Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (6) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

5. СМЪРТТА НА ЕДНА ПОДВОДНИЦА

Беше 27 май 1968 г., краят на един дълъг ден. Джон Крейвън караше колата си покрай река Потомак на път за дома, когато чу новината по радиото: подводницата „Скорпион“ (SNN-589) липсваше; липсваха деветдесет и девет мъже.

Не бяха изминали и два месеца, откакто американското разузнаване научи за загубената руска подводница от клас „Голф“. А Крейвън все още помагаше на Брадли да разбере къде е потънала, когато пристигнаха тези новини. Крейвън слушаше напрегнато, за да чуе повече, но подробности нямаше.

Никой нямаше представа къде се намира „Скорпион“ или какво се е случило с нея. Знаеха само, че тежката 3500 тона ядрена многоцелева подводница трябваше да се върне в Норфолк, щата Вирджиния, но не се прибра. Не беше изпратена да се прокрадва край съветските брегове, нито пък да пробва нови дълбочини за разлика от изчезналата преди пет години „Трешър“. „Скорпион“ просто си беше плавала през Атлантическия океан на път за дома. Съвсем като подводницата от Втората световна война, чието име носеше, „Скорпион“ бе изчезнала безследно и на пръв поглед без причина.

Крейвън намали при следващата отбивка и обърна към Пентагона. Когато влезе в контролирания ад на оперативния център, знаеше единствено, че е необходим като най-добрия дълбоководен специалист във ВМС. Липсваше една подводница. Липсваха деветдесет и девет мъже.

Разглеждайки тълпата капитани и адмирали, както и други офицери, които вече се събираха там, Крейвън долови нещо, което никога не бе срещал в стая, пълна с висши военни : мизерен страх.

Страхът се четеше по напрегнатите лица на мъжете, които стояха загледани в огромна карта на стената с очертания курс на „Скорпион“, чуваше се в разтърсените гласове на други, които напрегнато изучаваха мореходни карти, разхвърляни из цялата стая. Мъжете излагаха хипотези и модели за търсене. Очертаваха курса на подводницата, за да създадат маршрут за самолети, които да претърсват отгоре накъсаната подводна верига на мястото. Само преди няколко месеца подводницата „Скамп“ (SNN-588) за малко не беше загубена, когато се блъсна в подводна планина в Тихия океан от бързане да проследи изпитание на съветска ракета. При подобен инцидент „Скорпион“ би могла да изчезне завинаги. Но пък и тези планини биха могли да са единственото място по пътя й, където подводницата и екипажът биха могли да потънат, без да се натъкнат на незабавна смърт от смачкване.

Други офицери проучваха позициите на намиращи се наблизо съветски кораби и подводници и се питаха дали някой от тях не е пресякъл пътя на „Скорпион“. Хората в стаята се опитваха да претеглят възможностите, искаха да повярват, че „Скорпион“ е все още непокътната, че екипажът й е заседнал, но жив.

— С какво може да бъде полезна моята организация? — запита Крейвън над разтревожените гласове, препирните и шума на картите. Никой не вдигна очи, нито погледна към вратата. Повечето от хората тук не знаеха нищо за „Халибът“, за ролята на Крейвън при подготовката й за дълбоководно търсене, нито пък за успеха му при точното определяне на мястото на атомната бомба, която Военновъздушните сили загубиха в Атлантическия океан близо до Паломарес, Испания. За повечето от кадровите офицери тук Крейвън беше просто още един кльощав инженер. Онези, които го познаваха добре, го смятаха за човек със странни идеи и методи на търсене, които по нищо не приличаха на написаното в наръчниците на ВМС. Малко хора през този ден биха се съгласили, че Крейвън е най-добрата и може би единствена възможност да намерят „Скорпион“.

Крейвън повтори въпроса. Този път някой отговори:

— Не можем да намерим „Скорпион“ в акустичната мрежа. Не знаем къде е. Ако можете да направите нещо в този смисъл, правете го.

Така Крейвън остана насаме, за да опитва да разбере защо и къде е изчезнала „Скорпион“. Шансът някой да я намери беше по-малък от едно на милион. Можеше да се намира във всяка една точка по маршрута от 3500 мили в Атлантика.

Семействата на хората от екипажа на „Скорпион“ бяха започнали да се тревожат още от 15 февруари 1968 г., три месеца преди Крейвън да научи за това по радиото, три месеца, преди из подводните сили да плъзнат слухове, че може би руснаците са я потопили.

Прав на дока, хвърляйки към хората от „Скорпион“ последното въже, стоеше Дан Роджърс, помощник-електротехникът, който с риск за кариерата си беше поискал да го освободят от подводницата в писмо до командира Франсис А. Слатъри, според което всички на борда са „в опасност“. ВМС винаги представяли седемдесет и седем метровата подводница като блестящ експонат, но Роджърс твърдеше, че тя от толкова дълго се нуждае от основен ремонт, че екипажът започнал да я нарича „Скрапион“. От хидравликата течеше масло и през уплътненията на валовете се процеждаше морска вода. Аварийните баластни системи не работеха и ВМС ограничиха дълбочината й до 91 метра, или една трета от оперативната дълбочина на другите подводници от нейния клас.

Преди три месеца беше възникнал и ужасяващ инцидент, когато „Скорпион“ се разтърси така силно по време на скоростни маневри, че изглеждаше сякаш се върти като тирбушон във водата и огромните машини в нея се клатеха върху гумените си опори. Не откриха причината за това. Роджърс и други от екипажа се опасяваха, че този проблем може да се появи отново по всяко време.

По-голямата част от подводния флот беше преминала сериозни обезопасителни ремонти след загубата на „Трешър“. Основната част от работата по „Скорпион“ обаче беше отложена поради ограничените бюджети и неумолимия ход на разузнавателните операции, увеличаващи се, за да достигнат невиждан дотогава връх в Студената война. При отплаването си „Скорпион“ бе една от четири подводници от Атлантическия флот, които все още чакаха преоборудване за обезопасяване след случая с „Трешър“.

Роджърс и приятелите му се бяха оплаквали на Слатъри, че той и офицерите му не гледат сериозно на опасенията им. Дори Роджърс получил разрешение за освобождаване от подводницата само след като се съгласил да заличи пророческото си предупреждение за „катастрофа“ от рапорта за прехвърляне.

Един месец по-късно „Скорпион“ получи назначение да се присъедини към учения на НАТО в Средиземно море. Изпратиха я там само защото ВМС се нуждаеха от спешен заместник на „Сийулф“, същата подводница, която Крейвън бе подминал заради „Халибът“ при избора на съд за специални проекти. „Сийулф“ се беше самоизвадила от обращение, удряйки се в подводна планина в залива Мейн и сериозно повреждайки кърмата си.

Средиземно море се беше превърнало в най-новата арена на Студената война. След арабско-израелската война през 1967 г. Съветският съюз изпращаше все повече многоцелеви подводници, въоръжени с ракети от клас „Круз“, да дебнат американските самолетоносачи и да опитват да следят американските ракетни подводници, базирани в Рота, Испания. Американски разузнавателни подводници наблюдаваха и пристанищата в Египет, където спираха някои от съветските съдове. Трафикът беше толкова голям, че през декември Средиземно море стана свидетел на първия подводен сблъсък между американската „Джордж К. Маршал“ (SSBN-654) и една руска многоцелева подводница.

През повечето време обаче проблемът се състоеше предимно в откриването на съветските подводници. Подслушвателните мрежи SOSUS, които помагаха в други части на света, не се простираха в Средиземно море, нито пък по западния бряг на Европа, който представляваше важен съветски маршрут. Самото Средиземно море има ужасни сонарни условия, солени води се срещат с пресни, топли — със студени, и всичко това отразяваше сигналите от хидролокаторите в непредсказуема посока. Освен всичко това никой от страна на САЩ не разбираше как точно действат руснаците в Средиземно море, нито пък колко подводници изпращат. Разбира се, аналитиците по подводни въпроси в Лондон и партньорите им в Норфолк, Вирджиния, провеждаха дълги теоретични спорове относно съветските операции и тези спорове ставаха все по-продължителни, защото се основаваха на съвсем малко факти.

Приемайки, че численото превъзходство може да запълни липсата на опит, Съединените щати започнаха да обучават подводните сили на съюзниците си — тези от Южна Европа и Близкия изток — в изкуството да преследват подводници. Всъщност „Скорпион“ беше изпратена там, за да играе заека, когото чуждите сили преследват като част от обучението си. За хората от „Скорпион“ това щеше да бъде най-сладка задача, с рядкото удоволствие от спирането в пристанищата на слънчева Испания, Италия и Сицилия. Мнозина обаче биха предпочели да останат на брега с Роджърс, поне ако се съди по писмата им до дома.

„Ремонтирахме, заменихме или нагласихме цялото оборудване“ — пише двадесет и четири годишният помощник при машините втори клас Дейвид Бъртън Стоун до родителите си на 12 април. Стоун изпратил това писмо на втория месец от началото на плаването, малко преди „Скорпион“ да бъде въвлечена в опасна игра на смелост със съветски разрушител. Инцидентът беше нещо нормално за Средиземно море: и двете страни бяха започнали да се тормозят взаимно в открито море. Когато „Скорпион“ изплавала, за да обмени сигнали с кораба „Кътлас“ (SS-478), разрушителят се впуснал напред, сякаш за да удари подводницата. Сякаш миг преди сблъсъка, съветският кораб се върнал.

— Направиха го три-четири пъти — казва Хърбърт Е. Тибитс, командир на „Кътлас“, наблюдавал инцидента от мостика. — Потях се и си мислех: „Дано този път се махнат.“

Сведения за инцидента и слуховете за друга мисия бяха оставили много от семействата с убеждението, че руснаците са вероятната причина за унищожението на „Скорпион“. Според най-жлъчната версия, подводницата била улучена от съветско торпедо по време на последна мисия, при която опитвала да прогони съветска многоцелева подводница от американска подводница клас „Поларис“ в Атлантическия океан.

