Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (13) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

12. ДОВЕРЯВАЙ СЕ, НО ПРОВЕРЯВАЙ

Студената война може и да не беше свършила напълно, но определено започваше да угасва. Рейкявик постави началото и двете страни, изглежда, усещаха това. Дори и когато американският военноморски флот подгони няколко съветски многоцелеви подводници „Виктор III“ от източното крайбрежие през 1987 г., а американските подводници продължаваха шпионските си мисии със същото темпо, нещо се променяше, нещо, което в началото оставаше неосезаемо.

Горбачов продължи да протестира срещу звездните войни и да избухва в пристъпи на разочарование при почти всяка среща с Шулц най-малкото защото беше убеден, че американците никога нямаше да простят агресивните действия на Съветския съюз, като се започне от свалянето през 1960 г. на Гари Пауърс в шпионския му самолет Ю-2. Но почти всяка от тези тиради беше предизвикана от нетърпението да се достигне до мира достатъчно бързо или достатъчно всеобхватно. Само две години след параноичното управление на Андропов Съветският съюз заявяваше, че се е наситил.

Всъщност през май 1987 г. руснаците обявиха официалната си военна доктрина — насочена просто към отбраната на отечеството. През декември същата година Рейгън и Горбачов се събраха във Вашингтон за първата среща-продължение на тази от Рейкявик. Най-после подписаха договор за елиминиране на цял клас ядрени оръжия — ядрените ракети със среден обсег. Именно гневната безизходица при преговорите за подобен пакт през 1983 бе накарала някои висши съветски служители да се опасяват, че Съединените щати обмислят първи удар. Сега, когато двете страни се съгласиха да подпишат, от враждебното отношение остана само сянка.

— Доверяй, но проверяй — доверявай се, но проверявай — изрече Рейгън стара руска поговорка, когато подписа.

— Това го повтаряш на всяка среща — подразни го Горбачов и се засмя.

— Харесва ми — съгласи се Рейгън.

Кой можеше да си представи Роналд Рейгън да се закача със съветски ръководител? Двамата бяха толкова оживени, че Горбачов спря кортежа си по пътя за Белия дом, за да се ръкува с тълпата. Рейгън върна жеста на следващата среща на високо ниво, като позволи на Горбачов да го представи на съветските хора, които се разхождаха по Червения площад. Георгий Арбатов, директор на Съветския институт за проучвания на САЩ и Канада, изложи нещата по следния начин:

— Ще ви сторим нещо ужасно. Ще ви лишим от един враг.

И все пак макар Горбачов и Рейгън да бяха дали тон, щеше да измине време, докато двете страни възприемат огромното значение на онова, което ставаше, да повярват, че това приятелство може да продължи и че Студената война наистина свършва. Това ставаше все по-ясно, тъй като и висшите мъже в униформи започнаха да провеждат свои собствени срещи на високо ниво.

Адмирал Уилям Дж. Кроу младши, председател на Съвместното командване, се срещна с маршал Сергей Ахромеев, началник-щаб на съветските въоръжени сили. Маршалът и хората от Съвместното командване се събираха за светски разговори. Крой заведе Ахромеев на екскурзия на един американски самолетоносач. Дори се срещнаха в „танка“ в Пентагона — осигурената стая, в която висшите американски военни планираха своите ходове срешу Съветския съюз. И все пак, когато Ахромеев седна с американците, за да говорят за новото приятелство, не можа да скрие разочарованието си от американските подводници, които продължаваха следенето както в дните на Студената война.

— Вие, вие сте проблемът — изтърси той към адмирал Карлайл А. X. Трост, командващ Военноморските операции. Не само че американските подводници все още надзъртаха из съветските води, но Ахромеев беше убеден, че би могъл да следи собствените си подводници просто като върви след американските противолодъчни самолети „Орион-Р3“. Това представляваше вцепеняващо признание за неотслабващата ефективност на американските подводници.

Трост се опита да го успокои, като каза, че стратегията на САЩ няма за цел да застрашава никого. Но изправен пред Ахромеев, Трост разбра, че може да надникне дълбоко в съветската психика, а това, което видя, се различаваше от онова, в което беше вярвал дълго време. Някога му се бе струвало, че съветските войски са предназначени за агресия. А сега Трост виждаше колко силно вярва Ахромеев, че е просто част от усилията за защита на страната си—страна, заобиколена от врагове, от натовски кораби, подводници и противолодъчни самолети.

