Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (5) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

4. КАДИФЕН ЮМРУК

Този единствен успех на „Халибът“ убеди Крейвън, че подводницата е готова да започне изпълнението на списъка с мечти от операция „Пясъчен долар“. А в следствената служба на ВМС никой не гореше от нетърпение да повярва така, както капитан Джеймс Ф. Брадли младши.

Брадли, четиридесет и шест годишен, току-що беше станал най-големият подводен шпионин на ВМС и сега редовно се срещаше с Крейвън в своя необозначен, звукоизолиран кабинет на четвъртия етаж на Е-образното крило в Пентагона. Три заключени врати не позволяваха достъп. На входа пазеше секретарка, въоръжена с добре отработен етюд на объркване и стандартен отговор на нежелани въпроси. Тя винаги казваше, че не знае нищо за Брадли или хората му. Официалната му биография съдържаше единствено назначението „Военноморски операции, ВМС“ — само толкова и нищо по-конкретно.

Нямаше и най-малък намек, че Брадли има пръст във всяка разузнавателна мисия на всяка многоцелева подводница в националния флот. Нито че сега отговаря за разработването на първите реални мисии на „Халибът“.

Брадли и Крейвън знаеха, че няма да могат да вземат пари от други отдели на ВМС, за да издържат „Халибът“ безкрайно дълго — не и без подкрепа от много високо ниво. Рикоувър вече ги нападаше, отчасти защото тяхната рожба, смятана за „съд за специални проекти“, беше една от малкото ядрени подводници, които не можеше да контролира. Нуждаеха се от незабавни резултати, ако искаха да оцелее идеята им за претърсване на дълбините.

Според Брадли всичките съветски ракети, следени от други шпионски подводници от изстрелването до попадането в целта или разбиването им, представляваха само думи в списък, ако „Халибът“ не докаже цената си и не ги превърне в нещо повече. В противен случай седемдесетте милиона долара и хилядите часове работа за нейното преоборудване все едно бяха хвърлени в морето.

Руснаците разработваха ракетите си с феноменални темпове, откакто ги заставиха да отстъпят по време на кубинската криза. Изпитателни ракети, изстрелвани от ракетни центрове дълбоко в Съветския съюз, както и други, пускани от подводници, бяха попадали в Тихия океан. Американските подводници опитваха да заснемат тези изпитания и да засекат данни, с които да определят телеметричните характеристики на оръжията. Тези подводници поемаха големи рискове, като се промъкваха във води, почти отцепени от съветските кораби, които извършваха изстрелвания от морето, или следяха попаденията на изстреляни от сушата ракети, чиито останки се разпръсваха по морското дъно като парчета черен метал, разхвърляни от силата на удара, от мачкащата имплозия и от океанските течения. Брадли желаеше преди всичко носови конуси от ракетите, в които се помещават насочващите системи, както и моделни бойни глави, които биха дали възможност да се преценят размерът, силата и боевата мощ на ракетите. Намирането на парчетата нямаше да е лесна работа, защото „Халибът“ може и да беше открила грижливо спуснат във водата предмет, но как щеше да се справи сега с далеч по-неясното местонахождение на плячката във водите на Северния Тихи океан, където често патрулираха съветски кораби? Засичането й сега, през лятото на 1967 г., би представлявало дипломатически провал. През юни Съединените щати и Съветският съюз изглеждаха на ръба на размяната на удари, след като и двете страни изпратиха армади от кораби и подводници в Средиземно море по време на арабско-израелската война.

И все пак Брадли искаше чудо, и то не само едно. Искаше „Халибът“ да намери толкова много съветски съкровища, да измъкне толкова много разузнавателни данни, че Пентагонът да няма друг избор, освен да построи флот от подводници за специални проекти. Крейвън искаше горе-долу същото и така двамата мъже се обединиха в екип.

Както Крейвън, Брадли беше потомък на моряшко семейство. И двамата изпитваха страхопочитание пред неизследваните и опасни дълбочини, както и респект към онова, което „Халибът“ щеше да опита. Но бруклинската нахаканост на Крейвън контрастираше на прагматичността на израсналия в Средния запад Брадли. Той нямаше за разказване истории от Гражданската война. В миналото му не присъстваха черепи и кръстосани кости, а само звездите, татуирани с въглищен прах и джобно ножче върху коленете на баща му, както и голяма татуировка в жълто на скачащ тигър на корема на стария. Именно на лявата ръка на баща си Брадли беше направил първото си околосветско пътуване, като проследяваше четиринадесетте татуирани знамена, обозначаващи крайните пристанища на първия му морски герой — баща му, служил като помощник-боцман във Великия бял флот на президента Теодор Рузвелт.

Брадли се записа в армията не според семейната традиция, а защото смяташе, че в навечерието на Втората световна война трябва да избира между пълните с кал окопи или геройски битки в окъпаните от слънце морски води и красивите момичета от филма „Морскосиньо и златно“ от 1940 г. Участва в битка по-малко от година след като завърши в по-слабата половина на випуска от Военноморската академия през 1944 г. Въпреки това си прекарваше толкова весело в дизеловите подводници, че по-късно отклони поканата на Рикоувър да се присъедини към ядрената програма.

Този ход се равняваше на отказ да купи първите акции на „Ай-Би-Ем“ или „AT&T“. Повечето от колегите му вече разбираха, че модерните ядрени подводници скоро ще се превърнат в най-добрия път към адмиралските звезди. Но Брадли не беше като другите кандидати с бели ръкавици, които излизаха от академията. Предпочиташе да гаврътне по някое питие и да хапне нещо с лютив сос. Ядеше всичко с лютив сос освен торти и сладолед.

Мускулест, красив и инат, той се беше добрал до разузнаването с редица маневри. Не беше изкарвал никоя от двете командвани от него подводници на шпионска мисия. Но като помощник-аташе в Бон в края на 50-те години беше опитвал късмета си в разузнаването по време на коктейли в разговори с военноморски аташета и дипломати от други страни. Получи тази работа, защото бе учил немски в университета в Джорджтаун, за да допълни цветистия си речник, добит на дванадесет години, когато играеше за черковния детски отбор в германската част на Сейнт Луис.

Когато през 1966 г. в Следствения отдел на ВМС се разкри длъжност за завеждащ подводните бойни действия, Брадли имаше приятел, който се оказа помощник на командващия военноморското разузнаване. Това беше по времето, когато Рикоувър отказваше да използва ядрените си подводници за мисии в чужди води, поради което трябваше работата да се върши от специалист по дизеловите подводници, и я възложиха на Брадли.

Той се наслаждаваше на иронията, че сега ръководеше шпионските мисии на ядрения флот на Рикоувър. Удоволствието беше почти същото, както от лютивия сос.

