Шери Сонтаг, Кристофър Дрю, Анет Лорънс Дрю
Мисия невероятна (10) (Неразказаната история на американския подводен шпионаж)

9. ПЯСЪЧНА КУЛА ЗА 500 МИЛИОНА ДОЛАРА

Денят беше 22 октомври 1973 г. и журналистът Сеймър М. Херш си водеше бележки в бързо репортерско стакато, с накъсани изречения — накъсани тайни, които поглъщаше заедно с вечерята си в един ресторант в предградията, заедно с източник, чието име по етични съображения и уговорка нямаше право да разкрива никога.

Моментът беше такъв, че тридесет и шест годишният носител на наградата „Пулицър“ би трябвало да е напълно потопен в аферата „Уотъргейт“. В края на краищата той беше водещият разследващ репортер на „Ню Йорк Таймс“, въпреки смачкания си външен вид, ината и склонността да сипе цинизми. Освен това Херш все още креташе в сянката на Боб Удуърд и Карл Бърнстейн от „Уошингтън Поуст“ в надпреварата за сензации, които превърнаха в легенди тези не много известни дотогава репортери.

Но Херш не беше дошъл на тази вечеря за информация относно „Уотъргейт“ и човекът, с когото вечеряше, не принадлежеше към групата, която скоро щеше да бъде заклеймена като „Цялото кралско войнство“. Човекът насреща му се движеше в компанията на други хора, в компанията на шпиони, може би дори вътре в „Компанията“, както наричаха ЦРУ Неотдавна беше слязъл от поста си на висш служител по националната сигурност. По думите на Херш, той беше човек, „стоял много нависоко доста време“, човек, „който знаеше всичко“.

Повече от това Херш никога нямаше да разкрие. Разбира се, беше се постарал доста, за да се срещне тайно с този човек, като се измъкна от вашингтонското бюро на „Ню Йорк Таймс“ и отиде в друг град.

Херш дойде на срещата, за да получи информация, която желаеше така силно, както и епопеята на сриващата се администрация. От години беше чувал за прахосване на големи суми и прекомерни рискове в разузнавателните операции на САЩ, включително и при някои от най-тайните подводни шпионски мисии. Той искаше да хвърли светлина върху този непрогледно тъмен свят, действащ винаги под особения политически чадър, известен с определенията „свръхсекретно“ и „строго секретно“.

За журналистите и законодателите тези изрази някога означаваха сигнал да се отдръпнат и да не задават въпроси. Но сагата „Уотъргейт“ придаде смелост на пресата и Конгреса да бъдат по-скептични, а Херш бе предшественик на тенденцията да се търси отговорност от разузнавателната общност за тайните й действия.

Голяма част от слуховете, които чу, бяха свързани с прекомерни разходи за шпионски спътници и рискове при програмите за подводен шпионаж. Научил беше и за наблюдателните подводници от клас „Холистоун“, които влизаха в съветските води. А наскоро Херш беше дочул и отделни слухове относно операция на ЦРУ за кражба на нещо, което руснаците бяха загубили или изоставили на дъното на някой от океаните. Три пъти му бяха казвали, че ЦРУ строи огромен кораб, който да достигне километри надолу през бушуващите течения, мачкащи налягания и безкрайна тъмнина. Знаеше и името на този план: „Проект Дженифър“.

Информацията беше примамлива, но неясна. Никой от източниците му не можеше или не желаеше да каже какво цели ЦРУ Един правителствен служител бе казал, че ЦРУ търси парчета от балистични ракети, изстрелвани от съветския изпитателен полигон Тюратам в Тихия океан, но Херш не му вярваше. Предполагаше, че служителят му поднася предположения или дезинформация.

Този път обаче Херш имаше среща с някой, на когото знаеше, че може да вярва.

На масата се появяваха едно след друго ястията заедно с новите сведения. Но чак след като приключиха с храната, Херш, сякаш предлагаше десерт, подхвърли кодовото име, което не можеше да разгадае: „Проект Дженифър“.

Херш изчака колкото един удар на сърцето, а може би и десет, като се опитваше да изглежда незаинтересован. След това изведнъж започна да записва, преценявайки загрижено и скептично фактите, които му казваше човекът от другата страна на масата.

„Руска подводница потъва в Атлантическия океан — пишеше Херш. — Дженифър е проект за откриването й. Знаем къде е.“

След това се чуха думите, които разкриха вероятната причина този източник изобщо да иска да говори с Херш.

— Смятате ли, че руснаците не знаят защо насред океана има американски траулер със странно оборудване?

Докато си записваше, Херш разбра, че се е докопал до едно от най-екзотичните начинания по време на Студената война, операция, известна може би само на неколцина в правителството. Източникът не спомена как ЦРУ е открило подводницата и Херш дълго след това не успя да разбере, че събеседникът му е пратил подводницата в друг океан. Но пък според Херш думите му бяха една алегория, елегантен начин да запиташ какво не е наред с американското разузнаване. ЦРУ реализираше някаква фантасмагория, която можеше да озлоби руснаците точно когато мирните преговори намаляваха най-голямата опасност от времето на Студената война. Всъщност точно през този ден Съединените щати и Съветският съюз бяха издали съвместен призив за спиране на войната в Близкия изток, започнала на еврейския празник Йом Кипур.

След срещата Херш започна да притиска и да моли другите си източници. Но усилията му не донесоха много информация. Чак четири месеца след тайната вечеря, една съботна вечер в края на януари 1974 г., Херш успя да открие пролука. Беше на вечерно парти във Вашингтон, от тези, на които официални лица си приказват с журналисти, като завоалират с бъбрене заобиколните въпроси и убягващите отговори. Докато Херш разговаряше с един наскоро пенсиониран служител на ЦРУ, склонността му към самоизтъкване се оказа по-силна от предпазливостта.

Усмихнат накриво, с умерено скептичен тон, Херш запита уверено като човек, който познава нещата отвътре, защо изобщо е необходимо да се вади стара подводница от океанското дъно. Постара се да вкара името Дженифър в изречението си. По-късно си призна, че повече се беше перчил.

Бившият офицер не реагира, не показа и най-слаб признак на раздразнение, опасение или разпознаване на темата. Но Херш беше напипал нерв. Защото в мига, в който партито свърши, офицерът се обади по телефона на Уилям Колби, директор на ЦРУ само от пет месеца.

Новината, че Херш е научил за „Проект Дженифър“, взриви ЦРУ като неколкомегатонна бомба. Колби знаеше, че Херш е получил своята награда „Пулицър“, задето разкри историята за клането в Ми Лай във Виетнам, и го смяташе за добра „хрътка“. Но знаеше също, че след шест години планиране и подготовка тайната на ЦРУ щеше да излезе наяве.

Независимо от думите на източника на Херш огромният кораб за проекта все още не беше излязъл в открито море. Но беше завършен, построен от „Сума Корпорейшън“ на Хауърд Хюс. Наречен „Гломар Експлорър“, той беше дълъг колкото три футболни игрища, с палуби, претъпкани с машини с компютърно управление, макари и кранове, проектирани да изпратят гигантска ръка през почти пет хиляда и петстотин метра вода, до дъното на океана, където трябваше да хване загубената съветска подводница и да я вдигне на повърхността. Оставаха само няколко окончателни изпитания, преди „Гломар“ да е готов за изпълнение на „Проект Дженифър“. Още пет месеца и ЦРУ щеше да бъде в състояние да направи опита си.