Постепенно тези мъже от така различни светове разбиваха преградите помежду си. Влизаха в контакт и разбираха как са споделяли еднакви чувства по време на Студената война. Показателен беше моментът, когато адмирал Кинард Маккий — един от най-успешните командири на подводници във ВМС и главното наказание на Мак Белия в годините на „Лапон“, човекът, наследил по-късно Рикоувър като царя на ядрените сили — седеше и си разправяше морски истории с един висш съветски адмирал на обяд в Пентагона. Там беше и Рич Хейвър. Когато го представили като аналитик към Военноморското разузнаване, Хейвър дочул как съветският преводач мърмори нещо за „ЦРУ“ на своя адмирал.

Напрегнатият момент сякаш отмина, когато Маккий отиде с почетния си гост, за да изпусне баластните резервоари. После Маккий започна да разправя за дните си като капитан на „Дейс“. По онова време адмирал Макаров бил командир на проектна подводница от клас „671“, от онзи вид, който американците наричаха „Виктор“. Макаров отвърна, че е бил близо до „Дейс“ по време на един от патрулите и още тогава е знаел коя е тази подводница.

— Чудя се кой кого е следил — подхвърли Хейвър, макар да знаеше много добре, че Маккий сега е адмирал именно защото бе забелязал и проследил първата подводница „Виктор“ по време на морските изпитания през 1968 г. Макаров отправи леден поглед към Хейвър и поднесе отговора си чрез преводача:

— Сега не е моментът да обсъждаме това.

Но този поглед говореше повече. Сякаш признаваше: „Знам кой следеше и не бях аз.“ Хейвър сипа сол в старата рана. Напомни на руснаците за дългите години, през които изоставаха и когато можеха да бъдат наречени направо некадърни. Може и да бяха ликвидирали изоставането през последните години на Студената война, но това не бе заличило унижението. Хейвър наруши едно правило на тази особена гласност, на тази все още нова и трудна откритост между военните мъже и след края на обяда Макаров го изрази така:

— Кажете на този млад човек, че когато се съберат ветерани, няма значение кой е победил или загубил — каза чрез преводача той. — Достатъчно е, че са оцелели.

Въпреки че Макаров може би малко прибързано използваше минало време, то със сигурност съвпадаше с гледната точка на Русия. След онзи порив на активност около американския бряг през 1986 и 1987 г. съветските подводници бяха изтеглени у дома. От американска страна обаче нещата продължиха почти както обичайното. Шпионските подводници бяха станали по-предпазливи. Подобренията в хидролокационното и електронното оборудване означаваха, че вече не се налага да се доближават толкова до съветските подводници или до брега, за да прехващат разузнавателни данни. (Пък и подводниците от клас „Лос Анджелос“ нямаха кой знае каква маневреност в тесни места.) Темпът на операциите не беше спаднал. Например подводна ескадра 11 в Сан Диего изпрати осем от десетте си многоцелеви подводници на наблюдателна мисия през 1988 г., без да изостава от темпото, с което действаше по време на Студената война. Подводницата „Солт Лейк Сити“ (SSN-716) работи почти седем месеца в Северния Тихи океан, последвана от „Дортсмут“ (SSN-707), „Пинтадо“ (SSN-672), „Ла Хола“ (SSN-701) и други.

Операциите продължаваха с такова темпо, подклаждани от признаци, че руснаците вече са се научили да правят подводници, също толкова мощни и по-важното, тихи почти колкото американските. Във всичко това се съдържаше колосална ирония: точно когато най-после руснаците се научиха да правят първокласни подводници, нямаха пари, за да ги ползват. Но това все още не бе стигнало до редовите моряци от двете страни.

И така, на Меър Айлънд темпото на специалните операции не стихна. „Сийулф“ беше спряна от експлоатация през 1987 г., а „Парч“ претърпя ремонт, за да може да изпълнява по-широка гама от потенциални проекти. Срязаха я на две, за да може да поеме нов тридесетметров отсек със сложно оборудване за подслушване на кабели, както и да извлича предмети от океанското дъно като „Сийулф“. Ремонтът трябваше да продължи няколко години, но Съединените щати продължаваха да подслушват кабела без прекъсване с подготвения заместник на „Парч“ — „Ричард Б. Ръсел“, наречена на сенатора, чието име навремето се отъждествяваше с намигане, кимване и почти безусловно приемане на всички разузнавателни операции.

