Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (4) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

3. ПОГЛЕД КЪМ ДЪЛБИНИТЕ

Окрилен от бурния успех на своята програма „Поларис“, адмирал Ред Рейбърн отправи поглед напред с мисълта за нови, изобретателни начини за сплашване на противника с ядрените оръжия. Бързо се насочи към мечтателя сред хората си — млад цивилен, когото адмиралът беше измъкнал от неизвестността преди няколко години и ръкоположил за главен учен в програмата.

Джон П. Крейвън бе едва на около тридесет и пет, когато Рейбърн го намери, но задачата му беше да надзърта над рамото на всеки, който работи по ракетоносните подводници, да намира проблемите и да предоставя отговорите. Той беше, по собствените му думи, „Главният кибик“.

Прякорът му подхождаше. Крейвън, говорещ с порой от думи и преливащ от идеи, беше от хората, които могат да разделят един чертеж на най-малки частички и пак да намерят време да изплюят няколко куплета поезия, някоя и друга библейска фраза или пък някое от безбройните измислени от самия него морски правила. Понякога сливаше поезия с афоризми и пееше на висок глас получения резултат. Проповядваше фантазия сред армейската дисциплина и внасяше романтика между механиците на ядрената война.

Точно за такава роля беше възпитаван Крейвън. Произлязъл бе от семейство, произхождащо от мавърски пирати по майчина линия и разделен по бащина между презвитериански свещеници и морски офицери.

Военноморските офицери представляваха онази част от родословието, с която повечето членове на фамилия Крейвън обичаха да се хвалят и която можеше да бъде проследена назад до Тунис Огъстъс Макдоно Крейвън, капитан на кораба „Текумсе“ по време на Гражданската война, взривен от мина на южняците в битката за залива Мобайл и вдъхновил известния призив на адмирал Дейвид Фараго към останалия флот: „По дяволите торпедата, пълен напред!“

Спазвайки благородната традиция, Тунис се удавил изправен до руля. Повечето членове на рода Крейвън спираха разказа дотук. Джон Крейвън обаче изпитваше удоволствие да дава още малко информация: Тунис умрял, биейки се да се измъкне от потъващия кораб преди пристанищния лоцман. И само Джон Крейвън се хвалеше с онова, което останалите от фамилията дори не смееха да нашепват: че по майчина линия е наследил кръвта на пирати.

Че Джон Крейвън щеше да бъде различен, се видя от мига, в който се появи за първи път на планетата, в района Уилямсбърг в Бруклин. Случи се в нощта на Вси светии. Роднините от страна на баща му решиха да не споменават този факт и веднага обявиха, че момчето ще отиде във военноморския флот, с намерението той да прекара живота си в строга военна дисциплина. Обречеността на плана им си пролича след петнадесетина години, когато Крейвън пропадна на изпита за Военноморската академия. Не че му липсваше интелект. С лекота беше преминал до гимназията още на единадесет години. Но като стигна там, пое по неконвенционалния път към славата. Убеди много по-големите си съученици, че просто е дребен за възрастта си, и след това спечели уважението им като отворкото на класа, като хлапака, който е прекалено печен, за да си пише домашните.

В крайна сметка задоволи поне някои от очакванията на фамилията. Не си спечели диплома от Военноморската академия, но пък влезе в запаса и стана океанолог. От този момент започна да проповядва за големите дълбочини, за подводни маневри, които повечето хора във ВМС подминаваха като невъзможни или, най-малкото — невероятни. Но и той не очакваше лесно да спечели някого. Като всеки свещеник обаче, който проповядва идването на някакво чудо, Крейвън бе пропит с вяра, че в крайна сметка правотата му ще се докаже.

Рейбърн сега му поднасяше нещо като празен подписан чек, с който да прави това, което умееше най-добре: да измисля колкото е възможно повече идеи. Към 1963 г. Крейвън работеше усилено по идеята на Рейбърн — авангардна програма за възпиращи действия от бази в морето. Като начало отдели един милион долара годишен бюджет, като смяташе, че ще стигне за създаването на малка програма по политически науки, която да анализира най-подробно тази стратегия за възпиращите мерки. В хода на работата си откри, че е наел почти всеки специалист по политически науки, специализиращ в стратегическата отбрана.

С оставащия бюджет и с новата си платформа успя да надникне в недокоснатото царство на дълбините, като работеше с групата си за генериране на идеи: за ракети на океанското дъно на километри под повърхността; подводници, които да могат да стигат дотам, да се ориентират в мътните дълбини и да оглеждат с камери непознатите и неизследвани води.

Повечето от хората във ВМС приеха вижданията на Крейвън със сподавена прозявка. Проучванията на океанските дълбини, ако изобщо имаше такива, отдавна бяха забравени в ъгъла и по тях работеше само малка група океанолози. Адмиралите смятаха оперирането на дълбоко за по-трудна задача, отколкото изпращането на космонавт, а в момента точно то ангажираше вниманието на страната. Най-добрите подводници на ВМС можеха да се спускат докъм 300–350 метра. По-надолу ги очакваше сигурна смърт от непрощаващото морско налягане, толкова силно, че спокойно можеше да смачка дори могъщите подводници „Поларис“.

Километрите под оперативния диапазон на ВМС се ползваха с почти толкова уважение, колкото градското сметище. Главното конструкторско направление на ВМС, Бюрото по корабоплаване, поставяше дълбоководното потапяне на десето място в списъка с десетте най-належащи задачи, и то само защото списъкът свършваше там. Дори адмирал Рикоувър, покрит със славата на новатор в очите на обществеността, не проявяваше интерес към дълбочините.

