Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (6)

3.
Засада

5 юли, 00:25

Такома Парк, Мериланд

 

— Какво става, по дяволите?

— Не знам, татко. — Двамата побързаха да затворят вратите на гаража. — Но смятам да разбера.

Бяха прибрали мотоциклета. Грей предпочиташе да не го оставят на открито. Всъщност не искаше и следа от Сейчан да остава тук. Засега нямаше и помен от онзи, който я беше прострелял, но това не значеше, че няма да дойде.

Хукна към майка си. Като преподавател по биология в университета „Джордж Вашингтон“, майка му беше преподавала на много студенти от подготвителния медицински колеж и знаеше достатъчно, за да превърже раната на Сейчан, поне колкото да спре кървенето.

Убийцата се люлееше на ръба на съзнанието, като често минаваше отвъд.

— Куршумът, изглежда, е излязъл от тялото — каза майка му. — Но е загубила много кръв. Линейката идва ли?

Преди минута Грей се беше обадил за спешна помощ по мобилния си телефон — но не на 911. Не можеха да откарат Сейчан в местна болница. Огнестрелните рани бяха свързани с твърде много въпроси. Но все трябваше да я откарат някъде, където да получи квалифицирана медицинска помощ, при това бързо.

Надолу по улицата се затръшна врата. Грей нададе ухо. Нервите му бяха опънати и всеки шум го изправяше на нокти. Някой извика през смях.

— Грей, идва ли линейката? — повтори майка му.

Той само кимна, за да не излъже на глас. Поне майка си не искаше да лъже. Обърна се към баща си, който влезе при тях, като бършеше ръце в дънките си. Родителите му знаеха, че Грей е лабораторен техник в изследователска компания, скромна длъжност с малко отговорности след военния, трибунал за посегателство срещу висшестоящ офицер и уволнението му от армейските рейнджъри.

Това също не отговаряше на истината.

Беше само прикритие.

Родителите му не подозираха за истинската му работа в Сигма и Грей държеше това да си остане така. Което означаваше, че трябва да разкара Сейчан оттук по най-бързия начин.

— Тате, може ли да взема форда? Покрай празника в бърза помощ са претоварени. Ще стигнем по-бързо до болницата, ако сам закарам тази жена.

Баща му присви подозрително очи, но все пак посочи към задната врата на кухнята.

— Ключовете са на куката.

Грей се затича и прескочи стъпалата на задната веранда. Открехна мрежестата врата, пресегна се и взе връзката ключове от куката. Баща му беше ремонтирал един форд тъндърбърд от 1960-а, гарвановочерен, с червено кожено купе, оборудван с нов карбуратор, нови намотки и електрически клапан. Беше го преместил на тротоара заради партито.

Грей хукна натам. Гюрукът беше свален, така че той не си направи труда да отваря вратата, а я прескочи и се намести зад волана. След миг вече се движеше на заден към входната алея. Колата подскочи здраво, когато удари бордюра при завоя. Баща му още работеше по окачването.

Грей наби спирачки, без да гаси двигателя, и изтича към майка си и баща си, които бяха клекнали до Сейчан. Баща му се канеше да я вдигне.

— Остави на мен — каза Грей.

— Може би не трябва да я местим — възрази майка му. Бащата на Грей не им обърна внимание. Изправи се със Сейчан на ръце. Може да му липсваше част от единия крак и да губеше от време на време съобразителността си, но още беше як като бик.

— Отвори вратата — нареди той. — Ще я нагласим да легне на задната седалка.

Вместо да спори, Грей се подчини и помогна да вкарат Сейчан в колата. Отвори вратата и свали предните облегалки. Баща му се качи отзад, положи внимателно Сейчан на седалката, после сам седна в края и нагласи главата й на коленете си.

— Татко…

Майка му се качи на седалката до шофьора отпред.

— Заключих къщата. Да тръгваме.

— Аз… сам ще я закарам — каза Грей и им размаха ръце да слязат.

Не беше тръгнал към болница. Обадил се беше в спешния център, откъдето веднага го бяха прехвърлили към директор Кроу. „Слава Богу, че е там“.

Посочили му бяха обезопасена квартира, където щеше да го чака евакуационен медицински екип, който да прецени състоянието на Сейчан и да й окаже първа помощ. Пейнтър явно не искаше да поема рискове. Не биха искали Сейчан да се озове в щабквартирата на Сигма, защото нямаше гаранция, че ситуацията е автентична, а не някакъв хитър капан. Добре позната убийца и терористка, Сейчан беше в списъците със спешно издирвани лица на Интерпол и на още двайсетина разузнавателни агенции по целия свят. Говореше се, че израелският Мосад е издал заповед за разстрела й.

