Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (8) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

7. ЕТО Я…

Мак Белия беше поставил новите стандарти, каквито останалите командири горяха от желание да стигнат — и дори да ги надминат. Преследването на съветските ракетоносни подводници бързо се превръщаше в най-важната задача на ВМС, въпреки че не всички мъже, които провеждаха този опасен лов, имаха ловкостта на Мак или пък късмета му.

Най-малко две подводници накараха САЩ да застанат в бойна готовност за ядрена война, когато съобщиха, че руснаците, които преследват, са отворили ракетните си люкове и, изглежда, са готови за стрелба. Наистина американските подводници бързо съобщиха отново по радиото, че руснаците просто се упражняват.

Няколко месеца след подвига на „Лапон“ се случиха и сблъсквания между американски и съветски подводници — инциденти, които застрашиха американско-съветските опити за помирение.

Когато американската подводница „Гато“ (SSN-615) се удари в една съветска ракетоносна подводница от клас „Хотел“ през месец ноември 1969 г., Сергей Георгиевич Горшков, дългогодишният командващ съветските ВМС, изпрати бойни кораби в Баренцево море, за да търсят натрапника. Надяваше се да намери доказателство, че „Гато“ е потънала. Горшков не беше кръвожаден човек, но сблъсъкът дойде само два дни преди насрочените преговори за контрол над оръжията в Хелзинки, Финландия. Адмиралът беше шокиран от факта, че президентът Ричард Никсън и неговият съветник по националната сигурност Хенри Кисинджър предлагат мирни преговори, сякаш става въпрос за най-обикновено ръкуване, а позволяват на подводниците си да влизат в съветски води.

Доказателствата за стоманения труп на „Гато“ биха дали на Горшков възможност да отговори със страхотно ръкостискане. Но корабите му така и не намериха подводницата, която беше избягала оттам с готови за стрелба оръжия. По заповед на командването на Атлантическия флот командирът на „Гато“ изготви фалшиви доклади за мисията, от които се виждаше, че подводницата му е прекратила патрула два дни преди инцидента.

Разминавания на косъм, особено онези, които за малко не предизвикваха сериозни инциденти, почти винаги биваха премълчавани, когато офицерите от разузнаването на ВМС информираха Никсън и помощниците му. Така върху подводните сили не се оказваше натиск да ограничат нахалните си операции дори след още два малки сблъсъка през 1970 г. в Баренцево и в Средиземно море.

През същата година обаче имаше и един трети инцидент, толкова жесток и сериозен, че ВМС нямаха избор и трябваше незабавно да информират висшите служители в Пентагона и Никсън.

Случи се в края на месец юни. Подводницата „Таутог“ (SSN-639) плавала към води с интензивен съветски трафик извън Петропавловск, голямата база за ракетоносни подводници на полуостров Камчатка в Северния Тихи океан. Винаги спокойният тридесет и девет годишен капитан Бюъл Г. Балдерстън бе превъзмогнал детския паралич и израснал до 195 см. Този ръст му бе позволил да влезе в националния отбор по плуване и бягане. Изучавал беше пустинните скорпиони в университета в Небраска, а след това се записал във ВМС по време на Корейската война, където му възложили да отговаря за обезвреждането на 70 килограма неизбухнали боеприпаси, останали от Втората световна война.

В крайна сметка се преместил на дизелова подводница, защото двамата с жена му Айрин смятали, че работата е по-безопасна. Замислял се беше след това да изостави мръсния притеснен живот на дизелов подводничар, за да учи медицина, но преди да кандидатства в медицински институт, Рикоувър го изтегли при ядрените подводници. Балдерстън реши, че това е някакъв знак и може би съдбата му е да остане в подводниците. Вярваше в това дори след като илюзиите му за безопасност бяха разбити от загубата на „Скорпион“. Той работел като инженер-механик по време на построяването й и след като тя изчезна, следователите, опитващи да разплетат загадката, често пъти го викаха от „Таутог“.

На подводницата Балдерстън беше известен освен всичко останало и с особеностите си. Този човек, който можеше да надвие на пиене на всеки един от екипажа си по време на спирките в разни пристанища, беше маниак на тема здраве. Пиеше „Санка“^[1] вместо силното кафе, което поддържаше енергията на повечето от хората в екипажа, и изискваше подводницата му да бъде заредена с обилни количества счукани орехи — ядеше ги с всяко ястие освен закуската, защото били пълни с лецитин. Имаше и едно странно умение: можеше да повдига големите си сиви рунтави вежди една по една. Дясна или лява, без значение, можеха да изпълзят самостоятелно нагоре. Този талант използваше, за да си придава тежест. Когато членовете на екипажа объркваха отговорите по време на квалификационни изпити, едната му вежда започваше да левитира. Ако грешката биваше особено глупава, другата от тези велики вежди отскачаше нагоре. Един млад моряк особено се изнервяше от жеста и не можеше да предаде съобщение на командира си, без да заеква, ако Балдерстън пуснеше вежда нагоре.

За екипажа тези вежди бяха така паметни, както и изобретателността на Балдерстън по време на първата им съвместна операция през лятото на 1969 г. — мисия, спечелила на подводницата им прякора „Страшната Т“.