От своя страна Рикоувър не можеше да му прости подигравателното отношение, отказа да се присъедини към елитното общество на адмирала, както не можеше да търпи зле прикриваната непочтителност на други офицери от дизеловите подводници. Смяташе Брадли за „свободно плаващ предмет“ и се вбесяваше, че не може да го контролира. Но в края на лятото на 1967 г. Брадли не се тревожеше толкова от умиротворяването на Рикоувър, колкото от нуждата да докаже, че шпионската му програма може да даде необходимите плодове.

Голяма част от обичания от Брадли дизелов флот се намираше в глуха линия, тъй като Атлантическият флот вече не го изпращаше в съветските води. Тихоокеанският флот обаче имаше по-малко съдове и по-бавно получаваше ядрени подводници и затова все още използваше добре дизелите, като ги изпращаше в Съветския съюз и в по-плитките води около Китай, за да следят там опитите за разработване на подводници с ядрени ракети. (Тихоокеанският флот дори изпрати дизелови подводници, за да следят френските опити с ядрено оръжие в южната част на Тихия океан.) Малко преди Брадли да отиде във Вашингтон, две американски дизелови подводници се бяха блъснали в търговски кораби, докато изпълняваха наблюдателни мисии около Виетнам.^[1] И макар подобни грешки да ставаха все по-чести в края на царството на дизелите, командирите на ядрени подводници биваха насърчавани да поемат също толкова рискове, колкото и дизелите, че и повече. Разбира се, повечето командващи флотата си затваряха очите пред факта, че не са им забранили навлизане в съветски води.

Командващите знаеха също както и Брадли, че рисковете си струват, ако може да се хване съветска ракетна подводница, когато се измъква от пристанището. Излезеха ли в открито море, ставаше далеч по-трудно да се наблюдават: дори разрастващата се подслушвателна мрежа SOSUS покриваше само малка част от океаните. Този проблем започваше да става все по-сериозен, защото след всичките години на тревоги във Вашингтон руснаците най-после бяха започнали да изпращат ракетни подводници — предимно дизели от клас „Голф“ — на редовни патрули около бреговете на САЩ. Въздушните сили също отчаяно търсеха помощ, за да научат какво могат най-новите съветски наземни ракети, изстрелвани пробно в океана.

И така започна операция „Зимен вятър“, или планът на Брадли да изтегли някои от най-важните неща в списъка от старата операция „Пясъчен долар“. По искане на Военновъздушните сили той възнамеряваше да изпрати „Халибът“ да намери носовия конус на съветска междуконтинентална балистична ракета. За Брадли нямаше значение фактът, че „Халибът“ все още не може да извади каквото и да било. Смяташе, че ако тя просто успее да засече парчета от ракета и да отбележи мястото им с приемо-предаватели на сигнали, Военноморските сили ще намерят начин да ги извлекат по-късно. Приемо-предавателите можеха да останат включени до седем години, достатъчно време за разработване на план, а може би и достатъчно, за да успее екипът на Крейвън да построи някой от онези съдове за дълбоководно търсене, който да извади съкровището.

Този път „Халибът“ беше управлявана от капитан Едуард Мур, пресен випускник на „училището по чар“, или мястото за подготовка на бъдещи командири, където ги обучаваха как работят ядрените реактори. Водени от подчинени на Рикоувър, курсовете за реакторите представляваха упражнения по отчайване и разочароване и на тях кандидатите получаваха безмилостни удари. Самият Рикоувър се наслаждаваше на възможността да предупреждава бъдещите командири, че най-малко една трета от тях ще се провалят. Той и хората му безмилостно разпитваха кандидатите за най-досадните подробности и изобщо за всичко от дебелия наръчник по ядрени реактори, за да проверят в коя трета биха попаднали те.

Мур наследи подводница, която страдаше от своенравен реактор, и омразата на Рикоувър. Якият като борец Мур се захвана решително със задачата си. Вече сивеещата му коса щеше да побелее на този пост, но той рядко се оплакваше гласно и почти никога от самия Рикоувър, въпреки че от време на време отправяше някоя ругатня към по-отявлените садисти сред подчинените на адмирала.

Когато „Халибът“ измина повече от 400 мили северно от Мидуей, единствено Мур и още няколко офицери знаеха точно какво търсят — дори и внимателно избраните, специално проучени обитатели на Пещерата на прилепите не знаеха нищо. Водачът им, капитан Джон X. Кук III, тридесет и една годишен електроинженер с двойното звание офицер по операциите и офицер за проекти, спомена единствено, че ще търсят по океанското дъно на 5200 метра под тях всякакви предмети, по-големи от боклукчийска кофа.

Нещата започнаха доста добре. Екипът разположи мрежа от приемо-предаватели по морското дъно, като изстреля през торпедните тръби на „Халибът“ над дузина от тези сигнални устройства. Всяко от тях имаше уникален звуков сигнал, който можеше да бъде включен дистанционно от подводницата. Когато всеки от приемо-предавателите попадна на дъното, навигаторите отразиха точното му местонахождение с помощта на спътникова навигационна система.

Този път Крейвън не беше на борда, но духът му присъстваше. Повечето от хората на „Халибът“ вярваха на измишльотината му, че два и половина метровите приемо-предаватели са подводни мини. Дори бяха ги маркирали с обозначения за муниции и ги бяха доставили в подводницата през едно оръжейно депо на ВМС. За да е сигурен, че екипажът му вярва, Крейвън със сериозен тон предупреди хората да отричат, че мините са на борда.

Разполагането на мрежата отне тридесет и шест часа. След това хората пуснаха една от рибите. На повечето от членовете на екипажа беше казано, че тези механизми са нов тип хидролокатори, но екипът за „специални проекти“, натъпкан в тясната контролна стаичка в Пещерата на прилепите, имаше друга информация.

Все още нямаше видеосигнали. Вместо това мъжете опитваха да „видят“ дъното чрез хидролокаторни изображения, изпратени от рибата. Седяха загледани в сивите сенки на екраните и опитваха да ги отделят една от друга, за да различат евентуално важните обекти от преминаващи риби и скали. Имаше и панели с цифрови показания за проследяване на височината на механичната риба от дъното, докато тя сама осветяваше пътя си и правеше снимки, които никой нямаше да види, преди да я изтеглят обратно в подводницата.

