Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (10)

8.
Нулевият пациент

6 юли, 12:42

„Господарката на морето“

 

Ега ти и спасителната мисия…

Прав в асансьор в централната част на кораба, Монк крепеше на длан поднос с обяд. Карабината беше преметната на другото му рамо. От малките колонки в асансьора се лееше песен на АББА. Пътуването от корабните кухни до най-горната палуба продължи толкова дълго, че докато стигне своя етаж, Монк вече припяваше под нос в такт с музиката.

Мили Боже…

Вратите най-после се отвориха, точно когато си мислеше, че няма да издържи повече. Закрачи по коридора към пазачите при двойната врата в дъното. Мърмореше си под нос — упражняваше нищожния си малайски. Джеси беше свил някаква боя, за да потъмни лицето и ръцете на Монк — бе имитирал маскировката на мъртвеца в каютата на Лиза, чийто труп Монк дискретно беше хвърлил през борда.

Така де, очи, които не се виждат, се забравят.

Като последен щрих към маскировката Монк беше увил шала около долната половина на лицето си.

Когато си в Рим…

През изминалото денонощие Джеси беше научил Монк на няколко често употребявани израза на малайски, официалния език на пиратите тук. Уви, новопридобитите му познания по езика не стигаха да си отвори път през кордона охрана около Лиза. С Джеси бяха пообиколили кораба и така разбраха, че част от учените и прилежащият им помощен персонал са настанени на отделен етаж, а редовият медицински екип продължава да се грижи за болните из целия кораб.

За жалост познанията на Лиза по физиология явно бяха привлекли вниманието към нея. Бяха я изолирали в научното крило, където и пиле не можеше да прехвръкне. Охраната там, изглежда, се поемаше само от елита на пиратите под непосредствения контрол на техния предводител, татуирания маор Ракао. Комуникационният център се охраняваше по подобен начин. Всичко това го бяха разбрали благодарение на Джеси, който се беше присламчил към пиратското стадо, понеже говореше свободно езика им.

Колкото до Монк, функциите му се бяха ограничили до еднолична силова структура. Прост мускул. Друго не можеше и да направи. Дори да щурмуваше научното крило като герой от каубойски филм, как щеше да избяга с Лиза? И къде щеше да отиде? Корабът се носеше с максимална скорост през океана и единственият път за бягство беше през борда. Кофти план, откъдето и да го погледнеш.

Рано тази сутрин Монк беше излязъл на една от палубите да огледа морето. Корабът беше навлязъл дълбоко сред Индонезийските острови и плаваше из лабиринт от малки атоли, стотици обрасли с джунгла възвишения, щръкнали като пръсти към небето. Дори да стигнеха до някое от тези островчета, бързо щяха да ги открият.

Ако се спогодяха някак с тигровите акули, тоест.

Така че Монк трябваше да си наляга парцалите и да чака сгоден момент.

Но това още не означаваше, че не може да свърши нещо полезно.

Като това сега.

Да сервира обяд.

Плана си го биваше. Трябваше да намери начин да влезе в контакт с Лиза. За да знае тя, че не е сама, и още по-важно — за да координират действията си, когато Монк преценеше, че моментът е назрял. И понеже не можеше да се свърже пряко с Лиза, му трябваше посредник.

Стигна до двойната врата. Вдигна подноса към двамата пазачи и измърмори малайския еквивалент на „време е за обяд“.

Единият се обърна и потропа с приклада на пушката си по вратата. След миг друг пазач, който стоеше на пост вътре, отвори и надникна. Видя Монк и му махна да влезе в президентския апартамент.

Стюард, или може би иконом, в пълна униформа, с фрака и всичко, се завтече да го пресрещне. Опита се да вземе подноса от ръцете му, но Монк му изръмжа свирепо на малайски, вживял се в ролята си, и го изблъска грубо встрани. Икономът залитна и размаха ръце, при което пазачите се изхилиха гръмогласно.

Монк влезе в големия салон на апартамента. Малко валмо дим откъм един шезлонг на терасата го насочи към целта.

На шезлонга се беше излегнал Райдър Блънт, с плувки на цветчета и наметнат халат с логото на кораба, с кръстосани при глезените крака и рошава руса коса. Пушеше дебела пура и зяпаше точещите се отстрани островчета. Бягството беше толкова близо и в същото време толкова непостижимо. Сякаш в унисон със зловещото настроение, хоризонтът трупаше тъмни облаци.

Монк се приближи, но милиардерът с нищо не показа, че е забелязал присъствието му. Типично за богаташите — да се правят, че обслужващият ги персонал не съществува. Или пък беше израз на презрение към пирата, дошъл да му сервира обяд. Икономът на Райдър вече беше подготвил за целта една малка масичка на балкона.

Сребро, кристал и колосани салфетки.

Май не беше лошо да си цар.

Монк се наведе да остави подноса на масата и прошепна пътьом в ухото на Блънт:

— Не реагирайте — каза на английски. — Аз съм Монк Кокалис от американския екип.

Единствената реакция на милиардера се ограничи до още по-голямо валмо дим.

— Партньорът на доктор Къмингс — прошепна на свой ред той. — Мислехме ви за мъртъв. Пиратите пратиха след вас…

Монк нямаше време да обяснява.

— Да, знам… на онези типове им се случи случка с раци. Икономът се появи откъм салона.

Райдър му даде знак да се върне и каза високо:

— Не е необходимо, Питър. Благодаря ти.

