Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (10)

7.
За едно незнайно пътешествие

6 юли, 06:41

Истанбул

 

За по-малко от ден Грей се беше озовал от другата страна на земното кълбо… и в един съвсем различен свят. От минаретата на безбройните истанбулски джамии ехтеше призивът за сутрешната молитва. Изгревът хвърляше дълги сенки и подпалваше куполите и кулите на града.

Грей наблюдаваше всичко това от птичи поглед — от ресторанта на покрива, където чакаше заедно със Сейчан и Ковалски. Никой не изглеждаше щастлив. Бяха уморени след дългия полет и изнервени от часовата разлика. Ала тъпата болка зад очите на Грей се дължеше повече на собствените му грижи. Преследван от убийци и издирван от собственото си правителство, той започваше да се пита дали изборът му на партньор е подходящ.

А сега и това странно повикване в Истанбул. Защо? Нямаше логика. Дори Сейчан, като никога, изглеждаше озадачена, докато разбъркваше меда в малката позлатена чашка с турски чай. Сервитьорът, с традиционно елече с бродерия в златно и синьо, се приближи да напълни повторно чашата на Грей.

Той поклати глава. От толкова много кофеин главата му вече бръмчеше.

Сервитьорът не си направи труда да предложи чай на Ковалски. Гигантът, облечен с дънки, черна тениска и дълъг сив шлифер, беше минал директно на десерта. Държеше запотена чашка гроздова ракия.

— Има вкус на препечени бонбони и асфалт — беше казал малко по-рано с кисела физиономия, но това не му попречи да изпие две чаши. Открил беше и студения бюфет, откъдето забърса няколко филии с масло, двайсетина маслини, кисели краставички, сирене и пет-шест твърдо сварени яйца.

На Грей не му се ядеше. Твърде много тревоги и въпроси се блъскаха с лакти в главата му.

Стана и отиде при зидания парапет, обточващ покривната тераса. Застана така, че да е в сянката на чадъра до масата им. Като гореща точка в борбата срещу тероризма, Истанбул беше под постоянно сателитно наблюдение. Като нищо програмата за лицево разпознаване на някоя разузнавателна агенция може вече да обработваше уловения му от сателит образ.

Като нищо Сигма или Гилдията може да бяха уловили дирите му.

Сейчан дойде при него и остави чашата си на облицования с теракота парапет. Беше проспала целия полет дотук в луксозната обстановка на първа класа. Сега лицето й беше възвърнало нормалния си цвят, но тя все още накуцваше, щадеше раната. На борда на самолета се беше преоблякла в по-свободни дрехи — кафеникави панталони и широка тъмносиня риза; запазила беше само черните си мотористки ботуши.

— Защо монсеньор Верона ни повика тук, как мислиш? — попита тя. — В Истанбул.

Грей се обърна към нея и опря задник на парапета.

— О? Вече си говорим значи?

Сейчан завъртя очи. След като тръгнаха от лекарския кабинет в Джорджтаун, беше отказала да отговаря на въпросите му. Не че им беше останало много време за разговори. Бяха в непрестанно движение и Сейчан беше спряла само колкото да се обади по телефона. Един-единствен разговор — с Ватикана. Грей беше чул казаното. По всичко личеше, че Вигор е очаквал обаждането й и че присъствието на Грей никак не го изненадва.

— Разчуло се е — обясни монсеньорът. — Интерпол, Европол, всички ви търсят. Предполагам, че онова малко послание в Кулата на ветровете е твое дело, Сейчан?

— Значи си намерил надписа.

— Намерих го.

— И си познал писмеността?

— Разбира се.

Това сякаш я поуспокои.

— Тогава няма смисъл да се мотаем повече. Животът на много хора е в опасност. Ако направиш необходимото, за да разчетем…

— Знам какво гласи надписът, Сейчан — прекъсна я Вигор. — Знам и какво означава. Ако и вие искате да узнаете нещо повече, ще ви чакам в хотел „Арарат“ в Истанбул. В седем сутринта. На покрива има ресторант, ще се срещнем там.

След този телефонен разговор Сейчан набързо уреди фалшиви документи и организира пътуването им. Увери Грей, че Гилдията не знае нищо за връзките й. Разни хора й дължали услуги, нищо повече…

Сега го погледна и го върна към настоящето. Бутна неволно чашата си. Грей я хвана, преди да е полетяла към улицата долу. Сейчан сведе поглед към провинилата се чаша. Очите й се присвиха едва доловимо. Подобно невнимание едва ли й се случваше често, реши Грей; фактът, че тялото и не я слуша сто процента, сигурно я тревожеше и вбесяваше едновременно.

Изражението й бързо придоби обичайната си суровост.

— Знам, че те държах на тъмно — каза тя. — Като дойде монсеньор Верона, ще обясня всичко. — После го погледна в очите. — Ами ти? Някакъв напредък с надписа върху обелиска?

Той само сви рамене. По-добре бе Сейчан да си мисли, че е стигнал донякъде.

Тя го изгледа още веднъж, после въздъхна.

— Както искаш. — И се върна на масата.

Беше му дала снимки и принтирано копие на ангелския надпис. По пътя насам Грей се беше опитал да разбие кода заложен в надписа, но имаше твърде много променливи. Трябваше му повече информация. Освен това му се струваше, че вече знае какво е посланието: „счупи обелиска и вътре ще откриеш съкровище“..

Което те така или иначе бяха направили.

Сребърното разпятие висеше на връзка около врата му. Вече го беше огледал подробно. Несъмнено беше старо и доста износено. Дори и с лупа не откри следи от надпис или други податки, които да потвърдят безумното твърдение на Сейчан, че кръстът е принадлежал на изповедника на Марко Поло, прочутия мореплавател и изследовател.

Останал сам при парапета, Грей се загледа в ширналия се долу град. Въпреки ранния час Истанбул отдавна не спеше — автобуси, коли и пешеходци се бореха за надмощие по улиците, хорът от клаксони се надвикваше с острите крясъци на уличните търговци и бърборенето на ранобудни туристи.

Грей плъзна поглед по улиците и тротоарите близо до хотела, търсеше признаци за заплаха или подозрителни елементи. Бяха ли се отървали от Насър? Поне Сейчан, изглежда, смяташе така — сега, когато ги делеше половината свят. Само че Грей не беше склонен да сваля гарда. В двора на хотела долу двама мъже станаха, приключили молитвата си, сгънаха си килимчетата и се прибраха в хотела. С изключение на детето, което се плискаше разсеяно във фонтана, долу не се виждаше жива душа.

Доволен от видяното, Грей си позволи да вдигне за кратко очи. Хотел „Арарат“ се намираше в сърцето на стария град. Чак до морския бряг древни сгради се издигаха като островчета от миш-маша на ниските къщи. Високите куполи на Синята джамия се катереха към небето от другата страна на улицата. Малко по-надолу се възправяше голяма византийска църква, наполовина полазела от черно скеле, сякаш металните греди се мъчеха да приковат величествената сграда към земната гръд. Оттатък скелето дворецът Топкапъ се беше проснал сред огромен комплекс от дворове и градини.

Грей усети тежестта на вековете, излъчвана от тези великолепни архитектурни шедьоври, тези каменни монументи на историята. Пръстите му се плъзнаха разсеяно по кръста, който висеше на гърдите му. И той беше частица от древността, натоварен с историческа значимост. Но какво общо имаше с глобалната заплаха, за която говореше Сейчан? Кръст, принадлежал на свещеника, придружавал и изповядвал Марко Поло?