Всъщност последна мисия имаше, но без да е свързана със следене на съветски многоцелеви подводници. Тя започна в края на април. „Скорпион“ се намираше на последното пристанище в Неапол, Италия. Оттам мъжете очакваха да се приберат у дома. Вместо това им казаха, че заминават да следят необичайни действия на руснаците. Американски спътници бяха заснели група съветски кораби съвсем до Средиземно море с надути балони подобни на метеорологичните. Руските кораби се занимаваха с това неясно занимание вече почти месец. Известно беше, че руснаците пускат балони с електронни сензорни устройства в близост до местата, в които американците правеха ядрени изпитания. Вероятно това беше ново приложение на тази шпионски методи.

Досещайки се, че „Скорпион“ ще мине през този район на път за дома, капитан Джеймс Брадли, все още висшият служител на военноморското разузнаване, заповяда подводницата да се отбие и да хвърли един поглед. Слатъри и останалите офицери на „Скорпион“ бяха преуморени. След повече от два месеца в открито море им се искаше да се прибират право вкъщи и го дадоха да се разбере на прощалния коктейл в Неапол, където притиснаха Брадли с исканията си. Той се отнесе със съчувствие, но не отмени заповедта си.

„Скорпион“ тръгна към съветските кораби на 28 април. Слатъри спря до вълнолома в Рота, Испания, за да остави един човек от екипажа и един от шпионите, които се бяха разболели, и продължи напред. Криха се около съветските кораби два или три дни, след това Слатъри зави към дома. Когато стигна на безопасно разстояние от руснаците, предаде съобщение, че е направил няколко снимки, но не е разбрал много за учението на руснаците.

Не е напълно ясно къде точно е работила тази група кораби, но разсекретени документи на ВМС сочат една възможност. Разузнавателни самолети бяха забелязали два съветски кораба за хидрографски изследвания — един кораб за спасяване на подводници и многоцелева ядрена подводница от клас „Ехо II“ — да провеждат неуточнена „хидроакустична операция“ югоизточно от Канарските острови, които се намират на около 300 мили северозападно от Африка. Въздушното разузнаване било прекратено на 19 май и възобновено на 21 май, точно по времето, когато „Скорпион“ би трябвало да е напуснала района.

„Не бяха установени промени в модела на операциите на съветските кораби нито преди, нито след загубата на «Скорпион», които да бъдат сметнати като сочещи ангажираност или интерес“ — докладват по-късно ВМС през 1969 г. пред следствието за провала със „Скорпион“ в документ, засекретен дълги години.

Вечерта на 21 май екипажът на „Скорпион“ изпратил съобщение за местонахождението си и докладвал, че поемат за дома по възложения им курс, „Великото обикаляне в кръг“ през Северния Атлантически океан. Заповедта била да се движат с 18 възла и те очаквали да пристигнат в Норфолк в 13,00 часа източно стандартно време^[1] на 27 май.

Адмирал Томас Мурър, главнокомандващ военноморските операции, и вицеадмирал Арнолд Ф. Чейд, командир на подводния флот в Атлантическия океан, започнали да се притесняват, когато „Скорпион“ не отговорила на повикванията на 23 май, както и през следващите два дни. Тихо поискали от няколко кораба и самолета на ВМС да потърсят следи от подводницата. Не била вдигната тревога. В края на краищата Слатъри и хората му може да пътуват под вода, извън радиообхвата.

Опасенията се превърнали в страх на 27 май в 12,20. Двадесет минути преди „Скорпион“ да пристигне в Норфолк. Вече трябвало да е на повърхността и нейният екипаж да разговаря с базата. Чейд предприел интензивна проверка на средствата за комуникация. Кораби и самолети залели въздуха с позивната на „Скорпион“.

— Брендиуайн…

— Брендиуайн…

— Брендиуайн…

Никакъв отговор.

В 15,15 „Скорпион“ била обявена за липсваща.

На дока семействата на хората от екипажа чакали своите съпрузи, синове и бащи да се върнат от морето, чакали в пролетния дъжд, който миел пристана. Не знаели нищо за трескавите радиосъобщения, които разкъсвали въздуха около тях. ВМС им казали да си идат, защото „Скорпион“ ще се забави. Чак когато започнали да се обаждат журналисти, семействата научили, че синовете, съпрузите и бащите им липсват.

По времето, когато Крейвън обръщаше към Пентагона, офицерите от разузнаването вече търсеха трескаво акустични сигнали или други признаци за авария, сблъсък или бой. Пилоти-разузнавачи определяха местонахождението на всички известни надводни бойни и търговски кораби и подводници на Съветския съюз и Източния блок, намиращи се най-малко на петдесет мили от курса на „Скорпион“. Разбира се, когато Крейвън влезе в оперативния център, ВМС бяха отхвърлили идеята за участие на руснаците в загубата на „Скорпион“.

Самият вицеадмирал Чейд взе участие в търсенето, като се качи на подводницата „Прего“ (SSN-650). Роджърс, бившият член на екипажа, също се включи в търсенето на борда на новата си подводница „Лапон“ (SSN-661).

В един момент всички на „Лапон“ смятаха, че са открили „Скорпион“. Радистите на подводницата бяха доловили сигнал за помощ от „Брендиуайн“. Но скоро стана неприятно видно, че сигналът е фалшив, садистична шега от търговски кораб или яхта.

Междувременно Крейвън предприе търсене, което претърпя толкова завои и го вкара в такива конфликти с останалите от ВМС, че самият той започна да се пита дали не се е побъркал. Започна достатъчно рутинно, като търсеше начин за акустично проследяване на океанските дълбини. Ясно беше, че подслушвателната мрежа SOSUS ще е безполезна. Докато подслушвателната система в Тихия океан беше доловила онова пукане, единствения звук от загубата на съветската подводница, обширните масиви на SOSUS в Атлантическия океан не можаха да сторят същото. Атлантическата система SOSUS беше проектирана да филтрира входящия шум, за да могат хидролокационните мрежи да записват непрекъснатото тракане на машините, бръмченето на винтовете и останалата музика на подводниците, когато плават под вода, като в същото време заглушава експлозиите от проучванията за нефт, земетръсите и виковете на китовете. Същата тази система за филтриране би елиминирала всяко свидетелство от падането на „Скорпион“ на дъното на океана и би накъсала ужасните звуци от смачкващата се подводница до степен, когато са почти неразличими от нормалния шум на океана.

— Как, по дяволите, ще намерим тези бедни копелета? — мърмореше си Крейвън. След няколко дни щяха да го назначат за председател на Техническа консултантска група, свикана да помага в търсенето на „Скорпион“ от Робърт А. Фрош, помощник-секретар на ВМС по изследванията и развитието. Крейвън и останалите членове на групата трябваше да докладват направо на командващия военноморските операции и на командира на Атлантическия флот.

Започна да се обажда до малките океанографски изследователски станции, осеяли Атлантическия океан. Начело на списъка стоеше Гордън Хамилтън, приятел, който завеждаше една океанографска лаборатория на Бермудските острови, финансирана от Службата за морски изследвания.

— Хей, Гордън, имаш ли хидролокатори във водата, които може да са чули „Скорпион“? — попита Крейвън, без да си прави труда да поздравява.

— Не, нямам, но част от лабораторията ми на Канарските острови има един постоянно потопен локатор—отговори Хамилтън.

Хидролокаторите генерираха купища издраскана хартия с пикове и спадове, изписвани от писци върху постоянно движещи се барабани. Но имаше един проблем. От последното обаждане на „Скорпион“ до брега бяха изминали шест дни, а лабораторните работници трябваше да почистват и изхвърлят записите след два или три дни. Всякакви драсканици, които биха могли да регистрират последната трагедия на борда на „Скорпион“, трябваше да са заминали с боклука.

И все пак Крейвън твърдо вярваше, че хората рядко правят онова, което се изисква от тях. Разсъждаваше, че почистването е първото, което не се прави. След не повече от два часа Хамилтън се обади. Крейвън излезе прав. Из цялата лаборатория имаше купища хартия и заровени в тях се намираха акустични записи от две седмици, включително осем отделни експлозии или сериозни смущения през шестте дни без контакт със „Скорпион“. Но смущенията можеха да са предизвикани от почти всичко, включително взривове от незаконно търсене на нефт, а такива звуци кънтяха из Северния Атлантик доста редовно. И можеха да са дошли почти отвсякъде, от всяка посока.

С единствения комплект записи Крейвън не можеше да определи географското положение на взривовете. За да го направи, му трябваха три различни записа от три различни хидролокатора, разположени в три различни точки. Тъй като нямаше данните за точно определяне, Крейвън тръгна по обратния път, като нанасяше на графика времената на експлозиите според известния маршрут и скорост на „Скорпион“. Получи осем позиции в средата на океана, където предполагаше, че би се намирала подводницата в момента на всяко от смущенията. Според батиметричните карти^[2] всичките осем обекта се намираха във води по-дълбоки от шестстотин метра, където подводниците не можеха да устоят и се смачкваха.

Въз основа на тези данни ВМС изпрати самолети във всичките осем точки. Пилотите търсеха плаващи отломки и нефтени петна. Не откриха нищо. От липсата на отломки не можеха да се направят никакви изводи, като се има предвид дълбочината. На Крейвън му трябваха още данни. Търсенето на хидролокационни доказателства продължи.

Отделно от усилията на Крейвън Уилтън Харди, главният учен в елитен екип специалисти по акустика във Военноморската изследователска лаборатория, първостепенното съоръжение на ВМС за подводни изпитания във Вашингтон, намери следващата улика. Знаеше, че ВВС имат два хидролокатора близо до Нюфаундленд, за да проследяват подводните сътресения от ядрените изпитания на руснаците. Единият се намираше близо до полуостров Арджентия.^[3] Другият — на 200 мили от него.

