Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (11) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

10. ТРИУМФ И КРИЗА

Ричард Л. Хейвър умееше да извърта нещата и да изработва брифингите по-добре от всеки друг. Беше само на тридесет и три години, един от многото началници на отдели във военноморското разузнаване и при това цивилен, но пък беше високоценено протеже на Боби Инман, адмирала, който самостоятелно успя да защити подводните сили при единствената им среща отблизо с разследващата комисия от Конгреса. Хейвър също така умееше да омайва.

Адмирал Стансфийлд Търнър, директор на ЦРУ знаеше това.

Знаеше го и Харолд Браун, министър на отбраната. Затова водеха със себе си Хейвър в този пролетен ден на 1978 г., за брифинг с президента Джими Картър в Белия дом.

Търнър ги представи, докато Хейвър оглеждаше събралите се хора: президента, държавния секретар Сайръс Ванс и завеждащия персонала в Белия дом Хамилтън Джордан. Присъстваше и вицепрезидентът Уолтър Мондейл, макар че тъкмо се беше върнал от дванадесетдневно пътуване до Югоизточна Азия и, изглежда, задрямваше. Хейвър не се притесняваше.

Знаеше, че трябва да задържи вниманието на Картър и че президентът е бивш ядрен инженер и последовател на Рикоувър. Избран беше за програмата за ядрени подводници в началото на 50-те години, но преди първите подводници да излязат в открито море, баща му почина и го извикаха у дома, за да управлява семейната ферма за фъстъци. И все пак Картър продължаваше да гледа на Рикоувър като на свой учител. А и заглавието на своята автобиография за предизборната си кампания „Защо не най-доброто?“ беше взел от израз, използван от Рикоувър, когато печеше него и останалите офицери на бавен огън. Хейвър пък беше офицер от разузнаването, шпионин, летял на разузнавателни самолети по време на войната във Виетнам. Така се беше запознал с Инман, който надзираваше някои от разузнавателните операции на ВМС през войната. Когато Хейвър реши да се уволни от армията, Инман го убеди да стане цивилен аналитик на разузнавателната информация, вместо да следва право.

Хейвър сега искаше да информира Картър за настоящото положение със съветската ядрена заплаха и да изложи нещата така, че да спечели одобрението на президента за планирането на операция, по-смела от всичко досега. От военноморското разузнаване бяха разбрали, че руснаците се възползват от 4200-милния обсег на новите си подводници клас „Делта“ с балистични ракети, като ги карат извън обхвата на американските послушвателни мрежи SOSUS под Азорските острови в Южния Атлантически океан или ги държат в Баренцево море. Подводниците в Баренцово море бяха защитени от кораби и многоцелеви подводници, а се намираха само на един изстрел разстояние от Вашингтон през Арктика или до всяка друга цел по дъга, начертана от Южна Каролина през Оклахома и до Орегон.

Хейвър убеди Картър, че разузнавателните мрежи и шпионските подводници работят усилено за събиране и анализ на новата информация. Във военноморското разузнаване обаче кипеше спор дали решението на руснаците да държат подводниците си в Баренцево море бележи истинска промяна в стратегията или моментна прищявка. Хейвър беше сред хората, които смятаха, че руснаците заемат нови позиции за жестоко ядрено предимство пред Съединените щати.

Когато подводниците „Янки“ бяха най-доброто в Съветския съюз, почти всяка от тях, изпратена в диапазон за стрелба до Съединените щати се намираше на огневата линия на следящите я изотзад американски подводници. При избухване на война тези подводници щяха да потопят съветските още преди да са стреляли. След това, ако и двете страни изстреляха наземните си междуконтинентални балистични ракети, единствено Съединените щати щяха да имат възможност за нанасяне на втори удар от океана. Това беше предимството, за което Военноморските сили се готвеха още от времето на Мак Белия и неговата езда в „Лапон“. Но тази стратегия разчиташе на три неща: съветските подводници да останат относително шумни, да не усещат колко често ги следят и да продължат патрулите си в открито море, където можеха да ги следят.

Но когато подводниците „Делта“ се пребазираха в Баренцево море, Хейвър и останалите започнаха сериозно да обмислят някои основни положения, на които почиваше американската стратегия. В края на краищата от началото на Студената война, американските стратези бяха смятали, че съветските ВМС искат да предизвикат Съединените щати в открито море и че в бойни условия руските многоцелеви подводници ще потопяват преди всичко американските кораби, снабдяващи Европа, както бяха правили германците по време на Втората световна война. Сега сякаш руснаците се обръщаха кръгом в стратегията си и междувременно събаряха носещия камък на американската ядрена стратегия.

След като представи тези съображения, Хейвър напомни на президента, че ВМС имат изключителен начин да следят руснаците — жизненоважната операция с подслушването на кабела в Охотско море, която самият Картър беше одобрил едва преди година. Хейвър продължи с описанието на следващата дръзка стъпка, обмисляна от ВМС.

Ами ако Съединените щати успееха да подслушват кабелите на Атлантическата арена? Ами ако бъде изпратена подводница да постави подслушвателен апарат в Баренцево море, където се намират съветските бастиони на ракетните подводници?

„Халибът“ не би била в състояние да направи това, нито пък „Сийулф“. И двете подводници бяха пред изхвърляне, когато им възложиха операцията по подслушването, твърде стари и шумни, за да се промъкват из тези активни води. (По време на този разговор „Сийулф“ се намираше в Тихия океан, за да търси парчета от ракети със специално вадещо приспособление, добавено към една от рибите с камера.) Но ВМС най-после разполагаха с подводница, която можеше да свърши работа, нова, току-що преоборудвана да поема дълбоководни водолази и техника, с която шпионите можеха да сложат новия подслушвател. Наричаше се „Парч“ (SSN-683) и Инман и вицеадмирал Боб Лонг бяха я лансирали след следствието на Пайк. Четиригодишната многоцелева подводница от клас „Стърджън“ беше по-тиха, по-бърза и много по-нова от всяка друга подводница, предоставяна досега за специални операции. „Парч“ имаше ново подслушвателно оборудване, което можеше да поддържа модернизиран подслушвател с далеч по-големи възможности за записване, и бе достатъчно тиха, за да се промъкне под мощния Североокеански флот на руснаците и да постави „бръмбарите“ си в Баренцово море.

Докато Хейвър говореше, типичният брифинг се превърна в диалог между двама ветерани от ВМС. Картър започна да се навежда толкова напред в стола си, че някои от хората в стаята се питаха дали няма накрая да се озове в скута на Хейвър. Сигурно беше, че е заинтригуван и за момента това стигаше. Хейвър и шефовете му все още не търсеха официално одобрение за мисията, още не. Само искаха да знаят дали Картър се интересува, за да продължат планирането.

