Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (16) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

Смъртоносно начало

В ранните етапи на оръжейната надпревара в средата на 50-те години Хрушчов призова Съветския съюз „да настигне и изпревари Америка“. И така беше проектиран и построен флот от ядрени подводници — прибързано и безредно. Работата беше толкова лоша, че през 1959 г. капитан Владимир Н. Чернавин (който щеше да замести адмирал Горшков като главнокомандващ Съветските ВМС) отказал да изведе една от първите съветски ядрени подводници извън корабостроителницата за изпитания в открито море. Не отстъпил, когато го заплашили с разжалване, и отстоявал своето, докато подводницата не била поправена.

Докато Чернавин отстоявал своето, друга подводница, К-19, вече била изпратена в морето след хвърлена по нея бутилка шампанско. Това, че бутилката не се счупила, е една от поличбите, които всеки подводничар без разлика на звание, пост или националност знае като злокобна. Така невъзвишено отплавала първата съветска ядрена подводница с балистични ракети.

През лятото на 1961 г. К-19 тръгваше към Северния Атлантически океан на учение, наречено „Полярен кръг“. Трябваше да играе ролята на американска подводница, да се скрие под повърхността и да си проправи път през съветските подводни сили. След това трябваше да остави учението и да намери полиня — пукнатина в леда. Щеше да изплава на повърхността в края на Арктика и да проведе учебно изстрелване на балистична ракета.

Флотата остана за ученията, а К-19 се отклони, за да премине под вода през Норвежко море. Водите бяха спокойни. Нямаше бури. Екипажът вече отброяваше дните до края на плаването и връщането у дома.

На 4 юли в 4,15 сутринта, точно когато подводницата достигнала на около сто мили от Ян Майен, малкия норвежки остров над Исландия, се задействали радиационните й детектори. Един реактор се самоизключил. Горивните пръти в ядрената активна зона продължавали да се нагряват. Отказал първичният охладителен кръг. Спукала се една тръба, имало счупени помпи и не останало нищо, с което да се контролира верижната реакция, нищо, което да не позволи на прътите да се нагорещят дотолкова, че да разтопят самия реактор. Когато надвишили хиляда градуса, боята по реактора се запалила. Трябвало да има помощна охладителна система, нещо, с което да се спре катастрофата. Но К-19 беше ранна конструкция, първи опит.

Капитан Юрий Посетиев дава заповед за излизане на повърхността. Опитал да се свърже по радиото за помощ, но радиооборудването отказало. Междувременно инженерите на борда започнали отчаяни опити да импровизират нова охладителна система от питейната вода на подводницата. Измислили отчаян план. Няколко души трябваше да влязат във вече силно радиоактивното реакторно отделение — в „устата на боата“.

Лейтенант Борис Корчилов бил на първо плаване с подводница и първи предложил доброволно да влезе. Останалите специалисти по реакторите го последвали. Тези мъже, всъщност момчета, се добрали до отделението. Там осем души започнали да заваряват тръби и да ги свързват към помпи и кранове. Останали в помещението два часа в борба с горещината и невидимите частици, преминаващи през телата им. Всички получили сто пъти над смъртоносната доза облъчване.

Иван Кулаков, двадесет и две годишен главен старшина, ги наблюдавал при излизането от помещението — всички едва се движели, а лицата им били неузнаваеми. С ужас установил, че първият опит се оказал неуспешен. Когато охладителните помпи се разпаднали, станало ясно, че някой трябва да поправи поправеното. Кулаков се наел доброволно. Сигурен бил, че ще може да свърши работата по-бързо. Сигурен бил също, че ще загине, докато опитва.

Мислите на Кулаков се въртели около лицата на онези осем мъже в непрекъснат кръг, докато газел до глезените през езерото от радиоактивна вода. Когато водата се просмукала през кожените му обувки и радиацията започнала да изгаря краката му, имал чувството, че стените и водата светят може би като жарава.