Изпратени бяха да следят изпитанията на нова съветска ракета от тип „Круз“ от началото до края. За разлика от балистичните ракети на подводниците „Янки“ ракетите „Круз“ криеха малка опасност за американските брегове. Но пък тези по-слаби оръжия можеха да разрушат голям американски самолетоносач от 250 морски мили разстояние, а самолетоносачите все още бяха едни от основните платформи за бомбардировките над Виетнам. Разбира се, откриваха подводници „Ехо II“ — всяка с по осем ракети „Круз“, които можеха да носят ядрени или конвенционални бойни глави, — следящи американски самолетоносачи около Югоизточна Азия. Ако руснаците се включеха директно в тази война, военноморското разузнаване трябваше да научи максимално много за ракетите и за подводниците, които ги носеха. И именно на Балдерстън се падна задачата да разбере колко ракети могат да изстрелят руснаците в бърза последователност, да прехване електронни импулси, които евентуално да укажат траекторията, и да улови комуникационни сигнали, които да помогнат при оценката на недостатъците. Също така щеше да опита да направи снимки на пусковете, за да могат аналитиците да измерят пламъците, докато ракетата лети към небето, и може би да разберат какво ракетно гориво използват руснаците.

Балдерстън безочливо прекара подводницата си през съветската хидролокационна мрежа точно под група съветски кораби и една подводница, като криеше „Таутог“ на 20 метра под повърхността. Повечето от времето върховете на антените на „Таутог“ и перископът едва пробиваха вълните. Малкото чашкоподобно око на перископа беше толкова ниско във водата, че всяка трета вълна го обливаше. Балдерстън започна да брои:

— Едно, две, отдолу; едно, две, отдолу; едно, две, отдолу…

Може би най-същественият трик от всичко беше да се поддържа 4800-тонната подводница на ниво, въпреки че постоянно поемаше вода и ставаше по-тежка. Подводниците поемат вода, за да охлаждат реакторите си, и обикновено помпите я изхвърлят обратно в океана, но помпите бяха прекалено шумни, за да се използват в близост до руснаците. Майкъл Дж. Кой, един от вахтените командири по потапянето и изплаването, трябваше някак си да поддържа перископа на Таутог на точно определената височина, без да използва помпите.

Това беше късаща нервите задача. Кой бе работил на „Таутог“ само три месеца и знаеше, че не е от любимците на Балдерстън. Капитанът се дразнеше от това, че Кой бе постъпил в подводните сили като почетна алтернатива на воюването във Виетнам точно толкова, колкото Кой се дразнеше от постоянните тиради на Балдерстън за предимствата на живота в армията. Но сега двамата се сработиха, след като капитанът използва едно изобретателно и смайващо нискотехнологично решение. Спомни си стар подводничарски трик и заповяда на всички свободни от вахта мъже да станат от койките си и да маршируват: най-напред към предната половина на подводницата, след това към машинното отделение, а оттам към кърмата. С часове ходеха напред-назад, като живи противотежести, за да държат носа на подводницата нагоре и да може тя да плава. За Кой нямаше почивка дори за да иде до тоалетната. Вместо това, като дойде време да се регулира и плавучестта на самия Кой, капитанът му изпрати празна чаша за кафе.

В крайна сметка „Таутог“ наблюдава руснаците два дни — като улови цялото изпитание на ракетата отначало докрай. Балдерстън се прибра у дома с толкова много данни, че ВМС го наградиха с най-високите лични почести — Орден на доблестния легион. Сега, през лятото на 1970 г., когато Балдерстън направляваше „Таутог“ към Петропавловск, командирът и екипажът бяха убедени, че са способни на почти всичко. Едно от нещата в началото на списъка със задачите им беше да проследят подводница от клас „Ехо II“. Такова следене можеше да се окаже жизненоважно за опазването на американските самолетоносачи около Виетнам и представляваше една от най-важните задачи на подводниците в бойни условия.

За щастие именно „Ехо II“ се отрази на хидролокатора на „Таутог“ почти веднага, когато стигнаха съветски води. Нямаше как да я сбъркат — сонарът показваше отличителната за подводниците „Ехо“ двойка четирилопатъчни винтове. Подводницата се движеше на юг от Петропавловск и екипажът на „Таутог“ имаше предчувствие, че ще я следят през целия патрул.

Руската подводница беше шумна и изглеждаше лесна мишена, но всъщност лесно следене няма. Разчитайки на пасивен хидролокатор, хората от „Таутог“ разполагаха само със структуриран статичен шум (заглушеното бръмчене, смесено в статичните смущения представляваше единствената им „картина“ на съветската подводница), а трептящият осцилоскоп преобразуваше част от тези статични смущения в светлинен образ.

Помагаше и фактът, че съветският командир, изглежда, не вземаше никакви предпазни мерки срещу следене. Вместо това, докато „Таутог“ го следваше отзад, той се движеше с шумния двигател, като прекара пет часа в странен подводен танц, който подводничарите наричат „ъгли и висене“. Почти приличаше на някакъв подводен казачок. Подводничарите от двете страни изпълняваха този тромав танц в поредица от случайни осморки, резки завои и промени на дълбочината, предвидени за проверка на нещата, за откриване на шум от подводници и за да установят дали няма нещо не на място. Танцът не притежава агресивната ярост на „Лудия Иван“, но стъпките са бурни. И е невъзможно да се предвидят действията на командир, които може да нареди подводницата да се спусне или да се изкачи, да завие наляво или надясно, просто както му се прииска.

