Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (7) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

6. БАЛАДА ЗА МАК БЕЛИЯ

Капитан Честър М. Мак, един особняк с ръст 1,95, известен като Белия заради светлорусата си коса, гледаше през перископа към Баренцево море. Намираше се тук, за да търси нова и смъртоносна съветска подводница, наречена не особено весело от НАТО „Янки“.

През март 1969 г. след ужасяващ технологичен скок руснаците най-после бяха произвели ядрена подводница, чийто дизайн изглеждаше сякаш взет назаем от „Поларис“ и която би могла да удари Белия дом или Пентагона от над 1000 мили от брега. Задачата на Мак беше да разбере повече неща за нея.

Мак беше прекарал подводницата си право през Баренцово море, ревниво охраняваната зона за обучение на Северния флот — най-развития и най-мощния в съветските ВМС. Плаваше с арогантността на човек, който знае, че е на щурвала на една от най-модерните играчки на американската флота — многоцелева подводница от клас „Стърджън“, — снабдена с най-новото ехолокационно и подслушвателно оборудване. Освен това плаваше с много повече късмет от другите, защото току-що беше попаднал на онова, което търсеше при своята игра на криеница.

Там, пред перископа му, се намираше една подводница „Янки“, дълга 130 метра, 12 метра широка, с тегло 1900 тона. Мак приближи „Лапон“ до около 300 метра и започна да наблюдава.

— Свети Исусе, това копеле е като нашите „Мател“ — измърмори той.

Подводницата наистина беше копие на „Поларис“, ако се съди по формата на корпуса и монтираните на стабилизатора кормилни плоскости. Изображението се предаваше в столовата на телевизор, включен към перископа — подводничарите му казваха „перивизор“. По-късно Мак щеше да пуска няколко пъти записа, толкова впечатляваща беше гледката.

Мак закачи към перископа един фотоапарат „Хаселблад“ и натисна копчето. Лентата започна да се навива автоматично, докато „Лапон“ се придвижваше бавно напред, като Мак вдигаше перископа от водата само за по седем секунди, за да не го забележат. При всеки поглед на перископа снимаше на малки сектори масивната подводница. После щяха да се залепят седем снимки една до друга, за да се покаже цялата.

През годините, когато се строяха първите такива подводници, американското разузнаване беше събрало предимно неясни изображения, уловени от шпионски спътници, на които се виждаше как руснаците се готвят за масово производство на новото оръжие. Но през последната година „Янки“ излязоха на изпитания и американските разузнавателни подводници тръгнаха насам, за да погледнат отблизо това ядрено чудовище, украсено с шестнадесет люка, зад които се криеха шестнадесет силози за ракети. „Янки“ представляваха огромен напредък спрямо останалите подводници с балистични ракети, които руснаците бяха извели в морето — дизеловите „Зулу“ и „Голф“, и първите ядрени ракетоносци „Хотел“. Никоя от тези подводници не беше внушавала такъв страх, както „Янки“. Предишните бяха шумни и лесно доловими за ехолокаторите от SOSUS. Сега американските подводни сили се изправяха пред жизненоважния въпрос: дали „Янки“ имитират не само формата на „Поларис“? Възможно ли е шест години след ракетната криза при Куба руснаците да са готови да атакуват, без да ги усетят? Ако подводниците им са така мълчаливи и смъртоносни, както изглеждаха, то най-малкото щяха да настигнат американците във възможността за втори, ответен удар дори ако всичките им наземни ракети и бомбардировачи бъдат унищожени.

Капитан Джеймс Брадли знаеше, че шпионската му програма вече е доставила много информация за разработването на съветските подводници и ракети. Фотографирането на потопената подводница „Голф“ беше технологичен преврат. Но тези подводници представляваха малка опасност в сравнение с „Янки“ и сега нямаше нищо по-важно от това да се разбере как могат да бъдат откривани и унищожавани новите хищници.

Снимките на „Янки“ помагаха донякъде. Американските ВМС и съюзниците от НАТО искаха да видят тези подводници в действие, да разберат къде носят ракетите си, да съберат такива сигнали, които да гарантират, че подводниците няма да могат да минат незабелязани през подслушвателната мрежа SOSUS и че наблюдателните подводници и хидролокаторните шамандури, пускани от самолетите за борба с подводници „Орион Р-3“, могат да разпознават опасността.

Някой трябваше да се приближи до подводница „Янки“ в действие и да остане близо до нея достатъчно дълго, за да осигури на Съединените щати възможност да парират новата заплаха. За тази цел бяха оправдани почти всички рискове.

Колкото и да се гордееше Мак от фотографския си подвиг, знаеше, че истинската звезда на подводните сили ще бъде човекът, успял да изпълни продължително следене. Другите командири на подводници също го знаеха и дори загубата на „Скорпион“ не беше достатъчна, за да охлади войнственото настроение, което новата задача разпалваше сред подводничарите. Но Мак вече изпитваше доста силно собственическо чувство към подводниците „Янки“ и вярваше, че може да се доближи и да остане незабелязан. Сигурен беше, макар никой друг да не бе успявал досега.

Всъщност всичко у този тридесет и седем годишен командир беше голямо. Огромното му 108-килограмово тяло не се връзваше много с ниските люкове и тесни проходи на „Лапон“ и той почти винаги стоеше приведен в контролния пост, сред лабиринта от тръби и кабели по тавана. Подводниците бяха тесни за Мак Белия. Той беше впечатляващо различен, също както героите от книгите, които поглъщаше с килограми. Виждаше се като герой на роман, писан от самия него, роман, воден от неговата тактика и понякога от собствените му правила.