Изгорил ръцете си, когато отварял кранове, за да изпусне пара от реактора. Едва виждал. Едва дишал. Можел само да се моли да свърши и да излезе, без да падне по лице в ужасното, болезнено радиоактивно езеро, което вече унищожавало стъпалата му.

Накрая излязъл, но само за да открие, че още един кран отказва, и да разбере, че трябва да се връща. Вече бил поел пет пъти повече от смъртоносната доза облъчване. Пред отделението седели живите мъртви. След като пак се озовал вътре, бил повече от сигурен, че и той е един от тях.

И тогава, точно когато горивните пръти достигнали 1470 градуса, тръбите издържали, крановете — също. Направената с подръчни средства охладителна система започнала да върши работата си. Кулаков се измъкнал от устата на боата и капитан Посетиев завил обратно към флотата, която оставили преди цял един живот време, или преди саможертвата на осем души. Знаел, че не може да опитва да се връща у дома. Знаел, че ако не изведе бързо екипажа от подводницата, всички ще получат фатално облъчване.

Екипът от осем души, първите, влезли в помещението по време на аварията, починали, преди да измине седмицата. Погребани били в оловни ковчези.

Посетиев живял малко повече: три седмици. Други членове на екипажа, намирали се твърде близо до външната врата на реакторното отделение, изкарали един месец, някои и повече, преди да починат. Кулаков, с непоправимо изгорени стъпала и длани, оцелява с преливания на кръв и трансплантации на костен мозък. Остава инвалид за цял живот.

Въпреки всичко това Москва не желаеше да изостави една от първите си ядрени подводници. Хрушчов още се надпреварваше с американците. Един ден в К-19, в същото реакторно помещение, щяха да бъдат изпратени отново хора. Само че сега тя имаше ново име. Щеше да стане известна като „Хирошима“.

Ракетата, която не бе изстреляна

През 1962 г. съветските ВМС силно желаеха да успокоят Хрушчов, който много искаше да види как ядрена подводница изстрелва балистична ракета под вода. Военноморските ръководители излязоха с подводница, която според тях щеше да му даде точно каквото желае — поредния успех, който той да обяви във вестник „Красная звезда“.

Хрушчов станал свидетел точно на такова изпитание и бил толкова възхитен, че наградил за перфектно изстреляната ракета екипажа на представената му подводница К-3, която била направила и успешен преход до Северния полюс. Никой не се осмелил да му каже, че току-що е дал награда за умела илюзия.

Съветските ВМС все още имаха твърде много проблеми, за да могат да накарат подводниците си да изстрелват ракети, и то под водата, та да рискуват поредния провал пред очите на Хрушчов. Затова вместо да позволят на К-3 дори да опита, командирите разположили една дизелова подводница „Голф“ до ядрената. Скрита и анонимна, именно дизеловата подводница изпълнила перфектното изстрелване.

И така, съветската военноморска история продължи напред, смесвайки героичното, трагичното и комичното.

Надпреварата към Средиземно море

През юни 1967 г., в навечерието на Арабско-израелската война, подводницата К-131 беше изпратена в Адриатическо море, където да чака заповеди от командването. Тези заповеди дойдоха при първите изстрели на войната. Капитан Вадим Куличенко получи заповед да закара за петнадесет часа подводницата на позиция и да насочи ядрени ракети към Тел Авив.

Капитанът останал слисан. Сигурен бил, че не желае да изстрелва ядрено оръжие към Израел, но знаел и че няма да се наложи. За да стигне от Адриатическо до Средиземно море, като премине бързо край Гърция и край Крит до израелския бряг, подводницата К-131 трябвало някак си да развие скорост от петдесет и седем възла. Нейната нормална крейсерска скорост била двадесет възла.

Налагало се да се престори, че го прави, и когато войната приключила след шест дни, Куличенко, подводницата и ядрените й оръжия все още извършвали прехода.