Харди изпрати за записите, като знаеше, че се цели много далече. И двата хидролокатора на ВВС се намираха толкова далече от Азорските острови — последното известно местонахождение на „Скорпион“, — колкото изобщо можеха да се намират подслушвателни устройства, без да са извън Северния Атлантически океан. А и точно между хидролокаторите и пътя на „Скорпион“ се намираше най-голямата планинска верига на земята — подводния средноатлантически хребет. Планините бяха достатъчно големи, за да спрат повечето звуци от Азорските острови.

Разбира се, на пръв поглед записите на ВВС бяха безполезни. Не се виждаха никакви драматични пикове, както бяха регистрирали в лабораторията на Канарските острови. Но на Харди му се струваше, че ако се вгледа достатъчно силно, ако може би погледне малко отстрани, май ще види нещо. Наложи записите от Канарските острови върху тези от Арджентия.

Там бяха, почти изцяло скрити в локалните шумове — леки трепвания, които, изглежда, съвпадаха с по-драматичните пикове, уловени от лабораторията на Хамилтън. Харди се обади на Крейвън, който сега координираше цялата операция по акустично издирване към ВМС. Крейвън реши да се убеди, че записите от Арджентия не са нито съвпадение, нито фантоми.

Ако пиковете от Арджентия бяха излишен шум, то вероятно графиките щяха да очертаят стотици или хиляди мили встрани от относително тясната ивица в океана, следвана от „Скорпион“. Но ако новите данни сочеха към някой от осемте пика, доловени при Канарските острови по дължината на онази тясна ивица, то акустичните съвпадения почти сигурно щяха да бъдат валидни.

Харди направи откритието първи. Там, точно по курса на „Скорпион“, се виждаше експлозия, достатъчно силна, за да разкъса стоманен трюм и да изпрати наводнената подводница на дъното.

Не можеше да се разбере какво е предизвикало експлозията. Но 91 секунди по-късно започваше поредица от далеч по-силни гръмове и нямаше съмнение за произхода им. Крейвън и Харди бяха убедени, че това трябва да са имплозии, виковете на агонизиращата подводница, която се смачква, отсек след отсек, под натиск, почти равен на този от 250 кг тротил.

Хората в подводницата може и да са оцелели след първоначалната експлозия, ако, разбира се, този звук идеше от „Скорпион“. Може и да са живели достатъчно дълго, за да видят как стените се гънат навътре, но с това всичко би свършило. Никой не би могъл да оцелее след първата имплозия. Ударът от нея би сплескал кърмовата и носовата секция през центъра на подводницата като модел от хартия, смачкан от предната и задната страна с едно силно плясване на ръцете. Адската горещина и ударът биха убили всеки на борда за по-малко от една стотна от секундата. Хората би трябвало да са мъртви дори още докато океанското налягане продължава да мачка „Скорпион“: втора имплозия четири секунди след първата, последвана от друга след пет секунди, след това след две секунди, след още три секунди, след седем секунди и още, и още. Три минути и десет секунди след първата експлозия и всичко би трябвало да е свършило. Три минути и десет секунди унищожение, преди океанът изведнъж да замълчи.

Записани само осемнадесет часа след като екипажът на „Скорпион“ беше изпратил съобщение, че си тръгва за дома, ударите означаваха, че подводницата е успяла да измине по-малко от 400 мили към Норфолк.

Изминаха четири дни от обявяването на „Скорпион“ за изчезнала. Крейвън се обади на командващия военноморските операции, за да му каже, че навярно „Скорпион“ е загубена завинаги. Мурър не беше готов да чуе това. Не възнамеряваше да казва на семействата на хората от екипажа и на страната, че няма надежди заради няколко леки, почти незабележими отклонения върху лист хартия. Фактът, че те възникват в място, което се намира точно на пътя на „Скорпион“, в момент, когато се очакваше тя да бъде там, можеше да го убеди само да обяви мястото за „район от особен интерес“. След това изчака, за да види дали някой от самолетите, корабите и подводниците ще донесе още нещо.

Контраадмирал Бешъни, командващ подводните сили, започна да изпраща всички запитвания от пресата към Крейвън. Но ученият остана под строга заповед да избягва думата „загубена“, а дори и намека за смърт. Едва след още шест дни без знак от „Скорпион“ Бешъни и Мурър се принудиха да приемат, че Крейвън и Харди имат право. На 5 юни Мурър обяви, че „Скорпион“ е „вероятно загубена“. Няколко часа по-късно секретарят на ВМС официално обяви капитан Слатъри и останалите деветдесет и осем офицери и членове на екипажа за мъртви.

Но „Скорпион“ все още липсваше. Без да огледат останките от подводницата, ВМС никога нямаше да знаят какво се е объркало. Без такава информация ядреният подводен флот щеше винаги да работи със страха, че някаква фатална грешка, нещо недогледано би могло да предизвика нова катастрофа. Без доказателство, че хората от екипажа са мъртви, независимо от логиката и наличната информация, семействата им никога нямаше да се отърсят от мисълта, че хората може би са заловени и са живи навярно в някой съветски затвор.

Така започна втората фаза на търсенето. Сега Крейвън и екипът му трябваше да намерят „Скорпион“ и да разберат какво я е унищожило. Той отново насочи вниманието си към ехолокаторите.

Мястото на първата експлозия — наречено сега „точка Оскар“ — отбелязваше началото на търсенето. Но така пак не се стигаше до подводницата. Термалните слоеве във водата може да са изкривили звуците от „Скорпион“ по пътя им към Канарските острови и към хидролокаторите на Арджентия. Крейвън изчисли, че за всяка от точките, нанесени на картата по триангулачните данни е възможна грешка от десет мили.

Също водата в точка Оскар беше дълбока 2 мили. „Скорпион“ би трябвало да е спряла да имплодира на около две хиляди метра, преди да падне на дъното, прекъсвайки акустичната следа. В зависимост от скоростта й, от посоката и от силата на имплозията и разположението на кърмовите стабилизатори може да се е отклонила на много мили.

Всичко това означаваше, че подводницата може да е навсякъде в кръг от 20 мили или една обширна, непозната вселена. А изкуството на дълбоководното търсене все още се намираше в прощъпалника си.

В началото на търсенето на „Скорпион“ Крейвън имаше далеч по-малко данни, отколкото при издирването на руската подводница в Тихия океан. ВМС решиха да изпратят кораб, който да огледа района около точка Оскар. Не мислеха да изпращат „Халибът“ — тя беше проектирана за секретни задачи, а и нямаше нужда да се крие фактът, че търсят подводница, защото руснаците лесно можеха да прочетат за нея в американските вестници.

Затова ВМС изпратиха „Мизар“ — един кораб за океанографски проучвания. Дълъг 81 метра, бившият снабдителен кораб за полярните райони беше преобразуван на изследователски в началото на стремежа на ВМС към дълбокото след „Трешър“. За тази мисия щеше да се намира под ръководството на екипа на Харди във Военноморската изследователска лаборатория, където беше и базиран.

„Мизар“ носеше две камери на въже, по-изостанала версия на рибите на „Халибът“, и с тях щеше да започне бавното, трудно проучване на океанското дъно. Ръководител на издирването бе Честър „Бък“ Бюканън, цивилен океанограф и старши учен към Военноморската изследователска лаборатория.

Когато тръгваха, Бюканън знаеше, че им предстои дълго търсене. Ако лази с два възла, „Мизар“ щеше да се нуждае от месеци, за да обхване района. Но капитанът беше бачкатор по природа — нисък, набит и добронамерено войнствен. Остави си брада, остра и тънка, от деня, в който корабът напусна пристанището, като обяви, че ще я обръсне единствено след като намери плячката си.

Без да прекъсва контакта с Харди и Крейвън, които преглеждаха акустичните трохи, Бюканън започна да прави кръгове около точка Оскар, но намираше единствено богати на желязо метеорити. По указание на ВМС „Мизар“ започна да претърсва територията западно от точка Оскар. ВМС смятаха, че тъй като „Скорпион“ се е движила на запад към Норфолк, то това е най-добрата посока за търсенето.

Междувременно Крейвън се захвана да търси още информация, всичко, което би помогнало да насочва „Мизар“ от брега. Опита да нанесе на картата всяка имплозия с надеждата, че ще открие докъде е пътувала „Скорпион“, преди да заглъхнат последните звуци от загубата й.

Намери много повече.

Картата на Крейвън сочеше, че „Скорпион“ не е пътувала на запад в последните си мигове. Изчисленията показаха най-изненадващо, че тя се е движила на изток, назад към Средиземно море. Може би тя би се обърнала, ако бяга от друг съд, но от разузнаването вече казаха на Крейвън, че са напълно сигурни, че руснаците нямат участие. Трябва да е било друго.

Ученият отиде направо в командването на подводниците при Бешъни. Имаше въпрос: „Какво би накарало една подводница да се движи в погрешна посока?“

Крейвън зададе същия въпрос на няколко капитани и адмирали. Всеки път получи еднакъв отговор.

Една подводница се обръща на 180 градуса, когато се активира торпедо, ако е все още на борда, и на това подводничарите му казват „горещо пускане“. Подводницата се обръща, защото така се включват обезопасителните устройства на торпедото и го изключват. Същите обезопасителни устройства не позволяват на торпедата да завиват и да взривяват подводниците, от които са изстреляни.

„Скорпион“ носеше торпеда, заредени и готови за най-лошото, както правеха всички многоцелеви подводници от Студената война. Имаше четиринадесет торпеда „Марк 37“, седем „Марк 14“ и две „Марк 45 Астор“ с ядрени глави. Горещите пускания бяха особено чести при торпедата „Марк 37“ и ако е имало такова нещо, Слатъри е щял да даде нареждане „пълен надясно“ в момента, в който от торпедната зала съобщят за проблема. Всеки капитан би го сторил — този маньовър е едно от нещата, които се набиват в съзнанието на подводничарите, докато реакцията се превърне в обикновен рефлекс. Всъщност „Скорпион“ беше оцеляла от горещо пускане през декември 1967 г., шест месеца преди да изчезне, точно защото Слатъри спазил стандартната процедура.

