Джеймс Ролинс
Щамът на Юда (22)

19.
Предател

14 юли, 10:34

Банкок, Тайланд

 

Лиза стоеше до прозореца на стаята си в една частна болница близо до Банкок. Високи стени ограждаха малката двуетажна клиника и пищните й градини с дървета папая, цъфнали лотоси, искрящи фонтани и няколко статуи на Буда, увити в оранжеви роби и обвити от дима на запалените от рано сутринта молитвени пръчици.

Лиза също беше казала молитвите си призори.

Сама.

За Монк.

Прозорецът беше отворен, капаците — отметнати докрай за пръв път от седмица. Карантината им най-после беше свършила. Лиза си пое дълбоко дъх и вдиша аромата на жасмин и портокалови цветове. През стените долитаха мирните шумове на селски живот — мучене на волове, бавният говор на две старици, които минаваха покрай портите, тежката стъпка на влачещ дънер слон; и най-хубавото от всичко — там някъде, жизнерадостен като лъчите на слънцето, се чуваше детски смях.

Живот.

А бяха само на крачка да изгубят всичко това.

— Знаеш ли — каза някой зад нея, — че като стоиш така пред прозореца, слънцето минава право през болничната ти нощница и всичко прозира? Почти нищо не остава за въображението. Не че се оплаквам.

Лиза се обърна с кипнало от радост сърце.

Пейнтър стоеше облегнат на вратата и държеше букет жълти рози — любимите й цветя. Беше с костюм, но без вратовръзка, току-що избръснат и с още влажна от душа коса. Беше хванал малко тен след цяла седмица в тропиците далеч от подземното леговище на Сигма и новият оттенък подчертаваше сините очи и тъмната му коса.

— Мислех, че ще се върнеш чак довечера — каза тя и се дръпна от прозореца.

Той влезе в стаята. За разлика от стерилната атмосфера в повечето болнични заведения, частната клиника предлагаше стаи с луксозна мебелировка. Плюс вази с цветя и дори два малки аквариума, в които плуваха миниатюрни златни рибки във всички оттенъци на оранжевото и червеното.

— Срещата с камбоджанския министър-председател беше отложена за следващата седмица. Ако питат мен, е напълно излишна. Така или иначе, след няколко дни свършва и карантината при храмовия комплекс.

Лиза кимна. Селскостопански самолети бяха разпръснали слаб разтвор на дезинфектант по външния периметър, а руините на Ангкор Ват бяха буквално залети с дезинфектанти. В карантинните лагери се бяха появили случаи на заразата, но болните реагираха добре на лечението.

Лечението.

Сюзан беше в друго крило на клиниката под най-строга охрана, но дори и това се оказваше излишна предпазна мярка. Тя наистина беше постигнала лечението, минавайки през огъня заради него. Сега в тялото й не беше останала и следа от вируса — нито от добрата, нито от лошата му форма. Всичко беше изчезнало.

Освен лечението.

Очаквали бяха антитела или ензими, или дори нов вид бели кръвни телца. Нищо подобно. Лечението беше бактерия. Същата цианобактерия, която беше причинила сиянието.

Второто излагане на токсичната зараза беше променило за пореден път бактерията, преобръщайки на сто и осемдесет градуса жизнения й цикъл. Също като полезните лактобацили в киселото мляко, и тази бактерия, погълната или инжектирана като ваксина, произвеждаше благотворни химически съединения, които унищожаваха всички токсични бактерии, създадени от щама на Юда, а от самия вирус не оставаше и следа, защото благотворната цианобактерия буквално се хранеше с него.

Лечението предизвикваше леки грипоподобни симптоми и действаше като ваксина срещу повторно заразяване. Същият ефект се постигаше и при здрави хора и им осигуряваше имунитет срещу болестта, подобно на ваксината срещу детски паралич. И което беше най-хубавото, бактерията се оказа лесна за отглеждане. Проби бяха разпратени до лаборатории по целия свят. Вече бяха отгледани огромни количества, глобален склад, който да изкорени началния стадий на пандемията и да защитава света от нова поява на заразата.