— Хей, Али Баба — извика зад него Ковалски. — Я дай още едно от това чудо, дето вони на асфалт.

— Казва се ракия — поправи го някой с авторитетен глас. Грей се обърна. Позната фигура се приближаваше откъм потъналото в сянка стълбище към покривната тераса. Монсеньор Верона се обърна на турски към сервитьора, любезно и с извинение. Май поръча още ракия.

Сервитьорът кимна с усмивка и забърза да изпълни поръчката.

Вигор тръгна към масата им. Не носеше бялата си свещеническа якичка, забеляза Грей. Явно пътуваше инкогнито. Без якичката изглеждаше с десетина години по-млад. Или пък се дължеше на спортното му облекло, така нетипично за него — сини дънки, туристически обувки и черна риза с навити ръкави. На едното си рамо беше преметнал износена раница. Направо изглеждаше готов да изкатери планината, чието име носеше хотелът, с надеждата да открие Ноевия ковчег.

Нищо чудно вече да го бе правил, като си помисли човек.

Преди да се издигне до префект на ватиканските архиви, Вигор беше служил на Светия престол като библейски археолог. Тази му длъжност улесняваше и другата му служба в полза на Ватикана. Службата на шпионин. В качеството си на археолог, Вигор беше пътувал по целия свят, ватиканските пълномощия му бяха отваряли много врати, а събраната информация пътуваше обратно към Светия престол.

Случило се беше така, че Вигор бе помогнал и на Сигма.

А сега отново имаха нужда от помощта му.

Вигор се отпусна на стола с дълбока въздишка. Сервитьорът се върна и остави пред него димяща чаша чай.

Вигор му благодари на турски.

Ковалски се размърда на стола си, когато сервитьорът си тръгна — местеше поглед между гърба му и празната чашка пред себе си. После се изгърби и изруга тихо по повод лошото обслужване.

— Командир Пиърс. Сейчан — започна Вигор. — Благодаря, че откликнахте на молбата ми. Също и вие, моряк Джо Ковалски. Радвам се да се запознаем.

Размениха си още няколко любезности в същия дух. Вигор спомена предпазливо племенницата си Рейчъл. Темата беше неудобна. Рейчъл и Грей бяха скъсали по взаимно съгласие, но Вигор открай време имаше специално отношение към племенницата си. Не че тя се нуждаеше от защитата му. Справяше се добре като лейтенант в италианската Карабинерска служба, дори й бяха повишили заплатата, както стана ясно.

Въпреки това Грей въздъхна с облекчение, когато Сейчан смени темата.

— Монсеньор Верона, защо ни повикахте чак тук, в Истанбул?

Вигор вдигна ръка в знак да замълчи, отпи от чая си, после остави внимателно чашата на масата.

— Да, ще стигнем и до това. Ала има две неща, за които бих искал да се разберем от самото начало. Първо, където и да ни отведе тази история, аз идвам с вас — заяви той и погледна решително Грей, после и Сейчан. — Второ, но не по важност, искам да знам какво общо има всичко това с нашия прочут венециански мореплавател Марко Поло.

Сейчан се стресна.

— Ами вие как… не съм споменавала нищо за Марко Поло, нали?

Преди Вигор да е отговорил, сервитьорът се върна. Ковалски го погледна обнадеждено и се ококори, когато сервитьорът остави пред него цяло шише ракия.

— Поръчах ви половин литър — обясни Вигор. Ковалски се пресегна и го стисна над лакътя.

— Падре, току-що си спечелихте вечната ми признателност.

Грей се обърна към Сейчан.

— Е, та какво общо има всичко това с Марко Поло?

 

Полунощ

Вашингтон

 

Черното БМВ излезе от Дюпон Съркъл и пое по по-тъмните улици. Фаровете му чертаеха синкава пътека по обточеното с брястове авеню. Редиците жилищни сгради надвисваха от двете страни на улицата я превръщаха в градски каньон.

Но този тук нямаше нищо общо с каньоните в родината на Насър, където бродеха само диви кози, а пещерите и тунелите приютяваха номадските афгански племена. Макар че неговият истински дом не беше и там. Баща му беше напуснал Кайро, когато Насър беше на осем години, и го беше завел в Афганистан след освобождението му от руските военни сили, за да се присъедини към онези, които се стремяха към един по-чист ислям. Беше взел и по-малките деца — брата и сестрата на Насър. Нямаха избор. Преди да заминат, баща му удуши майка им с шалчето от училищната униформа на Насър. Майка му не искаше да напусне Египет, не искаше да изчезне завинаги под бурката, която оставаше открити единствено очите на афганистанските жени. Беше си позволила да възрази и това й беше струвало живота.

Децата трябваше да гледат, коленичили в послушание, как очите на майка им се изцъклят, как езикът й се подува, как тя умира, наказана от бащината им ръка.

Урок, който Насър научи добре. Да е безчувствен. Във всичко.

Фаровете плъзнаха покрай един завой. Седнал на мястото до шофьора, Насър махна към средата на пресечката.

— Спри там.

Шофьорът — счупеният му нос беше превързан след неуспешното отвличане — отби към бордюра. Насър се изви към задната седалка. Двама души седяха близо един до друг.

Анишен, облечена изцяло в черно, почти се сливаше с кожената тапицерия. Качулка криеше бръснатия й череп. Очите й грееха в мрака. Беше прехвърлила ръка през раменете на другия пътник и го притискаше почти интимно.

Нещастникът още стенеше въпреки запушената си уста. По гърлото и едната страна на лицето му чернееше кръв. Ръцете му бяха вързани и натикани между коленете. Държеше дясното си ухо в шепи. Насър беше открил името му в един органайзер.

Лекар.

— Това ли е мястото? — попита Насър.

Мъжът кимна енергично, после отново стисна очи.

Насър плъзна поглед към фоайето на сградата. Бюро с портиер. Охранителна камера над бронираните стъклени врати. Пълна програма. Насър прокара палец по ръба на електронната карта-ключ, която пътникът им бе така добър да му предостави.

След цял ден безрезултатно лутане Насър най-после беше хванал дирята на американеца и предателката. Предната нощ беше претърсил малката къща в Такома Парк. В гаража намери потрошения мотор на Сейчан, но с това находките му се изчерпаха. Нямаше и помен от обелиска — освен отчупено парче египетски мрамор на входната алея.

Виж, вътре в къщата, Аллах му се усмихна.

Защото намери един органайзер.

С имената на неколцина лекари.

Беше загубил цял ден, докато открие сред тях онзи, който му трябваше.

Извърна се отново към задната седалка.

— Благодаря ви, доктор Корин. Осигурихте ми нужното средство за давление.

Нямаше нужда да дава знак на Анишен. Ножът й се плъзна между ребрата на мъжа и разпори сърцето му. Насър я беше научил на този мосадски прийом. Самият той го беше използвал само веднъж.

Докато баща му се молеше коленичил.

Не беше детска жажда за мъст. Само правосъдие.

Насър отвори вратата на колата. Беше задължен на баща си, пък макар и само за урока, предаден нагледно на осемгодишното момче, коленичило пред трупа на удушената си майка.

Урок, който щеше да му послужи и тази нощ.

Да е безчувствен. Във всичко.

Излезе от колата и отвори задната врата. Анишен се измъкна от седалката сред мекия шум на търкаща се кожа, великолепна в италианското си яке от телешки бокс и тъмните велурени дрехи, които не отстъпваха по елегантност на собствения му марков костюм. По нея нямаше и капчица кръв — поредното доказателство за майсторлъка й. Той я прегърна през кръста и затвори вратата.