Според Крейвън причината се криеше тук. „Скорпион“ е пътувала на запад, което означава, че нещо се е объркало при някое от торпедата. По някакъв начин се е активирало. И по някакъв начин е избухнало.

Крейвън започна да рови. Научи, че имало неизправност на бордовото контролно оборудване, което лесно може да задейства горещо пускане. Научи също, че торпедата, както и почти цялото останало оборудване на борда, се проверяват, когато подводниците тръгват за дома.

Една от любимите максими на Крейвън беше, че „ако нещо може да бъде монтирано обратно, то ще стане“. И в този случай се оказа вярна. Няколко подводници бяха съобщавали за горещи пускания в резултат на обратно монтирани електропроводи към контролното оборудване. Проблемът бе станал толкова обичаен, че командващият Атлантическия флот издаде предупреждения.

С тази известна неизправност и акустичните данни на Крейвън му се струваше, че съдбата на „Скорпион“ е била предрешена. Подводницата се е борила с горещо пуснато торпедо вероятно след като някой е разменил кабелите по време на тестовете. Само дето завоят на изток е закъснял твърде много. Логиката, фактите — всичко пасваше. Крейвън беше убеден.

Оставаше само един проблем: почти никой друг не се съгласяваше с него. Специалистите по хидролокация, специалистите по торпедата, командирите на подводници, всички слушаха как Крейвън поднася надълго теориите си, фактите и логиката, с извисяващ се и падащ глас, сякаш рецитиращ Шекспиров монолог, макар и подчертан със собствените му максими на дълбоките води. Но никой — от командващия военноморските операции до долу — не мислеше, че Крейвън е прав.

Харди, специалистът-акустик от Военноморската изследователска лаборатория, беше убеден, че Крейвън вижда твърде много в акустичните данни и преследва духове. Според него единственото, което се е обърнало на изток към Средиземно море, е призрачната следа на Крейвън. Доводите му породиха някои съмнения у Крейвън. Освен това именно лабораторията на Харди ръководеше „Мизар“ и Крейвън трябваше да намери подкрепа, за да накара кораба да се обърне и да започне търсенето на изток. Отношенията му с лабораторията не бяха добри. Като директор на Проекта за дълбоководни системи бе задигнал един от бисерите, с които лабораторията се гордееше, батискафа „Триест II“, за да си помага с него при разработването на миниподводницата NR-1 на Рикоувър.

Офицерите, които отговаряха за безопасността на торпедата в Управлението за оръжейните системи, скоро се присъединиха към групата на отричащите. Твърдяха, че е невъзможно горещо пуснато торпедо да детонира вътре в подводницата. Настояваха, че за да има детонация, е необходимо бойната глава да се удари с максимална скорост в предмет и да спре да се движи при удара. Тогава и само тогава би избухнало. Командирите от Управлението за оръжейните системи имаха подкрепата на Бюрото по корабоплаване. Уолтър Дицен младши, висш служител във ВМС, също изпитваше силни съмнения. По време на горещите дебати никой от мъжете не забрави, че търсеха своите мъртви.

И все пак в един момент, в опит да развесели нещата, Дицен се обзаложи с Крейвън на бутилка шотландско уиски „Чивас Регал“, че греши. Командирите на подводници стояха на страната на Дицен. „Мизар“ вече бе намерил някои примамливи улики в страната на точка Оскар откъм Норфолк. Намериха се три неща, които биха могли да са от „Скорпион“: къс огъната тръба, нещо като дамски чадър и въже, завързано в „маймунски юмрук“ — подобния на топка възел, който моряците връзват на далечния край на швартовото въже, за да е по-лесно хващането му на кея.

Възникнаха спорове дали вързаното на възел въже, което „Мизар“ намери, е вързано в американски стил, или в стила, предпочитан от италианските ВМС, но чадърът, смятаха офицерите, трябва да е от екипажа на „Скорпион“. Бяха спирали по пристанища, нали? Това би могло да е нечий сувенир или подарък за жена у дома. Щяха да изминат месеци, преди биолозите на ВМС да обявят, че онова, което изглежда като чадър, е всъщност живо, едно от многобройните странни създания, които живеят на океанското дъно.

Все пак предвид сведенията от „Мизар“ и силните съмнения около себе си, дори Крейвън започваше да се пита дали не греши, дали не „пуши опиум“, както обичаше да се изразява. Но пък може би единствено той бе прав. Нямаше проблем да вярва и в тази възможност и затова продължаваше да рови. Уговори да спуснат от кораб малки експлозивни заряди в точка Оскар. Като сравнява акустичните сигнали оттам със сигналите, стигнали до Норфолк, щеше да разбере веднъж завинаги дали експлозията в този район може да създаде ехо — ехолокационни призраци, — което според твърденията на останалите не беше възможно.

Гордън Хамилтън долетя в Норфолк от Канарските острови за този случай. Двамата мъже се настаниха в гола тухлена стая в една от контролните станции. Там щяха да чакат цял ден и цяла нощ, и целия следващ ден, докато контролните заряди се чуят до брега.

При първия и втория опит зарядите бяха твърде слаби и нито един от акустичните сигнали не стигна до Норфолк. На Хамилтън и Крейвън им писна от студени сандвичи, голи стени и празна стая, от спането на пода и от самите тях. Изчерпали бяха репертоара си от служебни теми. Крейвън дори свърши запаса си от максими за морето.

Започна да прави лицеви опори. Напоследък си запълваше времето, останало между двете търсения на подводници, проектирането на NR-1 и управлението на програмата за морската лаборатория, с участие в програмата за обучение към Кралските канадски военновъздушни сили. Вече можеше да прави по осемдесет лицеви опори наведнъж. И го доказа няколко пъти, преди сигналите от експлозивите най-после да стигнат до Норфолк.

Стигнаха без ехо. И когато Крейвън и Хамилтън рекалибрираха сигналите от „Скорпион“ с новите данни, разбраха, че не само подводницата се е движила на изток, но и че се е движила по-бързо, отколкото Крейвън беше предполагал.

Той се върна към торпедната теория. Но се нуждаеше от повече сведения.

С типичния си драматизъм Крейвън уговори пресъздаване на трагедията. Трябваше му симулатор на подводница, а също и капитан Робърт Р. Фаунтин, бившия командир на „Скорпион“, преместен от подводницата малко преди тя да се отправи на последната си мисия.

Поставиха Фаунтин на руля на симулатора и един компютър бе програмиран да отчита заповедите му при пресъздаването на различните възможни причини за загубата на „Скорпион“. По този начин провериха десет различни сценария, но и десетте не създадоха съответстващи акустични сигнали. След това екипът на Крейвън помоли Фаунтин да направи едно последно нещо. Не казаха нищо за евентуална експлозия на торпедо, а само, че Фаунтин се движи към дома с 18 възла в час, и оставиха той да си избере дълбочина. Крейвън след това го помоли да провери торпедата. Екипът почака десетина-петнадесет минути, като даваше възможност на Фаунтин да остане спокоен. След това биха тревога.

— Горещо пуснато торпедо в торпедното отделение.

Без да мигне, без да чака, без да задава въпроси, Фаунитин заповяда:

— Пълен надясно.

Ето го. Завоят, който според Крейвън беше изпълнила „Скорпион“.

Почти към края на симулирания завой на Фаунтин — може би след половин минута или повече след заповедта му — в симулатора викнаха:

— Експлозия в предното торпедно.

Същата информация беше подадена и в компютъра, който започна да регистрира наводняване.

Фаунтин отговори с безкраен поток от заповеди: „изхвърли баластната вода“, „осигури херметичност“, „повиши скоростта“. Направи всичко, което би се изисквало от един капитан на подводница. И все пак въображаемата подводница продължи да се наводнява и да слиза към дъното. Точно 90 секунди, след като Крейвън обяви експлозията, тя премина 610 метра — дълбочината на смачкване — и компютърът регистрира имплозия. Някой от персонала обяви това с една дума: „бам“.

Симулираната имплозия възникна точно една секунда по-рано от записаното време от 91 секунди между експлозията на „Скорпион“ в точка Оскар и първата имплозия под мачкащото налягане на океана.

Крейвън го побиха тръпки, когато видя резултатите. Той и няколкото присъстващи на теста вече бяха почти сигурни, че са пресъздали загубата на „Скорпион“. Никой не каза това на Фаунтин. Никой не му съобщи, че може би току-що бе възпроизвел действията, довели до смъртта на хората, които някога командваше. Може би не се налагаше да му го казват. Той излезе от симулатора, без да задава въпроси, без да казва нищо.

Състраданието на Крейвън към Фаунтин и екипажа на „Скорпион“ не можеше да намали ентусиазма му. Като детектив беше намерил две нови улики и бързо отиде с тях при адмиралите Чейд и Бърнард А. Клари, заместник-председателя на военноморските операции. Вече дори и те започваха да се интригуват от детективската работа на Крейвън, но не можеха да бъдат убедени. Същото се отнасяше и за Службата по оръжейните системи, която продължаваше да настоява, че не е възможно едно торпедо да избухне на борда на подводницата.

Никой не беше подготвен да приеме ужасната истина, че ВМС са отговорни за смъртта на тези деветдесет и девет души. Крейвън разбираше нежеланието им, разбираше колко трудно е за адмиралите да приемат, че вината за грешката, отнела живота на толкова много хора, е донякъде и тяхна. И двамата адмирали бяха живели във времето, когато смъртта на борда на подводниците беше нещо обичайно. И двамата бяха ветерани от дизелите през Втората световна война, но тогава смъртта идваше от врага, а не от своите. Чейд може би се противеше повече и нищо чудно. Като млад офицер на „Граулър“ (SS-215), Чейд беше опитал за първи път какво значи да командваш, докато неговият скипер лежеше ранен на палубата на подводницата. Командир Робърт Гилмор издаде последна заповед на младия Чейд да потопи рязко „Граулър“ в отчаян опит да избяга от японски торпеден кораб и да го остави проснат на палубата. Чейд се подчини.