От 1987 до 1990 г. „Ръсел“ взе по една награда за всеки рейд до Баренцово море — една президентска грамота и три грамоти на ВМС. Мисиите й продължиха и след като Рейгън напусна поста си в началото на 1989 г. и на негово място дойде Буш, когато Буш и Горбачов поеха откъдето Рейгън и Горбачов бяха спрели и дори след като Буш писа лично до Горбачов с предложение да помогнат на руснаците да извадят една подводница, която бяха загубили в Норвежко море.^[1]

По-късно през същата година Трост получи покана за Ленинград като почетен гост на съветските Военноморски сили. По време на пътуването, месец преди падането на Берлинската стена, можа да види от първа ръка колко бързо изчезваха възможностите на съветските подводни сили. Руснаците срещаха трудности да държат подводниците си в морето, да плащат за обслужването им и да провеждат достатъчно операции, за да обучават екипажите. Трост остана зашеметен от промените след последното му посещение в Съветския съюз през 1971 г., когато знаеше, че стаята му се подслушва и че го следят заедно с придружителите му, и то така открито, че хората от ВМС бяха спрели, за да кажат на съветския съгледвач къде отиват. Сега, изглежда, нямаше шпиони. Вместо това се водеха открити дискусии, адмирал с адмирал, за трудностите в поддръжката на действащи ВМС и за безсмислената ядрена надпревара. Трост видя за първи път как се строят съветските подводници и какви са проблемите на съветските капитани: виждаше подводници, на които понякога само офицерите говореха руски, а срочнослужещите от републиките бяха толкова зле обучени, че единствено офицерите можеха да се справят с някои от важните работи по поддръжката, позволяващи подводниците да останат годни за плаване. Но може би най-красноречивият момент настъпи, когато Трост и висшият съветски адмирал Владимир Н. Чернавин започнаха да се шегуват, или полушегуват, че съдбите им са свързани. Ако едната страна не може да поддържа достатъчно голям военноморски флот, другата щеше много трудно да оправдае разходите за отбраната. Светът се променяше под краката им така бързо, както източните и западните берлинчани бяха съборили стената с чукове, камъни и голи ръце.

Сега висшите служители в Държавния департамент бяха започнали да се тревожат за нещата, които биха могли да подкопаят положението на Горбачов, който продължаваше да подобрява отношенията със Съединените щати. Опасенията им падаха върху мисията на „Ръсел“ за подслушване на кабела, насрочена за времето на новата среща между него и Буш. В края на краищата смениха времето за плаване на подводницата.

Но една променена мисия не беше достатъчна. Някои дипломати се притесняваха, че разузнавателната общност твърде бавно променя отдавна затвърденото си мнение за Съветския съюз. Без съмнение след четиридесет години шпионите на страната нямаха желание да се лишат от врага си. Какво щеше да се случи с разузнавателните агенции, когато никой вече не се интересува от размерите на оръжията или от силата им? Какво щеше да стане в света, където най-важната информация идваше не от тайните операции, а по „Си Ен Ен“ с двадесет и четири часовите репортажи за масовите социални промени?

Подводните сили си задаваха тези въпроси и на годишната среща на пенсионирани и действащи офицери от Военноморската подводна лига през месец юни 1990 г. пролича известно възмущение. По целия свят се продаваха парчета от Берлинската стена като сувенири, но в залите на хотел „Радисън“ край Вашингтон, където се състоя срещата, беше ясно, че тук никой не иска „дивидент от мира“ и че никой не гледа на подводния флот намръщено, пресмятайки с калкулатор безбройните социални програми, които можеха да се финансират със средствата само от една подводница. Но духът на бюрократите витаеше осезаемо независимо от тяхното отсъствие.

Човекът, който изпълняваше длъжността секретар на Военноморските сили, X. Лорънс Гарет III, се изправи пред аудиторията и предупреди, че „резачите на бюджети подострят ножовете си дори и в този момент“. Не каза, че най-острият нож се намираше в ръцете на генерал Колин Пауъл, наследил Кроу като председател на Съвместното командване и току-що обявил, че вероятно бюджетът за армията трябва да бъде намален с 25 процента през следващите няколко години. Гарет, привърженик на далеч по-твърдолинейно поведение, пренебрегна всички въздействия от перестройката и гласността върху играта на подводен шпионаж.