Монк се зае да разтовари подноса. Повдигна един от сребърните капаци, колкото да се видят двете малки радиостанции в чинията отдолу.

— Допълнително ястие за вас и Лиза. — Върна капака на мястото му и повдигна следващия. — Както и десерт, разбира се.

Два пистолета малък калибър. Един за Райдър и един за Лиза.

Очите на милиардера се разшириха. Очевидно схващаме бързо.

— Кога? — попита само.

— Ще държим връзка по радиостанциите. На осми канал. Него пиратите не го използват. — Двамата с Джеси бяха използвали тази дължина на вълната цял ден, без никой да се усети. — Ще можете ли да предадете радиото и пистолета на Лиза?

— Ще се постарая.

Монк се изправи. Не смееше да се бави повече, за да не събуди подозрителността на пазачите.

— А, да, под последния похлупак има оризов пудинг.

И тръгна назад към салона. Чу Райдър да мърмори след него:

— Ега си гадорията… пудинг с ориз.

Монк въздъхна. Богатите бяха най-щастливи, когато има за какво да мрънкат. Стигна до двойната врата и излезе в коридора. Един от пазачите го попита нещо на малайски.

Вместо отговор Монк навря пръст в лицето му, изръмжа нещо нечленоразделно и продължи към асансьора.

За щастие асансьорът още беше на етажа и вратите се отвориха веднага. Той се мушна вътре точно когато започваше следващото парче на АББА.

Изпъшка страдалчески.

Радиото на колана му изписука. Монк го вдигна към устните си.

— Какво? — попита тихо.

— Чакай ме в каютата — каза Джеси. — Слизам.

Бяха намерили празна каюта, която превърнаха в база на операцията.

— Какво става?

— Говори се, че днес сме щели да спрем в някакво пристанище. Надуват двигателите, за да стигнем преди мръкнало. По метеорологичния канал предупреждават за буря в района на Индонезийските острови, бързо набирала сила. Така че трябва да спрат някъде.

— Ще те чакам — каза Монк и прекъсна връзката. Закачи радиото на колана си и затвори очи. Може пък късметът да им се усмихваше най-после. Запресмята наум, като припяваше несъзнателно с АББА. „Пробвай си късмета с мен“.

Е, песента всъщност не беше лоша.

 

13:02

 

Лиза сведе поглед към пациентката си. Жената беше облечена със синя болнична роба и свързана към какви ли не мониториращи машини. Двама санитари чакаха в съседната стая.

Лиза ги беше помолила да я оставят насаме с пациентката.

Сега стоеше до леглото и се бореше с чувството си за вина.

Знаеше данните за пациентката наизуст: бяла жена, ръст метър и шейсет, петдесет и пет килограма, руса коса, сини очи, белег от апендектомия долу вляво на корема. Радиографското изследване беше показало старо и добре зараснало счупване на лявата ръка под лакътя. Биографичните данни, събрани от Гилдията, разясниха и причината за счупването — падане от скейтборд.

Лиза помнеше наизуст и резултатите от кръвните тестове на жената — чернодробни ензими, урея, креатинин, жлъчни киселини, клетъчно броене. Знаеше и последните резултати от изследванията на урината и фекалните култури.

До леглото имаше малка количка с подредени инструменти за преглед — отоскоп, офталмоскоп, стетоскоп, ендоскоп. От сутринта ги беше използвала всичките, многократно. На нощното шкафче до леглото белееха сгънатите на хармоника графии от снощните кардио и енцефалограми. Беше ги Разглеждала сякаш часове. През целия вчерашен ден се беше занимавала с това — изчела беше подробно медицинския картон с историята на заболяването, както и повечето доклади на вирусолозите и бактериолозите, които Гилдията беше стоварила на борда.

Пациентката не беше в кома. Най-точно беше да се каже че е в състояние на кататоничен ступор. Наблюдаваше се силно изразена cerea flexibilitis — восъчна еластичност. Тоест, ако сгънеш, разгънеш или преместиш някой от край. ниците й, той си оставаше в това положение, като на манекен. Дори ако позицията е болезнена… както Лиза се беше уверила лично.

На практика Лиза вече знаеше всичко за тялото на жената.

Налегна я внезапна умора и тя реши да спре за миг и да погледне на пациентката си от друг ъгъл.

Не с инструменти и тестове, а емоционално.

Да види човека, скрит зад резултатите от изследванията.

Доктор Сюзан Тунис беше уважаван учен с обещаваща кариера. Дори беше намерила мъжа на мечтите си. И като се изключеше фактът, че Сюзан беше омъжена от пет години, животът й много приличаше на Лизиния. Сполетялата я беда беше просто напомняне колко крехки са очакванията ни, надеждите и мечтите, животът ни.

Лиза посегна и стисна лекичко ръката на Сюзан. Латексовите ръкавици отнеха човешкото от жеста.

Така или иначе, пациентката не реагира.

Вратата на апартамента се отвори и санитарите в съседната стая се размърдаха. Лиза чу гласа на доктор Девеш Патанджали — шефът на научния екип, пратен от Гилдията, идваше на посещение.

Тя пусна ръката на Сюзан.

Девеш влезе. Вездесъщата му сянка, Сурина, се плъзна към един стол във външната стая и приседна чинно с ръце в скута. Съвършената компаньонка… съвършена в своята смъртоносна ефикасност.

Девеш подпря бастуна си до вратата и се приближи до Лиза.