Той не беше завършил Военноморската академия. Вместо това един нахакан офицер от университета в Пенсилвания, който се хвалеше, че спечелил жена си при игра на покер, го изтегли в Школата за кандидат-офицери. Самият Мак беше син на пенсилвански миньор и гледаше на липсата на академичен блясък като на почетен медал. Наричаше себе си „нахакано копеле“ и гледаше отвисоко по-старшите с пронизващите си сини очи, макар да носеше нашивки, които нямаха нищо общо с адмиралските звезди. С горчива ирония си беше закачил два руски делфина собствена изработка до стандартните американски делфини—емблемата на подводничарите — и за него нямаше по-приятно занимание от това да тича из подводницата и да крещи ругатни на руски.

„Чукането на прасета е за смелите“ — това беше девизът на „Лапон“ още от първото пътуване на Мак с тази подводница, когато с този израз обяви решението си да следи една нова съветска подводница близо до нейните териториални води. (Изразът беше записан на касета и непрекъснато звучеше в контролния пост на подводницата.) Все пак, когато веднъж пред един адмирал стана дума за това, Мак деликатно смени девиза на „щастието е за смелите“.

Мак бе поел командването на „Лапон“ в края на 1967 г., като най-напред започна да си разменя с останалите командири хората, с които смяташе да направи един екипаж, съставен изцяло от звезди. После монтира всевъзможни експериментални, а често пъти и непозволени системи в подводницата. Ту вдъхновяваше, ту безмилостно насилваше хората си. Ту впечатляваше, ту гневеше висшите адмирали, докато най-после му позволиха да пропусне обичайните месеци за базовото обучение в САЩ и да отплава за бойна задача.

Мак беше до голяма степен типичен представител на своето време. Капитаните, които избягваха рискове, се славеха в подводните сили с имена като Чарли Шарана или Морски Шубелия. А Мак караше офицерите си, да не говорим за другите командири, които се гордееха със собствената си смелост, да се чудят дали не губи границата между храбростта и безотговорността. Със сигурност тези снимки на подводницата „Янки“ бяха толкова ценни, колкото никои други разузнавателни сведения от последно време, но Мак беше поемал и други огромни рискове срещу минимални резултати за разузнаването.

Веднъж вече бяха засичали „Лапон“ в Баренцево море при една от неговите операции. Възможно е слънцето да се е отразило от перископа — никой не можеше да бъде сигурен, но изведнъж хората в радиокабината на „Лапон“ чуха как един съветски пилот предупреждава: „Виждам подводница.“

Когато вахтеният на подводницата насочил перископа към небето, видял пилота на един хеликоптер, който сякаш гледал право в него.

— По-голям червен мустак не бях виждал, мамицата му! — възкликнал офицерът.

— Значи сме достатъчно близо — отговорил Мак, задъхан от тичането от личното си ъгълче до контролния пост, все още по гащи. — Да се махаме оттук.

И измъкнал подводницата от суматохата, без да даде на руснаците възможност да го проследят.

Мак също беше се приближавал толкова близо до две съветски подводници, които провеждали учение за подход и нападение, че „Лапон“ се озовала на пътя на едно от торпедата. Мак знаел, че за такова учение руснаците изстрелват торпеда без заряди. Въпреки това нямал намерение да го доказва, като се остави торпедото да го удари. Вместо това дал заповед до машинното отделение, вследствие на която „Лапон“ подскочила напред с пълна скорост. В полет с „топки до стената“ както казват подводничарите, Мак надбягал торпедото. (Инцидентът възникнал малко след като ги пратили да търсят „Скорпион“, макар много преди някой да е осъзнал, че подводницата може да е пострадала от торпедо.)

Двама от шпионите на борда, Джордж Кокс, познат като Томи, и Джоузеф Джеймс, или Джес, били така разтърсени от този инцидент, че когато по-късно се опитали да изпушат по цигара в радиокабината, не можели да се успокоят достатъчно, за да запалят. Кокс искал да е кънтри-певец и спечелил първото място на шоуто на Джин Хупър за млади дарования, проведено в Карибу щата Мейн, после учил в колеж, като свирил в състава на едно заведение на име „Барът на Синди“. След това пътуване на „Лапон“ записал балада, наречена „Торпедо във водата“ за първата си и единствена сборна плоча най-големи подводничарски хитове „Вкарай я дълбоко“. Песента е ода за разминаването на косъм:

Двеста кила тротил май ще ни пратят в ада.

Господи, как не обичам голям мъж да страда,

но небето е свидетел, че съм млад, за да умра.

Торпедото цепи водата като смъртта.

След срещата с торпедото „Лапон“ донесла записи и снимки от първоначалната част на учението, както и записи на други дейности на руснаците, до една интересни, но нито една от съществено значение, нито една, способна да направи от Белия звезда на Атлантическия флот.

Вместо него за звезда обявиха друг — Кинард Р. Маккий, — строен южняк с гъсти вежди и чар на шоумен. Той беше определил стандартите за наблюдателните операции на борда на „Дейс“ (SSN-607) и въпреки че по времето, когато Мак снима подводницата „Янки“ през март 1969 г., Маккий вече не командваше, името му беше легендарно в подводните сили. През 1967 г. Маккий не само беше снимал съветски ядрен ледоразбивач, теглен на буксир, но и бе взел проби от въздуха, доказващи, че корабът е претърпял авария в реактора. През следващата година при една спираща дъха мисия Маккий успял да заснеме отблизо цели две съветски ядрени подводници от второ поколение: една многоцелева подводница и друга, въоръжена с ракети от тип „Круз“, от класа, който НАТО наричаше „Виктор“ и „Чарли“. Открил беше едната от новите подводници във водите при Новая земля — голям остров между Баренцево и Карско море, който представляваше един от основните райони за ядрени изпитания на руснаците.