— Логиката на ядреното възпиране не се е променила просто защото съветският ръководител редовно стиска ръце по авеню „Пенсилвания“ — прогърмя гласът му.

Другите оратори бяха по-умерени, но призоваваха за благоразумие и скептицизъм, когато става дума за Съветския съюз. Уилям X. Дж. Мантроп младши, заместник-директор на Военноморското разузнаване, повдигна въпроса, който бързо се превръщаше в основната тема за разговор в подводните сили:

— Какви биха били намеренията на съветското ръководство в бъдеще? Можем ли да се надяваме, че ще бъдат по-добри? Отговорът, разбира се, е: не, аз не бих заложил сигурността на страната си за това.

Не след дълго обаче се случи нещо, което убеди дори най-твърдолинейните скептици, че Съветският съюз вече не е най-вероятният кандидат да въвлече Съединените щати във война. Почти сякаш разбрал, че в центъра на сцената има място за нов злодей, Саддам Хюсейн за една нощ анексира Кувейт. Съединените щати имаха друга причина да се бият, като този път стояха рамо до рамо със Съветския съюз, издавайки безпрецедентно общо изявление, с което отхвърлиха „крещящото престъпване на основните норми на цивилизованото поведение“ и призоваха към оръжейно ембарго срещу Ирак. Държавният секретар Джеймс А. Бейкър III щеше по-късно да заяви, че това е „денят, в който свърши Студената война“.

Когато най-после през януари 1991 г. избухна Войната в Персийския залив, подводниците имаха само малка роля. Все пак този конфликт засили нуждата от пренасочване на отбранителните усилия към регионалните огнища на напрежение и с оглед гарантирането на място в бъдещи сблъсъци подводните сили подчертаха ролята си срещу Ирак с всички възможни сили. Подводницата „Луисвил“ (SSN-724) и „Питсбърг“ (SSN-720) заедно бяха изстреляли дузина ракети „Томахоук“ към наземни цели в Ирак. Други многоцелеви подводници охраняваха транспортни кораби в Средиземно море. От Гибралтар до Суецкия канал беше разположен наниз подводници на САЩ и нейните съюзници — Турция, Гърция, Испания, Великобритания, Франция и Италия.

Войната даде на подводните сили възможност да покажат многофункционалността си и че са способни на нещо повече от това, просто да следят съветските подводници и да наблюдават съветските пристанища. Освен това даде на самите подводничари усещането, че могат да си създадат нова мисия — успокояващо, като се има предвид фактът, че всяко съмнение относно намеренията на руснаците скоро щеше да бъде заличено от серия драматични събития. Буш и Горбачов обявиха ново споразумение да намалят стратегическите оръжия с една трета. Борис Елцин спаси Горбачов от реакционен преврат — последното издихание на комунистическите хардлайнери. И в доста символичен отговор Буш постави на трупчета стратегическите бомбардировачи, стояли в почти постоянна бойна готовност тридесет и две години.

Пентагонът започна да преосмисля военната стратегия на страната. Подводните сили знаеха, че трябва да се преориентират — точно както бяха заставени да го сторят след Втората световна война. Трябваше им нова задача и нов враг. Несъмнено за повечето от подводниците от Студената война — ракетоносните и многоцелевите, взети заедно — можеше да се твърди, че са най-важните военноморски оръжия на страната. В това имаше смисъл, когато основният враг поддържаше почти толкова страшна флота. Но деветдесетте години донесоха коренна промяна и вече ставаше ясно, че подводниците трябваше да слязат от пиедестала. Както някога платноходите, така и подводниците бяха идеално пригодени за времето си, и то дотолкова, че бяха определили цяла една епоха.

От своя страна ВМС започнаха промяната простичко, като през 1991 г. написаха нови правила за по-големи разстояния и предпазливост на американските подводници, които следят съветските. След това Службата за военноморско разузнаване препоръча рязко намаляване на редица мисии около съветския бряг. Американските ВМС вече нямаше да опитват да поддържат „желязно“ покритие около най-големите съветски военноморски бази. Повече нямаше една наблюдателна подводница да следи друга до съветски води. Нямаше постоянно да бъдат нащрек в очакване да се случи нещо, каквото и да е то.

