Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (15)

13.
Вещицата

7 юли, полунощ

Остров Пусат

 

Барабаните бумтяха по-силно и от тътена на гръмотевиците. Назъбена светкавица припламна в небето и нашари джунглата в оттенъци на черно и зелено, поръсени със сребристо там, където светлината й се отрази в мокрите листа.

Гол до кръста, Монк теглеше Сюзан по стръмен завой на пътечката. Вече два часа вървяха по нея в мрака, понякога чакаха следващата светкавица да им освети пътя. Дъждът все така се изливаше през гъстия балдахин на гората. Лъкатушната пътечка се беше превърнала в поток, а джунглата се изправяше от двете им страни като стена от гъсто преплетени лиани, натежали листа, бодливи храсти, стърчащи коренища и жвакаща кал.

Затова се придържаха към пътеката — нагоре и все нагоре Райдър вървеше след Монк и Сюзан. У него беше единственият им пистолет, деветмилиметров зигзауер Р228 с тефлоново покритие. Уви, без допълнителен пълнител. Разполагаха само с тринайсет патрона.

Лошо.

Монк си даваше сметка, че спре ли бурята, хората на Ракао ще плъзнат из джунглата да ги търсят. Този остров беше оперативната им база и им даваше всички предимства на домакински мач. Монк не си правеше илюзии, че могат да прикрият следите си и да избегнат залавянето.

Погледна назад през една пролука в джунглата. Бяха се изкачили на стотина метра над плажа. Гигантският туристически кораб клечеше в средата на лагуната, на четвърт миля от брега. Някъде на борда му беше Лиза, спасена като по чудо от хватката на онзи гаден калмар.

Но дали беше жива?

Докато не научеше със сигурност обратното, трябваше да се надява.

И за Лиза, и за самия себе си.

А за да оцелеят, имаха нужда от съюзници.

Барабаните не спираха и за миг, ритъмът им ставаше все по-забързан и трескав, сякаш се пънеше да прогони тайфуна. Тук, на високото, всеки бумтеж на кожените тъпани вибрираше сякаш в собствения му гръден кош, чак до мозъка на костите.

Монк се промуши през завеса от сведени клони, натежали от дъжда. Недалеч напред се провидя трепкаща светлинка.

Лагерен огън.

Монк направи още две крачки и спря.

Чак сега си даде сметка, че не са сами. От двете страни на пътеката, наполовина в гъстия листак, стояха някакви хора — достатъчно на открито, за да е ясно, че искат да ги видят. Гологърди мъже с широкополи шапки от плетена трева. Лицата им бяха съвсем черни — намазани с масло и пепел. От носните им хрущяли стърчаха излъскани глигански зъби и пожълтели ребрени кости. Над лактите си носеха гривни от ярки пера и черупки на охлюви.

Райдър извика и се втурна напред с вдигнат пищов.

Пазачите изобщо не се трогнаха.

Монк блъсна надолу ръката на Райдър и пристъпи напред с вдигнати ръце.

— Мирувай — прошепна на Райдър.

Един от мъжете пристъпи на пътеката. Носеше нагръдник от преплетени с каишки кости. На кръста му имаше пояс от дълги пера. Краката му бяха голи и намазани със същата смес от масло и пепел. Държеше дълга наточена кост от някакво животно.

Или поне Монк се надяваше да е от животно.

Чу някакво раздвижване зад себе си и разбра, че току-що са им отрязали пътя назад. Барабаните продължаваха да се надвикват с бурята. Огънят за кратко се разгоря.

А после мъжът на пътеката се обърна и тръгна към припламващата светлина.

— Май ни канят на купона — каза Монк и прегърна Сюзан през раменете.

Райдър ги последва с пистолета в ръка.

Ако нещо се объркаше, тринайсетте патрона на милиардера можеха да се окажат единственият им път към свободата. Засега обаче съдействието беше най-добрата стратегия.

Пътеката свърши при скална стена. В червеникавочерната вулканична скала беше издълбан груб амфитеатър, покрит с гъсто преплетени клони. Дъждът се изливаше през ръба на покрива като водна завеса.

От другата страна пламтеше голям огън и очертаваше фигурите на клечащи мъже, които думкаха енергично по барабаните. Два огромни тъпана, с диаметър поне метър и половина, висяха от скалните стени и трещяха под ударите на палки от кост. Всеки удар разтърсваше фините водни завеси, леещи се от покрива.

Поведоха ги напред.

Едно прасе изскочи на пътя им, изквича и побягна. Под един навес наблизо имаше още прасета, сгушили се плътно едно в друго.

Монк преведе Сюзан през водната пелена. Огънят под навеса го облъхна с топлина, но от гъстия дим, който неуспешно търсеше излаз през тесния отвор в покрива, очите му се насълзиха.

Около огъня се беше насъбрало цяло множество: някои стояха прави, други клечаха. Стотина и повече, прецени Монк. Мъже, гологърди жени. Други надничаха от дупки в скалата — вероятно пещери. Тук-там се виждаха ококорени Деца. Едно гушкаше малко прасенце.

По нечий сигнал барабанният ритъм изведнъж секна. Тишината бе зловеща.

И във внезапното затишие се чу глас:

— Монк!

Монк се обърна сащисан. Слаб младеж се притискаше към бамбуковите пречки на голяма клетка. Беше със скъсана риза и окаляни бели шорти.

— Джеси?

Значи младежът все пак беше оцелял!