Също като Мак Маккий бил засечен. И той заснел член на руски екипаж, изправен на палубата на една подводница и насочил ръка точно към перископа на „Дейс“, малко преди руснаците да го подгонят. Наложило се Маккий да надбяга група съветски надводни патрулни кораби, биещи лудо с активните си хидролокатори. Накрая успял да се измъкне, като напъхал „Дейс“ право под опасните ледове на Арктика. След като опасността преминала, продължил мисията си, като открил втората нова съветска подводница след седмица.

— Господа, залозите в покера в Баренцево море току-що се увеличиха — обявил Маккий при връщането си на среща с Обединеното командване и Министерството на отбраната. С типичния си блясък запленил аудиторията си с описание не по-малко драматично от онова, което не разказал — за преследването и за скритата снимка на съветския моряк, сочещ с ръка към „Дейс“. Експозето на Маккий и представянето на останалите снимки, направени през перископа, преминали толкова добре, та непосредствените му командири изобщо не помислили да го критикуват, че допуснал подводницата му да бъде засечена. А за Маккий мисията била помрачена единствено от факта, че ВМС отказали да му позволят да даде имена на откритите от него подводници.

Маниерите му, пък и всичко останало, го отличаваха от хора като Мак Белия. Маккий отговаряше на всеобщата представа за герой. Докато Мак си проправяше с насилие път през системата, Маккий беше от онези офицери, определени още отрано бързо да тръгнат към върха. Това беше човекът, ухажвал любимата си Бети Ан, като летял през една зимна нощ в „Ягуар“ кабриолет със свален покрив, а тринадесет дни по-късно я замаял с предложение за женитба. На „Дейс“ поддържаше бдителността на подчинените си с обещания за каси уиски „Дюърс“ и „Джак Даниелс“ на всеки, който му помогне да открие новите съветски подводници. Печелеше адмиралите със същия блясък, като измисляше такива замайващи истории за подвизите си, че хората, властващи над американските подводни сили, изобщо не се замисляха да оспорят поеманите от него рискове.

Мак имал и други конкуренти в Атлантическия флот. Алфред Л. Келн, командир на „Рей“ (SSN-653), направил първите снимки на „Янки“. Командирът на „Грийнлинг“ (SSN-614) Гай Х. Б. Шафър, който пъхнал подводницата си под една „Чарли“ и една „Янки“ няколко месеца преди Мак да ги види. Това дало възможност на екипа на „Грийнлинг“ да запише шумовите нива и сигналите, които съветските подводници създават във водата, както и да заснемат с нова телевизионна камера, работеща при слабо осветление, корпуса и винтовете им под вода и през перископа. „Грийнлинг“ се доближила толкова до подводницата „Янки“, че ако руснаците проверели дълбокомера си, щели да установят, че океанът изглежда много плитък, навярно не повече от четири метра.

Тази операция, известна като „каране под кила“, била изключително опасна. Във всеки момент някоя от съветските подводници можела да реши да се спусне и да удари „Грийнлинг“ отгоре, но пък отплатата си струвала. Съединените щати получиха първия акустичен пръстов отпечатък на подводниците „Янки“ и звуците от лентите на „Грийнлинг“ бързо бяха въведени в компютрите на SOSUS.

Оставаше един въпрос: дали данните от „Грийнлинг“ са достатъчни, за да се отличават подводниците „Янки“, когато се движат сред гръмовния шум от риболовни кораби, морски животни и течения в океана? Не можеше да се разбере, докато някой не изпълни наистина дългото следене.

Състезанието беше открито. Мак и останалите командири се редуваха и отново преминаваха 50 градуса северна дължина, извън водите на САЩ и извън контакт с командващите флотата към Баренцово море и пристанищата на подводниците „Янки“.^[1]

Веднъж един съветски кораб опитал да обиколи Сицилийския пролив близо до Италия с шамандури с по два цилиндъра, и на американското разузнаване се сторило, че опитват да създадат акустична бариера — нещо като плаваща подслушвателна мрежа. Тъкмо когато в Министерството на отбраната на САЩ и ВМС кършели най-силно ръце и водели дебати дали просто САЩ да не идат и да приберат шамандурите, някой забелязал, че са изчезнали. Оказва се, че британската ескадра в Малта отишла и потопила всички шамандури с картечна стрелба.

 

Шансът на Мак се появил през септември 1969 г. Когато „Лапон“ отплавала от Норфолк, била претъпкана с планини от яйца, месо и сиропирани напитки, известни като „сок от бръмбари“ — точно като за дълга мисия. Имало обаче и едно голямо изключение: кухнята съдържала тримесечен запас от замразени боровинки. Мак си умирал за тях и за понички с боровинки и споделял тази си страст с екипажа. На борда били натоварени и достатъчно материали за неколкоседмични банкети с пица, както и игрален автомат-ротативка, за да убива скуката.

На „Гъджън“ или на всяка друга от старите дизелови подводници, които отивали на специални операции, никога не би имало място за игрален автомат. Това не означава, че „Лапон“ не била претъпкана, но поне всеки имал собствено легло — край на горещите койки и споделянето на легла. Койките пак били една над друга с рафтове и дюшеци. Дюшеци имало и сред торпедата, но все пак се чувствало известно облекчение в това да разполагаш с един и половина квадратни метра лично пространство, което човек може да загради със завеска от останалите. По-ниските дори имали място да си сложат няколко книги в долния край на койката. А и почти всеки си имал по едно чекмедже, макар то да било единственото място, където да прибере тримесечен запас от бельо, униформи и всичко друго, без което според екипажа не може да се живее.