Получаването на такива ранни показания представляваше добра тактика в работата с всеки президент, но в случая с Картър имаше още причини за бавно, внимателно движение напред. Въпреки миналото си във ВМС Картър търсеше начини да ореже отбранителните програми. Обявил се беше срещу новите оръжейни системи, които Пентагонът налагаше, и така силно наблягаше на нуждата от помирение със Съветския съюз, та някои военни го подозираха, че си пада по комунизма.

Всички в залата знаеха, че изпращането на „Парч“ на такава мисия в пренаселените води носи далеч по-голям риск от откриване и противопоставяне с руснаците, отколкото операцията в пустото Охотско море. „Парч“ трябваше да убягва на дузините съветски бойни кораби и подводници, които постоянно се движеха из Баренцово море. А и тъй като поради географските особености навярно всички кабели в района минаваха край брега, „Парч“ почти сигурно трябваше да монтира подслушвателя в дванадесетте мили съветски териториални води, а може би дори и в международно признатите три мили.

Но очарованието на Хейвър превъзмогна предпазливостта на Картър. Търнър изпадна в екстаз, когато президентът накрая им благодари за брифинга и поиска да го държат информиран. Изглежда, Хейвър не само бе „продал“ на Катрър нова мисия, но и навярно беше гарантирал успеха на програмата за подслушване на кабели през следващото десетилетие.

Все пак въпреки всеобщия възторг оставаше една неприятност, която Хейвър не беше споменал на Катрър. Усещаше се някаква зловеща мистерия в този обрат на съветската стратегия и други техни ходове напоследък. Струваше му се, че руснаците сякаш са намерили начин да разчитат мисълта на американците. Но нямаше достатъчно доказателства, за да е сигурен, нито пък характерни признаци, а само проблясъци с редица любопитни промени в начина на действие на руснаците.

Най-напред те изпращаха многоцелеви подводници като ескорт със своите „Янки“ и „Делта“ в Атлантическия океан. По пътя многоцелевите подводници обикаляха около ракетоносците, сякаш за да търсят евентуално следящи натовски подводници. Второ, руските подводници сякаш чакаха в готовност да следят американските военноморски учения още преди корабите и подводниците им да пристигнат на място. На няколко пъти руски подводници се бяха показвали в местата, определени за учения, но после отменени. В други случаи съветски подводници изскачаха посред ученията, сякаш за да видят как ще реагират американците. И накрая най-новите руски подводници от клас „Виктор III“ бяха много по-тихи от предшествениците си, почти колкото американските. Изглежда, по някакъв начин руснаците бяха схванали идеята, че тишината е от съществено значение. Преди, изглежда, винаги бяха се концентрирали върху количеството.

Всичко това съвпадения ли бяха? Или пък имаше засечка в комуникациите? Възможно ли е да действа шпионин? Инман бе изпратил Хейвър и друг офицер от разузнаването, Уйлям О. Стъдман, при флотските адмирали, за да искат помощта им при издирването на възможни течове на информация. Адмиралите обаче не искаха и да чуят. Как е възможно кодираните им комуникационни системи, най-развитите в света, да са компрометирани?

На Хейвър му оставаше единствено да продължава да се рови. Може би на някои от тези въпроси ще даде отговор „Парч“, ако успее да открие и подслуша кабел в Баренцево море. Но затова трябваше да се чака. ВМС под силния натиск от страна на Агенцията по националната сигурност най-напред щеше да изпрати „Парч“ да постави втори подслушвател в Охотско море, в съседство с първия, за да увеличи значително капацитета на подслушване. Изпратиха я донякъде и за да докаже себе си, преди да посмеят да я насочат към другото, много по-опасно море.

Тя се доказа, и още как, и след почти перфектно плаване екипажът й се завърна доста гордо. Сто и четиридесетте души на борда на новата подводница подиграваха екипажа на „Сийулф“, вече вкарана в сух док и направена на парчета. Нарекоха я „Сухопътно пале“ и се шегуваха, че хората й са назначени на работа в „Билдинг 575“, което представляваше номера на корпуса на „Сийулф“. Екипажът на „Сийулф“ обаче си го върна. През 1977 г. нейните водолази поставиха череп от крава до подслушвателя, за да изплашат здравата хората от „Парч“.

И двете подводници се намираха в Меър Айлънд, а екипажите им живееха като съседи в дървени бараки в източния край на острова до стар склад за муниции, далеч от всички други. Нито близостта им, нито общата съдба спираха непрекъснатото им съперничество, особено сега, когато „Парч“ тръгваше на плаване, а хората на „Сийулф“ оставаха тук с възможно най-неблагодарната задача за един екипаж — ремонт. Работеха почти толкова време, колкото и в открито море, а оставаха тук, потни в горещата корабостроителница, за да изпълняват задачи, които изглеждаха по-подходящи за строителни работници, вместо за подводничари. Жените им, децата и приятелките им бяха наблизо, но оставаше вбесяващо малко време за срещи с тях, докато мъжете неспирно се трудеха над трите „Р“ на живота си в корабостроителницата: разглобяване, ремонт, реинсталиране.

Ядрените механици имаха най-лошата участ. Облечени в жълти като канарчета антирадиационни костюми, те трябваше да разрязват подводницата на две, за да снемат и заменят изразходените пръти на реактора. Тази работа беше придружена с толкова много писане на документи, че те започнаха да си припяват „Отрежи още едно дърво за ядрената енергия.“

Инспекторите по реакторите на Рикоувър, които хората от екипажа наричаха змии, бяха навсякъде, а специалните им шлемове бяха достатъчен сигнал, за да предизвикват предавано от уста на уста предупреждение. Знакът „змии на борда“ се придружаваше с бързо показване с два пръста на знака на победата „У“.

В ремонта нямаше нищо славно. Разбира се, сега, когато страната воюваше с Виетнам, в армията изобщо нямаше много славни неща. Изглежда, не само правителството не се отнасяше с уважение към своите въоръжени сили. Заплатите във ВМС не смогваха да догонят летящата инфлация и лихвените проценти, които наближаваха двуцифрено число. Подводничарите с голям трудов стаж изкарваха около 15 000 долара годишно. Говореше се дори, че имало хора от ВМС на купони за храна. Изглежда, нямаше никакво спасение. Дори бар „Конят и кравата“ се превръщаше в свърталище на рокери.