Но преди да си кажат нещо повече, някакъв висок тип пристъпи напред, макар че за местните „висок“ очевидно беше всеки над метър и петдесет. Освен че беше „висок“, сивобрадият дъртак беше и провиснал, сякаш му бяха пробутали кожа с два размера по-голяма от нормалното. Което не му беше попречило да се наклепе с пепел от главата до петите. На срамотиите си носеше някаква разкривена кратунка, а в косата — китка щръкнали право нагоре лилави пера. И нищо друго.

Очевидно това беше вождът на племето, реши Монк.

Време беше да изпълни номера си — да потанцува, за да си заработи вечерята… или по-скоро, за да не послужи за вечеря.

Вдигна ръка към вожда и измуча напевно и тържествено:

— Буугла — буугла ра! — После посегна с другата си ръка да освободи закопчалката на китката си.

Освободена от електромагнитните стеги, протезата му падна върху разкаляната вулканична скала.

Множеството ахна.

Вождът отстъпи крачка назад и за малко не стъпи в огъня.

Монк свали ръка и сведе поглед към протезата си.

Освен че изглеждаше съвсем като истинска ръка, протезата беше и чудо на инженерните технологии — с пряк контрол над периферните нерви, осъществяван през титановите контактни точки на китката. Беше истинско произведение на биоинженерното изкуство с почти пълен набор сензорни усещания и хирургически прецизни движения.

Но това беше само половината история.

Китката на Монк беше облечена в полисинтетична чашка, прикрепена хирургично към чукана и свързана към нервите и мускулите на ръката му. На практика това беше другата половина на протезата му. И ако механичната ръка въплъщаваше грубата сила, то накрайникът върху чукана беше мозъкът на цялата джаджа.

Монк посегна със здравата си ръка към титановите контакти върху накрайника. Това й харесваше най-много на протезата си. Мреше си да показва този номер по купони и партита. Защо да не се изфука и сега?

Накрайникът и ръката бяха свързани безжично, чрез дигитален радиоинтерфейс.

Затрака с пръсти по накрайника в заучената последователност, при което „отрязаната“ му ръка се изправи на пръсти и затанцува по скалата като петокрак паяк.

Този път вождът наистина стъпи в огъня, опърли си задника и отскочи с врясък настрани.

Монк прати ръката си след него.

Междувременно около групичката им се беше отворил широк кръг.

Райдър беше дръпнал Сюзан назад в сенките на скалата, за да остави Монк „в светлината на прожекторите“.

— А сега ме слушайте внимателно! — изрева Монк.

И тръгна към огъня.

Едва ли някой тук говореше английски, така че трябваше да пробута номера си с помощта на страховити гримаси и енергично тупане по голите си гърди. Лесно щеше да вземе страха на тези суеверни хорица, но само това нямаше да му свърши работа. Трябваше да ги спечели на своя страна. Време беше за второто действие на пиесата.

Монк се извъртя и посочи Сюзан.

По негов знак тя махна от главата си ризата, която й беше дал назаем с тази цел. Райдър пък свали от раменете й болничната роба и я пусна на земята. Сюзан вдигна ръце, гологърда като местните жени.

Само че, за разлика от тях, тя светеше в сенките.

Вълна от тихи възклицания се понесе сред членовете на племето.

Дори Монк я зяпна удивено. Сюзан светеше още по-силно отпреди. Много по-силно. Кожата й излъчваше вътрешно сияние, толкова наситено, че изглеждаше полупрозрачна.

Райдър даде знак на Монк, подканяше го да продължи.

Монк се отърси от удивлението си. Пристъпи към Сюзан, падна на колене и извика с цяло гърло единствената дума, която знаеше на канибалския език и която беше научил от беззъбия пират.

Едно име.

— РАНГДА! — изрева Монк името на канибалската царица на острова, господарката на светещите демони от лагуната.

Светещи като Сюзан.

Поклони се доземи и изрева отново:

— Слава на вещицата! Слава на островната царица!

 

01:04

 

Девеш влезе в стаята на Лиза, потропваше с бастуна си.

Лиза — на легло и с включена система за венозно вливане — знаеше, че не може да отлага повече. Докато я довличаха от снабдителния док, припадна в ръцете на пазача, който не успя да я прихване навреме, и се изтърси жестоко на палубата.

Сцепи си устната при падането, но пък припадъкът й трябваше да изглежда убедително. Не че й бяха нужни големи актьорски умения. След раната на прасеца от сабята на Сурина, ожулванията и порязванията от прегръдката на хищната сепия и измъчените й от вдишаната вода дробове единствено адреналинът още я държеше на крака.

Така че след като „припадна“, за миг тя наистина изгуби съзнание.

Благодарение на изпълнението й я пренесоха в научното крило и я оставиха на грижите на корабния лекар и на един от медиците в екипа на СЗО. Раната на крака й беше почистена и зашита, също и по-големите порязвания от близката и среща със сепията. Включиха й система с антибиотици и болкоуспокояващи. Сега лежеше в старата си стая — вътрешната каюта без прозорци — с подсилена охрана. Под тънкия чаршаф тялото й беше покрито с кръпки от лейкопласт и бинтове.

Всичките тези грижи не бяха продиктувани от милосърдие или състрадание. Положени бяха с една-единствена цел — за да е сигурно, че Лиза ще изпълни обещанието, което беше дала на Девеш.

„Щамът на Юда. Знам какво прави вирусът“.

След такова изявление от нейна страна Девеш не би си позволил да я изгуби, особено сега, когато Сюзан Тунис беше изчезнала в дебрите на раздирания от бурята остров. Лиза му беше необходима. И тя протакаше предимството си, отлагаше, печелеше време. Беше поискала допълнителни тестове от клиничните лаборатории на кораба.