Трикът в следенето на подводница при подобен танц е да изостанеш. Но на борда на „Таутог“ команда за изоставане не се чу. Всъщност с напредването на часовете танцът на съветската подводница започна да изглежда рутинен и Балдерстън и останалите оставиха постовете на заместниците си. Капитанът слезе в каютата си, за да поспи, което бе значително отклонение от миналогодишната мисия за изпитанията на ракетите, по време на която бе стоял буден на кормилото почти 48 часа.

На тази мисия „Таутог“ разполагаше с необичайно попълнение от двама старши хидроакустици вместо един. Но както се оказа, нито един от тях не беше в хидролокаторното помещение, когато командирът спеше. Единият бе определен за старши вахтен и контролираше един срочнослужещ в контролната зала. Другият бе извън дежурство. Така хидроакустиката оставаше под погледа на по-младшия хидроакустик първи клас Дейвид Т. Линдзи.

Преди мисията най-голямата претенция за слава на Линдзи беше случайната му снимка с Пат Никсън. Първата дама бе на посещение при ранени ветерани от Виетнам в една военна болница в Хонолулу. Линдзи се намираше там заради инцидент с мотоциклета си — свръхмощна машина, която с обич наричаше Бетси. Когато първата дама дошла при подводничаря, никой нямал куража да й каже как се е наранил. И в местните вестници излезе снимка именно с тях двамата.

При инцидента Линдзи беше загубил към два сантиметра от петата си и на „Таутог“ го наричаха Стъпка и половина. Сега Стъпка и половина слушаше „Ехо“-то и предаваше информацията на руля, на който стоеше заместник-командирът на „Таутог,“ придържащ се към определения от капитана маршрут. По курса си на дълбочина 35–60 метра и с умерена скорост от 12–13 възла, „Таутог“ се приближаваше опасно близо до руската подводница. Накрая заместникът изпрати човек да викне Балдерстън.

Той се появи в контролния пост с халат в тъмносиньо и червено и по чехли. Отиде право при палубния офицер Скот А. Ван Хофтън, извоювал си сред екипажа дребната слава на най-добрия навигатор и победител в бордовото съревнование по консумация на кока-кола. Ван Хофтън му разясни тактическата ситуация.

Междувременно Пол С. Уотърс, един от старшите хидроакустици, се върна в отделението си, за да поеме операцията. Сложи си слушалките и започна да търси съветската подводница.

— Близо е, копелето — промърмори той малко преди да стане и да информира командира.

— Капитане, доколкото ми е известно, това е „Ехо II“. Наблизо е.

Балдерстън се извисяваше над ниския старши хидроакустик и го гледаше под известните си вежди. Докато двамата говореха, капитанът се настани в малък сгъваем стол зад стойката на перископа. С това си движение пое нещата в свои ръце. Не направи някакво драматично изказване. Не се налагаше да казва нищо.

Ван Хофтън остана палубен офицер и продължи да крещи заповеди, но всички знаеха, че всъщност те идват от Балдерстън. Той нямаше да напусне мостика нито за да се върне в каютата си, нито за да се преоблече. До него стоеше Майкъл Кой. Напълно отдаденият на ВМС капитан и определено невоенният Кой вече бяха сключили крехък мир. Кой се беше научил да се въздържа от изявленията, че няма намерение да остава във ВМС, а Балдерстън престана да хвали предимствата на военния живот. Освен това Кой беше и снабдител на подводницата и поддържаше витамините на мислещия за здравето си капитан, запасите от „Санка“ и достатъчно орехи, за да може тялото му да плава в лецитин.

Балдерстън заразглежда перископа. На двадесетсантиметровия му екран една-единствена електронна кехлибарена дъга представяше генерираното от хидролокатора изображение на „Ехо“-то. Обикновено на екрана трептяха десетина слаби дъги като компютърни изображения на шума, генериран от далечни кораби, земни масиви, дори китове. Но изображението от съветската подводница беше голямо и ярко и подскачаше напред-назад из екрана. Имаше само един възможен извод. „Ехо“-то се намира много, много близо.

— Ето я… идва. Ето я… отива си — коментираше командирът, като провлачваше изреченията за ефект, предназначен за всички, но и за никого, докато наблюдаваше атлетичните упражнения на подводницата. Щеше да повтори коментара си след няколко минути и да го потрети.

Заместник-командирът стоеше отляво на Балдерстън и изучаваше навигационните карти. На два-три метра от него Ван Хофтън наведе близо двуметровата си снага над пулта за управление на оръжията, за да разгледа оръжейните компютри, които също следяха посоката на „Ехо“-то и скоростта и разстоянието й от „Таутог“. В съседство с бойната рубка, в хидролокационното отделение хората се тълпяха рамо до рамо и продължаваха да следят руснаците.