И така екипажът на „Сийулф“ гледаше завистливо през 1979 г. как „Парч“ се готви да отплава за втори път към една тайнствена мисия, така силно очаровала президента Картър. Този път подводницата заминаваше към Баренцово море.

Щеше да мине по може би най-трудния и опасен път, навярно никога неизползван до този момент, заобикаляйки всички съветски контролни точки. „Парч“ щеше да плава право на север от Сан Франциско, край Аляска и през тесния и плитък Берингов пролив, където границите на САЩ и Съветския съюз почти се докосват, а ледът може да потопи подводница по-бързо, отколкото врагът. С една дума, „Парч“ трябваше да измине над 5500 опасни морски мили. Основателно беше руснаците да не очакват „Парч“ в Баренцово море през този маршрут.

Имаше още една предпазна мярка. „Парч“ нямаше да тръгне за Баренцово море преди края на лятото, доста след срещата между Картър и Брежнев. Двамата ръководители се срещнаха на 18 юни и подписаха договора САЛТ-2, с който двете страни се споразумяха да ограничат броя на установките си за изстрелване на ядрени ракети.

Две седмици след срещата на високо ниво на суперсилите командирът на „Парч“ Джон X. Морър младши проведе собствена среща на високо ниво — със съпругите на хората от екипажа. Капитанът намери хора да се грижат за децата, поднесе закуски и даде описание на „продължителната задача“ на хората си, което започваше и свършваше с датите за тръгване и връщане. Връчи на жените формуляри от типа „семейна телеграма“, за да могат да изпращат бързи съобщения на съпрузите си няколко пъти през трите месеца отсъствие на „Парч“, и списък на две страници с аварийни номера, който започваше с този на съпругата му Карол и преминаваше през различни лекари на остров Меър, зъболекари, пожарникари и полицията. Раздаде им и списък със задачите, които предполагаше, че ще трябва да изпълняват. Кога да закарат колата на сервиз. Да намерят телефона на водопроводчик и електротехник. Да проверят оставили ли са съпрузите им завещания. В замяна на всичко това поиска от жените да отдадат съпрузите си за това време.

Проляха се обичайните сълзи на пристана и „Парч“ се оттласна от него през август. Магнитните бели цифри на трюма, които я обозначаваха като подводница 683, бяха свалени и така анонимна, тя премина под моста Голдън Гейт и се потопи.

Екипажът сега се намираше в ръцете на човека, когото наричаха „Капитан Джек“. Едър и здраво сложен, той им приличаше на булдог, решителен и игрив. Този командир спокойно влизаше в торпедната зала и се бореше с мъжете. В екипажа от торпедното отделение имаше хора, достатъчно откачени, за да побеждават редовно капитана. Борбите бързо се превърнаха в ритуал — „Щуротиите“.

Морър беше израснал във Военноморските сили с баща адмирал. Всъщност, Джон X. Морър старши беше командващ подводния флот в Тихия океан в края на шестдесетте години, когато „Халибът“ ходеше да търси парчета от ракети и преди да тръгне за митичните комуникационни кабели. Сега синът му водеше екипаж, пълен със старшини, опитни срочнослужещи и шпиони, на най-опасната мисия.

На „Сийулф“ тайната се пазеше далеч по-добре отколкото на „Халибът“. Но на „Парч“ в това отношения бяха направо параноични. Самите членове на екипажа нямаха голяма представа къде отиват. Казаха им само, че заминават, за да проверят дали подводницата може да се оправи под вечните ледове и да се върне, като пътем се опита да открие някоя и друга съветска подводница.

Когато приближиха Аляска, Морър започна приготовленията за преминаване през тесния Берингов пролив. Тук водата беше дълбока само четиридесет и шест метра, а плаването — опасно. Разбира се, след няколко месеца нямаше да е възможно да се мине без помощта на ледоразбивач. Навигаторите и капитанът се криеха зад завеси, докато напрегнато нанасяха на картата курса на пълзящата с 2–3 възла подводница.

Като излязоха от пролива, „Парч“ трябваше да плава още на север, през Чукотско море. Тук водите бяха също толкова плитки и ледът не се топеше дори през лятото. От космоса това и други морета около полюса приличат на калейдоскоп, като температурата и солеността изменят цвета на самата вода с всяка миля. Сигналите от хидролокатора на „Парч“ отскачаха от пластовете досущ като от твърди предмети, като оставяха Морър и хората му почти слепи, съвсем като при самолет, летящ през гъсти облаци.

Екипажът придвижваше „Парч“ бавно напред и ругаеше в опит да разгадае ехото от хидролокатора, без да са напълно сигурни дори за миг дали нещото, което звучи сякаш точно пред тях, е на същата дълбочина или няколко метра по-нагоре. Нямаше как да се разбере, докато не се приближаха достатъчно, толкова, че почти рискуваха сблъсък. Но „Парч“ не беше напълно безпомощна. Военноморските сили бяха пращали най-малко една подводница годишно под леда още от 50-те години. Създадена беше специална лаборатория за проучване на морските ледове в опит да улесни работата в тази непозната и трудна среда. И всички подводници от клас „Стърджън“ бяха направени „годни за лед“ с хидролокатори, които можеха да гледат нагоре и напред, и помагаха да се избягва забиването в леда, специални контролни средства за плавучест, както и изменения на корпуса, позволяващи на подводницата да пробие тънък лед за аварийно изплаване.

При тези ранни арктически операции Военноморските сили установиха, че хидролокаторните импулси звучаха съвсем като любовните призиви на местните пръстенчати тюлени. Когато тюлените чуеха импулсите от хидролокаторите — сладък звук, подобен на преминаващ през октавите глас на певец, — отговаряха. Един тюлен отговаряше на вика на подводницата, следващият отговаряше на него, друг — на предишния. Подлудявайки морето, тюлените вдъхновяваха моржовете да се присъединят с камбаноподобното си лаене. При първите плавания тази шумотевица продължаваше с часове, като тюлените отговаряха на подводницата и на други тюлени, моржовете отговаряха на тюлените, а и помежду си. „Парч“ използваше сега хидролокатор, проектиран да избягва флирта с местните бозайници.

Въпреки това плаването беше шумно. Около подводницата се намираха късове лед, отчупен от големи айсберги още по-далеч на север. Тези късове имаха смущаващата склонност да се слепват един към друг или към земята и да създават тежки хребети, достигащи дълбоко надолу. „Парч“ лесно можеше да се натъкне на зона с не повече от два метра разстояние от дъното. Почти невъзможно беше да премине, без да се отърка в леда, при което през трюма преминаваше стържене като от тебешир по дъска, но по-силно. Парчетата лед бяха достатъчно тежки, за да скъсат винтовете на подводницата и да я оставят безпомощна.