Тази идея беше преживяла противопоставянето от страна на хората, които откриха самата подводница — Джеймс Брадли, който щеше да се пенсионира след месец, и Джон Крейвън, вече пенсионер. Брадли и Крейвън все още смятаха, че съветската подводница от края на 50-те години няма голяма разузнавателна стойност и със сигурност не си струва разходите и съмнителната вероятност да я извадят от океана. Вместо това те бяха предложили далеч по-прост и по-безопасен план за изваждането на най-ценните съкровища от нея: да разработят безпилотен потопяем съд, който да пробие отвори в трюма на руската подводница и да вземе бойните глави на ракетите, комуникационното оборудване и декодиращите машини — може би единствените истински стойностни неща в подводницата.

Мъдростта на идеите им сега се виждаше още по-ясно. Руснаците вече не разчитаха на подводниците от клас „Голф“. Почти бяха приключили с построяването на флотилия от тридесет и четири подводници клас „Янки“ и възнамеряваха да въведат в действие още по-опасните ракетоносни подводници от клас „Делта“. Първите, които вече се изпитваха в открито море, трябваше да тръгнат на патрул през 1974 г., и бяха запланувани още две-три дузини от тях. Подводниците „Делта“ носеха ракети с обсег 4200 морски мили, или почти шест пъти повече от древните ракети в останките от потопената подводница.

Брадли и други служители от военноморското разузнаване смятаха също, че подводните сили най-после се научиха да следят съветските подводници и не виждаха причина за отчаяни действия. Сега в Атлантическия океан винаги имаше по две-три подводници от клас „Янки“ и SOSUS беше калибрирана достатъчно добре, за да ги открива, докато се движеха натам-насам из патрулните си зони, познати като „Янки карета“, на югоизток от Бермудските острови и на запад от Азорските острови. Разбира се, бяха разположени допълнителни станции на SOSUS и американските бойни кораби сега влачеха преносими хидролокаторни системи, за да покриват териториите, в които SOSUS не действаше. Военноморското разузнаване беше създало и центрове за „оперативно разузнаване“ на двата бряга, както и в Европа и Япония, които съотнасяха всички данни за движението на съветските подводници и разпращаха ежедневни новини. По време на арабско-израелската война на Йом Кипур Съединените щати бяха успели да следят отблизо двадесет и шест съветски ракетни и многоцелеви подводници в Средиземно море, като една американска многоцелева подводница предаваше щафетата на друга, докато следяха непрекъснато отделни съветски подводници в групата.

Но сложният план на ЦРУ да извади цялата подводница все още се харесваше на Никсън и Кисинджър, който сега беше държавен секретар. Те отстояваха твърдо решението да извадят цялата подводница и одобренията им постъпиха точно по разписание. Информирани бяха и няколко висши ръководители в конгреса.

Забележително беше, че тайната се запази през годините, необходими за построяването на „Гломар Експлорър“. Сега корабът бе добре скрит пред очите на всички, зад версия, която ЦРУ смяташе за идеална: най-известният и богат ексцентрик в страната строеше „Гломар“, за да наводни пазара на манган с големи колкото топки за голф парчета минерали, извадени от океанското дъно. Начинанието беше скъпо и имаше далеч по-прости начини за извличане на манган. Но никой не се съмняваше, че Хюс би предприел огромни рискове, за да контролира пазара. Нито пък някой се изненадваше от потайната атмосфера около проекта. Хюс беше известен параноик и тайно успя да изгради огромната си империя в авиацията, нефтодобива и хотелите.

Но Херш не беше чувал тази история, прескочил я беше с едно съкрушително интервю. Колби, известен с легендарното си спокойствие под натиск, доста се изнерви. Една статия във вестниците би унищожила цялата мисия, преди „Гломар Експлорър“ още да е тръгнал на път.

Разбира се, адвокатите на ЦРУ бяха изработили правни документи, описващи защо Съединените щати имат право да вадят съветско имущество от океана. Но тези документи, както и останалите, изготвени, за да покрият почти всяка тайна мисия, бяха само хвърляне на прах в очите на обществеността. Със или без съпровождащи документи, Колби знаеше, че според международното право потопените бойни кораби завинаги принадлежат на страната, под чийто флаг са плавали.

Колби не можеше да сложи намордник на Херш, поне законно. Но можеше да го уговаря. И точно това планираше да направи, когато отиде да посети Херш в бюрото на „Таймс“ във Вашингтон.

Между Херш и Колби стояха едно поколение и една война. Петдесет и четири годишният Колби бе влязъл в разузнавателните служби след Втората световна война, когато журналистите и авторите на романи се надпреварваха да създават романтични портрети на шпионите от своята страна, на тяхната дързост и замах. Херш, от друга страна, беше направо изхвърлен от Пентагона като репортер от „Асошиейтед Прес“ по време на Виетнамската война, защото непрекъснато оспорваше позицията на военните.

Сега Колби стоеше пред Херш с надеждата да се спазарят. Беше повярвал, че единственият начин да получи обществена подкрепа за ЦРУ беше, както той се изразяваше, „чрез изваждане на разузнаването от сянката“. От своя страна Херш смяташе Колби за „искрен по същество“. Също така мислеше, че това сигурно не е хубаво за директор на ЦРУ, който си има работа с по-твърдоли-нейните ветерани от службата.

И така двамата седнаха да разговарят. Директорът искаше Херш да задържи статията си, да спре да рови и дори да не говори за „Проект Дженифър“ поне през следващите няколко месеца. След известно блъфиране, че знае за проекта повече, отколкото наистина знаеше, Херш пренасочи разговора. Искаше да разбере за връзките на ЦРУ с „Уотъргейт“.

Колби с радост отговори на въпросите на Херш и си тръгна от „Таймс“ с убеждението, че си е купил най-малко два-три месеца спокойствие. Херш все още бе погълнат от скандала с президента, когато пет месеца по-късно „Гломар“ отплава от пристанището, и все още пишеше за „Уотъргейт“, докато през онзи юли корабът кръжеше над съветската подводница в Тихия океан на 1700 мили северозападно от Хавайските острови.

Очевидно според Колби тайната оставаше на скрито. През следващите седмици той получаваше доклади, че единствените съветски кораби, преминали край „Гломър“, са търговски. И все пак много от членовете на екипажа на „Гломър“ се притесняваха, че руснаците ще се досетят какво става. Повечето от моряците бяха селяндури, свикани от нефтените полета в САЩ и подбрани, защото можеха да се оправят с масивния кран и останалото оборудване. Никой от тях не желаеше да се среща с руснаците. Хората искаха да си свършат работата и да се прибират у дома.

Новите снимки, направени с камери от „Гломар“, показваха, че подводницата беше в почти същото състояние, в което „Халибът“ я беше открила преди шест години. Съветската подводница беше наклонена напред и надясно. Снимките през липсващите и повредените люкове показваха ясно, че все още има една здрава ядрена ракета. Другите две бяха повредени при потъването на подводницата.