Нещата станаха още по-трудни, когато компютърът „Унивак 1124“ блокира. Този път обаче екипът от Пещерата на прилепите беше готов. Въоръжени с ръчния калкулатор на един инженер от „Уестингхаус“, хората свършиха работата, за която беше създаден компютърът. Не след дълго обаче призраците на подводницата за малко не превзеха контрола върху мисията. Този път проблемът беше предизвикан отчасти от една слабост, която Крейвън умишлено остави, един пресметнат риск. Хидравлично задвижваната макара за въжето беше по-малка от необходимото. За да се помести в двуметровата празнина между силовия корпус на подводницата и горната част на палубата, макарата можеше да бъде широка само метър и осемдесет. В резултат, седемте мили оплетено стоманено въже трябваше да се навива толкова плътно, че се напрягаше докрай.

Крейвън беше изчислил, че независимо от това кабелът трябва да издържи. Но бе забравил нещо. Като цяло кабелът беше достатъчно здрав, но всъщност се състоеше от куп отделни въжета, навити заедно. Самите въжета бяха заварени едно към друго, за да достигнат заедно 7 мили, и всяка заварка представляваше слабо място. Именно една от тези заварки се бе скъсала и една стърчаща тел блокираше устройството за вдигане, като остави рибата да виси безцелно на другия край на въжето. В отчаян опит да предотвратят загубата на второто устройство за пет милиона долара една група хора започна да вдига двата тона алуминий и успя да върне рибата обратно на борда през тръбата, от която я пускаха. След това „Халибът“ излезе на повърхността. През следващите три дни хората изтеглиха всичките десет километра и петстотин метра въже от макарата, разположиха го на пода на Пещерата на прилепите в една сякаш безкрайна осморка, и след това го пренавиха изцяло, но в обратен ред. Идеята беше скъсаната секция да остане навита около макарата, когато отново изпратят рибата навън. Усилията им имаха успех, но хората въпреки всичко не намериха парче от ракета.

Когато „Халибът“ се върна в пристанището късно през октомври, Крейвън чакаше на дока. Той вече беше разбрал, че „Халибът“ не може да излезе отново с въже със заварки. Пусна съобщение чрез секретаря на Службата за изследвания и развитие към ВМС. Искаше седем мили въже без заварки. Военноморските сили започнаха да осъществяват контакти с контрагенти, като обясняваха единствено, че им трябват седем мили въже без заварки за един секретен проект. В Пентагона идваха всякакви хора — от представители на нефтодобивни компании до производители на асансьори. Един човек не можа да издържи на напрежението.

— Просто ми кажете — попита изведнъж — за каква сграда е това?

Нито една фирма не можа да изпълни изискването на ВМС за десет километра и половина въже без заварки. Накрая „Ю ЕС Стийл“ се съгласи да промени процеса си за изработка на въжета. Но дори и така бяха необходими три месеца — до януари 1968 г., — за да се засучат седем мили стомана. Когато въжето стана готово, Брадли обяви, че отново е време да опитат да хванат ракета.

„Халибът“ тръгна горе-долу по същото време, когато севернокорейци завзеха американския кораб „Пуебло“ — разузнавателен съд, който шпионираше от повърхността. „Пуебло“ се намирал в международни води, когато корейците го нападнали. Смел ход — корейците обсипали кораба с куршуми и екипажът му, въоръжен леко, не посмял да отговори на огъня. Когато корейците се качили на борда, за да не позволят на екипажа да унищожи шпионското оборудване на кораба и записите, бил убит един американец и двама — ранени. В края на краищата корейците откраднаха една от най-секретните криптографски системи на САЩ и американските служители от разузнаването бяха сигурни, че тя ще бъде предадена на руснаците.

На „Халибът“ всичко започна добре. Върна се до мрежата от приемо-предаватели без инциденти. Този път рибата плаваше без засечки. Зърнестите хидролокаторни изображения играеха непрекъснато по екраните в Пещерата на прилепите, като размазана репродукция на далечната планета на пет километра под тях.

Подводницата и екипажът търсиха цели два месеца, но все още не бяха забелязали съветска ракета. След това въжето отново се скъса и електрониката, която общуваше с рибата, изгоря. Нищо ново — екипажът отдавна знаеше как да оправя набързо подобни неща сред океана. Цялата операция би трябвало да отнеме по-малко от час. Проблемът беше, че се налагаше да изплават на повърхността. Хората трябваше да излязат на палубата на „Халибът“ в тъмнината в 3 часа.

До този момент за тях, на деветдесет метра под слънчевата светлина, денят се беше слял с нощта. Дълбоко в тишината на своята подводна вселена не бяха усетили много от големите океански вълни над себе си. Но сега командирът Мур нямаше избор. Хората му трябваше да се изправят срещу силните вълни на повърхността.

Когато даде заповедта да изхвърлят баласта, трима членове на ремонтния екип започнаха да обличат неудобните си костюми за мокро време. Сред тях беше и помощник при машините старшина Чарли Хамъндс. Капитанът наблюдаваше вълните и чакаше мига, в който палубата няма да е залята от вода. След малко кимна.

— Включи фенерчето — каза старшина Скийтън Нортън, докато Хамъндс се готвеше да се изкатери през люка в трюма на „Халибът“. Върху костюмите за мокро време хората носеха спасителни жилетки, украсени с малки, подобни на консервена кутия стробоскопни лампи с батерии. Разработени бяха за Военновъздушните сили като част от спасителните пакети на пилотите-изтребители.

— Ще го включа после — отговори Хамънд с обичайната си грубоватост. Механикът имаше дрезгав глас и беше висок метър и осемдесет, оплешивяващ и мускулест. Макар и самотник, на борда се славеше като „Чичо Чарли“.

— Ще го включиш, преди да излезеш от тази врата — отвърна Нортън с най-строгия си тон на старшина.

Хамъндс разбираше от заповеди. Подчини се и натисна включвателя.

В тъмнината на нощта и в мъглата малката лампа едва осветяваше лицето на Хамънд, когато той излезе и се закачи с въже към обезопасителната релса, разположена почти наравно с палубата по цялата дължина на подводницата. Тръгна по мократа, тясна черна палуба, след това към предната част на стабилизатора, където се хвана за един парапет. Това място беше възможно най-доброто, ако не броим факта, че стоеше навън нощем върху една подводница посред бурния океан.

В този момент океанът замахна, сякаш за да прибере обратно цялата подводница в дълбините, където й беше мястото. Една огромна вълна се извиси над двадесет метра, по-високо от бойната рубка, като изсипа цели галони вода през отворения люк на контролната зала, обля палубата, и понесе със себе си Хамънд. Той полетя към предната част на подводницата, а обезопасителното въже се движеше по релсата. То би трябвало да го удържи на борда и щеше да го стори при по-слаба вълна, а и ако не беше отхвръкнал толкова далече. Само че Хамънд отиде съвсем напред, близо до люка за торпедното към другия край на обезопасителната релса. Хамънд прелетя край него и въжето му се освободи от релсата. Сега, когато нищо не го задържаше, бурните води го отвлякоха.