Екипажът трябваше да внимава и за по-големите айсберги, които често пъти плаваха на юг и създаваха големи пречки между Гренландия и Канада, както и от другата страна на полюса, между Гренландия и Исландия. Именно айсберг беше спрял „Наутилус“ при опита да премине под Северния полюс през месец юни 1958 г. („Наутилус“ все пак стигна до полюса и отвори нова страница в историята няколко месеца по-късно.)

Когато накрая „Парч“ стигна дълбоките води, можеше вече да се придвижва без препятствия. Това плаване на 1500 мили под Северния полюс беше лесно — дълбочините от триста до три хиляди и шестстотин метра оставяха достатъчно място за маневриране под най-масивните айсберги. След това „Парч“ отново трябваше да маневрира през граничния лед, преди най-после да влезе в Баренцово море.

Време беше екипажът да подготви рибата за влачене по морското дъно в търсене на комуникационни кабели. Предвид заобикалящия релеф и местонахождението на съветските бази можеше да се очаква, че всички подводни телефонни кабели биха преминавали от Мурманск и покрай брега на Колския полуостров, който сочеше надолу от Арктика, образувайки палеца на подобното на ръкавица парче земя, със Швеция и Финландия за пръсти. Навярно кабелът щеше да преминава на около 250 мили източно от върха на носа, преди да прекоси четиридесетте мили, които руснаците наричаха гърлото на Бяло море, и да направи кръг в корабостроителницата Северодвинск.

Нямаше много смисъл да се слага подслушвател в тази част на Бяло море, където подводниците непрекъснато излизаха от корабостроителницата към Баренцово море. Вместо това „Парч“ щеше да търси кабела в район, където може по-лесно да кръжи известно време незасечена, например покрай гранитните скали в най-северната част на Колския полуостров, в отсечката от 250 мили след Мурманск. Търсенето неизбежно щеше да вкара „Парч“ в съветските териториални води от 12 мили, а навярно и в трите мили акватория, признавана от САЩ.

Докато подводницата се промъкваше, хората следяха видео-изображенията от рибата, за да открият онази тънка линия в пясъка, която можеше да е комуникационен кабел. Откриха я горе-долу там, където експертите, планирали операцията, предполагаха, че ще се намира, далеч извън 12-те мили в някои точки, но много по-близо в други. Ясно беше, че този кабел трябва да идва от Северодвинск към основните бази на Северния флот и към щаба на флота край Мурманск.

Накрая Морър подбра място за подслушвателя. В Охотско море кабелът пресичаше цялото дъно и „Халибът“ можеше да постави подслушвателя на 40 мили от брега. Тук не беше ясно точно колко близо до брега се намира комуникационният кабел, но определено бе много по-близо.

Нямаше нужда никой да предупреждава хората, че колкото повече навлиза към брега „Парч“, толкова по-голям става рискът да ги засекат. Хидроакустиците следяха постоянния трафик над главите си, когато водолазите започнаха работа. Единствено късметът можеше да опази екипажа от директно попадение на импулс от съветски хидролокатор. Случеше ли се това, на борда се намираха седемдесет килограма високомощни експлозиви, точно както на „Халибът“ и „Сийулф“.

Шпионите стояха натъпкани в заключената торпедна зала с подслушвателно оборудване, монтирано на лавици за торпедата. Докато „Халибът“ разполагаше с Пещерата на прилепите, „Парч“ нямаше повече място, отколкото всяка друга подводница от късното поколение „Стърджън“. Всъщност, за да се осигури място за шпионите, повечето от торпедата бяха свалени. Подводницата носеше само четири, минималния брой, позволен за мисия.

На шпионите щяха да трябват най-малко две седмици, за да пресеят с електронната апаратура стотиците линии през кабела и да изберат какво да се записва и по кое време чак до идната година. При този процес се разчиташе на компетентни предположения и късмет. Навярно някои канали бяха най-добри през лятото, когато ледът от Баренцево море се разчистваше и руснаците провеждаха военноморски учения. Ракетните изпитания също следваха сезоните. Но линиите, директно свързани към щаба, вероятно функционираха постоянно и можеха да бъдат полезни целогодишно.

Някои линии не бяха кодирани, но много други имаха някаква кодировка. Шпионите се надяваха да изберат онези, които Агенцията за националната сигурност ще има възможност да разчете. Помагаше и фактът, че подслушвателят се беше развивал през годините. Тежеше няколко тона, но миниатюризирането на електрониката и напредъкът в звукозаписните технологии позволяваха по-голям капацитет на записване и известно място за грешки.

Докато траеше всичко това, хидролокационните екрани на „Парч“ се изпълваха постоянно с изображенията на съветски кораби и подводници. Тази активност накара хората да започнат да говорят. Някой прошепна, че „Парч“ е „много, много близо до Мурманск“ и „съвсем до съветския бряг“. Един старшина намери по-цветист начин да опише позицията на някой от младите моряци:

— Толкова близо сме, че би могъл да погледнеш през перископа и да видиш лицата на хората на плажа, ако изплаваш на повърхността.

Докато седяха така, някои от екипажа започнаха да се досещат, че никой не е говорил с тях за опасностите на тази операция. Един от тях го изрази така:

— Ето, тук има повече от сто души, готови да умрат, но дори не знаят, че са в ситуация, в която може и да им се случи.

Накрая работата приключи. Морър сега трябваше само да измъкне хората си оттам и да ги закара у дома. Планът беше незабавно да напуснат района на подслушвателя и да изпратят сигнал „мисията изпълнена“ до друга американска подводница, която обикаляше наоколо през цялата операция на „Парч“. В случай на засичане на „Парч“ точно тя щеше да вдигне шум, да стане примамка и да поеме огъня.

„Парч“, разбира се, поддържаше строго радиомълчание, но имаше специална антена, с която да изпрати сигнала. Обикновено американските подводници работеха на 60 мегахерца, но „Парч“ щеше да изпраща сигнали на 50 мегахерца, по съветски стандарт. Надяваха се руснаците да ги сметнат за свои. На хората на борда сигналът прозвуча като удар на барабани. Бърз удар и посланието замина. „Парч“ изчака отговор, а след това тръгна за дома.

За този подвиг „Парч“ спечели президентска благодарност, най-високата награда. Всеки човек получи сертификат с президентския печат в горния край и подписа на Джими Картър в долния. „Халибът“ беше печелила тази награда два пъти, а „Сийулф“ — никога.