Дизеловата смрад бе изчезнала с появата на ядрените подводници, както и кондензът, измъчвал като чума подводничарите в дизелите. „Лапон“ си беше направо комфортна и напълно климатизирана за всеки, който не би имал нищо против постоянните облаци тютюнев дим, въпреки модерната система за филтриране на въздуха. Никой не очакваше повече от живота в „затворената канализационна тръба“. За повечето от подводничарите контактът с околния свят се ограничаваше в голяма степен до „перивизора“ и „семейните телеграми“ — съобщенията от по три-четири реда, които съпругите и родителите имаха право да изпращат по няколко пъти при всяко плаване.

Иначе съществуването на хората беше разграфено в ритъм от по шест часа дежурство, последвано от дванадесет часа ремонт на оборудването, безкрайна бумащина и квалификационни изпити. Никой не получаваше знаците с делфините — те отличаваха официално подводничаря, — без да се квалифицира почти за всяка от системите на подводницата.

И все пак здравият разум намира начин да се появи и Мак беше решил да му помогне. Организираше вечерни забави с песни, след като бе успял да изнамери към дузина китаристи сред лично отбрания си екипаж. Томи Кокс бе един от тях, понесъл китарата си с тримесечен запас от струни и пера. Кокс, първият шпионин във ВМС, направил си труда да премине всички квалификационни изпити за подводничар и да си спечели делфините, сега развличаше истинските подводничари от екипажа с изпълнения на „Торпедо във водата“ и една нова песен за „Скорпион“, както и стандартни кавърверсии на песни на Джони Кеш, Рики Нелсън, Джери Лий Луис и Елвис Пресли.

Кокс не се намираше на „Лапон“ случайно. Докато повечето шпиони биваха изпращани от Групата за сигурност на ВМС и почти никога не се появяваха за втори път на една и съща подводница, Мак беше успял да си подбере и екипа от шпиони също както и останалата част от екипажа. Опитваше да задържи любимците си, основната си група. Освен Кокс беше дошъл и лейтенант Доналд Р. Фалън, ръководителят на шпионския екип. Мак реши, че Фалън ще бъде постоянен член на екипажа десетина секунди след като той се качи на „Лапон“ за първи път. Първите девет секунди бе прекарал да гледа Мак отвисоко. Десетата се оказа решаваща. Точно през нея произнесе описанието на Мак, което остана ненадминато. В унисон с любовта на ВМС към акронимите, нарече Мак „МОНЕДК“ или на не-военноморски език, Майкоосквернител номер едно, дето е командир.

Мак харесваше хората, които са умни, изобретателни и достатъчно странни, за да оценяват собствената му ексцентричност, и точно като него имат желание да заобикалят правилата. Една от любимите му придобивки беше старши помощник при машините Доналд Дък, колкото и странно да звучеше това име. Той сам се беше обявил за селяндур, израснал в къща на дървосекач в окръг Шелби, щата Алабама. Занаятът на семейството му бил машините. Баща му работеше по автобусите, а той — по подводниците. Дък нямаше основно образование. Всъщност във ВМС го прибраха по линия на програмата за неграмотни, но можеше да ремонтира абсолютно всичко на „Лапон“ и го биваше дори повече и от Мак в муфтенето. Това умение беше особено полезно сега, когато войната във Виетнам сви бюджетите. Дък намираше или крадеше всичко необходимо за „Лапон“, като държеше съкровищницата си с резервни части на място, което само той смяташе за тайно.

Това, че Дък нямаше основно образование, беше без значение на „Лапон“, където така или иначе повечето срочнослужещи не бяха завършили гимназия. Те идваха от работнически семейства, но като цяло ставаха по-умни, по-изобретателни и по-силно желаещи да изтърпят дългите месеци на ограничение, отколкото който и да било друг във ВМС. Повечето офицери бяха от Военноморската академия. В крайна сметка различията се заличаваха. Звание, пост, произход — на най-добрите подводници това нямаше голямо значение. Може би заради ограниченото пространство или защото нямаше друг добър начин за управление на подводница. В края на краищата един от първите уроци, които научаваше всеки лейтенант колежанин е, че няма да стигне много далеч без помощта на сивокосите старшини и шепата срочнослужещи, които могат да измислят куп хитрини за всички невъобразими проблеми, които можеха да се появят.

Сега изграденият от Мак екип трябваше да премине изпитания. Една седмица след тръгването си „Лапон“ получи съобщението, на което Мак се беше надявал: на 16 септември подслушвателната мрежа SOSUS беше засякла подводница „Янки“ на север от Норвегия. Плаваше от Баренцово море към теснината за Атлантическия океан. Втори масив от SOSUS бе доловил същата подводница, когато преминала край норвежкия остров Ян Майен при устието на Датския пролив, отделящ Гренландия и Исландия. Ако Мак успееше да прехване руската подводница, преди тя да мине през теснината и да излезе в открития океан, където е много по-трудно да бъде намерена, „Лапон“ можеше да опита да я следи.

Докато Мак летеше с „Лапон“ към Датския пролив, един съюзнически самолет за борба с подводници „Орион Р-3“ потвърди курса на руската подводница. „Лапон“ пристигна на следващия ден и започна да патрулира, като се движеше бавно напред-назад в най-южната точка на Датския пролив, на югозапад от Исландия.