Мозъците им отсяваха мекото ритмично „шшш“ от винтовете на „Ехо“-то от останалия океански шум, който влизаше през слушалките. Но нищо от чутото или видяното на дисплея не им показваше дълбочината на другата подводница. Ето защо можеха единствено да слушат и да предполагат. На всеки няколко минути разстоянието между подводниците ставаше нула. В един момент хидроакустиците предположиха, че „Ехо“-то се е издигнало до повърхността, което означаваше, че тя е точно над „Таутог“. След това им се стори, че „Ехо“-то се спуска отново.

Всичко това можеше да е много по-лесно. „Таутог“ бе предвидена да получи ново устройство, разработено да измерва дълбочината на друга подводница чрез създадените от нея смущения във водата. Устройството представляваше четири хидролокатора, които трябваше да се монтират на стабилизатора на „Таутог“. Но в корабната работилница изоставаха с графика и подводницата напусна пристанището, а новата система остана в Пърл Харбър.

Един офицер измърмори колко жалко е, че не разполагат с тези хидрофони, а други предложиха да опитат да увеличат разстоянието между двете подводници. Точно в този момент изображението на екрана подскочи пак, този път силно.

— Ето я… — поде капитанът. Не успя да завърши думите си.

Изображението на осцилоскопа изчезна. В този миг хидроакустиците загубиха всички следи от „Ехо“-то. Никой не знаеше дали е завила наляво или надясно. Просто я нямаше.

Тогава тя обяви присъствието си по възможно най-лошия начин. Шестхилядитонната подводница блъсна с корема си стабилизатора на „Таутог“ така, че звукът наподобяваше сблъсък на две коли с шестдесет километра в час. С ужасно стържене винтовете на „Ехо“-то така започнаха да драскат по метала на „Таутог“, че трясъкът принуди старшия акустик Уотърс да захвърли слушалките.

„Таутог“ се обърна странично, накланяйки се почти на 30 градуса под натиска в посока назад и надолу. Хората опитваха да се задържат за перила и маси. Чаши за кафе, моливи, линийки, карти и гумички се разхвърчаха из контролната зала. Цялата столова се обля с компот от череши и мариновани подправки. Инструменти изскочиха от стенните шкафове и се посипаха по пода на машинното отделение. Линдзи Стъпка и половина падна по една стълба. В торпедната зала трима мъже, заспали сгушени при дългите зелени оръжия, отхвръкнаха от „леглата“ си, разположени върху празни поставки за торпеда. Около тях масивните оръжия изопнаха брезентовите връзки.

Един от тях скочи, за да затвори херметичните врати на торпедното отделение. Не погледна дали вътре има някой и не разбра, че току-що е заключил вътре Грег Грийли — осемнадесетгодишен новак, качил се на борда на „Таутог“ само три седмици преди началото на мисията. Мъжът знаеше само, че това отделение може да е сред първите, които ще се наводнят, и задачата му беше да го затвори. След това, както беше обучен, извърна гръб, без да погледне през малкия кръгъл илюминатор и да види изплашения Грийли. Щяха да изминат няколко минути, преди да се уверят, че трюмът е незасегнат, и преди някой да пусне Грийли.

Междувременно останалите офицери скочиха от койките си и затичаха от столовата и контролния пост, за да заемат предварително определените си постове при сблъсък. Кой пое пулта за спускане и изплаване и се зае да изравнява подводницата. Ван Хофтън даде последната си заповед като палубен офицер преди официално да предаде подводницата на капитана.

— Не включвай алармата.

Ужасно късно беше да опитват да пазят тишина и да избягват откриване, а също и толкова ненужно да обявяват сблъсъка. Все пак съгласно процедурата екипажът тихо предаде тревогата за сблъсък от човек на човек и от отсек на отсек. Отсек след отсек хората докладваха обратно, че всяка част на „Таутог“ е по същество незасегната. Херметичните врати бяха отворени.

— Добре ги правят в Ингалс — каза накрая Уотърс, имайки предвид корабостроителницата в Мисисипи. Коментарът му бе записан на лентата, която се въртеше в хидролокационната кабина и записваше драмата.

Стъпка и половина успя да се върне обратно, хвана една слушалка и изкрещя:

— Мамицата ви, нищо не може да пробие HY-80.

HY-80 беше стоманата, от която бе направен корпусът на „Таутог“, наречена така, защото издържаше 36 300 кг океанско налягане на два и половина квадратни сантиметра.

След това двамата мъже се облегнаха назад и започнаха да слушат. Онова, което чуха и което се записваше на лентата, изглежда, потвърждаваше най-лошото. По звука можеше да се съди, че единият от винтовете на „Ехо“-то се бе откъртил и останала без никакво съпротивление, турбината му се въртеше бясно. Ако това бе така, руската подводница навярно щеше да потъне в океана. На 600 метра дълбочина щеше да имплодира. Никой нямаше да оцелее.

Изведнъж мъжете чуха звуци като от прекъсващ двигател, последвани от трясъци, навярно от затръшнати херметични люкове на борда на „Ехо“-то. Накрая ехолокаторът долови нещо като пуканки, което Линдзи сметна за звука на разкъсваща се стомана.

След това океанът сякаш замлъкна, проникнат от непрекъснатите статични смущения в слушалките на хидроакустиците. Напрягаха се да доловят нещо, което би могло да означава отдалечаваща се подводница или пък изхвърляне на водата от баластните резервоари и излизане на повърхността. Но всичко — въртенето, тракането, пукането — бе спряло.