В наградата пише: „По силата на пълномощията, предоставени ми като президент и главнокомандващ въоръжените сили на Съединените щати, изразявам ПРЕЗИДЕНТСКА ПОХВАЛА (ВМС) ЗА ИЗКЛЮЧИТЕЛНИЯ ГЕРОИЗЪМ НА «ПАРЧ» (SSN 683) и ефективността на екипажа при провеждането на жизненоважна за националната сигурност операция на Съединените щати в състава на Тихоокеанския флот през 1979 г.“

В следващата бюрократична фраза се криеше един издайнически ред. Той хвалеше „Парч“ за действия „във враждебна среда и недостатъчно добре картографирани океански територии“.

През 1980 г. „Парч“ трябваше да се върне при подслушвателя в Баренцово море, а „Сийулф“ — в Охотско море. Но през февруари на „Сийулф“ избухна пожар по време на изпитанията в открито море. Един генератор се пръсна и изхвърли силен пламък в машинното отделение, докато подводницата се намираше под вода. Екипажът успя да извърши аварийно изплаване, но десет души пострадаха от черния гъст дим. Изнесоха ги на палубата на чист въздух и там ги засне случаен минувач. Вместо да заслужи президентска похвала и да покаже на съперниците от „Парч“, че „Сийулф“ също не пада по-долу подводницата си спечели снимка на първа страница в местен вестник, с текст „Синовете на морския вълк се приличат на слънце след напрегнати изпитания в открито море“.

„Сийулф“ се върна в сухия док за поредния ремонт, а „Парч“ отплава вместо нея през лятото. „Парч“ се върна и в Баренцево море през есента, за да постави нов подслушвател и да вземе записите от първата година.

По това време Роналд Рейгън водеше в президентската кампания. Картър губеше заради кризата със заложниците в Иран. Срина го и съветското нахлуване в Афганистан, съсипало всички шансове за ратифициране на договора за разоръжаване, до който стигнаха с Брежнев. (Тези две събития доведоха също до засиленото наблюдение от американски подводници на съветските военноморски сили в Индийския океан.) Рейгън обещаваше да води по-сурова политика спрямо руснаците. За тази цел обяви, че ще излее милиарди долари за засилването на армията и постави Военноморските сили начело в плана си. Рисувайки обичайната картина, според която съветските ВМС все повече застрашават Запада във всички морета—противно на онова, което Хейвър твърдеше на брифинга с Картър, — Рейгън обеща да увеличи ВМС от 450 на 600 плавателни съда, за да не допусне Съветският съюз да спечели превъзходство в морето.

Всъщност съветският флот се разрастваше. През ноември един американски спътник улови картина на огромни купища стомана и наскоро разширен док в съветска корабостроителница. Този и други факти предполагаха, че руснаците може би изграждат първия си пълноразмерен самолетоносач. Според много от висшите служители във ВМС спътниковите изображения доказваха, че Рич Хейвър и други млади аналитици грешат за оттеглянето на съветските ВМС във вътрешните им басейни и че всъщност те продължават да се готвят за битка в открито море. Може би най-после имаха готовност да изсипят достатъчно пари за огромните кораби и снабдителни съдове, необходими за създаването на истински военноморски сили. В края на краищата самолетоносачите винаги бяха използвани да демонстрират сила, да плават до далечни места и да изстрелват самолети.

След като го избраха, Рейгън назначи Джон Ф. Леман младши, помощника при изборната му кампания, който беше предложил увеличаването на флота до 600 плавателни съда, за свой министър на Военноморските сили. Само на тридесет и седем години, Леман беше най-младият човек, заемал някога този пост. Умен и схватлив, той не криеше твърдолинейните си позиции.

— Смятам, че предишното ни минимално превъзходство се стопи — предупреди той Конгреса на 6 февруари 1981 г., един ден след като положи клетвата си. Не мина много време, преди да си спечели репутацията на L’enfant terrible,^[1] когато пое контрола над ВМС така, както от десетилетия насам не бе го правил човек на неговия пост. Плановете на Леман включваха радикално нова и агресивна военноморска стратегия. Той не говореше много какво очаква да правят руснаците при война. Вместо това искаше американските подводници, бойни кораби, крейцери и самолетоносачи да отидат накуп в Баренцево море и да погнат съветския надводен и подводен флот в собствените му води. Обяви, че поема „твърд ангажимент да иде в най-опасните райони и да ликвидира съветската морска заплаха“. Леман започна да описва Мурманск и останалата част от Колския полуостров като „най-ценното недвижимо имущество на земята“.

Скоро висшите адмирали започнаха да роптаят, че Леман е като торпедо без насочваща система. Повечето харесваха идеята за по-агресивна стратегия, но Леман отхвърли рязко възраженията на някои адмирали, че е самоубийство да вкараш самолетоносачи в Баренцово море, където руснаците лесно могат да ги потопят с ракети „Круз“. Отхвърли и критиката на външни лица—представители на академичните среди и членове на Конгреса, — които предупреждаваха, че преждевременното заплашване на базираните в морето руски ракети може да има обратен ефект и да изправи противника пред дилемата „да ги използва или да ги загуби“.

Това беше ситуацията, при която служителите от Пентагона се готвеха за първия брифинг с Рейгън за подводните шпионски операции. Насрочен беше за петък, 6 март, в 9,15 сутринта, и трябваше да протече за 20 минути. Между светилата в облицованата с дърво Ситуационна зала в западното крило на Белия дом се намираха вицепрезидентът Джордж Буш, началникът на президентската канцелария Джеймс А. Бейкър III, съветникът Едуин Мийси II и Ричард В. Алън, новият съветник по въпросите на националната сигурност. От Пентагона присъстваха министърът на отбраната Каспар Уайнбъргър; заместник-командващият военноморските операции адмирал Джеймс Д. Уоткинс, Леман, Хейвър и контраадмирал Джон Л. Бътс, в момента директор на военноморското разузнаване.

Уайнбъргър и Уоткинс започнаха съвещанието, като очертаха основата на разузнавателните операции, които се провеждат от обикновените многоцелеви подводници. След това се намеси Бътс, за да запознае Рейгън със „Сийулф“, „Парч“ и подслушването на кабелите. Представи се с драматично видеошоу и диапозитиви, за които Леман му беше казал, че ще се харесат на Рейгън.

Твърди се, че президентът бил опиянен. Накрая се навел напред и попитал своя вицепрезидент, бивш директор на ЦРУ:

— Ти имал ли си нещо общо с това, Джордж?

Буш отговорил, че някои от тези програми се изпълнявали по време на престоя му в ЦРУ.