Родителите му нямаха място там, където отиваше.

Баща му го гледаше решително, майка му пък беше успяла вече да скръсти ръце пред гърдите си. Нямаше да се предадат лесно.

— Не може да дойдете — каза той. — Не е… безопасно.

— Тук все едно е безопасно — каза баща му и махна с ръка към гаража. — Откъде знаеш, че гангстерите или наркопласьорите, дето са я простреляли, вече не идват насам?

Грей нямаше време да им обяснява. Директорът вече беше изпратил екип, който да наблюдава къщата на родителите му. Щяха да пристигнат всеки момент.

— Колата е моя, значи и правилата са моите — довърши безапелационно баща му. — А сега тръгвай, преди да е прокървила през бинтовете. Мисли му, ако ми изцапа новата кожена тапицерия.

Сейчан простена и се размърда. Едната й ръка се вдигна към превръзката и се опита да я махне. Бащата на Грей улови ръката й и я свали надолу. Продължи да я държи, колкото като предпазна мярка, толкова и за да й вдъхне кураж.

— Тръгвай — повтори на Грей.

Рядката проява на нежност натежа на везните. Грей седна зад волана.

— Сложете си коланите. — Знаеше, че колкото по-скоро стигнат до квартирата, толкова по-добре — за всички. По-късно щеше да се оправя с пробива в сигурността.

Запали двигателя и усети, че майка му го гледа.

— Ние не сме глупави, Грей, да знаеш — каза тя мистериозно и отклони поглед.

Грей сбърчи вежди с раздразнение. И върху това щеше да мисли по-късно. Включи на скорост и излетя от алеята. Завоя към улицата взе доста остро.

— Внимавай бе! — викна баща му. — Тасовете ми са нови! Само гледай да ги издраскаш и…

Грей настъпи газта. Все пак взе няколкото завоя по-нататък, като внимаваше за тасовете. Колата возеше добре. Новият осемцилиндров двигател ревеше като звяр. Искрица на неохотно уважение към резултатите от труда на баща му си проби път през обхваналото го раздразнение.

Когато Грей зави в посока, обратна на най-близката болница, майка му погледна назад, но не каза нищо, само се смъкна по-надолу на седалката. Грей стисна зъби. Щеше да му мисли как да се оправя с родителите си, като стигнеха в обезопасената квартира.

Тук-там все още се чуваше пукот на фойерверки. Празникът беше към края си. Но Грей се боеше, че истинските фойерверки тепърва ще започнат.

 

00:55

Вашингтон

 

„Е, край на празниците…“ Директор Пейнтър Кроу вървеше по коридора към кабинета си. Сведеният до минимум нощен персонал на централното командване се разрастваше бързо. Беше изпратен сигнал за обща тревога. Вече на два пъти го бяха търсили от агенцията за вътрешна сигурност — не всеки ден ти пада от небето международен терорист. И то не какъв да е терорист, а член на призрачната мрежа, позната под името Гилдията.

Често в съревнование със Сигма, Гилдията издирваше и крадеше зараждащи се технологии — военни, биологични, химически, ядрени. В съвременния свят истинската сила се криеше в знанието повече отколкото в петрола и оръжията. А Гилдията продаваше своите знания на онзи, който предложеше най-висока цена, включително на Ал Кайда и Хизбула в Близкия изток, на Аум Шинрикио в Япония и на Сендеро Луминосо в Перу. Гилдията оперираше чрез серия изолирани клетки по целия свят, имаше къртици в ключови правителства и разузнавателни агенции, дори и в международни научни институти.

Имали бяха дори и в АИОП.

Пейнтър още усещаше жилото на онова предателство.

Сега обаче в ръцете им беше попаднал ключов оперативен агент на Гилдията.

Той влезе в приемната на кабинета си и секретарят му, Брант Милфорд, се отдръпна от бюрото си. Мъжът беше в инвалидна количка — Шрапнел от взривена кола в Босна беше наранил гръбнака му.

— Сър, имате повикване по сателита от доктор Къмингс.

Пейнтър спря изненадан. Не очакваше Лиза да докладва толкова скоро. Лек пристъп на тревога се промъкна през миш-маша от отговорности, който му се беше стоварил на главата тази нощ.

— Ще говоря от кабинета. Благодаря ти, Брант.

Влезе в кабинета си и затвори вратата. Три плазмени монитора висяха на стените около бюрото му. Засега екраните бяха тъмни, но скоро щяха да оживеят и да почнат да предават информация от звената към централното командване. За момента това можеше да почака. Той се пресегна през бюрото към телефона и натисна примигващия бутон.