Анишен се облегна на него.

— Нощта едва започва — прошепна тя с доволна въздишка.

Насър я притегли още по-близо. Приличаха на влюбени, които се връщат от късна вечеря в ресторант.

Лятната нощ още беше задушна, но във фоайето на сградата работеше климатик. Вратите се отвориха безшумно, след като картата на доктор Корин мина през четеца. Портиерът вдигна поглед от бюрото си.

Насър му кимна на път към асансьорите. Анишен допринесе със звънлив смях, сгушена до него и очевидно изгаряща от нетърпение да стигнат до апартамента си. Ръката й се плъзна към кобура на кръста му.

За всеки случай…

Но портиерът само кимна, измърмори едно „добър вечер“ и отново сведе поглед към списанието, което четеше.

Насър поклати глава. Типично. В Америка системите за сигурност наблягаха най-вече на показността.

Натисна бутона да повика асансьора.

Малко след това двамата стояха пред апартамент 512. Насър плъзна електронната карта през четеца на бравата. Индикаторната светлинка примигна в зелено.

Насър хвърли поглед на Анишен. Видя игривите пламъчета в очите й, запалени от кръвопролитието преди малко.

— Поне единият ни трябва жив — предупреди я той.

Тя се нацупи шеговито и извади оръжието си.

Насър бутна с един пръст дръжката и открехна вратата. Тя се отвори безшумно на смазаните панти. Не скръцна дори. Насър пристъпи внимателно в настлания с мрамор коридор. Откъм стая в дъното се процеждаше светлина.

Насър спря.

Примижа с едно око.

Въздухът беше някак… по-неподвижен от нормалното. Беше и прекалено тихо. Не беше нужно да продължава навътре. Затаи дъх. Вече знаеше, че апартаментът е празен.

Въпреки това даде знак на Анишен да поеме едната страна. Той пое другата. За броени минути обходиха апартамента, провериха дори килерите и гардеробите.

Нямаше никого.

Анишен стоеше в голямата спалня. Леглото беше оправено, покривката — изпъната..

— Докторчето ни излъга — каза тя ядосано, но и с известна доза уважение. — Не са тук.

Насър беше в банята. Клечеше на едно коляно. Беше видял нещо на пода, търкулнато под тоалетката.

Посегна да го вземе.

Шишенце от лекарства с червен етикет. Празно.

Прочете написаното на етикета. Наименованието на лекарството и името на пациента. Джаксън Пиърс.

— Били са тук — измърмори и се изправи.

Доктор Корин не ги беше излъгал. Казал им беше истината, или поне онова, което считаше за истина.

— Отишли са другаде — каза Насър на път към спалнята. Стисна в юмрук празното шишенце, овладявайки гнева си. Командир Пиърс го беше подхлъзнал отново. Първо с обелиска, а сега и с фалшивото скривалище на родителите си.

— Какво ще правим? — попита Анишен. Той вдигна празното аптекарско шише. Имаха още един шанс. Последен.

 

07:30

Истанбул

 

— Като за начало — каза Сейчан, — какво знаете за Марко Поло?

Беше си сложила слънчеви очила със синкав оттенък на стъклата. Слънцето се беше издигнало достатъчно, за да покрие ресторанта с черга от сенки и ярки петна. Бяха се преместили на една усамотена маса в ъгъла и се криеха под чадъра й.

Грей ясно долови колебанието в гласа на Сейчан… както и известна доза облекчение. Явно се мяташе между породеното от предпазливост желание да контролира потока информация и вътрешния импулс да сподели с някого тежестта на знанието.

— Мореплавател, живял през тринайсети век — отговори Грей. Беше прочел това-онова за Марко Поло по пътя насам. — Заедно с баща си и чичо си прекарал две десетилетия в Китай като почетен гост на монголския император Кублай хан. И след като се върнал в Италия през 1295, разказал за пътешествията си на един френски писател, Рустичело, който ги описал в книга.

Книгата на Марко Поло „Описание на света“, или просто „Книга“, станала изключително популярна в цяла Европа и буквално помела континента с невероятните си истории — за безкрайните и безлюдни пустини на Персия, за пълните с живот китайски градове, за далечни страни, обитавани от голи идолопоклонници и магьосници, за острови на човекоядци и невиждани зверове. Книгата запалила въображението на европейците. Дори Христофор Колумб я взел със себе си, когато потеглил към Новия свят.

— Само че какво общо има това със ставащото днес? — завърши Грей.

— Много общо има — отговори Сейчан и плъзна поглед по събеседниците си.

Вигор отпиваше от чая си. Ковалски беше опрял лакът на масата и подпираше с юмрук главата си. Изглеждаше отегчен, но Грей забеляза как очите му шарят по лицата им и следят внимателно реакциите и на тримата. Бившият моряк май не беше толкова повърхностен, колкото изглеждаше на пръв поглед, реши Грей. Ковалски усети погледа му и се зае да хвърля на врабците трохи от сервирания с чая кекс.

Сейчан продължи:

— Историите на Марко Поло не са толкова еднозначни, колкото си мислят повечето хора. Оригиналният текст на книгата му не е оцелял, до нас са стигнали само копия на копията. Многобройните преводи и преиздания са породили значими различия.

— Да, четох и за това — каза Грей с надеждата да съкрати предговора й. — Има толкова много несъответствия, че някои хора се питат дали Марко Поло действително е съществувал. Или е бил измислен от френския писател.

— Съществувал е — настоя Сейчан. Вигор кимна в знак на съгласие.

— Чувал съм аргументите на онези, които се съмняват в съществуването му. Например за значимите пропуски в начина, по който Поло описва Китай. — Монсеньорът вдигна чашата си. — Не е споменал нищо за страстта на китайците към чая, който по онова време е бил непозната за Европа напитка. Не споменава и пристягането на краката, нито пръчиците за хранене. Дори Великата китайска стена не е споменал. Все подозрителни пропуски, откъдето и да го погледнеш. Но пък други неща е описал съвсем правилно — порцелана, горенето на въглища, дори първата употреба на книжни пари.

От гласа на Вигор лъхаше увереност. Може да беше само гордостта му на италианец, но на Грей му се струваше, че долавя и нещо по-дълбоко.

— Добре де, няма да споря — каза Грей. — Въпросът ми е какво общо има това с нас?

— Във всички издания на книгата му има още един значим пропуск — обясни Сейчан. — И това е обратното пътуване на Марко към Италия. Хан Кублай възложил на тримата Поло да придружат една монголска принцеса, Кокежин, и да я заведат жива и здрава при годеника й в Персия. Дал им ескорт от четиринайсет огромни галери и над шестстотин мъже. Когато стигнали до Персия обаче, от флотилията им били останали два кораба и само осемнайсет мъже.

— Какво е станало с другите? — попита Ковалски.

— Марко Поло така и не казал на никого. Рустичело, французинът, намеква нещо в предговора на прочутата си книга, за някаква трагедия, сполетяла ги сред островите на Югоизточна Азия. Нищо повече, уви. Дори на смъртния си одър Марко Поло не пожелал да разкаже какво е станало.

— Това да не е някакъв мит? — попита Грей.

— По-скоро неразгадана мистерия — отговори Вигор. — Повечето историци смятат, че флотилията му е била застигната от болест или от пирати. Знае се само, че корабите на Марко останали сред индонезийските острови цели пет месеца и само незначителна част от флотилията на хана се измъкнала невредима оттам.