Дори и прехвалените подводници за специални проекти вече не бяха свещени. Отчаяно търсещи начини да осъвременяват шпионските си спътници, ЦРУ и ВВС започнаха да поглеждат към стотиците милиони долари, все още влагани в тези подводници. Тъй като през цялата 1991 г. и „Ръсел“, и „Парч“ се намираха в корабостроителницата, без да изпълняват мисии, съперничещите агенции можеха да твърдят, че две подводници за специални проекти са твърде голям лукс.

Това търкане бе прекъснато рязко от изненадващото разпадане на Съветския съюз. На Коледа 1991 г. Общността на независимите държави, една свободна федерация на републики, замести Съветския съюз. Скоро след това от среща на пет хиляди руски военни дойдоха доклади, рисуващи картина на объркване, гняв и унизително разочарование. Членовете на вече пръснатия Съветски военноморски флот откъснаха старите флагове със сърп и чук от корабите си и вдигнаха флага на свети Андрей, развявал се на руските кораби от времето на Петър Велики. Сега американското военноморско разузнаване отчаяно искаше да знае кой би поел контрола над съветските ракетни подводници и как ще се използват те при новите режими.

Възобновеното разузнаване си имаше цена. На 11 февруари 1992 г. американската подводница „Батон Руж“ (SSN-689) се сблъска с една руска подводница от клас „Сиера“ — от най-новите и най-тихите, някога излизали от съветска корабостроителница. „Батон Руж“ я следяла близо до границата от 12 мили при Мурманск, когато американският командир загубил контакт, а после руската подводница го ударила отдолу. Не пострадали много и нямало наранени. Но инцидентът бе неприятен.

Елцин бързо се оплака и Бейкър се среща с него в Москва, за да успокои нещата. Следващия ден в безпрецедентна постъпка Пентагонът разгласи сблъсъка и руските ВМС открито се оплакаха, че Съединените щати все още оперират твърде близо до техни води.

В крайна сметка именно този неприятен инцидент ускори пренасочването на подводното разузнаване встрани от Русия. Президентският консултативен съвет по външното разузнаване с председател пенсионираният адмирал Боби Рей Инман, проучи програмата за специални проекти. Скоро след това Военноморското разузнаване разбра, че съветът е решил, че вече няма нужда от повече от една подводница за специални проекти и ако ВМС иска да подслушва подводни кабели, то може би е време да намери обекти в други части на света.

Американски многоцелеви подводници вече бяха провеждали разузнавателни операции около страни като Ливан и Либия, а през 80-те години две многоцелеви подводници бяха преоборудвани за превозване на специалните части „тюлени“. „Джон Маршал“ (SSN-611) беше плавала из Средиземно море два месеца с петдесет тюлени на борда по време на кризата в Ливан през 1989 г., в очакване да спасява заложници, ако е необходимо, или да нанесе ответен удар.

Като част от новата военна стратегия на ВМС „от морето“, подводниците трябваше да следват самолетоносачите и корабите, и да получават заповеди от намиращите се на тях командири за специалните задачи. Но подводниците щяха да продължат да надничат незабелязано в близост с потенциални зони на конфликт и да извличат разузнавателни данни за „подготовка на бойното поле“, преди да бъдат свикани специалните сили. Терминът бе зает от сухопътните сили, но в този случай означаваше изпращане на подводници две, три, четири или повече години преди очакваните конфликти, за да разберат повече за нациите, оформящи се като потенциални врагове, да определят слабите им страни и да подготвят пътя за американски победи в конфликтите с по-малко жертви благодарение на подводните операции.

Иран например вече беше получил първата от три дизелови подводници от клас „Кило“ — тихи и авангардни съдове, строени в Русия. Висш ирански адмирал се беше хвалил, че възнамерява да използва тези подводници, за да наложи контрол над Ормузкия пролив, входа към пристанищата в Персийския залив и отправна точка на около една шеста от световния нефт. Това беше достатъчно за заминаването на „Топека“ (SSN-754) в Персийския залив, за да наблюдава пристигането на руската „Кило“ през ноември 1992 г. Операцията беше типична за новата ера на разузнавателните мисии.