С изключение на един широк към три метра пробив зад бойната рубка, вероятно от потопилата я експлозия, подводницата изглеждаше непокътната. Все пак имаше вероятност да е станала крехка. Военноморските сили бяха изчислили, че подводницата се е ударила в морското дъно със скорост от около 200 възла. Такъв удар спокойно можеше да я е натрошил под външната стоманена обвивка. Това беше една от основните причини, поради които Брадли и Крейвън настояваха за по-ограничена операция по изваждането.

Но в този момент най-голямата пречка беше да се стигне до самата подводница. Това беше задача, оприличена от един човек, който наемаше хората за „Гломар“, на това да вдигнеш от земята тръба, дълга осем метра, с въже от върха на Световния търговски център в непрогледна нощ и бушуващ вятър.

Компютрите в контролната зала на „Гломар“ започнаха да подават информация, докато гигантският нокът бавно слизаше в дълбините. Нокътят и стоманената му ръка получиха името Клементина, по класическата миньорска песен. Разбира се, руснаците смятаха, че подводницата им е загубена завинаги.

Ръката наподобяваше огромен октопод, който накрая щеше да увисне на неколкокилометрова верига. Имаше осем захващащи пръсти, а три от тях поддържаха огромна стоманена мрежа. Самата верига беше изработвана на части от хората на „Гломар“, които свързваха парчета тръба, всяка по осемнадесет метра, едно след друго като гигантски играчки, образуващи непрекъснато нарастваща система, която се спускаше все по-надълбоко в океана. По-късно, когато дойде време за вдигане на подводницата, хората от екипажа изтегляха една по една тръбите от океана и разглобяваха секция след секция.

Дни бяха необходими за спускането на Клементина до дъното, дни, преди пръстите да застанат точно върху подводницата. След това, когато стигнаха три мили дълбочина, хората и компютрите на „Гломар“ започнаха борба с подобните на въртопи течения, за да могат да поставят стоманената мрежа с трите пръста над бойната рубка. Накрая, когато камерите показаха, че един от пръстите е в допир с подводницата, хората се опитаха да приближат ръката повече, за да успеят и останалите пръсти да я захванат.

Но сбъркаха в изчисленията и Клементина падна силно на дъното. Вдигнаха я малко нагоре, като разглеждаха получените на кораба изображения. В мътния, частично осветен океан ръката изглеждаше удивително непокътната, сякаш все още можеше да хваща. Решиха да опитат пак.

Отново се прицелиха и успяха да поставят мрежата върху бойната рубка. Този път петте пръста бяха в позиция. Изглежда, „Гломар“ щеше да успее да прибере плячката си в края на краищата.

Метър и осемдесет в минута. С такава бързина руската подводница се издигаше към повърхността — 5000 тона стомана и вода. „Гломар“ започна да потъва и да се навежда под натиска. Разговорите сред екипажа се изместиха от хващането към преобръщането.

Изминаха девет часа и подводницата се намираше на деветстотин и петнадесет метра от дъното. След още време се издигна на хиляда и петстотин метра, или две мили от повърхността. Следващата минута обещаваше още метър и осемдесет нагоре. Но донесе разтърсващата вест, че подводницата нямаше да се изкачи повече.

Рязко три от захващащите пръсти се пропукаха и паднаха. Вероятно бяха повредени при удара в морското дъно преди много часове. Сега оставаха само два пръста и мрежата, хванала предната част на подводницата. Останалата й част висеше посред океана и след миг доказа, че е точно толкова крехка, колкото Брадли и Крейвън бяха предсказали преди шест години. Стоманената подводница започна да се пропуква по шевовете, като основната й част се откъсна от малката секция, все още в хватката на Клементина, и падна обратно в дълбините. На дъното се върнаха и незасегнатата ядрена ракета, шифровите книги, импулсните излъчватели. Всичко, което ЦРУ така много искаше да извади.

„Гломар“ тръгна обратно без празненства и без усещане за победа, понесъл десетина процента от една съветска подводница. Повечето от тази част беше почти безполезна от разузнавателна гледна точка.

Корабът беше все още в открито море на 8 август, когато по радиото се получи съобщение: Ричард Никсън си подал оставката опозорен. Президентският самолет го връщаше в Сан Клементе, Калифорния, за последен път и повечето хора в тази, може би последна одобрена от него свръхсекретна операция обвиниха „проклетите журналисти“ за падането му.

С неговата оставка отслабна и политическата буря във Вашингтон, която така силно погълна Херш. Той не беше чул нищо за опита на „Гломар“ и за провала му. Нито пък някой го предупреди, че специалистите на ЦРУ по подводните операции започнаха да проектират втори опит за изваждане на потъналата руска подводница. Но сега, когато Никсън изхвръкна от Белия дом, Херш се върна към разследването си. През декември той публикува на първата страница на „Таймс“ огромно експозе, в което обвиняваше ЦРУ, че са провели „мащабна незаконна разузнавателна операция“, като са съставили досиета на десет хиляди или повече американски граждани. Според статията агенти на ЦРУ са следели протестиращи срещу войната и са се инфилтрирали в антивоенни организации.

ЦРУ никога нямаше напълно да се съвземе след тези обвинения. Статията на Херш предизвика вълна от обществено негодувание. В опит да насочи неизбежното следствие в приятелски ръце, новият президент Джералд Форд създаде комисия за проучване на обвиненията на Херш. Този път обаче младите членове на Конгреса изтласкаха настрани старата гвардия, която винаги беше защитавала ЦРУ, и настояха Белият дом и Сенатът да проведат отделни разследвания.

Колби и Херш все още бяха оплетени в събитията след статията за шпионирането, когато „Проект Дженифър“ отново изскочи на повърхността. Това се случи в петък следобед, 7 февруари 1975 г. Ранното издание на „Лос Анджелос Таймс“ за следващия ден изгърмя новината за опита за изваждане на подводницата с грамадно заглавие през цялата първа страница: „Сделка с ЦРУ за търсене на руска подводница/потопен кораб, казва Хюс“.

След като беше пазил материала почти година, Херш бе изпреварен. Статията съдържаше грешки — според нея потопеният плавателен съд се намира в Атлантическия океан — и съвсем малко подробности. Все пак, щом статията излезе, Херш не виждаше причина да не публикува пълната версия. Колби също така решително искаше да го спре.

За Колби залогът беше огромен. Херш не знаеше, че „Проект Дженифър“ съвсем не е свършил. ЦРУ планираше втори опит за изваждане. След първия ужасен провал техническите експерти на ЦРУ бяха убедили Колби, че „Гломар Експлорър“ все още може да протегне ръка надолу и да открадне важни парчета от подводницата. Корабът на Хюс вече се ремонтираше и преоборуд-ваше и вторият опит бе насрочен за лятото. На Колби му се струваше, че се е върнал точно дотам, откъдето започна с Херш преди година.

Смяташе, че ако този въпрос затихне бързо, руснаците може напълно да пропуснат статията от „Лос Анджелос Таймс“. Но ако статията привлече внимание или ако Херш се намеси с по-добри факти и точното местонахождение на подводницата, щеше да се наложи Колби да прекрати операцията и ЦРУ да си признае поредното фиаско, този път с огромна цена.