— Виждам, че тази сутрин сте се запознали отблизо с нашия нулев пациент.

Лиза скръсти ръце и не каза нищо. Девеш за пръв път от случая с детето повеждаше нещо като разговор с нея. Повече време прекарваше с Анри в токсикологичната лаборатория и с Милър в лабораторията по инфекциозни болести. Нея беше оставил да работи на спокойствие. Колкото до самата Лиза, тя се хранеше сама в каютата си или тук, в апартамента.

— След като придобихте представа за състоянието на мода ценна пациентка, какво можете да ми кажете за нея?

Макар че се усмихваше, заплахата лъхаше от думите му на вълни.

Лиза си спомни хладнокръвното убийство на Линдхолм. Убийство с единствената цел да послужи за урок — бъдете полезни. Девеш очакваше от нея резултати, нестандартни решения, които са убягнали на другите учени. Имаше чувството, че я е оставил толкова време насаме с пациентката именно за да я предпази от чуждите мнения относно диагнозата.

Девеш искаше личната й, неповлияна преценка.

Ала тя помнеше собствените му думи за вируса, за онова, което прави вътре в жената. „Използва я за инкубатор“.

Лиза застана до леглото и вдигна ръкава на жената, оголи ръката й до лакътя. Според картона крайниците й били покрити с мехури и Кървящи обриви. Сега обаче кожата й беше чиста и здрава. Май не ставаше въпрос само за „инкубация“.

— Щамът на Юда я лекува — каза Лиза с пълното съзнание, че в момента я подлагат на тест. — Или по-точно, вирусът внезапно е решил да превърти лентата назад. По някаква незнайна причина е започнал да трансформира смъртоносните бактерии в тялото й в първоначалния им безвреден вариант.

Той кимна.

— Измита същите онези плазмиди, които е вкарал в бактериите й. Но защо?

Лиза поклати глава. Не знаеше. Поне не със сигурност.

Девеш се усмихна и това придаде на лицето му топло и дружеско изражение.

— Този въпрос препъна и нас — каза той.

— Аз обаче имам хипотеза — каза Лиза.

— Сериозно? — В гласа му звънна нотка на изненада. Лиза го погледна в очите.

— Тялото й се възстановява, но аз се запитах защо пациентката още е в кататония. Ступор като този възниква само при травма на главата, цереброваскуларна болест, метаболитно заболяване, алергична реакция към медикаменти или енцефалит.

Постави ударение върху последната причина.

„Енцефалит“.

Възпаление на мозъка.

— Направи ми впечатление, че липсват резултати от един важен тест — каза тя. — Пункция и изследване на цереброспинална течност. В документацията, която ми дадохте, този тест не е описан. Предполагам, че все пак сте го направили, за да проверите течностите около мозъка й.

Девеш кимна.

— Бахут сахи. Браво на вас. Да, направихме го.

— И сте открили в течността щама на Юда. Още едно кимване.

— Казахте, че вирусът заразява единствено бактерии, че ги превръща в малки чудовища, но не може да нахлуе директно в човешките клетки. Това обаче не му пречи да плува в мозъчната течност. Именно това имахте предвид, когато споменахте за инкубация. Вирусът е в главата й.

Той въздъхна и кимна.

— Да, изглежда, там иска да отиде.

— Значи феноменът не се наблюдава само при този пациент?

— Да. Накрая стига до мозъците на всички жертви… или поне онези, които са оцелели от първичната бактериална атака.

Махна й към компютърната конфигурация в ъгъла на стаята и тръгна натам. Докато той отваряше и затваряше лрозорци на екрана, Лиза продължи да крачи напред-назад при долния край на леглото и да разсъждава на глас.

— Никой организъм не е зъл просто от любов към злото. Дори вирусите. Трябва да има причина за токсичната трансформация, която причинява на бактериите. Широкият спектър на трансформираните бактерии изключва възможността за случайно явление. Затова се запитах — какво печели вирусът от всичко това?

Девеш кимна, насърчаваше я да продължи. Видно беше обаче, че заключенията й не са нещо ново за него. Просто продължаваше да я изпитва.

Лиза впери поглед в пациентката.

— Какво печели? Печели достъп до забранена територия — човешкия мозък. Доктор Барнхарт спомена, че деветдесет процента от клетките в нашето тяло не са човешки. Повечето от тези „наематели“ са бактериални клетки. Едно от малкото места, които са останали недостъпни за бактериални и вирусни инфекции, са нашите черепи. Мозъците ни са защитени срещу инфекции, съществуват в състояние на стерилност. Телата ни са развили една почти непроницаема защита — кръвно-мозъчната бариера. Филтър, през който до мозъка достигат кислородът и хранителните вещества от кръвта, и кажи-речи нищо друго.

— И ако нещо иска да се добере до вътрешността на черепите ни? — подсказа й Девеш.

— Ще предприеме масирана атака, за да преодолее кръвно-мозъчната бариера. Иначе казано, ще обърне собствените ни бактерии срещу нас и ще отслаби съпротивителните сили на организма дотолкова, че вирусът да се промъкне през бариерата и да се настани в мозъчната течност. Това е биологичното предимство, което вирусът постига, като превръща бактериите ни в токсични микроорганизми.

— Наистина сте удивителна — каза Девеш. — Знаех си, че с право ви оставих жива.

Въпреки прикрития комплимент в последното изречение Лиза чу най-вече завоалираната заплаха.