След това напред пристъпи Рич Хейвър и точно както с Картър, започна да описва как военноморското разузнаване използва информацията, събирана от шпионските подводници. Хейвър също имаше диапозитиви, но Рейгън вече го сърбеше за отговори. Искаше да разбере дали според Хейвър руснаците ще имат по-малко желание да започнат ядрена война сега, когато насреща им, в Белия дом, стои той с твърдата си линия. Зададе и някои от същите въпроси, с които се бореха аналитиците: Как руснаците планират ядрената война? Как се обучават за нея? Как възнамеряват да я водят? Дали една военноморска война би се водила с ядрени оръжия от самото начало, като руснаците използват ракети „Круз“ срещу самолетоносачите? И в този случай може ли войната да се ограничи в морето, преди някой да изстреля стратегически балистични ракети срещу Съединените щати?

Хейвър успя да въвлече президента в диалог. В сесия с въпроси и отговори, продължила почти 15 минути, като Буш и Уоткинс също се включваха, Хейвър обясни конвенционалния възглед за войната в открито море и старата презумпция, че вероятно Съветският съюз ще използва тактически ядрени оръжия с близък обсег още от самото начало. Добави, че е вероятно подобен ход да предизвика по-обширна ядрена война.

След това поднесе някои изводи, до които бяха стигнали аналитиците в неговия екип — че, изглежда, руснаците се отказват от конвенционалната си стратегия и ангажират основното количество кораби, многоцелеви подводници и самолети за отбраната на ракетоносните си подводници в безопасни бастиони близо до дома.

На тази база Хейвър продължи да оскубва агресивния план на Леман за конфронтация с тези сили в съветски води. Когато Рейгън му се стори задоволен, Хейвър заприготвя диапроектора, а през това време Уайнбъргър се намеси с внимателно обяснение за ролята на президента в този процес и как той трябва предварително да подписва всички по-поверителни шпионски операции. Искаше да е сигурен, че Рейгън разбира какво се изисква от него.

Не трябваше да се притеснява. Рейгън вече беше се пристрастил. Никой не му беше разказвал такива неща, когато беше обикновен губернатор на Калифорния, домът на най-важните шпионски подводници в страната. Във Вашингтон беше дошъл с представата за Военноморските сили, изградена от равни части факти и митове от Втората световна война, с виденията за героични мъже, изправени срещу японските кораби, които с торпедата си потопяват врага и убягват на дълбочинните заряди по пътя си. Този облик беше скъп на Рейгън и той обичаше да разказва как е играл капитан на подводница във филма от 1958 г. „Адските мъже от ВМС“.

Рейгън и този път поднесе любимата си версия за онези славни дни, според която той повтарял като ехо командите, нашепвани му от офицер от ВМС, и повел пред включените камери подводницата от Сан Диего напред към тихоокеанския залез.

Докато Буш и Бейкър опитваха да навият Рейгън, той продължаваше да разправя за изживяванията си при снимането на филма и за възхищението си от подводничарите, с които се беше срещнал там. Този брифинг продължаваше вече 45 минути, над два пъти повече от предвиденото. Рейгън обаче не бързаше. Обръщайки се към Хейвър, президентът попита:

— Откъде намирате такива хора?

— Сър, те са просто американци — отговори Хейвър с най-добрия си тон в стил „за пред камерата“.

След тези думи Рейгън най-после млъкна. Ясно беше, че иска Хейвър да продължи да разгадава стратегията на руснаците и че е дал мълчаливото си одобрение за следващия кръг от подводни шпионски операции.

Всичко това стана в момент, когато „Сийулф“ отново беше готова да отплава. За първи път ВМС можеха едновременно да изпратят две подводници за специални проекти в различни посоки и различни морета.

Но преди „Парч“ да отплава през 1981 г., капитан трети ранг Питър Джон Грейф, новият й командир, разпореди един рутинен преглед за наркотици. Изобщо не беше очаквал да открие употреба на марихуана сред петнадесет процента от екипажа — двадесет и двама души, включително трима офицери. Нямаше какво да се говори. Те изхвръкнаха от подводницата и бързо пратиха заместници.

Рейгън определено не беше имал това предвид с въпроса си към Рич Хейвър откъде ВМС намира „тези хора“, тези супергерои на Студената война. Въпреки че като се замисли човек, отговорът на Хейвър изглеждаше доста обтекаем. В края на краищата те бяха „просто американци“.

Намирането на хора за тези подводници никога не беше лесно. Службите за вербуване на хора на ВМС се кълчеха по най-странни начини, за да запазят тайната си и в същото време да намерят онези, които нямат нищо против да нарушават съветските морски граници, за да подслушват кабели. Или, по думите на един млад подводничар, процесът по наемане на доброволци приличаше по-скоро на разпит. Мъже в цивилни костюми отвеждаха потенциалните кандидати в задимени стаи и започваха с въпросите: Използвал ли си наркотици? Имал ли си неприятности със закона? Въпросите биваха подлютявани с обещания, че правителството има начини да научи всяка мръсна подробност.

— Дори ако някога си онанирал зад плевнята, ще го разберем — казали на едно от хлапетата.

„Парч“ не беше единствената с тези проблеми и употребата на наркотици тревожеше служителите от разузнаването. Екипажът на „Сийулф“ се разпадаше под тежестта на все по-големите разочарования от службата на строшената и прокълната подводница. Напрежението караше някои от екипажа й да потъват в мъглата на марихуаната. Отделни хора дори открито обявяваха, че използват наркотици само за да се махнат от „Сийулф“. Друг проблем бяха и каубоите от „Сийулф“, които се готвеха за деня, в който ще се изправят сами срещу комунизма, барикадирани някъде по планинските върхове. Те бяха започнали да ходят в тинестите блата до базата, за да се упражняват с щурмово оръжие, като прострелваха консервени кутии и един камион. Един от тях беше стрелял в телевизора си. Останалите от екипажа със злобни гримаси, потни и изтощени, гледаха изпод вежди наркоманите и фанатизираните стрелци.

Това напрежение продължи и когато най-после „Сийулф“ се отправи към Охотско море. Майкъл К. Тиърнън вече беше прекарал три години като командир, зает с ремонти и изпитания. За първи път щеше да командва подводницата в реална операция. Екипажът, сравнил някога предшественика му Чарлс Р. Маквийн с капитан Джеймс Т. Кърк от сериала „Старшип“, даде на Тиърнън прякора Смотаняка. Хората бяха се опитали да го заведат в „Коня и кравата“, за да се поотпусне, но това не помогна.