ЦРУ изпрати двама агенти на среща с редактора на „Лос Анджелос Таймс“. Те носеха просто послание: „Дженифър“ не е приключил и разгласяването може да попречи на ЦРУ да донесе големия улов. Агентите не казаха, че вече е имало един печален провал. Нито пък заявиха изрично, че има планове за втори опит. Но редакторът не задаваше много въпроси — той просто се съгласи да зарови статията за „Гломар“ на 18-та страница в последните издания на вестника и обеща да не пуска допълнителни неща по нея, най-малкото не за момента.

След това Колби се обади на редактора на „Ню Йорк Таймс“ и го помоли да накара Херш да „поуспокои топката“ по отношение на „Дженифър“. Освен това отговори и на едно обаждане на Херш с думите:

— От доста време се изявявате като първокласен журналист във връзка с този случай.

Но ласкателствата нямаше да накарат Херш да спре да се рови, а и други журналисти също се насочваха към тази история. Затова Колби изработи един отчаян план, безпрецедентен в историята на ЦРУ Реши да покани дузина редактори, издатели и производители по „Проект Дженифър“, за да даде някои подробности. Но предложението му си имаше цена. От своя страна се искаше от издателите да задържат историята. Колби направи една последна уговорка: ако някой се опита да наруши ембаргото, той щеше да се обади на всички останали и да им даде сигнал да публикуват.

Знаеше добре, че задържането на проекта извън вестниците щеше да е толкова лесно, колкото да натискаш капака върху завряла тенджера под налягане. Започна да титулова себе си като епицентъра на „най-шантавия заговор“.

Това не означаваше, че Колби има доверие на съзаклятниците си. ЦРУ започна да следи някои от журналистите, работещи по случая. Агентите тайно записваха разговорите им, проучваха тяхното минало и степенуваха ефективността им. Натрупаха се дузини тайни папки. Един неназован репортер от западното крайбрежие — кодово име Е-14, — беше окачествен като „журналистическа проститутка“ и „пияница“.

Но хората на Колби наблюдаваха най-много Херш. Следяха с кого се среща при едно пътуване до западното крайбрежие, като доста им помогна фактът, че много от хората, с които опитваше да говори, докладваха направо на Колби. Сред онези, с които Херш се свърза, беше и Джон Крейвън, който сега преподаваше в Хавайския университет. Въпреки че мечтите на Крейвън да построи флотилия малки дълбоководни съдове за търсене бяха смазани от огромната цена на „Гломар Експлорър“, той нямаше намерение да издава тайната.

— Какъв проект? — отговори той, когато Херш му каза какво преследва.

Все пак Крейвън се съгласи на среща с него седмица по-късно в живописния клуб „Космос“ във Вашингтон. Заместник-секретарят на Военноморските сили помоли настоятелно Крейвън да опита да открие кои са източниците на Херш, но докато си пиеха коктейлите, парирайки въпросите си и пускайки заплахи, никой от двамата не разкри много. Ясно беше, че Херш знае, независимо дали Крейвън щеше да му помогне или не.

Накрая на 18 март работещият за няколко вестника разследващ журналист Джек Андерсън обяви край на интригата и се приготви да огласи историята по време на своето шоу по „Мючуъл Рейдио Нетуърк“. Колби дотича при него, но Андерсън отказа да преосмисли решението си.

— Според мен правителството няма право да прикрива такова прахосничество — заяви той по-късно. — Не съм пускал някои неща по молба на ЦРУ, но тук просто криеха провал за 350 милиона долара — буквално 350 милиона долара потънали на дъното на океана.

Правителствени източници по-късно определиха разходите на повече от 500 милиона долара.

Историята излезе наяве и Херш най-после успя да публикува много по-пълния си разказ за „Проект Дженифър“ в „Ню Йорк Тайме“ на следващия ден. Заглавието се простираше над пет колони и заемаше три реда: „Американски кораб вдига част от съветска подводница, загубена през 1968 г. Провал при ваденето на ядрените ракети“. Натъртеното „провал“ стигаше, за да накара Колби да потрепери, а и уводната част на статията също не му подобри настроението: „Централното разузнавателно управление финансира изграждането на плавателен съд за стотици милиони долари за вадене на материали от големи дълбочини и миналото лято го използва в неуспешен опит да извади ракетите с ядрени бойни глави, както и шифрите от потънала съветска подводница в Тихия океан, твърдят висши правителствени служители.“ Херш продължаваше, че ЦРУ са извлекли само незначително парче от предната част на подводницата, и резюмирайки оценката на неназовани критици, твърдеше, че възможността за изваждане на „остарели шифрови книги и излезли от употреба ракети не оправдават нито високата цена на операцията, нито потенциалното застрашаване на примирието между Съединените щати и Съветския съюз“.

Най-общо, статията разкриваше една картина на прахосничество, а не на героизъм и някои офицери от ВМС тихо я аплодираха. В края на краищата ЦРУ беше се опитвало да плава в техни води, открадна им ценната находка и захвърли в морето милиони долари. „Проект Дженифър“ беше провал, а и ВМС гледаха на нея като на една безкрайно глупава операция.

Херш по погрешка написа, че са извадени седемдесет тела, а извадените бяха само шест. Но той отрази и едно от нещата, за които Колби най-силно настояваше — ЦРУ бе провело погребална церемония за мъртвите съветски моряци и я имаше на видеолента, в случай че Съветският съюз някога разбере за опита за изваждане и поиска информация.

Самият Колби съвсем спря да дава изявления, обяснявайки закъснялото си мълчание като единствения начин да предотврати натиска над Съветския съюз да реагира открито. Той каза това при едно посещение в Белия дом. Демонстрирайки екземпляр от спомените на Никита Хрушчов, той показа на президента Форд мястото, в което Хрушчов пише, че е бил заставен да се престори на разярен пред обществеността и да прекрати разговори на най-високо ниво през 1960 г., когато Айзенхауер открито призна, че самолетите Ю-2, прелитащи над Съветския съюз, са шпионски, а не просто метеорологични, отклонили се от курса си машини.

За да не повтаря „грешката“ на Айзенхауер, администрацията на Форд посрещна всички следващи запитвания за „Гломар“ с упоритото „Без коментар“. Точно това желаеха и руснаците. Те започнаха да изпращат френетични съобщения чрез всички свои контакти с молба към САЩ за мълчание — готови бяха на всичко само да не научат съветските граждани. Един съветски военен аташе се приближил до капитан от ВМС на САЩ по време на коктейл и предложил сделка: ако САЩ не повдигнат отново въпроса публично, и руснаците няма да го направят. Кисинджър води подобни разговори, докато тихомълком опитвал да отстрани щетите, като обещал на съветския посланик Анатолий Добринин, че ЦРУ ще изостави плановете си за втори опит за изваждане. Кисинджър му предал и имената на тримата млади подводничари, чиито метални медальони били извадени заедно с частите от общо шест тела.

Така руснаците, изглежда, изоставиха въпроса и в края на краищата мълчанието на Колби обви с толкова тайнственост „Проект Дженифър“, че мит и реалност се сляха. Американското правителство беше дало на Съветския съюз по-подробна информация, отколкото на американския народ, оставяйки пресата да запълва празнината с крайно неточна информация за експедицията на „Гломар“.