Дони Рей Болинг, боцманът на подводницата, окачи една карта в столовата. Отсега нататък щурманът щеше да слиза периодично там, за да показва на екипажа къде се намират. Ако настигнеха руската подводница, щеше да очертае и нейната позиция. Споделянето на всички подробности с екипажа беше в разрез с устава. Но Мак искаше хората му да бъдат ентусиазирани. Вярваше, че ако знаят какво опитват да правят, ще могат да компенсират безсънието, което скоро щеше да се превърне в правило на борда.

Мак нареди промяна на бойните постове. Около него контролният пост беше претъпкан с мъже, свити между щурманските маси, компютри и системи за управление на оръжията, с всичките си осцилоскопи, циферблати, измерителни уреди и чертожни инструменти. Заради тръбите, надвиснали почти на всеки сантиметър над главите им, помещението изглеждаше още по-претъпкано. В средата се намираше стойката за перископите. Два перископа стърчаха от високия тридесет сантиметра пиедестал. Точно пред него вахтеният офицер по потапянето и изплаването и двама рулеви-хоризонталчици седяха в тясна пирамида и се взираха в дълбокомерите. От този момент нататък групата за управление на стрелбата, ехолокаторната смяна, щурманите и вахтените по потапянето и изплаването щяха да имат само две задачи: да открият руската подводница и да не й позволят да намери „Лапон“.

Измина цял ден, докато руската подводница мине източно от „Лапон“. Звукът от нея беше толкова слабо доловим, че хидро-акустиците за малко не я изпуснаха сред тракането на близките риболовни кораби и кипящия подводен живот. Но видяха — като леко трепкане на осцилоскопа — електронното изображение на съветската подводница. Проследяването нямаше да е лесно. В шумните води около Гренландия чуха съветската подводница чак когато достигна на 1400 метра от „Лапон“.

Мак заповяда „Лапон“ да завие на югоизток. Щеше да опита „спринт и дрейф“. Планът беше да засили „Лапон“ с 20 възла за около половин час до място, където руската подводница скоро би минала, ако поддържа същия маршрут. След това „Лапон“ щеше да забави до 3–5 възла, да дрейфува напред-назад и да слуша.

Руската подводница се появи, но пак изчезна. Мак се разтревожи. Руснаците не следваха очаквания курс. Всеки път, когато доловяха звуците им, изчезваха почти мигновено, потушени от живия Атлантически океан, станал още по-шумен от бушуваща буря на повърхността. Мак започна да крачи из контролния пост, разочарован, че се налага да лази слепешката из океана с мисълта, че руската „Янки“ е наблизо.

„Лапон“ няколко пъти я намери и загуби през следващите дни. Сега „Лапон“ започна да я следва, първо час, после два, после три. Винтовете на руската подводница се въртяха в стабилен ритъм в слушалките на хидроакустиците. Шест часа, дванадесет часа вече тя се движеше по прав курс пред „Лапон“. Но на осемнадесетия час изчезна от екраните, загуби се отново. Зараждащата се подводна драма на Мак се разби на парчета.

Вече повечето от офицерите и някои от членовете на екипажа бяха прекарали няколко дни, без да спят. Мак подремваше само по няколко минути, предимно прав в контролния пост. И сега силно разочарование замени у хората прилива на адреналин, който и без това беше продължил твърде дълго.

Никой не изрече очевидното. Никой не искаше да каже, че може би е невъзможно да следят тези съветски подводници от ново, по-тихо поколение по пътя им из какофоничния океан. Никой не искаше да се предаде.

Разочарованието на Мак беше споделено в Норфолк от капитан Брадли; вицеадмирал Арнълд Чейд, който все още командваше подводниците в Атлантическия океан, и адмирал Мурър, командващия военноморските операции. Бяха поддържали постоянна връзка, като Мак изпращаше съобщения на ултрависока честота до летящи над тях самолети. Американските ВМС от своя страна информираха помощниците на президента. Никсън следеше операцията в реално време.

Адмиралите заповядаха всички инсталации на мрежата SOSUS да следят за руската подводница. Самолети „Орион Р-3“ също дебнеха. Но и в двата случая усилията се оказваха напразни.

Мак реши да предприеме огромен риск. След като свика щурманите и офицерите в каюткомпанията, обяви, че ще се откажат да уловят руската подводница около Датския пролив. Вместо това Мак искаше да опита да отгатне накъде отива и да стигне там преди нея. Сега той, неговият заместник Чарлз X. Брикъл, инженер-механикът Ралф Л. Тиндъл и останалите се наведоха над картите и започнаха напрегната игра на ситуации, поставяйки се на мястото на командира на руската „Янки“. Повлияни от отчаянието толкова, колкото и от логиката, решиха накрая да опитат да прехванат следата й неколкостотин мили на юг, до португалските Азорски острови.

„Лапон“ се спусна бързо надолу, след което три дни снова в определената точка. Мак се терзаеше, че чакат прекалено дълго. Направи ново предположение и измести подводницата на запад. Почти веднага, след като застана на новата позиция, корпусът й закънтя от звука на търкане на метал в метал. Мак влезе тичешком в контролната зала. Командирът по спускането и изплаването съобщи, че губят дълбочина.

4800-тонната подводница беше хваната в мрежата на траулер за дълбоководен риболов, оплетена в металните тежести и в дебелия метален кабел. Руската подводница можеше да мине всеки момент, а те висяха тук заедно с нечий улов.

Не след дълго риболовците се отказаха или може би срязаха мрежата си. Както и да е, от района си тръгнаха с най-страхотната история за това как им се е разминало. Но част от въжето на траулера се беше омотало около едно хидролокаторно устройство в носовата част на подводницата. Не беше възможно „Лапон“ да извърши безшумно следене, ако въжето тропа по носа й.