Здравните организации изготвяха стратегии за реагиране в случай на нужда.

— А остров Рождество, където започна всичко? — попита Лиза и приседна на ръба на леглото.

Пейнтър извади повехналите цветя от една ваза и пъхна вътре розите.

— Всичко изглежда наред. Между другото, попадна ми част от документацията, която твоят приятел Джеси е откраднал от туристическия кораб, преди той да потъне. По всичко личи, че преди да напуснат района на острова, от Гилдията са излели огромни количества белина във водите от наветрената му страна. Не от алтруизъм, разбира се. Просто са искали да унищожат основния цъфтеж и така да попречат на евентуалната конкуренция.

— Дали това ще предотврати нов цъфтеж, как мислиш?

Пейнтър сви рамене, приближи се до леглото и седна до нея. Хвана ръката й — не съзнателно, а по-скоро по рефлекс. Това беше една от причините Лиза да го обича толкова много.

— Трудно е да се каже — отвърна той. — Тайфунът е минал над острова. Международни екипи от океанолози следят водите в района — води ги доктор Ричард Граф, между другото. След помощта му с раците… реших, че си е заслужил назначението.

Лиза стисна ръката му. Споменаването на Граф обаче й напомни за Монк. Тя въздъхна, загледана в танца на златните рибки в стъклената купа на нощното шкафче.

Пейнтър издърпа ръката си и я прегърна през раменете, после я притегли към себе си. Другата му ръка намери нейната. Знаеше защо е така унила. Гласът му спадна.

— Знаеш, че разпитахме всички оцелели от „Господарката на морето“…

Лиза не отвърна, само плъзна ръка около кръста му. Знаеше, че новината не е добра.

Островът още беше под карантина, организирана с общите усилия на Австралия и Съединените щати. Австралийските командоси бяха провели масова евакуация на потъващия и обхванат от пламъци кораб. По-голямата част от делото на Гилдията сега лежеше на триста метра под водата, нова придобивка за дълбинния дом на хищните сепии. Заради тях гмуркането до потъналия кораб беше крайно опасно. Бяха квалифицирали сепиите като нов вид Taningia — нарекоха ги Taningia tunis в памет на съпруга на Сюзан.

Предния ден Лиза беше говорила по телефона с Анри и Джеси, които още бяха в бежанския лагер на остров Пусат. И двамата бяха оцелели, а с помощта на малката си армия от канибали бяха съумели да опазят и повечето пациенти и лекари от СЗО по време на хаоса. Всички бяха подложени на лечение и засега се справяха чудесно. Изключение правеха само онези от пациентите, изпаднали в пълно умопомрачение, преди лекарството да бъде доставено. При тях мозъчната увреда се беше оказала нелечима. Повечето бяха загинали при потъването на кораба. Нито един член от екипа на Гилдията не беше напуснал кораба жив.

Освен може би един.

Джеси й разказа за една странна случка по време на евакуацията. Докато търчал насам-натам, попаднал на заключен с катинар трюм. Отвътре се чувал детски плач. Той разбил катинара и извел децата, а те му разказали за странен ангел, който дошъл, събрал ги и ги заключил далеч от бедата. После същият този ангел отвлякъл вниманието на група полудели пациенти, които напирали към трюма с децата. Отдалечил ги оттам, като използвал себе си за примамка.

Децата му описали този странен ангел.

Вееща се черна коса, дълга дреха от коприна, безмълвен като гроб.

Сурина.

Сурина, която беше изчезнала без следа.

Пейнтър продължи:

— Разпитахме всички в лагера.

— За Монк — прошепна тя.