Групата за дълбоководно потапяне на Крейвън се намираше в незавидно положение, но пък имаше желание да работи. Поискаха екип от неговите хора да помогне при изпитанията на подводницата „Трешър“ (SSN-593), първата от нов, мощен клас многоцелеви ядрени подводници, проектирани да се спускат малко по-дълбоко от останалите. На 10 април 1963 г. „Трешър“ не издържа при изпитателното спускане до 395 метра. Доколкото може да се предполага, отказ на тръбопроводи с последваща загуба на тяга е предизвикал редица събития, довели до потъването на подводницата, в която загинаха 129 мъже, включително четирима от групата на Крейвън. Той разбрал за това при Хари Джексън, един от инженерите, който помагал при изпитанията на подводницата малко преди последното спускане и присъствал на всички други дълбоководни спускания.

Джексън седял и само повтарял:

— И аз трябваше да съм там.

Но Крейвън се радваше, че Джексън е пропуснал тази първа загуба на ядрена подводница заедно с тримата души от екипа му, недопуснати до изпитанията поради липса на място.

Едва по-късно Крейвън разбра, че катастрофата ще го нареди сред най-важните участници в нова и вълнуваща глава от тази сага на подводния шпионаж. Шансът му щеше да изскочи измежду почти невъзможните обещания на ВМС, дадени като компенсация за щетите.

След „Трешър“ ВМС обещаха да положат огромни усилия, за да научат повече за безмилостното морско дъно. Обещаваха програма за „безопасни подводници“. Обещаваха „съдове за дълбоководно спасяване“.

Това беше и шансът на Военноморските сили да успокоят обществеността, да заличат трагедията с видения за чудеса в океана, да замъглят свързаните с подводниците опасности с идеи за иновации и обезопасяване. Почти всички, които имаха нещо общо, разбираха, че някои от предложенията са по-скоро в областта на научната фантастика, отколкото на науката, особено това за съдовете за дълбоководно спасяване на потънали подводници. Засега изглеждаше, че всеки спасен по този начин трябва да има късмета да потъне върху континентален шелф или на върха на подводна планина, във води далеч по-плитки от двете, три или четири мили дълбочина на повечето морета. Повечето подводничари знаеха, че сериозната повреда в океана означава край за тях — без оцелели, без спасение и толкова.

И все пак Конгресът одобри тези популистки обещания и предложи финансиране, което привлече вниманието на Военноморската разузнавателна служба. Военноморските сили може и да обещаваха настъпването на ерата на Жул Верн, но някои специалисти по подводния шпионаж видяха тук възможността за нова шпионска ера, много по-близка до Джеймс Бонд.

Тези служители на разузнаването вече разработваха плановете си, когато Крейвън започна да ръководи масирано проучване след аварията на „Трешър“. Той бе поел и ръководството на проекта за дълбоководни спасителни системи, предприет с цел да проектира обещаните от ВМС съдове за дълбоководно спасяване и за изграждане на подводна лаборатория — едно чудо, познато като „морската лаборатория“, където Военноморските сили да изследват физиологичното въздействие на дълбоководното налягане върху водолазите.

Крейвън забелязваше възможности особено в програмата за съдовете за дълбоководно спасяване. Както почти всеки друг, запознат с дълбините на океана, разбираше, че те са до голяма степен фантазия. Но смяташе, че натискът за създаването им може да му позволи да реализира друга своя мечта — за флотилия мини-подводници от стъкло. От гледна точка на химията стъклото е течност и затова Крейвън смяташе, че стъклените подводници биха изявили най-силните си страни при най-мощните налягания на океанските дълбини.

Той не беше единствен в опитите си да лансира пред ВМС идеята за миниподводниците. „Рейнълдс алуминъм къмпани“ строеше свой собствен съд с надеждата да спечели доходоносен договор. Океанографският институт „Удс хоул“ заедно със Службата за военноморски изследвания разработваше „Алвин“, подводница за екипаж от трима души, която да може да се спуска до 1830 метра. За момента единственият съд за дълбоководно спускане, с който разполагаха Веонноморските сили, беше „Триест II“ — нещо като минидирижабъл, който трябваше да се превози или тегли на буксир до местата за потапяне. Той имаше ограничена маневреност, но можеше да слезе с екипаж от трима до 6000 м. Първият „Триест“ беше спуснат почти на седем мили дълбочина през 1960 г. в най-дълбоката точка на света: Челинджър в Марианската падина, на около 200 мили от Гуам. Двете подводници — „Триест I“ и „Триест II“ правеха проучвания на останките от „Трешър“.

Крейвън започваше да напипва решение за механичните проблеми на независимите дълбоководни подводници със собствена тяга, когато го потърси един служител на Военноморското разузнаване, помагал при координирането на подводните наблюдателни операции около съветския бряг. Тези операции вече се изпълняваха в разширен мащаб и целогодишно. Под кодовото наименование „Нактоуз“^[1], а после „Холистоун“, растящият американски флот от ядрени и дизелови подводници поддържаше постоянно наблюдение на съветския бряг, където се изстрелваха ракети за изпитания от наземни силози или от кораби към цели в океана. Американските подводници следяха и бързо разрастващия се флот на руските ядрени подводници, които вече излизаха в Атлантическия и Тихия океан. Съветските ВМС започваха да привеждат в действие заплахата си да станат сила в сините води.

Заради всичко това американските ВМС почти винаги имаха най-малко една наблюдателна подводница в Баренцево море и две около тихоокеанските пристанища на Съветския съюз, където пак се налагаше от време на време да убягват на руските дълбочинни бомби. В началото на шестдесетте години дори някои от ранните ядрени подводници, като „Скамп“ (SSN-588), станаха обект на преследване, а и още няколко дизелови подводници, като „Ронкуил“ (SS-396) и „Тръмпетфиш“ (СС-425) бяха притискани подобно на „Гъджън“. Освен тези операции около брега някои американски дизелови подводници връщаха руски емигранти в Съветския съюз, за да шпионират за САЩ, други пък стоварваха командоси в Борнео, Индонезия и Близкия изток, за да следят разширяващото се съветско влияние.^[2] Шпионирането с подводници бе станало толкова важно, че командващият военноморските мисии във Вашингтон беше поел координирането на всички мисии, планирани от специален отдел за подводни бойни действия към разузнавателната служба на ВМС.