Въпреки нежеланието на адмиралите Крейвън не мислеше да се предава, щом вече беше убеден, че има достатъчно информация, за да намери „Скорпион“ и да докаже какво я е унищожило. Започна да съставя карта на океанското дъно, като използваше теоремата на Бейс за субективната вероятност, същата алгебрична формула, която бе използвал в търсенето на водородната бомба.

Малко от офицерите, ангажирани в търсенето на „Скорпион“, знаеха за Паломарес. И когато Крейвън свърши с обясненията си за това, че ще използва система с обзалагания в стил „Лас Вегас“, за да включи в данните си стойността на предчувствието, някои от оперативните командири сметнаха, че съвсем се е побъркал. Крейвън се опита отново да обясни, че Бейс, изглежда, черпи от знанията, които дори специалистите не винаги осъзнават, че имат. Командирите останаха силно скептични.

И все пак Крейвън не се предаваше и поиска от група специалисти по подводниците и спасяванията да се обзаложат за вероятността всеки от различните сценарии да може да обясни причината за загубата на „Скорпион“. За да запази интереса и да няма разлика от предишните басове, хората се обзалагаха на бутилки „Чивас Регал“.

Възможно беше „Скорпион“ да е слязла до дъното със скорост от 30 до 60 възли. Неговите специалисти по подводниците се обзаложиха, че подводницата е слязла със скорост от 40 до 45 възла.

След това от специалистите бе поискано да се обзаложат дали смятат, че „Скорпион“ е опитвала да изключи горещо пуснато торпедо и затова е завила на изток. Около 60 процента от залозите бяха в полза на торпедната теория. Изглежда, Крейвън печелеше привърженици.

При третия кръг от басове специалистите избираха пътека на спускането. В най-добрия случай „Скорпион“ можеше да се е придвижвала 2 метра напред за всеки тридесет сантиметра спускане, а в най-лошия да е слизала право надолу. Залозите бяха в полза на придвижване напред с 90 сантиметра до метър и двадесет за всеки тридесет сантиметра надолу. Това означаваше, че „Скорпион“ трябва да е изминала 6 до 8 мили след първата експлозия.

Когато приключиха с обзалаганията и Крейвън седна, за да чертае карта на вероятностите, изчисленията бяха станали толкова сложни, че се наложи да наеме отново групата математици, помагала при водородната бомба. Те стигнаха до заключението, че „Скорпион“ се намира източно от точка Оскар, на 400 мили от Азорските острови, на края на Саргасово море .

Години по-късно математиците щяха да напишат книга въз основа на работата си с Крейвън, наречена „Теория на оптималното търсене“. Американската брегова охрана щеше да приеме метода за търсене и спасяване, а ВМС щяха да използват тълкуванието на Крейвън на теоремата на Бейс, за да помогнат на Египет да намери потънали оръжия в Суецкия канал. Но при търсенето на „Скорпион“ военноморските офицери само клатеха глави над акустичните сведения на Крейвън и неговата карта на вероятностите. Ученият може и да беше убеден, че „Скорпион“ лежи по на изток, но „Мизар“ беше намерил трите парчетии на запад и именно там ВМС искаха да продължат търсенето.

Седмиците отминаваха. Крейвън чакаше, като почти всяка вечер си разменяше вести с Бюканън. Към края на август нямаше нито едно ново откритие и радостта сред ВМС от предполагаемия чадър и възела „маймунски юмрук“ поугасна. Към септември всички вероятни места между точка Оскар и Норфолк бяха почти отписани. През октомври времето започна да се влошава толкова много, че ВМС решиха да прекратят издирването към края на този месец.

Но „Мизар“ все още не беше търсил на изток. И никога не бе влизал в района, който сочеше Крейвън. Бюканън вече бе пуснал голяма брада и искаше да обърне „Мизар“ на изток за последен път.

Почти в мига, в който корабът премина на изток от точка Оскар, дългообхватният му хидролокатор откри желязо, и то в големи количества. „Мизар“ се впусна напред под пълна пара, подмина най-вероятната точка според Крейвън и спусна камерите си за нов оглед. Откри единствено пълна с руда скала.

Това беше то. Краят. Чейд и Клари не можеха да поемат повече разочарования. Време беше да наредят на Бюканън и „Мизар“ да се прибират.

Бюканън, войнствено настроен и упорит както винаги, отказа да приеме решението им. Изпрати съобщение до Крейвън.

— Можеш ли да уговориш ВМС да ни остави още един месец, или две седмици, или поне седмица? Кажи им, че трябва да калибрирам района за бъдещи операции.

Крейвън знаеше, че там нямаше нищо повече за „калибриране“. Знаеше също, че ако Бък Бюканън иска да остане още, това означава само едно. Океанографът щеше да закара кораба в точката, посочена от Крейвън и хората му. Крейвън отиде при адмиралите и започна да смесва скорострелно логиката си с молби. Когато свърши, беше спечелил още две седмици.

Точно седмица по-късно Крейвън получи писмено известие от един ред от изследователския кораб: „Бюканън си обръсна брадата.“

Крейвън не се нуждаеше от тълкуватели. „Скорпион“ беше открита. Датата бе 29 октомври, почти пет месеца от деня, в който я обявиха за изчезнала.

„Мизар“ намери „Скорпион“ на около 220 метра или една осма миля от мястото, в което Крейвън, неговите математици и група специалисти, обзалагащи се на бутилки уиски, бяха казали, че ще бъде. Подводницата се намираше на три хиляди триста и петдесет метра под водата.

Спуснал камерите, „Мизар“ правеше снимки на „Скорпион“, полузаровена в тиня и пясък и разделена на две части, придържани едва-едва от малко парче метал. Предната част на машинното отделение беше имплодирала и се свила за частица от секундата като телескоп в допълнителното пространство за двигателите.

Винтът и валът бяха отделени изцяло от трюма. Също и стабилизаторът. Близо до подводницата лежеше един секстант — вековен символ на мореплаването. Не се виждаха нито един навигатор, офицер или член на екипажа. Невъзможно беше да се надникне в подводницата, нито дори да се разгледа в детайли отвън. Въпреки че камерите на „Мизар“ се люлееха само на три-четири метра над „Скорпион“, снимките изглеждаха така, сякаш са правени в гъста мъгла.

Свикана беше следствено-съдебна комисия от седем военноморски офицери с председател контраадмирал Бернард Л. Остин, който беше водил и следствието при потъването на „Трешър“. В изявление за пресата от януари 1969 г. Военноморските сили обявиха, че след шестмесечно разследване следствено-съдебната комисия е стигнала до заключението, че трагедията със „Скорпион“ остава загадка, че причината не може да бъде „уточнена въз основа на наличните сведения“, и че не могат да се намерят „никакви неоспорими доказателства за нея“.

Естествено, ВМС отхвърляха за пред обществеността аварията с торпедото, като казваха: „Процедурите, използвани за работа с оръжието на борда, съответстват на установените мерки за безопасност.“ След това продължаваха с хвалбите, че от свидетелските показания може да се съди, че „от години не е имало аварии с торпедата в подводниците“.

Технически погледнато, ВМС казваха истината, но в такъв ограничен вид, че казаното се доближаваше повече до откровената лъжа. Всъщност, когато през 1993 излязоха по-подробните констатации на следствената комисия, се видя, че според нея трите най-вероятни причини за загубата на „Скорпион“ включваха аварии с торпедо.

На първо място в списъка стоеше теорията на Крейвън, че на борда на подводницата е имало горещо пуснато торпедо, навярно по причина на проверките от страна на екипажа преди пристигането у дома. Но след това комисията се отклоняваше от теорията му, че торпедото е избухнало на борда. Вместо това, смята, че: „Импулсивно и навярно повлиян от успешното изстрелване на горещо пуснато торпедо «Марк 37» през декември 1967 г., екипажът е освободил торпедото от тръбата, активирано за стрелба, и то е потърсило най-близката цел — «Скорпион».“

Комисията признаваше, че няма доказателства за удар от торпедо отвън, но разсъждаваше също, че около „Скорпион“ не се виждат парчета от торпедното отделение, които биха доказали, че експлозията е станала вътре в подводницата.

Бивши торпедисти от подводниците казват, че е почти немислимо екипажът на „Скорпион“ да се е паникьосал и да е изхвърлил активирано за стрелба торпедо. Инцидентът през 1967 г. е станал с торпедо, предназначено за учебна стрелба и снабдено само с учебна бойна глава без експлозив.

Комисията, изглежда, е изнамерила компромис във връзка със засекретените си констатации. Цитирайки Крейвън и акустичните му доказателства, тя стига до извода, че причината е в торпедото. Но спорното мнение, че експлозията е възникнала отвън, изглежда сякаш в съгласие с твърдението на Управлението за оръжеините системи, че е невъзможно горещо пускане на торпедо да доведе до експлозия на борда.

Също така в доклада се включват течове на газ, скъсани хидропроводи, пожар и други. Но само един от елементите в списъка говори за катастрофални резултати: авария с оръжие. Според бюрото това би довело до „загуба на плавателен съд“.

Към средата на 1969 г. ВМС разпоредиха провеждането на свръхсекретен опит за проучване отблизо на остатъците от подводницата и разкриване на мистерията. Интересуваха се най-много от торпедното отделение и торпедните люкове. Изпратиха „Триест II“ за оглед отблизо. Първото спускане бе проведено на 16 юли, само няколко дни преди астронавтите от „Аполо“ да стъпят за първи път на Луната.