— Лекар от екипа на СЗО се добрал до една от палубите и се криел там. Имал бинокъл. Видял как сте избягали с „Морска стрела“. Видял и как Монк паднал, а после мрежата го затиснала и го повлякла надолу. — Пейнтър въздъхна. — Не се показал на повърхността.

Лиза затвори очи. Усети как нещо се пръсва в нея, как пареща киселина плъзва по вените й и изпива силата й. Част от нея не беше спряла да се надява… да съчинява сценарии, при които… Пак заради това беше коленичила призори пред една от статуите на Буда.

Молила се беше Монк да е оцелял.

— Няма го вече — промълви тя примирено. „О, Монк…“ Притисна се силно към Пейнтър. Сълзите й попиха в ризата му. Пръстите й се впиваха в гърба му, сякаш фактът на физическото му присъствие можеше да й дари някаква утеха.

— Каза ли вече на Кат? — попита тихичко, положила лице на гърдите му.

Пейнтър не каза нищо.

Но Лиза усети как тялото му потръпна.

Казал й беше.

Тя свали ръката му от рамото си и го целуна по дланта.

Той прошепна дрезгаво:

— Повече никога не ме оставяй така.

Лиза си спомни защо беше тръгнала на тази мисия. Да направи равносметка на живота си извън сянката на Пейнтър. Да погледне от перспектива на бъдещето сега, когато съдбите им се сливаха, и лично, и професионално.

Беше научила отговора.

Нападения на канибали, терзания на умопомрачени…

Сега знаеше, че е достатъчно силна да се справи сама.

Но…

Наведе се, целуна го по устните и прошепна:

— Повече никъде няма да ходя.

 

12:02

 

Грей вървеше по алеята през парка на клиниката. Беше с дънки и разпасана риза с тропически мотиви. Хубаво беше да носи нормални дрехи след седмица в болнична пижама. Хубаво беше и да излезе навън, под слънцето, макар че дробовете му още не бяха съвсем наред, а очите му смъдяха от ярката светлина. Още не беше оздравял, но след принудителната едноседмична карантина натрупаната енергия вече избиваше в раздразнителност.

Ускори крачка. Беше обиколил цялата градина — пълен кръг около клиниката. Не искаше изненади.

Планирал го беше цели три дни, а сега се налагаше да ускори графика. Портата на клиниката се появи пред него.

Беше им позволено да излизат, но само в границите на селото.

Грей мина пред висок жив плет и се натъкна на малка ниша, частен олтар с дебел Буда, увит в червена коприна. Няколко молитвени пръчици се валяха на земята пред статуята, но в момента димът идваше от друг източник.

Ковалски се беше облегнал на статуята с длан върху каменната глава. Извади пурата от устата си и издуха дълга струя дим.

— Жестоко… — изпъшка доволно.

— Откъде взе… о, няма значение. — Грей протегна ръка. — Намери ли онова, за което те помолих?

Ковалски загаси пурата си в рамото на статуята. Дори Грей потръпна от това небрежно светотатство.

— Намерих, ама за какво ти е всичко това? — попита Ковалски и извади увит в хартия пакет иззад гърба си. — Подкупих сестрата, докато ме миеше с гъба. Е, сестрата беше мъж, вярно. Трябва да забранят на мъже да стават медицински сестри, противоестествено е. Така или иначе, онзи се оказа пич и успя да ти намери каквото искаше.

Грей взе пакета и тръгна да си ходи. Ковалски скръсти ръце и свъси разочаровано вежди, даже въздъхна тежко-тежко. Грей се обърна.

— Какво има?

Ковалски отвори уста… и я затвори.

— Какво? — настоя Грей. Ковалски размаха ръце във въздуха.

— Първо… ами, през цялото време не гръмнах дори веднъж. Нито с пушка, нито с пищов, нито дори с водно пистолетче! Така де, все едно пак ме бяха пратили да охранявам някоя тъпотия във Вашингтон. Толкова се старах, а какво получих — игли в задника.