Служителите от разузнаването с нетърпение очакваха новините за последните руски подводници и ракети и затова шпионите в подводниците имаха заповед да изпращат съобщения с най-важните елементи на мисията, когато се прибираха към дома. Специалистите по руски език започваха да превеждат върху лента уловените комуникационни сигнали още щом напуснеха съветските води. Куриери чакаха завръщащите се подводници на дока, готови светкавично да занесат информацията право в щаба на Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, щата Мериленд. Самите шпиони бяха толкова ценни, че ВМС им заповядваше да пътуват до и от пристанищата с влак, а не с пътнически самолет — не желаеха да поемат дори най-малък риск от отвличането на тези хора в Куба.

Сега служителят на военноморското разузнаване искаше от Крейвън нещо, което никой не бе опитвал преди. Офицерът подаде на Крейвън свръхсекретен документ, който представляваше доста дълъг списък с мечти, трупан от военноморското разузнаване от години и докосван до този момент само от десетина души.

На заглавната страница бяха отпечатани думите „Операция Пясъчен долар“. След нея започваха цели страници със списъка. Те представляваха точките на попадение на съветските балистични ракети, щателно проследени и отбелязани от кораби на ВМС и радари на ВВС, както и от подводни хидролокатори, а и също местата, където бяха забелязвани или чувани да падат във вълните самолети или други съветски машини. На не повече от три мили дълбочина се намираха най-важните тайни на съветската отбрана: най-доброто от системите за насочване на ракети, металургията и електрониката — все лъжовно примамващ боклук и напълно недостижим. Нищо чудно, че Съветският съюз дори не опитваше да пази района. Никой не би могъл дори да си помисли за набези през светещия планктон към напълно непрозрачните дълбини.

Според служителя от разузнаването нищо не пречеше зад идеята за съдовете за дълбоководно спасяване да се укрие опитът за стигане до нещата от поменика в „Пясъчен долар“. Защо да не се използва бюджетът за спасителните играчки, които едва ли щяха да бъдат задействани някога, за да се създадат средства, осигуряващи предимство на Съединените щати?

Трагедията с „Трешър“ щеше да бъде оправданието, а новите програми за безопасност — пълнежът на сложната история за прикритие. И всичко това зависеше от отговора на Крейвън на един въпрос. Би ли се справил с търсене на съкровище в дълбоки води?

Крейвън научи, че това е първостепенен въпрос на националната сигурност. Не му казаха обаче, че е въпрос и на гордост, политически позиции, изобщо борба за територии. Разузнаването на Военноморските сили играеше отчаяна гоненица с онези от ВВС, съвсем наскоро изстреляли шпионски спътници от ново поколение. Благодарение на все по-голямото покритие върху Съветския съюз тези нови „очи в небето“ изпращаха изображения от площадките, където руснаците копаеха силози за мощни наземни ракети, както и от сухи докове, където се готвеха да създават собствено поколение подводници, подобни на „Поларис“. Програмата „Поларис“ беше попречила на бомбардировачите и ракетите на ВВС да монополизират бизнеса с ядреното възпиране. Сега вече шпионите от ВМС може би щяха да се конкурират със спътниците, като се гмуркат не просто за снимки, а за истински съветски оръжия и съдове.

Това беше шансът, който Крейвън чакаше — възможността да се впусне в най-фантастичните си планове. Само едно нещо го спираше. Нямаше представа как да постигне онова, което искаше от него разузнавачът. Дори и „Триест II“ не можеше да извършти някакъв подводен набег — беше твърде малка, а и корабът, който трябваше да пренесе подводницата посред океана, щеше да ги издаде.

— По принцип ние разработваме технологията, а не материалните активи — каза Крейвън, уповавайки се на най-засукания си начин на изразяване в стил ВМС. Тишина. Миг, може би два. Колкото и витиевато да говори, всъщност си признаваше, че няма начин да направи онова, което искат от него.

След това Крейвън усети мигновено вдъхновение.

— Виж какво, нямаме нищо, което да изпълни операцията, защото се иска потайност.

Отново си пое дъх забързано и каза най-важното:

— Затова „Пясъчен долар“ си струва да се изпълнява само от подводница.

Ето така, избърборена от отчаяние, се появи идеята, която щеше да се превърне в най-смелото начинание на Военноморските сили до момента. Щяха да оборудват някоя пълноразмерна подводница, достатъчно голяма за открито море, така че да може да стои на място в горните слоеве на океана и да спуска камери цели мили надолу, за да търси съветски съкровища по дъното. Щяха да действат под повърхността, да намерят начин да станат почти неоткриваеми. Да не покажат по никой начин на руснаците, че наоколо има американци.

Всъщност Крейвън просто предаваше с нови думи старото си убеждение, че работата от повърхността на океана си е своеобразен ад. Вече беше включил тази концепция в собствените си „Десет заповеди на дълбокоокеанската инженерна работа“. Казваше следното: „И помни, че свободната повърхност не е океан, нежели въздух, и че човек не може да ходи по нея, нито пък оборудването ще остане стабилно, ако го има. Затова проектирай така оборудването, че да не се задържа дълго и да не се нуждае от обслужване или ремонт в този непристоен слой.“

Изведнъж получи не само начина да подложи на проверка тази заповед, но и шанс да изпълни любимата си роля в родословното дърво и да граби заровени съкровища. Сега, когато имаше зелена светлина и пиратската му кръв кипеше, Крейвън се нуждаеше само от подводница.