Вътре в бойната рубка същата вълна удари един млад лейтенант, който си навехна и двете ръце, докато отчаяно се държеше. Когато се измъкна, плюейки вода, откри, че Чарли Хамънд вече го няма. Хората на палубата се развикаха: „Човек зад борда!“

Изведнъж същия вик подеха още хора. Започнаха да го търсят по правилник, както нормално се постъпва при корабите. Но тази подводница беше ядрена. А техните екипажи прекарват повечето от времето си под палубата и под вода. В годините на дизелите, в дните на „Кочино“ и „Тъск“, винаги съществуваше опасност от такова падане. Но сега не бяха много хората, служещи на ядрени подводници, които имаха такъв опит, и рядко се упражняваха в спасяване на хора.

— Кой падна?

— Какво е станало?

— Чарли. Загубихме Чарли.

Хорът продължаваше, докато хората тичаха към бойните си позиции. Един от офицерите скочи до перископа. „Халибът“ продължаваше да се люлее напред-назад, от което гледката навън ставаше неясна.

— Виждам светлина — извика офицерът.

— Не я изпускай — викна в отговор някой, навярно капитанът.

Хамъндс се намираше на седемдесет и пет метра встрани от десния борд. „Халибът“ беше отминала бавно напред и встрани от него.

— Аварийно назад! Аварийно назад! — извика Мур към машинното отделение, като напълно осъзнаваше, че загубят ли лампата на Хамънд от очи, може би никога няма да го намерят.

От машинното отделение реагираха и „Халибът“ дръпна рязко назад. Подводницата започна да трепери, а след това подскочи, когато винтовете започнаха да бият водата срещу набраната инерция напред. Някой от машинното отделение извика във високоговорителя, че двигателите прегряват.

— Не изключвай сигнализацията! — извика в отговор Мур. Знаеше, че ако отстъпват назад с твърде висока скорост твърде дълго време, може да прегреят турбините, но беше убеден, че „Халибът“ ще издържи. Тя беше проектирана за аварийни маневри. Освен това нямаше избор и трябваше да рискува. Трябваше да приберат Хамънд.

Вече и на двата перископа имаше хора, вероятно помощник-командирът и главният старшина-кормчия. Взираха се в черната тъмнина в отчаян опит да не изпускат от очи далечната светлинка на лампата на Хамънд, докато други приготвяха далеч по-мощния прожектор.

Четирима водолази навлякоха костюмите си и изтичаха в контролната зала. Двама се качиха на палубата и скочиха във водата. Друг застана под люка на мостика, сгорещен в топлия костюм и готов да скочи в океана, ако останалите водолази изпаднат в беда.

Кук си запробива път към Пещерата на прилепите, като викаше, че ще намотае рибата на макарата.

— Майната й на рибата — викна му в отговор Мур. Въпреки това Кук не спря.

Капитан Мур се изкачи на стабилизатора с бинокъл и започна сам да следи лампата на Хамънд.

Тъй като не виждаше и не чуваше нито заради бурята, Хамънд не забелязваше, че „Халибът“ се насочва към него. Плуваше неистово и без посока. След това дочу далечен глас:

— Дръж се, старшина, ще те приберем.

Хамънд се успокои. Това беше най-важното в момента. Измръзването не представляваше проблем поради топлия костюм, но паниката убива. Той се хвана за този глас, гласът на капитана, дори и когато мъничката му лампа угасна. След няколко секунди „Халибът“ застана до него. Водолазите скочиха във водата и вързаха въже под ръцете му. После го изтеглиха на борда. Мур беше оцелял петнадесет минути в ледената вода и знаеше, че това се дължеше единствено на чист късмет. В мига, когато го спуснаха през люка, Хю Уийт, или Док, лекарят на екипажа, започна лечение с бренди — най-ефективното лекарство на борда.

Хамъндс само повтаряше:

— Нищо не виждах, нищо не виждах.

И трепереше силно. Док предписа още бренди. Старшина Гари Л. Патерсън също поиска бренди, но докторът не се хвана. Занесоха го в банята, за да се стопли, а след това го сложиха да си легне. Все пак щяха да изминат часове, преди шокът да избледнее, часове, през които екипажът украсяваше „Халибът“ с надписи: „Честито завръщане, Чарли. Как е на свобода?“

Хамъндс може и да не прие шегата. Хората от екипажа разказваха и преразказваха историята за мъчителното му плуване на всяка среща на екипажите на „Халибът“ година след година, но той никога не се появяваше, за да слуша. И все пак, докато бяха в открито море, Хамъндс смая всички, като отново излезе на палубата, почти предизвиквайки океана. Никой не изискваше това от него. Почти всеки друг може би щеше да си остане вътре, прекалено ужасен, за да се изправи срещу големите вълни. Но докато Хамъндс се намираше на подводницата — а щеше да остане още месец, — отказваше да се поддаде на страха.

В началото на април Мур насочи подводницата към дома. Връщаше се с празни ръце. Той и хората му не намериха ракета. Но пък се прибираше с всички от екипажа. Освен това предстоеше му шансът да възстанови името си и името на подводницата, който идва веднъж в живота.

„Халибът“ влезе в Пърл Харбър на 11 април 1968 г., шестдесет и осмата годишнина на деня, в който ВМС закупи първата си подводница. Срочнослужещите присъстваха на „Бала за рождения ден на подводницата“, а офицерите се събраха в онова, което местните хора наричаха „Розовата дама“ или Кралския хавайски хотел на плажа Уайкики.^[2] Там изпиха три-четири каси шампанско, които един от тях беше складирал под масата, а също и кашон уиски, който пък някой беше отмъкнал от адмиралския апартамент.

Докато празнуваха, се разви една удивителна детективска история. Дузина съветски кораби бяха излезли в Тихия океан, като се движеха бавно и бумтяха из океана с активните си хидролокатори. Очевидно търсеха нещо. Скоро стана ясно, че търсят един от своите. Бяха загубили подводница.

Американската подводница „Бар 6“(SSN-596) беше чакала до съветското пристанище при Владивосток, когато започна трескавото търсене. Нейният командир Бърнард М. Кодерер не беше виждал нещо подобно. Четири или пет съветски подводници се втурнаха в открито море, като биеха по океана с активните си хидролокатори. Подводниците се потапяха, връщаха се на перископна дълбочина, а после се гмуркаха отново.

Съветите не си правеха труд да избягнат засичане, нито да се крият. Виковете им изпълваха честотите и разтърсваха ефира около Владивосток с некодирани отчаяни съобщения.

— Чарли, Виктор, Червена звезда, обади се.

— Червена звезда, обади се.