Грей само го гледаше немигащо. Това беше най-дългата реч, излизала досега от устата на Ковалски. Явно въпросът наистина го вълнуваше.

— Просто казвам, че… — изломоти Ковалски и изведнъж се смути.

Грей въздъхна.

— Ела с мен. — Обърна се и тръгна към портата. Наистина беше задължен на якия охранител.

Ковалски го настигна.

— Къде отиваме?

Грей го поведе към портата. Постовите им кимнаха. Грей пъхна пакета под мишница и извади портфейла си. Измъкна една банкнота и я даде на Ковалски, докато излизаха навън.

— И какво да я правя тая десетачка? — попита бившият моряк.

Грей направи още няколко крачки напред и посочи група селяни, които се трудеха край пътя. Трудеха се в тайландски стил. Четирима мъже и двете им товарни животни.

— Виж… слонове — каза Грей.

Ковалски погледна към черния път, погледна към десетачката в ръката си, после пак към слоновете. Ухили се широко. Тръгна напред, после се обърна към Грей, направи върховно усилие да изрази благодарността си, не успя и пое отново към целта си.

— О, да, пази се, слонче, че идвам… — Вдигна ръка и извика: — Хей, вие! Със слоновете!

Грей се обърна и хлътна през портата.

„Горкият слон“.

 

12:15

 

Вигор си почиваше в леглото. Очилата за четене бяха кацнали на носа му. На нощното шкафче бяха натрупани книги, които скриваха изцяло гледката към купата със златни рибки. От другата страна на леглото беше струпал принтирани статии — за ангелската писменост, Марко Поло, историята на кхмерите, руините на Ангкор.

В момента препрочиташе за четвърти път един доклад, за който Грей беше споменал — статия в списание „Сайънс“ от 1994-та за проучване върху връзката между човешките езици и ДНК кода.

„Удивително…“ Движение при вратата на стаята привлече вниманието му. Вигор вдигна очи и видя Грей.

— Пиърс! — извика го.

Грей спря на вратата, погледна си часовника, после подаде глава през прага.

— Да, монсеньор?

Вигор се учуди от тази проява на официалност. По някаква причина Грей беше на тръни. Махна му да влезе.

— Ела за минутка.

— Точно с толкова разполагам — минутка — каза Грей и влезе. — Как си?

— Добре. — Вигор махна енергично с ръка. — Чета и препрочитам тази статия, за която ми спомена. Нямах представа, че само три процента от генома ни са активни. Че цели деветдесет и седем процента са баласт и празни кодове. Прекараш ли обаче тези деветдесет и седем процента през криптографска програма, се появява език. Невероятно. — Вигор свали очилата си. — Грей, представяш ли си какво щеше да е, ако разбирахме този език?

Грей кимна и каза:

— Някои неща сигурно ще си останат недостъпни завинаги.

Вигор смръщи чело.

— Е, точно с това категорично не съм съгласен. Бог нямаше да ни даде толкова големи мозъци, ако не е искал да ги използваме. Родени сме да задаваме въпроси, да търсим отговори, да се стремим към все по-пълно разбиране на вселената, както външната, така и вътрешната.

Грей си погледна отново часовника, дискретно, само очите му се сведоха за миг към китката — явно не искаше да е груб.

Вигор реши, че няма смисъл да го тормози повече. Грей очевидно си имаше работа.

— Ще карам по същество. Помниш ли, когато бяхме в подземието под Байон и ти споменах, че ангелската азбука — вероятната писмена форма на този незнаен генетичен език — може да е Словото Божие, което картографира нещо значимо вътре в нас, нещо може би скрито в тези деветдесет и седем процента генетичен код, които всички смятат за излишен баласт. Ами ако не е просто баласт? Ами ако сме зърнали за миг това значимо нещо?

— Какво имаш предвид?

— Сюзан. Може би нейната трансформация е била намек за истинския превод на ангелския език?