— И така стигаме до централния въпрос, въпроса „защо“ — продължи Девеш. — Защо му е на вируса да се пъха в главите ни?

— Чернодробен метил — каза Лиза.

Репликата се оказа достатъчно несвързана, за да привлече най-после пълното внимание на Девеш.

— Я повторете?

— Чернодробният метил е пример за решимостта на природата. Повечето метили имат жизнен цикъл, който изисква три гостоприемника. Човешкият чернодробен метил снася яйца, които се изхвърлят от тялото чрез изпражненията, които след това попадат в канализацията, в реките и така нататък и биват погълнати от охлюви. Тогава от яйцата се излюпват миниатюрни червейчета, които напускат охлюва и търсят следващия си гостоприемник — някоя минаваща риба. След това рибата се озовава в нечий тиган, оттам в нечий стомах, откъдето червейчето се придвижва до черния дроб, постепенно се превръща в зрял метил и си живее доволно и честито.

— И целта на тази лекция е?…

— Щамът на Юда може би прави нещо подобно. Особено ако се има предвид ланцетовидният чернодробен метил. Dicrocoelium dendriticum. Той също използва три гостоприемника — преживно животно, охлюв и мравка. За мен най-интересен е етапът с мравката.

— Защо — Когато се озове вътре в мравката, метилът започва да контролира нервните й центрове, променя поведението й. И по-точно, когато слънцето залезе, метилът принуждава мравката да се покатери до върха на някоя тревичка и да чака там, докато не я изяде някоя пасяща крава. Ако това не стане, след изгрев слънце мравката се връща в мравуняка си, а на следващата нощ процедурата се повтаря. Метилът използва мравката като един вид личен автомобил — И смятате, че вирусът прави нещо подобно?

— В известен смисъл — може би. Но исках най-вече да подчертая колко изобретателна е природата, науми ли си да завладее някаква територия. А мозъкът, който е стерилен и недостъпен, определено минава за девствена територия, която природата ще се опита да завладее, като при метила и мравката.

— Гениално. Аспект, който си струва да се разработи, несъмнено. Боя се обаче, че в кацата с мед може да е попаднала и лъжичка катран. — Девеш се върна към компютъра. Докато разговаряха, машината зареждаше видеоматериал. — Споменах, че вирусът прониква в гръбначномозъчната течност на всички пациенти, оцелели след първичната бактериална атака. Ето какво става, когато проникне.

Девеш пусна видеото.

Нямаше звук, само картина. Двама мъже с бели престилки се опитваха да вържат за леглото гърчещ се гол мъж с обръсната глава и прикачени към черепа и гърдите електроди. Мъжът се бореше яростно, ръмжеше и се пенеше. Макар да личеше, че е сериозно болен, с отворени рани и почернели мехури, успя да измъкне едната си ръка от стегнатите каиши. Посегна с мълниеносно движение и издра един от санитарите, а след това се изправи в леглото и заби дълбоко зъби в ръката му.

С това видеото свърши.

Девеш изключи монитора.

— Вече получаваме доклади за подобно маниакално поведение и при други пациенти — онези, които са били заразени най-рано.

— Може да е друг вид кататония. Кататоничният ступор е само един от видовете. — Лиза кимна към пациентката на леглото. — Има и друг вид, един вид огледален образ на ступора — кататонична превъзбуда. Характеризира се с екстремална хиперактивност, разкривяване на лицевите черти, Животински крясъци и психотична агресивност.

Девеш стана и се обърна към болничното легло.

— Две страни на една и съща монета — измърмори и плъзна замислен поглед по неподвижната жена.

— Онзи човек на видеото — попита Лиза. Беше забеляза ла, че филмът не е заснет на кораба — обстановката в помещението беше съвсем различна. — Кой е той?

Девеш кимна тъжно към леглото.

— Съпругът й.

Лиза се напрегна до крайност. Впери поглед в жената на леглото. „Съпругът й…“ — Двамата са били изложени на заразата едновременно — каза Девеш. — Открити на яхта, заседнала върху риф близо до остров Рождество. Вашият неизвестен пациент долу, онзи с разяждащата плътта бактерия, изглежда, е преплувал до брега. Тези двамата ги намерихме на яхтата. Твърде слаби, на крачка от смъртта.

Ето как Гилдията бе разбрала за всичко това. Девеш кимна към жената.

— Което, разбира се, логично води до въпроса защо съпруга е получил пълен шизоиден срив, а нашата пациентка тук възвръща физическото си здраве и остава щастливо и самодоволното състояние на кататония? Смятаме, че в отговора на този въпрос може да се крие възможно лечение за всички заразени.

Лиза не каза нищо. Не беше глупава. Каквото и да твърдеше Девеш, операцията на Гилдията не беше мотивирана от човеколюбиви причини. Не за да спасят света се стремяха към лечението. Имаха си бъдещи планове за този вирус, но преди това трябваше да разберат как и защо действа. Да разработят антидот или лекарство. И поне в това отношение Лиза нямаше нищо против усилията им. Лекарство трябваше да бъде открито. Единственият въпрос беше — как да бъде намерено, без Гилдията да узнае за това?

Девеш се обърна и тръгна към вратата.

— Постигнахте забележителен напредък, доктор Къмингс. Поздравявам ви. За днес — добре. Но утре също е ден и напредъкът трябва да продължи. — Хвърли й поглед през рамо с вдигнати вежди. — Разбирате това, нали?