— Червена звезда, обади се, обади се, обади се.

На брега американските разузнавачи агенти събраха достатъчно апаратура за следене на електронни сигнали и се заслушаха. „Барб“ наблюдаваше и поддържаше радиомълчание. От брега постъпи спешно съобщение: „Остани на място.“ Кодерер изпита известно разочарование. Имаше планове да тръгва за дома, да се прибере навреме, за да присъства на ритуала мицвах на единствения си син. Но сега момчето му щеше да стане мъж без него. Законът забраняваше на Кодерер да му обясни защо.

Докато „Барб“ и други американски наблюдателни съдове подслушваха, стана ясно, че руснаците нямат никаква представа къде да търсят своята подводница. Във Вашингтон Брадли си мислеше, че има известна представа.

От известно време офисът на Брадли за подводни бойни действия беше поддържал продължително и изпълнено с разочарования бдение над неясни комуникации между съветските подводници, които американското разузнаване не беше успяло да дешифрира. Руснаците използваха сложни предаватели, които компресираха данните в микросекундни късове. Брадли смяташе, че ключът към намирането на липсващата подводница се криеше в тези недешифрируеми залпови сигнали шум.

Служители на разузнаването бяха установили, че излъчванията идват от съветските ракетоносни подводници на път към и от патрул в стрелкови диапазон до бреговете на САЩ. Съединените щати следяха и записваха тези сигнали с помощта на редица приемни станции, изградени на базата на германска технология — разположиха дузини антени на стратегически места по тихоокеанския бряг и в Аляска.

След известно време вече нямаше значение, че сигналите не могат да се декодират. В самите пукания и съскания се съдържаше богата информация. Леки различия в честотите отличаваха една съветска подводница от друга, а руснаците имаха такава организация, че подводниците им създаваха карта на маршрута си, която американското разузнаване проследяваше през четирите хиляди мили от Камчатка до някоя от главните им патрулни позиции на 750 до 1000 мили от Хавай. Обикновено сигналът се изпращаше, когато подводницата излизаше в открито море извън Камчатка. Друг се излъчваше при пресичането на международната линия за смяна на датата, на около 2000 мили от Съветския съюз на 180 градуса географска дължина. Трети обозначаваше пристигането им на позиция.

Сякаш казваха: „Тръгваме… Стигнахме на 180 градуса северна ширина… На позиция сме.“ Съобщенията за движението им продължаваха, когато подводниците се отправяха назад към Камчатка, и хората на Брадли смятаха, че почти разбират сред пращенето как руснаците искат прясно мляко, зеленчуци, водка, жени.

Сега екипът на Брадли се разрови из записите на комуникациите и почти веднага откри какво търсеше. Една подводница „Голф II“ — измежду първите дизелови подводници, преоборудвани да носят ракети преди навлизането на съветските ядрени ракетоносци — беше напуснала пристанището на 24 февруари 1968 г. Подводницата беше излъчвала сигнали както обичайно до средата на курса си. След това излъчванията прекъснаха. Нямаше съобщение и от пресичането на 180 градуса северна ширина; нито пък сигнал, че тя излиза от дълбоките води; нито, което да се смята за искане за мляко или плодове, или друго и което да обозначи безопасното й завръщане.

Брадли спешно изпрати новината до адмиралите във ВМС: руснаците наистина бяха загубили подводница, която носеше три балистични ракети. Според него тя трябваше да е потънала между последния компресиран сигнал и следващия очакван сигнал, който никога не дойде, но руснаците не търсеха близо до посочената от Брадли зона.

Ами ако САЩ можеха първи да намерят подводницата? Там, на едно място щеше да има съветски ракети, шифрови книги, богата технологична информация — и Брадли смяташе, че има средствата, с които да я открие. „Халибът“ може и да не беше намерила относително малките късчета от ракети, но подводницата беше много по-голяма и по-добра цел.

Командирите на „Халибът“ Мур и Кук бяха извикани във Вашингтон. Там ги чакаха контраадмирал Филип А. Бешъни, заместник-командващ военноморските операции при подводни бойни действия, Крейвън и Албърт Г. Бютлър, който надзираваше работата на „Халибът“.

— Имаме сведения, че руснаците са загубили подводница — обяви Бешъни при влизането на двамата. След това им поднесе подробностите и най-важното — че „Халибът“ щеше да я търси.

От кабинета на Бешъни Крейвън заведе Мур и Кук на среща с Пол Ниц, командващ ВМС. Този път двамата офицери се пекоха на бавен огън за това, че не са намерили парчета от ракети. Крейвън направо остана без дъх, докато Кук поднасяше оправдание, което не отстъпваше на най-добрите истории, измисляни от самия него.

Неуспех или не, твърдеше Кук, екипажът на „Халибът“ имаше нужда от това време, за да отработи проблемите с оборудването. Настояваше, че хората му могат да намерят руската подводница, ако им се даде възможност. Не беше трудно да прокара идеята си. Във Военноморските сили нямаше друг съд, който да предприеме подобно търсене, докато руснаците са навън и обикалят. Оптимизмът на Кук изпрати министъра право в Белия дом, за да иска одобрение.

Крейвън, Кук и Мур единствено можеха да се молят за окончателното разрешение. Почти не се наложи да коленичат. След няколко часа Ниц се обади по телефона на Бешъни, който извика Мур, Кук и Крейвън обратно в кабинета си с новината.

— Имате нова мисия.^[3]

Сега Крейвън започна да търси други сведения, които да му помогнат да определи още по-точно мястото на съветската подводница. Беше убеден, че трябва да има и други доловими сигнали от потъващата подводница, и затова се обади на капитан Джоузеф Кели, човекът, отговорен за разширяването на мрежата от подводни подслушвателни устройства, които ВМС поставяха из океаните.

Хората на Кели бяха разгледали записи от системата SOSUS в търсене на признаците на смъртта: конвулсивния ужас от имплозията, последван от по-слаби експлозии, всички до един признаци за падаща към дъното подводница. Но не намериха големи отклонения, свидетелстващи мощна имплозия. На хартиените ленти обаче се долавяше едно малко отклонение, малко нарастване, еднократно силно пукане. Точно в района, в който Брадли смяташе, че е потънала руската подводница.

Ами ако по някакъв начин тази подводница се е напълнила с вода, преди да стигне на дълбочината, която да я смачка, питаше се Крейвън. Би паднала без раздиращия, оглушителен, заслепяващ, катаклизмичен, имплозивен удар на стоманата. Смъртта й би била далеч по-тиха. Крейвън трябваше да разбере как звучи потъващата подводница, ако е с отворени люкове, ако се пълни с океанска вода и външното и вътрешното налягане се изравняват дълго преди тя да стигне до дълбочина, където да се смачка. Имаше само един начин да го разбере.