— Въпросът е защо една толкова драматична част от пътешествието не е била включена в книгата — каза Сейчан, за да привлече вниманието им върху значимостта на този факт. — Защо Марко е предпочел да отнесе истината в гроба?

На това Грей нямаше отговор. Ала мистерията породи в гърдите му глождеща тревога и той поизправи гръб. Имаше чувството, че започва да се досеща накъде води всичко това.

В очите на Вигор също се бяха появили сенки.

— Знаеш какво е станало при онези острови, нали?

Сейчан бавно кимна.

— Първото издание на книгата е било написано на френски. Но по времето на Марко Поло е било модерно книгите да се издават и на италиански. Стремеж, подклаждан от друг известен съвременник на Поло.

— Данте Алигиери — каза Вигор.

Грей погледна въпросително монсеньора. Вигор обясни:

— „Божествената комедия“ на Данте, включително и прочутият му „Ад“, са били първите книги, написани на италиански. Французите дори започнали да наричат италианския „езика на Данте“.

Сейчан кимна.

— И тази новост не подминала Марко. Според историческите архиви той превел книгата на родния си език. За да я четат и сънародниците му. Докато я превеждал обаче, изработил и едно тайно копие, само за себе си. И в този единствен том най-сетне разказал какво е сполетяло флотилията на хана. Описал и последната история.

— Невъзможно — измърмори Вигор. — Как е могла такава книга да остане скрита толкова дълго? Къде е била?

— Отначало в семейното имение на Поло. После — на едно по-сигурно място — каза Сейчан и погледна Вигор многозначително.

— Да не казваш, че…

— Тримата Поло били пратени в Китай по заповед на папа Григорий. Твърди се дори, че бащата и чичото на Марко са били първите ватикански шпиони, изпратени в Китай като двойни агенти, за да преценят възможностите на монголските сили. Истинските предтечи на агенцията, за която и вие работехте доскоро, монсеньор Верона.

Вигор се отпусна в стола и измърмори замислено:

— Тайният дневник е бил скрит в архивите.

— По-скоро погребан, защото не е бил вписан в регистрите под самостоятелен номер. Просто поредното копие от книгата на Марко Поло. Без внимателен прочит никой не би се досетил, че към края на книгата е включена още една, допълнителна глава.

— И Гилдията се е сдобила с това издание? — попита Грей. — И е научила нещо важно от него.

Сейчан кимна. Грей се намръщи.

— Но как изобщо се е докопала до този секретен текст?

Сейчан си свали очилата и го погледна в очите, гневно и обвинително.

— Ти им го даде, Грей.

 

07:18

 

Вигор видя шока, изписал се по лицето на американеца.

— Какво говориш, за Бога? — възкликна Грей.

Вигор забеляза и стоманената искрица на задоволство в изумрудените очи на професионалната убийца. Изглежда, й беше приятно да ги дразни. Ала не му убягнаха също изопнатото лице и побелелите страни. Сейчан беше уплашена.

— Всички имаме вина — каза тя, като кимна и към Вигор. Вигор се овладя. Нямаше да й играе по свирката. Кръвта му кипваше толкова лесно напоследък. Пък и вече знаеше какво има предвид Сейчан.

— Символът на Драконовия двор — каза той. — Нарисувала си го на пода. Мислех, че е предупреждение към мен, знак, който да привлече вниманието ми към ангелския надпис.

Сейчан кимна и се облегна назад. По очите му разбра, че той знае.

— Но не е било само това — продължи Вигор. Спомни си своя предшественик във ватиканските архиви — доктор Алберто Менарди, предател, сътрудничил тайно на Кралския драконов двор. Менарди беше изнесъл неправомерно много ключови текстове и ги бе препратил към частна библиотека в един швейцарски замък. Грей, Сейчан и Вигор изиграха централна роля в разкриването му и в унищожаването на сектата. Накрая замъкът — това прокълнато имение с дълга и кървава история — беше дарен на семейство Верона.

— Библиотеката на Алберто — каза Вигор. — В замъка. След кръвопролитието и целия разиграл се ужас, когато полицията най-после ни допусна зад стените му, цялата библиотека беше изчезнала. До последната книга.

— Защо не съм бил уведомен за това? — изненадано попита Грей.

Вигор въздъхна.

— Решихме, че е дело на местни крадци… или пък корумпирани италиански полицаи са решили да се възползват от ситуацията и да разпродадат ценните томове. В колекцията имаше някои наистина ценни текстове. И много книги върху окултните науки, разбира се, като се имат предвид интересите на Алберто.

Колкото и да презираше своя предшественик, Вигор нямаше как да отрече изключителната начетеност на Алберто Менарди — тя понякога граничеше с гениалност. Като префект на архивите в продължение на над трийсет години, Алберто знаеше всичките им тайни. За нищо на света не би подминал уникално по своята рядкост издание на „Описание на света“ със скрита допълнителна глава.

Но какво беше прочел старият префект в книгата на Марко Поло? Какво можеше да го е накарало да я открадне? Какво беше предизвикало интереса на Гилдията?

Вигор впери поглед в Сейчан.

— Само че не обикновени крадци са изнесли книгите от библиотеката, нали? Ти си казала на Гилдията за това безценно находище.

Сейчан не трепна, въпреки хвърленото в лицето й обвинение.

— Нямах избор — спокойно отвърна тя. — Преди две години именно библиотеката откупи живота ми, след като помогнах на вас двамата. Тогава нямах представа какъв ужас е скрит в нея.

Грей слушаше мълчаливо размяната на реплики, следеше с присвити очи монсеньора и убийцата. Направо се виждаше как зъбните колелца в главата му се въртят, как парченцата от мозайката се пренареждат на бързи обороти, помисли си Вигор. Също като Алберто, и Грей притежаваше уникален начин на мислене, умението да жонглира с несъвместими фрагменти и да ги подрежда в нови конфигурации. Нищо чудно, че Сейчан беше потърсила именно него.

Грей я погледна и кимна.

— Ти си чела текста, Сейчан. Истинския разказ за завръщането на Марко Поло.

Вместо да отговори, тя избута стола си назад, наведе се и смъкна ципа на левия си ботуш. Измъкна свитък от три листа, сгънати и пъхнати в таен вътрешен джоб. Изправи се, приглади ги и ги бутна към тях през масата.

— След като започнах да подозирам какво е намислила Гилдията, направих копие на преведената глава. За себе си.

Вигор и Грей се наведоха напред рамо до рамо и плъзнаха поглед по листата. Едрият моряк също проточи врат и дъхът му ги лъхна на анасон от ракията.

Вигор спря поглед на заглавието и първите няколко реда.

ГЛАВА LXII

ЗА ЕДНО НЕРАЗКАЗАНО ПЪТУВАНЕ И ЗА ЕДНА ЗАБРАНЕНА КАРТА

Така се случи, че месец след последното пристанище решихме да спрем, за да възстановим запасите си от прясна вода и да поправим два от корабите. Прехвърлихме се на брега с лодки и веднага забелязахме изобилието от птици и преплетената с дебели лиани гора. Осоленото месо и плодовете ни също бяха на привършване. Тръгнахме с четиридесет и двама от мъжете на Великия хан, въоръжени с копия и лъкове — понеже околните острови бяха населени с голи идолопоклонници, които ядяха човешка плът, тази многобройна охрана ни се стори разумна.

Вигор продължи да чете, разпознал специфичния ритъм и архаичния високопарен стил на „Книгата“. Дали наистина го беше писал самият Марко Поло? Ако да, то пред тях стоеше текст, виждан от малцина. Вигор копнееше да прочете оригинала, защото не се доверяваше изцяло на превода и най-вече защото искаше да се потопи в оригиналния текст, да се почувства още по-близо до прочутия древен мореплавател.