Претекстът — да провери и потвърди хипотезата си.

Но повече не можеше да протака.

— Е — каза Девеш. — В момента обобщават резултатите. Време е да проведем този наш малък разговор. И ако чутото не ми хареса, ще върнем на заден ход положените за вас медицински грижи. Предполагам, че отварянето на раните ви Ще е достатъчен стимул да ни съдействате.

Девеш се извъртя и даде знак на една медицинска сестра, която чакаше встрани.

Сестрата сръчно измъкна системата от ръката на Лиза и и лепна парче лейкопласт.

Лиза седна в леглото. Стаята се залюля за миг, после замайването премина.

Джентълмен както винаги, Девеш й разгъна дебел памучен халат с логото на кораба и я изчака да стане. Лиза се Изправи полека, гола под тънката болнична нощница. Прие любезността му, колкото да пъхне ръце в ръкавите на халата и да се покрие. Стегна здраво колана.

— Насам, доктор Къмингс — каза Девеш и тръгна към вратата.

Изведоха я от каютата. Подът студенееше под босите и крака. Девеш тръгна към кабинета по инфекциозни болести отсреща.

Вратата беше отворена и отвътре се чуваха гласове.

Лиза влезе след Девеш и видя две познати й лица — бактериолога Бенджамин Милър и холандския токсиколог Анри Барнхарт, с когото се беше сближила след пристигането си на кораба. Двамата седяха един до друг на тясна маса.

Лиза се огледа. Задната половина на помещението беше опразнена и на мястото на мебелите сега имаше лабораторно оборудване, в голямата си част откраднато от нещата на Монк — флуоресцентни микроскопи, сцинтилаторни и автогамаспектрометри, въглероднодиоксидни инкубатори, хладилни центрофуги, микротитери и спектрофотометри, а покрай едната стена имаше и малък фракционен колектор.

Оборудване, за което можеше да мечтае всеки университет.

Доктор Елоиз Шение, вирусологът на Гилдията и ръководител на лабораторията по инфекциозни болести, стоеше права от другата страна на масата, облечена с дълга до глезените бяла манта. Над петдесет, с прошарена коса и очила на верижка около врата, тя приличаше на даскалица от стар филм.

Вирусоложката сочеше нещо на два компютърни монитора зад себе си. По единия вървяха данни, на другия бяха отворени няколко различни файлови прозореца. Доктор Шение тъкмо обясняваше нещо на Анри и Милър със силния си френски акцент.

— Получихме чудесен вирусен товар чрез промивка на проба от лумбална течност през серия от фосфатни буфери, после я фиксирахме с глутаралдехид и я пуснахме през центрофугата.

Шение забеляза появата им и им махна да седнат.

Девеш седна откъм колежката си, а Лиза зае празния стол до Анри. Той сложи успокоително ръка на коляното й и я погледна въпросително.

Тя кимна, че е добре. Столът беше истинска благословия след десетината метра, които беше изминала на собствен ход.

Девеш се обърна към Лиза.

— Направихме всички допълнителни тестове, които поискахте, доктор Къмингс. Ще ни обясните ли най-после защо бяха необходими?

Обвинителният му поглед се стовари отгоре й.

Лиза си пое дълбоко дъх. Повече не можеше да отлага. Сега единствената й надежда да оцелее беше да каже истината и да се надява, че находчивостта й ще се окаже достатъчно ценна, за да компенсира предателството й.

Спомни си първия урок, даден им от Девеш: „Бъдете полезни“.

И започна бавно да разказва как е открила странното ретинално сияние в очите на Сюзан. По изражението на Девеш веднага стана ясно, че не й вярва.

Лиза се обърна за подкрепа към Анри.

— Направихте ли флуоресцентен анализ на пробата от лумбалната пункция?

— Ja. Гръбначната течност наистина показа слаба флуоресценция.

Шение се съгласи:

— Пуснах пробата през центрофугата. Бактериалният остатък наистина светеше. И се потвърди, че е цианобактерия.

Бактериологът Милър кимна в знак на потвърждение. Скептицизмът на Девеш придоби заинтригувана окраска и той впери поглед в Лиза.

— И на това основание сте решили, че бактериите са мигрирали от мозъка по зрителния нерв и са колонизирали течностите в окото. И сте поискали втора лумбална пункция.

Тя кимна.

— Виждам, че доктор Полъм не е тук. Завършил ли е протеиновия анализ на вирусната обвивка?

Беше поискала и това изследване. То беше всъщност излишно, но пък гарантираше час-два допълнително отлага не.

— Минутка — каза Шение. — Резултатите са при мен. — Обърна се към единия монитор и започна да затваря прозорците. — Сигурно ще ви се стори интересно, че с помощта на генетичен анализ успяхме да класифицираме вируса като член на семейство Bunyavirus.

Анри забеляза объркването на Лиза и обясни:

— Тъкмо това обсъждахме, преди да дойдете. Буниавирусите обикновено засягат птици и бозайници и причиняват хеморагична треска, но векторът на пренасяне включва артропод. Хапещи мухи, кърлежи, комари.

Плъзна към нея един отворен бележник. Лиза погледна бележките на страницата. Анри беше направил схема на пътя, по който се предава инфекцията.

 

ЧОВЕК > НАСЕКОМО (АРТРОПОД) > ЧОВЕК

(заразен) (преносител, здрав) (заразен)

 

Анри почука с показалец средата на схемата.

— Насекомите са необходим фактор за пренасяне на заразата. Буниавирусите рядко се предават пряко от човек на човек.