Почти всички вестници и списания съобщиха, че Съединените щати са извадили предната една трета част на деветдесетметровата подводница. Но бивши служители на ВМС твърдят, че на повърхността е извадено само едно парче, дълго единадесет метра и половина. Сред първоначалните разкази по вестниците съществуваше и объркване за типа на потъналата подводница. ЦРУ и други правителствени източици не желаеха да признаят, че целта на цялото начинание е била морално остаряла дизелова подводница. Също така ЦРУ съвсем определено подаде невярна информация за местонахождението на руската подводница, като каза на репортерите, че операцията е проведена на 750 мили северозападно от Хавайте, а всъщност мястото се намираше на около 1700 мили. Това навярно бе направено в опит за заблуда на руснаците.

В крайна сметка ЦРУ, изглежда, успя да убеди някои репортери, че „Проект Дженифър“ е имал най-малкото умерен успех, ако се съди по някои от последните статии.

Все пак това предизвика страхотни дебати сред журналистите по въпроса дали усилията на Колби да потуши историята не бележеха един от онези моменти, когато фразата „национална сигурност“ крие не тайните на нацията, а нейния срам. Ако не друго, то маневрата на Колби накара повечето журналисти да се отнасят скептично към молбите на служители от разузнаването да не публикуват подобни истории. Разбира се, повечето репортери писаха, че „Проект Дженифър“ представлява огромен провал и че ЦРУ правило сериозни опити да скрие това.

Ако пресата знаеше цялата истина, щеше да атакува ЦРУ още по-силно. От наскоро проведени разговори с бивши високопоставени служители от разузнаването стана ясно, че ЦРУ е успяло да прикрие един от най-големите си провали: горещо натрапвания план на Колби за втори опит е бил смехотворно абсурден от самото си замисляне.

Към края на 1974 г., няколко месеца преди припрените усилия на Колби да спаси тайната на „Гломар“ за втория опит, Военноморските сили изпратиха подводницата „Сийулф“ обратно при гроба на руската подводница. „Сийулф“ тъкмо беше преоборудван, за да се присъедини към „Халибът“ като подводница за „специални проекти“. С помощта на електронна „риба“ с камери „Сийулф“ направи снимки, от които се виждаше, че руската подводница се е разбила на парчета, след като „Гломар“ я е изпуснал, и лежи на малки, неразпознаваеми късове като огромна мозайка, украсяваща пясъка.

— Разтворила се беше точно като хапче във вода — казва бивш високопоставен офицер от ВМС. — Разпръснала се бе по цялото дъно.

Друг бивш служител на ВМС твърди:

— Пръснала се беше. Прецени се, че не е възможно да се извади нищо.

Според тези хора било почти невъзможно да се намерят относително малки неща като бойни глави на ракети, кодиращи машини и антени. Същите офицери са били изумени от факта, че ЦРУ, изглежда, не разбираше това. Сред хората от ВМС, които критикуваха втория опит за изваждане, бе и капитан Брадли, който макар и пенсиониран, работеше като консултант към Военноморската служба за подводни операции, и контраадмирал Боби Рей Инман, станал директор на военноморското разузнаване през месец септември 1974 г.

И въпреки всичко ЦРУ даде ход на проекта. Единственото им очевидно съобразяване със състоянието на руската подводница беше, че замениха някои от захващащите пръсти на „Гломар“ с огромен кош. ЦРУ се надяваше да изгребе на сляпо нещо значително сред натрошените парчета.

Колби не съобщи нищо на редакторите на вестници. Каза само, че при втори шанс ЦРУ би могло да извади подводницата или най-малко важни елементи от бойната рубка и ракетния отсек. По-късно той заяви, че не си спомня да е виждал снимките от „Сийулф“ и вместо това разчитал на анализите на своите технически експерти.

— Всички ние вярвахме силно, че ако можем да се върнем, ще извадим нещо — заявява Колби. — Иначе защо да се връщаме, по дяволите? Нямаше да има смисъл.

Онова, което не бе взел предвид, е, че неговите експерти бяха далеч от обективността. Прекарали бяха години в работа по „Проект Дженифър“, носеха отговорността за огромните разходи по него и в края на краищата съвсем възможно е да са се интересували повече от кариерата си, отколкото от живота на хората на „Гломар“. Самият Колби знаеше, че ЦРУ не може да си позволи нов срам, след като търпеше политически удари от други разкрития.

Карл Дъкет, главен служител на ЦРУ по проекта за „Гломар“, е починал, оставяйки мнението си за шансовете за успех на втората фаза от „Проект Дженифър“ в тайна. Архивите на ЦРУ по „Проект Дженифър“ все още са секретни. А бившият заместник на Дъкет, Зик Зелмър, отказва да обсъжда въпроса. Колби почина през 1996 г., но докрая твърдеше, че вторият опит за изваждане щял да е успешен.

Но бившите офицери от ВМС смятат, че служителите на ЦРУ отчаяно са вярвали в собствения си мит, отчаяно са се надявали, че победата все още е възможна, защото са прахосали напразно твърде много пари.

Теорията на Крейвън е далеч по-откровена.

— Това беше просто една голяма, тлъста синя слива, която изглеждаше сладка — казва той. — И се набъркаха разни хора, които по отношение на океана са пълни аматьори.

По този въпрос Херш е съгласен с Крейвън. Журналистът, чийто и без това добре заострен цинизъм се бе засилил, започна да се рови в редовните подводни операции на ВМС и през месец май 1975 г. публикува статии за подводниците „Холистоун“, за следене на руски подводници и за наблюдателни мисии в съветски води или близо до тях.

Херш разкри също, че е имало редица сблъсъци между американските и съветските подводници, че една американска шпионска подводница веднъж е засядала за кратко в подходите към пристанището на Владивосток, и че някои от служителите на Белия дом и ЦРУ са се питали дали напливът на американски подводници в съветските води е имал смисъл в епохата на примирието. След публикацията на Херш се обадил човек, присъствал на подводницата „Гато“ при сблъсъка със съветската подводница от клас „Хотел“ през 1969 г., и журналистът публикува статия за това в началото на месец юли. По това време Конгресът разглеждаше нарушенията в разузнавателната работа. Сенатът, начело с Франк Чърч, демократ от Айдахо, разследваше инциденти, включени в документ на ЦРУ, който описваше направените от самото него нарушения — от шпиониране в собствената си страна до международни опити за убийство. Чърч вече беше успял да разстрои някога гордата и недостижима служба и казваше за нея, че е „разюздала се властна организация“.

Но разузнавателната общност беше по-разтревожена от едно разследване на Белия дом, което провеждаше демократът от Ню Йорк Отис Г. Пайк. Неговото по-широко разследване включваше Кисинджър, Агенцията за национална сигурност, ЦРУ, ФБР и Военноморските сили. Решен беше също да прецени доколко стойностни са били опитите за подводен шпионаж — нещо, което никой друг конгресмен не бе опитвал през тридесетте години студена война.

Петдесет и три годишният Пайк беше особняк и шегаджия. Винаги носеше стари костюми в различна степен на занемареност. Той беше човекът, нанизал преди години на копието си Военноморските сили за грубо превишение на разходите със смехотворни оправдания за адмирали, получаващи допълнително заплащане за опасностите, на които се натъкваха, седнали на бюрата си. Именно разследването на Пайк доведе до постоянните шеги за тоалетните чинии и гаечни ключове, стрували на военните стотици долари. Когато пое от Белия дом разследването на разузнавателните дейности, пресата го нарече пълен аутсайдер, независимо че беше продукт на Принстън и на Колумбийския университет, където завършил право, както и дългогодишен член на комисията по въоръжените сили и морски пехотинец — военен герой.