В момента във флотата имаше двадесет ядрени многоцелеви подводници и се строяха още. Но адмиралите от ВМС не възнамеряваха да дадат някоя от първокласните си лодки да седи посред океана и да мандахерца камери. Щом Крейвън иска подводница, щеше да се наложи да вземе една от двете ядрени щайги, пропаднали на изпитанията и с отхвърлена вече конструкция. Едната — „Сийулф“ — представляваше объркан съд с V-образен нос на кораб-разрушител и горна част на подводница, построена да вмества един доста докачлив реактор на течен натрий, който обаче беше заменен преди това. Другата — „Халибът“ — имаше по-грандиозно, но кратко минало. „Халибът“ (SSGN-587) беше единствената ядрена подводница, носила управляемите ракети „Регулус“ и изпълнила седем мисии около съветските брегове. Но онази програма бе прекратена по средата на 1964 г., когато ВМС започнаха да разполагат подводници „Поларис“ в Тихия океан. Сега след края на ерата на ракетите „Регулус“ никой не знаеше какво точно да прави с „Халибът“.

Тя изглеждаше доста странно — едно от най-малко хидродинамичните в ядрения флот и най-смехотворното на вид създание, раждано някога на сух док. За разлика от плоската риба, на която беше наречена, „Халибът“ имаше огромна гърбица, подходяща може би за гигантска камила, само дето тя се разтваряше в голям, подобен на челюсти на акула люк, който представляваше част от оригиналното отделение за ракетите. В друго време може би щяха бързо да я бракуват. В края на краищата тя не само беше странна, но страдаше и от почти фаталното заболяване за всяка подводница: хидромеханична какофония. „Халибът“ беше шумна. Подводничарите чуваха дрънченето и забелязваха единствено потенциална опасност от наводняване, щом видеха онзи люк. А от вида на баластните й резервоари, зейнали като ями и разработени да й позволяват бързо да изплава на повърхността, за да изстреля ракета и да се потопи още по-бързо, направо потреперваха.

Крейвън погледна подводницата, която, изглежда, никой не можеше да обича, и изпадна в транс. Виждаше единствено възможностите, странните и чудни неща, които можеше да направи с всичкото това допълнително пространство. А видът на онази разкошна зейнала уста го накара, като всеки уважаващ себе си луд учен, да се разтрепери от радост. Никоя друга подводница във флотата нямаше люк, по-голям от 65 сантиметра. Люкът на „Халибът“ беше шест метра и седемдесет сантиметра.

Решението бе взето: „Халибът“ ще е подводницата на Крейвън, неговата лаборатория, неговото министерство, неговият пиратски кораб. Щеше да разполага със 70 милиона долара, за да я оборудва с електронни, сонарни, фотографски и видеоиграчки. Военноморските сили дадоха съответното изявление и през месец февруари 1965 г. „Халибът“ замина в Пърл Харбър за преоборудване като съд за океанографски изследвания.

Повече премълчаване, отколкото лъжа, това представляваше само едно от няколкото прикрития, които Крейвън щеше да използва. Програмата за съдовете за дълбоководни спасителни операции и другите му дълбоководни проекти щяха да добавят още прикрития за онова, което той наричаше своя „миризлив скункс“ — термин, зает от компанията „Локхийд“, произвеждаща шпионски самолети. Крейвън скоро щеше да започне да работи по проекта на съдовете за дълбоководно спасяване, както и по проект на съд за търсене със спускане на големи дълбочини. По план съдът за дълбоководно спасяване трябваше да може да легне на океанското дъно на шест километра дълбочина и да взема предмети посредством механична ръка. До всяко от местата за изваждане на предмети щеше да пътува монтиран върху подводница.

За преоборудването и изпитанията на „Халибът“ щяха да трябват две години, но Крейвън нямаше търпение. Почти от мига, в който започна, с многобройните си прикрития си спечели известност извън изолираното царство на военноморското разузнаване. Внезапно започнаха да го въвличат в други бляскави проекти.

Рикоувър, който доскоро правеше всичко, за да ограничи интереса на Крейвън към дълбоководните миниподводници, сега дойде при него, за да поиска помощта му за първата ядрена подводница, макар и от стомана, а не от стъкло. (Адмиралът докрай остана язвително настроен към стъклото, стигайки почти до обиди.) Но Крейвън започна да работи с Рикоувър и тази връзка щеше да се окаже важна за образоването му: жизненоважна, защото именно от Рикоувър Крейвън щеше да научи как да дълбае бюджета на ВМС, да се разправя с Конгреса и да обработва адмиралските кадри, които ръководеха програмата за подводниците.

Договорът беше фаустовски. Макар и на шестдесет и четири години (а на такава възраст дори по-малко проклети офицери се пенсионираха) Рикоувър създаваше на Крейвън, както и на почти всеки друг във ВМС доста проблеми. Адмиралът обичаше да започва разговорите с него така, че да стане ясно точно кой е старшият:

— Крейвън, моите хора са по-компетентни от твоите, но ти имаш по-голямо хале и съм принуден да работя с теб.

Рикоувър обичаше да вади хората от равновесие просто за да види как ще реагират. Той лично кръсти миниподводницата NR-1. Със същия успех би могъл да я нарече „Рикоувър“, защото NR представляваше обозначението на неговото царство — Отдела по реакторите на ВМС. Щом президентът може да има свой самолет „Еър форс 1“, то Рикоувър щеше да има NR-1.

За разлика от подводницата „Алвин“ на „Удс Хоул“, завършена през 1965 г. и дълга само 6,7 метра, NR-1 трябваше да бъде 41,8 метра дълга, или почти на половината на многоцелевите подводници. Щеше да може да се спуска до 914 метра. Снабдена с подводни прожектори, камери и механична ръка за вземане на малки предмети, тя щеше да има и възможности за шпиониране. Един от основните конструкторски проблеми беше да се намери начин за екраниране на ядрения реактор. Стандартните реактори на подводниците се екранираха с тридесет сантиметра олово от всяка страна. Но така подводницата щеше да стане прекалено тежка. Вместо това Рикоувър, Крейвън и останалите проектанти решиха да поставят оловен екран само в предната страна, която гледа към каютите на екипажа. Цялата площ от 4 метра зад реактора щеше да се пломбира и да се напълни с вода. Идеята беше водната стена да абсорбира излъчваната радиация и да изпълнява ролята на оловния екран. Крейвън не се съмняваше, че еколозите ще потреперят от този план, но двамата с Рикоувър го смятаха за напълно осъществим. Четири метра вода имат същото молекулно тегло като тридесет сантиметра олово. Но когато NR-1 е потопена, водата нямаше да добавя никакво тегло — ако водата измести еднакво количество вода, ефективното тегло е нула.

