подводницата ги знаеха единствено като хората от Вашингтон. Капитанът на „Халибът“ Джон Е. Макниш не разкриваше нищо повече.

Дори през последните дни преди тръгването за Охотско море през октомври екипажът все още не знаеше посоката. Знаеха само, че напускат домовете си за три месеца. Това стигаше, за да накара срочнослужещите да пълнят баровете около Сан Франциско. Някои от тези момчета служеха само от няколко месеца след абитуриентските си балове. Други бяха печени старшини, ветерани от смрадливите дизели или от първите ядрени подводници. Заедно празнуваха здраво последните си вечери на брега — по онова време здраво пиещите и пушещите моряци все още не бяха отживелица.

Под погледите на съпругите или приятелките си те се напиваха, докато паднат под масите в бара „При Хелън“. Пиеха, докато се разтанцуват както майка им ги е родила върху масите в „Коня и кравата“. То беше любимото им място — „Мечо Му“ за посветените, — а по тъмните стени висяха снимки на подводници, корабна сирена цепеше въздуха, за да обяви всяка нова черпня за всички, и във всяко свободно местенце беше натъпкано откраднато оборудване: комуникационна апаратура, табелки, антени тип „чиния“, церемониални прътове за знамена, корпус от торпедо, котва — достатъчно откраднат материал, за да подлуди следователите от ВМС.

Навярно там е била и Пати Шнорхела: тя почти винаги присъстваше на такива прощални вечери. Цяло десетилетие тя бе майка, голяма сестра и любовница на десетки подводничари. Тя беше жената, която знаеше с какво си имат работа по време на патрул, без да й се казва, и учеше другите млади жени, които се осмеляваха да посетят крещящия бар, да не питат къде, какво или защо. Тя беше жената, която караше мъжете да се чувстват в безопасност, когато се приберат. Една нежна Мей Уест^[2] — Мария Магдалена на подводничарите.

В замяна тези мъже и момчета й даваха трудно спечелените си сребърни делфини, със стотици през годините. Подаряваха й купища запалки с инициалите на подводниците им. Както и неугасващото си преклонение.

Сирената виеше протяжно, като съчетаваше вълча песен с рева на болно магаре. Мъжете пиеха и крещяха, особено при влизането на някой невинен външен посетител, дошъл с бельо — проверяваха почти всички и всеки с бельо биваше разсъблечен безцеремонно.

Вдъхновени, ветераните смъкваха панталоните си, изправяха се на бара и се обръщаха, за да показват татуираните винтове, които превръщаха задните им части в кърма. Според легендата тези татуирани винтове осигуряват безопасно и бързо плаване. Особено дръзките подсилваха винтовете си с дълги късове тоалетна хартия, поставени в единственото възможно място на голите им задници. Палеха хартията и бягаха, очертавайки димни кръгове из бара — това беше превърналият се в ритуал „Танц на пламтящия задник“.

Празнуваха излизането си от корабостроителницата и се прощаваха със свободата. Така мъжете от „Халибът“ започнаха една от най-важните операции по подводен шпионаж по време на Студената война.

Партито щеше да приключи след няколко часа, когато Макниш Усмивката даде заповед за тръгване. Усмивката беше името, което хората дадоха на мрачния си командир заради гримасата, която заместваше изръмжаване или скърцане със зъби. Тя се разширяваше единствено за да обозначи неприятност. Малко от хората в екипажа помнеха тридесет и осем годишният червенокос капитан да се смее — нито сега, нито на „Халибът“ отпреди пет или повече години, когато беше заместник-командир.

Тази усмивка щеше да стои неизменно на мястото си през по-голямата част от месеца, прекаран от „Халибът“ в преход до Охотско море. Всяка друга многоцелева подводница би взела разстоянието за по-малко от три седмици. Но старият реактор от 1950 г. не можеше да вдигне повече от 13 възла, а и подводницата се забавяше допълнително от фалшивата гърбица за дълбоководно спасяване. Повечето от пътуването премина във вбесяващо лазене с 10 възла, докато „Халибът“ преминаваше в голяма дъга на север към Алеутските острови, после надолу край заледения Берингов пролив и край съветски кораби до Охотско море.

Влизането в това море представляваше сложна задача. Екипажът прекара няколко часа в маневри из плитък канал, може би в най-северната част на Курил ските острови, малко под южния връх на Камчатка. Оттам хората видяха през перископа действащ вулкан, но всъщност повече се бояха от слънцето. Само един отблясък от перископа и всеки намиращ се наблизо противолодъчен самолет или кораб щеше да ги открие.