Крейвън и Брадли убедиха ВМС да принесат в жертва една подводница, чиято смърт да се запише на лента. ВМС им предоставиха стара дизелова подводница, един боен кон, вероятно убягвал на безброй японски торпеда през Втората световна война. Сега щеше да настъпи нейният тщеславен край.

Подводници от Втората световна война бяха екзекутирани и преди, като ги бяха правили мишена за стрелба с торпеда. Но те се движеха с работещи двигатели и с блокиран рул. В такава смърт имаше нещо почти благородно, защото ги потопяваха с един-единствен куршум както някой доблестен стар боен кон.

Тази подводница просто бе отдадена на океана, а инженерите от SOSUS записаха спускането й. Тя умря тихо, точно както Брадли и Крейвън очакваха. Значи, смятаха те, ако една подводница с напълно отворени люкове и херметични врати потъва тихо, значи друга може да потъне с леко пукане, ако някоя от вратите е останала затворена. Затова, разчитайки на данни от други хидролокатори, също доловили пукането, Кели и Крейвън изчислиха по метода на триангулацията най-вероятното местоположение на руската подводница: 40 градуса ширина и 180 градуса дължина. Така изчислено, тя се намираше на около 1700 мили на северозапад от Хавайските острови, където водата беше дълбока над 3 мили.

Бешъни все още не беше убеден. Смяташе, че трябва да е имало имплозия. Фактът, че руснаците изобщо не търсеха в този район, също го притесняваше. Но други опасения нямаше. Затова кимна с глава и „Халибът“ замина към определеното от Крейвън място.^[4]

Подводницата тръгна на 15 юли, като никой на борда не знаеше с какво назначение. Дори обитателите на Пещерата на прилепите знаеха малко. Повечето смятаха, че се връщат, за да търсят руската ракета, която им беше убягвала преди.

След като пуснаха една риба, отново на екраните се появиха сивите точки от хидролокаторите вместо изображенията от камерата, която не работеше. Монотонните километри върху хартиената лента, залепена с тиксо, замайваха. Очите щипеха, когато хората опитваха да се концентрират и да търсят сенки, които да изглеждат чужди за тихоокеанското дъно. Смените им не продължаваха повече от деветдесет минути. След това по небесносините стени на Пещерата на прилепите сякаш преминаваха сиви призраци.

„Халибът“ обикаляше напред-назад денем и нощем. Районът, който Крейвън, Брадли и Кели бяха определили, включваше пет мили океан. Съветската подводница можеше да се е отклонила много настрани, преди да падне на три мили до дъното.

На всеки шест дни изтегляха рибата на борда, за да извадят и промият лентата. Това продължи със седмици. Нищо не намираха. И след това нещата се избистриха.

— Капитан Мур, капитан Мур!

Това беше фотографът на подводницата, който изтича от малката стаичка на „Халибът“, като изведнъж напълно осъзна, че този път не търсеха ракета. Беше се вцепенил и убеден, че са намерили целта си.

На снимката се виждаше отлично стабилизатор на подводница. Фотографът се тресеше толкова силно, че Мур се притесни да не припадне. Ето, това беше първият успех на „Халибът“, изгледа от стоманената гробница на стотина съветски моряци.

По заповед на Мур рибата се потопи отново до уловеното във фотоапарата място, където съветската подводница изглеждаше сякаш внимателно докарана и паркирана от някого на океанското дъно на пет хиляди метра под тях.

Хидролокаторът и камерата поглъщаха всяко нещо в района и с всяко гмуркане рибата събираше нови данни. Една дупка, почти три метра в диаметър, зееше непосредствено зад бойната рубка на подводницата. Трябва да е имало експлозия — навярно на повърхността, ако се има предвид тишината в записите от SOSUS — и вероятно е била предизвикана от натрупване на водород при зареждането на 450-тонните акумулатори на руската подводница. Макар и сериозно повредена, тя изглеждаше в основни линии цяла.

Снимките показаха също и че някои малки люкове са били избити и под тях се разкриваха два ракетни силоза. В първия на мястото на ядрената бойна глава, някога чакала спокойно, за да сее унищожение, сега се виждаше една огъната тръба. Във втория силоз бойната глава липсваше. Третият силоз беше непокътнат.

След това камерата на рибата намери нещо друго, нещо, което шокира дори и Мур. То беше скелетът на един обречен моряк, легнал напряко върху своята подводница, сам, защото приятелите му навярно бяха погребани вътре. Един от краката му беше счупен и прегънат почти под прав ъгъл навярно от удара на експлозията, разрушила подводницата. Може би това беше го убило. Или пък може би се беше удавил, докато е слизал три мили надолу до дъното.

Момчето трябва да се е намирало на палубата, когато подводницата е била унищожена. Облечено беше в топли дрехи — кафяво яке от овча кожа, закопчано до врата, дебел вълнен панталон и тежки черни военни обувки. Сега дрехите топлеха единствено абсолютно оголените му бели кости.

Кости, оголен скелет — та това не би трябвало да е възможно. Малко организми живееха толкова дълбоко в океана, твърдяха специалистите. Но момчето беше там и на снимките се виждаше още нещо. Мънички месоядни червеи се гънеха по тялото, което вече бяха изяли къс по къс.

Никой от хората, видели руското момче-подводничар, не можеше да го забрави, нито пък някой, видял 22 000-те снимки, донесени вкъщи от „Халибът“ на 9 септември 1968 г.

Брадли кръсти снимките „Кадифен юмрук“ заради нежния начин, по който бяха ги изтеглили от океана. Всичките милиони долари, всичките часове, вложени в „Халибът“, най-после бяха се изплатили. Той изтича с плячката направо при новия директор на разузнаването на ВМС Фредерик Харлфингър Втори, или Фриц, заел този пост, докато „Халибът“ още се намираше в океана.

Този човек беше служил в Отбранителното разузнавателно управление като заместник-директор по събиранията, което е учтивият израз за кражба в разузнаването. Преди няколко години неговият екип заедно със сирийците и израелците беше успял да открадне един съветски изтребител МИГ. По време на войната във Виетнам поднесоха на Пентагона руска ракета земя-въздух. Успяха да отмъкнат и руска ракета от Индонезия, и един двигател от руски самолет, разбил се близо до Берлин.

Но снимките от „Кадифен юмрук“ бяха безпрецедентен случай. Що се отнасяше до Харлфингър, да представиш такива снимки на президента значеше да започнеш новата си работа много добре.

По указание на Харлфингър Брадли направи монтаж на четиридесет снимки, за да ги показва на висшия ешелон във ВМС и чак до Белия дом. Първата спирка се намираше при Бешъни в щаба на подводните сили.