Накрая се срещнал с бойната си група в Средиземно море, четиридесет кораба и десет дизелови подводници от Черноморския флот. Подводницата К-131 не принадлежала към тази група и към Черноморския флот. Но за да демонстрират сила в Средиземно море, руснаците докараха една от новите си ядрени подводници от Северния флот. Това беше началото. Скоро Средиземно море щеше да се превърне в новото бойно поле на подводните войни.

Засега обаче съветските ВМС нямаха представа за онова, което ядрените подводници не могат или пък какво могат. Преди войната, когато К-131 плавала към Адриатическо море, един снабдителен кораб й предложил храна и вода от оскъдните си запаси.

— Имаме прясна вода колкото си поискате — дошъл отговорът от подводницата. — Тъкмо я сварихме и сме готови да ви дадем.

Черноморският флот нямаше ядрени подводници и изненаданият екипаж на снабдителния кораб не знаел, че водата и горивото са две неща, които всяка ядрена подводница може да си произвежда сама.

Бедата иде отново

Една от следващите съветски подводници, плаваща за Средиземно море, беше К-3 — същата, която Хрушчов беше наградил за изстрелването на несъществуващата ракета. Само че този път един от офицерите, Лев Каморкин, имаше лошо усещане.

Два дни преди да тръгнат от едно пристанище в Баренцево море, се разхождал с петгодишната си дъщеря и един приятел, който си спомня думите му:

— Не знам защо, но не искам да ида на това плаване.

Усещането било толкова тревожно и поривът да не тръгва толкова силен, че Каморкин се заклел това да е последното му плаване с подводница. Колкото и тъжно да било за малкото момиченце, заслушано в обясненията на баща си за лошите му предчувствия, Каморкин излязъл прав.

На 8 септември 1967 г. в 13,52 в един от кислородните генератори на подводницата избухнал пожар. Подводницата се връщала от плаването до Средиземно море и се намирала близо до дома, до северния нос на Норвегия, около мястото, където „Кочино“ претърпяла първата експлозия.

Демонстрирайки доблест досущ като капитана на „Кочино“ Рафаел К. Бенитес, Каморкин опитал да не допусне огънят да взриви торпедата и подводницата. Заповядал всички да излязат от торпедното отделение и останал след тях, за да го наводни. Знаел, че е подсигурил собствената си смърт. Удавил се с оръжията.

Никога нямаше да разбере, че четиридесет души от хората, които така храбро бе опитал да спаси, щяха да се отровят от въглероден окис и да починат малко след него.

„Хирошима“ се появява за последен път

Подводницата, позната като „Хирошима“, продължаваше да създава проблеми на съветското подводно командване. През ноември 1969 г. се ударила в американската подводница „Гато“ така силно, че започнала да потъва стръмно с носа надолу, като от удара огромният том „Навигационна астрономия“ паднал от лавицата върху капитан Валентин Анатолиевич Шабанов, който спял. Ударът откършил предния хидролокатор на подводницата и капаците на торпедните тръби.

И все пак „Хирошима“ продължи да действа достатъчно време, за да се стигне до последната беда. През 1972 г. на подводницата, намираща се на около шестстотин мили североизточно от Нюфаундденд, избухнал пожар. Този път загинали двадесет и шест офицери и членове на екипажа. Дванадесет други чакали смъртта си като в гробница в кърмовото отделение, без да могат да преминат през обгазените части на подводницата. Останали там двадесет и три дни, докато „Хирошима“ докуцука до дома.

Това че двадесет и тримата останали живи, е единственият щастлив край в историята на „Хирошима“. Тя остава в спомените като подводницата, заслужила името си заради пожари, радиация и смърт.