Всъщност Тиърнън беше малко по-популярен от новия си заместник Дж. Аштън Деър, когото хората наричаха Джаштън. Ако смятаха Тиърнън за надменен, то Джаштън направо ги дразнеше. Баща му беше адмирал и на хората им се струваше, че няма да позволи някой да забрави това. По-лошото беше, че Джаштън замени любимеца им Робърт С. Холбрук — офицер, който можеше да смъмри човек сутринта и да спечели обичта му по-късно същата вечер, като го заведе да ударят по някоя бира. Холбрук беше и талисманът на екипажа. Вече бе оцелявал при пропадане под наклон от 85 градуса на дизеловата подводница „Чопър“ (SS-342), спасена само защото един от срочнослужещите се досетил да я включи на заден, с което я върнал до повърхността. Оттогава Холбрук винаги носеше месингова тока на колана си, украсена с образа на „Чопър“, убеден, че тя го прави непотопяем. Убедил беше в това и хората си.

Според тях Деър нямаше у себе си нито харизматичното, нито чара да изкупи вината си. Той беше любимият им прицел за борба със скуката. При едно от изпитанията откраднаха дюшека на Деър и го изхвърлиха от подводницата през отвора за боклука. Заместник-командирът някак си не оцени шегата.

Всъщност на тази подводница, чийто екипаж смяташе, че отива в съветските води в машина, подобна на парния локомотив, хуморът беше доста напрегнат. Когато по палубата на „Сийулф“ започна да се образува лед, бойният дух на хората спадна до рекордно ниво.

Нещата се влошиха още повече, когато стигнаха на позиция. Тиърнън заповяда на екипажа да разположи подводницата до съветския кабел. По план трябваше да седят на дъното, опрени на подобните на ски крака, които хората наричаха шейни. Шейните бяха родени от въображението и технологиите — обезопасителни устройства, проектирани след първата ужасна буря, която беше откъснала „Халибът“ от котвите. Но сега, когато „Сийулф“ опита да стъпи с тях на дъното, падна здравата точно върху съветския кабел.

Напълно вероятно беше падането да е прекъснало съветските комуникации или да е предизвикало залп от смущения по линията, така че руснаците да изпратят кораби, които да бълват хидроакустични сигнали, или пък ремонтни екипи за проверка. Но нямаше признаци на тревога у руснаците. Когато свършиха операцията по поставяне на подслушвателя, Тиърнън реши да изпълни и една второстепенна операция. „Сийулф“ щеше да влезе още по-навътре в Охотско море, за да търси още парчета от съветски ракети. Но точно когато изглеждаше, че американците са минали метър след грешката си, ги засипаха удари — но не от руснаците, а от самото море.

Два циклона, започнали на стотици мили разстояние, с бушуващи ветрове, наближаваха Охотско море. „Сийулф“ се намираше прекалено дълбоко под водата, за да вдигне антена, и екипажът не знаеше, че ефирът е залят с предупреждения за циклона, движещ се към Курилските острови. Хората не бяха чули съобщенията от командните центрове за ветровете със скорост 55 възла и вълните, скачащи към небето. Не знаеха за предупреждението, че двата циклона са се слели в смъртоносен тайфун.

Няколко дни след първите предупреждения блъскащият вятър, шибащите като куршуми дъждове и огромните вълни се съчетаха, за да излеят гнева си и под повърхността с удари, от които „Сийулф“ започна да се тресе. Отначало хората смятаха, че ще се справят лесно с тази буря. За разлика от моряците на кораби подводничарите се боят от откриване, дълбочинни заряди и торпеда, но обикновено бурите не са страшни за тях. Слизай надълбоко. Това е стандартната процедура. От самото начало на подводничарите им втълпяват, че небесата може да се разтварят колкото си искат, ветровете могат да духат и застрашават всеки един на повърхността, но надолу, където властват тъмнина и спокойствие, е царството на подводниците.

Разбира се, сто и двадесет и двата метра вода над тях, макар и плитка според подводничарските стандарти, трябваше да са достатъчни, за да укротят всички бури. Но този тайфун люлееше дори дълбочините. А „Сийулф“ не можеше да слезе по-надолу. Трябваше да изчака на дъното.

Подводницата започна да се клати странично. Трима водолази се намираха отвън и започнаха да се мятат натам-насам. Останалите от екипажа, макар и в по-голяма безопасност вътре, се преструваха, че са спокойни. Разминавайки се в тесните, претъпкани коридори на „Сийулф“, коментираха бурята, сякаш ставаше дума за времето у дома. Но теченията, удрящи „Сийулф“ през двадесет-тридесет секунди, бяха толкова силни, че плазовете се отделяха от дъното. Отначало подводницата се поклащаше само няколко градуса, после — повече. Предметите вътре в нея започнаха да падат — никой в легналата на дъното подводница не беше се замислял да ги закрепва като за вълнение. Сред жертвите бе и Боргард, който падна от високата си стойка в торпедното помещение и се разби на пода с резониращ трясък. Потресаваща смърт, удар върху всички торпедисти, които видяха другаря си, своя талисман и любима порцеланова жаба за миг да изчезва от редовете им.

Отвън водолазите губеха в борбата си с теченията. Единият, всмукан към разлюляната подводница, се озова под един от плазовете. Миг по-късно нещо го дръпна. Друг водолаз? Тласък на течението? В мига, в който щеше да бъде затиснат, човекът бе избутан встрани.

Най-после водолазите успяха да се вмъкнат в нестабилната подводница. Тиърнън чакаше точно това. Даде сигнал за край на операцията. Искаше подводницата да се намира в дълбоки води. Искаше да се измъкне от Охотско море.

Но Охотско море не се предаваше. Буда, специалист по реакторите, спечелил си този прякор заради размерите си и независимо от гъстата туфа черна коса, първи даде сигнал за тревога. Стоял беше до манометъра на един от топлообменниците, вкарващи охладената вода, преди да я пуснат в ядрения реактор на подводницата. Температурата се намираше далеч от необходимите нива. Нещо задръстваше системата.

Проверявайки крановете и местейки оборудването, Буда се разкрещя:

— Исусе Христе, тука има пясък!

Атомите, хората, които управляваха реактора, дотичаха, последвани от Деър и Тиърнън. Стояха загледани в купчина пясък. Дюзите на „Сийулф“ засмукваха тиня, сол, морска вода и всичко от дъното в охладителната система. Бурята започна да добива нови, ужасни измерения, когато разбраха, че реакторът може да се изключи сам. „Сийулф“ рискуваше да остане без захранване.

Екипажът започна да проверява всички други точки, в които подводницата поемаше вода отвън, прокарваше я вътре и я изпускаше отново навън. Пясък, малки животни, охлюви, корали и морски създания бяха влезли в генераторите, в основните двигатели, в турбините и в още половин дузина жизненоважни точки на борда.