— Господи, в какъв откачен свят живеем — мърмореше си Крейвън, докато стоеше на плаващата платформа, от която спуснаха „Триест“. — Мислим си, че правим технологично постижение точно толкова трудно и също толкова значително за хората, както онова с кацането на Луната, а сме единствените, които ще имат възможност да се насладят на тази операция.

Същата година „Триест“ направи девет спускания. Крейвън и капитан Хари Джексън, инженерът, помагал при изпитанията на „Трешър“, непрекъснато преследван от мисълта за разминалата му се смърт, наблюдаваха първото спускане от екрани на плаващата платформа. Виждаха, че няма следи от нападение, нито от торпеден удар отвън. Но нямаше и убедителни улики, от които да се разбере какво точно беше изпратило „Скорпион“ на дъното на океана.

Крейвън никога нямаше да спре борбата с последното късче от мозайката. Почти сигурен беше, че в „Скорпион“ е избухнало торпедо. Но как?

Изглежда, всичко щеше да спре там, без отговор на този въпрос, и семействата на мъжете от „Скорпион“ да се лутат сред кошмарите на експлозиите, несъществуващите битки и недоверието.

— Ние просто искахме отговор — заяви Барбара Бар Гилъм, загубила двадесет и една годишния си брат, Джоузеф Антъни Бар младши. — След аварията прикриха всичко.

Трагедията със „Скорпион“ бързо слезе от съзнанието на широката общественост, която вече беше засипана от видения за нощи с летящи куршуми, кървящи войници и сякаш безкрайна редица чували с тела във Виетнам. Семействата от „Скорпион“ можеха да останат завинаги терзани от съмнения, ако ВМС не бяха решили да отбележат неприятната петнадесетгодишнина от загубата на подводницата и не пуснаха изводите на следствената комисия и видеозаписи от потъналата й коруба.

По това време Крейвън беше на шестдесет и девет години и отдавна излязъл от ВМС. Сега активно участваше в разработването на нов вид земеделие в Хавайските острови. Вестник „Чикаго трибюн“ отпечата статия за документите и ролята му за използването на торпедната теория, за да намери „Скорпион“. Едва когато тази статия излезе в печата, Крейвън получи онова, което според него представлява последното късче от мозайката.

Всичко се разигра сякаш в последната глава на детективски роман. Статията в „Трибюн“ достигнала до масата на Чарлс М. Торн, работил като технически директор на Инженерния център за изпитване на оръжията към Военноморската торпедна станция в Кийпорт, Вашингтон. Като видял името на Крейвън, Торн вдигнал телефона и позвънил.

Двамата не се познаваха. Никой от тях не знаел за другия по време на дългото търсене за „Скорпион“ и години след това. И все пак имаха много общи черти. Торн също беше имал основания от доста време да се опасява, че за смъртта на „Скорпион“ е виновно торпедо. През лятото на 1968 г. той бил главен инженер в лабораторията в Кийпорт, натоварен със задачата да изпитва торпедата и компонентите им. Работил беше там двадесет и пет години и когато се обади на Крейвън, вече беше пенсионер от 12 години. През цялото това време бе пазил информация за „Скорпион“, която смяташе, че не може да бъде казана на никого заради правилата за секретност. Сега инженерът потърси учения.

Торн запита Крейвън дали не е виждал засекретен документ, изпратен през средата на май 1968 г. до отдела, преименуван на Управление по военноморските оръжия. Писмото описвало отказ при изпитанията на една батерия „МК-46“, разработена да захранва торпедо „Марк 37“ — бързоподвижно оръжие, смятано за първостепенно при борба със съветските подводници. Ставаше дума за предупреждение, изпратено от изпитателната лаборатория до завеждащия това управление контраадмирал Артър Грала. После Торн описа съдържанието му. Знаеше го доста добре, защото самият той бе написал предупреждението, макар то да било прегледано и подписано от капитан Джеймс Л. Хъникът, началник на станцията и отличил се командир на подводница през Втората световна война, който не беше вече между живите.

В предупреждението лабораторията съобщаваше, че една акумулаторна батерия за торпедо избухнала в пламъци по време на вибрационни изпитания по вина на дребна диафрагма от станиол, която струвала центове. Когато Торн предаваше това на Крейвън, новините, изглежда, правеха паралел с откритието, че отказ на евтини гумени уплътнителни пръстени бе причинил експлозията на космическата совалка „Челинджър“. Дълги около метър и 40 сантиметра широки, батериите на торпедата „Марк 37“ се закрепяха с болтове на два-три сантиметра от бойните глави. И всяка бойна глава носеше към 150 кг мощни експлозиви.

Предупреждението от лабораторията препоръчваше всички батерии от тази партида „да бъдат снети от служба при първа възможност“ и че в пробната батерия при изпитанието е генерирана достатъчна горещина, „която води до риск от нагряване и задействане на бойна глава и загуба на подводница“.

Това писмо е било най-острото от всички, подавани от тази лаборатория, и единственият случай през дванадесетгодишната й история, когато е давала предупреждения за вероятност от отказ с възможни застрашаващи живота последствия. И именно заради силните си опасения инженерите накарали командира си да подпише предупреждението. Искали допълнителната категоричност.

„Скорпион“ е носила четиринадесет торпеда „Марк 37“ и била загубена дни след изпращането на писмото. Ужасени от възможната връзка, инженерите от лабораторията изрично питали Управлението по военноморските оръжия за носените от „Скорпион“ торпеда. ВМС водят регистри и пазят серийните номера на всички торпедни компоненти и на местата на зачисляването им. Един от лабораторните инженери си спомня да му е казано, че една от батериите, захранвала торпедо на „Скорпион“, била от същата партида, както батерията, избухнала в Кийпорт. (Други бивши инженери там казаха, че не си спомнят да са чували такова нещо.)

През следващите няколко години един от инженерите отправял искания за регистрите за батериите по линията на Закона за свобода на информацията с надеждата, че е възможно така да се отговори на въпроса веднъж завинаги. Но два пъти получил отговор, че такива регистри не са намерени.

И все пак Торн смята, че вероятната причина за загубата на „Скорпион“ е избухване на бойната глава поради прегряване, и убеждението му се засилило, след като прочел, че Крейвън е стигнал до извода, че „Скорпион“ е претърпяла вътрешна експлозия на торпедо. Зашеметен бил от факта, че Крейвън не е виждал предупреждението от лабораторията. Торн винаги смятал, че секретното писмо е било показано на хората, проучвали аварията със „Скорпион“. Сега се оказваше, че от Крейвън и следствената комисия е укривана жизненоважна информация.

Торн поискал от Крейвън копие на видеокасетата с останките от „Скорпион“ и доклада на следствената комисия. След като ги видял, писал до Крейвън следното, заедно с анализа си:

„Дълги години агонизирам над въпроса какво още е можело да направим, за да предотвратим тази трагедия. Хората, които правиха изпитанията, работниците и другите инженери — всички се питахме това. Задавахме въпроси.“

След това Торн разказва на Крейвън, че най-лошите му страхове са оправдани от останките на „Скорпион“. На видеокасетата ясно се вижда, че горните люкове на отвора за зареждане на торпеда и аварийният капак липсват. И двата капака водят към торпедното отделение. И двата, пише Торн, биха могли да са изхвърлени от силна експлозия в торпедното, довела до масивно и неконтролируемо наводняване на подводницата.

Спокойно може да се каже, че отказът на батерията, заради който Торн написал предупреждението, е бил най-сериозният в тази лаборатория. Отказът по време на изпитанията възникнал в един съботен следобед, когато трима инженери — Джон Холман, Джон Гроблър и Робърт Тришел — подложили едната от батериите на силни вибрации. Тъкмо излезли от залата, в която се извършват изпитанията, когато страхотна експлозия разтърсила дебелата пет сантиметра врата от плътно дърво. Холман рязко я отворил и се втурнал вътре. Механизмът, който трябвало да тресе и клати батерията, почти не се виждал от синьо-зелени триметрови пламъци, стигащи тавана.

— Пожар! — извикал той, вземайки пожарогасител. Залата започнала да се изпълва с черен дим и пламъци. Двама техници липсвали. Холман застанал на ръце и крака и започнал да ги търси, докато противопожарните коли с писък се носели към лабораторията.

Химическите пожарогасители не успели да потушат огъня. Хората увили парцали около лицата си и започнали да демонтират все още горящата батерия от вибромашината. Тя избухнала и втори път, обливайки ги с разтвор на калиев хидроокис, от който бил приготвен електролитът. В тавана и стените се забили парчета.

Инженерите изнесли горящата батерия от сградата. Дебелият й стоманен корпус бил откъснат като фолио от станиол, а сребърното покритие по частите на вибромашината било частично разтопено. Веднага изтичали да се облеят под аварийните душове в лабораторията. След това тримата служители на лабораторията и трима пожарникари били спешно изпратени в болница за лечение от вдишване на дим и химически изгаряния. От лабораторията изпратили нареждане за изземване на тези акумулатори два-три дни след инцидента.

Подобен отказ на акумулатор в „Скорпион“ би могъл да причини експлозия на бойна глава, но предупреждението дошло твърде късно, за да се спасят подводницата и екипажът. Изразът „да бъдат снети от служба при първа възможност“ обикновено се възприемал като заповед за снемане на оборудване, когато подводниците се приберат в пристанището. Когато препоръката стигнала до Управлението по оръжията, „Скорпион“ или е била вече загубена, или на път за Норфолк, където са щели да извършат снемането.

Ако предупреждението е било предоставено на Крейвън веднага след аварията, е можело да се спестят месеци от търсенето на „Скорпион“. Вместо да сподели информацията обаче, Управлението по оръжията продължило да твърди, че подобна експлозия е невъзможна.