Вигор видя съмнението по лицето на Пиърс и вдигна ръка.

— Днес говорих с Лиза. Според нея мозъкът на Сюзан е бил активиран до пълния си капацитет от енергиите на бактерията при прекия досег със слънчевата светлина и спящите иначе участъци от човешкия мозък са се събудили. Интересно, нали, че едва нищожна част от генетичния ни код е активна, а в същото време използваме съвсем малка част от мозъците си. Не ти ли се струва странно това съвпадение?

Грей сви рамене.

— Май да.

Вигор продължи:

— Ами ако ангелският език картографира пълния ни потенциал, онзи, който още е скрит във всички нас и чака да бъде разбуден? Според Битие Бог ни е създал по свой образ и подобие. Ами ако този образ тепърва трябва да се разкрие, ако е погребан в спящи участъци на мозъка ни, ако е скрит в ангелския език на баластната ни ДНК? Онези плетеници от ангелски символи по стените на подземната пещера, които светят в тъмното… може би авторът им се е опитвал да разгадае същия този потенциал. Самият ти спомена, че изглеждат незавършени, че има липсващи участъци.

— Това е така — призна Грей. — Предположенията ти са интересни и си струва да бъдат проучени, но не съм сигурен, че някога ще разберем истината. Сюзан се върна към нормалното си състояние, а от Пейнтър разбрах, че екипите са успели да пробият път до подземната пещера в Байон. Някои от стените са издържали на срутването, но киселинната бомба на Насър е унищожила горния слой. Нищо не е останало от надписите.

— Срамота — каза Вигор с нескрито разочарование. — Има нещо друго обаче, което не ми дава мира. Нещо, което така и не открихме в пещерата.

— И какво е то?

— Твоята костенурка — каза Вигор. — Нали ти смяташе, че в пещерата може да е заключена още по-голяма мистерия, нещо, което да символизира превъплъщението на Вишну.

— Е, изглежда, е бил заключен само щамът на Юда. Светещото езеро. Всъщност ти каза, че древните кхмери най-вероятно са открили светещата подземна пещера случайно и са решили, че е дом на някой бог. На Вишну например.

Вигор се вгледа в него.

— Или пък случилото се със Сюзан ни позволи да зърнем за миг онази по-велика тайна, да зърнем богоподобния или ангелски потенциал, скрит във всеки от нас.

Грей сви рамене — знак, че няма какво повече да каже по въпроса. Но точно както Вигор се беше надявал, между веждите му се появи онази малка бръчица. Бръчката на любопитството. А Вигор ценеше високо любопитството на Грей.

Ала в момента нещо по-важно отвличаше мислите на младия мъж, така че Вигор му махна да върви.

А после, докато Грей се обръщаше да излезе, Вигор подметна:

— И предай много поздрави на Сейчан.

Грей обърка за миг стъпките си, намръщи се и излезе. Вигор нагласи очилата на носа си.

„Ех, младост, младост…“

 

12:20

 

Грей даде кафето на пазача пред стаята на Сейчан.

— Тя будна ли е?

Русокосият младеж сви рамене.

— Не знам.

Грей отвори и влезе. Разбираше отегчението на постовия. Пациентката, която охраняваше, през повечето време беше упоена. Претърпяла беше втора операция заради огнестрелната рана — шевовете се бяха скъсали и това бе довело до вътрешен кръвоизлив.

И всичко това, защото беше спасила живота на Грей.

Помнеше добре как го беше влачила напред, помнеше болката по изгореното й лице и затвореното от оток око. Но тогава още не знаеше, че едва не беше умряла, като се бе върнала за него.

Сега стоеше в стаята й.

Китките на Сейчан бяха закопчани с белезници за леглото.

Облечена беше с болнична роба и завита с чист чаршаф.

Предназначената за психотични пациенти стая беше стерилна и студена. Мебелировката се състоеше от леглото и масичка на колелца до една от стените. Високият тесен прозорец беше със затворени стоманени капаци.