Навсякъде из подводницата лежаха купчини от мократа, отчасти жива маса. Никой не знаеше каква тежест са поели, докато всмукваха тази мокра маса от морското дъно. По-лошото беше, че пясъкът влизаше, защото клапаните за поемане на морска вода, които трябваше да се намират на няколко метра от морското дъно, лежаха върху него. Всеки път, когато бурята разклащаше „Сийулф“, върху плазовете се натрупваше още пясък. Теченията караха подводницата да се заравя сама. По някакъв начин инженерите, проектирали тези крака като обезопасителни устройства, бяха забравили свойствата на теченията, за които децата научават изправени във водата на плажа. Плазовете на „Сийулф“ бяха почти изцяло заровени. Тя бе заседнала.

Отсек след отсек хората започнаха да нервничат. Помощниците при машините знаеха, че ако парогенераторът спре, ще им трябва една седмица, преди да го пуснат, ако изобщо успеят. Атомите се притесняваха, че с този пясък реакторът може и да се самоизключи. „Сийулф“ не беше достатъчно силна за такова изпитание.

Изглежда, никой не беше имунизиран срещу растящото напрежение. Един електротехник загуби контрол и започна да крещи, да хленчи и плаче. Заповядаха на лекаря да му даде приспивателно и да го прати в койката му. Други имаха смразяващи видения за празни надгробни надписи: „Този моряк лежи някъде, заминал за нещо неизвестно къде и загинал неизвестно как в несъществуваща война.“

„Сийулф“ остана заровена почти два дни, докато старшините, старите печени старшини, прекарали по двадесет години в подводниците, обединиха силите си с младите офицери. С одобрението на Тиърнън предприемаха всякакви опити. Първо опитаха да засилят двигателите на „Сийулф“, за да видят дали ще могат да я вдигнат. Не успяха. След това пробваха контролирани аварийни удари, надявайки се, че внезапната загуба на тежест ще ги измъкне от пясъка. Опасно беше — „Сийулф“ можеше да се освободи, но и да изплава като тапа на повърхността, което означаваше откриване, а то щеше да значи бой. „Сийулф“ не разполагаше с много средства за отбрана. Повечето от торпедните й тръби се използваха като складове за картофи. На борда имаше няколко торпеда, но наскоро проведените изпитния показваха, че са негодни. „Сийулф“ беше най-шумната подводница и всеки път, когато изстрелваше учебно торпедо, неговите хидролокаторни насочващи системи го обръщаха и го запращаха срещу подводницата.

Единственият й шанс беше да остане скрита, докато се освободи. Внимателно екипажът започна да продухва баластната вода, бавно, спокойно, леко, първо от носа, след това от кърмата. Нищо. Някой нареди напрегнато да опитат отново. Още малко вода, този път със спуснати котви, за да не излязат случайно на повърхността. Отново нищо.

Опитаха пак и този път подводницата, изглежда, мръдна малко, съвсем леко. Като да опитваш да извадиш пикап от коловоз, като го блъскаш напред-назад с надеждата, че рано или късно ще можеш да го избуташ. Но тъй като в системата продължаваше да влиза пясък, хората бързаха: ще се измъкнат ли, преди системите да блокират? Из цялата подводница се опитваха да продухват пясъка, но подводницата поемаше повече, отколкото те можеха да изхвърлят. Една от важните системи на реактора вече работеше под 50% ефективност, стигаше може би до 35%.

Някой измисли да откачат котвите, които стабилизираха стъпилата на плазовете подводница. Котвите можеше и да предпазваха подводницата да не излезе на повърхността, но точно сега двете бетонни подобни на гъби тежести я притискаха надолу. Дадена беше заповед за отрязването им.

„Сийулф“ започна да се издига. Надуха главните двигатели докрай, докато звукът, подобен на този от свредел, се разнесе по цялата подводница. След това се появи някакво драскане, по-скоро писък, толкова силен, че някои от хората се чудеха дали няма да останат завинаги с увреден слух.

Плазовете останаха частично заровени. Гондолата под корема на „Сийулф“, огромната „мида“, изградена да поема парчетата от ракети, бе частично откъсната. Но „Сийулф“ се освободи.

Куцукайки към дома, тя вдигаше опасно силен шум, повече от всеки друг път. Нещо отдолу висеше — парче от плазовете или гондолата. Каквото и да е, то вдигаше голям шум, докато „Сийулф“ бавно се насочваше към Курилските острови и открития океан. Частите на важни системи, износени от пясъка, също стържеха и, изглежда, щяха да откажат всеки момент.

След това я засякоха някъде в Тихия океан, не много далече от Охотско море. Един съветски кораб, вероятно траулер, започна да изпраща сигнали от хидролокатора си. Нямаше как да му избягат — подводницата беше прекалено наранена, — нито пък да се скрият, защото нещото, което мъкнеше, дрънкаше по тялото й дори и когато заставаше неподвижно. Всяка скорост над 6 възла предизвикваше какофония, като от полудели барабанисти.

Импулсите от съветския хидролокатор продължаваха да кънтят през подводницата в допълнение към трясъците. Руснаците ги преследваха, като се отказаха чак след около двадесет и четири часа по неизвестни причини — може би просто на капитана му беше писнало.

Когато най-после „Сийулф“ влезе в закрития сух док, хората можаха да видят повредата. По корпуса й имаше вдлъбнатини и откъснати парчета, сякаш се е натъкнала на дълбочинни заряди. Трюмовете все още бяха пълни с пясък — стотици килограми — въпреки значителните количества, преминали в койките като сиви, зърнести сувенири.

За тази мисия нямаше награди, нито официално признание за срещата на хората със смъртта. Един дневник, направен досущ като ученическа тетрадка, отбелязваше изпитанието само със загадъчна карикатура — спомен за първия и последен скок на жабока Боргард.

Хората на дока, които поправяха „Сийулф“, не разбраха как пясъкът е попаднал в дизеловите двигатели, как е проникнал в маслото и как е износил почти всички лагери. Официалните лица от Вашингтон имаха далеч по-сериозни страхове. След злополуката на „Сийулф“ спътници предоставиха доказателства, че руснаците са открили подслушвателя на кабела в Охотско море. Никой не знаеше как са успели—дали операцията се провали поради падането на подводницата върху кабела, или от къртица в самия екипаж, или, колкото и немислимо да беше, сред няколкото офицери от разузнаването, които знаеха за подслушвателите.

Ясно беше, че трябваше да се установи как руснаците са разкрили една от най-тайните операции на САЩ.