Ако следствената комисия е имала тази информация, може би е щяла да направи много повече за решаването на мистерията. Но в своя доклад тя определено е разчитала на изявленията от страна на Управлението за военноморските оръжия, че не е възможна детонация на борда.

Че предупреждението от лабораторията е стигнало до Управлението по оръжията, е сигурно. То е носело специален код за пренасочване от пощенската зала направо към бюрото на командващия. Освен това няколко седмици след откриването на разрушената „Скорпион“ един представител на Управлението по оръжията пристигнал в лабораторията в Кийпорт, извикал Торн в самостоятелна стая в друга сграда и го порицал, че в писмото включил предупреждения за нагряване на бойната глава и загуба на подводница.

Управлението имало достатъчно основания за дълбоки опасения във връзка с написаното от Торн — самото то беше създало условията за катастрофата, заобикаляйки собствените си процедури за безопасност. В усилията си да не изостава от исканията на подводния флот за торпеда, беше засилило производството на торпеда. Флотът отчаяно се нуждаел от достатъчно бързи торпеда, които да могат да настигат съветските подводници от клас „Голф“ и други нови класове, но производителите изпитвали ужасни затруднения с изграждането на компоненти, които да издържат на изпитанията за безопасност. Имало такова закъснение от непрекъснатите откази на акумулатори, че лабораторията в Кийпорт закъснявала най-малко два месеца с изпитанията за качество. Вместо да забави производството, Управлението по оръжията пускало торпеда с компоненти от партиди без никакви изпитания за безопасност. Това било явно нарушение на наредбите, според които трябвало да се проверяват три проби от всяка партида от сто акумулатора, преди някой от стоте да се зачисли на флотата. Пробите трябвало да се подлагат на дву или триседмични изпитания, при които се измерват устойчивостта им на сътресения, топлина, вибрации и всякакви други условия, възможни в една подводница. Едва след като пробите минат изпитания, Управлението по оръжията можело да допусне който и да е компонент на борда на подводницата.

Първоначално две фирми сключили договори за производство на акумулаторите и претърпели толкова много неудачи, че ВМС привлекли и трета фирма, която да опитала да компенсира проблемите с производството. Тази фирма така и не успява да произведе акумулатори, които да преминат изпитанията за безопасност, но поради недостига доставчикът експедира 250 от своите изделия във флота. Именно един от акумулаторите на тази фирма експлодира в лабораторията.

Всичките три компании имали проблеми заради опасни конструктивни дефекти на акумулаторите. Инженерите предупредили за това още при първите откази през 1966 г., повече от година преди катастрофалната експлозия, довела до последното и толкова силно предупреждение. През цялото това време повтаряли, че акумулаторите не са безопасни и препоръчвали промяна на дизайна.

Проблемът бил в начина на активиране. Парче сребърно фолио, което управлява движението на електролита в клетките на акумулаторите, бива разяждано с киселина, докато стане около седем хилядни от инча. Това се изисква, защото то трябва да се скъса под налягане и да позволи на акумулатора да захранва двигателя на торпедото при активиране на оръжието.

При типичното горещо пускане, както Крейвън смяташе, че се е случило, торпедото получава непреднамерен пусков импулс, който активира акумулатора и включва двигателя. Това състояние се открива лесно, тъй като въртящото се витло на торпедото предупреждава екипажа за необходимостта от незабавен завой на 180 градуса.

Отказът в лабораторията бил далеч по-изненадващ, защото в акумулатора не би трябвало да има достатъчно ток, който да включи двигателя или да развърти перката на торпедото. Напротив, случилото се с акумулатора в изпитателната лаборатория и причината за експлозията били много по-трудно откриваеми. В лабораторията установили, че когато подложат акумулатора на вибрации, електролитът бива изтласкан към тънката диафрагма със сила, достатъчна да разкъса частично фолиото. Това позволява в клетките на акумулатора да изтече електролит, достатъчен да предизвика прескачане на искри и прегряване. Точно заради толкова лесното разкъсване на мембраните прегряването оставало скрито дотогава, докато пламъци или експлозии помогнали да се определи почти пълната необезопасеност на конструкцията.

По време на вибрационното изпитание, описано от Торн в писмото, не се намеква за никакви проблеми до момента на избухване на батерията в пламъци. Ако същото се беше случило на подводница, напълно е възможно никой да не забележи нищо, освен ако не усети миризма на горяща изолация или не докосне торпедото и не почувства горещина. По това време може би ще остават само мигове до избухването.

„Ако не се установи, че торпедото се е нагряло, докато боята не почне да образува мехури и да гори — пише Торн до Крейвън, — може би няма да остане време за преместване на торпедото от стелажа и вкарването му в тръбата за изстрелване, преди бойната глава да се задейства от нагорещяването.“

Такъв инцидент би могъл да възникне при всяко от торпедата модел „Марк 37“ на борда на „Скорпион“ или пък на всяка подводница, оборудвана с такива. Присъствието на акумулатор от дефектна партида би увеличило риска, но конструкцията и бездруго съдържа риск. Възможно е диафрагмата на един или няколко акумулатора да се е разкъсала, докато торпедото е лежало на стелажа. Не е било необходимо някой да ги е изпитвал или вършил каквото и да е с тях. Вибрациите на подводницата биха били достатъчни.

Възможно е „Скорпион“ да е била изложена на повече рискове, отколкото всяка друга подводница. Изпитанията в лабораторията, довели до експлозията, трябваше да симулират обичайните вибрации, очаквани на борда на подводницата и при превоза на торпеда до нея — далеч по-слаби от сътресението, претърпяно от „Скорпион“ по време на инцидента през 1967 г., когато подводницата започнала да се върти като тирбушон. При повторение на същия инцидент всеки от акумулаторите би могъл да дефектира. Оръжейните специалисти казват, че ако се съди по описанията на екипажа, вибрациите по време на инцидента през 1967 г. далеч превишават спецификациите на военните във връзка с безопасността на батериите. Всъщност „Скорпион“ е имала откази два пъти. Потенциална възможност за повторение на вибрациите е имало, защото подводницата никога не е била вкарвана на необходимия ремонт. И е била изпратена в открито море с оръжие, за което Управлението по оръжията е знаело, че е с опасен дефект.

Въпреки това Управлението по военноморските оръжия изобщо не признава, че „Скорпион“ може да е била изложена на риск от детонация на торпедото или дори, че нейните торпеда е възможно да са захранвани от акумулатори с дефектна конструкция. Всъщност след загубата на подводницата Военноморският център за подводни системи в Нюпорт, Роуд Айлънд, енергично оспорва изводите на изпитателната лаборатория.

Управлението по оръжията също скрива информацията за дефектната конструкция на акумулаторите, дори след като друг акумулатор започнал да се нагрява на борда на подводница в Западния Тихи океан месеци след загубата на „Скорпион“. Екипажът на тази подводница докладвал, че акумулаторът на торпедото достигнал толкова висока температура, че трябвало непрекъснато да го обливат с вода, за да го охлаждат. Водата се превръщала в пара. Нямали избор, освен да продължават да го обливат, докато го заредят в тръбата за изстрелване и го изхвърлят.

Накрая, около година след потъването на „Скорпион“, Управлението по военноморските оръжия поръчало нова конструкция на акумулаторните батерии. В новата система диафрагмата от тънко фолио била заменена с две по-здрави. При новата конструкция двете диафрагми можели да бъдат разкъсани само механично, чрез пробождане с шип, и опасността от запалване и експлозия на акумулатора от вибрациите на подводницата била отстранена.

Всички писмени свидетелства за предупреждението от лабораторията в Кийпорт, както и самото предупреждение, изглежда, липсват. Би трябвало копия на писмото на инженерите да се намират в административните служби на Военноморския инженерен център за подводни бойни действия, или в бившата Военноморска торпедна станция в Кийпорт, както и в Управлението по оръжията, но при едно наскоро отправено искане по силата на Закона за свободата на информацията за копие от писмото от двата адресата се получи отговор, че няма сведения за такова писмо, нито пък за унищожаването му — нещо, което също е трябвало да се отбележи, ако предупреждението се изважда от архивите.

И все пак, след като чуха разказа на Торн, Крейвън и някои командири на подводници и оръжейни специалисти отново разглеждат провала със „Скорпион“. Крейвън е гневен за това, че Управлението по оръжието не е разкрило информация за пожара.

— Обществото и пресата, както и редица други хора смятат, че тази организация е въвлечена в прикриване, ако тя така решително отрича нещо подобно — казва той.

Предвид новите факти Крейвън разработва теорията, че викът, накарал капитанът на „Скорпион“ да направи онзи последен завой, навярно е „Горящо торпедо“, а не „Горещо пуснато торпедо“.

Честър М. Мак, управлявал „Лапон“ при търсенето на потъналата „Скорпион“, твърди, че никой капитан не би си губил времето да иска допълнителна информация, преди да изпълни незабавен завой на 180 градуса.

— „Горящо торпедо“. Това може да означава само едно. Каквото и да става, по дяволите, то е в торпедното помещение — казва Мак.

След години на убеждаване, че греши, че не е възможно едно торпедо да детонира на борда на „Скорпион“, Крейвън вече е убеден, че притежава може би последното късче от мистерията, която беше започнал да решава преди повече от четвърт век.

Мистерията продължава да се разкрива. През 1998 г., почти пет години след като ВМС публикуваха доклада от следствието, почти пет години след първия разговор между Крейвън и Торн, ВМС публикува доклад от 1970 г. от друга Техническа консултантска група, свикана малко след пенсионирането на Крейвън. Нейната задача била да прегледа снимките и данните, събрани от „Триест“ при деветте спускания до „Скорпион“. Докладът е бил завършен само година след като следствената комисия е приключила работата си, но не е допускан до публикуване и до семействата на хората от „Скорпион“ дори и след публикуването на доклада на следствената комисия, независимо че в него дори се отричат конкретни изводи на същата комисия.^[4]

Тази консултантска група отхвърля извода на следствената комисия, че „Скорпион“ вероятно е унищожена от външна експлозия на торпедо, изстреляно и върнало се към нея. Отрича и възможността „Скорпион“ да е разрушена от експлозия на торпедо вътре. Все пак авторите на доклада очевидно не са разполагали с информацията за отказите на торпедните акумулатори в лабораторията в Кийпорт. Разбира се, Крейвън, Торн и някои капитани на подводници смятат, че много от фактите, използвани, за да отхвърлят теорията за торпедото, всъщност я потвърждават.