Тя кимна.

— Превъзходно наистина — каза той и спря. — А, да не забравя. Уважаемият собственик на нашия луксозен кораб, сър Райдър Блънт, кани всички на следобеден коктейл в личния си апартамент. Един вид малко тържество.

— В чест на какво?

— Тържество за добре дошли — обясни Девеш, докато си вземаше бастуна. — Почти пристигнахме у дома.

Лиза не беше в настроение за празнуване.

— Имам много работа.

— Глупости. Ще дойдете. Няма да продължи дълго, освен това ще ви освежи. Един вид ще презаредите батериите си. Така или иначе, въпросът е уреден. Заръчах на Ракао да ви придружи лично. Моля ви да облечете нещо подходящо.

Тръгна си, последван от Сурина. След като излязоха, Лиза поклати глава. Погледна към леглото. Към доктор Сюзан Тунис.

— Съжалявам — промълви тя.

Заради съпруга на жената и за онова, което предстоеше.

Спомни си съпоставката, която беше направила по рано, как животът им, нейният и на Сюзан, беше поел по подобни пътеки. Представи си съпруга й, с обезумели очи, в които не се четеше нищо човешко. Това й напомни за собствените й чувства и тя за хиляден път си помисли какво ли не би дала да си е вкъщи с Пейнтър.

Отново беше говорила с него — тази сутрин. След поредния подробен инструктаж. Този път не си и помисли да кривне встрани от сценария — просто го увери, че всичко е наред. Въпреки това, когато я изведоха от комуникационния център, плачеше.

Искаше Пейнтър да я гушне.

Но това можеше да стане само по един начин.

Като бъде полезна.

Отиде при количката с инструменти до леглото и взе офталмоскопа. Преди да отиде на коктейла, искаше да проследи едно отклонение, нещо, което беше премълчала пред Девеш.

Нещо, което със сигурност беше невъзможно.

 

02:02

Вашингтон

 

С една крачка назад.

Пейнтър хукна на бегом по стълбището към фоайето на хотел „Финикс Парк“ — нямаше нерви да чака асансьора. Екипът криминолози на Сигма още беше горе и оглеждаше стая 334. Двама агенти на ФБР спореха с местните власти.

Вечните вбесяващи спорове за юрисдикцията.

Лудост някаква, това беше.

Така или иначе, солидни, улики едва ли щяха да намерят.

Преди час бяха прекъснали дрямката му в спалното на централата. Един от капаните им най-после беше щракнал Поръчка за изпълнение на рецепта на името на Джаксън Пиърс. Номерът на социалната осигуровка съвпадаше. Първият им пробив, откакто Грей и компания бяха избягали от взривената явка. Пейнтър беше пуснал през проследяващата система на Агенцията за сигурност имената и номерата на всички близки и познати на Грей, включително на родителите му.

Веднага беше пратил отряд за спешни действия в аптеката, а самият той беше поел с друг екип към адреса на доставката. Хотел „Финикс Парк“. От аптеката бяха потвърдили поръчката, но служителят, който тръгнал с доставката, още не се бил върнал. Опитвали се да го открият по мобилния, но засега безуспешно. От аптеката дори звънели е хотела, но на вътрешния номер в стаята не отговарял никой.

Когато пристигна в хотела, Пейнтър разбра защо. Стаята беше празна. Който и да беше отседнал тук, вече го нямаше. В книгата на хотела срещу номера на стаята беше вписано Фред и Джинджър Роджърс, възрастна двойка според мъжа на рецепцията. Били сами. Платили в брой. Грей очевидно не бе дошъл с тях. А и той никога не би допуснал такава груба грешка — да поръча лекарство по лична рецепта и така да задейства алармата.

Какво бе накарало родителите му да се решат на толкова рискован ход? Хариет беше умна жена. Явно не бе имала друг избор. Защо не бяха изчакали обаче? Защо бяха побягнали, преди лекарството да е пристигнало? Обикновена диверсия, която да отклони вниманието на всички по грешна следа?

Едва ли Грей никога не би използвал родителите си по този начин. Би се погрижил да се скрият някъде под чуждо име и да си налягат парцалите. И толкоз. Имаше нещо гнило тук. Никой не беше виждал възрастната двойка да напуска хотела.

Стоеше и въпросът с липсващия служител на аптеката.

Пейнтър мина през вратите на стълбището и закрачи през фоайето.

Нощният управител му кимна, кършеше ръце.

— Готов съм със записа на охранителната камера от фоайето. Ако искате, да ви го пусна?

Отидоха в офиса на управителя. Върху един шкаф за документи имаше телевизор с вградено видео.

— Върнете записа един час назад — каза Пейнтър след кратка справка с часовника си.

Управителят включи видеото и превъртя касетката до указаното място. Фоайето беше празно с изключение на жената зад рецепцията — обработваше някаква документация.

— Лоис. — Управителят почука с пръст по екрана. — Бедната, направо е потресена.

Пейнтър не обърна внимание на коментара, само се наведе по-близо към телевизора.

Вратата на фоайето се отвори и фигура в бяла престилка се приближи до рецепцията. Представи документ за самоличност и тръгна към асансьорите.

Лоис се върна към работата си.

— Тази ваша Лоис видяла ли е разносвача да си тръгва?

— Мога да попитам… Пейнтър спря лентата на пауза. Жена.

А не мъжът, когото бяха пратили от аптеката.