Сега знаеха къде се намират. Макниш им го каза, а също и че при тази мисия ще излизат водолазите. Но не спомена нищо за съветски кабели. Вместо това обяви, че „Халибът“ се намира тук, за да търси парчета от новата и смъртоносна съветска ракета тип „кораб-кораб“. Единствено Макниш, неговите офицери, водолазите и малцина от хората, титулувани като „екипът за специални проекти“, знаеха какво точно са намислили, докато „Халибът“ плаваше бавно край съветския бряг с вдигнат перископ.

На всеки три часа „Халибът“ поемаше по S-образна пътека, правеше осморка или кръг. Всичко това, за да се проверява отзад в онази сляпа точка зад винтовете и да е сигурна, че не я следи друга подводница.

Издирването продължи повече от седмица. Мъжете не откриха нищо, но продължаваха да търсят и да се надяват. След това най-после го видяха на един бряг, далеч в най-северната част на Охотско море. Един от знаците на Брадли, който обявяваше за невнимателните „Не пускай котва. Кабел“ или нещо подобно на руски.

По заповед на Макниш изпратиха риба от Пещерата на прилепите. Сега проблемите с видеосигнала бяха отстранени. Картините по екраните на подводницата продължаваха да бъдат зърнести и сивкави, но пък бяха далеч по-ясни от хидролокаторните изображения, на които трябваше да разчитат при предишното търсене на руската подводница. Сега мъжете, вперили очи в мониторите, виждаха дори неясните форми на гигантските омари, но само на фотоснимки можеха да забележат по-малките риби, облаците светещ планктон и малките подобни на танцуващи диаманти медузи, осветени от прожекторите на механичната риба. Всяко нещо, независимо от размерите си, отдалечено над два метра от камерите и прожекторите, се губеше в тъмните води — мръснозелено-кафяви от утайките, те изглеждаха тъмносиви на екраните. Само няколко души имаха право да гледат, но интересът към тази новост скоро се изгуби и дежурствата, когато гледаха с часове в екраните, сякаш траеха цяла вечност.

Пясъкът на това място сякаш леко се издигаше, като подутина на дъното, дълга около половин метър. Подутината изчезна, после се появи отново, като тире в пясъка, последвано от други тирета. Отначало хората се питаха дали не си въобразяват нещо. Но то беше там — сиви възвишения с тук-там проблясващ черен цвят. Имаше нещо, нещо почти изцяло заровено в утаения пясък.

„Халибът“ тръгна по линията. Докато изображенията трептяха по екраните, рибата правеше по двадесет и четири снимки в секунда. По-късно щяха да я изтеглят, разпорят, презаредят и пуснат отново. Фотолентата обещаваше изображения далеч по-ясни от зърнестата видеокартина, но корабният фотограф нямаше да може да прояви нито една снимка, докато „Халибът“ не се издигне достатъчно близо до повърхността, за да изпусне токсичните изпарения от фотокабината.

Накрая Макниш даде заповед и „Халибът“ изплава нагоре в черната нощ. Фотографът започна да развива филмите от рибата заедно с офицера, отговорен за специалните проекти. В тясната кабина двамата наблюдаваха как се появяват изображенията. Там, на цветните снимки, се виждаше съветският кабел.

Сега екипажът на подводницата трябваше да намери равно място на дъното, където да спусне двете огромни, прилични на гъби котви на кърмата и в носовата част. Макниш търсеше място извън ограничението от три мили. Нямаше да спечели нищо, ако сега предизвиква съдбата. Накрая хареса едно място в северната част на Охотско море, на около четиридесет мили от западния край на Камчатка. Хората му нагласиха леко подводницата на едно място точно над кабела. Почти цял ден отиде за заставане на позиция и спускане на котвите.

Водолазите чакаха във фалшивата камера за дълбоководно спасяване, дишайки от известно време сместа от хелий и кислород, и телата им се аклиматизираха към нарастващото налягане. Облякоха свободно прилягащи гумени костюми, с достатъчно място за тръбите, преминаващи по краката, ръцете, дланите и телата им. Една помпа от подводницата щеше да нагнетява гореща вода през тръбите веднага след като излязат от камерата, и да превърне костюмите в нещо като гумени, мокри електрически одеяла. Водата щеше да излиза през малки отвори в тръбите и да пуска топлина, за да компенсира студа на Охотско море. Месецът беше ноември и температурите стигаха почти до нулата.

Водолазите обвиха дюзите за газа с изолационен материал. Нямаше смисъл да топлят телата си, ако ще дишат студен газ. На няколко пъти провериха пъпната си връв, дебелата пет сантиметра плитка от тръби и кабели, довеждащи смесените газове за дишане, маркучите за гореща вода и кабелите за комуникация, ток и осветление.