Само че някой трябваше да плати за построяването на подводницата, а точно сега в бюджета сред плановете за дълбоководни спасителни съдове и морски лаборатории нямаше много място за миниподводници. Този проблем не притесни Рикоувър и той го реши на една среща с Крейвън, контраадмирал Левъринг Смит, старши заместник на Рейбърн по програмата „Поларис“, и Робърт Море, помощник-секретар на ВМС по изследванията и развойната дейност.

— Имаш ли някакви пари, с които да започнем? — запита Рикоувър. Крейвън отговори, че групата му за изработване на дълбоководния спасителен съд може да отдели 10 милиона долара от бюджета си за изследвания и развойна дейност. Смит отбеляза, че програмата „Поларис“ има неизползвани около десет милиона долара.

— Колко ще струва тази подводница? — попита Море. Без да се колебае, Рикоувър отговори:

— Двадесет милиона.

Море започна да описва мъчителния процес за построяване на корабите: определяне на договора, търг, одобрения в Конгреса. Рикоувър го прекъсна:

— Остави всичко това на мен.

След това се обърна към Крейвън и нареди:

— Ти се обади утре на „Електрик Боут“ и им кажи да започват.

Крейвън, Смит и Море размениха изумени погледи. Никой не вярваше, че това ще може да се направи с 20 милиона — бюджетът не след дълго нарасна на 30 милиона. Не виждаха и начин да накарат Конгреса да даде одобрение. След по-малко от седмица Рикоувър се обади на Крейвън и му каза, че президентът ще обяви този следобед, че NR-1 започва да се строи.

При тази вест Море бързо премина от състояние на шок към паника. До този момент NR-1 представляваше само малко повече от една адмиралска мечта. Разбира се, Рикоувър беше разказал със съвсем малко подробности за плана си на Пол X. Ниц, главнокомандващ ВМС, и на Робърт С. Макнамара, министъра на отбраната. Море знаеше, че макар и двамата да бяха дали одобрението си, Конгресът няма да хареса новините за проекта, поднесени така. Незабавно след обявяването от президента на NR-1, бюджетната комисия свика набързо обсъждане.

По заповед на Рикоувър Крейвън разполагаше само с няколко дни, през които да измисли официално оправдание за мисията си, пълен анализ на разходите и ползите, и подробно изследване на нуждата на ВМС от миниподводницата.

— Е, нали знаете, адмирале, че такова проучване не съществува — отговори Крейвън.

— Ще съществува за обсъждането—рязко отговори Рикоувър.

Сега реализирането на NR-1 и може би собствената кариера на Крейвън зависеха от способността му да измисля видения от нищото. Трябваше да докаже, че NR-1 е много важна инвестиция и си струва тридесетте милиона.

Комисията не се хвана, но в края на краищата не й остана друго, освен да се предаде. NR-1 беше узаконена с президентски указ. Никоя друга подводница или кораб не бяха получавали толкова бързо одобрение и едва ли ще има други. По-късно Главната счетоводна служба — следствения отдел на Конгреса — разгледа проекта и направи извода, че програмата е една от най-зле управляваните, която са виждали.

Рикоувър отговори по типичния начин, като изстреля едно писмо до своите критици, чийто текст толкова силно беше впечатлил Крейвън, че той го научи наизуст: „Четох доклада на Главната счетоводна служба и той ми напомня една рецензия за «Любовникът на лейди Чатърли» в списание «Поля и реки». Авторът на статията знаеше толкова малко за истинската цел на книгата, колкото и ГСО знае за проектирането и разработването на подводници.“

Рикоувър се отнасяше по същия начин и с Крейвън. Адмиралът беше вбесен, че трябва да дели Крейвън с преоборудването на „Халибът“, с програмата за дълбоководните спасителни съдове и с другите дълбоководни проекти. Според Рикоувър нито един от тях не беше толкова важен, колкото неговата подводница NR-1.

Адмиралът се разгневяваше още повече от факта, че няма право да знае подробностите по новата мисия на „Халибът“. Малко бяха нещата в подводните сили, за които той не знаеше, но разузнаването представляваше точно една от тези области, в които той нямаше официално „право на присъствие“ и дума. Изкарваше разочарованието си върху Крейвън, който започна да си мисли, че адмиралът чака по цели нощи, преди да позвъни. Чака, докато Крейвън заспи дълбоко или реши да прави любов с жена си. Почти убеден беше, че Рикоувър следи колко време прекарва под водата за изпитания на „Халибът“, защото все се обаждаше в моменти, когато Крейвън не можеше да отговори, и винаги си плащаше скъпо за това, че не е на разположение.

През един петъчен ден Рикоувър изнасял реч в Ню Йорк и изпратил съобщение до „Халибът“, която се намирала около Хавайските острови, с настояването Крейвън да се яви при него в понеделник сутринта.

Крейвън взел самолет, изтърпял няколко мига паника, когато потънали в мъгла по време на престоя в Лос Анджелос, накрая кацнал в Ню Йорк и задъхан се втурнал към хотелския апартамент, в който го чакал адмиралът.

— Каза, че си отишъл да играеш голф — подиграл го той заради прикритието, което си бил измислил за пътуването до Хавайските острови.

След това се обадил по телефона:

— Донесете на този човек най-големия обяд в хотела. Крейвън чакал най-важното. Знаел, че адмиралът не се притеснява дали е огладнял от дългото пътуване.

И наистина.

— През следващия час ще седиш и ще обядваш — обявил Рикоувър. — А аз ще ти крещя.