Продължи да чете:

Подминахме един завой на реката и един от ханските мъже извика и посочи стръмната снага на друг връх, който стърчеше на двайсетина мили във вътрешността на острова, дълбоко в сърцето на гората. Ала не беше възвишение, нито планински връх. Беше кула на някаква величествена постройка. Скоро различихме и други кули, скрити наполовина в мъглата. Понеже ни предстояха десет дни, докато поправят корабите, а ханските мъже искаха да хванат колкото се може повече птици и диви животни, с които да попълнят запасите ни от прясно месо, се отправихме към кулите с намерението да открием техните строители, да разберем кой е този незнаен и невиждан народ.

След първата страница Вигор осезаемо долови зад разказа на мореплавателя зловещо и нарастващо напрежение. Марко Поло описваше с прости думи как птиците и зверовете се умълчали и гората постепенно притихнала. Марко и ловците продължили дълбоко в сърцето на джунглата по пътечка, „отъпкана от тези незнайни строители“.

Най-накрая, почти привечер, Марко и хората му стигнали до каменен град.

Гората се разтвори и пред нас се откри велик град с множество кули, всяка покрита с издяланите ликове на идоли. Що за сатанински магии са владеели тези хора, не ще разбера никога; ала Бог в Своята милостива отмъстителност беше наказал града и джунглата наоколо му със страшна болест. Първият труп, който видяхме, беше на голо дете, момиче. Плътта му беше разядена до кокал, трупът — покрит с големи черни мравки. Накъдето и да се обърнехме, погледът ни попадаше на нов труп. Стотици и стотици мъртъвци; и смъртта не беше отнесла само хората с техните грехове. Птици бяха изпопадали от небето. Горски зверове лежаха на сгърчени купчинки. Огромни змии висяха мъртви от клоните.

Този град беше град на мъртвите. Побояхме се от болестта и побързахме да се махнем. Ала появата ни не беше останала незабелязана. Те дойдоха от джунглата и голата им плът не беше по-здрава от тази на мъртъвците по площадите и стъпалата, нито на онези, които се носеха по зеленясалата вода в крепостните ровове. Ръцете и краката им гниеха и костите се провиждаха през раните. Други бяха покрити с мехури и циреи; най-много бяха онези с подути до спукване кореми. Където и да погледнеш, виждаш рани, които сълзят и излъчват непоносима смрад. Някои бяха слепи, други — покрити със струпеи. Сякаш стотици болести бяха покосили тази земя, същински легион чуми.

Изпълзяха от зеления балдахин с оголени зъби като хищни зверове. Други носеха отрязани ръце и крака. Бог да ми е на помощ, но много от тези крайници бяха нагризани.

Студени тръпки полазиха Вигор въпреки засилващата се предобедна жега. С растящ ужас прочете как Марко и хората му навлизали все по-навътре в града, как търсели спасение от обезумялата от глад армия. Венецианецът описваше с най-големи подробности клането и канибализма. Когато мракът се спуснал, Марко и хората му потърсили убежище в една от високите сгради, покрита с барелефи на гърчещи се влечуги и отдавна мъртви царе. Там се барикадирали за последно, с мисълта че малката им група скоро ще бъде погълната от прииждащите човекоядци.

Грей измърмори нещо под нос, нечленоразделно, но с ясно доловимо неверие.

Слънцето залезе, а с него си отиде и последната ни надежда. Всички заредихме молитви към небесата, всеки по своя си начин. Хората на хана горяха съчки и мажеха с пепелта лицата си. Колкото до мен, аз разполагах единствено с изповедника си. Брат Агреер коленичи до мен и зашепна молитви към Господ Бог. Стискаше отчаяно разпятието си, после, направи Христовия кръст на челото ми, като използва същата пепел като хората на хана. Аз погледнах омазаните лица на другите мъже и се зачудих — в този миг на върховно изпитание не бяхме ли всички ние еднакви? Езичници и християни. И чия молитва беше чута накрая? Чия молитва хвърли добродетелта срещу поглъщащия ни мор; онази тъмна добродетел, която спаси всинца ни.

Разказът свършваше тук.

Грей обърна листа, но от другата му страна нямаше нищо.

Ковалски се облегна назад и изрече единствения си принос към историческата дискусия:

— Няма достатъчно секс — измърмори, после вдигна юмрук към устата си да спре напиращото оригване. Неуспешно.

Смръщил вежди, Грей почука с пръст по името на постната страница.

— Ето тук… споменава брат Агреер.

Вигор кимна, забелязал същата очевидна грешка. Текстът несъмнено беше фалшификация.

— Не е имало свещеник с тях в Ориента — каза той. — Според ватиканските текстове двама доминикански монаси тръгнали с тримата Поло като представители на Светия престол, но поели по обратния път буквално няколко дни след пристигането си при Кублай хан.

Сейчан взе първата страница и я сгъна внимателно.

— Точно като съдържанието на тази тайна глава, брат Агреер също е бил пропуснат от Марко в хрониката му. Не двама, а трима доминикански монаси са тръгнали с тях. По един за всеки пътешественик, какъвто е бил обичаят навремето.

Вигор си даде сметка, че тя е права. Знаеше, че обичаят наистина е бил такъв.

— И само двама от монасите си плюли на петите — продължи Сейчан. — Присъствието на третия е било запазено в тайна… досега.

Грей се облегна назад и посегна към врата си. Свали сребърното разпятие и го сложи на масата.

— И ти твърдиш, че това наистина е кръстът на брат Агреер? Същият, който се споменава в разказа?

Сейчан му отвърна с непоколебим поглед.

Смълчан от шока на неочакваното разкритие, Вигор впери очи в разпятието. Нямаше никаква украса, дори разпънатата фигура едва се различаваше. Личеше си, че е старо. Дали наистина бе принадлежало на Агреер? Вигор го взе внимателно да го разгледа отблизо. Ако беше вярно, то самото му съществуване придаваше достоверност и тежест на разказаната от Марко фантастична история. Най-сетне Вигор успя да каже:

— Едно не разбирам. Защо е премълчал за присъствието на брат Агреер?

Сейчан се пресегна и събра пръснатите листове.

— Не знаем — каза простичко. — Следващите страници бяха откъснати и заменени с фалшива. Датираща векове след оригинала.

Вигор навъси чело и попита озадачено:

— И какво пише на нея?

— Така и не я видях с очите си, но от друг източник знам какво е било. Несвързан коментар, пълен с библейски цитати и приказки за ангели. Авторът му очевидно е бил ужасен от разказа на Марко. Което е по-важно обаче, на страницата се споменавало за карта, включена в книгата и рисувана от самия Марко Поло. Карта, която уж била въплъщение на злото.

— И какво е станало с нея?

— Макар да се боял от нея, нашият „редактор“ не посмял да я унищожи напълно. Вместо това, с помощта на неколцина други, я пренаписал с код, който щял да я пази и пречисти.

Грей кимна, беше подредил парченцата.

— Погребали я в ангелска писменост.

— Да, но кой е вложил допълнителната страница? — попита Вигор.

Сейчан сви рамене.

— Не е имало подпис, но от текста се подразбирало, че след като Черната чума покосила Европа през четиринайсети век, потомците на Поло предали тайната му книга на папската институция. Може би семейството му се е бояло, че чумата е същата болест от града на мъртвите, върнала се да унищожи света. Така книгата се озовала във ватиканския архив.