— За разлика от щама на Юда — каза Лиза, взе един молив и промени схемата. — Вместо насекомо, което да пренесе заразата, щамът на Юда използва бактериална клетка, за да предаде вируса от един човек на друг.

 

ЧОВЕК > БАКТЕРИЯ > ЧОВЕК

(заразен) (заразен)

Анри се намръщи.

— Да, но защо…

Изстрели прекъснаха думите му. Всички подскочиха стреснато.

Дори Девеш изпусна бастуна си. Вдигна го с тихо проклятие и тръгна към вратата.

— Вие стойте тук.

Чуха се още изстрели, последвани от гърлени викове. Какво ставаше?

 

01:24

 

Девеш подбра двама от пазачите на научното крило и забърза към охранителния пост при асансьорите. Автоматичната стрелба продължаваше да трещи на спорадични изблици.

Чуваха се крясъци.

Когато наближиха поста, Девеш забави крачка. Шестима мъже охраняваха периметъра. Водачът им, висок сомалиец, забеляза Девеш и тръгна към него.

Заговори отсечено на малайски:

— Сър, десетина заразени са се измъкнали от крило в дъното. Нападнаха ни.

И посочи един от охраната, който седеше на пода и придържаше окървавената си ръка. Ръкавът му беше навит и отдолу се виждаше дълбока рана от ухапване.

Девеш пристъпи напред, посочи разсеяно ранения и нареди:

— Изолирайте го.

Зад охранителния пост коридорът продължаваше към кърмата. Някои врати бяха затворени, други — не. Тук-там по пода лежаха надупчени от куршуми трупове, кръвта им попиваше в килима. Двата най-близо — на дебела гола жена и гол до кръста юноша — лежаха един върху друг. Кожата им беше покрита с гнойни обриви и почернели мехури.

Девеш стисна зъби. В Кърмовата част на това ниво бяха настанени най-тежките случаи, така че да са подръка на научните екипи. Той беше наредил строг протокол при работа с пациентите тук. Грешки като тази бяха недопустими. Още повече сега, когато бяха на крачка от успеха.

— Повиках подкрепление — каза сомалиецът. — Когато започнахме да стреляме, някои от болните се скриха в отключените стаи. Ще трябва да ги изкараме оттам.

Откъм коридора напред се чу стон.

Някакъв мъж се надигна на лакът. Другото му рамо представляваше кървава каша. Беше с бяла престилка. От лекарите. Попаднал беше в престрелката.

— Помогнете ми — изграчи докторът.

От една отворена врата до него се стрелна ръка и го сграбчи за престилката. Друга се вкопчи в косата му. Мъжът изкрещя, докато го дърпаха през прага. Краката му още стърчаха в коридора, петите му ритаха конвулсивно.

Африканецът погледна Девеш за разрешение да прати хора.

Девеш поклати глава.

Писъците на лекаря секнаха внезапно… но петите му продължиха да се удрят в агония по пода.

Девеш не изпитваше съчувствие. Някой беше проявил небрежност — оставил бе незаключена врата или бе забравил да стегне колана на буйстващ пациент. Откъм стълбището долетяха тежките стъпки на подкреплението.

Девеш махна към коридора зад себе си.

— Елиминирайте ги.

— Сър?

— Цялата палуба. Да се прочисти. Каюта по каюта.

 

01:54

 

Във вирусологичната лаборатория Лиза чуваше стрелбата. Чуваха се и писъци. Никой не каза нищо.

Накрая Девеш се върна. Изглеждаше спокоен, само лицето му беше леко зачервено. Посочи я с бастуна си.

— Елате. Искам да ви покажа нещо. — Обърна се и бързо излезе.

Лиза стана и го последва, подтичваше, за да не изостане.

Девеш я преведе покрай охранителния пост и продължи по коридора.

Коридор, превърнат в кланица. Стените бяха оплискани с кръв. На пода се валяха трупове, разкъсани от куршуми.

Лиза преглътна тежко, давеше се от смрадта.

Вратите и от двете страни на коридора бяха отворени. Лиза хвърляше пътьом по един поглед — в каютите имаше още трупове, безжизнени, кървави. Някои бяха застреляни в леглата си.

Още стрелба — не напосоки, а насочена.

От една каюта пред тях излязоха двама войници и тръгнаха към следващата. Пушките им още димяха.

— Вие… вие убивате пациентите! — възкликна Лиза.

— Просто намаляваме товара. — Девеш махна небрежно напред. — Това е вторият бунт. Преди час двама пациенти се измъкнали от коланите си, като за целта отхапали собствените си пръсти. Нападнали лекаря си и го убили. В моменти на умопомрачение тези пациенти стават изключително силни и не усещат болка.

Лиза си спомни видеозаписа със съпруга на Сюзан. Явно същата лудост обхващаше и техните пациенти. Девеш й хвърли поглед през рамо.

— Резултатите показват, че най-вероятно сте права. Патологията, изглежда, се изразява в някаква форма на кататонична възбуда, придружена от тежки пристъпи на психоза.

Изтрещяха нови изстрели и Лиза подскочи. Девеш въздъхна.

— Правим го заради сигурността на всички тук. Наблюдава се бързо влошаване в състоянието на пациентите. На всички, не само тук. По целия кораб. Запасите ни от лекарства и консумативи така или иначе намаляват. Влоши ли се До такава степен, пациентът се превръща в реална заплаха за околните… и не е от полза за никого.