Звучи невероятно, но Рикоувър харесваше Крейвън почти толкова много, колкото обичаше да го мачка. Адмиралът се впечатляваше от куража, с който Крейвън търпеше и най-лошите му гневни пристъпи. Харесваше и това, че Крейвън не е учил във Военноморската академия. Като курсант адмиралът винаги бил самотник и си доставяше голямо удоволствие да измъчва в интервютата за работа по своята ядрена програма кандидатстващите випускници на академията. Тези встъпителни разговори се бяха превърнали по-скоро в ритуали по посвещаване, при които, търсейки съвършенството, адмиралът докарваше младите хора до ръба на психологическата им издръжливост. За да разклати кандидатите, Рикоувър изливаше сквернословия, настаняваше ги на столове с един скъсен крак или ги изпращаше в „Сибир“ — един килер, където оставаха с часове.

Може би класическият му номер на всички времена е, когато застанал заплашително срещу един кандидат и казал:

— Накарай ме да се посера от яд, ако можеш.

Младежът отговорил, без да се колебае и без думи. Вдигнал ръка и с един замах помел от адмиралското бюро книгите, листовете, химикалките и всичко останало. Приели го.

Да измъчва Крейвън, за Рикоувър беше просто странично занимание.

Междувременно Крейвън все повече се превръщаше в постоянния дълбочинен специалист на Военноморските сили. Но едно повикване изпъкваше над другите. Получило се една съботна сутрин през януари 1966 г.

— Тук е Джек Хауърд — заявил помощникът на министъра на отбраната по ядреното оръжие. — Загубих една неутронна бомба.

— Защо викате мен? — запитал Крейвън.

— Загубих я във водата и искам да я намерите.

Крейвън бил разпределен в екип, събран набързо от един адмирал в Пентагона. Друг екип се готвел да заминава в морето.

По време на презареждане на 9000 метра височина край брега при Паломарес, Испания, бомбардировач Б-52 се сблъскал със самолет-цистерна и ядреният му товар паднал. Три бомби били намерени почти веднага. Но четвъртата била загубена и вероятно се намирала на дъното на Средиземно море. Президентът Линдън Джонсън знаел, че руснаците я търсят, и отказвал да приеме уверенията на ВМС, че е много вероятно тя никога да не бъде извадена от никого. Всъщност точно така смятали повечето от хората, определени да търсят бомбата — освен Крейвън.

Той свикал група математици и им дал задача да направят карта на морското дъно около Паломарес. Искането му изглеждало достатъчно смислено. Но той смятал да използва картата за анализ, много повече наподобяващ гадаене за залаганията на конни надбягвания, отколкото което и да е друго нещо, записано в наръчниците на ВМС по издирване и извличане на материали.

След като картата станала готова, Крейвън поискал от група специалисти подводничари и спасители да се обзалагат за всеки възможен сценарий на загуба на бомбата. При всеки сценарий бомбата се намирала на различно място.

След това всяко възможно място било изчислено с формула, базирана на залозите. После резултатите били нанесени на картата на метри или мили разстояние оттам, където логиката и хидроакустиката биха ги определили.

За непосветените всичко това звучи като стария виц за човека, който загубил портфейла си в тъмна уличка. Вместо да претърси уличката, той решил да търси портфейла си далеч оттам, под една улична лампа, защото било по-светло. Но според Крейвън тази привидна лудост съдържаше достатъчно много точна наука.

Той разчиташе на теоремата на Бейс за субективната вероятност — алгебрична формула, създадена от родения през 1760 година математик Томас Бейс. По същество тази теорема трябваше да даде стойност на предчувствието, да отчете познанието на хората, съществуващо извън съзнателната им мисъл.

Крейвън приложи тази доктрина при търсенето. Изчезналата бомба беше снабдена с два парашута. Той направи облози за това, че са се отворили и двата парашута или само един, или нито един. Направи едно и също упражнение за всеки от възможните мигове при сблъсъка. Математиците записваха възможни завършеци на сблъсъка и правеха облозите за края, който смятаха за най-вероятен. След като приключиха с облозите, използваха получените резултати, за да приложат вероятностни коефициенти към няколко възможни местонахождения. Нанесоха на карта същите вероятности и получиха най-вероятното и още няколко възможни местонахождения.

Без дори да бяха ходили до морето, хората от екипа смятаха, че знаят къде е бомбата. Според изчисленията най-вероятното място се намираше далеч от първите три бомби, както и далеч от мястото, в което повечето отломки от самолета бяха паднали във водата. Лошото беше, че ако изчисленията на Крейвън се окажеха правилни, то бомбата се намираше в дълбока падина и не можеше да се стигне до нея.

Военноморските сили бяха се натъкнали на един испанец, Франциско Симо-Ортс, който се славеше като най-добрият рибар в Паломарес. Симо-Ортс твърдеше, че е видял как бомбата пада във водата и посочи мястото над същата падина. Без да има други улики, екипът в Средиземно море можеше единствено да се готви за сериозно претърсване на падината и започна да влиза във връзка с фирмите, опитали да заинтересоват армията с дълбочинните си подводници.

Бюрото по корабите се съгласи да заплати за изпращането по въздуха на две подводни лодки до Паломарес — „Алуминавт“ на „Рейнолдс“ и „Алвин“ на „Удс Хоул“. След няколко неуспешни седмици президентът Джонсън побесня. Настояваше да разбере къде е бомбата и кога точно ще бъде извадена.

В отговор му изпратиха последния куп документи с вероятности от Крейвън, променени така, че да отчитат и неуспешните седмици.

Джонсън избухна при вида на кривите и графиките на Крейвън. Щом екипите не могат да му дадат незабавен отговор, той ще намери учени, които могат. Настояваше да бъде наета друга група учени от университета в Корнел и от Масачусетския технологичен институт. Учените проведоха една целодневна среща. Накрая стигнаха до съгласието, че планът на Крейвън е най-добрият от всички.