Мак нямаше избор. Изчака да се стъмни, след това нареди изплаване на повърхността. Молейки се руската подводница да не минава, или поне не в този момент, изпрати един човек с голяма резачка за тел. Поетият риск се оправда — въжето падна и „Лапон“ отново бе готова, когато дванадесет часа по-късно руската подводница се появи.

Сега Мак беше решен да не я изпуска. Водите в тази по-южна част на Атлантическия океан не шумяха така силно, както при Гренландия, но съветската подводница продължаваше да е по-тиха от всяка друга, която някога американска подводница беше опитвала да следи. Време беше за нова тактика, която Мак нарече веднага „следене с приближаване“. „Лапон“ щеше да следи руската подводница от не повече от 3000 метра. Отдалечаха ли се на 4 или 5 хиляди метра, щяха да я загубят.

Стратегията на Мак съдържаше рискове. Опасно беше да мъкнат 4800 тона толкова близо до масивната руска подводница. Обикновено дори корабите опитват да остават на разстояние две мили един от друг, от страх да не се блъснат. А „Лапон“ трябваше да се тревожи и да не я открият. Мак просто се надяваше, че тази нова подводница няма по-добър хидролокатор, отколкото предшествениците си. Толкова близо се намираха, че беше достатъчно някой да изпусне нещо или да затръшне някоя херметична врата в неподходящ момент и дори остарялото съветско оборудване щеше да регистрира следящите ги американци.

Всички на борда разбираха какъв риск поемат, но никой не смееше да се противопостави на Мак. Никой нямаше време за това. Важно беше да установят как звучи съветската подводница, когато забави ход или при завой. До момента, в който хидроакустиците на „Лапон“ разберат какво съчетание от щракания или тонове съответства на определен маньовър, двете подводници бяха изложени на голяма опасност от сблъскване.

Мак нареди „Лапон“ да се промъкне встрани и отзад на руската подводница, докато хората му седяха и търсеха отговорите на цяла планина от въпроси. И отново започна играта на отгатване, като се опитваше да се постави на мястото на съветския капитан, и се чудеше какво би сторил той и кога. Имаше чувството, че решава много голяма, много трудна кръстословица. Един отговор водеше до няколко други. Едно празно квадратче създаваше няколко възможности за грешка. Екипажът на „Лапон“ не можеше да прави нищо, освен да събира информация. Хидроакустиците започнаха да се вслушват за недостатъци в конструкцията на руската подводница, за всяко нещо, което би им помогнало да я „виждат“, докато маневрира.

Стандартният хидролокатор просто не вършеше работа. Руската подводница беше прекалено тиха. Но „Лапон“ не разчиташе само на стандартен хидролокатор. Мак беше вмъкнал на борда нещо, което му даваше предимство, един експериментален хидролокатор, разработен да се възползва от някои открития, направени през 1967 и 1968 г. от подводницата „Рей“ на Келн, докато следеше многоцелева подводница от клас „Ноември“ из Средиземно море, а след това друга от клас „Чарли“ из Северния Атлантик. Устройството подобряваше начина, по който стандартните хидролокатори регистрираха шумовите нива в океана. Настрои се на определени тонове от руската подводница, почти като тези от бутилка, когато някой духа над гърлото й. След доста проби и грешки екипажът на „Лапон“ установи, че една конкретна честота се мени при всеки завой на подводницата. При завой наляво тонът ставаше малко по-висок. Отдалечеше ли се, тонът се понижаваше. Бързата му промяна значеше, че бързо сменя курса.

Мястото, от което „Лапон“ не можеше да я следи, беше точно отзад. За разлика от останалите съветски подводници, които произвеждаха лесен за следене гръмовен шум от винтовете си, „Янки“ беше достатъчно тиха и практически невидима. Разбира се, вероятно тя би могла да се изплъзне дори и от допълнителния хидролокатор на „Лапон,“ ако не съществуваше една конструктивна неизправност. От лявата страна машините на подводницата вдигаха повече шум, отколкото във всяка друга нейна част. Отсега нататък „Лапон“ щеше да следи точно този машинен шум. Ако се засилеше, Мак щеше да знае, че подводницата прави ляв завой. Ако пък изчезне, вероятно е завила надясно.

В края на краищата се оказа, че най-добрата позиция е малко встрани от кърмата на руската подводница, в двете посоки, като лявата се оказа малко по-шумна. Оттам новият хидролокатор долавяше силни тонове, а стандартният регистрираше шума от парата, който вдигаха турбините, както и щракането от винтовете при всеки оборот. Чрез отброяването на тези щракания и записване на броя на оборотите Мак и екипажът му определяха скоростта на руската подводница.

Всичко това отне четири-пет дни — повече, отколкото и най-дългите досега опити за следене на шумните съветски „Хотел“, „Ехо“ и „Ноември“ или „кокошките“. Но Мак нямаше да спре. Напротив, щеше да продължи следенето и да открие системата. Методът на пробите и грешките продължи няколко дежурства, като Мак и инженер-механикът трябваше да обучават всяка следваща вахта за откритията през изминалите дванадесет часа.

Мак беше решил вече да не изпуска руската „Янки“, особено като осъзна, че се е насочила към американския атлантически бряг. Отново престана да спи, макар да си позволяваше петнадесетминутна дрямка на щурвала — трик, научен в колежа от една статия в „Рийдърс дайджест“.

Няколко дни по-късно „Лапон“ продължаваше да следи руската подводница. Мак започна да нанася на картата оперативната й зона — може би най-съществената информация, която можеше да занесе у дома. Руснаците бяха се установили в квадрат от около 20 000 квадратни мили. Движеха се напред-назад, като оставаха на 1500 до 2000 мили от Съединените щати.