„Американската технология е страхотна“—мислеше Бешъни, когато за първи път се докосна до „Кадифения юмрук“. Винаги щеше да сравнява подвига на „Халибът“ с хеликоптер, кръжащ на три мили във въздуха и пуснал малка камера на въже, за да прави снимки в гъста мъгла.

Скоро след това Харлфингър представи снимките на президента Джонсън, който остана толкова впечатлен, че офицерите от разузнаването на ВМС се самопоздравяваха с месеци след това.

През януари 1969 г. Никсън положи президентската клетва. Не много време след това телефонът в кабинета на Брадли иззвъня. Обаждаше се Харлфингър.

— Домъкни си задника в Белия дом и вземи със себе си „Кадифения юмрук“.

Александър Хейг, по това време заместник на съветника на Никсън по въпросите на националната сигурност Хенри Кисинджър, искаше да види снимките. Остана толкова впечатлен, че пожела да стане покровител на „Кадифения юмрук“.

Брадли се обади на Харлфингър за помощ, като го измъкна от среща.

— Хейг иска да задържи материалите — съобщи той.

— Да върви на майната си — отговори шефът-разузнавач. Лесно беше да пренебрегнеш Хейг на думи, но не и на дело.

— Иска да ги покаже на шефа си и на неговия шеф — каза Брадди.

Не беше необходимо да обясняваш на Харлфингър, че „шефът на шефа“ на Хейг по една случайност е новият президент на Съединените щати. Харлфингър беше играл достатъчно политически игри през годините, за да разбере кога трябва да се съгласи.

— Добре — отстъпи той. Снимките можеха да останат при Хейг, но само за двадесет и четири часа.

Това беше достатъчно време, за да може Хейг да представи материалите на Кисинджър. По-късно именно Кисинджър показа снимките на Никсън, който остана очарован. Толкова много, че се чу чак в ЦРУ.

Макар аналитиците на ЦРУ отдавна да се интересуваха от онова, което шпионските подводници успяваха да засекат, по принцип бяха оставили ВМС да контролират операциите си. Но изведнъж ЦРУ и директорът му Ричард Хелмс проявиха ревностен интерес към океанските дълбини. Хелмс се зае да разработва превземане в стил ЦРУ Най-напред създаде ново ниво на бюрокрация — свързочна агенция, която уж щеше да събере на едно място ресурсите на военноморското разузнаване и ЦРУ Щяха да я нарекат Национална служба по подводно разузнаване (НСПР).

Не за първи път ЦРУ правеха подобно нещо. През 1961 г. управлението реши да подели контрола върху спътниковите операции с ВВС, като създаде смесено дружество под името Национална разузнавателна служба.

НСРП трябваше да се сподели наравно между ВМС и служителите от ЦРУ Така и стана в горните нива. Директор стана Джон Уорнър, новият секретар на ВМС при Никсън. Брадли щеше да бъде директор личен състав. От страна на ЦРУ ръководеше Карл Дъкет, заместник-директор по въпросите на науката и технологиите. Но от деня на сформирането на НСРП ЦРУ пое управлението. Брадли можеше да отдели само няколко души за новия кабинет. Всичките му хора в отдела за подводниците към военноморското разузнаване наброяваха не повече от десетина. ЦРУ обаче нямаше подобни ограничения. То дойде с осем постоянни служители и още няколко консултанти, до един негови лоялни привърженици.

По-лошото беше, че Брадли и Крейвън все повече разбираха, че в ЦРУ не знаят дори как изглеждат подводниците. Двамата вече имаха план как да извлекат най-хубавите неща от борда на съветската подводница. Идеята им беше да изпратят миниподводници, които да приберат ядрената бойна глава, сейфа с руските шифри и приемо-предавателите на компресирани сигнали, за да успеят ВМС най-накрая да декодират събраните съобщения.

Двамата мъже вече бяха доказали, че трюмът на подводницата може да се отвори, без да се разруши всичко в нея. Взели бяха назаем армейски сапьори, за да проверят теорията си. На една голяма стоманена плоча в басейн с вода, зад която имаше различни чупливи и запалими предмети, поставиха пластичен взрив върху малка площ и го детонираха. Взривът отвори малък вход, като леко опърли предметите зад стоманата.

Всъщност точно това искаха всички — да се отвори малък вход и да се бръкне вътре. Останалата част от подводницата можеше да остане погребана в морето. В продължение на десет години военните бяха наблюдавали изграждането на този клас отгоре. Разузнаването на ВМС познаваше модела „Голф II“ до последната гайка и болт. Ракетите за изстрелване на ядрения полезен товар от подводниците бяха примитивни, с обсег само от 750 мили. И Съединените щати, и Съветският съюз вече имаха ракети с обсег от 1500 мили. Малко щяха да спечелят от невъзможната задача да изтеглят хилядите тонове вече остаряла техника от дъното на океана. Освен това направата на оборудването за такъв опит щеше да изисква години.

Карл Дъкет и неговите лоялни служители на ЦРУ слушаха учтиво по-съкратения план. Но когато се появиха с отговора си, Крейвън и Брадли онемяха. ЦРУ препоръчваше вдигане на цялата подводница и възнамеряваше да построи гигантски кораб-кран, който да вдигне подводницата.

Крейвън и Брадли не вярваха на ушите си. Подводницата навярно е ударила дъното със скорост 200 възла, падайки с ускорение от 21 метра в секунда. Може и да изглеждаше цяла, но вероятно беше трошлива като пясъчна крепост. Докосни я достатъчно силно, и ще се разпадне.

— Не можете да вдигнете подводницата, по дяволите, защото ще се разсипе — избърбори Брадли. — О, не, Исусе Христе всемогъщи. Не се чувате какво говорите, хора. Тази мечта е неизпълнима.

Брадли може и да беше прав, но ЦРУ държеше властта във Вашингтон и обикновено получаваше каквото желае дори ако то по мнение на Харлфингър е шантаво и невъзможно. (Бившият директор на ЦРУ Ричард М. Хелмс казва сега, че дори не е чул за алтернативата, предложена от Брадли и Крейвън.)

ЦРУ обаче не бяха единствените, обзети от този ентусиазъм. Командващият военноморските операции Томас X. Мурър обичаше големите, очарователни технологични проекти и планът на ЦРУ го заплени. Имаха възможност да отмъкнат цяла подводница и да си го върнат на руснаците за залавянето на „Пуебло“ от Северна Корея. Освен това не беше убеден, че методът на Брадли и Крейвън ще позволи да извлекат всички най-важни елементи от подводницата.