Пайк сега обещаваше, че ще разгледа за шест месеца шпионските операции по време на Студената война. За подводните сили това означаваше, че Пайк заплашва да си вре носа в проследяванията, навлизанията в чужди териториални води и сблъсъците. Военноморските сили се тревожеха, че ще разгласи най-секретните им операции. В края на краищата той бе водил разследването за провала с „Пуебло“, като стигна до заключението, че шпионският кораб е пострадал при бреговете на Северна Корея поради груби пропуски и липса на анализи.

Вероятно друг конгресмен би планирал подобно амбициозно следствие в облицована с дъб зала за конференции или пред чаша уиски в някой от частните вашингтонски клубове — от онези, които не си правят труда да включват цените в менютата си. Но Пайк планираше следствието си по слипове, с бира от супермаркета и с Арън Б. Донър, дългогодишния ръководител на изборните му кампании, в малкия апартамент до Капитолийския хълм, който деляха, защото семействата им все още живееха в Лонг Айлънд. Замисляха стратегията си с ентусиазма на студенти пред първата си демонстрация в университета. Верни на стила на Пайк, двамата решиха, че ще атакуват най-мощните разузнавателни служби на страната с анализ на разходите и ползите.

Комисията на Пайк имаше подкрепата на млади хора, някои от които все още пазеха пресни спомени от следствието по „Уотъргейт“. Те носеха със себе си дълбоко недоверие към политическата система, към службите и особено към всяко нещо с печат „секретно“. Бяха непочтителни. И нахални. Те бяха мародерите на Пайк.

Започнаха да задават въпроси: С какво се занимават разузнавателните агенции? Колко струват на данъкоплатците? Каква полза извличат от масивното количество събрана от тях информация? И не бяха ли просто излишни доста от рискованите им и скъпи начинания?

Една от най-очевидните начални точки представляваше „Проект Дженифър“, който направи впечатление на Пайк като огромен провал в най-добрия случай или направо наливане на пари в корпорацията на Хауърд Хюс може би като отплата за политически услуги. Ако Крейвън знаеше за догадките на Пайк, щеше да се развика радостно. Когато Пайк започна да рови, Колби опита подхода, който сякаш вършеше добра работа с редакторите на вестниците. Предложи някои данни с надеждата, че са достатъчни, за да спечели на своя страна критикуващите го хора. При обсъждането на „Проект Дженифър“ Колби и компания се приготвиха максимално добре за случая, като настояха най-зле пазената тайна в страната да се разглежда при закрити врати.

Конгресмените вече заседаваха в залата на Комисията по въоръжените сили, когато пристигна контингентът от ЦРУ Първа влезе малка армия от мрачни млади мъже с тъмни костюми и нещо като копчета на ушите — слушалки за радиотелефоните им. Провериха залата с електронно оборудване, търсейки микрофони по ъглите, под масите и столовете. Пайк и останалите конгресмени гледаха хипнотизирани този театър.

След това влезе втора, по-малка група агенти, с големи черни куфари, каквито музеите използват за транспортиране на безценни порцеланови фигурки. Тези хора също започнаха да проверяват стаята, макар нито един от конгресмените да не разбра какво точно търсят. Сякаш бяха представени две действия на пиеса, предназначена да накара комитета да добие усещането за изключително събитие. Имаше ефект.

Най-накрая влязоха Колби и някои от заместниците му, като дадоха ход на трето действие. Отворили рязко куфарите си, хората от ЦРУ започнаха енергично да вадят големи найлонови торби, като ги поставяха внимателно на дълга маса пред конгресмените. Членовете на комитета се наведоха напред и надолу, за да видят през прозрачния найлон свръхсекретните неща, които пристигнаха тук под охрана.

Възможно е някой да се е покашлял, но през повечето време членовете мълчаха. Всъщност никой не знаеше какво да каже. Предметите, поставени така церемониално на масата, бяха просто метални парчета, подозрително приличащи на ръждиво желязо.

Законодателите разгледаха парчетата с престорена почтителност. Въпреки вътрешното си недоверие имаха чувството, че става нещо важно, когато Колби тържествено обяви, че носят части от руска подводница. Едва по-късно те си признаха помежду си, че това може да е било всичко, дори боклуци от строежа надолу по улицата, и че представените от ЦРУ карти и схеми на океана също можеха да бъдат съвсем маловажни. А що се отнася до въпросите за разходите и ползите, Колби ловко ги отбягваше с неясни обяснения, че няма на разположение сборни суми, тъй като повечето финансови средства са скрити в други, по-земни бюджети. Представлението на Колби беше майсторско. Когато шоуто приключи, нито един член на комитета не се досети да повдигне въпроса за Хауърд Хюс.

Но шоуто на ЦРУ остави конгресмените с трайното усещане, че са ги изиграли. Чувството не отмина и когато по-късно Колби се опита да впечатли комисията с демонстрация на оборудване за тайни агенти, включително онова, което наричаха „микробиоваксинатор“ — подобно на пистолет устройство, което изстрелваше игли, натопени в отрова, парализираща централната нервна система. Бунтарите на Пайк се разгневиха от цирка на ЦРУ Ако не друго, то шоуто, изиграно за оправдание на „Гломар Експлорър“, твърдо ги убеди да започнат да ровят в широкия спектър на подводните операции, и мародерите на Пайк започнаха да проучват въпросите, повдигнати от Херш във връзка с „Холистоун“ и сблъсъка на „Гато“.

Из Военноморските сили бързо се разчу, че Пайк не играе по старите правила, или по никакви правила, и че сериозно проучва най-тайните операции. Някои адмирали препоръчваха ВМС просто да го спре с каменна стена. Но шепа подводничари, ветерани на срочна служба, се обадиха до комисията с разкази за засядания на подводници, фалшифицирани доклади от патрули и новини за друг сблъсък, при който беше ударена съветска подводница, и се предполагаше, че е потънала.

Това бяха безпрецедентни разкрития. Нищо от опита на Пайк в Комисията на въоръжените сили не бе го подготвило за случилото се. Повечето от членовете на тази комисия не научаваха много за подводниците или за най-елементарните разузнавателни операции. Преди „Уотъргейт“ да разбие старата система на старшинство в Конгреса и да издигне някои по-млади кибритлии като Пайк, общността на подводничарите имаше позволението да действа без официално одобрение. Ако имаше нужда от кимване, винаги се намираха по един-двама сенатори, на които можеше да се разчита, че ще дадат ход на програмата, особено бившия сенатор Ричард Б. Ръсел от Джорджия, който самостоятелно проверяваше повечето разузнавателни програми през 60-те години. (Или, както каза адмирал Мурър, подкрепил операцията „Гломър“ като главнокомандващ военноморските операции и по-късно като председател на Съвместното командване от 1967 до 1974 г.: „По принцип през шестдесетте години беше достатъчно да кажеш единствено на сенатор Ръсел, че правиш нещо, и тайната никога не изтичаше.“)

Нещата станаха наистина интересни, когато някой се обади по телефона с описание на една подводница за дълбоководно търсене, подводница, която може да стои на дъното. Не след дълго екипът на Пайк научи за записващите подслушватели на съветския кабел в Охотско море.