Новите шпионски мисии вече не предизвикваха разгорещени спорове в Съвета за национална сигурност или в Белия дом, който продължаваше да одобрява ежемесечно всички разузнавателни операции. Все пак от Капитолийския хълм идваха обвинения, че подводните сили просто си измислят нови врагове, за да се намират на работа. Отговорът на ВМС беше прост: някои от останалите цели бяха съществували от години и единствено разпадането на Съветския съюз предложи лукса от време и средства подводниците да се заемат с тях. Враговете може да са относително слаби — иранската подводница „Кило“ с дизелов двигател отстъпва на високоскоростните „Акула“, които руснаците изпращаха в последните години на Студената война. Но американските ВМС все пак трябваше да знаят как иранците ще експлоатират подводниците и да открият слабите им места.

— Можете ли да си представите срама за ВМС на САЩ, ако такава подводница „Кило“ потопи самолетоносача „Америка“? — запита един високопоставен служител на ВМС. След кратко мълчание добави: — Не и през моята вахта.

Преминаването към тези нови мисии се осъществяваше с пълна сила, когато президентът Бил Клинтън встъпи в длъжност в началото на 1993 г. Но докато той и администрацията му правеха плановете за първата среща на високо ниво с Елцин, насрочена за началото на април, получиха един ненавременен и нежелан удар от миналото.

На 20 март „Грейлинг“ (SSN-646) се сблъска със съветска ракетоносна подводница в Баренцово море. „Грейлинг“ следеше руската подводница на 105 мили северно от Мурманск, точно насред учебния полигон на Северния флот. Руснаците твърдяха, че подводницата им се е движила повече от час с постоянна скорост, курс и дълбочина, когато „Грейлинг“ оставила огромна вдлъбнатина отдясно на носа й. Нямаше пострадали.

Инцидентът въплъщаваше всички страхове на Държавния департамент от края на президентството на Рейгън насам. Елцин се намираше в центъра на политическа криза в Москва. Новината, че приятелите му от Съединените щати продължават да изпращат подводници около най-важните пристанища и бази на Русия, нямаше да се отрази добре на репутацията му.

Отначало от Пентагона твърдяха, че „Грейлинг“ е следяла една от най-новите руски ракетни подводници, „Делта IV“, но руснаците настояваха, че става дума за „Делта III“, клас от края на седемдесетте години. Това предизвика немалко злъчни коментари от други подводничари във ВМС, според които има толкова много информация за „Делта III“, „че можем самите ние да я построим“.

Клинтън беше бесен, а също и съветниците му. Отчаян, един от висшите служители в администрацията се оплака от ръководителите на ВМС:

— Човек се чуди дали тези хора четат вестници.

Руското министерство на отбраната публикува гневно обръщение, в което изрази „сериозни опасения“. Едно нещо беше да се поемат такива рискове по време на Студената война, но сега? По думите на контраадмирал Валерий Алексин, висш служител на руските ВМС:

— Движим се на ръба на бръснача. Първо, това преследване ще свърши зле. Сигурен съм, че ако тази практика не бъде преустановена, бедата е неизбежна.

Клинтън поднесе официално извинение на Елцин и изглади нещата в началото на срещата на високо ниво във Ванкувър, Британска Колумбия, където обеща 1,6 милиарда долара в помощ на реформите на Елцин. Обявявайки сблъсъка за „печален“, Клинтън каза:

— Не искам това да се случва отново.

Заповяда преразглеждане на инцидента и политиката, „част от която е този непреднамерен инцидент“.

Точно тази част от обещанието на Клинтън разтревожи ВМС. Нуждаеха се от овладяване на щетите, и то бързо. Контраадмирал Едуард Д. Шийфър младши, директор на Военноморското разузнаване, заедно с капитана, координирал програмата за подводно разузнаване, изготви подробен брифинг за висшите служители, включително новия съветник по националната сигурност на Клинтън Антъни Лейк и заместника му Самюъл Бъргър; Строуб Толбът, заместник-държавен секретар; и почти всички в службата на министъра на отбраната Лес Аспин. Екипът от ВМС заяви, че подводният шпионаж определено се е променил с времето. Сега само 25 процента от мисиите са насочени към руски води. Останалите 75 процента са из водите в Близкия изток за шпиониране на Иран и налагане на икономическото ембарго срещу Ирак, към Адриатика за спиране на доставките на западно оръжие за Босна, към водите на Хаити, за да налагат оръжейно ембарго и там и за следене на потенциални заплахи от Далечния изток. Накрая подводничарите нададоха своя боен вик, онзи за „подготовката на бойното поле“ по света.