Някой в хидролокаторната кабина скочи и изключи записващото устройство. Лентата обикновено се движеше в непрекъснат кръг и ако не я бяха спрели, звуците от сблъсъка щяха да се заличат.

Шокирани, хидроакустиците продължаваха да търсят признаци, че руснаците са се съвзели. Тишината, изглежда, означаваше само едно: че деветдесет моряци потъваха безпомощни в мачкащите дълбини. Нямаше значение, че са съветски подводничари.

Няколко минути след сблъсъка Балдерстън даде заповед, след която „Таутог“ полетя в бягство. Никой не мислеше да изплава на повърхността дори и на перископна дълбочина. Всъщност това си беше морски вариант на сгазване с бягство. Екипажът на „Таутог“ нямаше да търси оцелели или пък разрушената подводница, както е нормалната процедура при сблъсък. Главната заповед на Балдерстън беше да избягват срещи с руснаците.

„Таутог“ се насочи право на изток, като плаваше само с 12 възла в час и наклонена най-малко с 10 градуса наляво. Всеки път, когато Балдерстън опитваше да ускори подводницата, тя се навеждаше повече. Една след друга металните плочи, заварени към бойната рубка на „Таутог“ се откъсваха от напора на водата. Всяка от тях удряше по корпуса на подводницата с резониращ трясък. Екипажът започна да залага за това каква част от бойната рубка ще оцелее, докато се върнат в Пърл Харбър.

В контролната зала се процеждаше вода през пробива от винта на „Ехо“-то, но щяха да минат часове, преди „Таутог“ да изплава на повърхността, часове, преди малък екип офицери да може под прикритието на нощта да проучи пораженията отвън.

Хората тичаха наоколо и опитваха да оправят резултатите от сблъсъка. Захарницата изглеждаше сякаш избухнала, когато капитанът и офицерите му се събраха в каюткомпанията, за да разберат какво става. Скот Лайдиг, един от шпионите на „Таутог“, поздрави офицерите, които влизаха. Лайдиг беше от морската пехота на САЩ. Изпратили го бяха да работи с Групата за сигурност на ВМС, която реши, че свободното владеене на руски език му позволява да се качи на подводница. Все пак той знаеше, че не може да предложи помощ при сблъсък, и затова направи възможно най-доброто. Махаше се от пътя на всички, като се вмъкна в каюткомпанията, за да изчака края на приключението.

— Не знам как го правите — каза той. — Седите си посред най-празното място и се оставяте някой да ви прегази.

— Господи, надявам се, че това не е разляло чашката ти с кафе — отговори Балдерстън.

Лайдиг беше ветеран от два тура във Виетнам и на „Таутог“ се славеше с умението си да разказва истории. Сега, изглежда, двамата с Балдерстън опитваха да отклонят мислите на другите офицери, поне за малко.

Балдерстън го попита дали някога е изпитвал страх, истински страх. Това беше знакът за Лайдиг. Той се впусна в смразяваща история за времето, когато водил взвод след един снайперист, обстрелващ американците от някакво оризище. Когато били изненадани от втори стрелец, Лайдиг потърсил единствения наличен заслон — едно мършаво дръвче. Докато се притискал в него, залп куршуми смъкнал раницата от гърба му.

Офицерите слушаха, а ръцете им все още трепереха от сблъсъка. Решиха, че колкото и зле да са, Лайдиг е бил в по-лоша ситуация. Той каза, че не е съвсем сигурен. Хората заключиха, че вероятно е по-добре да се занимават с неща, които познават. С това насочиха вниманието си към важните задачи.

Повече от два часа опитваха да пресъздадат инцидента и стигнаха до един извод. „Таутог“ е трябвало да се движи на друга дълбочина. Никой не говореше какво може да е станало със съветската подводница или нейния екипаж.

За първи път офицерите виждаха Балдерстън почти смирен. В един момент той само поклати глава с думите:

— Вие се грижете за това, което може да се оправи — безопасността на кораба, безопасността на екипажа и, разбира се, да останем незабелязани…

Балдерстън не довърши. Не се налагаше. Хората му разбираха какво иска да каже. Щяха да кажат и те какво мислят, но едва след няколко часа. Не и докато „Таутог“ не изплава на повърхността и офицерите не оценят пораженията. Не и докато не се убедят, че подводницата може да се добере до Пърл Харбър.

— Е, край на кариерата ми — каза Балдерстън най-накрая. — Мога да забравя за звездите.

Загубил беше шанса си да стане адмирал.

Когато се отдалечиха на 150–200 мили от Съветския съюз, Балдерстън даде заповед за изплаване. Няколко офицери излязоха през предния люк в тъмното. Не можеха да поемат по обичайния път през бойната рубка и на мостика. Люкът за мостика беше счупен и бойната рубка наводнена.

Когато офицерите се изкачиха на палубата, откриха, че стабилизаторът им е подбит назад. Сякаш масивната конструкция беше направена от картон. Едно голямо като юмрук парче от винта на „Ехо“-то беше се забило в горния люк на рубката, огънат и набит в корпуса. Един от двата перископа беше безнадеждно огънат. Повечето от мачтите за антените и електронните устройства на „Таутог“ бяха затиснати в повредената рубка и безполезни. Нямаше да е лесно да се изпрати съобщение до дома, но пък определено трябваше да се съобщи на командването на Тихоокеанския флот какво е станало.