Траулери и шпиони

Руснаците добавиха нещо по-различно към морския шпионаж, като допълниха подводния си флот с траулери (специално оборудвани за подслушване), познати като „АГИ“. В това имаше нещо гениално, защото така руснаците можеха по най-евтин начин да поставят часови до всички големи американски бази на континента и извън него. Американските ракетни подводни:ги правеха много, за да убягнат на тези траулери. Една подводница дори заседна в края на 60-те в опит да избегне засичане от един „АГИ“ при Холи Лох, Шотландия.

Обикновено траулерите просто си седяха, но понякога бяха безочливо нахални. Такъв беше случаят през 1980 г., когато екипажът на един траулер близо до Гуам задигна едно торпедо, изстреляно при учения от американска подводница. Траулерът просто се приближи бързо, хвана торпедото и след това бавно тръгна към Съветския съюз. Тактическите командири останаха шокирани. Не знаеха какво да правят. След известни дебати решили, че понякога няма друга възможност, освен да пратят очевидно съобщение, да демонстрират военна сила и да гарантират, че никой друг съветски плавателен съд няма вече да опитва нищо толкова дръзко.

В рамките на дванадесет часа две бойни групи със самолетоносач отплаваха от Йокосука и Филипините, за да притиснат траулера. Ден или два по-късно той бил спрян около Окинава. Сега ВМС били ангажирали и Държавния департамент и между американски дипломати и високопоставени съветски служители хвърчали съобщения. Най-после капитанът на траулера, който надменно гледал американските кораби, хвърлил торпедото зад борда. Към него имало бележка на английски език, остроумна и на място. Капитанът заявил, че торпедото дошло само до кораба. Според наблюдаващите служители от Военноморското разузнаване руснакът сякаш казвал „вижте какво намерих“, като че ли е хванал някаква голяма риба — най-естественото и невинно нещо на света.

Смърт в Норвежко море

В късното лято на 1985 г. подводницата „Балтимор“ (SSN-704) била изпратена да наблюдава съветска подводница от клас „Зулу IV“ във водите над Норвегия. Американските ВМС знаели, че дизеловата подводница от 50-те години е изследователска и че и преди е плавала из този район. „Балтимор“ се подготвила за преминаване под съветската „Зулу“, когато американските подводничари забелязали въже, дебело колкото човешка ръка, увиснало от съветската подводница. След това през перископа и мътните води видели как руснаците спускат открита подводна шейна с баластни резервоари от двете страни. На шейната имало един или двама водолази с костюми, подобни на космическите, и шлангове за въздух, свързани към подводницата. Обявена била заповед за тишина на борда на „Балтимор“, докато съветската шейна се спускала към морското дъно. Заповядали на хората да носят обувките си с гумени подметки и да не тряскат вратите. Изключили машината за лед. Също и голямата машина за сокове. Останала само кафеварката в кухнята.

Скоро от хидролокаторното помещение докладвали за звук, подобен на копаене в пясъка, на деветдесет метра под повърхността. Слушайки съобщенията по вътрешната система, хората в „Балтимор“ се досетили, че руснаците търсят подводен съобщителен кабел.

Служителите от военноморското разузнаване знаеха, че тук има такъв кабел, който отива от Мурманск до Северна Англия, положен още по царско време. Вече не се използваше и руснаците трябва да са знаели това. Може би се упражняваха. Може би се готвеха да подслушват кабели също както американците преди няколко години. Или пък опитваха да прекъснат кабели, свързващи американските мрежи SOSUS.

Океанът беше неспокоен, с вълни до десетина метра. И все пак, руската подводница стоеше, а „Балтимор“ я наблюдаваше ден след ден. На третия ден всички звуци от копаене, всъщност целия шум спря. „Балтимор“ се приближи още малко и сега екипажът откри, че от руската подводница виси въже, но без шейна. Загубили я бяха, вероятно заедно с водолазите.

На „Балтимор“ всички млъкнали вцепенени.

— Помня, че всички се обърнаха и се спогледаха — казва един член на екипажа, като добавя, че вече нямало значение кой на чия страна е.

— Просто разбирахме, че е загинал подводничар.