Накрая министърът на отбраната Мелвин Р Леърд даде окончателното одобрение на плана на ЦРУ, като признаваше, че го прави независимо от факта, че „някои хора смятаха идеята за откачена“. Леърд обаче се обоснова. Създаването на кораб, който да вдигне руската подводница от Тихия океан може да даде на Съединените щати възможност да вдигат и свои подводници, ако потънат.

Леърд се консултира с Хауърд Хюс, отшелникът-милионер, чиято корабостроителна фирма беше наета от ЦРУ да изгради кораба за вдигане на руската подводница от океанското дъно. Този кораб щеше да се нарича „Гломър експлорър“, а операцията „Проект Дженифър“.

Крейвън наблюдаваше тези шумотевици, без да се изненадва вече от ръководената от политици национална разузнавателна програма. Може и да беше циник, но твърдо считаше, че ЦРУ търси проект, с който да насочи стотици милиони долари към Хюс, за да изплати тежките политически дългове на Никсън.

Каквато и да беше причината, Никсън бързо одобри плана на ЦРУ За Брадли и Крейвън остана само да си шепнат помежду си колко са несъгласни. Изглежда, никой друг не искаше да ги изслуша. Ако не друго, като награда за протеста си Крейвън изхвръкна от операцията. Най-голямото дълбоководно начинание щеше да тръгне без ръководството на хората, които бяха го направили възможно.

Щеше да тръгне и без командира на „Халибът“ Мур. Настъпил беше часът Рикоувър да направи своя ход, да смаже всеки, опитал се да го изолира. Адмиралът беше стоял встрани, когато предшественикът на Мур претендираше за пълномощия за „Халибът“, по-високи от тези на „Отдела за ядрени изследвания“ на Рикоувър. Адмиралът беше гледал как десетки милиони се изливат в „Халибът“, когато самият той се печеше на огън заради раздулия се от 30 на 90 милиона долара бюджет за NR-1. Изчаквал беше своя миг, когато Никсън изрази президентска благодарност на „Халибът“ — най-високата възможна награда за подводниците. И не се впечатли, когато Мур спечели медал за особени заслуги за откриването на руската подводница.

През цялото време специалистите по реакторите на Рикоувър в корабостроителницата насочваха вниманието си върху „Халибът“. Екипажът й се дразнеше толкова силно от постоянното наблюдение, та Мур подозираше, че правят грешки само за да има какво да си отбележат хората на Рикоувър — нещо, което да ги задоволи и да си идат. Членовете на екипажа не си признаваха, но Мур знаеше, че напрежението им се отразява, както знаеше, че е въпрос на време Рикоувър да се снабди с необходимия му заряд. Щеше да изпрати разтърсващ флотата залп, какъвто никоя подводница независимо от мисията или постиженията си нямаше да изтърпи.

Намери онова, което търсеше, рано една сутрин през 1969 г. „Халибът“ беше преместена във военноморската корабостроителница на остров Меър, извън Сан Франциско. Презареждаха реактора, а офицерите се занимаваха с поредния ремонт, предвиден да подобри дълбоководните възможности на подводницата. Рикоувър трябваше да дойде през същия ден, но никой на борда не знаеше кога. Мур се намираше в щаба, на шест преки от дока на „Халибът“, когато адмиралът пристигна на остров Меър, облечен както обикновено в цивилни дрехи.

Рикоувър се натъкнал на двама часови от Морската пехота, които отказали да го пуснат през портала. Това не би трябвало да е голям проблем — хората може и да не са познавали адмирала лично, но биха знаели името му. Трябвало е единствено да покаже личната си карта, но той отказал да го стори. Вбесил се, че е възможно някой в базата да не го познава. Втурнал се през портала. По-късно Мур щеше да научи, че адмиралът бягал по пътя с караулните по петите му. Хванали го и отново поискали да се легитимира. След като го сторил, Рикоувър връхлетял в кабинета на своя ръководител по реакторите в остров Меър Робърт Мецгър. Все още вбесен, Рикоувър решил да не иде на „Халибът“. Вместо това изпратил свой представител — един от хората, пътували с него от Вашингтон. По този начин подготвил възможност историята да се повтори.

Почти всеки човек на подводницата би познал Рикоувър веднага и никой не би му задавал въпроси. Никой обаче не познавал представителя и затова младият подводничар на пост на палубата направил онова, което трябвало. Отишъл при човека и поискал да види документите му, след което извикал отдолу дежурния офицер, който в крайна сметка отказал достъп за човека на Рикоувър.

Когато Мур разбрал всичко това, незабавно потърсил Рикоувър. Адмиралът не му дал много голяма възможност да изглади нещата. Вместо това се развикал:

— Мур, по-скоро се притеснявай за собствената си кариера.

След това запитал:

— И какво ще направиш с дежурния офицер, който не ни пусна?

Рикоувър не си направил труда да инспектира „Халибът“, но подводницата щеше да почувства гнева му. Непрекъснатите прегледи върху нейния реактор продължаваха. Екипажът на подводницата знаеше, че винаги има какво да се намери, ако човек търси и ако отбелязва всяко погрешно движение, всеки неправилно използван ключ, неточно спазване на инструкциите и т.н.

Мур беше отстранен от командването на „Халибът“ три месеца след срещата си с Рикоувър. Въпреки че този ход бе прикрит с обичайните документи за прехвърляне, малко хора се съмняваха, че зад него стои Рикоувър.

— Това за мен бе една от многобройните неразумни постъпки, на които той беше способен и ги вършеше — казва контраадмирал Уолтър Л. Смол младши, тогавашен командващ подводните сили в Тихия океан. Рикоувър можеше да уволни когото си поиска, „независимо дали имаше нужните пълномощия“.

Голяма част от хората на Мур решиха да напуснат ВМС — някои от тях в мълчалив протест срещу отношението на Рикоувър към техния капитан, други просто за да избягнат непрестанните атаки. Дори доктора Уийт, който беше налял брендито, спасило Чарли Хамъндс, попадна под ударите, когато хората на Рикоувър решиха, че отчетите за радиационната експозиция на екипажа са напълно объркани.

Мур беше преместен в Пентагона, за да работи с групата за дълбоководни операции, и за ирония се оказа част от екипа, който търсеше мисии за любимата на Рикоувър подводница NR-1. Адмиралът беше подготвил отстраняването на Мур, но не се бе отървал от него. И въпреки гнева му Мур стана капитан първи ранг заедно с останалите от випуска си. Имаше прекалено много благоприятни отчети за пригодност и беше постигнал твърде много, за да може някой, дори и Рикоувър, да му откаже това.

И все пак, макар и повишен, Мур загуби подводницата си.

Странна награда. След като проведе най-смелата подводна операция на ВМС, Мур никога повече нямаше да командва в открито море.