На Лиза не й убягна скритото значение на думите му. Девеш и Гилдията използваха пациентите като еквивалент на жива хранителна среда, в която да експериментират с щама на Юда. Нещо като бактериална посявка, но в огромни размери Извличаха смъртоносните патогени, развили се в тази хранителна среда, и ги съхраняваха като потенциални биологични оръжия. Прибрали бяха реколтата и сега разораваха нивата.

— Защо ме доведохте тук? — попита потресена Лиза.

— Да ви покажа това.

Девеш свърна към единствената врата, която не беше отворена. Отключи я и й направи път да влезе.

Още по-силна воня я блъсна в носа.

Светлината откъм коридора й разкри каюта, подобна на не й ната — малка баня, диван, телевизор и тясно легло в дъното.

Девеш се пресегна зад нея и запали лампите. Te примигнаха, после засветиха слабо.

Лиза залитна назад, с ръка върху гърлото.

На леглото имаше проснат труп, потънал в завивките. Босите му крака бяха завързани за долната табла, ръцете — за горната. А по средата сякаш беше избухнала бомба и бе изровила дупка в коремната кухина. Стените и таванът бяха оплескани с кръв.

С ръка на устата, Лиза изтръпна и инстинктивно превключи на клиничен режим, който от известно време се беше превърнал в единственото й сигурно убежище.

Къде бяха вътрешните му органи?

— Заварили са ги да се хранят с месото му — обясни Девеш. — Пациенти, чиито умове са преминали граница, от която няма връщане.

Лиза потръпна. Изведнъж усети босите си крака и почти голото си тяло под халата.

— Случвало се е и преди — продължи Девеш. — В това състояние на кататонична превъзбуда вирусът, изглежда, предизвиква вълчи глад. Неутолим. Наблюдавахме един такъв нещастник, който се тъпка, докато стомахът му не се пръсна, буквално. И продължи да яде.

„Боже…“ Заради обзелия я шок Лиза не проумя веднага значението на казаното.

— Наблюдавали сте… къде?

— Доктор Къмингс, нали не мислите, че сме следили състоянието единствено на Сюзан Тунис? За да сме наясно, трябва да разберем всеки аспект на болестта. Дори тези прояви на канибализъм. Неутолимият глад поразително напомня за синдрома Прадер-Уили. Знаете ли нещо за него?

Лиза поклати замаяно глава.

— Представлява дисфункция на хипоталамуса, предизвикваща неутолим апетит, който не може да бъде заситен. Безкрайно усещане за глад. Рядък генетичен дефект. Много от болните умират в ранна възраст от разкъсване на стомаха. От преяждане.

Студената клинична лекция на Девеш й помогна да се окопити, но сърцето й продължаваше да блъска в гърдите й.

— При аутопсията на въпросния пациент се откри токсично увреждане на хипоталамуса, подобно на патологията при засегнатите от Прадер-Уили. А като се комбинира с кататоничната възбуда и излишъка на адреналин… — Девеш махна към леглото.

Стомахът на Лиза се разбунтува отново. Тя побърза да се обърне и чак сега забеляза лицето на жертвата — разтегнатите в агония устни, празните, втренчени в нищото очи, прошарената коса.

Ръката й литна отново към устата, когато позна нещастника. Беше неизвестният пациент, онзи с разядената плът. А от медицинското досие на Сюзан беше научила и името му.

Апългейт.

Да прикачи име на този канибализъм, да си даде сметка, че познава жертвата…

Лиза изскочи от стаята.

Но не и преди да е мярнала тъмните искри в очите на Девеш. Кучият му син нарочно я беше довел тук, полугола и уплашена. Знаел беше, че ще се сети кой е нещастникът в леглото. Това неговото си беше чист садизъм.

— Е, сега вече разбирате пред какво сме изправени — каза той. — Представете си го в глобален мащаб. Това е катастрофата, която се опитвам да предотвратя.

Лиза прехапа устни, преди да е казала нещо, за което после да съжалява. „Да го предотвратиш, друг път“.

— Изправени сме пред пандемия — продължи Девеш и тръгна назад по коридора към научното крило. — Преди Световната здравна организация да прати свой екип и да блокира придвижването към и от остров Рождество, пациенти с ранни симптоми на болестта вече са били транспортирани в Пърт, Австралия. Още преди това туристи, почивали тук или минавали транзит през острова, са се пръснали по всички краища на света. Лондон, Сан Франциско, Берлин, Куала Лумпур. Не знаем колко от тях са се заразили преди избухването на епидемията, като доктор Сюзан Тунис, но дори да са малко, дори да се броят на пръсти, значи кутията на Пандора вече е отворена. Без правилната дезинфекция, каквато прилагаме тук, вирусът може би вече се предава свободно.

Поведе я към вирусологичната лаборатория.

— Така че може би е време да ни разкриете всичките си карти, доктор Къмингс.

В лабораторията ги посрещнаха въпросителни погледи. Лиза само поклати глава и се свлече на един стол. Д-р Елоиз Шение застана пред компютъра и каза:

— Докато ви нямаше, отворих файловете на доктор Полъм. Това е протеиновата схема, която сте поискали. От вируса в токсичната супа.

Лекарката се отдръпна, така че всички да видят бавно въртящия се на екрана образ.

Познатата двадесетостенна обвивка на вируса — почти сфера от двадесет триъгълника, като футболна топка. Само че тук някои от триъгълниците се издуваха навън заради алфа-протеини, а други потъваха навътре заради бета-протеини. Лиза беше поискала теста, за да потвърди още веднъж хипотезата си.

Посочи и каза:

— Можете ли да спрете въртенето?

Шение кликна с мишката, въртенето спря и образът на екрана замръзна. Лиза се изправи.