Брифингът не отстъпваше на никой друг от времето на Студената война и показваше колко бързо ВМС са си възстановили дишането. Когато Шифър и хората му свършиха, дори самите те останаха изненадани. Смятаха, че сблъсъкът с „Грейлинг“ ще потопи програмата им, а вместо това екипът от Военноморското разузнаване накрая се кискаше, че „е спасил задниците ни“. Отчаяните и впечатлени политици, така хвалеха подводните сили, че няколко служители в администрацията направо скандираха неща от сорта: „По дяволите, това е свободен океан“ и „Не е забранено да се намираш извън териториалните води на една страна“. Висшите служители в администрацията, които може би никога не бяха насочвали вниманието си към подводниците и подводния шпионаж, останаха впечатлени, че ВМС са се променили толкова, без да се налага да ги откъсваш от стария им враг. ВМС дори получи позволение да продължава наблюдението над руснаците макар и със значително понижени темпове, стига да го прави по-предпазливо и разумно.

Оттогава подводните сили живеят относително добре при Клинтън. Може би най-голямата услуга се състоеше в запазването на програмата на „Сийулф“: Клинтън се съгласи да построи три от гигантските многоцелеви подводници за 2,5 милиарда долара, вместо веднага да прекрати програмата, както бе опитал да стори Буш. Клинтън обясни, че го прави, за да предотврати срива и замирането на промишлената база, която изгражда подводниците. Обичайно враждебните републиканци се възпротивиха, наричайки „Сийулф“ реликва от Студената война.

Клинтън одобри план за изграждане на друг нов клас многоцелеви подводници, по-малки и по-евтини от „Сийулф“. По-тихи и много по-универсални от „Лос Анджелос“, тези нови съдове, известни само като „новата многоцелева подводница“, или NSSN, са проектирани за многобройни нови мисии в плитки регионални води. Подкрепата на администрацията на Клинтън за новите подводници се базира на идеята, че ВМС ще се нуждае от новите подводници след края на века, за да замести някои от остаряващите „Лос Анджелос“. Тази подкрепа отслаби жилото на сериозните съкращения в армията. От общо деветдесет и осем в края на 80-те години броят на многоцелевите подводници беше спаднал на шестдесет и шест към 1998 г. и се очаква да намалее на петдесет в началото на идния век, а дори и повече, с извеждането на клас „Лос Анджелос“ от експлоатация. Флотът ядрени ракетоносни подводници, които все още обикалят тихо из океаните, ще спадне на десет до четиринадесет от някогашните четиридесет и една.

Военноморските сили искат от Конгреса средства за построяване на новите подводници и твърдят, че те ще могат да оперират не само до страни от Третия свят, но и до руските брегове. Твърди се, че „Сийулф“ са до тридесет пъти по-тихи от първоначалните подводници „Лос Анджелос“, излезли през 70-те години, и десет пъти по-тихи от най-новите „Лос Анджелос“. Както „Сийулф“, така и NSSN ще се използват за новите мисии близо до бреговете и в помощ на конфликтите на сушата. Те ще носят ракети „Томахоук“, ще бъдат оборудвани с хидролокатори, разработени специално за плитчини, и ще бъдат конфигурирани да возят военноморски „тюлени“ и други специални части. ВМС излива пари и за създаването на подводни радиоуправляеми съдове — а дори и малки безпилотни самолети, — които да бъдат контролирани от тези подводници и да плават пред тях, за да търсят други подводници или да излитат за разузнаване.

Сегашните подводници се обновяват с нови микропроцесорни технологии, които им позволяват по-добро предаване на информацията за командирите на специалните бойни групи, включително електронна поща и фотоснимки, а дори и видеосигнали от перископите. Същата технология вероятно ще е полезна за подводниците при някои от другите нови мисии на ВМС след края на Студената война. Подводниците понякога предупреждават Бреговата охрана за подозрителни траулери в Карибско море, за които впоследствие е установено, че пренасят наркотици. Подводниците са предупреждавали и за други кораби, опитващи да пренасят незаконно оръжие и други товари в нарушение на ембаргото, наложено от САЩ.