По план Лиза трябваше да докладва рано сутринта, когато на индонезийските острови щеше да се стъмва. Бяха се разбрали да се чуват по това време, точно преди тя да си легне. Хем тя да докладва за случилото се през деня, хем той да й пожелае лека нощ.

— Лиза?

Връзката не беше много добра, на моменти дори се губеше.

— Пейнтър, радвам се да… чуя. Знам, че си зает. Брант спомена за някаква криза, така че едва ли… до мен.

— Не се притеснявай. Не е точно криза, по-скоро възможност. — Приседна на ръба на бюрото. — Защо се обаждаш толкова рано?

— Нещо изскочи тук. Пратих богат набор от технически данни на момчетата от изследователския. Искам някой да провери резултатите на тукашния токсиколог доктор Барнхарт.

— Ще се погрижа лично. Но кое е толкова спешно? — Усетил беше напрежението в гласа й.

— Ситуацията тук може да се окаже по-сложна, отколкото предполагахме.

— Знам. Чух за последиците от токсичния облак, преминал през острова.

— Не… да, това е ужасно, разбира се… но може да се окаже още по-сериозно. Изолирахме някои странни генетични аномалии, проявяващи се при вторичните инфекции. Находките са меко казано смущаващи. Реших, че ще е най-добре да координирам работата си с учените и лабораториите на Сигма възможно най-скоро, така че нещата да се задвижат, докато доктор Барнхарт работи по предварителните си тестове.

— Монк помага ли на токсиколога?

— Той още е на терен, събира проби. И дано събере повече, защото ще ни трябват.

— Ще предупредя Дженингс от нашия научен отдел. Той ще събере хората си и ще координира нещата от наша страна.

— Идеално. Благодаря.

Въпреки решимостта си Пейнтър не можа да избяга от личната си тревога. Откакто беше възложил тази мисия на Лиза, се опитваше да балансира между чувствата си и отговорностите си на директор, да запази необходимата професионална дистанция, но нещо не му се получаваше. Изкашля се и каза:

— Ти как си?

От другата страна на линията Лиза изсумтя през смях, уморено, но и толкова познато.

— Добре съм. Но едва ли някога пак ще поема на морско пътешествие с луксозен кораб.

— Опитах се да те предупредя. Глупаво е човек да се пише доброволец, това е всемирен закон. „Искам да дам своя принос. Да бъда полезна“ — с лека усмивка, имитираше я. — Видя ли сега какво си докара? Билет за романтично пътешествие до ада.

Тя се засмя с известна горчивина, но гласът й бързо се снижи до по-сериозен тон, малко несигурен.

— Пейнтър, може би наистина беше грешка… че дойдох тук. Знам, че формално погледнато не съм член на Сигма. Може би надцених възможностите си.

— Ако смятах, че е грешка, нямаше да ти възложа задачата. В интерес на истината, бих се възползвал от всеки претекст да те спра. Но като директор съм длъжен да пращам най-подходящите за всеки отделен случай хора. А с твоето медицинско образование, с доктората ти по физиология, с опита ти в проучвания на терен… за тази мисия ти беше най-подходящият човек.

Дълго мълчание последва думите му. Пейнтър дори си помисли, че връзката се е разпаднала.

— Благодаря — каза накрая Лиза.

— Така че не ме разочаровай. Трябва да се грижа за репутацията си.

Тя изсумтя отново, този път с повече усмивка в тона.

— Наистина трябва да поработиш още върху уменията си за общуване с подчинените.

— Как ти се струва това тогава: грижи се за себе си, пази си гърба и се върни възможно най-скоро?

— По-добре е.

— Мога и още по-добре. — После каза сериозно: — Липсваш ми. Обичам те. Искам да те прегърна.

Наистина му липсваше. Липсваше му до степен на физическа болка.

— Видя ли? — каза тя. — С малко практика може да станеш адски убедителен.

— Знам — отвърна той. — Изпробвах същата реплика и върху Монк.

Това предизвика искрен смях от другата страна на линията и разкара тревогите му отпреди миг. Лиза щеше да се справи. Той вярваше в нея. А и Монк беше обещал да я наглежда. Иначе по-добре изобщо да не му се мярка пред очите…

Преди да е казал още нещо, секретарят му се появи на прага и почука леко. Пейнтър му даде знак, че го слуша.

— Извинявайте, че ви прекъсвам, директоре, но имате друго обаждане. На личната ви линия. От Рим. Монсеньор Верона. Стори ми се притеснен.