— Бихте ли отворили на другия монитор протеиновата карта на вируса, изолиран от гръбначномозъчната течност на Сюзан Тунис?

След миг на втория монитор се появи още една въртяща се футболна топка. Лиза се приближи и впери поглед в двата образа. Посегна към мишката и спря въртенето на втората топка.

Обърна се към другите. Девеш вдигна рамене.

— Е, и? На мен ми изглеждат еднакви. Тя се дръпна леко встрани.

— Представете си ги един до друг.

Анри скочи и викна:

— Не са!

Лиза кимна и каза:

— Огледални образи. На пръв поглед изглеждат еднакви но всъщност са пълни противоположности. Геометричен изомеризъм. Две изображения на една и съща геометрична форма, но едното е огледален образ на другото.

— Като ези и тура — каза Шение. — Двете страни на една и съща монета.

Лиза посочи първия екран.

— Това е лошата форма на вируса. Тя инфектира бактериите и ги превръща в чудовища. — После махна към другия екран и изображението на вируса, открит в черепа на Сюзан. — А това е добрата форма на вируса, която лекува.

— Ези и тура — промърмори Милър. — Добро и зло. Лиза разви теорията си:

— Както вече знаем, „лошият“ вирус превръща безвредните бактерии в болестотворни, за да отслаби кръвно-мозъчната бариера и така да навлезе в девствената територия на вътречерепното пространство. И дори си е довел компания.

— Цианобактерията — каза Милър. — Светещата бактерия.

— И произведените от бактерията токсини увреждат мозъка по такъв начин, че той реагира с кататонична превъзбуда и психоза. Само че в случая на Сюзан е станало нещо друго. Когато е навлязъл в мозъчната й течност, вирусът се е променил. От „лошата“ си форма в благотворната си форма. И след като се е променил, новият вирус се е заел да поправи щетите, нанесени от злия му близнак, вследствие на което пациентката започнала да оздравява и изпаднала в дълбок оздравителен ступор, противоположен на маниакалната възбуда при другите пациенти.

— Дори да си права — каза Анри, — а аз смятам, че си, какво толкова специално има в биохимията на Сюзан, че да задейства такава промяна?

Лиза сви рамене.

— Обзалагам се, че скоро ще има и други пациенти със същата трансформация. Сюзан се е заразила преди пет седмици. Така че има преднина. Но все пак ми се струва, че се касае за много рядко явление. Нещо в гените й, което е реагирало на нашествието. Чували ли сте например за феномена Иъм по време на Черната чума?

Шение вдигна ръка, сякаш се намираха в класна стая.

— Аз знам.

Лиза кимна. Нормално беше специалист по инфекциозни болести да е запознат с историята. Шение обясни:

— Иъм било малко селце в Англия. През седемнайсети век Черната чума стигнала до селото. Но минала година, а повечето му жители още били живи. Съвременните генни проучвания разкриха причината. Сред селяните била налице рядка мутация. В ген, наречен Делта 32. Доброкачествен дефект, който се предавал от поколение на поколение, и понеже били затворена общност, в която кръвосмешението се срещало често, голяма част от хората в Иъм вече се били сдобили с мутацията. После се появила чумата. И тази странна дребна мутация, която дремела в тях от векове, им спасила живота. Оказали се имунизирани срещу страшната болест.

— Да не би да твърдиш — обади се Девеш, — че нашата пациентка носи в гените си еквивалент на Делта 32, който реагира на щама на Юда? Някакъв случаен протеин, който е превключил по ензимен път вируса от лошата към добрата му форма?

— А може и да не е толкова случаен — каза Лиза. Размишляваше върху този въпрос още откакто бе открила променения вирус. — Само малък процент от нашата ДНК функционира реално. Едва три процента, ако трябва да сме точни. Другите деветдесет и седем процента се смятат за генетичен баласт. Гени, които не носят кодирана информация. Само че част от тази баластна ДНК има забележителни прилики с вирусен код. Последните теории са, че такова кодиране може би изпълнява защитна роля, един вид запасен арсенал срещу болести на бъдещето.

Преди да продължи, си представи наядения труп на възрастния мъж, приятеля на Сюзан.

— Като канибализма например.

Странното й изявление прикова вниманието на останалите.

Тя обясни:

— Генетични маркери, открити в глобален мащаб, показват, че повечето хора носят специфичен комплект от гени срещу болести, които се предават само при консумиране на човешка плът. Тези открития сочат, че древните ни предци навярно са били канибали. Може би Сюзан има подобен генетичен маркер, който защитава мозъка й от този конкретен вирус, щама на Юда. Нещо, останало от отдавна изгубената ни генетична история. Нещо, погребано в колективното ни минало.

— Интригуващо както винаги, доктор Къмингс. — Девеш се залюля напред-назад на пръсти, без да крие вълнението си. — Но дали трансформацията е въпрос на случайност, или е била задействана от дремещ генетичен маркер… всъщност е без особено значение. Сега, когато знаем за новия вирус, можем да използваме това знание, за да създадем лекарство!

Шение не изглеждаше толкова ентусиазирана.

— Не е невъзможно — натърти тя. — Най-напред обаче трябва да направим още изследвания. За щастие разполагаме с цял кораб болни пациенти, върху които да тестваме потенциалното лечение. Преди това обаче ще ни трябва още от добрата форма на вируса. — И погледна многозначително Девеш.

— Няма проблеми — каза той. — Ракао и хората му вече претърсват острова, така че скоро ще върнем Сюзан Тунис и другите. И след като решихме този въпрос… — обърна се към Лиза, — е време да обсъдим вашето наказание.