Сейчан се размърда и обърна глава. Лицето й се изопна — беше я срам, че я заварва така. А после в очите й припламна гняв и прогони всичко останало. Тя дръпна едната си китка.

Грей се приближи и приседна на леглото.

— Макар родителите ми да са живи — започна по същество, — това още не значи, че ти прощавам. Нито че ще ти простя някога. Но съм ти задължен. Няма да позволя да умреш. Не и по този начин.

Извади ключето за белезниците от джоба си. Посегна и хвана китката й. Усети как пулсът й се ускорява под пръстите му.

— Утре сутринта ще те транспортират в Гуантанамо — каза й.

— Знам.

И също като Грей знаеше, че това е равносилно на смъртна присъда. Дори да не я екзекутираха веднага, Гилдията щеше да се заеме с тази задача, за да й затвори устата. Гилдията или някоя от разузнавателните агенции. Израелската Мосад отдавна й беше издала смъртна присъда.

Той пъхна ключето и го завъртя. Белезникът се отвори с щракване.

Сейчан седна и го изгледа подозрително.

Протегна мълчаливо ръка за ключето, като го наблюдаваше напрегнато. Изпитваше го.

Грей й го даде. И докато тя отключваше втория белезник, Грей остави на леглото пакета, който беше взел от Ковалски.

— Приготвил съм ти три комплекта дрехи — на медицинска сестра, местна носия и маскировъчна униформа. Има и малко от тукашните пари. Нямах време да ти осигуря документи обаче.

Вторият белезник на Сейчан изщрака и се отвори. Тя се обърна и заразтрива китките си.

От другата страна на вратата се чу тих звук от хързулващо се на пода тяло.

— А, освен това упоих охраната ти.

Сейчан погледна към вратата, после него. Очите й искряха. Преди да е помръднал, тя се хвърли отгоре му, стисна го за яката и го придърпа. Целуна го ожесточено — с език, който имаше приятно сладникавия вкус на лекарства.

Грей инстинктивно се дръпна. Не беше дошъл тук, за да…

О, майната му…

Плъзна ръка зад гърба й и я придърпа към себе си. Все така впила уста в неговата, Сейчан се намести в скута му. Краката й се спуснаха към пода. Той се изви и отпусна гръб на леглото.

После чу щракване на белезници.

Сейчан се отблъсна от него.

Дясната му ръка беше закопчана за леглото.

Грей вдигна поглед и видя как лакътят й се засилва към лицето му.

Главата му отхвръкна назад. Усети в устата си вкус на кръв.

Сейчан скочи отгоре му, натисна го на леглото и седна на гърдите му. Вдигна юмрук. Той вдигна свободната си ръка да блокира удара. Тя кривна глава.

— Трябва да изглежда убедително. Иначе тебе ще те съдят в Гуантанамо за предателство.

Права беше. Грей отпусна ръката си.

Тя го удари силно и му сцепи устната. Главата му звънна като камбана. Сейчан тръсна ръка… после отново вдигна юмрук.

— А това е защото ми нямаше доверие — каза и удари отново. Кръв рукна от носа му. Грей за миг изгуби съзнание, после отново дойде на себе си.

Тя се наведе и прошепна в ухото му:

— Помниш ли какво ти обещах в самото начало?

— Какво? — Той обърна глава настрани да изплюе събралата се в устата му кръв.

— Че ще ти кажа коя е къртицата, след като всичко това свърши.

— Но нали няма къртица.

— Толкова ли си сигурен?

Погледите им се срещнаха. И изведнъж Грей вече не беше толкова сигурен.

Тя го удари с лакът в слепоочието.

— За Бога!

— От това окото ти определено ще се затвори. — Сейчан потри устните си, оглеждаше го, така както художник преценява недовършеното си платно. После каза: — Аз съм къртицата, Грей.