Пейнтър сбърчи вежди и каза в слушалката: — Лиза…

— Чух. Зает си. Като се върне Монк, ще уведомим Дженингс за ситуацията тук. А ти се връщай на работа.

— Пази се.

— Обещавам — каза тя. — И между другото, аз също те обичам.

Връзката прекъсна и бутонът изгасна.

Пейнтър си пое дъх, после натисна бутона на частната си линия. „Защо се обажда монсеньор Верона?“ Знаеше, че командир Пиърс бе имал романтична връзка с племенницата на монсеньора, но това беше приключило преди почти година.

— Монсеньор Верона, тук е Пейнтър Кроу.

— Директор Кроу, благодаря, че приехте обаждането. Опитвах се да открия Грей, но той не вдига.

— Съжалявам. Искате ли да му предам някакво съобщение?

Не си направи труда да обяснява защо Грей е станал неоткриваем. Макар че монсеньор Верона беше помагал на Сигма в миналото, настоящата криза засягаше само малцината с най-високо ниво на достъп до секретна информация.

— Случи се нещо необичайно тук, във Ватикана… в тайните архиви, ако трябва да съм точен. Не съм съвсем сигурен какво означава, но на мен поне ми прилича на послание или предупреждение. Оставено за мен, а навярно и за командир Пиърс.

Пейнтър се изправи, заобиколи бюрото си и седна на стола.

— Какво послание?

— Някой е влязъл в Кулата на ветровете миналата седмица и е нарисувал на пода символа на Кралския драконов двор.

Пейнтър се облегна назад, притеснен от съвпадението. Преди две години Грей и монсеньор Верона бяха обединили усилията си в изкореняването на опасна секта, свързана с Драконовия двор. Бяха успели… но не без външна помощ, изискваща сътрудничество с отколешен враг, оперативен агент от Гилдията.

Сейчан.

А сега убийцата беше тук.

Пейнтър не обичаше съвпаденията. Никога не ги беше обичал, сега пък — съвсем. Годините като директор на Сигма бяха изострили вродената му параноя още повече.

— Някой видял ли е човека, нарисувал символа? — попита той.

— Бегло. Бил е сам, ако не друго. Промъкнал се е през системата за сигурност, сякаш Ватиканът е някакъв супермаркет. Само една от камерите е уловила нещо, но и то е твърде размазано. Не е бил обикновен крадец. Аз лично се сещам само за един човек, който е в състояние да влезе във вътрешния охраняван периметър и след това да излезе, без да остави следа. Същият човек, когото помним от съвместната ни работа срещу Драконовия двор в миналото.

По всичко личеше, че монсеньор Верона не отстъпва по параноя на Пейнтър.

— А и драконовата рисунка на пода — продължи Вигор. — Явно е послание, а може би и напомняне за неизплатен дълг.

— Смятате, че е била онази жена от Гилдията, Сейчан — каза Пейнтър. — Същата, която ви помогна да победите Драконовия двор?

— Именно. И ако успеем да я открием и да я питаме…

Пейнтър си даде сметка, че по-нататъшното премълчаване само ще осуети разкриването на истинската заплаха. Изглежда, кръгът на малцината посветени току-що се беше разширил по посока Рим.

— Сейчан е тук — каза той. — При нас.

— Какво?!

Пейнтър разказа кратката версия за изненадващата поява на убийцата, която се беше появила като гръм от ясно небе, ранена и очевидно преследвана.

Вигор загуби ума и дума за миг… после заговори бързо:

— Трябва да я разпитате. Ако не заради друго, то за да ви каже защо е оставила посланието си на пода.

— Ще го направим. След като я стабилизират, ще я разпитаме подробно. Зад много здрави решетки.

— Вие не разбирате. Става въпрос за нещо много голямо. Навярно по-голямо и от самата Гилдия.

— Какво имате предвид?

— Драконовият символ е нарисуван така, че огражда древен надпис, издълбан в пода. Издълбан навярно по времето, когато е строена кулата, още по времето на Галилей. Символите са от най-древната писменост. По-стара и от протоиврита. Писменост, която може би предхожда човечеството.

На Пейнтър не убягна тревогата в гласа му.

— Как така „предхожда“ човечеството? Как е възможно това?

Вигор му обясни.

Пейнтър успя да не даде външен израз на потреса си, а и на сериозните си съмнения в казаното от монсеньора, но след края на разговора смръщи чело. Твърдението на монсеньор Верона беше абсурдно, но така или иначе, Пейнтър разбираше откъде идва силната му тревога. Трябваше да разпитат Сейчан възможно най-скоро… преди да й се е случило нещо още по-лошо.