Източникът беше един от специално подбраните елитни специалисти във ВМС, един от „Халибът“, и човекът се страхуваше. Все още служеше във ВМС. Все още беше обвързан от задължението да пази тайна. Не трябваше да разговаря с никого, най-малкото с конгресмен, известен не само с това, че рита гумите на армията, но и че проверява цената им, разглежда ги внимателно и се оплаква шумно и открито, ако открие, че са спихнали. За всеки подводничар това представляваше заплаха за кариерата.

Хората на Пайк направиха всичко възможно да вдъхнат увереност на човека. Просто го помолиха да им каже къде да се ровят. Обещаха, че ровенето ще се извърши с други средства. Щяха да се изправят пред Пентагона. Не виждаха смисъл да вадят човек на ниско ниво пред обществена комисия, нито пък причина да унищожават свой информатор.

И така, подводничарят проговори—за Пещерата на прилепите, за Охотско море. След това се обади друг човек от службата за специални проекти. В крайна сметка двамата подводничари търсеха отговори точно както старшините от „Халибът“, когато Уайт отказа да се качи на подводницата в Гуам. Искаха да разберат как навлизането в съветски води и поставянето на суперподслушвателя по време на мирни преговори може да доведе до нещо. Искаха да знаят защо от тях се иска да седят като мишени в съветското море. Искаха да знаят дали командването на подводните сили е прекалено старателно или просто безотговорно, защо излага живота им на риск при явно незаконна операция. Положили бяха клетва да се навират сред опасностите. Приемаха това. Но искаха да знаят защо точно тези рискове и тази мисия. Особено много искаха да знаят защо са изпратили в съветското море две от най-старите и шумни подводници във флотата. По това време, към края на 1975 г., „Халибът“ беше изпълнила последната си мисия и щеше да излезе от служба. „Сийулф“, заемаща мястото на „Халибът“, се оказа още по-шумна.

Когато екипът на Пайк започна това разследване, начело поставиха един от нахъсените млади хора Едуард Рьодер. Адмирал Джеймс Л. Холоуей, в момента командващ военноморските операции, контрира с Инман, директора на военноморското разузнаване.

Рьодер беше точно на двадесет и пет години, бивш журналист на свободна практика, на когото останалите от хората на Пайк гледаха като на взискателен, свадлив и прекалено ревностен в опитите си да получи информация. Шокирани бяха от опита му да сваля една секретарка от Агенцията за националната сигурност с надеждата да я накара да издаде някои тайни по време на вечеря или кафе — маневра, завършила с пълен провал.

И все пак Рьодер успя да придаде съвсем човешко лице на тайнствеността около високотехнологичната подводна шпионска война и дори онези, които го критикуваха, смятаха, че е намерил находчиво обяснение за начина, по който тайните са оцелявали през десетилетията в моментите, когато Съединените щати и Съветският съюз са се хващали взаимно в крачка. Както Рьодер виждаше нещата, Съединените щати и Съветският съюз се държаха точно като двама мъже, които непрекъснато играят покер в задимена стая. И двамата лъжеха, но никой не можеше да обвини другия, защото щеше да развали играта.

Сега Рьодер трябваше да намери начин да пробие в един свят, където американските ВМС защитаваха не само собствените си методи, но и тези на врага. Но не беше предвидил Боби Инман. Адмиралът бе решил да шокира него и хората му с факти.

Инман пренебрегна ясните намеци в средите на ВМС, че трябва да мълчи, защото беше убеден, че това просто няма да свърши работа. Само преди две години беше служил като заместник на Холоуей, когато последният беше заместник-началник по военноморските операции. Работата му се състоеше в това да наблюдава Конгреса и пресата. Макар и да нямаше много сериозно предизвикателство към свещената неприкосновеност на военноморските тайни, дори ВМС бяха принудени да преразгледат бюджетите си. Гледал беше как финансите намаляват, след като красиви като на кино адмирали пристигаха на обсъжданията, въоръжени с помощници и заместници, но с малко отговори. От друга страна, беше виждал да оцеляват програми, представени от понапълнели, размъкнати и груби офицери, изправили се пред Конгреса без антураж, но с информация и учтивост.

Той отиде при Рьодер и останалите от персонала на Пайк с малко от очакваната лъскавина на ранга си. Не приличаше на никой от другите адмирали и не говореше като тях. Напротив, беше обикновен, кльощав и издокаран с очила с рогови рамки и униформа с толкова изтъркана и прекалено широка яка, че адмиралските звезди на раменете му изглеждаха не на място. Хората на Пайк го сметнаха за „плашещо умен“. Но се изненадаха повече от това, че ръководителят на военноморското разузнаване, изглежда, имаше желанието да сътрудничи. Инман беше решил да отклони всяка критика или нежелано внимание, като даде на Пайк онова, което иска или поне донякъде. Искаше да поднесе достатъчно информация, за да проумее Пайк основния възглед на ВМС: подводните операции осигуряват жизненоважна информация за съветската заплаха, която не може да бъде получена по друг начин, и че всъщност така се спестяват доста пари.

С благословията на командващия военноморските операции Инман се срещна с Рьодер и му обеща да проучат сблъсъците и засяданията на подводници. Инман каза също, че ще говори и за подслушването на кабели. Но имаше едно условие. Инман искаше гаранции, че нищо от информацията няма да изтече. Настояваше най-важните документи да се съхраняват в един от така наречените 20-минутни сейфове, защото толкова време трябваше, за да се отворят с ацетиленова горелка. Рьодер обеща да използва този сейф и само той да знае комбинацията. Но когато представи това искане пред шефовете си сред хората на Пайк, те му отговориха, че нямат на разположение такъв сейф. Също така бързо решиха, че Рьодер малко се е възгордял. С щедър жест, може би от честолюбие, а може би от самочувствие, Рьодер изостави темата, убеден, че Инман би разбрал това като жест в името на националната сигурност.

Жестът впечатли адмирала, но не достатъчно, за да се откаже от усилията си да спечели Пайк и хората му. Вместо това Инман просто пусна върху него и хората му своята магия на откритост и откровение. Проведоха няколко срещи в светая светих на комисията — една стая без прозорци, която наричаха „тунела на тишината“. Всъщност тя по-скоро приличаше на ужасен малък шкаф с почти нищожно място за столове около широката половин метър маса за разговори. В стаята висеше сякаш вечен облак застоял дим. Инман пренебрегна мрачното обкръжение и просто проговори. Призна, че координацията между подводните операции и държавническата мисия на мирните преговори е слаба. Предлагайки всичко това без двусмислици и без извинения, той се разграничи от мнението на цялата разузнавателна общност и стана приятен на хората на Пайк.

С течение на времето Инман накара помощниците си да предоставят на Пайк подробно проучване за авариите с подводниците. В него се виждаше, че е имало най-малко девет сблъсъка с вражески подводници през изминалите десет години и над 110 възможни засичания на американски разузнавателни подводници. Инман призна, че някои командири на подводници фалшифицират докладите от патрулните мисии, за да скрият поеманите рискове и моментите, в които са били засичани. Той дори беше възложил на служители от военноморското разузнаване да разгледат някои инциденти, когато докладите на шпионите на борда или засечени съветски комуникации противоречаха на официалните доклади на командирите на американските подводници. Инман също лично информира Пайк за операцията по подслушване на съветския кабел.