В плитката преминаваше и здрав кабел, който нямаше нищо общо с дишането, говоренето или виждането. Това беше аварийното въже, което щеше да ги изтегли обратно на „Халибът“, ако се обърка нещо. Единствената им друга възможност за овладяване на грешки висеше закачена на коланите — малки бутилки с авариен въздух за три-четири минути, или бибероните за „връщане у дома“.

Най-после хората бяха готови да излязат през външния люк. В контролната зала Макниш виждаше как ходят, сякаш са на Луната. Ръчните им фенерчета прорязваха призрачна пътека в мътните води до комуникационния кабел. След като стигнаха до него, с помощта на пневматичните пистолети разчистиха мръсотията и пясъка от кабела. В мига, в който го откриха, започнаха прикачването на подслушвателя — около метър дълго устройство със записващ магнетофон с големи ленти. Встрани от основната кутия се намираше цилиндър с литиева батерия. Един отделен кабел бе увит около съветския кабел и щеше да изтегля преминаващите през него думи и данни. Подслушвателят работеше на принципа на индукцията. Нямаше да режат кабела и да рискуват да се получи късо съединение от просмукваща се вода.

В подводницата хората следяха водните течения и снемаха данни през петнадесет минути. „Халибът“ се люлееше около котвите, а рулевите-хоризонталчици опитваха да я държат на ниво през часовете, докато гмуркачите се трудеха да закачат записващото устройство към кабела. След като свързването бе приключено, шпионите изтеглиха нещо като добра проба от съветски глас и предадени данни през кабела.

Нищо от досегашния опит на „Халибът“ не подсказваше, че тази задача щеше да е лека. Кабелът бе открит само с едно запъване при пускането на рибата. Мисията беше преминала така гладко, че повечето от хората останаха с твърдото убеждение, че подводницата им е открила съвсем случайно кабела. В края на краищата нали им казаха, че целта при това плаване в Охотско море са парчетата от руските ракети. Верен на думите си, сега Макниш обърна „Халибът“ и се насочи към съветския изпитателен полигон.

Там водата беше малко по-дълбока от тази над кабела. Все пак рибата на „Халибът“ намери бързо едно място, в което видео-килимът от бяло-сиви зърна по морското дъно се изпъстри със стоманеносивия и черен цвят на електронни компоненти и малки късчета от корпуси. „Халибът“ беше намерил мястото, където умираха съветски ракети.

Тази мисия също беше важна, защото новите съветски ракети тип „Круз“ представляваха ужасна заплаха за американските самолетоносачи. Оръжията имаха нов модел инфрачервени насочващи системи, които ВМС на САЩ не бяха в състояние да елиминират. Брадли вече бе пращал три американски многоцелеви подводници в Охотско море със заповед да опитат да се доближат достатъчно до изпитваните ракети, за да регистрират честотите на инфрачервените устройства, както и на новия вид радарни висотомери, които водеха ракетите близо до водната повърхност и извън обсега на конвенционалните американски системи за противодействие. Идеята беше многоцелевите подводници да използват обемисти устройства, закачени на перископите си, и да излъчват топлинни импулси към ракетите, за да видят кои честоти се отразяваха. Задачата се оказа невъзможна. (ВМС толкова отчаяно искаха да научат каквото и да е за всяка съветска ракета, че бяха изпратили „Сордфиш“ с хидролокатор, разработен за „Халибът“, монтиран на трюма, и със странични прожектори, за да претърсва морското дъно в плитки води. Хидролокаторът работеше така добре, че „Сордфиш“ можеше да разглежда плитчините на почти три метра от дъното при максимална скорост.)

Но само „Халибът“ можеше да изпраща хора да вземат каквото и да е и сега водолазите отново се намираха навън, този път за да събират парчета. Надяваха се да открият някое от инфрачервените устройства или от радарните висотомери. Водолазите събираха парчетата в огромна подобна на гондола кошница, закачена към стоманения корем на „Халибът“. Когато гондолата се напълни със стотици късчета от ракети, водолазите се изкачиха обратно във фалшивото устройство за дълбоководно спасяване, за да изчакат дългия процес на декомпресия.

Там прекараха повечето от времето, необходимо на „Халибът“ да се върне в Меър Айлънд. Тя се залепи на пристана около месец след като напусна Охотско море.

Преди още екипажът да слезе, лентите със записа от кабела пътуваха към огромния комплекс на Агенцията за национална сигурност във Форт Джордж Г. Мийд. Този комплекс, разположен по средата между Вашингтон и Балтимор, беше мястото, където Министерството на отбраната изпращаше за дешифриране и анализ повечето от електронните разузнавателни сведения, събирани от подводниците и други шпионски съдове. Зад три реда бодлива тел и огради, едната от които под напрежение, се намираха пет и половина акра подземна площ с компютри. На тях едни от най-добрите математици и учени в страната разгадаваха съветските шифри. Имаше и хиляди специалисти по руски език, както и аналитици, които разглеждаха дешифрираните сигнали. Масивната оперативна сграда се наричаше „Хотел Анаграма“ и точно зад нейните 6500 квадратни метра с неотваряеми прозорци щяха да бъдат прослушани, препрослушани и преценени откъм съдържание лентите на „Халибът“.