Свърза се с медицинския екип да провери кога пристигат, после накара секретаря си да го свърже с охраната в обезопасената квартира.

Кой беше дежурен там?

Извика на Брант да се свърже със сигурността и да им каже да включат видеообмен от обезопасената квартира на плазмените екрани в кабинета му.

Докато чакаше, последните думи на Вигор прозвучаха в главата му.

„Символите… издълбани в камъка…“

Пейнтър поклати глава.

Невъзможно.

„… са езикът на ангелите“.

 

01:04

 

Грей наду газта по Гринуич към тежкарския квартал Фоксхол Вилидж. Прекоси го и зави наляво по обточена с дървета улица. Намали. Отне газта и се остави на инерцията. Обезопасената квартира се появи отпред — двуетажна къща от червени тухли, с тревистозелени капаци на прозорците — в тон със зеленината на парка Глоувър-Арчибалд отзад.

Уханието на влажната гора се усещаше силно.

Лампата на верандата бе оставена да свети, светеше и ъгловият прозорец на втория етаж.

Уговореният знак, че теренът е чист.

Грей зави и пое с подрусване по входната алея, което изтръгна стон от ранената им пътничка.

— Къде сме? — попита майка му.

Грей наби спирачки под декоративния навес вляво от къщата. Страничният вход беше само на метри от колата. На няколко пъти се беше опитал да разкара родителите си от автомобила, но колкото повече болници и медицински центрове подминаваха, толкова повече се заинатяваха те. Най-вече майка му. При баща му магарешкият инат си беше вроден.

— Това е обезопасена квартира — каза той. Вече нямаше смисъл да съчинява лъжи. — Медицинският екип ще пристигне всеки момент. Вие стойте в колата.

Изключи двигателя и слезе.

Вратата отстрани на къщата се отвори. Огромна потънала в сенките фигура изпълни прага. Едната й ръка лежеше върху кобур на кръста.

— Ти Пиърс ли си? — попита грубо мъжът; местеше подозрително поглед по допълнителните пътници.

— Да.

Човекът пристъпи на светло. Беше истинска горила, с дебели крайници и ниско подстригана кестенява коса, която стърчеше като четина по скалпа му. Облечен беше с маскировъчна униформа. А уж идеята беше да не привличат излишно внимание…

— Аз съм Ковалски. Кроу иска да приказва с тебе. — Вдигна другата си ръка, в която държеше мобилен телефон.

Грей заобиколи откъм задницата на колата. Не гореше от желание да провежда този разговор с директора, нито да му обяснява защо си е провалил прикритието. Компанията на родителите му никак не се връзваше с идеята за „секретна“ операция.

Ковалски гледаше сащисано двамата възрастни пътници в кабриолета. Веждите му се бяха събрали на възел в средата на челото. Накрая взе, че се и почеса по брадичката.

— Триста петдесет и две? — попита той Грей, който вървеше към него.

Грей си нямаше представа за какво говори. Баща му обаче се обади откъм задната седалка.

— Не, триста и деветдесет. Преустроен осемцилиндров от Форд Галакси.

— Готина таратайка.

Ковалски беше оглеждал колата, а не родителите му. И беше питал за конските сили.

Сейчан се размърда на задната седалка, явно усетила липсата на вятър и движение. Направи слаб опит да се надигне.

— Ще ми помогнеш ли да я вкараме вътре? — обърна се Грей към пазача. Взе телефона и мярна долната половина на котвата, символ на военноморския флот, върху десния бицепс на Ковалски. Бивш военен. Нищо чудно. Ако под „морски пехотинец“ в речника имаше картинка, тя щеше да е снимка на този тип.

Майка му отвори вратата от своята страна.

— Къде е този твой медицински екип? — Явно не възлагаше големи надежди на едрия пазач, даже стисна чантата си под мишница за по-сигурно.

Грей вдигна ръка към нея в знак да има търпение.

— Госпожо — каза Ковалски с лек поклон и посочи към кухнята. — На масата има аптечка. Морфин и ароматни соли. Приготвил съм комплекта за шев и кройка.

Тя изгледа огромния бивш пехотинец с нещо като уважение.

— Благодаря, младежо.

После стрелна далеч не толкова доброжелателно сина си с очи и тръгна към къщата. Грей се дръпна да й направи път и каза в телефона:

— Директор Кроу, тук командир Пиърс.

— Това майка ти ли беше, дето слезе от колата?

„Как, по дяволите…?“ Вдигна поглед и видя камерата, скрита под корниза на декоративния навес. Явно изпращаше образа директно в централното командване. Усети как вратът му почервенява.