— Интересно — каза Вигор. — Ако е така, това може би обяснява защо следите на семейство Поло се губят по същото време. Дори тялото на самия Марко изчезнало от църквата „Сан Лоренцо“, където било погребано. Сякаш някой се е опитал да заличи окончателно рода му. Датирана ли е тази нова страница?

Сейчан кимна.

— Изследванията сочат, че е написана и прибавена към книгата в началото на седемнайсети век.

Вигор присви очи.

— Хм… долу-горе по това време Италия е била застигната от друга голяма епидемия на бубонна чума.

— Именно — каза Сейчан. — И пак по това време един германец, Йоханес Тритемиус, създал ангелската писменост. С твърдението, че това е писменост, датираща отпреди появата на човека.

Вигор кимна. Самият той беше правил историческо проучване на ангелската писменост. Създателят й вярвал, че като използва ангелската азбука — която уж му се явила по време на дълбок транс, — човек можел да общува с небесния хор на ангелите. Тритемиус се интересувал и от криптография и тайни кодове. Прословутият му трактат „Стенография“ дълго се смятал за окултно произведение, но в действителност бил сложна смесица от ангелология и шифрография.

— И ако по онова време си искал да скриеш карта — заключи Грей, — карта, която смяташ за „въплъщение на злото“, то шифроването й с ангелска писменост сигурно е изглеждало добър начин да се предпазиш от опасностите, които носи.

— До този извод стигна и Гилдията. В добавената страница имало податки за местонахождението на кодираната карта, която била гравирана върху египетски обелиск и скрита в Григорианския музей във Ватикана. Само че през годините обелискът бил местен неколкократно и дирите му се изгубили. С Насър дълго играхме на котка и мишка, докато го търсехме. Аз обаче спечелих. Откраднах го под носа му.

Вигор долови горчивата гордост в гласа й, но друг въпрос се натрапваше на вниманието му. Той огледа навъсено събеседниците си и попита:

— За какъв обелиск говорите всички?

 

07:42

 

Грей обясни накратко за египетския обелиск със скрития в сърцевината му кръст и за кодирания надпис, положен с фосфоресциращи масла по четирите му повърхности.

— Ето го и текста — завърши и извади своето копие. Вигор плъзна поглед по сложния ангелски шифър и поклати глава.

— Нищо не ми говори.

— Именно — каза Сейчан. — Добавената страница към книгата на Марко споменава и за „ключ“ към картата. Начин да се отключи тайната й. Ключ, скрит на три места. Първият ключ е бил свързан с надпис в стаята, където е бил скрит първоначално тайният текст.

— В Кулата на ветровете — каза Вигор. — Добро скривалище. По онова време кулата е била в процес на строеж. Проектирана е била да приюти ватиканската обсерватория.

— Според фалшивата страница в книгата на Марко — продължи Сейчан — всеки ключ води към следващия. Така че трябва да започнем с първата загадка. Ангелският надпис във Ватикана. — Тя се извърна към Вигор. — Казахте, че сте го разчели. Вярно ли е това?

Вигор отвори уста да обясни, но Грей сложи ръка на рамото му. Нямаше намерение да разкрива пред Сейчан всичките им карти. Поне едно асо трябваше да остане в техните ръце.

— Ще стигнем и до това — каза той и се обърна към Сейчан. — Ти обаче така и не каза защо Гилдията се е забъркала в тази история. Какво ще спечели, като тръгне по следите на тази тайна от Марко Поло, та до днес?

Сейчан се поколеба. Пое си дълбоко дъх — дали за да излъже, или да събере сили за истината, Грей не можа да прецени. Когато заговори обаче, думите й потвърдиха собствените му нарастващи страхове.

— Защото вярваме, че онази болест отново е на свобода. Заразата е плъзнала от останките на Марковите галери, потънали сред Индонезийските острови. Гилдията вече има екип на място, който да тръгне по научната следа. На мен и на Насър беше възложено да проследим историческия аспект на загадката. Както е обичайно за Гилдията, дясната ръка не трябва да знае какво прави лявата.

Грей знаеше как работи структурата от самостойни клетки на Гилдията, модел, възприет от много терористични организации.

— Аз обаче се добрах до част от информацията — продължи Сейчан. — Знам какво е естеството на болестта, знам и че притежава потенциал да промени завинаги планетната биосфера.

Сейчан им обясни, че Гилдията е открила вирус — нещо, наречено „щамът на Юда“, — който превръща всички бактерии в убийци.

После цитира от текста на Марко:

— „Легион чуми“. Същото нещо върлува из Индонезия. Но аз познавам Гилдията. Знам какъв е планът им. Ще изолират патогена, ще го обезвредят, а после ще използват вируса като неизчерпаем източник на нови бактериални биологични оръжия.

Докато Сейчан разказваше за болестта, Грей стискаше до болка ръба на масата. Кокалчетата му бяха побелели. Бореше се с пристъпа на още по-голям страх.

Преди да е казал нещо обаче, Вигор се изкашля и го изпревари:

— Но щом научен екип на Гилдията се занимава с вируса, защо са ви пратили по следите на Марко Поло? С какво е толкова важен историческият аспект на загадката?

Отговори му Грей — цитира последния ред от текста на Марко:

— „Онази тъмна добродетел, която спаси всинца ни“. На мен това ми звучи като лекарство.

Сейчан кимна.

— Марко е оцелял, както и част от хората му. Дори Гилдията не би посмяла да пусне на свобода подобен вирус, ако не разполага с начин да го контролира.

— Или поне да открие източника му — добави Грей. Вигор зарея поглед към града.

— Има и други въпроси без отговор. Какво е станало с брат Агреер? Какво е уплашило папската власт?

Ала за Грей имаше и един още по-важен въпрос.

— И къде точно в Индонезия се е разразила епидемията.

— На отдалечен остров. За щастие, наблизо няма големи струпвания на население.

— Остров Рождество — допълни Грей. Сейчан го погледна изненадано. Друго потвърждение не му трябваше.

Грей се облегна рязко назад. Всички го гледаха озадачено. Монк и Лиза бяха отишли на Рождество, за да проучат същата тази болест. Отишли бяха, без да имат представа срещу какво се изправят… нито за интереса на Гилдията. Трябваше да го съобщи някак на Пейнтър. Но при наличието на къртица в Сигма дали това не би поставило приятелите му в още по-голяма опасност, дали не би нарисувало мишена на челата им?

Нужна му беше повече информация.

— На какъв етап е операцията на Гилдията в Индонезия?

— Не знам. Чудо е, че научих и толкова.

— Сейчан… — Грей я изгледа предупредително.

Очите й се присвиха тревожно. С адреналиновата буря във вените си Грей почти взе реакцията и за чиста монета.

— Аз… наистина не знам, Грей. Защо? Какво има?

Грей издиша продължително, стана и отиде при парапета. Трябваше му време да помисли, време, през което новите факти да се слегнат в главата му.

За момента знаеше със сигурност само едно. Трябваше да прати съобщение до Вашингтон.

 

01:04

 

Вашингтон Хариет Пиърс се мъчеше да успокои съпруга си. Тази й задача се утежняваше допълнително от факта, че той се беше заключил в банята на хотелската стая. Хариет притискаше парче мокър плат до сцепената си устна.

— Джак! Отвори!

Беше се събудил преди два часа, съвсем объркан. Не му се случваше за пръв път. Синдромът на залеза. Срещаше се често при болни от Алцхаймер. Представляваше състояние на повишена възбудимост след залез-слънце, когато тъмнината внася допълнително объркване в иначе познатата обстановка.