И сякаш чакала сигнал, една жена пристъпи напред с лекарска чанта в ръка.

Дългата й черна коса беше сплетена отново. Сурина.

 

03:14

 

Монк се изкачваше по стръмната лъкатушна пътека, следваше голия задник на един от канибалите. Още десети гологъзи местни се катереха по тясната пътечка отпред. Други четиридесетина вървяха след Монк.

Личната му армия човекоядци.

Дъжд се лееше от тъмните небеса. Поне вятърът беше утихнал и само от време на време силни пориви бръснеха назъбените върхове. Монк беше избрал грижливо момента — бе изчакал фронтът на бурята да ги подмине и островът да остане в относителното затишие на „окото“ й. Чакането беше опънало докрай нервите на всички, но благодарение на търпението си се бяха сдобили с малък прозорец за свободно действие.

Вървяха напред. Макар пътеката да беше на завет, вдълбана дълбоко в скалите, камъните бяха хлъзгави и коварни от пороя и на места се налагаше да лазят на четири крака.

Монк хвърли поглед през рамо.

Райдър и Джеси вървяха след него. Зад тях се точеха местните жители, наконтени с пера, черупки, дървесна кора, птичи крака и кости.

Много кости.

Импровизираният ударен отряд беше въоръжен с къси копия, лъкове и заострени тояги. Ала половината имаха в Добавка пушки и сбиротък от стари автоматични оръжия — руски АК-47 и американски M16 — в комплект с патрондаши. Бартерната търговия между канибалите и разбойническите им наематели май не се беше ограничавала само до двукрако месо за трапезата.

От тази височина Монк виждаше добре тъмните води долу. Туристическият кораб грееше като подгизнала сватбена торта в средата на лагуната. Именно той беше целта на канибалския ударен отряд.

Оказваше се, че всяко желание на Рангда, вещицата-царица, беше закон за човекоядците.

А Рангда искаше кораба.

Желанията и заповедите й ги превеждаше Джеси. Той говореше малайски, официалния търговски език на пиратите — повечето канибали също го бяха понаучили. След като разбраха, че младежът знае езика на тяхната царица и може да предава желанията й, те издигнаха Джеси на нещо като пиедестал и го гледаха с обожание. Особено след като „Рангда“ го целуна по бузата и така благослови младия си преводач.

Никой не смееше да оспори думите му.

Но макар Джеси да беше от неоценима полза в организирането на нападението, планът принадлежеше изцяло на Монк.

Той обърна гръб на кораба. Лагуната несъмнено беше под наблюдение, така че всяка атака по вода беше обречена на неуспех. Както с лодки, така и с плуване. Особено с плуване — дори от тази височина се виждаха зловещите припламвания под повърхността на водата. Бурята беше разбудила обитателите на лагуната и те бяха излезли на лов в плитчините.

Което им оставяше само един избор.

Монк продължи напред и нагоре, устремен към покрива на света. Скоро стигнаха до гигантските подпорни стълбове и дебелите стоманени въжета, които поддържаха тази част от островната мрежа.

Монк плъзна поглед по нея.

Дъждът се лееше през мрежата въпреки вплетената в нея маскировъчна растителност. Някой очевидно имаше грижата да поддържа тази маскировка. И това едва ли бяха само пиратите.

Сякаш за да докаже последното, един от канибалите се покатери като маймуна по най-близкото въже, промуши се през мрежата и след миг под него увисна въжена стълба.

Съплеменниците му не чакаха втора покана и поеха един след друг по нея.

Монк се обърна към Джеси.

— Още не е късно да се върнеш и да изчакаш със Сюзан при плажа. Ще дойдем да ви приберем.

Джеси отмахна кичур мокра коса от очите си.

— Идвам. Иначе кой ще ти превежда? — И преди Монк да е възразил, разбута канибалите и се закатери по стълбата.

Райдър тръгна след него, като потупа Монк по рамото на минаване. След като милиардерът изчезна от погледа му, Монк хвана най-долната стъпенка и хвърли поглед назад към чудатата си армия в мрака. Окичени с пера и въоръжени до зъби канибали, готови да изпълнят повелята на царицата си.

За миг го жегна чувство на вина, че се възползва така от суеверията им. Мнозина щяха да загинат. Но ако Лиза беше права, вирусът заплашваше цялата планета. Нямаше друг избор освен да използва всички налични ресурси.

Трябваше да стигнат до лодката на Райдър. Да измъкнат Сюзан… и — ако имаха късмет — да спасят Лиза. Монк упорито отказваше да допусне, че партньорката му може да не е вече между живите.

Закатери се по стълбата.

Промуши се през оплетената маскировъчна растителност. Макар бурята да беше поутихнала, силен порив на вятъра се опита да го отвее нанякъде. Той се просна върху тясно дъсчено мостче, привързано върху мрежата. Явно някой някога го беше сковал с цел поддръжка и придвижване.

Авангардът на армията му вече напредваше пълзешком по мостчето.

Монк пое след тях под бръснещите залпове на носения от вятъра дъжд. Разнопосочни пориви клатеха мрежата под него. Все едно беше яхнал летящото килимче на Аладин.

Погледна назад. Облачният покров беше изтънял, колкото да се провидят няколко звезди, но по периферията на острова още се трупаха черни разбунени облаци. Затишието в центъра на бурята се беше оказало с по-малка площ, отколкото се беше надявал. От всички страни святкаха светкавици и трещяха гръмотевици.