В края на краищата този откровен, кльощав интелектуалец с кривата усмивка убеди всички, че съвсем не е така привлекателна мишена, както подобните на Колби и Кисинджър. Мародерите на Пайк продължиха напред, отделяйки голяма част от времето си за проучване на властническия начин, по който Кисинджър беше управлявал Комитета на четиридесетте и провеждал външната политика. Но когато докладът на Пайк стана готов в началото на 1976 г., разузнавателната общност и администрацията на Форд убедиха Конгреса да гласува той да не бъде публикуван. Все пак едно негово копие изтече и „Вилидж войс“ отпечата дългия доклад от край до край. Но както се оказа, само осем абзаца бяха посветени на шпионажа с подводници и нито дума не се казваше за подслушването на кабела. Вместо това се споменаваха най-общо основните програми за шпионаж с подводници, които Пайк смяташе за ценни, и ВМС получи само лек укор.

„Оправданието на ВМС за програмата като начинание с «нисък риск» е неточно“ — пише екипът на Пайк. По-нататък заявява, че комисията е имала забележки към оценките на риска, които били „ритуални и формални“ и неизменно „ниски“. Оплаква се и че никой от командирите на сблъскалите се подводници не е наказван.

Обществеността беше загубила първата си реална възможност да оцени стойността на изпълняваните подводни операции за събиране на информация. Организаторите на шпионските операции във ВМС също си мълчаха, както винаги, а и сред редовите подводничари всичко продължи както обикновено — работа и мълчание. Всички операции щяха да продължат. Наблюдателните мисии на подводниците от клас „Холистоун“ вече щяха да се наричат „Специалитет на ВМС“ като съкращение от Специална контролна програма на ВМС. А Инман и контраадмирал Робърт Л. Лонг, най-висшият подводничар във ВМС, дори смятаха да излеят още повече пари в подслушването на кабела. Решиха да изискат съгласието на Рикоувър най-после да преоборудват някоя съвременна ядрена подводница за изпълнението на тази работа. Националната служба по подводно разузнаване—съвместното предприятие между ЦРУ и ВМС — беше преживяла провала след „Гломар“, въпреки че ЦРУ никога повече нямаше да има възможност за ежедневен контрол над никоя шпионска мисия на ВМС. Вместо това Националната служба по подводно разузнаване се бе превърнала в средство за финансиране на подводниците за специални проекти и Конгресът бързо одобри парите за последното преоборудване, въпреки че за подготовката на новата подводница щяха да изминат две години.

Междувременно бедната и почти потрошена „Сийулф“ трябваше да продължава операцията по подслушването на кабела. Макар няколко подводничари да поеха риска да разговарят с Пайк, малко неща се промениха. Нищо нямаше да спре мисиите, дори и с подводница, шумна и без късмет от самото начало.

„Сийулф“ бе пропуснала кръщенето си с шампанско, защото при пускането й на вода съпругата на един конгресмен не улучи.

Тя беше същата подводница, която Крейвън отказа да използва за специални проекти през шестдесетте години. В крайна сметка пак я преоборудваха само защото Рикоувър нямаше за какво да я ползва, особено след като се блъсна в подводна планина при учения през 1968 г. Дори след като ВМС я оборудваха с високотехнологична дълбоководна техника, тя продължи да изпъква с конструкцията си от петдесетте години. Едва работещият реактор беше толкова остарял, та екипажът се шегуваше, че ако руснаците някога заловят подводницата, тя ще върне ядрената им програма с 50 години назад. Също така паметна беше и алармата, която хората наричаха „Кучката в кутията“, защото предупреждаваше с женски глас — всъщност гласът на една телефонна операторка от 50-те години, избрана, защото някои хора във ВМС бяха решили, че звучи успокояващо. Тя обявяваше пожари, наводнения и други катастрофи и според екипажа на „Сийулф“ говореше прекалено много.

Взети заедно, неудачите на подводницата и нейните мисии разкъсваха хората между унизително обезверяване и унизителна гордост. Един дневник, воден от млад член на екипажа на „Сийулф“, каквито са рядкост, звучи предимно като каталог на оплаквания. Всеки от екипажа напълно е осъзнавал явната незаконност на воденето на бележки за най-секретните операции на ВМС. Но въпреки това „Сийулф“ правеше история, историята на страната и своята, и младият моряк решил да я запише.

Той описва успешни мисии по подслушване на кабели през 1976 и 1977 г. Разбира се, дневникът започва като технотрилър: „20 юни. Някъде около Сан Франциско. Курс — Русия. Несъмнено, макар че би трябвало да не го знаем — се случват странни неща, а аз съм виждал и по-странни — онази книга на рафта на щурмана — руското крайбрежие, графики за корабоводене, шамандурите…“

В известен смисъл „Сийулф“ беше като всяка друга подводница. Членовете на нейния екипаж играеха същата неприятна игра на сляпа баба и обичаха да се дърлят с фрази от типа на:

— Не бих се изпикал в устата ти, дори ако ти горят зъбите.

Много от записите на автора на дневника представляват една хроника на скуката и самотата на живота в подводницата, където външният свят е представен предимно от скрити на борда купища списания с голи жени и книжлета със заглавия като „Нахакани кучки“. На „Сийулф“ например свръхсекретната риба с камерата беше наречена Щастливата Линда от романа „Щастливата проститутка“ и на порнокралицата Линда Ловлейс.

Еднообразието се прекъсваше от механични повреди, което беше още по-опасно, защото много от тях се случваха в съветски води. Имаше пожари и аварийни спирания на реактора. Ядрените техници бяха така съсипани от дефектния реактор, че се боцкаха със спийд, за да издържат. Проблемите със системата за кондициониране на въздуха в „Сийулф“ станаха толкова сериозни, че докато дебнеха при подслушвателя, екипажът й трябваше да преживее отново дните от „Гъджън“ — палеха отделящи кислород свещи и вдигаха шнорхела, за да се проветряват, докато все още се намираха в съветското Охотско море.

Скоро след този инцидент авторът на дневника се отказва от порно-книжлетата в полза на „Живи“—истинска история за разбит самолет, при който оцелелите трябвало да станат канибали, за да преживеят отчаяните месеци, през които били напълно загубени в леденостудените Анди. Записва мислите си между „сънищата за ром и пресни плодове“, скрит зад завеската на койката си, където единствено можел да намери малко усамотение. Въпреки обществената разгласа на провала с „Гломар“ и независимо от разследванията на Конгреса в подводните сили и най-вече на борда на „Сийулф“ царува секретността.

Затова той криел дневника си от своите командири и от повечето членове на екипажа. И накрая казва, че въпреки пожарите и аварийното спиране на реакторите, е също така впечатлен от подвизите на своята подводница, както и сенаторът Пайк:

„Разбрах какво правим — мисия невероятна. Е, САЩ си ги бива наистина — не сме толкова тъпи, колкото ни представят, и страната ни все още има смелост.“