До момента ВМС бяха убедени, че Съветският съюз ще изпраща този тип подводница до 700 мили от бреговете на САЩ. Но откритието на Мак помогна на военноморското разузнаване да определи, че новите ракети SSN-6 в подводниците „Янки“ всъщност имат диапазон от 1200–1300 мили.

Ако „Лапон“ не беше проследила руската подводница толкова далеч, за Съединените щати щеше да е трудно да следят новата съветска ядрена заплаха, независимо че тя обикаляше в определено каре. Щяха да я търсят 800 мили по-близо до брега.

Сега Мак очерта на картата точния курс на подводницата. Избирайки си даден район, тя започваше да обикаля из него със скорост 6 възла, преди да ускори към друг район с 12–16 възла. След това отново забавяше. На всеки 90 минути почти на секундата менеше курса. Понякога с 60 градуса, понякога с много повече.

По няколко пъти през деня руската подводница се изкачваше на комуникационна дълбочина, вероятно за да получава радиосъобщения, и всяка нощ точно в полунощ се издигаше на перископна дълбочина, за да се проветрява. Между десет и шестнадесет пъти се обръщаше на 180 градуса, за да прочиства хидролокаторите си и да слуша дали някой не я следва. При всеки неин завой „Лапон“ също завиваше, за да остава отзад и отстрани, където се криеше в собствения шум на руснаците. (Американските подводничари също редовно прочистват хидролокаторите си по време на операция, но не го правят по график. Деликатният въпрос за момента на тези маневри се решаваше от чифт зарове, държани в контролната зала на „Лапон“ точно за тази цел.)

Веднъж дневно руската подводница скачаше напред с необуздан, скоростен ход, който екипажът на „Лапон“ наричаше „Янки дудъл“,^[2] защото наподобяваше криволиците в нечия тетрадка. Руската подводница правеше кръгови движения натам-насам, докато застанеше на 180 градуса от началното място. Измествайки се надясно, пак се обръщаше на 180 градуса, после още веднъж на 180, а след това на 90, последвано от 270 градуса, и накрая завършваше с още две обръщания на 90 градуса.

Първият комплект завои, изглежда, беше предвиден да улови движещ се наблизо натрапник, а вторият — да засече подводници, които следят отдалеч. Всичко това обикновено се извършваше с висока скорост, понякога по два пъти едно след друго. Целият процес отнемаше около час.

Ако хидролокаторът на руснаците беше по-добър, маньовърът можеше и да успее. Но те, изглежда, бяха допуснали важна грешка. „Лапон“ можеше да долови завоя и да се махне от пътя дълго преди те да я чуят. Всъщност хидроакустиците на „Лапон“ установиха, че техният хидролокатор, изглежда, има два пъти по-голям обхват от този на съветската подводница. Нормално можеха да забележат кораб от 20 000 метра. Но руската „Янки“ трябваше да мине около 10 000 метра от кораба, преди да реагира.

Когато следенето се превърна в рутина, Мак най-после се отказа от стоящата дрямка. Всъщност отиде в каютата си, за да легне и спи. Никога не пропусна промяна на курса или пък маневра от тип „Янки дудъл“. Но именно при едно такова спане Мак допусна най-голямата грешка в кариерата си. Готвачът го разбуди по съвет на един младши офицер, решил, че Мак по-скоро би се отказал от съня си, но не и от нощната закуска с боровинкови понички. Уплашен, Мак изревал, готвачът побягнал, а кифлите и кафето изпопадали. В този момент Мак се лиши от най-хубавото нещо, което може да се предложи на капитан на подводница: любимите му боровинкови понички, разрязани и накиснати в масло. Вече никой нямаше да посмее да му ги носи, нито тогава, нито след като третата седмица от началото на следенето отстъпи на четвъртата, нито пък и през нечуваната досега пета седмица.

Вече тримата редуващи се вахтени офицери на „Лапон“ установиха, че са влезли в синхрон с руските си колеги. Дори всеки от американците можеше да разпознае съветския си „партньор“ по леките стилистични различия в маневрите за промяна на курса. Дадоха имена на руснаците — най-запомнящите се бяха Терънс Грозни и Дивия Уили — и започнаха да се обзалагат колко добре могат да предскажат следващия ход на руската подводница. Тиндал печелеше най-много. Екипът хидроакустици също се включи в залозите, като тълкуваше звуците, които долавяше от вътрешността на подводницата. Шумовете от действията на екипажа, работещите помпи и други предизвикваха груби шеги, най-често от клозетен характер. Късите удари най-често се отчитаха като тръшкане на капак на тоалетна чиния и всеки път, когато хидроакустиците на „Лапон“ чуеха съскане на пара в слушалките, което би могло да означава продухване на санитарните резервоари, докладваха съвсем формално:

— До бойната рубка от хидроакустика. Току-що ни оцапаха с лайна.

Всеки в екипажа, до най-младшия моряк и най-низшия готвач, вземаше участие. Мак им позволяваше да се редуват и сами да нанасят на картата всяка точка от курса. Това главозамайваше младите. Извършваха ненадминато по продължителност следене на най-важните съдове, изпратени в открито море от Съветите, и участваха в целия процес. Вълнението се предаваше и на брега. Мак бе научил достатъчно добре навиците на руския капитан и можеше да предугажда кога ще се спуснат надълбоко и използваше тези моменти, за да вдигне „Лапон“ на перископна дълбочина, за да изпрати бързо съобщение до самолетите „Орион Р-3“ над патрулния район на руската подводница.