— Сър…

— Няма значение. Ще обясниш по-късно. Грей, получихме информация от Рим, свързана с твоята гостенка. Как е тя, между другото?

Грей погледна към задната седалка на кабриолета. Баща му и Ковалски обсъждаха как най-внимателно да преместят изпадналата в безсъзнание Сейчан. В средата на коремната й превръзка беше избила кръв.

— Има нужда от медицинска помощ.

— Екипът трябва да пристигне всеки момент.

Чу се шум от тежко превозно средство. Грей се обърна. Голям черен бус зави и се насочи по улицата към тях.

— Вече са тук — каза той с облекчение.

Бусът стигна до къщата и спря пред входната алея. Грей потръпна вътрешно, защото мразеше да му затварят пътя, но пък бусът му беше познат. Беше на екипа за спешна медицинска помощ на Сигма. Маскираната линейка беше оборудвана досущ като посестримата си от президентския кортеж, с всичко необходимо за третиране на спешни случаи.

— Уведоми ме веднага щом я прегледат — каза Пейнтър. Явно и той беше видял пристигащия бус.

Страничните врати на буса се отвориха с тихо приплъзване. Трима мъже и една жена, всичките с хирургически престилки и непристегнати черни сапьорски жилетки, слязоха от буса с обиграните движения на добре сработена машина. Двама от мъжете издърпаха сгъваема носилка, чиито крака веднага се спуснаха към земята. После тръгнаха с носилката след третия мъж и жената, които вече вървяха съм Грей. Мъжът протегна ръка и каза:

— Доктор Амен Насър.

Грей се здрависа с него: ръката на доктора беше хладна и суха, ръкостискането му — крепко. Цялото му излъчване внушаваше спокойствие и контрол над ситуацията. Едва ли беше прехвърлил трийсетте, но младостта не отнемаше нищо от авторитета му. Кожата му беше с цвета на полиран махагон, за разлика от тази на жената, която приличаше повече на топъл мед.

Грей се вгледа в лицето й.

Жената очевидно се опитваше да прикрие азиатския си произход. Косата й беше подстригана по войнишки и изрусена до бяло. Около китките й се виеха татуировки с келтски мотиви. Подобен суров стил никога не му беше допадал, но в тази жена имаше някаква странна привлекателност и сексапил. Сигурно беше заради зелените й очи, които не се нуждаеха от допълнителна орнаментировка. Или пък тайната се криеше в начина, по който се движеше — атлетично, със съвършен баланс, като лъвица. Като повечето служители на Сигма, сигурно и тя беше преминала през военна подготовка.

Жената му кимна, но не се представи.

— Информираха ме за ситуацията — продължи шефът на екипа. Думите му бяха прецизни, като на чужденец, който още не е свикнал с английския, макар да го владее добре; имаше и следа от акцент. — Ще ви помоля да се отдръпнете и да ни оставите да работим на спокойствие. Ще прехвърлим пациентката в буса, където разполагаме с хирургическо оборудване. Щом станем готови с оценката на статуса й, ще пратя Ани да ви уведоми. — И кимна към жената.

Двамата мъже с носилката минаха забързано покрай тях. Лекарят ги последва, а Ани остана на мястото си.

Мобилният в ръката на Грей започна да вибрира. Шефът на медицинския екип заговори бързо и Грей най-сетне разпозна акцента му.

Доктор Амен Насър.

Египтянин.

 

01:08

 

Пейнтър стоеше пред стенния монитор зад бюрото си. Плазмените екрани на другите две стени предаваха жива картина от първия и втория етаж на къщата. Този зад бюрото показваше пикселирания образ, уловен от външната камера.

— Вдигни телефона, Грей! — извика той към екрана. Движението на камерите се контролираше от залата за централно наблюдение един етаж по-надолу. Пейнтър нямаше как да завърти камерата от кабинета си. Беше видял медицинския бус да паркира в крайчеца на екрана, ала едва преди секунда беше видял двамата, които застанаха пред Грей.

Никой от тях не работеше в Сигма.

Пейнтър познаваше всичките си служители.

Бусът може и да беше на Сигма, но не и екипът, пристигнал с него.

Капан.

На екрана Грей отвори мобилния и го вдигна към ухото си.

— Директор Кроу?

Преди Пейнтър да е отговорил, нечие тънко издължено стъпало излетя в ритник и смаза телефона в главата на Грей.

Чу се остро изщракване на пластмаса и Грей залитна, хванат неподготвен.