Образът от охранителната камера беше зърнест, но азиатските черти на жената бяха очевидни. И познати. Същата жена Пейнтър беше видял на записа от охранителните камери в обезопасената квартира.

Жената беше от екипа на Насър.

Пейнтър натисна бутона и измъкна касетката почти на сила. Завъртя се толкова бързо, че управителят отскочи стреснато. Пейнтър вдигна касетката със записа.

— Никой не трябва да знае за това — каза твърдо, впил поглед в очите на управителя, с надеждата, че изглежда достатъчно заплашителен, което не беше трудно предвид настроението му. — Нито полицията, нито даже ФБР.

Мъжът закима енергично.

Пейнтър тръгна към вратата, свил ръка в юмрук; изгаряше от желание да удари нещо.

Силно.

Ясно му беше какво е станало.

Насър беше отвлякъл родителите на Грей.

Направо под носа им.

Беше изпреварил Сигма, на косъм, но ги беше изпреварил. И за загубата в точно тази надпревара вината не беше на вътрешен информатор. Пейнтър добре знаеше защо бяха загубили състезанието. Заради бюрокрацията. Биографията на Сейчан като международен терорист беше изправила всички на нокти, в пълна готовност, което означаваше, че само си се пречкат в краката. Твърде много баби… и всичките с превръзки на очите. Сляпа баба.

За разлика от Насър.

Цял ден Пейнтър се бе сблъсквал с блокади, повечето резултат от бюрократични спорове за юрисдикция. В Сигма течеше правителствена проверка и другите агенции бяха надушили кръв във водата. Който успееше да закове голямата риба, т.е. Сейчан, щеше да си осигури нещо като неприкосновеност, поне на първо време. При тези обстоятелства за реално сътрудничество и дума не можеше да става.

Ако искаше да спре Насър, Пейнтър трябваше да среже оковите на бюрокрацията, които му връзваха ръцете. Имаше само един начин да го направи. Извади с рязко движение мобилния си. Дипломацията да върви по дяволите!

Натисна бутона за бързо набиране на централното командване Отговори личният му секретар.

— Брант, искам да ме свържеш с директор Макнайт в АИОП. По обезопасена линия.

— Да, сър. Тъкмо щях да ви потърся. Изскочи нещо странно. За остров Рождество.

Мина секунда, преди Пейнтър да вдене.

— Какво е станало? — попита той и си пое дъх. Спря пред въртящите се врати на хотела.

— Подробности липсват. Но по всичко личи, че туристическият кораб, с който беше евакуиран островът, е отвлечен.

— Какво?! — ахна Пейнтър.

— Учен от екипа на СЗО е успял да избяга. Свързал се е с минаващ наблизо танкер. По късовълново радио.

— Лиза и Монк?

— Засега няма данни, но в момента постъпват нови подробности.

— Идвам веднага.

Затвори, прибра телефона и мина през въртящата се врата. Сърцето му се беше качило в гърлото. Хладният въздух с нищо не облекчи огъня в кръвта му.

„Лиза…“ Припомни си последния им разговор. Сторила му се беше уморена, дори леко изнервена, може би от недоспиване. Принудили ли я бяха да се обади?

Никакъв смисъл нямаше в това.

Кой би имал дързостта да отвлече цял туристически кораб? И да се надява, че това ще остане в тайна от света? Особено в ерата на сателитното наблюдение. Такъв кораб не можеше да бъде скрит.

 

15:48

„Господарката на морето“

 

Монк зяпна невярващо.

„Божичко…“ Стоеше сам на дясната палубата и чакаше Джеси. Обвит в мъгла остров се издигаше право напред. Скали се катереха стръмно от самия океан, увенчани с остри зъбери, без плаж или залив, който да приюти кораба. Целият остров приличаше на древна каменна корона, увита с лиани и превзета от непроходима джунгла.

Притъмнялото небе зад тях правеше гледката още по-зловеща. От известно време корабът се надбягваше с предсказаната буря. Ниски облаци изливаха в далечината тъмен дъжд, който бръснеше свирепо кипналия в бяло океан. Вятърът беше набрал скорост, флаговете плющяха под напора му, по-силните пориви се пънеха да избутат Монк от палубата.

Той стискаше с една ръка парапета. Огромният кораб се катереше по високите вълни, които подлагаха стабилизаторите му на изпитание.

Къде му беше умът на капитана?

Бяха намалили скоростта, вярно, но посоката оставаше непроменена — право напред. Право към негостоприемния остров. Не изглеждаше по-подходящ от стотиците, които бяха подминали. Защо не подминаваха и този?

Изобретателен както винаги, Джеси беше разбрал това-онова за острова от един готвач в корабния камбуз, местен жител, който познаваше мястото. Островът се казвал Пусат — Пъп в превод на английски. Според готвача корабите го избягвали. Защото балийската вещица Рангда се била родила от този пъп и нейните демони още защитавали родното и място — чудовища, които се издигали от дълбините и завличали натрапниците в нейния подводен свят.

Джеси даде и алтернативно обяснение: „По-вероятно го избягват заради многото рифове и коварните течения“.

Или истината беше съвсем различна?

От видимо плътната скална стена на острова внезапно се появиха три катера. Сини дълги и ниски.

Още пирати.

„Нищо чудно, че местните не смеят да припарят тук — помисли Монк. — И да е посмял някой, не е могъл да разкаже какво е видял“.