Всичко вървеше добре, докато един от самолетите за малко не приключи играта. Пилотът трябва да е слязъл повече от необходимото, защото когато руската подводница се показа на перископна дълбочина, екипажът й забеляза самолета и се потопи незабавно. Самолетът се махна. Хората на „Лапон“ слушаха цялата драма, без подводницата им да е засечена. Установиха, че макар и да бяха забелязали самолета, руснаците не знаеха, че някой ги следи и във водата, а не само по въздух. Това, изглежда, беше така, докато някой във Вашингтон не допусна сериозна грешка.

Слуховете из ВМС говорят, че някакъв адмирал от военноморската авиация предал на един вестник информация, която можела да застраши мисията. От информацията не ставаше ясно, че именно „Лапон“ следи руснаците, нито че съветска подводница с балистични ракети в този момент плава на около 1500–2000 морски мили от Съединените щати. Но на 9 октомври 1969 г. вестник „Ню Йорк Таймс“ пусна статия на първа страница, озаглавена: „Новите съветски подводници са по-шумни от очакваното“.

Който и да е пуснал информацията, или не е знаел за откритията на „Лапон“, или ги е преиначил, защото съобщеното от вестника беше далеч по-окуражаващо от истината. Мак бе установил, че „Янки“ са най-тихите подводници, които руснаците са пускали в открито море, независимо че американските бяха още по-тихи.

За тази статия трябва да се е чуло в Съветските ВМС и при командира на подводницата. Или пък внезапно руският капитан е придобил способностите на гадател. Само часове след публикуването на статията, няколко секунди след среднощното издигане до комуникационна дълбочина, изостави всички схеми на движение. Всъщност пощуря. Направи внезапен завой на 180 градуса и се втурна с рев назад с пълна скорост от 20 възла, почти направо срещу „Лапон“. По нищо не приличаше на пресметнатите завои на маневрите „Янки дудъл“. Нито пък наподобяваше спокойната рутина при обичайните бавни завои за почистване на локаторите.

Това беше отчаяно действие, опит с всички средства от страна на руснаците да разберат дали не ги следи някой. То представляваше върховната игра на нерви. Американските подводничари го наричаха „Откачения Иван“.

Руската подводница изникна през водата, а образът й изпълни екраните в контролния пост на „Лапон“. Шумът от устрема й пищеше в ушите на хидроакустиците. Звукът наподобяваше този на товарен влак през тунел: „Трака-трак…“

— Копелето иде — измърмори някой в контролния пост. Хората застанаха нащрек, макар да знаеха, че са 91 метра под руската подводница, която премина слепешката отляво. Всички доловиха иронията в опита на руската подводница, която в шумното си бягство беше пропуснала възможността да открие „Лапон“. Руската подводница продължи търсенето, като се въртеше в кръг с часове, но Мак парираше със собствени убягващи маневри, изпълнени от екипаж, останал по местата си през цялата драма. Мак отказа да прекрати гонката. Вместо това изчака руската „Янки“ да се успокои. След това продължи мисията.

На 13 октомври, почти месец след началото на следенето, адмирал Чейд изпрати свръхсекретно съобщение до „Лапон“: „АДМИРАЛ МУРЪР ЗАЯВЯВА, ЧЕ МИНИСТЪРЪТ НА ОТБРАНАТА И ВСИЧКИ ВЪВ ВАШИНГТОН НАБЛЮДАВАТ ОПЕРАЦИЯТА С ОСОБЕН ИНТЕРЕС И ОТБЕЛЯЗВА С ГОЛЯМО УДОВОЛСТВИЕ И ГОРДОСТ ПРЕВЪЗХОДНИТЕ ДЕЙСТВИЯ НА ЕКИПАЖА. СПОДЕЛЯМ МНЕНИЕТО МУ“.

„Лапон“ продължи да следи през останалата част от патрула на руската подводница, а после я изпрати малко и по почти правия курс на руснаците към дома. Нямаше повече „Янки дудъл“, нито „Лудия Иван“. Подводницата плава до стеснението между Гренландия, Исландия и Великобритания, където „Лапон“ я изостави на 9 ноември.

„Лапон“ беше следил онази „Янки“ в продължение на смайващите 48 дни.

Томи Кокс отново изпита порив да пише, този път „Балада за Мак Белия“:

Белия е в бойната рубка.

Трудна работа му предстои,

но на борда всеки знае,

че ако играта се сговни,

той на сляпа баба ще играе

и като мокра връв ще се изхързули.

Думите на Кокс попадаха точно в целта. Играта наистина представляваше сляпа баба, далеч по-опасна от обикновените операции по криене и шпиониране. Успехът на Мак отбеляза началото на нова мисия за подводните сили. Оттук нататък флотата щеше да насочи вниманието си към следенето на съветските подводници с балистични ракети в открито море. Изведнъж американските многоцелеви подводници се превърнаха в жизненоважни участници в стратегическата ядрена отбрана на страната. И те щяха да поведат най-големия лов в историята на мореплаването. Сега, докато водеше „Лапон“ обратно към Норфолк, Мак се къпеше в славата, която най-после дойде при него. Радиоканалите преливаха от поздравителни съобщения.

След няколко месеца „Лапон“ щеше да получи най-високата награда, давана на подводница — президентската благодарност. Мак Белия получи медал за отлична служба, най-високата почест, която ВМС оказваха на своите офицери в мирно време.

Но едно от съобщенията, изпратени още докато „Лапон“ плаваше към дома, радваше Мак повече от всички други награди. То не беше адресирано до него или екипажа му. Изпратено бе до всички подводници, изпълняващи операции в Атлантика: „Освободете пътя. Белия се връща.“

Когато Мак чу това, удари юмрук в дланта си, поклати глава и каза:

— Изяжте се от яд, сукалчета. Белия се връща.