А те дори не си бяха у дома.

На всичкото отгоре хотел „Финикс Парк“ беше втората им спирка в рамките на по-малко от денонощие. Първо в апартамента на доктор Корин, а сега тук. Но указанията на Грей бяха изрични — когато я беше прегърнал уж да си вземат довиждане, й беше прошепнал какво трябва да направи. Че след като доктор Корин ги заведе в апартамента и си тръгне, те трябва незабавно да напуснат и да се настанят в хотел, по възможност в другия край на града, като платят в брой и се регистрират под фалшиво име.

Като допълнителна предпазна мярка.

Ала всичко това беше влошило състоянието на Джак. Вече цял ден не си беше пил тегетрола, който контролираше резките обрати в настроението. Беше му свършил и пропранололът, медикамент, който регулираше кръвното налягане и намаляваше тревожността.

Нищо чудно, че се събуди твърде рано, объркан, дори изпаднал в паника. От месеци не беше имал толкова тежък пристъп.

Виковете му и трополенето из малкия хотелски апартамент я събудиха. Изобщо не беше смятала да заспива, но сънят я беше надвил, както седеше на стола пред малкия телевизор. Беше го включила на Фокс Нюз. Звукът беше намален почти докрай, само колкото да чуе, ако отново споменат името на Грей.

Стресната от вика на мъжа си, тя изтича в спалнята. Глупава грешка. Никога не изненадвайте пациент в подобно състояние. Джак я разкара от пътя си с удар през устата. Кръвта му така беше кипнала, че мина половин минута, преди да я познае.

Когато най-сетне разбра какво е направил, се скри в банята. Хариет го чу как хлипа зад вратата. Точно затова я беше заключил.

Мъжете от семейство Пиърс не плачеха.

— Джак, отвори. Няма нищо. Обадих се в аптеката и всеки момент ще донесат лекарството. Всичко е наред.

Знаеше, че поема риск, като поръчва медикаментите по телефона. Но не можеше да заведе Джак в болница, а без лечение деменцията му щеше бързо да се влоши. Освен това управата на хотела едва ли щеше да търпи още дълго виковете му. Ами ако извикаха полиция?

Поради липса на друг избор, тя откри в телефонния указател денонощна аптека близо до хотела и поръча медикаментите. Щом доставеха лекарствата и Джак се успокоеше, щяха да си тръгнат и да се настанят в друг хотел.

На вратата се позвъни.

Слава Богу!

— Джак, от аптеката са. Ей сега идвам.

Изтича през спалнята към вратата. Посегна към бравата, но в последния миг спря. Вместо да отвори, се наведе и погледна през шпионката, която й разкри разкривен изглед към коридора. Жена с къса тъмна коса стоеше пред вратата. Облечена беше с бяло яке с логото на аптеката на ревера и държеше бял хартиен плик с прикрепена с телбод рецепта.

Жената се пресегна встрани. Звънецът се чу отново. Жената си погледна часовника и понечи да се обърне.

Хариет извика през вратата:

— Изчакайте за момент!

— Аптека „Суон“ — извика на свой ред жената.

За всеки случай Хариет отиде при телефона на масичката в антрето. Видя се в огледалото над нея. Изглеждаше съсипана, като разтекла се восъчна свещ. Свърза се с рецепцията във фоайето.

— „Финикс Парк“, рецепция — отговориха й веднага.

— Обаждам се от стая 334. Очаквам доставка от една аптека.

— Да, госпожо. Току-що проверих документите на служителката. Някакъв проблем ли има?

— Не, не. Исках само да…

Откъм спалнята се чу трясък, последван от ругатня. Явно Джак най-после беше отключил вратата на банята.

— Мога ли да ви помогна с нещо друго, госпожо? — попита момичето в ухото й.

— Не. Благодаря — каза Хариет и затвори.

— Хариет! — извика съпругът й с нотка на силна тревога зад пелената от гняв.

— Тук съм, Джак.

Звънецът се чу отново.

Силно притеснена, Хариет отключи вратата, с надеждата, че Джак ще си вземе лекарствата, без да вдига излишна врява. Дръпна вратата към себе си.

Жената на прага вдигна лице и се усмихна… но в усмивката нямаше топлина, а само хищно наслаждение. Хариет я позна и кръвта й се смрази. Същата жена беше сред нападателите в обезопасената квартира. Преди Хариет да е направила каквото и да било, жената изрита вратата докрай.

Ръбът й удари Хариет в рамото и я събори на плочките. Тя протегна ръка да смекчи удара… но китката й изхрущя а остра болка я прониза до мозъка на костите.

Останала без дъх, тя се превъртя настрани.

Джак излезе от спалнята, беше само по боксерки.

— Хариет?

Все още беше объркан и твърде бавно проумя ситуацията.

Жената мина през прага и вдигна пистолет с широка цев. Насочи го към Джак.

— Ето ти лекарството.

— Не! — простена Хариет.

Жената натисна спусъка. Остър пукот на електричество избухна от цевта. Нещо се стрелна покрай ухото на Хариет, провлачило жица след себе си. Удари Джак в голите гърди сред рой синкави искрици в слабата светлина.

Тазер.

Той зина, размаха ръце… и се строполи.

Повече не помръдна.

Във внезапната тишина говорителят на Фокс Нюз обяви едва доловимо откъм телевизора с намален звук:

— Полицията все още издирва Грейсън Пиърс във връзка с палеж и взрив на частен дом в столицата.

 

08:32

 

Истанбул. Сам до парапета, Грей се чудеше как да прати съобщение до Вашингтон, без то да стигне до чужди уши и очи. Съобщение за заплахата на остров Рождество. Съобщението трябваше да стигне единствено до Пейнтър. Как обаче? Нямаше гаранция, че Гилдията не следи всички канали за комуникация.

Сейчан заговори зад него откъм масата. Думите й не бяха предназначени за Грей.

— Монсеньор, още не сте обяснили защо ни извикахте в Истанбул. Казахте също, че сте разчели ангелския надпис.

Любопитството върна Грей при масата и той застана прав между Сейчан и Вигор.

Монсеньорът вдигна раницата в скута си. Бръкна вътре, извади една тетрадка и я отвори на масата. Напряко на страницата имаше редичка ангелски символи, прекопирани с въглен.

— Това е копие на надписа от пода в Кулата на ветровете — каза Вигор. — Всяка буква от тази азбука отговаря на специфична тонална дума. И според бащата на ангелската писменост Тритемиус, когато се комбинират в правилната последователност, подобни групи символи можели да отворят пряка връзка към определен ангел.

— Нещо като международен телефонен код — измърмори Ковалски от другата страна на масата.

Вигор кимна и отвори на следващата страница.

— Направих следващата стъпка и отбелязах името на всяка буква.

Грей поклати глава. Не виждаше никакъв смислен модел.

Вигор извади химикалка и подчерта първата буква на всяко име, като ги изричаше на глас.

— Я.И.Г.А.Х.

— Това да не е името на някой ангел? — попита Ковалски.

— Не, не е на ангел, но иначе наистина е име — каза Вигор. — Важно е да се разбере, че Тритемиус е създал азбуката си на базата на иврит, защото смятал, че в еврейските букви се крие особена сила. Дори днес последователите на Кабала вярват, че във формите и извивките на еврейската азбука е кодирана някаква божествена мъдрост. Тритемиус твърдял, че неговата ангелска писменост е най-чистият дестилат на еврейската азбука.

Грей се наведе по-близо. Започваше да разбира накъде бие монсеньорът.