Междувременно парчетата от ракети бяха изпратени в един отдел на Енергийната лаборатория, скрит в тихоокеанския северозапад, една от така наречените черни кутии, без никакви външни признаци за онова, което става вътре в нея. Там в голяма празна зала имаше пълни кошове с парчета от ракети. Инженерите ровеха кошовете и слагаха парченце по парченце на дълга дъска. Работиха с месеци, но накрая запълниха дъската с три метра боклук, трансформиран в сплескана, натрошена версия на почти цяла ракета, триметров пъзел, където само няколко парчета надвишаваха петнадесет сантиметра.

И все пак в тези купчини и кошове инженерите не намериха инфрачервеното насочващо устройство, което ВМС така отчаяно искаха да проучат. (Допуснаха, че устройствата трябва да са се разбили при челния удар на ракетата в целта при скорост от 1 до 1,5 Мах.)^[3] Но се намериха радарният висотомер и другите важни части на това устройство, които позволиха на американските инженери да опитат да изградят контрамерки, от които съветските ракети да падат безобидно в океана.

Междувременно Брадли получи новини от Агенцията за национална сигурност във връзка със записите от кабела. Предположението му излезе вярно. По този кабел течеше чисто военно злато: разговори между базата за подводници и висши офицери на съветските ВМС, много от тях некодирани или кодирани съвсем просто.

Тази находка изпъкваше над повечето от откритията на комуникационните разузнавателни средства на САЩ. Чрез растящата мрежа от шпионски спътници, самолети, подслушвателни станции и подводници бяха наблюдавали как Съветският съюз мести войски, строи бази и изпраща флотите си на учения. Но дори най-съвременната система за подслушване, прототипът на спътника „Риолит“, изстрелян през 1970 г., не можеше да проникне в кабелна телефонна линия. А и малкото подслушвателни спътници на САЩ бяха концентрирани над Москва и северния съветски бряг. Никой не гледаше към тихоокеанските бази, които бяха свързани с кабел през Охотско море.

Наистина агенти на място от време на време разкриваха отчасти някои съветски замисли. Но въпреки драматизма и сведенията, оставяни в тайници, както и нощните гонитби из тъмните московски улици, намирането на начин за непрекъснато подслушване на разговори между съветските военни ръководители беше нещо, което Съединените щати опитваха от десетилетия с ограничен успех. Няколко антени на покрива на американското посолство в Москва бяха записали как Брежнев се оплаква от здравето си и как други членове на Политбюро разговарят за задръстените улици или за половия си живот, но никой съветски ръководител нямаше навик да разговаря за държавните тайни по нещо така уязвимо както подвижния телефон от колата.

А сега подслушвателят на кабела предоставяше за първи път възможност за поглед към страховете и разочарованията на съветските ВМС, собствената им оценка за техните успехи и неуспехи, и за намеренията им. И потенциалът на подслушвателя от Охотско море все още не беше напълно оценен. Първите записи представляваха само проби, разговори и доклади от няколко дни по няколко от дузините линии в подводния кабел.

Брадли виждаше ясно следващата стъпка. Искаше да подслушва максимален брой линии и да постави устройство, което да може да записва с месеци, дори година, устройство, което да работи в Охотско море дори когато „Халибът“ е на дока в Меър Айлънд. Неговите хора се свързаха с „Бел Лабораторис“, чиито инженери познаваха подводните телефонни кабели, и започнаха да проектират много по-голям подслушвател. Както и по-малкото записващо устройство, което „Халибът“ носеше при първото си пътуване, новата апаратура работеше на принципа на индукцията, но беше огромна. Почти три метра дълго и шестдесет сантиметра широко, устройството тежеше към шест тона и работеше с ядрена енергия. Щеше да улавя електронни честоти от дузина линии в продължение на месеци. „Халибът“ можеше да го поставя през година и да го прибира на следващата.

Рисковано беше да се оставя подобна улика, но групата на Брадли смяташе, че дори и руснаците да намерят подслушвателя, Съединените щати можеха да спорят, че индукционното устройство е законно. Съгласно американските закони забраната в Конституцията за незаконно подслушване не важеше за токовете, излъчвани от сгради, домове или кабели.