Екипажът опъна една собственоръчно изработена антена — парче тел — по повърхността на подводницата. След това изпратиха лошата новина: имаше сериозен сблъсък, участваше съветска подводница и „Таутог“ прекратява операцията си два месеца по-рано.

Командването на брега изпрати отговор: „Таутог“ да подминава всички по-близки пристанища и да се върне в Пърл Харбър. По-късно инструкциите щяха да станат по-подробни. Подводницата трябваше да остане далеч от пристанището до настъпването на нощта. След това да влезе тихомълком с угасени светлини.

По време на обратния път Балдерстън заповяда на екипажа да се събира на смени в столовата. Макар и да не трябваше да им се напомня, той им казваше, че всяко обсъждане на сблъсъка извън официалното следствие е категорично забранено.

Пристигането на „Таутог“ в Пърл Харбър е записано късно вечерта на 1 юли. Вкарана е в сух док и върху стабилизатора е метнато огромно платнище. Никой неупълномощен не можеше да види повредата, дори екипажът. Хората трябваше да останат на борда още двадесет и четири часа, докато повредата бъде добре прикрита и подпишат официални клетви за пазене на тайна. Един от хората се опитал да запази парче от трюма на руската подводница „Ехо“ за сувенир, криейки го в шкаф на борда, зад някакви почистващи течности и алкохол. Няколко месеца по-късно го открили и служителите от сигурността настояли да предаде парчето.

Контраадмирал Уолтър Смол, командващ подводните сили в Тихия океан, посрещна „Таутог“ на кея и бе сред първите, научили подробностите. Информираха и адмирал Мурър, когото току-що бяха произвели от командващ военноморските операции в председател на Съвместното командване. Или Мурър, или някой от висшите служители от разузнаването от Пентагона занесе лошата новина на Мелвин Леърд, секретар по въпросите на отбраната при Никсън. Докладите бяха представени устно. Никой не искаше да оставя следи на документ.

Леърд информирал Никсън, като му обяснил за сблъсъка и за вероятността съветската подводница да е потънала. Леърд си спомня, че Никсън не реагирал.

Ясно беше, че Съединените щати няма да кажат на Съветския съюз за необозначения подводен гроб, за който официалните лица смятаха, че е само на петдесет мили от бреговете на полуостров Камчатка. Предвид секретността около всички подводни операции Белият дом нямаше да обяви, че две ядрени подводници, и двете с ядрени оръжия, са имали бурна, може би фатална среща. А и руснаците претърпяваха толкова много аварии в открито море, та Никсън и съветниците му решиха, че ще хвърлят вината и за тази загубена подводница върху скапаната си технология.

Свикаха следствена комисия, макар почти всички да бяха сигурни, че съветската подводница е загубена. Смол, Мурър и Леърд твърдят, че си спомнят да им е казано, че „Ехо“-то е потънала. Други бивши офицери от ВМС, включително чулите лентите от хидролокаторите, смятат, че това заключение се основава в значителна степен на записаните ужасяващи звуци. Но според официалните лица без по-конкретни сведения не би могло в официалните регистри на ВМС да се запише, че има потънала съветска подводница.

Не много след инцидента Джеймс Брадли изтичал до Пърл Харбър, за да опита да определи причината. Според всички преценки командирът на „Ехо“-то просто е направил внезапна маневра, довела до нещастието. Това пък от своя страна пораждаше друг въпрос. Брадли разбираше, че американските капитани ще трябва да променят тактиката си. В момента имаше прекалено голяма опасност две подводници да се блъснат челно с голяма скорост. В такъв случай и двете биха загинали.

Ето защо Брадли написа нови правила за обучение, като с едното институционализира един любим метод в стил Мак Белия: подводниците да следят врага малко вдясно или вляво от него. Така американците щяха да имат повече място за маневри и пак ще могат да се крият в шумовата следа на преследваната подводница. Имаше обаче и друго правило, напълно в разрез със стила на Белия: сега подводниците щяха да опитват да следят от по-безопасно разстояние.

Брадли не винеше Балдерстън за инцидента, а той, тъй като беше време да напусне „Таутог“, стана командир на дивизион от четири подводници, включващ и нея. Балдерстън запази правото да достигне до чин адмирал. Но това никога не се случи. Пенсионира се след седем години и стана баптистки свещеник. С отслабено здраве от детския паралич, той почина през 1984 г. Никога не каза на жена си и на децата си за сблъсъка.

Мълчанието на Балдерстън беше нещо типично. Заклети да пазят тайна, подводничарите не можеха да търсят онова успокоение, което повечето мъже получават от съпругите си и децата си, когато нещо се обърка в работата.

— Нямаше право да разказва — обяснява Айрин Л. Балдерстън, — а и аз никога не бих си позволила да го разпитвам или да измъквам каквото и да е от него.