Джонсън нямаше много време да реагира. Защото през същия ден екипажът на „Алвин“ забелязал при десетото си спускане парашут, закриващ цилиндричен предмет. Предметът се намирал на 777 метра под водата, вклинен в стръмен район с наклон 70 градуса. Бяха намерили липсващата бомба точно там, където сочеха последните изчисления на Крейвън. Щяха да минат още няколко седмици, преди да извадят бомбата. Отначало от „Алвин“ опитаха да я закачат с въже, но бомбата се откачи и изчезна за още три седмици. Тогава ВМС пуснаха един робот — контролиран по кабел подводен спасителен съд — от кораб на повърхността. Екипът за малко не загуби и робота, и бомбата на 7 април 1966 г., когато роботът не успя да я закачи, а се оплете сам в парашута. В момент на отчаяние военните решиха да изтеглят робота и бомбата заедно, като се надяваха, че се е оплел достатъчно добре, за да излязат заедно на повърхността. Методът не беше съвсем елегантен, но свърши работа. По-важно за Крейвън бе, че доказа теориите си. Сега вярваше, че получи ли „Халибът“, ще може да върши чудеса.

Не се наложи да чака дълго. „Халибът“ бе завършена само три седмици след изваждането на бомбата.

Отвън подводницата не изглеждаше много различна. И без това високият й стабилизатор стърчеше още по-нагоре, за да осигури място за допълнителните мачти, поддръжащи перископите и антените за прехващане на съобщения до и от съветските кораби, които евентуално биха ги атакували. В горната част на носа й се виждаше малка издутина, която човек лесно би сметнал за не на място поставен купол за локаторите. Всъщност този купол представляваше нещото, което Крейвън наричаше контрол на тягата и курса. За първи път беше го нарисувал на гърба на един плик и той позволяваше на водата да преминава през предната част на подводницата и да излиза отстрани. Така тя можеше да стои във водата почти неподвижна. „Халибът“ не само можеше да оглежда дъното на океана, но и да „увисва“ над обекти и да дава на ВМС възможност да ги проучва, а може би и някой ден да позволява на водолази да излизат от нея и да изваждат предметите.

Отвътре „Халибът“ беше нарязана, изтърбушена и снабдена с приспособления, каквито никоя друга подводница нямаше. Камилската гърбица със зейналия люк сега представляваше една технологична кухина, получила името „пещерата на прилепите“.

Облицована със сиви, кафяви и небесносини тапети, които изпъкваха върху стените от неръждаема стомана, пещерата беше 8,5 метра широка, 15 метра дълга и 9 висока, разделена на три нива.

Имаше тъмна стаичка, помещение за анализ на данните и компютърна зала, в която бяха натъпкали един огромен компютър: „Унивак 1124“. Той представляваше огромна машина с големи ролки и мигащи лампички и създаваше усещането за онова царство от научната фантастика, чието име носеше. (Въпреки всичко „Унивак“ притежаваше само нищожна част от мощта на средния преносим компютър от наше време.) Навсякъде другаде бяха натъпкани койки за екип от шестнадесет подводничари и шпиони.

Диамантът в короната на Крейвън бяха „рибите“ на подводницата „Халибът“, за които той се надяваше да плават в най-дълбоката от дълбочините. Тези алуминиеви създания — всяко по един тон и дълго 4 метра — имаха камери и захранвани от акумулатори стробоскопии лампи вместо очи, акустични локатори за плавници и рул със странични плоскости за опашка. Проектирани да се теглят от долната секция на пещерата на прилепите с няколко километра дълъг кабел, те бяха заченати с хайвер от фирма „Уестингхаус електрик корпорейшън“ срещу 5 милиона долара всяка.

Когато Крейвън и хората му се готвеха за последните изпитания на „Халибът“, той почти всеки ден се срещаше с хората от разузнаването в специално осигурени срещу подслушване помещения. Успяваше да жонглира безбройните си други проекти, като през цялото време не допускаше никой неупълномощен да разбере какво прави. Измисляше всевъзможни преплитащи се истории, когато го викаха да решава различни проблеми, свързани с дълбините. Натискаха го и Рикоувър с постоянните си въпроси, и Конгресът, който се интересуваше от причините неговите дълбоководни проекти да поглъщат десетки милиони долари повече от предвиденото. Разбира се, превишенията се приписваха на „Халибът“. Но този проект беше един от най-секретните във ВМС и Крейвън не можеше да разкрива нито разходите, нито собственото си местонахождение, когато е на подводницата.

От него пострадаха други програми, когато започна да разхвърля разходите по „Халибът“ в измислени бюджетни пера навсякъде из Военноморските сили. Един беден капитан получи заповед да поеме разходи за „Халибът“ в сметките за една програма за ракетни бойни глави и се наложи да се явява на ежеседмични срещи, за да обяснява защо екипът му прави толкова голям преразход. Друго любимо скривалище на Крейвън беше програмата за дълбоководните спасителни съдове. Във всичко това имаше известна поезия, тъй като Крейвън работеше по фиктивен дълбоководен съд, който един ден щеше да бъде заварен към гърба на „Халибът“, за да служи като декомпресионна камера за гмуркачи. Когато станеше готова, Крейвън щеше да е превишил бюджета за тази програма с 2000 процента.

Тази сума така силно отврати сенатора-демократ Уилям Проксимайър от Уисконсин, че той даде на проекта наградата си „Златното руно“. Обяви програмата за дълбоководните спасителни съдове за най-голямата дупка в бюджета на САЩ. ВМС бяха ужасени от обществената критика. Крейвън се чувстваше въодушевен. Та колко пирати получават такова прикритие, написано от цял сенатор?

Разбира се, в края на краищата Рикоувър откри какво прави „Халибът“. Не се отказа да натиска, докато не разбра повечето подробности. Когато получаваше отказ от страна на директорите на разузнавателните служби, отиваше при адмиралите, които отговаряха за подводните операции. Не приемаше факта, че е възможно да се изпълняват операции с негови подводници, без той да участва. Адмиралите не смееха да му откажат. Но служителите от разузнаването настръхваха срещу неговата намеса. На всичко отгоре Рикоувър отказваше да подпише стандартните клетви за секретност, като смяташе, че лоялността му не бива да бъде поставяна под въпрос.