— Грей…

Образът на екрана се разклати внезапно… после изчезна.

 

01:09

 

Първият изстрел обезвреди камерата.

През звънтежа в главата си Грей чу приглушения пукот на пистолета и трясъка на разбитата камера.

— К’во става бе? — изрева баща му, когато парчетата от камерата се посипаха по главата му. Още седеше на задната седалка с главата на Сейчан в скута.

Пазачът, Ковалски, беше от другата страна на колата. Замръзна като уловена от автомобилни фарове сърна, или по-скоро като прошарен стокилограмов елен. Ала опреният в тила му пистолет беше убедителен аргумент.

Санитарите бяха зарязали носилката и сега единият се целеше в Ковалски, а другият махаше на бащата на Грей да слезе от колата.

— Много внимавай — предупреди го дрезгав глас изотзад. Грей погледна през рамо. Жената, Ани, беше насочила черен зигзауер в лицето му. Стоеше извън обсега на висок ритник, но и достатъчно близо, за да не пропусне целта.

Грей се обърна към форда на баща си.

Доктор Насър държеше автоматичен пистолет.

Грей можеше да се закълне, че именно с това оръжие е простреляна Сейчан.

Насър заобиколи колата и застана до баща му. Огледа седалката, където лежеше Сейчан. Поклати тъжно глава, после посочи единия стрелец.

— Изкарай стареца от колата. Виж дали обелискът е при кучката, после я качи в буса.

„Обелиск?“ Грей гледаше как грубо измъкват баща му от задната седалка. Молеше се да не направи някоя глупост. Слава Богу, баща му беше толкова сащисан, че дори не понечи да се съпротивлява.

— Не е у нея — каза накрая мъжът при задната седалка и се изправи.

Насър се приближи и сам огледа вътрешността на колата. Каквото и да търсеше, не го намери. Единственият признак на раздразнение беше лека бръчка между очите.

Отдалечи се от форда и застана пред Грей.

— Къде е?

Грей го погледна твърдо в очите.

— Кое?

Онзи въздъхна.

— Казала ти е, иначе нямаше да полагате толкова усилия за един враг. — Без да се обръща, даде знак на мъжа, който беше претърсил колата. Той пристъпи крачка напред и опря дулото на пистолета си в челото на баща му.

— Питам само по веднъж. Но ти едва ли го знаеш. Затова този път ще направя изключение.

Грей преглътна, забелязал нескрития страх в очите на баща си.

— Обелискът — каза Грей. — За който споменахте. Беше у нея, но се счупи, когато тя падна с мотоциклета си пред къщата. Изгуби съзнание, преди да каже и дума. Трябва още да е там.

Сигурно беше там.

Съвсем беше забравил за него покрай бързането около Сейчан.

Наистина нямаше спомен къде се беше търкулнал проклетият камък.

Мъжът го гледаше съсредоточено. Преценяващо, хладно.

— Мисля, че казвате истината, командир Пиърс.

Въпреки това египтянинът даде знак на своя човек. Изстрелът беше оглушителен.

 

01:10

 

Преди минута Пейнтър беше забелязал движение на плазмения екран вляво. Вътрешните видеокамери в обезопасената квартира още работеха. Сега видя, че г-жа Хариет Пиърс се крие зад кухненската маса.

Нападателите, изглежда, нямаха представа за присъствието й.

Никой освен Грей не знаеше за двамата извънредни посетители. Бусът беше пристигнал, след като майка му беше влязла в къщата. Онези бяха обезвредили охраната в лицето на Ковалски и не им беше хрумнало, че на сцената може да има и друг участник.

Пейнтър знаеше, че това е единственото му предимство.

Обади се в контролния център да активират в къщата тиха аларма и да отворят комуникационна връзка. Гледаше как оранжевата лампичка до стационарния телефон мига ли, мига.

„Виж лампичката“ — повтаряше си той, сякаш мислите му можеха да стигнат до г-жа Пиърс.

Дали заради аварийната светлинка, или заради инстинктивния импулс да се обади за помощ, Хариет изпълзя до кухненския телефон, пресегна се и вдигна слушалката.

— Не говорете — побърза да каже той. — Пейнтър Кроу се обажда. Не трябва да разберат, че сте в къщата. Аз ви виждам. Кимнете, ако разбирате какво ви казвам.

Жената кимна.

— Добре. Идва помощ, погрижил съм се. Но не знам дали ще стигнат навреме. Нападателите са наясно, че не стоим със скръстени ръце. Затова ще действат бързо и безмилостно. От вас искам да сте по-безмилостна и от тях. Ще се справите ли?

Кимване.