Юристите на ВМС разработиха строго секретни документи в този смисъл. Тези юридически номера може и да изглеждаха като буквоядство, но съпътстваха почти всички тайни операции. В края на краищата именно Съединените щати настояваха другите страни да действат според високи морални принципи и в съответствие с международното право.

Когато новият подслушвател беше готов, приличаше на гигантска тръба, малко смачкана в горната част и заварена в двата края. Устройството беше натъпкано с миниатюрна електроника и можеше да записва в продължение на седмици.

Най-после дойде времето Брадли да нагази в процеса на официалното одобрение, който беше избягвал, докато кабелът представляваше само идея, почерпена от река Мисисипи. Щом „Халибът“ щеше да остави улика за навлизане в Охотско море, проектът се нуждаеше от нещо повече от мълчаливото кимане на Хейг и Кисинджър. Въпреки напрежението с ЦРУ Брадли успя лесно да накара техните служители, с които работеше, да се съгласят. Те бяха толкова ангажирани с построяването на „Гломар Експлорър“, че нямаха нищо против да му оставят операцията с кабела. Така Брадли представи „Халибът“ на Комитета на четиридесетте в началото на 1972 г., докато американската общественост получаваше подробностите по мирните инициативи на Никсън и Кисинджър за Виетнам и историческото им пътуване до Китай.

Предвид момента, одобрението на подслушвателната операция не беше никак сигурно. От една страна, преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия (САЛТ) се намираха в критична точка. От друга, Кисинджър и Цумвалт, главнокомандващия военноморските операции, открито враждуваха помежду си. Кисинджър беше допуснал крещяща грешка по време на преговорите за ракетите, от която Съветският съюз можеше да остане с опасно предимство при разположените в подводници балистични ракети. В тайни разговори, без военните си съветници, Кисинджър беше се съгласил с лекота да не иска ограничения за масираните усилия на Съветския съюз да построи „Делта“ — новия клас подводници, които щяха да превъзхождат подводниците от тип „Янки“ и да носят балистични ракети с обсег 4000 мили. Цумвалт беше вбесен, сигурен, че Кисинджър и Никсън са се предали заради страстния си стремеж да завършат преговорите САЛТ преди изборите. Цумвалт, който не зачиташе предупрежденията на служителите от Държавния департамент и ги наричаше пикльовци, се опитваше да застави Кисинджър да си плати за грешката в преговорите, като го накара да одобри още по-мощен нов клас американски ракетоносни подводници: „Трайдънт“. И щеше да победи в тази битка.^[4]

Сега, когато независимо от рисковете командващият бе подкрепил с цялото си влияние „Халибът“ и завръщането й в Охотско море, по всичко личеше, че подслушването на кабелите лесно може да стане разменна монета в борбата между Белия дом и ВМС. Брадли правеше всичко по силите си, за да омаловажи рисковете и изготви представянето си, без да включва сценария „Ами какво ще стане, ако заловят «Халибът»?“ Освен това разигра чист театър пред Комитета на четиридесетте. Капитанът извади карта на Охотско море. Посочи мястото, в което беше намерен кабелът, и начерта линия през морето, за да укаже разположението му. След това смело заяви онова, което преди време беше само догадка — че този кабел пренася жизненоважна информация за операциите и развитието на съветските подводници с балистични ракети. Обсъждането на опасностите се ограничи само до рискованите подводни разходки на водолазите от „Халибът“.

Брадли пропусна да съобщи на комитета откъде знае, че там има кабел. Както и факта, че „Халибът“ вече е била там, след многозначително кимване от страна на Хейг. Само увери комитета, че ВМС със сигурност няма да изготвят заповедта за операцията, докато не се убедят, че могат да разработят подслушвателното устройство.

Когато приключи, Брадли беше покорил залата. Ако преговорите за контрол над въоръженията или политическите машинации притесняваха тези служители, то те не го показваха. Операцията за подслушване на съветския подводен кабел бе одобрена и „Халибът“ отплава за втори път до Охотско море на 4 август 1972 г. Два месеца след нахлуването в щаба на Демократическата партия в комплекса „Уотъргейт“ „Халибът“ отплава, за да проведе най-сложната подслушвателна мисия за една администрация, която щеше да падне смачкана под собствените си ленти и тайни операции.

Този път Макниш реши да разясни на хората си каква е истинската им мисия и на какви рискове ще се натъкнат. Викаше ги в столовата, по една трета от екипажа наведнъж. Типично тържествен, с присвита като конец усмивка на лицето си, стоеше до преградата и разказваше къде отиват, за кабела и за подслушването. След това Макниш обясни на хората си още нещо: за черните кутии, стратегически разположени в носа, на кърмата и в средата на подводницата. Бяха пълни с експлозиви и нагласени да се самоунищожат. Кутиите не присъстваха на обикновените многоцелеви подводници, но на „Халибът“ всеки торпедист беше обучен да смачка експлозивните капачки на предпазителите, за да подготви разрушителните кутии за детонация. Макниш обясни на екипажа си, че ако „Халибът“ попадне в капан в Охотско море, никой няма да се качи на борда й и никой няма да бъде заловен жив.