Изглежда, единствените разговори за този инцидент протичаха сред екипажа на „Таутог“, който предаваше историята на новите членове при постъпването на борда. Нашепваха си за онова, което е смачкало огънатия им стабилизатор, и хидроакустиците си предаваха скрито нелегално копие на записа — лентите от хидролокатора при сблъсъка. Извън подводницата тези записи се пускаха в школите за хидроакустици като анонимен пример за потъваща съветска подводница. След това две десетилетия по-късно въпросът за съдбата на руската подводница изненадващо изскочи на преден план.

След разпадането на Съветския съюз Борис Багдасарян, бивш командир на съветска подводница, заяви, че е бил капитан на „Ехо II“, сблъскала се с „Таутог“ и че си е съвсем жив. Тъй като съвсем малко хора в Съветския съюз или Съединените щати знаеха, че правителствата им са крили този ужасен инцидент толкова време, думите му не привлякоха особено внимание. Но разказът на Багдасарян се поддържаше от висшите офицери в руските ВМС и съвпадаше с много от подробностите, предоставени от членовете на екипажа на „Таутог“, независимо от малките несъответствия.

Седнал в апартамента си в Москва с цигара в ръката, Багдасарян със слабата си фигура и посивяваща коса приличаше повече на застаряващ професор, а не на съветски морски капитан. Но е бил командир над десет години, преди да поведе подводницата от клас „Ехо II“, която руснаците наричаха „Черната Лила“ на тридневно учебно плаване през юни 1970 г.

Багдасарян беше преживял експериментите от зората на съветските дизелови подводници, оставайки тридесет дни под вода на една от тези, които американците наричаха „Уиски“, независимо от конструктивен недостатък, позволяващ отработените газове да се връщат в подводницата през шнорхела. Към края на месеца екипажът бил така натровен, че краката и дланите на хората отекли почти два пъти повече от нормалното.

Не е чудно, че Багдасарян имаше толкова добре развито чувство за политически цинизъм и желаеше да говори. Особено презираше „замполитите“, политическите офицери, назначавани на всяка подводница. Официално те трябвало да поддържат екипажите верни на комунизма, но Багдасарян ги смяташе за пияници, нахалници и негодни за нищо досадници и не го криеше от тях. Дори се разкрещял на един: „За два месеца си свършил толкова работа на тази подводница, колкото един куфар“ — когато онзи го обвинил, че слуша „упадъчна музика,“ след като пуснал касета на нов поп-певец, за да вдъхнови хората си.

Багдасарян не се боеше и от американците. По думите му веднъж „нападал“ американския боен кораб „Ню Джърси“, като го следял по курса му с пълна пара към залива Тонкин във Виетнам. Можел е да го потопи, стига да му заповядат. Също така е влизал в американски води в опит да следи американска подводница с балистични ракети, която излязла от Гуам, като по-късно подправил доклада от патрула, както постъпваха и някои американски командири. Не беше успявал да следи американска подводница повече от осемнадесет часа — жалък миг в сравнение с подвизите на Мак Белия, — но това стигаше, за да си спечели име на един от най-дръзките командири в Съветския флот.

И все пак през цялото това време беше останал суеверен и изпълнен със страхове от провал. Веднъж забавил тръгването, но не оставил екипажа си без талисмана — плъха Машка. За да печели време, казал на един адмирал, че месото в хладилника на подводницата било от 1939 г.

— Бягството на плъхове от борда е добре известен признак — казва Багдасарян. — Трябваше да забавим тръгването.

Но Черната Лила нямала такъв късмет през онзи съдбоносен ден на 1970 г.

Багдасарян казва, че е водел „Черната Лила“, обозначена като К-108, през редица упражнения и планирани завои във водата, досущ като криволиците, за които бяха предположили на „Таутог“. Рано сутринта на 24 юни подводницата му обикаляла в кръгове на дълбочина от 40 метра и с постоянна скорост от 5 възла.

Излязла на перископна височина, за да улови съобщения от брега. Потопила се отново на 40 метра и предприела завой надясно на 90 градуса. Идеята била да се упражни в проверка за звуци в областта, закривана от шума на собствените й винтове — точно както си бяха помислили американците.

По думите на Багдасарян неговите хидроакустици чули звуци, които разпознали не като американска подводница, а като „имитатор на подводница“ — устройство за обучение, подобно на торпедо, и издаващо същите звуци, както следяща подводница. Четири минути по-късно загубили контакта. Две минути след това се сблъскали.

Случилото се след това в „Черната Лила“ до голяма степен съвпадаше с онова, което моряците от „Таутог“ казват, че са чули, и което са си представяли.

„Черната Лила“ започнала да се навежда напред. Първо на 20 градуса, след това на 30. Подводницата започнала да излиза от контрол.

— Под нас имаше 2500 метра — казва Багдасарян. — Обявих тревога. Заповядах изхвърляне на баласта от носовата част. Никаква промяна. Започнахме да изхвърляме целия баласт. Пак нищо. Подводницата продължаваше да потъва. Дадох заповед за херметизиране на помещенията.

Отговорът — мълчание. Екипажът очевидно бил шокиран.

— Честно казано, в този момент започнах да се съмнявам, че ще успеем да изплаваме — казва Багдасарян.