— Какво?!

— Къртица, внедрена в Гилдията.

Заби юмрук в другото му око. Причерня му.

— И аз съм от добрите, Грей. Мислех, че и сам ще се сетиш.

Грей лежеше замаян — и от думите, и от ударите й.

— Двоен агент? — изграчи невярващо. — Преди две години ти ме простреля! От упор в гърдите.

Тя вдигна отново юмрук.

— Знаех, че си с течна телесна броня. Не се ли запита защо и аз бях с такава? Разочароваш ме, Грей.

Юмрукът й се спусна като парен чук и главата му отново отхвръкна назад. После Сейчан стисна с два пръста основата на носа му, сякаш се чудеше дали да не го счупи.

— Ами антраксната бомба — попита той.

— Във Форт Детрик?

— Вече беше стерилизирана. Обезвредена. Планът ми беше да улича създателя й.

— Но… кураторът във Венеция? — изпъшка той. — Убила си го хладнокръвно.

Тя заби нокти в лявата му буза и я раздра.

— Ако не го бях убила, Насър щеше да изтреби цялото му семейство. Него, жена му и дъщеря му.

Грей я погледна, примижал от болка. Сейчан имаше отговор за всичко.

Тя вдигна ръка, измерваше разстоянието до носа му.

— И няма да спра… не и след цели пет години работа, не и сега, когато съм на крачка да разбера кой ръководи Гилдията.

Замахна, но този път Грей хвана китката й.

Тя се наведе напред, отпусна цялата си тежест върху гърдите му.

— Сейчан…

Тя го погледна. Мускулите й бяха напрегнати, очите й горяха, сякаш я измъчваше силна болка. Погледите им се срещнаха. Тя го гледаше изпитателно, сякаш търсеше нещо. Май не го намери. За миг в очите й се мярна разочарование. Съжаление също… и самота може би. После всичко изчезна.

Удари го с другия си лакът, право в ухото, и пред очите му затанцува рой звезди. Грей пусна ръката й. Тя се дръпна и стана.

— Това ще свърши работа — измърмори и се обърна.

Отиде при дрехите, които й беше донесъл, смъкна болничната роба и бързо облече униформата на медицинска сестра, включително копринения шал, който трябваше да скрие заздравяващите рани по лицето й. През цялото време остана с гръб към Грей.

— Сейчан?

Вече облечена, тя не каза нито дума, а тръгна към вратата. Дори не се обърна, само го помоли за едно последно нещо. Помоли го тихо, сякаш му хвърляше спасително въже.

— Довери ми се, Грей. Ей тоничко дори. Поне това съм си заслужила.

И преди да е отговорил, излезе. Вратата се затвори.

„Довери ми се…“

Бог да му е на помощ, но наистина й вярваше.

Надигна се в леглото. Лицето му пулсираше, едното му око беше започнало да отича.

Минаха петнайсет минути. Достатъчно, за да се е измъкнала от клиниката.

Най-накрая Пейнтър отвори вратата и влезе.

— Чу ли всичко? — попита Грей.

— Да, микрофончето е от най-чувствителните.

— Дали казва истината?

Пейнтър се намръщи и погледна към вратата.

— Сейчан е изпечена лъжкиня.

— Няма как да не е. Иначе не би оцеляла в Гилдията.

Пейнтър го откопча.

— Така или иначе, пасивният датчик, който имплантирахме в корема й по време на операцията, ще ни позволи да следим движенията й.

— А ако от Гилдията разберат?

— Направен е от пластмасов полимер, който не се вижда на рентгенова снимка. Няма как да го засекат.

„Освен ако не й разпорят корема“. Грей се изправи.

— Това не е редно. Знаеш го.

— Правителството се съгласи да я пуснем на свобода само при това условие.

Грей си спомни очите й, вперени в него.

Две неща знаеше със сигурност.

Че не го беше излъгала.

И че дори сега не беше свободна.