Монк запълзя напред. Трябваше да се махнат от мрежата, преди окото на бурята да подмине острова. Монк много добре си спомняше светкавиците и каскадите от електричество, пълзящи по металния скелет на мрежата.

След временното затишие мрежата отново щеше да се превърне в смъртоносна скара.

Бавно, сантиметър по сантиметър, отрядът се придвижваше към целта си.

Монк погледна надолу през една пролука в дъските. Поне Сюзан беше на сигурно място.

 

04:02

 

С намазано с пепел лице, за да скрие сияещата си кожа, Сюзан седеше на един камък в джунглата близо до брега. Близо час се беше спускала по пътечката, за да стигне тук, където трябваше да изчака Монк.

Но не сама.

Десетина канибали — нейният царски ескорт — стояха на пост, скрити между дърветата. Само една жена, Тикал, й правеше компания — клечеше до камъка със забито в калта лице. Откакто спряха, не беше помръднала.

Сюзан се опита да я заговори, но жената само потръпна уплашено.

Така че Сюзан седеше на камъка и чакаше. Носеше наметало от изсушена свинска кожа, накичено с пера, черупки и излъскани дребни камъчета. Главата й беше коронясана с вързан през челото наниз от ребра. Дали й бяха излъскана тояга с набучен на върха човешки череп.

Съвсем подходящ тоалет за вещицата-царица на остров Пъп.

Въпреки специфичната си украса обаче мантията й пазеше топло, а жезълът й помогна при спускането към брега. Освен всичко друго сега седеше на сушина под навес от палмови листа, който нейните канибали се бяха втурнали да вдигнат още щом наближиха плажната ивица.

Сюзан вдигна поглед към огромната мрежа, похлупила острова. Знаеше, че е твърде слаба, за да тръгне с другите, за това не възрази, когато Монк й предложи да се спусне тук и да изчака резултата от нападението срещу кораба.

Чакане, което щеше да продължи дълго.

Твърде дълго.

Тя чак сега започваше да проумява в пълен размер значението на всичко, което се беше случило през последните часове. Самата тя беше оцеляла, но не и най-близките на сърцето й.

Грег…

Спомени я заливаха като гонещи се вълни — усмивката на съпруга й, звънкият му смях, тъмните очи, миризмата на кожата му, вкусът на устните му… и още, и още.

Толкова жив и триизмерен в спомените й.

Как бе възможно всичко това вече да го няма?

Сюзан разбираше, че ще мине време, докато осъзнае напълно загубата си. Все още се чувстваше физически болна, сякаш до мозъка на костите си. Гърлото й се стегна и тя започна да трепери. Сияйни сълзи се стекоха по почерненото й с пепел лице.

Грег…

Дълго седя така, клатеше се напред-назад, разтърсвана от мъка. Не би могла да се овладее, дори да искаше. Скръбта й беше като природна стихия, като приливна вълна, пред която си безсилен.

Но с времето дори и вълните се отдръпват в отлив. И на тяхно място, сред утайката от болка, на преден план излезе друго усещане, изплувало от още по-дълбоки нива на подсъзнанието й, нещо, за което беше избягвала да мисли досега. Ала и то беше тук, неизбежно като скръбта й.

Сюзан измъкна едната си ръка изпод мантията и впери поглед в кожата си, която излъчваше светлина заради цианобактериите в потта й, в порите й. Обърна я с дланта нагоре. Сиянието не загряваше кожата й, но тя имаше усещането за странна топлина… която наподобяваше повече треска, отколкото нежна милувка на слънцето.

Какво ставаше с нея?

Сюзан беше морски биолог и знаеше всичко за цианобактериите. Познати повече като синьо-зелени водорасли, цианобактериите бяха вездесъщи като самото море. Групираха се в множество формации — тънки покривни слоеве, плоскости с различна големина, кухи топки. Като предтечи на съвременната растителност, те имаха централна роля в про. цеса на еволюцията. В зората на планетарната история именно те бяха създали кислородната атмосфера на Земята, бяха я превърнали в място за живеене. Оттогава се бяха адаптирали към милиони екологични ниши.

Сега бяха колонизирали нейното тяло. Какво означаваше това? И каква връзка имаше с щама на Юда? Нямаше логика.

Въпреки всички въпроси без отговор едно нещо Сюзан знаеше със сигурност.

„Това не е краят“.

Усещаше го дълбоко в себе си, нарастваща увереност, която не можеше да обясни с думи.

Усещане неотвратимо като приливна вълна.

Плъзна поглед към дърветата, към лагуната, мислите й се протегнаха извън острова. Така както долавяше изгрева на слънцето отвъд хоризонта, така знаеше и че промяната в нея още не е приключила.

 

04:18

 

От стотина метра Ракао наблюдаваше плячката си. Скрит под непромокаемо пончо, той гледаше през инфрачервените очила и броеше червеникавите сияния — сигнатури на телесна топлина, пръснати в джунглата по протежение на брега. Неговите хора превъзхождаха двойно по брой канибалите.

Ракао вдигна юмрук и даде знак на отряда си да се развърне в двете посоки, без да скъсява разстоянието. Хората му изчакаха поредната гръмотевица, както ги беше инструктирал. Канибалите имаха изострени сетива, а Ракао не искаше да подплаши плячката си.

Премести поглед върху седналата на един голям камък Сюзан Тунис. Беше проследил групата им от височините над лагуната. Придружаваха я само канибали. Къде бяха другите бегълци? Едва ли бяха много далеч.

И макар че можеше да я прибере във всеки момент, Ракао предпочиташе да изчака. Хората му затягаха примката около жената, а Ракао знаеше как може да я използва най-добре.

Като стръв.