Офицерите на „Халибът“ не улесняваха много опитите за умиротворяване на адмирала. Когато един от инспекторите на Рикоувър се опитал да задържи подводницата в дока заради опасения във връзка с начина, по който екипът борави с реактора, командирът, Харолд С. Клей, или Ханк, отказал да се преклони пред авторитета на Рикоувър. „Халибът“ действаше по най-високоприоритетен военен режим и на борда й се говореше, че Клей се развикал по човека на Рикоувър:

— Ако искаш да ме провалиш, направи го. Иди и кажи на президента, че не ме пускаш. Тази подводница има най-големи пълномощия.

Клей имаше достатъчно проблеми и без намесата на Рикоувър. Пробните изпитания на „Халибът“ не вървяха добре. Никоя част от шпионското оборудване не беше изградена съгласно нормалните военни спецификации. Всъщност до момента военните не бяха разработвали спецификации за каквото и да е, което да работи на повече от шест километра под водата. И така, с проби и грешки, но най-вече грешки, екипажът на подводницата правеше всичко възможно да накара своето оборудване от космическия век да заработи. През тези първи дни всички бяха убедени, че в Пещерата на прилепите има зли духове. Компютърът създаваше непрекъснати проблеми. Операционната му система „Интерлийф“ изискваше повече от тридесетте и два килобайта памет. Когато компютърните компоненти в „рибата“ се разваляха, новите се изпращаха тайно в Пърл Харбър с багажа на стюардеси от „Америкън еърлайнс“.

Имаше проблеми и с останалото дълбоководно оборудване. Екипажът на подводницата постоянно установяваше, че системи, функционирали отлично на неколкостотин метра дълбочина, просто не действаха по същия начин на четири хиляди и петстотин метра, където налягането е достатъчно силно, за да разбие всеки малък дефект или по-слабо място и да го превърне в пълномащабен провал. Малките гумени куплунги със златно покритие, каквито използваха в електроинсталацията на „рибата“ даваха откази на 3 километра дълбочина, когато златото и проводникът започваха да се свиват в различна степен и люспи от златото падаха и правеха къси съединения.

Стробоскопните лампи, проектирани с много грижи, за да водят рибата и да осветяват морското дъно, работеха прекалено добре. Бяха толкова ярки, че заслепяваха камерите. В крайна сметка поставиха по-слаби лампи. За нещастие видеосигналът не успяваше да оцелее през изкачването по коаксиалния кабел. Затова при ранните мисии на „Халибът“ екипажът трябваше да се задоволява със зърнестите изображения на сенките, ярки точки и форми от акустичните локатори. Успяваха да получат по-ясни снимки само веднъж на шест дни, когато голямата риба биваше изтеглена обратно на борда и донасяше със себе си лентата.

— Колкото повече ти трябва, толкова по не става — повтаряше Крейвън постоянно, за да опита да облекчи болката от неуспеха. Междувременно, всяка седмица се срещаше с проектантите на рибата в завода на „Уестингхаус“ в Мериленд с надеждата да размени историите си за провали с решения на проблемите.

— Е, добре, хора, сега ще се галим с телената четка, но искам всички да се усмихвате — така започваше всяка среща, като понякога предизвикваше усмивки, а друг път — гримаси.

Един ден инженерите решиха да отговорят на поздрава му по подходящ начин. Връчиха на Крейвън прозрачна пластмасова кутия. В нея имаше телена четка. На обратната страна на четката беше пирографирано името му, а до нея се намираше малка табелка с гравирани думи „Усмихвай се“.

При едно от последните изпитания на „рибата“ кораб трябваше да пусне някакъв предмет в океана. Идеята беше да я използват за търсене. Екипажът на „Халибът“ трябваше да идентифицира предмета, който нямаше да се вижда през перископа, защото щеше да се намира в огромен сандък. Сандъкът щеше да се отвори в долната част и да пусне предмета в дълбините, без никой да го види.

Денят дойде, времето беше хубаво. „Халибът“ и корабът се отправиха в морето. Един кран на кораба вдигна сандъка и го спусна почти до водата. След това дъното на сандъка се отвори. След няколко мига в подводницата научиха лошата новина по радиото от кораба: предметът, който ВМС така грижливо бяха крили, не потъваше.

Екипажът на кораба изтегли предмета обратно на борда и го покри с брезент и тежки котвени вериги — доста много на брой.

После го хвърлиха обратно зад борда. Скоро след това Следствената служба на ВМС влезе в действие, като изпрати хора на борда, които да накарат всички на кораба да дадат обещания за поверителност, защото знаеха какъв точно е товарът. Ако се съди от размера на кутията и реакциите на хората от следствения отдел, тайният предмет вероятно беше проектиран да наподобява конуса на ракета.

През следващите няколко дни „Халибът“ търсеше. По някое време един лост за управление заседна в долната част на камерата на ядрения реактор и го спря, поради което се наложи да минат на дизелови двигатели. След това се загуби едната от „рибите“ с камерата, за да се присъедини към останалите високотехнологични и чувствителни боклуци, каквито трябваше да намира. Крейвън беше очаквал някакъв провал. Поръчал беше шест такива риби, въпреки че „Халибът“ беше проектирана да носи само две. Що се отнася до него, просто бяха изпуснали една резервна машина — една много скъпа резервна машина.

В крайна сметка другата риба се спусна и улови изображенията, които хората търсеха. По-късно и с известно ликуване екипажът за специални проекти гордо парадираше из подводницата с една снимка на намерения предмет.

Крейвън току-що беше отбелязал голям успех, първия признак, че всъщност „Халибът“ би могла да изпълнява онова, за което беше преустроена. Но хората от екипажа не можеха да разберат това, защото повечето от снимката беше почернена от съображения за сигурност. Те просто смятаха, че са приключили с голямо търсене за някаква си купчина оплетени котвени вериги.