— А иврит се чете на обратно. От дясно на ляво. Сейчан проследи с пръст символите и прочете на обратно:

— Х.А.Г.И.Я.

— Хагия, или „агия“, както се произнася на гръцки — бавно каза Вигор. — Означава „божествен“.

Грей беше присвил очи… после внезапно разбра и очите му се разтвориха широко. „Разбира се!“

— Какво? — попита Сейчан.

Ковалски почеса обраслата си с четина глава в израз на същото недоумение.

Вигор стана и им даде знак да го последват. Заведе ги при парапета и ширналия се долу град.

— По пътя си към дома Марко Поло минал през Истанбул, който по онова време се наричал Константинопол. Именно тук пресякъл границата между Азия и Европа и за него това имало важно символично значение.

Монсеньорът вдигна ръка към града и посочи един от древните му монументи. Грей го беше забелязал и преди. Огромен храм със сплеснат купол, наполовина обрасъл с черно реставраторско скеле.

— Хагия София — произнесе на глас Грей името на църквата.

Вигор кимна.

— Някога това е била най-голямата християнска църква в целия свят. Самият Марко е писал за вълшебството на въздушната й вътрешна архитектура. Някои хора погрешно смятат, че Хагия София означава „Света София“, но истинското й име всъщност е Църквата на божествената мъдрост, което може да бъде преведено и като Църквата на ангелската мъдрост.

— Значи там трябва да отидем! — възкликна Сейчан. — Първият ключ трябва да е скрит там.

— Не бързай толкова, млада госпожице — смъмри я Вигор.

Монсеньорът се върна при раницата си, бръкна в нея и извади някакъв увит в плат предмет. Постави го внимателно на масата и разви плата. Отдолу блесна плоско парче матово злато. Изглеждаше много старо. В единия му край имаше дупка, а повърхността му беше покрита с наклонен шрифт.

— Не е ангелска писменост — каза Вигор, забелязал, че Грей разглежда надписа. — А монголска. Гласи: „По волята на вечните небеса да се свети името на Хана. И нека всеки, който не преклони глава пред Хана, бъде убит“.

— Нещо не разбирам — каза Грей и свъси чело. — И това ли е било на Марко Поло? Какво е всъщност?

— На китайски се нарича „пайцу“. На монголски — „гереге“.

Три озадачени лица се вдигнаха към него. Вигор кимна към предмета.

— На съвременен език това е ВИП паспорт. Пътник с такъв „документ“ можел да поиска и щял да получи коне, храна, мъже, лодки и какво ли още не навсякъде в земите, управлявани от Кублай хан. Отказът да се изпълни подобна молба се наказвал със смърт. Ханът давал такива паспорти на личните си пратеници.

— Супер — каза Ковалски и подсвирна, но ако се съдеше по блясъка в очите му, не толкова историята, а златото беше повод за страхопочитанието му, реши Грей.

— И тримата Поло са разполагали с такъв паспорт? — попита Сейчан.

— С три всъщност. По един за всеки. За Марко, за баща му и за чичо му. Има и един анекдот за тези паспорти. Много популярен. Когато тримата Поло се върнали във Венеция, никой не ги познал. Пристигнали мръсни, уморени и само с един кораб. Приличали на просяци. Никой не вярвал, че са отдавна изчезналите мореплаватели. Когато стъпили на брега тримата разпорили шевовете на дрехите си и от тайните джобове се изсипало съкровище от изумруди, рубини, сапфири и сребро. Сред другите скъпоценности били и трите златни „пайцу“, които са описани в големи подробности. Ала тази история е последната, която споменава златните паспорти. След това те изчезнали безследно. И трите.

— Броят им е същият като на ключовете към картата — отбеляза Грей.

— Този къде го намерихте? — попита Сейчан. — В някой от ватиканските музеи?

— Не. — Вигор почука с пръст по разтворената тетрадка с ангелските символи. — С помощта на един приятел го намерих под мраморната плоча, на която беше гравиран този надпис. Под мрамора имаше тайник.

„Също като при разпятието на Агреер — осъзна Грей. — Погребано в камък“.

Сейчан изруга тихо, ядосана, че и този път разковничето е било току под носа й.

Вигор продължи:

— Вярвам, че това е един от трите „пайцу“, връчени на Марко и роднините му. — Вдигна очи и ги изгледа. — Вярвам също, че това е и първият ключ.

— Значи идеята за Хагия София… — подхвана Грей.

— Води към втория ключ — довърши Вигор. — Още два липсващи паспорта, още два липсващи ключа.

— Но откъде сте сигурен? — попита Сейчан.

Вигор обърна златното кюлче. Там имаше една-единствена буква, затова пък гравирана детайлно. Буква от ангелската писменост.

Вигор почука с пръст по буквата.

— Това е първият ключ.

Грей разбра, че монсеньорът е прав. Вдигна поглед към масивната църква отсреща. Хагия София. Вторият ключ сигурно беше скрит там, но сградата беше огромна. Беше като да търсиш златна игла в купа сено. Можеше да отнеме дни. Вигор, изглежда, усети насоката на мислите му.

— Вече пратих човек да огледа църквата — специалистът по история на изкуството, който ми помогна с ангелската загадка в Кулата на ветровете.

Грей кимна. Погледът му се спря отново на ангелския символ, но мислите му бяха другаде. Не можеше да се отърси от тревогата си за Монк и Лиза. Бяха попаднали в центъра на бурята. И ако не измислеше как да се свърже безопасно с Вашингтон, може би имаше друг начин да помогне на приятелите си — като стигне до края на тази загадка преди Гилдията.

Да намери Града на мъртвите и да открие лекарството.

Преди да го е направила Гилдията.

Загледа се в изгрева и си спомни думите на Вигор как Истанбул бил мястото, където Марко пресякъл границата между Азия и Европа. Още от основаването си древният град беше един от основните кръстопътища на географския свят. На север лежеше Черно море, на юг — Средиземно. Помежду им се лееше Босфорът, централен търговски и мореплавателски маршрут. Но което беше по-важно от гледна точка на историята, Истанбул се простираше на два континента. Единият му крак беше в Европа, другият — в Азия.

Същото можеше да се каже за мястото на града в потока навремето.

Единият му крак беше в настоящето, другият — в миналото.

Вечно на кръстопът.

Което в някаква степен можеше да се каже и за самия Грей.

Още разсъждаваше върху всичко това, когато се чу тих телефонен звън. Вигор се обърна, бръкна в един от предните джобове на раницата си и измъкна телефон. Погледна изписания на екранчето номер, свъси вежди и каза:

— Вашингтонски код.

— Сигурно е директор Кроу — предупреди го Грей. — Не му казвай нищо. И гледай разговорът да е възможно най-кратък, за да не го проследят. Даже е редно да извадим след това батерията на телефона, за всеки случай.

При тази проява на параноя Вигор завъртя очи и вдигна капачето на телефона.

— Pronto.

Слуша няколко секунди, като смръщваше все повече чело.

— Chi parla? — попита накрая с ясно доловимо напрежение. Каквото и да му отговориха отсреща, то явно го потресе. Той се обърна и подаде телефона на Грей.

— Директор Кроу ли е? — попита тихо Грей. Вигор поклати глава.

— По-добре се обади.

Грей взе телефона и го вдигна до ухото си.

— Ало?

Гласът, който чу, трудно можеше да се сбърка, ако не заради друго, то заради силния египетски акцент. Думите на Насър смразиха кръвта му.

— Баща ти и майка ти са при мен.