По палубата се разтичаха хора, викаха на малайски. Монк се напрегна да различи някоя дума. Погледна си часовника. Къде беше Джеси? Точно в момента малко превод би му дошъл добре.

Погледна пак към острова.

Според международните доклади Индонезийските острови бяха надупчени от стотици тайни заливчета. Индонезийският архипелаг се състоеше от над осемнайсет хиляди острова, от които само шест хиляди бяха населени. Простата сметка показваше, че остават дванайсетина хиляди скривалища.

Трите катера се приближиха бързо, разделиха се и завиха остро да убият скоростта. Бързо заеха позиция около кораба — по един от двете страни на носа, третият отпред. Поведоха „Господарката“ към острова.

Ескорт.

Когато наближиха, Монк различи в скалната стена отвор, скосен под ъгъл, който го правеше трудно забележим. Прорезът изглеждаше твърде тесен за големия кораб, невъзможно тесен. Ала някой беше направил необходимите замервания и ги беше сравнил с габаритите и газенето на кораба.

„Господарката на морето“ пъхна носа си между двете стръмни стени от черна скала. Левият борд изстърга пронизително и корабът потрепери. Една скална издатина закачи две от спасителните лодки, прикрепени към външната стра-на на корпуса, и ги смля.

Целият кораб се разтресе и заскърца сякаш с всяка сглобка на огромния си корпус.

Монк затаи дъх. Но стеснението вече свършваше. Проходът напред се разширяваше. „Господарката на морето“ се измъкна от цепнатината и се озова в широка лагуна.

Монк зяпна невярващо. „Проклет да съм! Нищо чудно, че са го нарекли“ пъп „!“ Островът представляваше стар вулканичен конус с голяма лагуна в центъра. Назъбени стени обграждаха от всички страни лагуната като корона. Отвътре не бяха толкова стръмни, обрасли бяха с тучна тропическа растителност, накъсвана тук-там от сребристи водопади, в ниското ги обточваха пясъчни плажове. Отсрещният бряг на широката лагуна беше обсипан с колиби от палмови листа и сглобяеми къщурки. Десетки дървени докове и каменни пристани стърчаха във водата по протежение на градчето. Няколко катера бяха изтеглени на сушата за ремонт, други бяха зарязани да ръждясват.

Моят дом е моята крепост, казали пиратите и се прибрали вкъщи.

Нови лодки се спуснаха да посрещнат пристигащия кораб.

Едва ли идваха с цел амбулантна търговийка, реши Монк.

Погледна нагоре, забелязал промяната в светлината — когато навлязоха в лагуната, видимо притъмня. Сякаш буреносните облаци внезапно се бяха скупчили над нея.

Ала не облаци засенчваха лагуната.

„Някой здравата се е потрудил“ — помисли Монк.

Над открития вулканичен конус се пресичаха подпорите на огромна мрежа. Личеше си, че не е построена скоро, нито наведнъж, а на парче, доизграждана в течение на десетки, а може би и стотици години. Централните участъци бяха изградени от стоманени въжета и метална мрежа, опънати между срещуположни върхове, на други места обаче „покривът“ се състоеше от въжета и рибарски мрежи, а по-старите кръпки бяха от тръстика и сплетена трева. Цялата тази конструкция захлупваше лагуната като мрежест покрив, истинско инженерно чудо, майсторски маскирано с клони, лиани и листак. Погледната отгоре, лагуната просто не съществуваше. От въздуха островът би изглеждал като непроходима и непрекъсната джунгла.

И сега огромната мрежа беше уловила „Господарката на морето“, беше я скрила от любопитни очи.

Лошо.

Двигателите угаснаха и корабът продължи бавно по инерция. Чу се стърженето на спускани котви.

Някаква врява при носа привлече вниманието му.

Монк тръгна натам да разбере какво става. Неколцина пирати хукнаха натам, крещяха и размахваха оръжия.

— Това не ще да е на добро — промърмори Монк и поизостана.

Около басейна на предната палуба вече се беше събрала тълпа. Гърмеше бахамска музика, реге в стил Боб Марли. В ръцете на мнозина лъщяха бутилки — бира, уиски и водка според вкуса и произхода на смесицата от наемници и местни пирати. По всичко личеше, че се вихри купон за добре дошли.

В комплект със забавни игри.

Вниманието на пиратите беше насочено към дясната страна на кораба. Всички викаха и размахваха оръжията си. Някой беше разкачил трамплина за скокове от басейна и сега дъската стърчеше над водата на лагуната. Избутаха напред някакъв мъж с вързани зад гърба ръце. Бяха го били, носът Му кървеше, устната му беше разцепена.

Макар и блъскан от множеството, Монк зърна за миг лицето на нещастника.

„О, не…“ Джеси ломотеше отчаяно на малайски, но никой не го слушаше. Изблъскаха го да се прехвърли през парапета и да застане на трамплина. Освен че бяха пирати, тези типове май бяха и фундаменталисти, придържащи се стриктно към традицията.

Джеси залиташе на дъската, а един ухилен до уши пират го ръчкаше в гърба с дулото на пушката си.

Монк направи крачка натам.

Ала между него и младежа имаше тълпа пирати. Какво можеше да направи? Да опита да си пробие път със стрелба? Така щяха да умрат и двамата.

Въпреки това ръката му се плъзна към пушката.