Очевидно всичко това беше в разрез с общите правила за сигурност на ВМС. Повечето от хората нямаха „необходимост да знаят“ къде отиват или защо. Но Макниш искаше от екипажа си да плава шест месеца и да поеме риск, непознат до момента в мирно време. Необходимост или не, хората му имаха правото да знаят.

По пътя към мястото, което сега хората му наричаха Ошкош, „Халибът“ закъса — гръмна съединителят и валът към винтовете се завъртя неконтролируемо. Един новодошъл на подводницата изобрети нещо временно с редица скоби и един хидравличен крик, подпрян на двигателя. Поправката свърши работа.

Сега хората с обич наричаха обикновено болното си, но в повечето случаи движещо се подводно ядрено обиталище „Батбоут“^[5]. Прякорът излезе, когато някой отбеляза, че огромната гърбица, създадена от Пещерата на прилепите, правеше подводницата да прилича на гигантско копие на суперколата от комиксите на Брус Уейн.

„Халибът“ намери лесно кабела в Охотско море. Макниш даде заповед и двете огромни котви се спуснаха от носа и кърмата. Водолазите се измъкнаха през шлюза за дълбоководно спасяване. След няколко часа шпионите слушаха гласовете от кабела.

— Влез, трябва да чуеш нещо — извика един от шпионите към един старшина.

Докато слушаше, старшината отвори широко очи. Не разбираше руски, но това сега нямаше значение.

— Господи, това е страхотно! — каза той, като клатеше глава. — Господи!

След това се разсмя с дълбок, гърлен, разтърсващ смях, предизвикан от чисто перчене и от осъзнаването, че подслушват разговор, който изобщо не биваше да чуват. С хлапашка гордост от конспирацията той сне слушалките от главата си и ги подаде на следващия.

Малцината щастливи старшини, които имаха късмета да са приятели с шпионите, се редуваха един след друг да чуят врага, когото бяха следили, към когото бяха насочвали оръжие, когото бяха тормозили и заради когото бяха изоставили семействата си. Те участваха в историческо събитие. Срещаха се с руснаците ухо в ухо, като едната страна дори не подозираше.

Разбира се, двамата руснаци, които щастливо си разговаряха по телефона на некодиран руски, не знаеха това. Нямаха представа, че 3850 тона стомана и над 120 мъже слушат разговора им или че скоро думите им ще бъдат анализирани и ще получат точки за ценност на информацията във Вашингтон.

Това трябваше да се отпразнува и водолазите осигуриха необходимото. Хванаха един гигантски омар от дъното и го пратиха в „Халибът“ през шлюза. Някой намери голяма тава, най-голямата в подводницата. Оказа се недостатъчна. С увиснали крака и сивокафяво тяло, стърчащо извън тавата, омарът мърдаше бавно, докато го носеха като на парад през машинното отделение към огромния котел с вряла вода, за да стане единствената жертва при тази мисия.

Макниш държа „Халибът“ над кабела цяла седмица. След това подводницата си тръгна от Охотско море, като остави подслушвателя с включени магнетофони. Подводницата щеше да се върне за записите след около месец. Засега хората отиваха в Гуам. Щяха да останат там достатъчно дълго, за да се понапълнят лентите още и да поправят строшените неща в своята Лодка на прилепите.

Това беше рутинна спирка, или поне до последната вечер. Офицерите, старшините и почти всички, които не бяха дежурни, отидоха да пият. След това разговорите между старшините в клуба на свръхсрочнослужещите се насочиха към подслушвателя на кабела.

Никой не помни кой първи изтърсил онова, за което навярно всички мислеха, но някой, развълнуван от страх или от бирата, зададе въпроса: Не бяха ли престъпили важна линия? Това не беше като да застанеш срещу друга подводница или кораб и да наблюдаваш отдалеч. Това беше подслушване. Какво, по дяволите, правеха в задния двор на Съветския съюз, като подслушваха военен кабел в мирно време? Защо рискуваха живота си в мисия, за която бяха напълно убедени, че Съединените щати няма да си признаят? Защо се намираха в подводница с капитан, който бе дал да се разбере, че ръката му се намира на бутона за самоунищожение? Защо плаваха в подводница, която можеше да изчезне, без никой да каже нищо на семействата им?