Изкрещял на вцепенените си хора. Накрая започнали да се обаждат:

— Чувам съскане на въздух — обадил се хидроакустикът. Сега командирът разбирал, че са се блъснали с друга подводница. Шумът от изпуснат въздух можеше да означава, че и друга подводница потъва заедно с тях или пък излиза на повърхността.

Главният инженер на Багдасарян, Володя Дибски, пропълзял в контролния пост буквално като се влачел на ръце. Краката му били парализирани от страх и шок. Инженерът продължил да дава заповеди в легнало положение.

Междувременно „Черната Лила“ продължавала да потъва сякаш няколко минути. Багдасарян изкрещял онова, което сметнал, че ще бъде последната му заповед изобщо:

— Заден ход!

Това бил отчаян ход. Ако екипажът успеел да обърне хода на двигателите, подводницата е можело да се изтегли до повърхността. Но Багдасарян знаел, че при такова стръмно изплаване съединителят може да откаже.

„Черната Лила“ започнала да трепери.

— Стрелката на дълбочинния индикатор потрепна и спря на около 70 метра, след това се върна на 50 метра, на 25. От тази дълбочина излетяхме като куршум — казва той. — Изведнъж изскочихме на повърхността като коркова тапа.

Добави, че след това те, мъжете от екипажа, „вдигнали наздравица за двигателите“.

В момента, в който „Черната Лила“ излязла на повърхността, хората отворили един люк. Слънцето греело. Не видели подводница никъде наоколо и със страх помислили, че с американската подводница се е случило най-лошото.

— Помислих си: „Потопих свой брат подводничар“ — казва Багдасарян. — Не е лесно, като осъзнаеш нещо такова.

Руснаците докладвали за инцидента на командването си, когато доловили звук от онова, което според Багдасарян била „Таутог“, напускаща сцената с 15 възла.

Той разказва, че подводницата увиснала назад и надясно само с един работещ винт. Десният вал бил безнадеждно огънат, а във външния корпус се виждала голяма дупка. Възможно е именно звуците от пропукващия се корпус да са създали ефекта, записан в хидроакустичната кабина на „Таутог“.

Но „Ехо“-то имат втори усилен вътрешен корпус. Американските подводничари се шегуваха, че руснаците използват такава конструкция, защото металургията им била просто съветска. Но може би точно този втори слой стомана е възпирал мачкащия океан и запазил хората на „Черната Лила“ живи.

Дупката във външния корпус била толкова голяма, че в нея можел да влезе тролей с изправени пръти, казва Багдасарян.

— Да си призная, ако „Таутог“ се беше блъснала в нашата подводница с няколко метра по-близо до центъра, щяхме да завършим много зле. Тя се движеше с относително висока скорост. И несъмнено щеше да разбие както външния, така и вътрешния ни корпус.

Според Багдасарян в пространството между външния и вътрешния корпус имало парчета от „Таутог“. Бил убеден, че от този удар бойната рубка на „Таутог“ е напълно откъсната. Както хората от „Таутог“, и членовете на екипажа на „Черната Лила“ опитали да си запазят трофеи от американската подводница, но парчетата сплав HY-80 били конфискувани от КГБ. Само Багдасарян, който отказал да даде своето късче, все още има сувенир.

След това разказът на Багдасарян се отклонява от историята на екипажа на „Таутог“. Той твърди, че именно „Таутог“ е ударила „Черната Лила“, а не обратното. И още, че Съветите проследили „Таутог“ в посока към Япония. Казва също, че руското разузнаване съобщило, че като стигнала там, подводницата останала за дълъг ремонт. Но „Таутог“ не беше ходила в Япония — върна се директно в Пърл Харбър.

Когато Багдасарян се върнал в Съветския съюз, се изправил пред инквизиторски разпит. Казва, че ескадреният му командир му дал съвет:

— Не си изпускай нервите. Пролей няколко сълзи по прашните си обувки.

В служебната му характеристика било вписано строго мъмрене. Простъпката му означавала, че повече няма да му позволят да преподава във Военноморската академия. Вместо това подводницата му претърпяла ремонт и го изпратили да прекара два и половина месеца в криене до Сан Франциско. Багдасарян казва, че това било компенсация за неуспеха му — за да „измие вината с кръв“.

След сблъсъка сред съветските подводничари започнал да обикаля нов виц, въпреки че фактите в основата му били малко променени, защото никой не желаел да го хванат, че говори за секретен случай. При подобни ограничения не е чудно, че хуморът е малко пресилен.

Вицът бил: „Американска ядрена подводница се блъснала с айсберг в океана. Екипажът на айсберга не пострадал.“

След около шест месеца командирите на Багдасарян решили да снемат мъмренето. По някаква случайност то не било заличено от партийните документи дълги години и след време той вече искал да запази това своеобразно петно върху репутацията си.

Причината:

— Трудно е да намериш комунист, в чиято служебна характеристика да е записано „Строго мъмрене от партията за сблъсък с американска ядрена подводница“.

По време на разговора Багдасарян се питаше на глас дали не би могъл да се срещне с командира Балдерстън, за да „пийнат и да помислят как да избягват подобни сблъсъци в бъдеще“. Като чу, че Балдерстън е починал, съветският командир изглеждаше опечален.

— Жалко за капитана — каза. — За него този инцидент май не е отминал леко.