В доклада на групата не е направен никакъв опит за обяснение защо „Скорпион“ е намерена точно там, където Крейвън бе казал, ако капитанът е направил завой, за да се бори с онова, което е сметнал за горещо пуснато торпедо. Вместо това ВМС се бяха върнали на спора за значението на акустичните следи, които Крейвън и екипът му бяха следвали до гроба на „Скорпион“. Въпреки че подробностите по търсенето на подводницата и съществено важната роля на Крейвън са разказани във втори доклад, разсекретен от ВМС по същото време, анализът от 1970 г. се основава в силна степен на уверенията от Управлението по военноморските оръжия, че „Скорпион“ не може да е претърпяла авария с торпедо. Накратко казано, групата е основала изводите си на изявленията от същия отдел на ВМС, който е укрил важна информация от следствената комисия и от екипите за търсенето.

По времето на написване на втория доклад аргументите на Управлението по оръжието са променени. Вместо да настоява, че торпедото не може да избухне на борда на подводницата, управлението насочва вниманието си върху визуалната информация, събрана от „Триест“: от външната страна торпедното отделение изглежда непокътнато, но акумулаторната яма е до голяма степен разрушена. Снимките от „Триест“ показват, че всичките три люка, водещи от торпедното през корпуса и към предната аварийна шахта, капакът на аварийната шахта и капакът за зареждане на торпеда липсват. („Триест“ не можа да вкара камери вътре в торпедното отделение, за да провери за вътрешни увреждания.)^[5]

Както се посочва в доклада:

Най-логичното място за вътрешна експлозия, която да доведе до загубата на подводницата, би било торпедното отделение. Все пак фактите сочат, че то е по принцип незасегнато… Възможно е експлозията на едно торпедо да разкъса корпуса в областта на кила и да доведе до загубата на подводницата и затова е необходимо да се вземе предвид и тази вероятност. Все пак специалистите от Управлението по военноморските оръжия заявяват, че избухването на едно торпедо може да предизвика сродни избухвания в останалите. Ако е избухнало повече от едно торпедо, кърмовата секция би била значително разрушена с проявление като външна деформация. Деформация с такъв характер няма във видимата част, нито пък се забелязват деформации, показващи експлозия в торпедна тръба. Смята се, че няма вероятност от вътрешна експлозия в предното помещение.

Поради този аргумент Техническата консултантска група отхвърли и симулираното възпроизвеждане на загубата на „Скорпион“, извършено от Крейвън и Фаунтин.

Все пак Крейвън и още няколко оръжейни специалисти смятат, че аргументите на Управлението по оръжията съдържат дълбоки недостатъци и че ако управлението е казало на следователите за дефектите в акумулаторите на торпедата „Марк 37“, анализът е щял да бъде доста по-различен.

Според специалисти по оръжията външното увреждане на корпуса след експлозията на торпедо може би няма да е същата, както при експлозията на торпедо, предизвикана от пожар. По-скоро повредата, която описва управлението, би възникнала от пълната експлозия, експлозия, за която е настроено торпедото по проект, с мощността на 150 кг експлозиви, освободени едновременно в масивен и предно насочен тласък. Подобна детонация според специалистите би довела до взривяване на останалите торпеда. А множествената детонация, както заявява управлението, вероятно ще напука или най-малкото издуе корпуса на подводницата по начин, видим отвън.

Но фактът, че има вероятност от детонация на торпедо, причинена от възпламеняване на акумулатора му, променя значително нещата. Експлозията на торпедо, предизвикана от огън, определено не би имала същата мощ или предсказуема форма, както при правилно задействаната експлозия. Всъщност няма начин да се предскаже размерът, формата и свойствата на избухването, предизвикано от пожар. Такива избухвания просто не спазват обичайните правила. Според специалистите по оръжията е напълно възможно, дори вероятно, торпедната глава, активирана от пожар, да се взриви в така наречената непълна детонация.

Непълната детонация може да е достатъчно силна, за да убие всички хора наблизо и дори да изхвърли люковете на торпедната зала, без да взриви другите торпеда, особено ако те не се намират точно срещу него. Подводниците често пъти тръгваха на мисия, без всичките им поставки за торпеда да бъдат заредени. (Затова хората понякога спяха в торпедните помещения. Всяка празна поставка за торпедо беше подходящо място за дюшек.) Една непълна детонация без последващи детонации на близките торпеда би могла да възникне, без да причини външните увреждания, които хората в „Триест“ бяха инструктирани да търсят. В доклада от съдебното разследване за загубата на „Скорпион“ самите ВМС признаваха тази възможност . В доклада се цитира инцидент на подводницата „Сарго“ (SSN-582), при който разраснал се пожар в машинното отделение предизвикал непълна детонация на две бойни глави на торпеда „Марк 37“. В доклада се казва: „Силовият корпус на «Сарго» не е разкъсан.“ По време на инцидента подводницата се е намирала на пристана в Пърл Харбър.

Разбира се, фактът че торпедното отделение на „Скорпион“ е незасегнато, не изключва вероятността да е пострадала от проблем с торпедата, смятат командири на подводници, както и Крейвън. Торпедната зала на „Скорпион“ не е имплодирала, което предполага високата вероятност да се е напълнила, преди да слезе до дълбочина, при която да се смачка. Тъй като наводненото помещение е изложено на равни налягания на океана отвътре и отвън, то не се смачква при големи дълбочини и не имплодира. Остава незасегнато.

Техническата консултативна група твърди, че люковете на торпедното „вероятно са дефектирали“, когато „налягането в торпедното отделение е нараснало“, или когато преградата, водеща към командната зала е поддала. Изглежда, идеята е, че люковете са изтласкани от бурните имплозии извън торпедното отделение. Консултативната група не дава обяснение защо торпедното е загубило единствено люковете, след като експертите на самата група заявяват, че отсеците в непосредствена близост са били унищожени в един и същи миг. Снимките от „Триест“ показват, че командната зала, разположена в съседство с торпедната, е сплескана и че зад нея кърмовата част е сгъната като телескоп в помощното машинно отделение.

Снимките от „Триест“ показват също, че масивният акумулатор на „Скорпион“ е разкъсан. Консултативната група развива теорията, че точно това е унищожило подводницата, в тон с теорията за причината за смъртта на руската подводница. Акумулаторът на подводницата би могъл да експлодира при зареждане, ако вентилаторите откажат и се допусне висока концентрация на избухлив водород. Акумулаторът обаче може да е бил разкъсан от същите сили, унищожили и подводницата.

Адмирал Чейд, Фаунтин и други предполагат, че навярно е отказала системата за изхвърляне на отпадъците, откъдето при акумулатора са проникнали тонове морска вода. Морската вода може да причини отделяне на различни газове от акумулатора, включително водород. Теорията за боклуците обаче почива на липсата на друга очевидна причина и че системата за изхвърляне на отпадъците е отказвала и на подводницата „Шарк“ (SSN-591), двойник на „Скорпион“. („Шарк“ е оцеляла.) Отново голям брой от тези наблюдатели отхвърлят възможността първото наводняване да е причинено от торпедо, защото им е казано, че не е възможно торпедо да избухне на борда на „Скорпион“, не и без да взриви останалите оръжия.

— Според мен всички ние гадаем — казва Рос Е. Саксън, спуснал се с „Триест“ и направил някои от снимките, разглеждани от техническата консултативна група. — Ние, които бяхме там, които се спуснахме до подводницата, гадаем.^[6]

След като им е предоставена новата информация за дефектните торпедни акумулатори, някои хора, свързани с разследването и отричали експлозията на торпедо в доклада от 1970 г., казват сега, че такава експлозия трябва да бъде включена отново в списъка с възможните причини за загубата на „Скорпион“.

— Ако в една стая е станала експлозия и е имало ръчна граната, но аз ви се обадя и кажа, че съм я бил изнесъл оттам, няма да обвините нея за експлозията — казва действащ офицер от ВМС, запознат със случая от последните му етапи. — Но ако не ви кажа, че там е имало две гранати, ако някой не е бил напълно искрен и е укривал по-малко от цялата информация, може би има основания да се върнем и да огледаме отново. Въз основа на настоящата информация в папката двете най-вероятни причини са избухване на акумулатор или запалване на торпедо. Според предишната информация бих определил причината като избухване на акумулатор. Сега виждам основателна причина за запалване на оръжието. Всяка информация за конкретни технически проблеми в оръжията трябва да се представя, трябва да се обсъжда.

Този офицер, както и Крейвън, а и много други са на мнение, че са необходими повече проучвания, навярно и нов опит за поглед в торпедното на „Скорпион“. За момента Крейвън остава с убеждението, че най-вероятната причина за загубата на подводницата е торпедо. И не е единствен. През юни 1998 г. Крейвън се изправя пред група офицери от ВМС, за да стане първият носител на награда за доблестна гражданска служба от Лигата на подводничарите във ВМС за своята работа по „Скорпион“, „Поларис“ и други проекти. След края на церемонията към него се приближил един офицер. Тихо, за да не се чува в залата, офицерът заговорил за „Скорпион“ и казал на Крейвън, че от години е убеден, че тя е загубена поради инцидент с торпедо.

Без да знае за предупреждението от Кийпорт, без да знае, че са известни проблемите с батериите на торпедата „Марк 37“, офицерът казал:

— Знаех, че е торпедо, защото и при мен се е палил акумулатор.