След като всичко това започна, никой не можеше да го спре. Страх, гняв и загриженост се долавяха над масата. Те се бяха натрупвали още от мига, в който шпионите извикаха старшините в радиокабината и им дадоха слушалките. Подслушването на неразбираеми думи от устройство, което не би трябвало да са слагали там, вече не изглеждаше забавно. Онова, което им се беше сторило вълнуващо и дръзко, сега им се видя само незаконно и опасно.

Малко от хората страдаха от някакво чувство за морал или политика. Според тях разговорите за мир и дипломацията бяха просто представления за пред обществеността, играни от двете страни, за да скрият истинските им намерения. И все пак смятаха, че стореното от тях може да бъде сметнато за военно действие. По-лошо — това можеше да предизвика и войната, от която се бояха най-много.

Може би за първи път, откакто бяха постъпили в подводните сили и застанали срещу мощта на океаните и заплахата от съветските дълбочинни мини и торпеда, някои от тези мъже изведнъж разбраха, че всичко това може да ги убие.

След това един от тях го каза — заяви, че трябва да обяснят на Стария да си гледа работата и че те не искат да се връщат там. Други повториха същото по различни начини.

Поръчаха се и се изпиха още бири. След това всички заедно се върнаха на дока. Заедно застанаха пред подводницата си. После един след друг слязоха през люка, разбирайки, че в края на краищата нямаше да кажат на Макниш да си гледа работата. Отиваха по койките или постовете си, за да поемат назад към Охотско море.

На пристана остана само старшина Джон Уайт. Той заяви, че няма да влезе през люка. Според него на подводница се служи доброволно и той престава да бъде доброволец.

Никой не очакваше такова нещо. Уайт беше служил над деветнадесет години. Беше от хората, които работят повече от подчинените си и винаги възнаграждаваше труда им, като ги черпеше в кръчмата за своя сметка. Може би всичко се дължеше на бирата, само че Уайт не изглеждаше достатъчно пиян, за да провали кариерата си, след като му оставаше само една година до пълното пенсиониране.

И все пак нещо беше накарало Уайт да вземе това решение, нещо, за което отказваше да говори както тогава на пристана, така и след това. Накрая щеше да каже само, че не го прави заради мисията или разрушителните устройства на борда, че причините били „по-лични“. Независимо от причините „Халибът“ отплава без него. Уайт беше върнат със самолет от Гуам в Калифорния, където го уволниха с почести и частична пенсия.

През останалата част на пътуването старшините говориха само за Уайт. Скоро се върнаха в радиокабината, за да подслушват руснаците. Този път дори разбираха малко от чутото, тъй като един съветски моряк използваше телефонната линия, за да ухажва приятелката си на английски език. Старшините слушаха и се смееха, но радостта от шпионирането бе напуснала подводницата заедно с Джон Уейн.

Това щеше да бъде последната част от плаването. Заповедта беше да съберат всеки къс информация и да оставят подслушвателя мълчаливо да записва руснаците месеци наред, докато „Халибът“ отново извърви дългия път до Охотско море. Стояха над кабела една седмица или може би повече, достатъчно дълго, за да може дори драматичното напускане на Уайт да се заличи в общото еднообразие на вахта, хранене, покер, сън и пак вахта, хранене, покер, сън… Подводницата плаваше вече почти пет месеца и повечето от хората просто искаха да тръгнат към дома.

Тогава изведнъж ежедневието рязко се наруши. Една буря, бушуваща над повърхността, започна да кипи и около тях. Водолазите останаха отвън, без да могат да се качат обратно в камерата, докато „Халибът“ изпъваше въжетата на котвите в един момент и се удряше в дъното в следващия. Водолазите можеха само да стоят на безопасно разстояние и да наблюдават.

Нямаше как офицерите и хоризонталчиците да поддържат подводницата на ниво. Циферблатът, измерващ напрежението на котвата, се местеше от 4500 на 22 700 килограма и после на нула, после на 9000, на 22 700 и отново на нула. Измина един час, след това втори. След това се чу силен шум, подобен на хрускане. И двете стоманени котви се откъснаха толкова лесно, сякаш са закачени с ластици.

Водолазите отвън гледаха как „Халибът“ се издига нагоре. Все още бяха свързани с подводницата чрез шланговете за въздух. Знаеха, че ще загинат, ако тя ги изтегли, преди да се декомпресират. А ако се откачаха от нея, щяха да се задушат. Вътре дежурният офицер знаеше много добре опасността и на висок глас даде отчаяна заповед:

— Наводнявай!

И я повтори. Крановете се отвориха широко и „Халибът“ започна да поема тонове вода, като за секунди напълни баластните резервоари. Подводницата се тресна в пясъка по корем. Водолазите пролазиха в камерата си.