— Браво. В чекмеджето под телефона трябва да има пистолет.

 

01:11

 

Изстрелът беше оглушителен.

Оглушителен.

Не със заглушител като преди.

Грей разбра какво става миг преди стрелецът, опрял пистолет до челото на баща му, да се килне настрани и черепът му да изхрущи в предния капак на форда.

Знаеше и кой е стрелял.

Майка му.

Тя беше от Тексас, дъщеря на петролен инженер, работил на същите петролни полета като баща му. И макар редовно да се включваше в петиции за контрол над личното оръжие, не беше от хората, които не са хващали пистолет в ръка.

Грей беше очаквал с надежда и страх майка му да събере кураж и да отвлече по някакъв начин вниманието на нападателите. Не беше сигурен, но въпреки това се беше подготвил, психически и физически. Така че още преди тялото на стрелеца да е паднало на земята, Грей отскочи назад. Беше наблюдавал силуета на азиатката в полирания хром на задната броня.

Трещящият изстрел и неговото внезапно движение я свариха неподготвена. Грей вдигна дясната си ръка и улови в ключ нейната, тази, с която държеше зигзауера. Блъсна я с гръб, стовари крак върху вътрешния ръб на ботуша й и отметна силно глава назад.

Чу нещо да изхрущява под и зад себе си.

Ковалски, от своя страна, вече беше забил лакът в корема на своя противник, сграбчил го беше за косата и набиваше лицето му в ръба на автомобилната врата.

— Хапни си малко желязо, задник такъв.

Стрелецът се срина като чувал с картофи.

Докато отчиташе всичко това с периферното си зрение, Грей стисна по-здраво юмрука на Ани и завъртя ръката й към доктор Насър. Натисна пръста й върху спусъка, но жената не спираше да се бори и дърпането й измести мерника му. Куршумът се заби в тухлената стена.

Но все пак свърши достатъчно работа. Доктор Насър се шмугна вдясно към храстите пред къщата и изчезна.

Грей измъкна пистолета от ръката на жената и я изрита силно. Тя залитна, но остана на крака. От носа й течеше кръв. Извъртя се и хукна към буса като газела.

Отиваше за друго оръжие.

Грей вдигна пистолета, но преди да е стрелял, куршум мина на сантиметри от носа му. Откъм храстите.

Насър.

Грей се хвърли заднишком към укритието на декоративния навес. Стреля слепешката към храстите, без да знае къде точно се е сврял Насър. Направи още няколко крачки на заден ход, докато прасците му не се удариха в задната броня на форда. Изстреля още два куршума към буса.

Ала азиатската Ани вече се беше скрила вътре.

Изстрелите му рикошираха в металното купе. Също като медицинския бус на президента, и този беше брониран.

Грей извика:

— Всички в колата! Качвайте се!

Майка му се появи на вратата на кухнята, стиснала още димящ пистолет. Чантата си беше преметнала на другата ръка, сякаш отиваше на пазар с приятелки.

— Хайде, Хариет — каза баща му. Пресегна се и я дръпна към колата.

Ковалски се озова с един скок на задната седалка. Грей за миг помисли, че килограмите му могат да довършат Сейчан по-ефикасно и от пистолета на Насър.

Самият той се преметна през вратата и падна тежко на седалката зад волана. Завъртя ключа и топлият двигател ревна веднага.

Другата предна врата се затръшна. Родителите му се бяха сместили някак на седалката до него.

Грей погледна в огледалото.

Ани стоеше разкрачена при разтворените врати на буса, вдигнала до рамото си ракетна установка.

„А аз си мислех, че ще извади най-много карабина“.

Грей включи на скорост и натисна газта. Тристате конски сили буквално подпалиха задните гуми и те възмутено изсвириха сред облак дим.

Баща му до него изпъшка — сигурно заради новите лъскави гуми, а не от страх за собствената си безопасност, реши Грей.

Гумите най-накрая зацепиха и фордът подскочи напред, право през дървената порта към задния двор. Миг по-късно Грей завъртя панически волана, за да избегне един огромен стогодишен дъб. Гумите изровиха дълбоки следи в моравата и колата полетя през двора.

Зад тях се чу дълбока глуха въздишка, последвана от огнена експлозия.

Ракетата удари огромния дъб и го пръсна на пламнали клони и парчета кора. Огнените отломки литнаха към небето. Закъдри се дим.

Без да поглежда назад, Грей натисна газта още по-силно.

Фордът на баща му мина през оградата и влетя сред дърветата на парка Глоувър-Арчибалд.

Ала Грей знаеше, че ловът тепърва започва.