Изобщо не трябваше да забърква хлапето в това. Започнал беше да разчита твърде много на него, да изисква все повече и повече. Преди час Джеси беше излязъл от каютата с надеждата да открие някаква карта на района. Все някой трябваше да има карта или да познава околността достатъчно, за да направи скица. Пиратите имаха нужда от запаси и базата им не можеше да е далеч. Монк го беше предупредил да внимава, но Джеси само вдигна нетърпеливо рамене.

И ето докъде го бе довело това.

С последен писък Джеси политна от края на трамплина и пльосна във водата. Монк хукна към парапета, разблъска няколко пирати и успя да се намърда в предната редица. Крясъци и ругатни изпълваха въздуха. И облози също.

Монк издиша с облекчение, когато Джеси най-после изплува па повърхността — по гръб, задъхан, риташе с крака. Двама пирати близо до носа насочиха пушките си към ужасената жертва.

О, Господи…

Изстрелите отекнаха гръмливо под покрова на мрежата.

Малки фонтани отбелязаха попаденията.

На педя от стъпалата на Джеси.

Това предизвика нов пристъп на смях.

Хлапето зарита още по-здраво. Цялото му тяло се гърчеше в стремежа да се отдалечи от кораба.

Някога нямаше да стигне до брега.

Един от сините катери се отправи с рев към плувеца да го прегази. Ала в последния миг изви рязко и водното ветрило зад кърмата се изсипа върху Джеси.

Той започна да плюе и да тръска глава. Изглеждаше повече ядосан, отколкото уплашен.

Легнал по гръб, той движеше краката си като ножица, а вързаните си ръце използваше като кормило. Яко момче, и жилаво.

Ала катерът беше по-бърз от него.

Направи обратен завой и го подхвана от друг ъгъл.

Ухилен стрелец се изправи на кърмата му и насочи карабината си към младежа. Обсипа с куршуми водата, докато катерът минаваше между кораба и момчето.

Монк изтръпна. Този път Джеси нямаше как да е оцелял.

Катерът се стрелна нататък.

И ето го Джеси, кашля и плюе. Рита и извива тяло да си помогне. Пиратите завикаха одобрително.

Монк стисна до болка парапета. Идеше му да го изтръгне от сглобките. Тия гадни копелета си играеха с момчето, удължаваха мъчението му.

Макар и безпомощен, Монк остана да гледа. Усещаше лицето си така сгорещено от прилива на безсилен гняв, че сигурно светеше в червено през кафеникавия грим.

„Всичко е по моя вина…“ Джеси не се предаваше. Беше се обърнал на една страна и преценяваше кое е най-късото разстояние до брега. Катерът зави и отново се засили към него. Над водата екна смях.

Джеси зарита по-бързо. После изведнъж горната половина на тялото му изскочи над водата — беше стъпил на дъното. Започна да гази, падна, изправи се, после се хвърли към брега. Ставаше все по-плитко, бедрата му вече се подаваха над водата. А после той стъпи на плажа и хукна към Джунглата.

„Давай, Джеси…“, Катерът заора в плиткото край брега. Чуха се изстрели. Разхвърча се пясък, литнаха разкъсани листа. Ала Джеси пробяга последните метри и хлътна с главата напред в гъстия лес, ръцете му все така стегнати зад гърба.

Нова вълна одобрителни викове, примесени с разочаровано сумтене.

Ала повечето пирати още се кискаха, макар за това да липсваше очевидна причина.

Монк сръчка съседа си и попита:

— Ana?

Пиратската банда беше смесица от местни разбойници и чужди наемници, така че малайският пиджън, тази изродена версия на английския, минаваше безпроблемно. Дори ако поназнайваш само няколко фрази.

Господинът до Монк имаше недостиг на зъби, но охотно показваше колко са му останали. Усмивката му стигаше от едното ухо до другото. Той посочи към брега, но не на нивото на плажа, а по-високо. Малко под билото се виждаха рехави валма дим. Като от лагерни огньове.

— Пемакан дагинг манусиа — обясни пиратът. „Да бе, разбрах те“.

Пиратът явно забеляза объркването му и се ухили още по-широко, с което разшири гледката към изгнилите си мъдреци. После пробва отново:

— Канибали.

Монк се ококори. Тази дума я знаеше. Впери отново поглед в пустеещия плаж, после нагоре към дима от огньовете. Изглежда, пиратите си деляха острова с местно племе човекоядци. И като възпитани наематели, които се прибират у дома, бяха донесли подарък за хазяите си.

Пиратът до него продължаваше да ломоти нещо и току сочеше към водата. Монк схвана само няколко думи. — … късмет… нощем… лошо… — Мъжът показа нагледно какво има предвид — изви пръсти като граблива птица. сграбчи нещо от въздуха и го повлече надолу. — Иблис.

Монк беше чувал тази дума неведнъж, но този тип, изглежда, я използваше в буквалното й значение. Демон.

— Раксаса иблис — повтори пиратът, а после прошепна едно име, от което усмивката му пресъхна до болезнена гримаса: — Рангда.

Монк смръщи чело и се наведе през парапета да погледне водата. Джеси беше споменал за тази легенда. Рангда — така се казваше балийската царица-вещица, чиито демони уж дебнели из тези води.

— Нощем… — изломоти пиратът и посочи водата. — Амат, амат бурук. — Много, много лошо.

Монк въздъхна дълбоко. Направо върхът. Плъзна поглед към гората, където беше изчезнал Джеси.

Демони и човекоядци.

Кое беше следващото? Очертаваше се ваканционен пакет с всички екстри.