Все пак подводните сили на САЩ остават заинтересовани предимно от спирането на заплахата от други подводници, включително новите модели дизелови и ядрени. Русия предоставя авангардни подводници „Кило“ на Иран и Китай. Дори някои западни страни, като Германия, изнасят авангардни дизелови подводници за страните от Третия свят. Освен това руснаците продължават да гледат на подводниците като на най-важните плавателни съдове в своите ВМС и непрекъснато усъвършенстват „Акулите“ — най-тихите и най-сложни руски ядрени многоцелеви подводници. (В руската технология все още има значителни недостатъци. Според служители на Военноморското разузнаване най-новите „Акули“ са много тихи под 10 възла, но тракат доловимо при по-високи скорости и са лесни за откриване.) Руснаците започнаха изграждането на още по-добри заместители, познати като клас „Северодвинск“, за които някои официални лица в САЩ се боят, че е възможно да са по-тихи и от усъвършенстваните „Лос Анджелос“. Когато и ако Руската Дума ратифицира предложения договор СТАРТ II, основната ядрена мощ на Русия ще бъде преместена в морето. Докато Русия продължава да е втората най-мощна подводна сила в света и докато „Мечката все още плува“, както обичат да се изразяват във ВМС, тя трябва да бъде наблюдавана.

Клинтън е съгласен да продължи ограничените разузнавателни операции около Русия и след негово одобрение няколко самотни часови се крият около Владивосток и Мурманск най-малкото когато ВМС заподозрат, че руснаците започват учение или изпитват ново оборудване. Също по кимване на Клинтън продължават специалните шпионски програми, независимо че акцентът се е изместил от Русия. Правителствени служители твърдят, че една от подводниците за специални проекти — навярно „Ръсел“ — се е върнала през 1992 г. в Баренцево море, за да вземе подслушвателите след разпадането на Съветския съюз. „Ръсел“ е подслушвала кабели и в други точки на света, преди да бъде извадена от експлоатация през 1993 г. Тогава „Парч“ се завърна от дългия си ремонт, като спечели още две президентски грамоти, през 1993 и 1994 г., и редица грамоти от ВМС. Общо „Парч“ има най-малко седем президентски грамоти, много повече от всеки останал плавателен съд в историята на ВМС. Подробностите за местата, в които работи „Парч“ в момента, се пазят много строго, дори повече, отколкото през Студената война, но тези награди нямаше да бъдат дадени, ако подводницата не изпълняваше първа нови и опасни мисии. Тя все още подслушва кабели и след ремонта може да изважда военно оборудване от дъното на океана.

Ясно е, че ВМС са решени да работят с нея. Когато бързото закриване на военни бази след Студената война засегна и корабостроителницата в Меър Айлънд през 1994 г., „Парч“ бе преместена в Бангор, Вашингтон, където е единствената многоцелева подводница на пристан в голяма база за ракетоносни подводници „Трайдънт“. От архивите се вижда, че през 1995,1996 и 1997 г. тя е продължила да печели грамоти от ВМС. А ВМС подобриха специалните й технологии и е възможно да използват и радиоуправляеми съдове, които да плават пред „Парч“ и да се занимават с голяма част от подслушването на кабели, без да се рискува животът на нейните екипажи.

Лесно е да се предположи какви са целите й и несъмнено те отразяват по-обширните опасения на ВМС във връзка с разузнаването. Иран получи и третата си подводница „Кило“ през януари 1997 г. Корицата на годишника на ВМС „Предизвикателствата на подводниците по света“ от 1997 г. показва китайска подводница с екипаж. В дълга литания вътре са представени страните, представляващи потенциална заплаха, включително две азиатски, Китай и Северна Корея. Китай не само използва една от подводниците си в опасни учения около Тайван през 1996 г., но изстреля и наземни ракети като предупреждение, с което накара Клинтън да изпрати американски самолетоносач, за да осуети нападение. Китайците използват руска технология, за да разработват собствен флот съвременни ядрени ракетоносни подводници, и провеждат изпитания на наземни балистични ракети с обсег, достатъчен, за да достигнат бреговете на САЩ. Китайските изпитателни ракети, изстрелвани в океана, ще бъдат неоценими за САЩ, ако се извадят. Накрая опасенията във връзка със Северна Корея ескалираха значително. Страната непрекъснато използва дизелови подводници, за да вкарва командоси в Южна Корея.

„Парч“ още е там някъде, както и други многоцелеви подводници, използвани за шпионаж. Програмата, започнала с първия хладен полъх на Студената война, продължава.