Ужасяващата езда свърши. Но нямаше гаранции, че подводницата ще може някога да се освободи от тинестия пясък. По трюма й стържеха камъни, чуваше се непрекъснато хрущене и хората на борда останаха с убеждението, че всичко това ще повреди подводницата им и никога няма да излязат от Охотско море.

— Господи, ще останем тук завинаги — промълви един механик през зъби.

— По дяволите, изобщо не биваше да сме тук — промърмори друг.

„Халибът“ седеше, а дните минаваха. Бурята отмина, но Макниш нямаше да опита да вдигне подводницата, без да е издоил кабела за всеки възможен запис. Ако изобщо успееха да се приберат, той и екипажът щяха да се върнат с пълни ленти. Когато накрая даде заповед, „Халибът“ се освободи от дъното с едно добро аварийно продухване.

Обратното плаване през Тихия океан премина съвсем спокойно. Но реакцията при връщането й съвсем не беше такава. Брадли почти веднага получи новини от Агенцията за национална сигурност. Записът съдържаше едновременно двадесет линии. Агенцията бе успяла да ги отдели по електронен път. „Халибът“ бе попаднала на златна жила. Записани бяха разговори между съветски полеви командири във връзка с оперативната тактика и плановете и проблемите с поддръжката, както и дефекти, създаващи в ракетните подводници от клас „Янки“, дето сега започваха да патрулират из Тихия океан, шумове, по които американските подводници по-лесно можеха да ги следят. По телефона обсъждаха и битови проблеми, а също и невъзможността на някои подводници да отплават поради липса на резервни части. Имаше и други доклади на високо ниво във връзка с управлението и контрола и с взети решения за това кога и дали патрулите да тръгват и кои подводници ще бъдат изпратени да се крият около американските брегове.

Обсъждаха се проблеми с личния състав, с обучението, искания за още хора, оплаквания, когато тези хора не пристигаха в Петропавловск. Имаше и записи на недосегаемите — всяващите страх политически офицери на съветските подводници, разкриващи личното им мнение за партийните ръководители. Съветското командване позволяваше и на младите подводничари да използват телефоните, като изпращаха обажданията им до местните телефонни станции, където можеха да пожелаят на мама честит рожден ден или да молят любимите си да ги чакат. Всичко това придаваше човешко лице на могъщия враг в океана.

Това второ подслушване на кабела потвърди едно разочарование. Изглежда, по линията нямаше много информация за изпитанията на ракетите — Брадли беше се надявал силно, че ще запише данни за успеха на приводняванията на междуконтиненталните балистични ракети, изстрелвани от сушата и падащи в океана. Но като цяло подслушвателят представляваше златна мина за разузнаването.

Въпреки всичко налагаха се някои промени. Помолиха „Бел Лабораторис“ да намерят начин да програмират следващия подслушвател така, че да се прикача към онова, което смятаха за най-съществените линии, за да могат записващите устройства да се включват и изключват, като пестят лента. Идеята беше подслушвателят да се програмира за най-важните неща, макар на този етап никой в Агенцията за национална сигурност да не беше сигурен кое е най-важното, както не знаеха със сигурност кои от линиите са най-обещаващи.

Службата на Брадли трябваше да информира и Рикоувър за програмата си, поне в ограничен вид, въпреки омразата му към подводницата и предишния й командир. Брадли се нуждаеше от разрешението на Рикоувър за някои структурни изменения. Капитанът не искаше да рискува друг инцидент както онзи, при който водолазите на „Халибът“ за малко не загинаха. Щяха да я снабдят с чифт шейноподобни стъпала. От този момент тя нямаше да се закотвя над мястото на подслушване. Щеше да бъде оборудвана така, че да сяда на дъното при връщането си в Охотско море през 1974 и 1975 г.

Техническите подробности около „Халибът“ не интересуваха по-голямата разузнавателна общност, но записите ги привличаха неудържимо. Военноморските сили бяха постигнали максимално превъзходство. Никой агент-човек или стандартна шпионска подводница не би могла да събере толкова информация, колкото „Халибът“ донесе със себе си.

ВМС дадоха кодово наименование на вече текущата операция: „Айви Белс“. Брадли щеше да планира още такива мисии и други подводници щяха да бъдат преоборудвани, за да следват пътеката на „Халибът“ до Охотско море.

Но Брадли никога нямаше да разбере от първа ръка какво бяха дали усилията му. Агенцията за национална сигурност предостави на военноморското разузнаване подробна информация за находките, но за разлика от старшините на „Халибът“, той никога нямаше да чуе и една минутка от записите. Агенцията за национална сигурност реши, че Брадли, който беше видял кабела във въображението си, който предвиди наличието на маркиращите го знаци и се потруди да осигури финансирането и разрешенията за операцията, не заслужава това. Просто беше решено, че „няма необходимост“ той да знае.